Как се е появила писмеността? Ако имаше начин да се разбере какво е било първото изобретение, щеше да се окаже, че е било грубо оформено сечиво, примитивно облекло, което да държи топло, или нещо също толкова просто и обикновено. Но първото революционно откритие най-вероятно е езикът. Измисляни са много удивителни неща, но е трудно човек да се сети за нещо, направено някога, което по сила и важност да се приближава до езика. Речта не оставя никакви следи, а езиковото явление се е появило толкова рано в културната еволюция, че е невъзможно да се открие кога е започнало.
Руни
Руните водят началото си от германските племена в Централна Европа отпреди 300 г. пр. Хр. Те представлявали мистични символи, които били използвани при теглене на жребий, и били написани върху парчета кора от плодови дървета. В края на III в. пр. Хр. в днешната област Тирол в Австрия руническата азбука била развита чрез комбинацията на италиански букви с германски символи. Тази система се разпространила от Централна Европа до Британското кралство и Скандинавия.
Азбука
Семитите от Югозападна Азия и Синай около 1700 г. пр. Хр. измислили азбука от трийсет букви, заети от йератичното писмо на египтяните, които работели в местните тюркоазени мини. Всяка буква отговаряла на един съгласен звук. Не е имало гласни – четящият е бил оставян да ги добавя така, както ние бихме произнесли „кошница“ – „кшнц“.
Китайски знаци
Китайското писмо вероятно с измислено през първата половина на III хилядолетие пр. Хр., когато прародителите на китайците, живели в областта на Жълтата река, стигнали до идеята за създаването на символи, които да отъждествяват с думи. Те били вдъхновени от отпечатъците от стъпалата на птици и животни и от възлите, традиционно правени от нишки, които напомняли за отдавнашни събития. Разнообразието от линейни диаграми разрива възможността за различаване на нещата чрез писане. Първият китайски писар – Цан Джи, работил вероятно около 2500 г. пр.. Хр., въвел китайската писменост, която най-вероятно създал, групирайки символи, които вече съществували, и си измислил свои. Въпреки че оттогава езикът се е развил и променил много, модерните китайски, японски и корейски писма са наследили системата на Цан.
Йероглифи
Египтяните измислили своите писмени знаци през първата половина на IV хилядолетие пр. Хр., като вероятно за начало можем да поставим 3700 г. пр. Хр. Тази писменост е била почти завършена по време на царуването на първия фараон, Менес, около 3500 г. пр. Хр. Всеки знак или йероглиф е стилизирана рисунка, която първоначално пренася значението от обекта, който е бил изобразен. В един по-ранен стадий, малко преди времето на Менес, много от йероглифите вземат допълнително чисто фонетично качество и се преобразуват в символизиращи срички. Така те са можели да бъдат използвани и комбинирани, за да образуват която и да е дума, която не е представена чрез рисунка. По времето на Менес те са били подреждани отляво надясно, отдясно наляво и отгоре надолу.
Гръцка азбука
Преди 3000 години гърците вече използвали системи на писане. Но всъщност писмата от това време не се задържали дълго в употреба, а сегашната гръцка азбука била въведена едва около 800 г. пр. Хр. Най-старият образец е един надпис върху кана за вино, открита в Атина, за която се смята, че е направена през VIII в. пр. Хр. Знаците, изписани на него, са пряко свързани с днешните гръцки и руски букви.
Латинска азбука
Най-старият съществуващ образец, изписан на латински, е един надпис от VII в. пр. Хр., намерен не в Рим, а в Пренесте в Централна Италия. Тази азбука, която сега се използва за писането на латински, английски и всички западноевропейски езици, е приета първо от латинските народи в Италия, между които били и римляните, малко след 700 г. пр. Хр. Те я създали, заемайки гръцката азбука от техните южни съседи – гърците от Кампания – и я модифицирали, за да бъде подходяща за техния език. Латинската особеност при употребата на „С“ вместо „К“, която започнала скоро след образуването на азбуката, вероятно се дължи на влиянието на техните северни съседи, етруските.
Писане на ръка
Първите писмени паметници датират от 4000 г. пр. Хр. Открити са на територията на Ерех, град в Южна Месопотамия (днешен Ирак). Най-ранният от тях е малка варовикова плочица от тази ера, надписана на древна и непозната азбука, която по-късно е изместена от шумерското клиновидно писмо. Плочицата се чете отгоре надолу, започвайки от дясната страна. Заедно с други писмени фрагменти от това време тя разкрива писмена система с лексика, състояща се от поне 900 различни знака.
Криптография
Най-старият код за писане е използван за запазване на индустриална тайна: шифровани инструкции за това как да бъде направена вид глазура за керамични изделия били записани на глинена плочка от Месопотамия, изкопана близо до днешен Багдад. Плочката е изписана около 1500 г. пр. Хр. и са използвани три кодиращи метода, за да направят кода неразбираем за всички освен за посветените в тайната. Човек може да разкодира думите,използвайки фонетично подобни знаци, които следват най-ярката от лика в произношенията на заместените знаци (като например да се махне „gh“ от„tough“ и да го използваме вместо „f“ във „fish“). Други методи били съкращаването на думи или промяната на начините за произнасяне на думите в различни части на документа.
Курсивно писмо
Любопитно съчетание на капитално и курсивно писмо в каменен надпис от VІ в. (устав на манастир). Източник: Форум-Наука
Писарите, които са използвали египетските йероглифи, започнали да измислят по-плавни начини за тяхното изписване почти веднага след като били създадени, с цел да ги ползват, когато скоростта е по-важна от привидната неизменяемост. Тези нововъведения създали йератичното писмо, което се развивало и променяло много по-бързо от йероглифите. В началото на периода на Старото царство (от 3500 до 2500 г. пр. Хр.), по времето на Втората династия (около 3300 г. пр. Хр.) било разработено курсивното или „тичащото“ писмо и цели думи били писани без вдигане на ръката.
Писане и книгопечатане
От друга страна, писането е измислено скоро. Именно защото то е оставило дълготрайни следи върху различни носители, най-старите писмени паметници са близки до първите и е лесно да се определят повратните точки в писането и книгопечатането. Въпреки че цивилизацията е дошла преди писмеността, никоя цивилизация не може да просъществува дълго, без да се научи да пише. Това означава, че историческите архиви са били започнати, когато споменът за зората на цивилизацията все още е бил жив. Печатната дума е дошла много по-късно. Но в едно неизвестно време и място в праисторическия период, много преди да започне писането на ръка, били разработени две технологии, които са сходни с печатането. Едната е изработването на печати, които представлявали глинени конструкции; другата – отпечатването на шарки върху тъкани.
Писане чрез печати
По същия начин, по който днес хората използват гумени печати, писарите от Месопотамия в началото на II хилядолетие пр. Хр. са използвали печати, направени от глина. Някои от печатите са имали заменими части, които са правели възможно замяната на един знак с друг и промяна на значението.
Печатане
Печатането започва в Китай в началото на династията Тан (618 – 906 г. след Хр.) и първо е използвано за единични листове с картинка и текст. Хсеуан Дзан (602 – 664), който пътувал през Индия, за да изучава будизма, имал рисунки от „Самомта Бхадра“, отпечатани и разпространени при неговото завръщане в Китай през 645 г. Това е най-ранната документирана употреба на печатане.
Печатна книга
През XI в. варварите се спуснали в отдалечена част на Китайската империя, за да завземат една област на северозапад, която само силно правителство успявало да запази в китайски ръце. Едно от заплашените места било Дун Хуан, център на будистките усамотения. Преди да се оттеглят, будистките монаси отишли в библиотеката на Дун Хуан, която останала непокътната в продължение на хиляда години, докато не била обрана в началото на XX век за Британския музей от един авантюрист, сър Оурел Стайн. В библиотеката се намирали книги на девет езика, между които и китайското издание на „Диамантена Сутра“, отпечатано през 868 г. Това е най-старата запазена печатана книга и тя, и още няколко издания от IX в. са първите отпечатани книги.
Цветен печат
Техниката на цветния печат се развила в Китай в края на XI век. Нейната първа важна практическа функция била отпечатването на многоцветните банкноти по време на правителството на династията Сун от 1107 г. нататък. Банкнотите били отпечатвани на синя основа и с яркочервени кръгове, а цифровите знаци били в черно. Тази сложност при отпечатването затруднявала фалшифицирането.
Метални печатарски букви
Металните печатарски букви отначало били отливани от калай през XIII век, отново по време на китайската династия Сун.
Подвижни печатарски букви
В началото на I хилядолетие пр. Хр. в Мала Азия (днешна Турция) имало печати, използвани за отпечатване върху глинени плочи, върху всеки от които имало по един-единствен знак от предазбучно писмо, но те можели да бъдат използвани единствено независимо един след друг. Машинописният набор от подвижни печатарски букви е измислен от Би Шен през четирийсетте години на XI в. сл. Хр. по време на династията Сун (960 – 1279). За направата на комплекта от букви той изписвал китайските знаци върху отделни глинени блокчета и ги нагрявал в специална пещ. Неговият печатарски набор бил направен с помощта на желязна рамка, поставена върху желязна платформа, а отделните печати били придържани в съответната позиция чрез цимент, който се втвърдявал след нагряване. Подвижните печатарски букви, които често се смятат за най-големия пробив в печатането, сега не са толкова важни. Те никога не са завладели китайското печатане и практически са отживелица за западното книгопечатане. Литографията (вж. по-долу) е много по-важно изобретение.
Азбука на слепите
Валентин Ой, който основал институт за слепи хора в Париж през 1785 г., бил специалист калиграф. През 1793 г. той измислил опростени букви, които да се отпечатват релефно на страницата, така че слепите да могат да ги разбират чрез докосване.
Писмена система за слепи
През 1825 г. Луи Брайл бил шестнайсет годишен студент в института на Ой. Той създал нова азбука, в която всеки знак е представен чрез подредба на дванайсет точки, които слепите хора, веднъж тренирани, можели лесно и да пишат, и да четат. По-късно усъвършенстване на тази система е по-добре познатата ни шест точкова система на Брайл.
Свободата на печата
За истинската свобода на печата започва да се говори едва след премахването на абсолютните монархии и появата на парламентарни режими. Реалното функциониране на тази свобода е свързана с правото да се създават и разпространяват вестници без какъвто и да е било елемент на принуда в този процес, както и безпрепятствено да се търси и коментира информацията. Що се отнася до ограниченията и наказанията за престъпленията, свързани с печата, те трябва да бъдат дефинирани ясно от закона.
Тези условия постепенно намират своето място в западните демокрации с цената на много дебати през целия XIX век. Въпросните условия обаче все още не могат да бъдат приети от страните с тоталитарна или авторитарна власт. Пресата там все още е жертва на превантивните мерки, според които управляващите имат върховен контрол върху средствата за информация. „Извинението” на властите в тези страни е, че контролът върху медиите е свързан с запазването на държавни тайни, а използваните при това методи са цензора на информацията и статиите, гонения на журналисти и превръщането им в чиновници.
Без свобода на пресата правото на гражданите да получават информация не може да бъде осъществено, политическите има разбирания са объркани,изборите са манипулирани, а демокрацията не може да функционира нормално.
За средно ниво на тестовете на интелигентност се приемат стойностите между 90 и 110 точки. Средно половината от световното население има среден коефициент на интелигентност. Около 13% са тези, които са постигнали между 111 – 139 точки и само около 1,5% от населението е на ниво гении (140+).
Твърде много хора смятат, че IQ e определящия фактор за наличие или липса на интелигентност. Например, Шарън Стоун обича да парадира с високото си IQ – цели 154 т. Успелите да решат тестовете на „Mensa” – също имат високо самочувствие. Но…
Доста често се оказва, че нивото на интелигентност не е определящо за успеха ни в живота. Обикновен работник на поточна линия и обикновен строител може да имат IQ 125 т. и 130 т., а в сравнение с тях някой банкер да има IQ 110 т., но това не може да гарантира някакви значителни успехи на работника и на строителя в живота.
Британски учени разучили въпроса чрез някои от предложените онлайн тестове за интелигентност. В решаването на тестовете участвали няколко стотин хиляди доброволци. Те трябвало да решават дванадесет избрани теста, предназначени да определят границите на техните памет, мислене, внимание и планиране. Специалистите избрали няколко десетки души сред доброволците, чиято мозъчна активност наблюдавали по време на решаването на тестовите задачи.
Полученият резултат ясно показал, че НЕ е възможно да се тълкува успеваемостта на индивида само с данните за променливия коефициент на интелигентност (IQ).
Способността ни да разбираме и да обработваме информация, допълнена с адаптивност, е базирана на комбинация от различни неща (сред които са езикът, мотивите, краткосрочната памет, дългосрочната памет, въображението, интуицията и т.н.), които определят нашия общ интелект, без значение как той се изразява. IQ-то съвсем не е единствената проява на нашата интелигентност.
Тестовете, които обикновено се използват за измерване на интелектуалния коефициент, идентифицират една определена форма на интелигентността, която бихме могли да наричаме „академична„, в смисъл, че това е вид на интелигентността, която е създавана целенасочено в училищното и в университетското обучение. Нейните основни компоненти са:
Вербалната интелигентност (степента на лингвистичната ни компетентност – умението да разбираме устната и писмената реч, да говорим и да пишем, да създаваме собствен текст – на родния си език и на чужди езици),
Математическата интелигентност (умението да се борави с числа),
Физическата (телесно-кинетична) интелигентност (културата ни на движение, умението ни да координираме движенията си и да боравим с предмети; най-необходима е на спортистите, работниците и занаятчиите). ,
Визуално-пространствената интелигентност (необходима е на художниците, архитектите, инженерите, картографите, дизайнерите и на онези, които се интересуват от геометрията), необходима е и за ориентирането в непозната местност, в пространството на сгради (от нея се нуждаят също разузнавачите, шпионите, планинските водачи, шофьорите и др.) ,
Музикалната интелигентност (чувствителността към звуци, ритъм, тонове и музика + умението за свирене на музикални инструменти и за пеене на песни)
Логическото мислене (в голяма степен то е свързано с математическата интелигентност; много необходимо е на шахматистите и на военните стратези),
Интуитивната интелигентност (Това е способността ни да разграничаваме правилното от погрешното в дадена ситуация, да преценяваме бързо и точно характера хората и тяхното поведение, умението да предлагаме идеи и решения независимо от онова, което ни диктуват логиката и образованието. За щастие, интуитивната ни интелигентност е вродена и може да се увеличава с практиката. Колкото повече се вслушваме и вярваме на интуицията си, толкова по-ясна и точна ще бъде тя. Колкото повече я използваме, толкова по-добри отговори ще получаваме.)
Други форми на интелигентността, които са били изследвани, включват:
Социалната (междуличностната, интерперсоналната) интелигентност(форма на интелигентността, която ни позволява да разберем мислите и чувствата на друг човек [това се нарича и емпатия] и да можем да му въздействаме ефикасно, за да получим някаква желана промяна в поведението му в ситуация на социално взаимодействие.),
Емоционалната (интраперсонална) интелигентност (способността да се познават и да се управляват собствените чувства и емоции и чувствата и емоциите на другите [емпатия], както – и умението да се използва тази способност за насочване на мисленето и на действието им в желаната от нас посока [с други думи – умението ни да манипулираме другите]),
Практическият интелект (той се прилага, когато някакви познавателни ресурси трябва да се адаптират към контекст, например – когато става въпрос за решаване на проблеми в ежедневието [този вид интелигентност е трябвало да се отдели от академичната интелигентност, тъй като има много случаи на хора, които демонстрират изключителна академичната интелигентност, но са относително неадаптивни в ежедневието си]).
Творческият интелект (това е способността да се създава нова и оригинална интелектуална продукция).
Има няколко вида интелигентност, чието постигане е абсурд без наличието на определен обем знания и умения, например:
Абстрактната (концептуална) интелигентност. Тя е свързана в голяма степен със силата на въображението.
Професионалната интелигентност и
3. Предприемаческата интелигентност (Това е способността да откриваме нови възможности на пазара и след това да комбинираме различни ресурси в производството на продукти и услуги, които да продаваме с печалба. За предприемаческата интелигентност също се получават едни от най-високите възнаграждения в нашето общество днес. Тя и в основата на всички видове успешен и бързо-развиващ се бизнес.)
Комбинацията от всички тези видове интелигентност прави от всекиго от нас уникална личност. Ако си направите труда да оцените поотделно доколко притежавате всеки един вид интелигентност (от описаните по-горе), ще се получи номер, съставен от 19 цифри, който отразява персоналната комбинация на вашата интелигентност или, казано с други думи – вашият личен интелектуален код. Той ви отличава от всички останали хора. Вероятността някой друг да притежава абсолютно същата комбинация е като при кода на вашата ДНК – едно на милиарди.
Общата интелигентност при човека е многообразна и всеки от нас би могъл да се прояви като гений във всяка нейна разновидност. Съчетаването на няколко вида интелигентност ни помага да постигаме необикновени неща. Следователно нашата най-важна задача е да опознаем себе си като определим преобладаващите видове интелигентност, които притежаваме, а след това следва да се опитаме и да се възползваме от тях.
Днес, когато човечеството е достигнало толкова далеч, пионерите на летенето са сякаш забравени. Но е добре да си припомним началото, там откъдето тръгва всичко.
Началото на въздухоплаването съвсем не е поставено от братята Орвил и Уилбърт Райт, които през 1904 произвеждат първият летателен апарат по тежък от въздуха. Началото е поставено много по рано и то с използването на коренно различна технология – тази на апаратите по леки от въздуха.
Принципът по-леки от въздуха
Един от първите полети с екипаж на борда, изпълнен от братя Райт в Северна Каролина през 1903 г. На 22 май 1906 г. братя Райт получават патент за своето изобретение. През 1909 г. създават компанията „Райт“, която се занимава с производство на летателни апарати и обучение на пилоти. Братя Райт са едни от най-значимите личности на 20 век, допринесли изключително много за развитието на авиацията.
Според физическите процеси обуславящи получаването на подемна сила, летателните апарати се делят на две групи; по-леки от въздуха или газоподемни (надуваеми) летателни апарати, които в следствие на статичната подемна сила се носят или плават из въздуха, и по тежки от въздуха, които в резултат на създадена при полета динамична подемна сила летят във въздуха. Ето защо се говори за статично и динамично въздухоплаване. Първите въздухоплаватели характеризират свободния балон и като аеростат, неговата техника като аеростатика и себе си като аеронавти. При опитите да се направи свободния балон управляем се наслояват аеростатика и аеродинамика.
Подемната сила се характеризира като сила, която действа противоположно на теглото на тялото. Динамичната подемна сила, която прави възможно летенето на по-тежки от въздуха тела, се създава чрез подходящо оформяне на техния профил (например на крилата на самолета). Статична подемна сила изпитва тяло, което е потопено с течност или е обкръжено от някакъв газ (например въздух). Подемната сила е равна на теглото на изместената от тялото течност, респективно газ (закона на Архимед). Плаващото (носещото се) тяло тежи толкова, колкото равното му по обем количество от изместената от него обкръжаваща го среда (медиум). Способността на балона да се издигне от земната повърхност в атмосферата се дължи на статичната подемна сила на газовия му пълнеж. За тази цел се употребява газ с по малка плътност от тази на въздуха (светилен газ, хелий, водород или горещ въздух).
Статичната подемна сила на балона отговаря на теглото, респективно на масата на онова количество въздух, което се измества от опънатата му от газа обвивка. Един кубичен метър въздух при 0 градуса и на морското равнище има маса 1,293 кг. Всяко тяло с по малка маса при същия обем като въздуха винаги ще се издига нагоре. Ако от статичната подемна сила се извади теглото на затворения в балонната обвивка газ, ще се получи подемната сила на балона. Тази подемна сила противодейства на общото тегло на балона (теглото на обшивката, мрежата, коша, екипажа и товара). Ако първата е по голяма балонът се издига в атмосферата. Ако общото тегло е по голямо от подемната сила, балонът пада към земната повърхност. Когато подемната сила и общото тегло са равни, балонът се носи на една и съща височина.
Максимална подемна сила би се постигнала, ако теглото на газовия пълнеж е нула, т.е. Ако вътрешността на балона се изпомпа, стане „безвъздушна” (вакуум). Наистина във вътрешността на балонната обвивка би могло да се създаде вакуум, обаче теглото, което ще има конструкцията на такава обвивка, за да противостои на външното налягане, ще бъде винаги чувствително по голямо от подемната сила. Ето защо никога не ще може да се осъществи „вакуумен балон „ или „вакуумен дирижабъл”.
Аеростатиката обаче се основава и на други закони. Така трябва да се спомене влиянието на изменящата се температура на въздуха върху газовия пълнеж. Всички газове при повишаване на температурата с един градус се разширяват с около 0,4%, а при охлаждане се свиват също толкова. Например при 20 градуса въздухът е с около 8% по лек от този при 0 градуса. Ето защо зимата и при време с високо атмосферно налягане условията за полети на балони и дирижабли са най благоприятни. За подемната сила на самолетите напротив, атмосферните условия имат много по малко значение.
Поредица картички посветени на полета с балон от XVII в.
Обемът на един кубичен метър въздух с температура 0 градуса се увеличава при 20 градуса на 1,073m3 при 100 градуса на 1,366m3 при 300 градуса на 2,098m3. Така че ако въздухът се загрее точно до 273 градуса обемът му ще се удвои, а плътността ще се намали наполовина. В среда с по студен и следователно по тежък въздух нагретият въздух става статична подемна сила. Благодарение на този принцип балонът на братята Монголфие, който имал маса 230 кг и побирал 600m3 горещ въздух, се издигнал на 5 юни 1783 г. в Апоней на височина около 2000 метра.
Тъй като увеличаването на диаметъра на едно кълбо (сфера) повърхността му нараства само на квадрат, а обемът му на куб, за полети с балон това означава, че само опити с достатъчно големи балони обещават успех. Когато се уголемява балонът, повърхността му расте по бавно отколкото обемът, т.е. отколкото статичната подемна сила. Отначало братята Монголфие са строили само малки балони, поради което нито един от тях не могъл да лети. И други са правели същата грешка, макар още тогава геометричните отношения между диаметър, повърхност и обем са били известни. Дори с горещ въздух те постигнали своята цел едва когато повече по усет, отколкото въз основа на знания построили по големи балони.
Професор Шарл през 1783 г. пръв открива изключителната годност на водорода за полети с балони. За разлика от въздуха (1293 g/m3) водородът има относителна плътност само 89 g/m3. Един кубичен метър от този газ създава статична подемна сила 12 N, докато същият обем горещ въздух само 4 N.
Едно влияние на което се подлага само „статичното” въздухоплаване , е топлинното облъчване от слънцето. При слънчево облъчване се нагрява газът във вътрешността на балона, но не и околната атмосфера, така че газовият пълнеж става по лек в сравнение с околния въздух. Ако балонът не е силно опънат, обемът му се увеличава, т.е. подемната сила нараства. Ако балонът е силно опънат, излишният газ излита и масата на газовия пълнеж намалява. При охлаждане например поради заоблачаване газът отново се свива и обемът, респективно подемната сила намалява. Това влияние е твърде силно и за компенсиране на загубата на подемна сила в такъв случай трябва да се изхвърля баластът.
Монголфиери и шарлиери
На 5 юни 1783 г. станало първото официално потвърдено издигане на балон, изпълнен с горещ въздух, без екипаж и без полезен товар в Аноней, Франция, извършено от братята Жак-Етиен и Жозеф-Мишел Монголфие. Двамата изучавали математика и естествени науки и посвещавали свободното си време на физически и технически опити. Изпълненият с горещ въздух балон с диаметър 10 м достигнал около 2000 м височина и паднал в лозя на разстояние 2 км от мястото на излитането.
Прастарото желание на хората да летят било изпълнено в течение на една и съща година по два начина, защото на 27 август на Марсово поле в Париж последвало второто в историята издигане на балон и първият старт на водороден балон, извършено от професора по физика Жак Александър Шарл. Водородният балон бил направен от копринена тафта, която отвътре била гумирана с разтвор от каучук. Този балон достигнал около 1000 метра височина и след 50 минути се спуснал в едно село, където селяните го разкъсали на парчета, понеже го сметнали за някакво чудовище.
Балони с горещ въздух, Сан Диего, Калифорния, САЩ
След един неуспех –издигналият се на високо балон с горещ въздух (привързан балон) скоро след старта си бил разрушен от буря – братята Монголфие пуснали на 19 септември във Версай балон с три животни на борда. Полетът на екипажа траял 8 минути и овенът, петелът и патицата се приземили невредими на разстояние 4 км.
На 21 ноември стартирал балон, изпълнен с горещ въздух, от парка на увеселителния дворец Ла Мюет с двама души на борда – Пилатр дьо Розие и маркиз д` Арланд, който прелетял за 25 минути около 8 км над покривите на Париж. Балонът имал значителни размери; височината му достигала 21 метра, диаметърът му 14 метра, а обемът му 20 000 м2 (около 20 пъти по голям от среден днешен балон). Сто хиляди парижани наблюдавали развълнувани първият полет на хора.
Пак през същата 1783 – на 1 декември- от Тюйлери в Париж се извършило второто издигане на водороден балон с професорите Шарл и Робер на борда. След междинно приземяване в Несъл, отдалечен на 40 км от стартовата площадка, продължил единичен полет на Шарл /35 минути/. Общото време на целия полет било 4 часа и 20 минути, а достигнатата при това най голяма височина – 2700м. Този път се стекли 300 000 зрители. Ликуването било безгранично. Балонната треска обхванала цяла европа. На 4 юни 1784 последвал първия полет на жена. Мадам Тибъл летяла с монголфиера над Лион и доказала доброто си самочувствие , като изпяла една ария.
Само 14 месеца след историческият полет на Роие и Д`Арланд над Париж последвало и първото прелитане на Ламанш. Французинът Франсоа Бланшар и американецът Джон Джефрис стартирали на 7 януари 1785 от Дувър. След изпълнен с приключения полет по време на който поради загуба на газ били принудени да изхвърлят всичко което могат, включително храната която носели и панталоните на Бланшар, замръзнали, но невредими се пуснали на френска земя при Кале.
Ето няколко от по значимите събития в началото на историята на полетите с балони.
Първата жертва на аероновтиката станал по ирония на съдбата и първият човек който полетял- Пилатр дьо Розие. На 15 юни 1785 г. той паднал с балон в ламанша при опит да го прелети потегляйки от Булон. На 22 октомври 1797 г. последвал и първият височинен скок с парашут. Гарнерен скочил от 1000 метра височина със саморъчно конструиран парашут и се приземил благополучно. През 1821 г. Чарлз Грин пръв запълнил балон със светилен газ. Този газ наистина дава само 7 N подемна сила на кубически метър, но е евтин и лесно се набавя. На 7/8 ноември 1836 г. Грин, Холанд и Мейсън излетели с балона „Ройалл – Вохол” от Лондон за Насау – Германия и за 18 часа летене през деня и нощта изминали 722 км.
Две години след това бил отбелязан важен напредък в балонното строителство. Джон Уайз пръв въвел приспособлението за бързо изпразване на балона, а на 6 юли 1847 г. балонът станал и спасителен парашут. На 2000 метра височина балонът на английските летци Коксуел и Джипсън се спукал. При падането те прерязали едно въже благодарение на което долната част на балона хлътнала навътре и той приел формата на парашут. Две години по късно на 7 октомври 1849 г. бил извършен първият полет над Алпите от Франсиск Арбан, който с газов балон прелетял от Марсилия (Франция) да Торино (Италия). Първият 1000 км полет с балон бил дело на Джон Уаййз. С трима души на борда на своя газов балон той стигнал от Сент Луис до Хендерсън (САЩ), като за 20 часа и 40 минути изминал 1292 км. Най после през 1878 г. балонът станал достъпно забавление за масите. През време на Парижкото световно изложение в гигантския привързан балон на Анри Жифар били издигани едновременно по 50 посетители на около 600 м височина. Общо около 35 000 души се възползвали от тази възможност.
Още от съществуването си човек е почувствал необходимостта от картата. Той имал нужда от ориентация в обкръжаващия го свят, от това да знае къде има места за ловуване, богати пасища,съседни племена и т.н. Дори и първобитния човек е използвал някакъв примитивен вид карти. С разширяване на географските познания се усъвършенствали и картите. Така през вековете се създала и развила картографията.Човека на новото време използва картата в много от своите дейности. Ориентира се в непозната местност, определя разстояния между обектите,характеризира природния и стопанския облик на интересуваща го част от земната повърхност. Всичко това той постига бързо и точно от изобилието на информация, която може да ти даде географската карта. План на град,изработен на глинена плочка, Мосопотамия, XV в. прд. н.е
КАРТОГРАФИЯ (лат.-грц.) — наука за създаване, изучаване и разработване на общо географските и специалните карти. Обект на картографията могат да бъдат цялата земна повърхност, материците, отделните държави,местностите, творенията на човешката ръка върху земята, гъстотата на населението, народностите, температурите, подземните богатства и т. н.Подразделя се на: 1) математическа картография, която си служи с математически методи за изобразяване на земната сфера, или земния елипсоид, чрез т. нар. картографски проекции и се занимава с тяхното изчисляване, с построяване на картографската мрежа от меридиани и паралели и др. условни линии, служещи за съставяне скелета на картите; 2) п р а к-т и ч е с к а картография, която се занимава със съставяне,редактиране и оформяне на картите и разработване методите и техническите начини за попълване на мрежата от паралели, меридиани идр. условни линии с елементите от съдържанието на картите; 3)отпечатване, издаване на картата и възпроизвеждане на картния оригинал.К. е тясно свързана с редица научно технически дисциплини, като геодезия, фотограметрия, география и др.
КАРТОГРАФСКИ ПРОЕКЦИИ — начини за изобразяване на земната сфера, или земния елипсоид, върху равнина, употребявани в картографията. Земната сфера или земният елипсоид не може да се изобрази напълно подобно върху картната равнина; налага се съобразно с условията да се приеме подходящ начин на изобразяване или, все едно, да се подбере подходяща К. п. Както върху елемента от сферата или елипсоида, тъй и върху съответния елемент от картата се явяват две взаимно перпендикулярни посоки, наречени главни посоки, в които мащабът приема екстремни стойности (максимум или минимум), наречени главни мащаби.Класификацията на К. п. може да се извърши по различни белези: а) по положението на нормалната мрежа. (Географската мрежа от паралели и меридиани се нарича основна мрежа, а завъртяната географска мрежа, която се изобразява по възможно най-прост начин, се нарича нормална мрежа.) Ако нормалната мрежа съвпада с основната мрежа, К. п. са директни (нормални); ако полюсите на нормалната мрежа лежат в екватора, проекциите сатрансверсални (напречни), а ако нормалната мрежа е в общо положение, теса наклонени, б) По характера на деформацията. При запазване на ъглите мащабът не зависи от посоката и К- п. се наричат конформни. Призапазване на площите К. п. се наричат еквивалентни. Ако липсва иконформност, и еквивалентност К – п. Се наричат афилактични. Най-важна е класификацията по вида на образите на нормалната мрежа. Тук се различават следните класове проекции: азимут алти — меридианите са лъчи, а паралелите са концентрични окръжности; цилиндрични – меридианите са еквидистантни прави, а паралелите са успоредни прави,перпендикулярни на меридианите; конични — меридианите са лъчи, а паралели концентрични кръгови дъги, и др. Тук се имат предвид изображенията на общите меридиани и паралели от нормалната мрежа.
“… Тогда же и Номоканон, рекше законоуправило и отеческия книги преложи.”
Гл. V, “Панонско житие на Св. Методий”
Покръстването на българския народ през 864г. променя не само неговите вярвания, но и обществено-държавния му бит. Християнството в България е предшествано от друго историческо събитие – създаване на българската азбука през 855г. от Св. Св. Кирил и Методий. За твърде кратко време се появява обширна писменост, в която влизат не само току-що преведените от Св. равноапостоли братя и съратниците им богослужебни книги, но и други законодателни сборници. В България се появяват преводите на византийски духовни и светски закони от Номоканона, който е наречен Законоправило, т. к. в най-ранните епохи на християнството “канон” означава правило на християнски живот. Твърде скоро се появява друго название, а именно Кормчая книга. Според руския учен барон Розенкампф думата Кормчая принадлежи на Св. Отци, които сравняват Христовата църква с кораб, ръководен от Свещеното Писание и каноните като от кормило или кормчия.
Номоканонът е византийски юридически сборник, който рецепира римско право и съдържа както Апостолски и Съборни правила относно строгия вътрешен ред на църквата, така и граждански (императорски)разпоредби, визиращи взаимоотношенията между църквата и държавата. Номоканонът е наречен на Запад CorpusIurisCanonici. По своята същност Кормчая книга представлява Номоканона, който е преведен от най-древния славянски език – старобългарския, и приспособен за местните нужди. Появата на този кодекс е обусловена от практическата необходимост на духовните лица да притежават не само духовните правила, но и действащите светски закони. Каноните са следните:
1.На Св. Апостоли – най-ранните;
На Вселенските Събори;
На Поместните Събори;
На различни Св. Отци.
Първият Номоканон е съставен от Йоан ІІІ Схоластик (565 – 577) през 550г. и съдържа църковни правила, които са разделени на 50 титули (грани). Тези правила са разположени не по ред на Съборите, а в систематически ред по приликата на съдържанието на църковните правила. Когато е избран за патриарх, Йоан ІІІ Схоластиксъздава сборник от 87 главни граждански законоположения – извлечение от Новелите на император Юстиниан І (525-565), част в съкращение, част изцяло. Тези два сборника – канонически с 50 титули и граждански закони с 87 глави, са събрани от неизвестен автори съставят Номоканон, наречен по името на Йоан ІІІ Схоластик. След т. нар. Схоластиков Номоканонсе появява друг с 14 титули, който има две редакции: Едната е от първата половина на VІІІв. и се състои от две части, а именно: от т. нар. канонически сборник с 14 титули и отCollectiotripartita– граждански закони за църквата, изложени в кодекса на Юстиниан І (CorpusIurisCivilis). CorpusIurisCivilis е съставен от 4 части, които представляват единно законодателно цяло. Тези части са: Institutiones (Институции),Digesta (Дигести) или Pandectae (Пандекти), Codex (Кодекс) и Novellae (Новели). Авторът на двете законодателни сбирки е непознат. По съдържанието си този Номоканон се отличава от предходния по това, че е разделен на 14 титули с хармонична връзка помежду им, а всички титули се делят на глави, от които към всяка са приведени номерата на каноните – доказателство за известен предмет, след което следват съответните закони от византийско-римското законодателство. Втората редакция на Номоканона с 14 титули се осъществява през 883г., когато Патриарх Фотий е начело на Константинополската Патриаршия. Този нормативен акт запазва външната страна на първата редакция като прибавя каноните от VІ Вселенски Събор, наречен ІІІ Трулски (691/692) по името на двореца, в който се провежда и ІІ Никейски Събор. В правило 36 от VІ Вселенски Събор, свикан от император Константин ІV Погонат, се посочва реда на значимост на Патриарсите: Римски, Цариградски, Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски. Тълкувателят на Номоканона с 14 титули Теодор Валсамон(юрист и патриарх Антиохийски през втората половина на ХІІв.) сравнява 5-те Патриарси с 5-те чувства на Вселенската църква. В гражданската част на този закон са внесени съвсем незначителни изменения. Според Валсамон Номоканонът замества всички останали сборници през ХІІ в.
Първоначалният текст на Българската Кормчая е заимстван от т. нар. Номоканон на Йоан ІІІ Схоластик с 50 титули и съдържа:
Събрания от църковни правила, които са подредени в 50 титули;
87-те глави, извлечени от Новелите на Юстиниан І, които съставляват 42 глава на печатната Кормчая;
Закон за съдене на людете;
Еклога;
Различни апокрифни статии от български произход под име „Заповеди и поучения на Св. Отци”, повечето правила за епитимиите и други църковни наказания.
Първият Славянски Номоканон е създаден от Св. Методий в периода от време, когато е Панонски архиепископ. Данни за този факт се съдържат в гл. V от Панонското житие на Св. Методий: ”…Тогда же и Номоканон, рекше законоуправило и отеческия книги преложи”. Методиевият Номоканон съдържа:
– Закон за съдене на людете, в който са поместени 4 глави, засягащи военните;
– статия за Вселенските Събори (участници, тематика, решения),
– Монашеското правило на Теодор Студит,
– Символа на вярата и пр.
Славянският Номоканон е плод на десетилетна работа, като окончателното му редактиране е извършено между 881 и 883г. – след завръщането на Методий във Великоморавия от Константинопол според Пространното му житие. За първи път на славянски език се изработва списък от антисоциални и антихуманни дела, които получават държавна санкция – предвиждат се наказания или изкупления, които остават валидни през цялото средновековие. Според Шмид тази юридическа енциклопедия е частичен, но точен превод на Номоканона на Йоан ІІІ Схоластик в 50 титули. Управлението на архиепископство е немислимо без законници, съдържащи параграфи от църковно и гражданско право. Превеждайки Номоканона, Св. Методий полага темелите на моравското право и съдейства за регулиране на светския живот в епархията. Остатъци от тази средновековна правна система са запазени в средновековните моравски закони.
Високият авторитет на Св. Методий като законовед и съдник се утвърждава в Панонските легенди. В“Летописа на Дуклянския презвитер” (възникнал между ХІІ и ХІІІ в. на латински език) цялостната законодателна мисия на княз Борис І (852-889) се сочи като следствие от Методиевото наследство:“Който иска да научи за това, нека да прочете книгата за славяните, наречена Методий, от която ще се види, колко и какви добри неща въвел този великодушен крал”. Във византийското „Пространно житие на Св. Климент Охридски” се разказва за съдебната строгост на Методий, чието славянско име е Страхота. Номоканонът на архиепископ Методий се появява в България през 886 г. Чрез Славянския Номоканон се консолидира славянската църква като свещена институция на идеологията и културата и се предопределя отговорната й историческа мисия на Балканския полуостров от ІХ до ХІХв.; стабилизира се нейната организаторска, възпитателна и съдебна дейност. Чрез славянски думи и фрази, с които се назовават юридически термини, се постига приобщаването на славянските маси към универсалната юридическа терминология, като се създават предпоставки за единство между нравственост и право.
Бързият извор на времето извиква на живот т. нар. Фотиев Номоканон, поради факта, че Българската държава е със строга държавно-административна структура. Славянският вариант е създаден в България през ІХв. в книжовния кръг на Симеон, сина на княз Борис І, завърнал се от учение в Константинопол след 886г. Колосалният преводачески и редакторски труд е извършен в годините на Симеоновото монашество (886-893), когато се подготвя за духовен стожер на Българската Църква. Този средновековен Кодекс изгражда на най-древния славянски език божествената структура на властта (“владетел-подвластни”), поради което се определя като Кодекс на сакралния ред, властта и морала. Симеоновият Номоканон, основан върху византийската редакция от 883г. в 14 титули, изравнява юридическата култура в двете столици, преодолява различията в устройството на Българската държава, която все още не е напуснала епохата на езическото варварство. Законникът е съставен до 893г., за да може Всенародният Събор да утвърди славянския език като държавен, включително в законодателството и правораздаването. С течение на времето към първоначалния състав се прибавят и други статии. Най-късна е “Летописец вскоре” на Патриарх Никифор, която завършва с византийските императори Лъв и Александър с общо отбелязване на годините на царуването им – 26, което означава, че статията е поместена след 912г.
Симеоновият Номоканон е символ на високата степен на държавна организация в България през ІХ в. и на перфектната рецепция на римско право, транслирано чрез Византия. Новият Кодекс на духовно и светско право съдържа пълен списък на каноните чрез представителен раздел с императорски разпореждания – Новели (Заповеди), обощени в 93 глави. Българската кодификация е изградена въз основа на византийския свод в 87 глави като прибавя и нови материали. Поместени са три откъса от Прохирона (Закон градски).
Преводът на Номоканона се появява в историята на правото поради практическите потребности на духовенството в богословско, канонично и съдебно отношение.Духовните съдии се ползват широко от Кормчая книга, доколкото е потребно за ведомството им и в кръга на дейността им и доколкото не се допуска разрез с народното правосъзнание. Народният съд, който притежава широка компетентност по граждански и наказателни дела не прилага разпоредбите на Кормчаята, т. к. е напълно непозната. Правилата за родството и правилата за развода, които са уредени в Кормчая книга, се прилагат от духовните съдилища.
През ХVІІв. в България се употребява печатната Кормчая, като преди това за тази цел служат ръкописните гръцки и български Номоканони и Арменопуло. Печатната Кормчая продължава да е в сила и до днес в България за всички канонически разпоредби, които не са отменени от други закони.
В Кормчая книга каноните, както и други законодателни разпоредби са изложени синоптическо(съкратено). Поради обстоятелството, че преводът не е съвсем точен, за разясняването на дадено каноническо мнение се прави справка в оригиналния византийски текст. През втората половина на ХVІІ в. подобен труд е извършен от Епифаний Славиницки, който превежда пълните Номоканони, т. нар. Фотиев Номоканон с тълкуванията на Валсамон и Азбучната Синтагма на Матей Властар. В първата половина на ХVІІІ в. Василий Козловски и Григорий Палетика превеждат правилата на апостолите от гръцки, поместени в Беверегиевия Синодикон. През 1839 г. в Москва с благословението на Светия Синод е издаден с Кормчая книга и нов канонически сборник под название “Книга правил Св. Апостолов Святых Соборов Вселенских и Поместних и Святых Отец”, която съдържа в оригинал каноните. Тя съдържа на първо място вяроопределенията на 5-те Вселенски Събора, каноните на Апостолите, на Поместните Събори, на 11 Св. Отци, и завършва с азбучен показалец. По този начин “Книга правил” мълчаливо отменя първата част на Кормчая книга.
В новия си печатен вид Кормчая книга се сътои от 2 части: Първата част се състои от каноните и съдържа 41 глави; Втората част включва църковно-гражданските закони на византийските императори и е съставена от 29 глави. В началото са поместени няколко предговорни бележки, а в края – няколко заключителни глави и показалец. В първата част в едно първо сказание се излагат причините за конфликта и разкола между Източната и Западната Църква (395), разказва се по какъв начин е извоювана автокефалността на Българската и Сръбската Църква от създаването им. Второто сказание обяснява Покръстването на Русия при Св. Олга и Св. Владимир; Третото сказание дава сведения как е учредена Московската Патриаршия. По- нататък следват две сказания за Съборите – на кое място какъв Събор се е състоял. Първото сказание се отнася за 7-те Свети и Велики Вселенски Събора; Второто сказание – за 9-те Поместни – къде и кога всеки се е събрал. Особена глава е посветена на т. нар. Фотиев Номоканон от 14 титули (грани), в които се посочват броя на каноните и съдържанието им. Предисловието на Патриарх Фотий е разделено на 2 части. След това са поместени 70 глави на печатната Кормчая, от които в Първата част както следва :
Глави 1-4. Правилата на Св. Прехвални Апостоли, а именно:
Глава. 1. т.нар. Апостолски правила, тълкуванията на Аристин;
Глава. 2. Правилата на Св. Павел особени;
Глава. 3. Правилата на двамата Св. Апостоли Петър и Павел;
Глава. 4. Правилата на всички Апостоли.
Глави 5-20. Правилата на Св. Събори Вселенски и Поместни.
Глави 21-41. Съдържат особени правила на Св. Отци, изложени във формата на послания до разни лица.
Втората част на Кормчая книга започва от 42 глава и съдържа 87-те титули (грани) от Новелите на Император Юстиниан І, както ги е подредил Йоан ІІІ Схоластик.
Глава 43. Три Новели на Алексий Комнин за църковното обручение и за венчанието.
Глава 44. 13 титули от Фотиевия Номоканон съгласно Юстиниановите Новели.
Глава 45. Избор от законите, дадени чрез Мойсей от Бога на израилтяните (50 глави).
Глава 46. Закон за съдене на людете.
Глава 47. Закон за фрезите или латините.
Глава 48. Закон градски в 40 титули, т. е. Гражданският закон (IusCivile) познат като Прохирон на Василий Македонянин.
Глава 49. Наредбите (глави) на императорите Лъв Исаврянин и Константин Копроним, т. е. иде реч за т. нар. Еклога, но съкратена, която е принадлежност на Българската Кормчая и не присъства в сръбските списъци.
Глава 50. За брака и степените на родството. Тази глава не е поместена в сръбската Кормчая.
Глава 51. За незаконните бракове, т. е. за т. нар. кръвосмешение.
Глава 52. Възпоминание за бившето църковно съединение при Константин и Роман.
Глава 53. Питания на Йоан Мълчалник и други монаси и отговорите им от Събора при Цариградски Патриарх Николай .
Глава 54. Питания на Константин Панфилийски и отговорите на тях от Никита, Митрополит Ираклийски.
Глава 55. Правилата на Цариградския Патриарх Методий за отстъпниците от църквата и за начина на връщането им в нея.
Глава 56. За свещеническите дрехи.
Глава 57. Правилата на Никифор Изповедника и на други с него Св. Отци.
Глава 58. Откъслеци от каноническите отговори, надписани от името на Йоан, Епископ Кипърски – ХІІІ в.
Глава 59. За ръкополагането на йереите – единствена руска статия в печатната Кормчая.
Глава 60. Отговорите на Тимотей, Патриарх Александрийски (V в.).
Глави 61-64. Правилата на иноците от Св. Василий Велики.
Глави 65-67. За свещените лица и одежди.
Глава 68. Отговорите на Анастасий Синайски на разни въпроси.
Глава 69. Послание на Тимотей Презвитер до Йоан за различаване между лицата, обърнати от еретици в православни.
Глава 70. Разсъждения на Никола Монах за силата и значението на църковните правила.
Краят на Кормчая книга се явява прибавка като послеслов:
Описание защо тази книга се нарича Кормчая.
Грамота на Константин Велики (300-337) до Римския Папа Силвестър за независимостта на духовната йерархия от светската власт.
За римското отпадане от Източната Църква.
Църковните правила, задължителни за клира и миряните, имат силата на Постановление, чието неспазване се наказва с лишаване от сан, епитимия (покаяние) или отлъчване. Степента на църковното наказание се определя от самите канони. Те посочват начина, по който се поставят епископи и презвитери, определят отговорността на духовенството пред епископа, или ако виновният е епископ – пред Църковния съд на равните му по сан, закрилят суверенитета на църковните области, които не могат да се поделят, да приемат външни свещенослужители или лица, наложени за йерарси от светската власт, както и да се изоставят своеволно от духовните си пастири.
Част от каноните са разпоредби за брака, обредното ястие и поста, а също и за начина, по който християните трябва да празнуват Великден и да се молят. Правилата забраняват да се пиянства, да се прелюбодейства, да се правят магии и да се участва в религиозните празненства на еретиците и езичниците; те определят и срока на църковното покаяние за миряните, извършили престъпление – убийство, грабеж, насилие.
Сключването на брак, взаимоотношенията между съпрузите, разтрогването на брака се уреждат от църковните канони. Сключването на брак се предхожда от годеж, обещание за женитба. За годежа са необходими навършване на определена възраст и съгласие на родителите. Брачната възраст е 18 г. за съпруга и 16 г. за съпругата. При годежа страните си разменят дарове. След годежа страните не могат вече да се откажат. Задължително следва бракът. Бракът се забранява между близки роднини, между побратимени и с храненик. Според римското право бракът е свещен съюз между мъж и жена, скрепен от законите на човешкото и божественото право. Бракът се сключва на специален църковен обред пред свещеници (Венчание) при съгласие на сключващите брак или на техните родители. До Второто Българско Царство бракът се сключва с писмен договор, потвърден от трима свидетели. През този период съпругът не може да изгони съпругата си. И двамата съпрузи имат право да искат разтрогване на брака. Основанията за развод са: дългото отсъствие на съпруга или съпругата, голямо пиянство, буйство и изтезание на съпругата, душевна болест, сифилис и пр. В глава 13. 10 се изброяват всички канони и държавни постановления за аборта, като за основа служи изцяло 21 канон от Събора в Анкира.
Първият препис на Симеоновия Номоканон е руската Ефремовска Кормчая от ХІв., която е най-древна измежду всички руски Кормчии. В нея е поместена извадка от Беседа на Презвитер Козма срещу богомилите.
Този паметник на средновековното право се превръща в нормативна алфа и омега на всички славянски законодателни книги в България, Русия, Сърбия и Дунавските княжества.
Печатането на Кормчая книга в Русия започва на 7 ноември 1649 г. при Патриарх Йосиф и е завършено в 1650 г. Печатната Кормчая книга в Русия представлява правителствено издание с благословията на Патриарх Йосиф и с повелението на цар Алексей Михайлович. За основа е взет списъкът на Рязанската Кормчая, т. е. изпратената от българския деспот Яков Светослав в Русия. Тя се отличава по съкратения текст на статиите от каноните и по отсъствие в нея на Руската Правда. В разните преписи от Кормчии се прилагат допълнителни закони, какъвто е Закон за съдене на людете за българите, съставен от Св. Методий в Македония и Руската Правда, Велико – Княжеските Църковни Устави, Грамоти и пр. за Русия.
Българо – руската традиция се развива в Русия чрез преписи и в нова редакция. Източникът е официалният Номоканон на Българската Патриаршия в столицата Търново през ХІІІ в. През 1262 г. точен препис от него е изпратен на Киевския Архиепископ Кирил за потребностите на афтокефалната Руска църква. Само по преписа от 1262 г., наричан Драгославов по името на преписвача, се развива в Русия цялата многовековна традиция на преписи и преработки по този състав.
За ориентир на българската история на Славянския Номоканон от ХІІІ в. служи писмото, което деспот Яков Светослав изпраща в Русия през 1262 г. заедно с преписа от Търновската Патриаршеска книга. В писмото си Яков Светослав разкрива името, с което се нарича Номоканонът от ХІІІ в. в столицата Търново – “Книга Зонара”. Това писмо, което е допълнено с приписка от преписвача Йоан-Драгослав е възпроизведено в голям брой от руските копия. Византийският придворен писател Йоан Зонара привлича българските книжовници с историческата си Хроника, която започва “от Адама“ и съдържа събитията до 1118 г., глави от българската история и тълкувания на Номоканона.
През 1274г. в Русия на Владимировския Събор е утвърдена Руска Кормчая книга, наречена Владимирска, която се основава на получената Кормчая от Търново и включва материали от 2-та старославянски Номоканона – Методиевия и Симеоновия, претърпели преписи в Русия. Добавени са и руски правила. От Търновския препис е съставено копието на Рязанската Кормчая през 1284г., която през 1653г. служи като основа за първата Руска Кормчая. Това първо типографско издание, последвано от множество препечатвания, остава в славянския мир под името Никонова или Йосифова Кормчая. От Търновския препис се развиват всички източно-славянски преписи и руската редакция на Кормчая книга от ХІІІв.
Славянският нормативен Кодекс се състои от 880 правила и се разпространява ръкописно до втората половина на ХVІІ в., когато за първи път се отпечатва в Русия. Последвалите през ХVІІІ и ХІХв. руски печатни издания не са идентични с първото, но по състав са в неговия обсег. Руските печатни Кормчии се използват в български и сръбски манастири и в епархии със славяно-езично духовенство.
Славянската Кормчая е официален каноничен сборник за православната църква в Австро-Унгарската империя (ХVІІІ и ХІХв.), която протектира както славяни, православни албанци и гърци, така и румънско население в Банат и Трансилвания. В 1804г. по време на Сръбското въстание, първият Законник, провъзгласен от Матея Ненадович е изграден върху Кормчая книга.
В България е най-разпространено Екатеринското издание на печатната Кормчая в две отделни части от 1787г., отпечатана в Москва.
Сръбско-Българският Номоканон е съставен в края на ХІІ и началото на ХІІІв., когато завършва с успех Освободителната борба на Сърбия и България срещу Византия и когато те се укрепват като независими държави. Днес са запазени около 40 преписа, но те се отнасят към сръбската и българо-руската традиция. Поради високия авторитет на първия сръбски архиепископ-светец Сава Неманич, още първите преписи съдържат молба да не се променя нищо в състава на Номоканона. В този вид Кодексът се разпространява през ХІІІ и ХІVв. и изиграва изключителна роля за цялостното народностно духовно консолидиране. Преди да се получи печатната Кормчая книга от Русия наред с Кормчая от времето на патриарх Фотий, намираща се в няколко сръбски преписа, се употребява друг канонически сборник – Алфавитната Синтагма на Матей Властар в древно-сръбски превод. В Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” се намира препис от нея: Судац № 631 в сръбска редакция, както и Душановия Законник. И до днес в Сърбия печатната Кормчая се почита като официален канонически сборник. Като частно издание съществува “Сборник правила Светих Апостола” на преосв. Никодим, преведен от гръцки по Атинската Синтагма.
Барон Розенкампф е първият руски учен, който отделя по-особено внимание на Кормчая книга. През 1829г. той напечатва научния труд “Обозрение Кормчей книге в историческом виде”.
Според А. Павлов (проф. по Каноническо право в Московския Университет) влиянието върху православното славянско право е дошло от Изток чрез Номоканона и другите канонически сборници.
През 1880г. в Прага Константин Иречек издава научния труд „Свод законов славянских”, в който се съдържа кратък преглед на древните славянски Правди и закони и са отпечатани текстове на по-главните от тях. Голям принос има и историческия му Словар на славянското право “Prove” от 1904г.
Единните норми и тълкувания на Номоканона създават, укрепват и съхраняват духовната общност в обсега на народния суверенитет. Чрез този средновековен паметник на правото се формират, регулират и запазват обществени отношения, свързани с идеи за църква, общество, йерархия, вяра, история, повинност, личност и т. н. Неговите постулати представляват юридическа санкция на балканската общност в идеологическата, морално-етническата и управленската сфера от ІХ до ХІХв.
Римската култура, възприета от Византия, не е чисто латинска, т. к. в състава й влизат елинистичен и римски елемент, налице са и други елементи, които я превръщат в космополитна. Тази висока култура обхваща произведенията, свързани с онези ценности, които римляните създават със своя дух и труд за столетия в смисъл на право, закон, държава, философия, книжнина, изкуство. В този контекст елинската култура не може да се определи като ценност само на елинския народ, т. к. гръцки учители преподават на римляните своята култура. За Рим и Византия християнството носи само вяра, поради обстоятелството, че намира у тях стройно законодателство и изградени държавно-правни институти. За разлика от тях, в България християнството донася вяра и писан закон.
Чрез Юстиниановия Кодекс, гениалното римско частно право живее през всички векове след него, разпространява се по цяла Европа и до днес в една или друга рецепция е почти действащо право на цял свят. Според предание, император Юстиниан І се ражда в семейство на славянски заселници, установени в Римската империя, в околностите на Призрен или на Охрид. Не е случаен фактът, че Данте Алигиери (1265-1321) поставя Юстиниан І в своя рай, където отекват знаменитите му думи: “Аз бях Цезар и аз съм Юстиниан… Беше угодно на Бога да ме вдъхнови в моето велико дело.”
Разпространяването на римско право не оставя в България по пряк път нито понятия, нито изрази от юридически и държавно-правен характер, не се променя основата на българското правосъзнание. Възприемането на византийското право се осъществява не от държавната власт, а от църквата с оглед регулиране на обществени отношения, свързани с потребностите на църквата и духовните съдилища. Няма открити паметници или други косвени доказателства, че Кормчая книга се прилага в държавни, граждански съдилища.
В борбата на западно-римската култура с източно-елинистичната, благодарение на много общи и местни условия, верски и държавни събития, е изкристализирала византийската култура.
Създаването през ІХ-Хв. на Българската Църква – като първа в историята на средновековното християнство народностна, автокефална църква – е иманентно свързано с историческата мисия на римо-византийското църковно и държавно право.
„Мамо, а ти каква беше като малка?“ се обръщаме към майките си в детството. Продължаваме да задаваме този въпрос през целия ни живот, защото искаме да знаем малко повече за мама – нейното детство, младост, първата любов и разочарование. Делфин дьо Виган открива тялото на майка си и започва едно пътешествие в нейната биография, преплетена със съдбите на много други хора, за да напише красивия роман „Силна е нощта“.
Една красива съдба на слаба и едновременно силна жена. Не забравяйте нито за миг, че тази книга е пълна истина, онази, неудобна и плашеща истина, която често крием под възглавницата и с която плачем нощем. Единствената промяна е в името на майка й. Заради нейната история писателката Делфин ще изостави всичките си проекти и книги и ще се зарови в семейната биография.
Люсил е едно тихо дете, необичайно кротко за голямото семейство, което живее в Париж през 60-те години на миналия век. От малка е изключително красива и се снима в множество реклами, които прохождат във Франция. От малка тя е замислена и наблюдателна, от малка в нея тлее бъдещата й лудост, която ще преобърне живота на голямото семейство и на двете й прекрасни дъщери.
Една красива съдба на слаба и едновременно силна жена, която ще пребори рака и в една преклонна възраст ще завърши училище, изоставено в младежкия порив към свободата. Нещо повече, минавайки 50-те си години, тя ще кандидатства в университета и ще учи прилежно, загърбвайки смело няколко продължителни престоя в места за душевноболни…
Как се разказва нечия история? С любов и тревога. Именно това са постоянните чувства, които обземат душата на Делфин, докато тя събира парчетата на пъзела, провеждайки безкрайно тежки и дълги интервюта с членовете на голямото семейство, за да научи неща, които никой не бива да казва на глас. Всяко семейство пази по една голяма тайна. И подобно на майка си, Делфин осъзнава това бреме и иска да го опознае, да й прости. За да предпази себе си и да разбере коя всъщност е тя…
Опитите да се постигне вечно движение с механични средства изглежда са започнали по времето на династията Чин (III в. пр. Хр.), когато в Северен Китай е построена известната гробница на Първия император. Декораторите на масивната могила, която съдържа 6000 керамични войници в естествена големина, я снабдили с лампа, която се е предполагало да гори завинаги, и панорамен модел на Китай с реки от живак, които никога нямало да спрат да текат. Дали създателите действително са очаквали те да работят вечно, или те просто били предназначени да впечатляват с работата си, докато затварят гробницата, не е записано. Но когато гробницата била открита и отворена през седемдесетте години на XX век, светлината била угаснала, а реките пресъхнали.
Турците навлизат в Централна Европа, докато армията им най-после е разбита под Виена през 1683 г. По време на турската обсада на Виена австрийците вземат инициативата в свои ръце и в областта на военните победи, и в правенето на сладкиши. Когато турците се опитват да превземат града, като подкопават крепостните стени, те избират място, където има фурна. Бдителните фурнаджии чуват ударите от копаенето и уведомяват властите. За спасяването на града пекарите заслужават специална награда и правителството им предоставя монопола да пекат кроасани – кифли във формата на полумесец, турския символ. Смята се, че кроасаните били сервирани в кафенето на един живеещ във Виена поляк, Колшицки, който дръзко откраднал няколко чувала вражеско кафе и решил, че кроасаните са добър начин да се похвали със своята придобивка. Австрийската принцеса Мария-Антоанета има още по-голям принос за пренасянето на кроасана от родината си във Франция.
Баклава
Миграцията на турците на запад от Централна Азия, създаването на многолистното тесто и появата на баклавата са едно и също историческо събитие. Докато следват ордите си през степите преди 1100 г. след Хр., турците започват да експериментират с тесто на листове. С течение на времето и с придвижването им на запад листовете стават по-тънки и повече на брой. Накрая турците стигат до земите на днешна Турция в Ма-ла Азия и Източна Европа и през 1453 г. завземат Константинопол. Тук те точат тънки кори и ги използват по най-естествения начин, като приготвят баклава. Еволюцията вероятно е завършена през XV век в Бурса, Константинопол или някой друг от богатите градове на тяхната нова империя.
Пападами
Съдейки по индуските ръкописи, в Северна Индия пападамите са били известни преди около 2500 години. Тяхното откриване се дължи на широко разпространената там практика да се пържат храните в топено фъстъчено масло и да се яде ориз с подправки. Приготвянето на ориза във вид на бисквити води до откритието, че при пърженето в сгорещено масло той се раздува и става хрупкав.
Пържени филии
Пържените филии са известни под името „френски тост“, но когато са се появили, французи още не е имало. Рецептата за тях е включена в римската готварска книга „Apicius on Cooking“ от I или II в. пр. Хр. с препоръката да се сервират с мед. Както повечето от рецептите в „Apicius“ вероятно и тази принадлежи на гръцката кухня.
Мелба с праскови
През сезона 1892 – 1893 г. френският майстор-готвач Жорж-Огюст Ескофие се вдъхновява от операта „Лоенгрин“ и създава нов десерт с лебедова тема. Той изработва две лебедови крила от лед, поръсва ги със захар и между тях слага праскови в легло от сладолед. Това той сервира на своя идол, оперната певица мадам Нели Мелба. Но липсва малиновият сироп. Той го добавя по-късно, когато работи в лондонския хотел „Карлтън“.
Мелба тост
Гласът на Нели Мелба не е вдъхновил европейските готвачи само за приготвянето на мелба с праскови. В „Савой“, друг лондонски хотел, по време на нейния престой й били сервирани (както се твърди съвсем случайно) много тънки, сухи препечени филийки. Но всяко зло за добро – майстор-готвачът открил, че те могат с успех да се предлагат на гостите, които наистина ги харесали, още повече, че били наречени „Мелба тост“.
Бисквити с парченца шоколад
Бисквитите с шоколадови пръчици са случайно откритие на Рут Уейкфилд, готвачка в „Тол Хаус Ин“, Уитман, Масачузетс. През 1933 г. тя много бързала да приготви своите шоколадови маслени сладки, които трябвало да бъдат бисквити с шоколадов аромат и с нормална консистенция. Вместо първо да разтопи шоколада и да го разбърка с останалите съставки, госпожа Уейкфилд просто пуснала цели парчета шоколад. Смятала, че те ще се разтопят в сместа. Те обаче си останали на парчета, но никой нямал нищо против, защото резултатът бил толкова приятен.
Тесто „а шу“
Първата публикувана рецепта за тесто „а шу“ е за еклери с крем в готварската книга на Ланселот дьо Касто „Ouverture de cuisine“ (Лиеж, 1604). Дьо Касто от Мон в Белгия е готвач, който използва рецепти от много страни в Европа, така че нищо не доказва белгийския произход на еклерите. Но името предполага френскоговорящ създател – ако не самия Дьо Касто, то може би негов съвременник или живял малко преди това.
Павлова (целувки)
Патриотично настроените бонвивани от Австралия и Нова Зеландия, търсещи рецепта, която ще направи света техен длъжник, дълго се гордеят с целувките, като всеки е твърдял колко неоснователни са претенциите на другия. В това и двете страни са прави: целувките са скандинавски десерт. Датските майстори-готвачи твърдят, че рецептата е на стотици години. Всъщност в съвременна Европа до 1691 г. няма сведения за леко запечена глазура от разбити със захар белтъци. Малко вероятно е рецептата да е измислена преди 1700 г. Основният оригинален принос на австралийците е, че са дали на този стар десерт съвременно руско име, което те правят през трийсетте години на XX век.
Сос „Беарнез“
Сос „Беарнез“ започва да се приготвя около 1830 г. по рецепта на един майстор-готвач, който работел в „Павилион Анри VI“ в Сен Жермен – предградие на Париж.
Винегрет
Най-старата рецепта за винегрет го представя като гарнитура за студено пюре от грах – рецепта No 188 от „Аркшв оп Сооктд“ (Рим, I или II в. след Хр.) изброява неговите съставки: лук, яйчен белтък, яйчен жълтък, оцет и олио. Това блюдо е или римско вдъхновение, или е заимствано от гърците, които може би са го приготвяли един-два века по-рано.
Рибен сос
Гъстите сосове, приготвени от рибни вътрешности, са популярни сред готвачите заради аромата си и са много хранителни. Тези качества са причина в днешните магазини да се продават отвратителни продукти като пастет от скариди и соса от аншоа. Пак поради тях древните са купували големи количества „гарум“ – оригиналния рибен пастет, най-напред произвеждан в Средиземноморието от скариди „гарус“. За пръв път се споменава в „Apicius on Cooking“ (Рим, I или II в. след Хр.), но е бил известен в Източното Средиземноморие още преди 500 г. пр. Хр. Рибата, а понякога само нейните вътрешности, се подправя, стрива, ферментира, излага се на слънчева светлина и се затваря в бутилки. Пастетът от аншоа е един от древните типове гарум. По-разпространената суровина е била скумрията.
Майонеза
Най-вероятно родината на майонезата е районът на Западното Средиземноморие, може би Сардиния или Испания, преди около 2000 години. Използвали са я като подправка за солени или мариновани морски храни. Рецепта за нея има в древната римска готварска книга „Apicius on Cooking“ (рецепта No 480).
Сос от черен боб
Известно е, че по време на династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. след Хр.) сосът от черен боб се е произвеждал за търговски цели. Вероятно производството му започва няколко века по-рано.
Соев сос
Родината на соевия сос е Северен Китай. След 1000 г. пр. Хр. започва да се отглежда соята, но правенето на соса е доста сложен процес, включващ ферментация, която сигурно е изисквала време за приготвянето. Соевият сос за пръв път се споменава в литературата около 500 г. пр. Хр.
Горчица
Семената на синапа са широкоизвестни в древна Индия и Западна Азия и за тях няколко пъти се споменава в Библията. Но не е известно някой преди гърците да ги е приготвял във вид на подправка. От най-ранни времена има любители на горчицата. Питагор (VI в. пр. Хр.), голям противник на месоядството, възторжено препоръчва горчицата заради въздействието й върху апетита и мозъка.
Лазаня
Лазанята се е приготвяла в Римската империя още преди около 2000 години. Има две рецепти за лазаня в „Apicius de re Coquinaria“, римска готварска книга от I или II век след Хр. За едната от тях, „Алпийско блюдо“ e необходима плънка от ситно нарязани свинско шкембе, пуешки гърди, риба и пиле, смесени с ядки, вино и подправки. Тестените кори се поръсват с така приготвената плънка. „Един скъп сребърен поднос ще подчертае вида на това блюдо“, се казва в книгата. Другата рецепта е за „ежедневно блюдо“, което е по-евтино и по-лесно за приготвяне. Читателите, които искат да приготвят лазаня, без да учат латински, ще намерят рецептите в „Cookery and Dining of Imperial Rome“, превод на „Apicius“ от J. D. Vehlingрецепти No 141 и 142).
Гъши дроб
През I в. пр. Хр. римските гастрономи започват да охранват гъските си, за да увеличат изкуствено черния им дроб, и да киснат дроба в мляко и мед. Смята се, че идеята принадлежи на Метел Сципион или на Сей Марк.
Сироп
В Северна Индия преди около 2000 години различни плодови сокове са сгъстявани чрез изпаряване, докато се получи сироп, наречен „юса“. За пръв път юса се споменава около 100 г. след Хр. в медицинската литература и се посочва диетичната му стойност.
Морски краставици
Морските краставици стигат до Китай от още по-далеч – от северните брегове на Австралия и южните части на Индонезийския архипелаг. Отново изглежда, че китайците започват да ги консумират през XV век, но малайците от архипелага трябва да са ги опитали първи, вероятно с по-малко удоволствие.
Лястовичи гнезда
„Пилето, прасето, рибата и патицата, това са четиримата герои на масата. Морските краставици и лястовичите гнезда нямат характерен вкус. Те са само узурпатори в дома.“
Така една китайска готварска книга от Юан Мей (1719 – 1797 г. след Хр.) отрича някои от най-известните последователи са вбесени от разстоянията, които трябва да се изминат, за да се донесат тези скандални неща на китайската трапеза. Лястовичите гнезда се правят от лястовици, които слепват със слюнката си гнездата си във формата на лодка. Китайците ги откриват в Борнео през XV в. след Хр. и това отбелязва тяхното навлизане в изисканата кухня. Но за местните жители на Борнео консумацията им започва като непретенциозна белтъчна добавка.
Захар
Мястото, където за пръв път се отглежда захарна тръстика, е неизвестно. Извличането на различни захарни продукти започва в Северна Индия, където захарната тръстика е добре позната като култура около 1000 г. пр. Хр., ако не и по-рано. Захарта на пясък се появява малко по-късно.
Конфитюр
Първият конфитюр е приготвен от дюли по следната рецепта:
„След като обелите зрелите дюли, нарежете ги на много малки парченца и отстранете твърдата вътрешност. После ги варете в мед, докато се стопят наполовина, а докато се варят, ги ръсете с фино смлян пипер.“ Това е рецепта, записана от римския автор Паладий през II в. след Хр. Тъй като рецептите обикновено съществуват известно време, преди да влязат в готварските книги, вероятно конфитюрът вече се е правел в римска Италия през предишния век.
Желе
Дюлята е дала аромата и на първото плодово желе, избор, дължащ се вероятно на високото й съдържание на пектин. Дюлите се варели с мед и подправка като вино или оцет. Пектинът реагира със захарта и с киселините от оцета или виното и се желира. Първите рецепти отново са записани в Римската империя през II в. след Хр. и откриването на желето вероятно по време и място е подобно на конфитюра.
Вегемит
Вегемитът е създаден в Мелбърн през 1922 г. от д-р Сирил Калистър от „Фред Уокър и Сие“ чрез смесване на мая, малц и зеленчуци. Пуснат е като търговски продукт с днешното си име през 1923 г.
Маргарин
По времето на Наполеон III френското правителство се разтревожило от недостига и високата цена на маслото. През 1866 г. то обявило награда за онзи, който може да измисли добър заместител. Иполит Меж-Му-рие стигнал до извода, че кравите могат да разграждат собствената си телесна мазнина, за да произвеждат мляко, и вярвал, че ще може да направи изкуствено масло, като обработва говежда мас. Не успял и вместо това получил маргарин, който правителството признало за най-близък заместител.
Тофу
Когато китайците култивират соята преди почти 3000 години, те не са съвсем сигурни как да се възползват от очевидните хранителни качества на новата си култура, защото хората я смятат за недостатъчно вкусна. Соята е давана като храна на животните, а на хората – в периоди на недостиг на храна, но заема мястото си в кухнята като подправка, когато е измислен соевият сос. С появата на тофу (пресечено соево мляко) соята става популярен хранителен продукт, но тофуто е по-трудно за производство и вероятно идва от времето на династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. след Хр.). Един пасаж от „Хуай Нан Дзъ“, книга от 139 г. пр. Хр. с много първи неща, съдържа първото споменаване на тофу.
Зехтин
Археолозите проследяват постепенното разпространение на производството на зехтин по света, като изкопават делви за съхранение на зехтин. От тези находки се оказва, че отглеждането на маслини и производството на зехтин в продължение на повече от 5000 години са се увеличавали със стабилни, но изключително бавни темпове. Произходът им е проследен до Палестина около 3000 г. пр. Хр. Смята се, че местното маслиново дърво, дивата маслина олеастър, е расло в Палестина и Сирия.
Ябълка „Грейн Смит“
Около 1860 г. в Ийстуд, сега предградие на Сидни, Мария Смит (починала през 1870) изсипала съдържанието на един дървен сандък до поточето, което течало през малкия й двор. В него имало и една изгнила ябълка, от семето на която на това място израснало дърво. То дало нов вид ябълка, която била зелена. Като узряла, станала сладка на вкус и добра за готвене и се запазвала дълго време без охлаждане. Това странно дърво, за пръв път документирано през 1868, е предшественикът на всички ябълки по света от сорта „Грейн Смит“ („на английски „Грени Смит“, или „баба Смит“).
Скопен петел
Един римски хирург решава да скопи петел около 200 г. пр. Хр. като начин да се заобиколи вредният закон срещу угояването на кокошки за трапезата. Този закон е формулиран през 204 г. пр. Хр. от един пуритан на име Фаниус, който искал да ограничи консумацията на пилешко. Законът на Фаниус е трябвало да направи пилешкото недостъпно за спазващите закона гастрономи. Но като започнали да кастрират мъжките пилета, птичарите открили, че вместо мършави петли могат да отглеждат дебели и вкусни птици.
Консервирана храна
Запазването на храната в херметично затворени делви датира още от древността. Един по-късен представител на тази традиция е парижкият сладкар Никола Апер, който през 1790 година започва да продава консервирано месо, зеленчуци, млечни произведения и плодове. Неговите бутилки и буркани са затворени херметично и съдържанието им е нагрято, за да се унищожат бактериите. В началото на следващия век французинът Пиер Дюран започва да произвежда съдове за храна, покрити отвътре с калай. През 1812 година фирмата на Донкин и Хол купува правата от Апер и Дюран за своя бизнес с хранителни продукти в Англия. Използвайки метода на Апер и съдовете на Дюран, двамата англичани започват да произвеждат огромни количества консервирани храни.
Пастьоризация
Вероятно някои стари производители на храни и напитки в буркани и бутилки са използвали пастьоризирането, но е съмнително, че те са разбирали неговото значение или принципа му на действие. Френският учен Луи Пастьор (1822-1895) установява, че ферментацията се получава в резултат от размножаването на микроорганизмите, и от 1868 до 1870 година той разработва метода на пастьоризацията. Като нагрява за кратко време храната до температура под точката на кипене, той успява временно да спре ферментацията, потискайки микроорганизмите.
Ренде
Макар това да е единственият инструмент, за който може да се каже, че е довел до революция в готвенето със сирене в домашни условия, няма почти никакви писмени свидетелства за произхода на рендето. Най-ранното споменаване за него е в една гръцка пиеса със заглавие „Арфистът“, написана около 300 г. пр. Хр., която го изброява измежду другите домакински средства като ченгели за месо и шишове. Ако се съди по това, можем да приемем, че рендето е гръцко изобретение от по-ранни времена, може би от V век пр. Хр., период, когато готвенето отбелязва голям напредък.
Тандури
Тандурът е малка глинена фурна, необходима за традиционната кухня на народите от Афганистан, Пакистан и Северозападна Индия. Тандурите се използват за пръв път в този район в началото на третото хилядолетие пр. Хр. Останки от тях са открити при разкопки в градове от цивилизацията по долината на Инд, особено Калибанган и днешен Пакистан. Те са били кръгли, облепени с глина, с големи странични отвори и отдолу с място за въглищата.
Висше кулинарно изкуство
„Съвременната кухня, основана на старата, с по-малко зрелищност и по-малко трудности, макар и със също толкова по-малко разнообразие, е по-проста, по-чиста, по-нежна и може би дори по-изискана… Науката за готвенето се състои от разделяне, оценяване на смилаемото и концентриране на храните, в извличане на хранителните, но по-леки сокове и комбинирането им така, че нито един елемент да не преобладава, но въпреки това всеки от тях да се чувства.“
Така френският кулинарен автор Франсоа Марин (в „Les Dons de Comus“, Париж, 1742) описва новия стил на готвене от времето на Луи XV. Той и много други френски майстори-готвачи реагират срещу това, което те виждат като прекалено усложняване и утежняване на традиционната френска кухня, и започват да прокламират по-леки и както се твърди, по-здравословни блюда. Най-прочутият от тези пионери е Ме-нон, автор на „La Nouvelle Cuisine“ (Париж, 1742) и „La Cuisiniere Bourgeoise“ (Париж, 1746). Макар че реакцията срещу „nouvelle cuisine“ впоследствие я обрича на забвение, през седемдесетте години на XX век започва ново движение за „nouvelle cuisine“.
Пръчици за хранене
Доскоро повечето хора са се хранели с лъжици и с пръсти, макар че още от около Каменната ера е имало ножове и вилици – не може да се датира кога точно са се появили. Пръчиците за хранене, макар и измислени хиляди години по-късно, са навлезли в обща употреба много преди вилиците. Може да има психологически причини, обясняващи защо китайците не са искали да пипат храната си и защо са избрали прибори, боравенето с които за начинаещи е много по-сложно, отколкото с вилиците. Може би пръчицата за хранене е била използвана като вилица за набождане на храната, а втората пръчица отначало е била взета, за да подпира храната при набождането. Техниката за боравене с пръчиците после може доста лесно да е била изработена. Приблизителното датиране става възможно благодарение на три комплекта пръчици за хранене, открити близо до днешен Ан Ян в Североизточен Китай, къдетo през периода 1300 – 1100 г. пр. Хр. е била столицата на династията Шан. Те представят първото поколение качествени пръчици за хранене, но простите дървени пръчици вероятно са съществували малко преди това.
Кучешки бисквити
„Autopyron“, кучешки бисквити, произвеждани в древния Рим, са най-старата известна храна, създадена специално за домашни любимци. Това са били твърди, тъмни на цвят бисквити с много трици. В Рим са познати вероятно от около 100 г. пр. Хр. Макар че не са ги намирали за особено вкусни, смятали са, че са полезни за храносмилането и са ги давали не само на кучетата, но и на робите.
Сметалото, заслугата за което винаги се приписва на китайците, е открито в археологически находища в Европа от дните на Римската империя. Тези находки предполагат, че може би се е появило на Запад много преди най-ранните китайски образци, но не можем да кажем къде и кога. Сметалата от римско време представляват плочи от метал или мрамор с канали за придвижване на жетони нагоре и надолу. Най-старата китайска отпратка е в книга от времето на династията Хан от 190 г. след Хр. – „Описание на някои традиции на математическата практика“ от Хсю Йоу. Според автора неговият учител срещнал даоист на име Тиен Му Хсиен Сен, който му обяснил „аритметиката на топките“. Тази книга дава първото описание на типа сметало, на което топките се движат по тел като в съвременните версии.
Той е един от съвременните герои на НАСА, Пиърс Селърс летял до „Международната космическа станция“ три пъти – през 2002, 2006 и 2010 година. Излизал е в открития космос, а основната му професия е климатолог.
А сега умира. 2016-та година му донесе диагноза от рак на панкреаса – четвърти стадий.
Ето какво пише той:
„Аз съм климатолог, на когото току що му беше казано, че има рак на панкреаса – четвърти стадий.
Тази диагноза ме поставя в интересно положение. Прекарах по-голяма част от професионалния си живот, работейки за науката на климатичните промени, която най-добре бива изучена през лещите на многодесетилетен опит. По някое време бях сигурен, че дори и при настоящата си възраст от 60 години, ще доживея да видя най-критичната част от проблема и вероятните решения. Но сега моят личен хоризонт е драстично скъсен и трябва да реша как ще прекарам оставащото ми време. Струва ли си да продължа да мисля за климатичните промени?
След като свърших належащото, научавайки диагнозата – информиране на близки, приятели, работодател, оправяйки се с някои финансови проблеми, изхвърляйки купчина ревюта на книги от Ню Йорк Таймс, както и организирайки голямо прощално празнично парти, което включваше и икономите, ми остана време да седна на кухненската маса и да тегля чертата относно списъка с нещата, които искам да направя преди смъртта.
Много бързо установих, че нямам желание да се блъскам с богати туристи към Еверест или да отида на разходка на някакъв красив бряг, или пък да си играя с това, с което и останалите си играят по време на скучен януарски следобед. Вместо това реших, че искам да прекарам повече време с хората, които познавам и обичам, както и да се върна обратно на работа максимално бързо.
Работя към НАСА, организирайки голяма група от експертни учени, които изучават Земята в цялост – тук споменавам, че възгледите в тази статия са изцяло мои, а не на НАСА. Това включва проучване на климата и времето посредством космически обсерватории и мощни компютърни модели. Тези модели описват как планетата работи, какво може да се случи, когато изхвърляме въглеродния диоксид в атмосферата. Работата ни е комплексна, придирчива, приложима и интересна.
Записите показват, че миналата година беше най-топла от всички останали години. Мисля си, че бъдещите поколения ще погледнат обратно към 2015 като на важна, но не решаваща година в усилията да приравним политиката и политическото поведение към науката. Това е изключително трудно нещо. От страната на науката, през последните 15 години се натрупаха доказателства, че климатичните промени са реални и че тази траектория може да ни доведе до много неприятно, а може би дори и опасно положение. От страна на политиката, току-що приключилата климатична конференция в Париж постави за цел да задържим повишаването на глобалната средна температура с 2 градуса, в сравнение с преиндустриалната епоха.
И докато мнозина оплюха това съгласие като беззъбо и неприложимо, важно е да подчертаем, че политиците се спряха на число, което е базирано на най-добрата възможна наука и е в рамките на предсказаното от нашите модели.
Съмнително е, че ще успеем да задържим фронта на 2 Целзиеви градуса, но трябва да се опитаме по най-добрия начин. При сценарии, които надхвърлят тази цел, говорим за огромни промени в глобалните валежи и температурни белези, огромни последствия за водната и хранителна сигурност и значимо надвишаване на нивото на морското равнище. Колкото повече се повишават температурите, несигурността на модела расте, повишава се вероятността за непредвидими, катастрофални събития.
И всичко това докато населението на Земята се очаква да достигне 9.5 милиарда души в сравнение с днешните 7 милиарда. Папа Франциск и съветници от пенсионирани военни офицери са достигнали до същите заключения от предсказанията на компютърните модели – най-сериозните последствия ще бъдат усетени от най-бедните, които вече се намират под изключителен стрес и имат нищожни ресурси да се адаптират към промените. Те ще се почувстват като невинните жертви на излишъка на развития свят. Ако погледнем назад, причините за Френската революция през 1789 не са мистерия за историците, а ако погледнем напред, тенджерата под налягане, която включва радикализма под всички форми, ще стане още по-гореща с повишаването на глобалните температури.
Предходната година може да бъде разгледана и като годината на смъртта на отрицанието. В глобален мащаб все повече политици се доверяват на научните доказателства и предсказания, докато се домогват до начини да решат проблема. И повечето американци, това е 70% според анкета на университета Монмаунт, вярват, че климатът се променя. Тъй че можем вече да се придвижим към наистина трудната част от тая работа.
Първоначалната тежест ще трябва да бъде поета от тези, които творят политики. Жал ми е за тях. Трудно е да заемеш твърда позиция по важен, но дългосрочен проблем, когато има толкова много краткосрочни проблеми. На всичкото отгоре има тревоги, че ако ограничим емисиите, това ще доведе до отслабване на глобалната ни икономическа позиция, както и страхове, че другите страни ще лъжат за своите емисии.
Науката може да помогне като следи промените в Земните системи – това е работа на изследвания и мониторинг, която се оглавява от НАСА, НОАА и други подобни организации навсякъде по света, като ще използваме все по-мощни компютърни модели, за да изучаваме възможното бъдеще, което предстои според предложените политики. Моделите ще ни помогнат да установим кои подходи са практични, докато правим компромиси спрямо краткосрочните последствия за икономиките и дългосрочните последствия за климата.
Астронавтът на НАСА Пиърс Селърс по време на космическа разходка. Credit : NASA
Но накрая инженерите и индустриалците ще трябва да ни спасят. Те трябва да измислят нови технологии и начини, по които да се внедрят. Техническите и организационни предизвикателства пред решаването на проблемите за производство, съхраняване и преразпределение на чиста енергия, трябва да бъдат решени в рамките на няколко десетилетия с минимални трусове за глобалната икономика. Това вероятно ще доведе до глобално превключване към ядрена, слънчева и друг тип възобновяема енергетика, плюс електрификация на нашата транспортна система до най-максималната възможна степен. Инженерите и индустриалците са напълно годни за тази работа, стига да им се дадат нужните подбуди и стимули. Трябва само да погледнете какво са постигнали по времето на Втората световна война – американските технологии и производителност направо се развиха лавинообразно в сравнение с това, което щеше да отнеме десетилетия при нормални условия. Така се озовахме в един свят през 1945, който бе напълно различен от този в края на 30-те години.
А какво трябва да правят останалите хора? Две неща ми идват на акъл. Първо ще трябва да се подготвят за промени. Неизбежно е. Те ще се проявят чрез промени в климата и начина, по който генерираме и използваме енергия. На второ място, трябва да се подготвят за промените с хладнокръвие. С някои промени ще е трудно да се справим, като повишаването на морското равнище. Много други промени обаче ще бъдат положителни. Новите технологии имат възможността да подобрят живота ни по начин, по който не можем да си представим. Няма убедителна, неоспорима причина да вярваме, че нашето бъдеще ще бъде по-лошо от настоящето, стига да прилагаме внимателни решения към предизвикателствата и рисковете. Историята е пълна с примери за това как ние, хората се измъкваме от трудни моменти. Победителите са били реалисти, прагматични и гъвкави, а губещите са отричали заплахата.
А пък що се касае до мен, нямам оплаквания. Благодарен съм за опита, който съм имал на тази планета. Като астронавт аз съм се разхождал в космоса на височина 350 километра над нашата планета. Разхождайки се от външната страна на „Международната космическа станция“ аз видях урагани да се въртят през океаните, реката Амазонка да си проправя пътя към морето през красив зелен килим от дървета, видях през нощите чудовищни бури и светкавици, които присветваха в продължение на стотици мили по Екватора. От тази гледка, която видях с очи като тези на Бог, осъзнах колко крехка и безкрайно ценна е нашата Земя. Оптимист съм за бъдещето.
И така, утре аз се връщам обратно на работа.“
Писмото на 60-годишния астронавт, който ще си отиде от този свят в близките месеци, беше публикувано на страниците на Ню Йорк Таймс.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Любопитно съчетание на капитално и курсивно писмо в каменен надпис от VІ в. (устав на манастир). Източник: Форум-Наука
Любопитно съчетание на капитално и курсивно писмо в каменен надпис от VІ в. (устав на манастир). Източник: 
Един от първите полети с екипаж на борда, изпълнен от братя Райт в Северна Каролина през 1903 г. На 22 май 1906 г. братя Райт получават патент за своето изобретение. През 1909 г. създават компанията „Райт“, която се занимава с производство на летателни апарати и обучение на пилоти. Братя Райт са едни от най-значимите личности на 20 век, допринесли изключително много за развитието на авиацията.
Поредица картички посветени на полета с балон от XVII в.
Сгорещяване на въздуха вътре в балона
