Напишете „Приятели“ в Google и ще получите стотици страници, посветени на хитовия сериал много преди всяка друга асоциация с търсената дума. 12 години след финала на последната, 236 серия, ние продължаваме да използваме репликите на Джоу, Чандлър или Фиби, да описваме прическата си „Тип Рейчъл“, да чистим „като Моника“ или да сме досадно умни като Рос. Истинските фенове така и не видяха края на сериала – за тях той продължи да живее и да бъде интересен отново и отново без да им омръзва.
Решихме да се върнем там, където приятелството е истинско и събрахме 20 малко известни факти за любимия ни сериал:
Първите идеи за името на сериала са Insomnia Cafe, Friends Like Us, Six of One преди продуцентите да стигнат до любимото ни Friends.
Според първоначалния сценарий, основният роман в сериала трябва да бъде между Моника и Джоуи, а не Рейчъл и Рос. Фиби и Чандлър са подбрани за поддържащи образи, а продуцентите решават, че Дженифър Анистън е по-подходяща за ролята на Моника.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Един епизод отнема около 5 часа запис и струва около 10 милиона долара. Компанията NBC печели 70 милиона долара от излъчването на последния епизод. Всеки 30-секунден рекламен спот струвал 2 милиона долара.
Голямото бяло куче на Джоуи и Чандлър всъщност е собственост на Дженифър Анистън. Неин приятел й подарява статуята, когато започват снимките на шоуто – на късмет.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
В първи сезон всеки от актьорите печели по $22,000 на епизод. През 1997 те заедно настояват заплатата им да бъде повишена на $100,000 за епизод, а в последния сезон всеки получава по $1,000,000 на серия.
Ролята на Д-р Дрейк Реморей, която Джоуи играе в сериала Days Of Our Lives в реалността е изиграна от бащата на Дженифър Анистън – Джон Анистън. За ролята на бащата на Джошуа, възлюбеният на Рейчъл, пък е поканен родният баща на Марю Пери.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Кортни Кокс всъщност е по-възрастна от Дейвид Шуимър, въпреки че играе по-малката му сестра. От своя страна, по сценарий, Рос е 29-годишен 3 години подред.
Историята, в която Фиби износва бебетата на своя брат е дописана специално, когато Лиса Кудроу забременява в истинския живот.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Дейвид Шуимър е първият, избран за ролята си, а Дженифър Анистън – последна. Hank Azaria, който играе учения Дейвид, два пъти се явява на кастинг за ролята на Джоуи.
Брюс Уилис се появява в четири серии на Приятели, след като губи бас с Маню Пери за филма им The Whole Nine Yards. Сумата, която получава за участието си в сериала, Брюс Уилис дарява за благотворителност.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Марсел всъщност е изигран от две различни маймуни – Мънки и Кати.
Диванът в Central Perk е взет от мазето на Warner Bros. studio.
Подобно на Моника и Чандлър, Корней Кокс и Дейвид Аркет имат проблем с децата. Епизодът, в който Рейчъл ражда Ема е заснет веднага след спонтанния аборт на Кортни Кокс.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Дейвид Шуимър режисира 10 епизода от приятели.
Гантър си няма име до средата на втория сезон. Той няма и реплика до 33 епизод, когато казва „Да“. James Michael Tyler е избран да играе Гантър, защото е единственият статист, който знае как да работи с кафе машина.
Ellen DeGeneres отказва да играе Фиби.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
В последния епизод става ясно, че в един или друг момент, всеки от тях е живял в апартамента на Моника. Същото важи и за този на Джоуи.
Хладилникът в апартамента на Моника наистина работи. В него са държали напитките за екипа и актьорите.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Последната сцена е заснета на площадка номер 24 във Warner Bros студио. Всъщност, това е работното място на екипа от втори сезон до края, а след финала на шоуто площадката получава името „Площадката на Приятели“.
Това е реалната възраст на всеки един от актьорите в деня на премиерата на сериала:
Група изследователи от Центъра САРС в Норвегия осветляват нов път на произхода и еволюцията на главата. В изследване публикувано в спиание PLoS Biology те показват, че често срещаща се, без главен мозък актиния, има същите гени, които контролират развитието на глава при по-висшите животни и те регулират развитието на глава в предната част на тялото на плуващите ларви.
При повечето животни, главният мозък е локализиран в специфична структура – глава, заедно със сетивните органи и доста често и с устата. Актиниите и коралите, които са една по-отдалечена от гръбначните животни група, имат нервна система, но нямат обособен главен мозък.
В това изследване на групата учени водена от Фабиан Рентзщ, използват звездовидната актинияNematostella vectensis за да открият, че един от краищата и кореспондира с главата при по-висшите животни. За това те изследват функцията на гените, които контролират развитието на глава при по-висшите животни по време на ембриогенезата на звездовидната актиния.
„Въпреки, че изглеждат напълно различни, през последните десет години се разкри, че всички животни имат сходен генетичен репертоар, включително такъв, който е необходим за развитието на глава при по-висшите животни.”, казва първият автор на статията, докторанта Чиара Синигалия.
Стояща на главата си. Когато актинията е в ларвна форма, тя плува. Като възрастен индивид, актинията стои неподвижно закрепена на единият си край и използва пипалата на горния край, за да хваща малки животни за храна. Улавяйки ги, тя ги натъпква в отверстието, което се отваря в средата на пръстена на пипалата. „Въз основа на външния вид на възрастно животно, условно горният край на тялото се нарича глава, а долния – крака.”, обяснява Рентзщ.
Това, което учените откриват е, че при актинията, функцията на гена за развитие на глава, обуславя развитието и на „задният” край на тялото, там където при другите животни се развиват крака. Ключово е било изследването на ларвата на актинията, докато все още плува.
Полип на звездовидната актиния Nematostella sp. във възрастната и форма (Credit: Timm Nuechter & Thomas Holstein)
„Ларвата плува с „краката напред” и този и край носи най-важният сензорен орган, така че на този етап на развитие може да се каже, че това е главата на ларвата.”, казва Рентзщ. Гените за развитието на глава функционират за развитието на този край на ларвата.
Актиниите и всички други по-висши животни, включително и хората, имат общ предшественик без развит главен мозък, който е живял преди 600 -700 млн години. „Изследвайки функциите на гените за развитие на главата при звездовидната актиния Nematostella, можем да разберем по-добре как и по какъв начин се е образувала и развила главата като структура.”, обясняват Синигалия и Рентзщ.
Признавам си, не мога да дочета последните 10 страници на този роман. Чета и плача, пия вода, пак плача и се мъча да чета. Подходих с такова недоверие към книгата, казах си, „О, кой би могъл да бъде по-впечатляваш от Мерил Стрийп, та тя така красиво изплака историята на екран, мога ли думите на хартия да се сравняват с нея“. Ах, как лекомислено грешах! Как предубедено съпоставих романа на хартия и романа на екран! Това са две изкуства, неподлежащи на сравнение и предварителни квалификации и всеки, който се опита да го направи ще бъде наказан. Наказах се и аз.
Нека започнем от начало. Или поне от българското такова. Корицата на вълшебника Виктор Паунов е първото нещо, което ме впечатли в тази книга. Никаква Мерил Стрийп, никакъв Клинт Истуд, никаква фотография или National Geographic не се подават от небето и полето на Айова. Тишина и нега, тежко слънце и плътни, навъсени облаци. При всяко поглеждане към нея недоумявах, как така се излиза извън рамките на обичайното, книга, получила достойната си кино адаптация още през 1995, при това с двама толкова известни и обичани актьори, да няма техните лица на корицата си. И заобичах това издание още в началото, виждайки усилията на Виктор Паунов и издателство „Лабиринт” да начертаят тънка, но твърда линия между двете изкуства. Да им дадат въздух и шанс да се харесат по отделно и да имат свой личен и ярък живот.
Книгата отлежава в купчината „За скоро четене” няколко месеца, за да ме намери в нужни момент. Баналността на това изречение не променя неговата истинност. Една неделна сутрин, когато чиниите в мивката преливаха, а съквартирантът ни, единият от многото, си готвеше специални палачинки, а аз се питах кога ще заживеем отделно и ще ядем палачинки само двамата, си подарих „Мостовете на Медисън” и плаках.
„Едва ли ще ви е лесно. В този по-безсърдечен свят всички ние сме се затворили в черупката на закърнелите чувства. И аз не съм съвсем сигурен къде свършва голямата страст и започва сълзливата сантименталност. Ала съм склонността си да подминаваме дълбоките, истински чувства и да им слагаме етикет „лигавщини“ трудно ще проникнем в царството на онази нежност, без която не ще разберем историята на Франческа Джонсън и Робърт Кинкейд. Давах си сметка, че трябва да надмогна тази склонност и чак тогава да се захвана с книгата.“
Прекрачете злободневното ежедневие, което винаги бърза и никога не е доволно. Забравете за копчето, което трябва да бъде зашито и прането, която плаче да се простре. Налейте си кафе или чай и си подарете една шепа сълзи. Историята на Франческа и Робърт е прекрасен повод да се отпуснете и да си припомните, че любовта съществува, макар че за нея никога няма точен момент, място или нагласа. Така, както я нямаше в правилното ежедневие на италианката Франческа, живяла в миналия си живот в Неапол, а сега забулена като иранска принцеса без процеп за очите и покрита с плътно наметало от безкрайни задачи и задължения в новия си фермерски дом с праволинейния и практичен съпруг Ричард. В града и щата, където всичко е „хубаво” и нищо не е специално. Там, където мъжете ядат месо и пържени картофи за закуска, обяд и вечеря и там, където един ден ще дойде фотографът Робърт –…
„…Който приличаше на вятъра. И се движеше като вятъра. Сигурно беше дошъл с него.”
Не се разказва любовта, тя се изживява. Затова тази книга ще бъде и е специално лична за всекиго. Защото в описанията на четири дни и нощи, в които две души се сливат, няма да четете точното описание на техните думи и ласки, а ще припомняте вашите собствени, родени в меката светлина на топлите свещи. Но въпреки това ще изживеете тези четири дни заедно с Франческа и Робърт, за да се включите в снимките на Кедровия мост, единият от шестте покрити моста, които Робърт пристигна да заснеме, за да се прибере у дома с куп използвани филми и половин сърце. Другата половина завинаги ще остави в ръцете на Франческа, чиято отговорност и живот, няма да й позволят да тръгне след него. Няма да види „екзотични страни, древния френски град на Бенгалския залив и страхотния ресторант с тераса на покрива там, железници, които пъплят през планинските клисури, и страноприемниците на баските високо в Пиринеите.” Робърт ще остави душата си при нея, а тя ще заключи розовата рокля и сърцето си, в малко дървено ковчеже в дрешника и ще продължи да обича.
Много искам да кажа, че тази книга трябва да се чете само от жени. Да се разгръща на по чаша кафе и да се обсъжда на по чаша вино. За да плачем и се смеем заедно и всяка от нас, говорейки за това издание всъщност да мисли за своята любов, която е избрала или която е скътала някъде тайно на дъното на дрешника. Но няма да го кажа. Тази книга е за мъжете и за жените заедно. Защото на страниците й виждаш какви трябва да бъдат истинските жени, за да влюбват в себе си силните мъжете и какви трябва да бъдат жените, за да блестят в очите на мъжете. Книга за любовта, посветена и отдадена на нея. И книга, която трябва да се държи на специално място у дома и да се подарява в специален момент на децата. За да бъдат те щастливи, може би дори по-щастливи от нас…
P.S. Така и не дочетох последните 10 страници. Не можах или не исках. Подарявам си ги за после. Когато посегна към тази книга втори път. За да имам нещо ново, нещо старо и нещо синьо, като небето на корицата за късмет…
Биолози от университета Акрон в САЩ под ръководството на Бор-Кай Сюн (Bor-Kai Hsiung) открили, че тарантулата в хода на еволюцията 8 пъти придобива онзи син цвят на окраската, който е близък до сянка. Учените са заключили, че този цвят, за разлика от по-голямата част от случаите в животинското царство, не е в следствие от сексуалния подбор. За изследването разказва BBC News цитирайки статия в списание Science Advances.
Изводът се потвърждава и от факта, че тарантулите имат лошо цветно зрение и по време на ухажването окраската не е от значение. Изследователите събрали всички известни публикувани данни за тарантулите и изградили голямо родово дърво от този вид, което обединява по-малки схеми. Оказва се, че 40 от 53-те родове имат същото яркосиньо оцветяване. Като се вземе в предвид дисперсията на родовете със синя окраска, те смятат, че най-малкото число на изменение, което трябва да съответства на тези резултати е 8, т.е. тарантулите притежават такъв цвят 8 пъти в хода на еволюцията, независими една от друга. Същия нюанс на цвета с дължина на вълната – 450 нанометъра.
Учените изключват цвета да е част от сексуалния подбор. Предполага се, че синия цвят е функция за визуална сигнализация.
В същото време, като се вземе предвид слабото зрение на тарантулите, такъв тип сигнализация е по-скоро за другите животни. Друга версия е, че този цвят може да бъде използван най-добре за прикритие при ловуването нощем.
„Това развенчава мита за ранните хора, които живеят в хармония с природата.“
В продължение на десетилетия учените спорят какво е довело до масово измиране на т.нар Мегафауна видове като мамути, саблезъб тигър, гигантски броненосец и др. Някои твърдят, че гигантските бозайници са били жертва на прекомерен улов от страна на хората, а други изтъкват климатичните промени, като основен фактор в изчезването на гигантските животни. Сега група изследователи използват нови статистически методи, които убедително посочват човешкият вид като главният виновник.
Екипът изследва и анализира хиляди сценарии и е установил, че изчезването на видовете тясно свързано с човешката миграцията. „Това изследване е пирон в ковчега на този 50-годишен спор – хората са причината за изчезването на Мегафауна„, каза Люис Бартлет от Ексетърски.
Ароматизираните ледени сладкарски изделия са се появили в снежните планини и най-вероятното място е днешна Турция, където снежните области са били разположени относително близо до главните центрове на лукса през III и II хилядолетие пр. Хр. Идеята да се използва сняг като основа за различни десерти трябва да е възникнала там, защото планинците често са яли сняг, за да утолят жаждата си. Ароматизираният сняг, сервиран на император Нерон, се е смесвал с плодов сок, вероятно подсладен с мед.
Вода с лед
Ароматизиран лед за пръв път се произвежда в Китай, вероятно по време на династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. след Хр.). Ледени десерти на млечна основа са разработени през XVI век от монголите – потомци на централноазиатските номади, които завладяват Афганистан и Северна Индия и се заселват там. Те са измислили и кулфи, което е специалитет и на индийската кухня. Една книга на монголите, публикувана в Делхи през 1590 г., описва рецептата: смес, съдържаща сметана, фъстъци и шафран, се замразява в метални конуси, запечатани с тесто. Сладоледът, който познаваме днес, се появява във Франция през следващия век. Първият известен сладоледаджия е Жак, майстор-готвач на английския крал Чарлз I, който е сервирал сладолед на краля през 1640 г.
Сладкарница за сладолед
Първият сладоледен салон е открит в Париж през 1660 г. от сицилианеца Прокопио Култели (Кафе „Прокоп“).
Този сюрреалистичен пейзаж е остатък от някогашен оазис в средата на пустинята в Намибия. Преди повече от 900 години е имало голямо наводнение, което е позволило да се развие гора и буйна растителност. Но скоро след това водата се изпарява, а в някогашният оазис остават да стърчат мъртви дървета. Това невероятно място наречено „Мъртвата долина“ има вид на изоставена оранжерия с дървета на 900 години.
От години „Мъртвата долина“ е любимо място за професионалисти и любители фотографи, ето и някои от снимките, направени от тях.
Космическият телескоп Хъбъл за първи път открива планета на далечна звезда чрез метода „гравитационна микролеща”.
Микролещите стават, когато близка звезда „усилва” светлина от далечна звезда, която за момент застава точно зад близката звезда относно Земята. Въз основа на полученото увеличение може да се съди за близката звезда и евентуално нейните планети. Но без убедително идентифициране и характеризиране на близката звезда, стопроцентово определяне на характеристиките на планетите й е трудно.
Острото зрение на Хъбъл е идеално пригодено за идентифициране на планетна звезда („звезда-домакин”) в нашата галактика чрез гравитационни микролещи.
Новооткритата звезда-домакин, каталогизирана като OGLE-2003-BLG-235L/MOA-2003-BLG-53L има планета, която беше открита през 2003 година чрез гравитационни микролещи от наземни телескопи. Техниката се възползва от произволното движение на звездите, които са прекалено малки, за да бъдат открити без много прецизни наблюдения. Ако обаче една звезда мине прецизно (или почти прецизно) пред друга, тогава гравитационното поле на предната звезда действа като огромна леща за светлината на задната звезда, усилвайки светлината от по-далечната звезда.
Планета на предната звезда може да доведе до допълнително усилване в светлината на задната звезда. Това допълнително усилване може да разкрие планетата, която иначе е прекалено малка и слаба, за да бъде видяна през телескопите. Продължителността на гравитационната микролеща е няколко месеца, а допълнителното усилване от планета трае от няколко часа до два дена. Информацията за гравитационната микролеща от наземните наблюдения установи, че в системата от предна и задна звезда има и планета. Все пак беше нужен Хъбъл за да бъде ясно различена и потвърдена планетата две години след откритието. Благодарение на него беше дефинирана новата планета.
Ясните снимки от Хъбъл помогнаха на изследователите да отделят задната звезда от нейните съседи в претъпканата от звезди област в близост до центъра на галактиката ни. Звездата се оказа 20% по-ярка отколкото се очакваше. Тази допълнителна яркост най-вероятно е от предната звезда, която „стопанисва” планетата. Въпреки, че снимките са направени две години след момента на право подреждане, двете звезди все още са много близо една до друга в небето и изглеждат като една.
Освен това наблюденията на Хъбъл са достатъчно прецизни за да бъдат различени двете звезди една от друга. Хъбъл неможа да различи двете звезди, но той направи много снимки с различни цветни филтри. При наслагването на снимките с различни цветове се вижда застъпване на цветовете на двете звезди. Това е възможно, защото задната звезда има различен цвят от предната. В момента предната звезда е изместена на 0,7 милиаркосекунди (ъгловата дължина на монета от 5 стотинки, гледана от 5 000 км) от задната. В следващите години Хъбъл би трябвало да установи увеличаване на това разстояние.
Учените установили, че тази звезда е по-масивна и следователно по-гореща отколкото се предполагаше преди. Тя е 63% по-масивна от нашето Слънце, докато средностатистическата звезда от този регион има 30% от слънчевата маса. Беше установено и разстоянието до звездата-домакин – приблизително 19 000 светлинни години, а планетата е 2,6 пъти по-масивна от Юпитер. Наблюденията показват, че планетата се движи в орбита около звездата, подобна на тази на Юпитер около Слънцето.
Великденски остров или Остров Пасха, е вулканичен остров в източната част на Тихия океан с площ 165,5 квадратни километра. Най-високата му точка достига 539 метра. Островът се намира на 3514 километра западно от Чили и 2075 километра източно от островите Питкерн, което съвместно с архипелага Тристан да Куня го прави най-изолираното населено място в света. Създаден е от три вулкана: Поике, Рано Као и Теревака. Заедно с необитаемия остров Сала и Гомес образува провинция Исла де Паскуа в състава на област Валпараисо. Местното название на острова е Рапа Нуи. Площта му е 163,6 км², а населението 5806 души. Островът е открит от холандския пътешественик Якоб Рогевен в навечерието на Великден, 1722 г.
Всичко, което е свързано с острова е забулено в тайни. От къде са се появили първите му обитатели? Как са попаднали там? Как и защо са изваяли повече от 600 гигантски каменни статуи?
Първите европейци попаднали на острова по време на Великден през 177 година били холандски моряци. Те открили, че на това малко парче земя мирно съжителстват представители на три различни раси – чернокожи, червенокожи и най-накрая, съвършено бели хора. Всички били много приветливи и дружелюбни.
Но все пак, най-увлекателното и тайнствено откритие на острова били големите каменни статуи, наричани от местните жители моаи. Голяма част от тези статуи достигат височина от 4 до 10 метра и тежат до 20 тона. Единици, достигат тегло повече от 90 тона и имат изключително големи размери. Представляват фигури с много големи глави с тежки изпъкнали брадички, големи уши, масивни тела и без крака. Някои имат шапки на главата изработени от червен камък и се предполага, че са вождове, обожествени след смъртта си.
Местните жители се покланяли пред божество, което наричали Мак-Мак. На територията на острова били намерени дървени таблички с издълбана на тях писменост. Повечето от тези таблички били изгорени от европейците, но все пак малка част била съхранена като по чудо. Тези писмени носители наречени ронго-ронго били изписани по специфичен начин – първо отдясно наляво, а после обратно, отляво надясно. Специалистите все още не са успели да разшифроват издълбаните текстове.
Писмеността ронго-ронго
Писмени исторически записи за остров Пасха нямало и със смяната на поколенията, устните разкази за традициите и културата на островитяните ставали все по-размити и по-размити. Аборигените разказали на капитан Кук, че са се сменили 22 поколения от времето, когато вождът Хоту Матуа довел техните предци на този остров, но не могли да кажат от къде.
От къде са се появили жителите на Полинезия? Какви народи са населявали многочислените острови, разпръснати по безкрайните простори на Тихия океан, далеч от населените континенти? Загадката за произхода на полинезийците е породила множество различни хипотези. Предполагало се е, че населението на Полинезия произлиза от Индия, от Египет, от Кавказ, от Скандинавия и даже от Атлантида. Някои учени са поддържали тезата за американския им произход. Стъпаловидните пирамиди и монолити, грамадните статуи на остров Пасха и на Маркизките острови, поразително напомняли на същите пирамиди и скулптури, оставени в градовете на Тихоокеанското крайбрежие от древните жители на Перу. Тази хипотеза завладяла и норвежкия етнограф Тур Хейердал. Изучавайки преданията и митовете на полинезийците, той установил, че всички поетични легенди на жителите от островите били посветени на бог Тики – син на Слънцето, който някога преплувал океана, напускайки планинска страна на Исток.
Хейердал се заел с изучаването на древните култури на Америка. Перуанските легенди разказвали за народ от бели богове, появили се някъде от север. Именно те създали огромните каменни статуи в планините. Впоследствие, след като загубил в битка с инките край езерото Титикака, този народ, начело с вожда Кон-Тики (което означава ”Слънце – Тики”) безследно изчезнал. Кон-Тики отвел своите хора на запад през океана. Така разказвали легендите…
Норвежкият изследовател написал голям научен труд, доказващ американския произход на полинезийците, но в научните среди, никой не обърнал внимание на неговата работа. Може ли сериозно да се говори за преселване на индианци по островите на Полинезия, ако те не са разполагали с плавателни съдове, освен примитивните салове? Тогава Хейердал, съвсем неочаквано, взел важно решение: сам да докаже, че с перуански сал може да се преплува Тихия океан.
Така възникнала идеята за една от най-интересните експедиции. Хейердал внимателно изучил морските течения и ветрове. Той стигнал до извода, че Перуанското, а след него и южното екваториално течение, непременно ще отнесат сала от бреговете на южна Америка към Маркизките острови или остров Туамоту. Младият етнограф, прегледал записките на първите европейци, попаднали на Тихоокеанското крайбрежие. Там имало множество рисунки и описания на древните индиански салове от базалтово дърво, което притежавало много голяма здравина и в същото време, било по-леко от корк. Хейердал решил да си построи сал, придържайки се точно към древните образци: девет дебели талпи, свързани с въже от растителни влакна, четириъгълно платно, неголяма бамбукова каюта и рулево гребло на кърмата.
Екипаж за необичайния плавателен съд бил намерен бързо. Пръв се отзовал инжинерът Герман Ватцингер. На призива на Хейердал откликнал и приятелят от детството му, художника Ерик Хесселберг, както и приятелите му Кнут Хаугланд и Турстейн Раабю. Петимата млади норвежци твърдо вярвали в успеха на експедицията. Опасностите не ги плашели. По време на войната Турстейн и Кнут не веднъж скачали с парашути в тила на врага с радиоприемници на гръб, а Ерик (в миналото моряк) умеел да борави с навигационния уред не по-зле от колкото с четката и боите. Шестият участник в експедицията станал шведският етнограф Бенгт Даниелсон.
Самата подготовка за експедицията изисквала не малко смелост, решителност и издръжливост от участниците. Те пристигнали със самолет в Кито, столицата на Еквадор, от където се отправили в джунглата да търсят базалтови дървета. Нито отровните змии и скорпиони, нито опасността от нападение на индианци – ловци на черепи, нито разлива на тропическите реки, на спряли пътешествениците. В най-девствените и непристъпни гори, Хейердал и неговите приятели намерили това, което търсели.
И така, безценните дънери били доставени по течението на реките Паленкуе и Рио Гуаянс в порт Гуаякил, а от там в началния пункт на експедицията – Лима. Тук бил построен салът – точно копие на древните перуански съдове. За разлика от индианските мореплаватели, участниците в експедицията взели със себе си радиостанция, но с какво би могла да им помогне тя, ако се изгубят в безкрайните простори на Тихия океан, на десетметров съд и далеч от морските трасета?
На 28 април 1947 година множество хора се събрали в порт Каляо, за да изпратят изследователите. Трябва да се спомене, че почти никой не вярвал в успеха на експедицията. Предричали й неминуем провал и гибел за участниците.
Но младите пътешественици невъзмутимо си вършели работата. Вятърът изпълнил платното с изображението на брадатото лице на Кон-Тики – легендарният мореплавател, който по предположения на Хейердал, открил Полинезия около 500 години преди новата ера. С неговото име било наречено и необичайното плавателно средство. „Кон-Тики“ бил изведен в открито море на буксир, после попътния вятър изпълнил платното и не след дълго, зъберите на Перуанските планини изчезнали от погледа, скрити от куп облаци. Вече нямало връщане назад. Пасатът ги понесъл на северо-запад. Вечерта, океанът се покрил с ревящи вълни. ”Кон-Тики” с лекота порел океанските води и когато големи водни пръски попадали отгоре му, се процеждали между дървените греди.
Първите няколко денонощия екипажът яростно се борел със стихиите. Управлението на платното и рулевото гребло изисквали неимоверни усилия, но затова пък, всички се убедили в прекрасните плавателни качества на съда. Изминала седмица. Вълните утихнали, а океанът щедро разкрил своите тайни пред смелите изследователи. Не минавал и ден, без обитателите на дълбините му да не ги навестят. Пасажи от големи и малки риби, делфини и дори летящи риби ги съпровождали, а една нощ, голяма вълна изхвърлила в малката им каюта рядка змиевидна риба, каквато никой не бил виждал преди. Само скелети от измрели такива видове били откривани от време на време по американското крайбрежие. Нощно време, около сала, водата кипяла от фосфоресциращ блясък. Нерядко кръгли светещи очи се издигали от океанските дълбини, привлечени от светлината на фенера. Възможно е това да са били огромни калмари, които в по-голямата си част обитават тези води. Те предизвиквали не малко опасения, но нито веднъж не се опитали да се докоснат до сала. Тур Хейердал и неговите приятели установили, че малките калмарчета, за да се спасят от преследване, изскачали от водата и прелитали, десетки метри във въздуха. Нито един зоолог до този момент не знаел това.
На 24 май, към сала доплувало чудовището на тропическите води – двадесет метрова китова акула – най-голямата риба позната в света. Обикновенни акули били виждани ежедневно. Постепенно мореплавателите привикнали към тях и даже се научили да ги отблъскват, когато достигали до палубата. При друг случай, попаднали на цяло стадо китове. Морските великани ги съпровождали миролюбиво няколко часа, после се скрили под водата.
Страниците на ”корабния дневник” на ”Кон-Тики” се изпълвали със записи за срещи със загадъчни морски същества, неизвестни до този момент. Гигантски скат, лежащ на повърхността на водата, досущ като подводна скала, светещи риби и много други. Подобни срещи не винаги били безопасни. За да можел да наблюдава жителите на океана, Ерик Хесселберг измайсторил от бабмук водолазна кошница, в която можело да се стои без опасност за живота и докато сигал дъхът. Това съоръжение помогнало да бъдат направени множество интересни наблюдения.
Седмиците минавали изпълнени с неспирна работа. Всеки от екипажа изпълнявал своите задължения. Бившите военни радисти Кнут и Турстейн използвали целия си богат опит, за да накарат радиоапаратурата да работи. Денем извършали постоянни ремонти, а нощем изпълвали ефира със съобщения за времето, които били безкрайно ценни за метеоролозите в Европа и Америка. Ерик, изпълнявал задълженията си на щурман и едновременно с това, правел рисунки. Тур записвал всички наблюдения в дневника, ловял риба и планктон, правел видеозаписи. Бенгт изпълнявал длъжността иконом и успявал да чете научна литература. Герман водел метеорологични и хидрологични наблюдения. И всеки изкарвал на вахта зад руля по четири часа на денонощие.
На четиресет и петия ден от пътуването си, пътешествениците се намирали точно на средата по пътя към своята цел – на 108 градуса западна дължина. Повече от две хиляди мили ги деляли от бреговете на Южна Америка, но и напред ги очаквали не малко изпитания. В полинезийски води, върху сала се блъснали една след друга, три гигантски вълни, вероятно причинени от подводно земетресения. ”Кон-Тики” издържал и това. А два дена по-късно се разразила жестока буря, продължила няколко денонощия, но пътешествениците вече имали опит и знаели как да се борят с вълните. Крепкото приятелство им помогнало при много трудни моменти и трагични обстоятелства. Когато Герман се оказал зад борда и течението го отнасяло все по-далече и по-далече, Кнут, рискувайки собствения си живот, се хвърлил във водата и спасил приятеля си. Шестимата млади учени нито веднъж не загубили вяра в успеха на своето начинание.
И… те се оказали по-силни от океана. На 30 юли на хоризонта се появила земя. Това бил остров Пукапука – крайната точка на архипелага Туамоту. Течението не позволило на сала да се приближи към острова. След него се появил остров Ангатау, но и до него не им се удало се стигнат.
Настанал деветстотин и седмия ден от пътуването. Задачата била изпълнена. Хората на сала преминали Тихия океан и достигнали островите на Полинезия. Оставало още едно изпитание – да се премина бариерата от рифове, в които се били разбили не малко кораби. Щяло да бъде изключително досадно ако загинат в самия край на своето пътешествие. Но и тук, шестимата проявили същата сила на духа, организираност и смелост, помагали им през цялото пътуване.
На 7-ми август „Кон-Тики“ бил изхвърлен от прибоя на коралов риф, до самия бряг на малкия, необитаем и покрит с палми остров Рароиа. Това била първата твърда земя, на която мореплавателите стъпили. След няколко дни, на своите пироги към острова доплували островитяните-полинезийци. Те оказали най-тържествен прием на Хейердал и неговите приятели. След още няколко дни, от остров Таити, за екипажа на ”Кон-Тики”, пристигнала и фреската шхуна „Тамара“
Така завършила тази забележителна експедиция. Сега Тур Хейердал можел да разчита на вниманието на научния свят. Неговият труд , съдържащ много интересни доказателства за историческата връзка на Полинезия с Южна Америка, бил отпечатан. И все пак, както признал и самият автор, със своето пътешествие той успял да докаже само превъзходните мореплавателни качества на базалтовите салове. Защитниците на хипотезата за азиатския произход на полинезийците, продължили да се придържат към своята гледна точка.
Въпросът отново останал открит, въпреки, че Тур Хейердал и неговите приятели убедително доказали, че древните перуанци можели да попаднат на островите на Полинезия.
4300 морски мили (около 8000 км) преплували на сал от девет дънера шестимата изследователи. Това разстояние превишава два пъти дължината на първото пътуване, на Колумб със своите каравели, на път за Западна Индия. И независимо какво ще решат учените по отношение произхода на полинезийците, пътешествието на борда на „Кон-Тики“ ще остане в историята на ХХ век като пример за самоотвержен научен подвиг.
1722 г. на Великден следобед холандецът Рогевеен и хората му станали първите европейци стигнали до тук. Те забелязали, че на брега някакви неизвестни хора дават димни сигнали, за да привлекат внимание. Холандците се приближили с двата си платноходни кораба и по залез пуснали котва. Преди да се стъмни те успели да видят някакво странно човешко общество. Най-напред при тях на кораба дошли високи, добре сложени хора, които доколкото може да се съди по описанието били светлокожи полинезийци, каквито има на Таити, Хавай и другите източни острови в Тихия океан. Но населението изглежда било смесено, защото някои от посетителите били съвсем бели като европейците, а други се отличавали с по-тъмна кожа. Някои от тях имали червеникав отенък, сякаш били доста обгорели от слънцето. Мнозина били с бради. На брега испанците видели исполински статуи, високи по 10 метра. Върху главите им имало големи цилиндрични камъни, подобни на корони. Островитяните палели огньове пред тези великански божества, после приклякали пред тях, като стъпвали с целите си ходила на земята, и благоговейно свеждали глави. След това вдигали и сваляли ръце с притиснати една в друга длани. На следващата сутрин, когато слънцето изгряло, туземците се проснали легнали на земята и се молели на изгрева. Наоколо горели стотици огньове запалени в чест на божествата. Това е единственото описание на слънцепоклоннически обряд на Великденския остров. Между първите, които се качили на борда при холандците бил един съвсем бял мъж, който се държал с по-голямо достойнство от останалите. Върху гладко обръснатата си глава носел корона от пера, а в ушите му имало заоблени бели украшения, големи колкото юмрук. Меките части на ушите му били продупчени и изкуствено удължени, та достигали чак до раменете му. Много от другите островитяни също са с изкуствено удължени уши. Когато вършели някаква работа и ушите им пречели те изваждали украшенията и закачали дългата долна част на ухото за горната. Много от островитяните се разхождали съвсем голи, но целите им тела били покрити с художествено татуирани шарки, представляващи птици и странни фигури. Други носели наметала от лико, боядисани в червено и жълто.
Всички те се държали дружелюбно и холандците не видели каквито и да било оръжия при тях. Много чудно било, че почти не забелязвали жени, макар че островът гъмжал от мъже. Затова пък малкото жени, които се показали, били изключително склонни към непознатите посетители, без мъжете им да проявяват най-слаб признак на ревност.
Жителите живеели в дълги ниски колиби от тръстика, те приличали на лодки, обърнати с дъното нагоре, без прозорци и с толкова нисък вход, че човек едва успявал да се провре през него. Явно било, че в тях живеят хора без никакви мебели освен няколко рогозки на земята и по един камък за възглавница. Развъждали само птици, отглеждали банани, захарна тръстика и преди всичко сладки картофи, които били ежедневния хляб на островитяните. Най-големите плавателни съдове, които имали били някакви канута, дълги около 3 метра и толкова тесни, че човек едва можел да се смести с двата си крака вътре. И те толкова пропускали вода, че колкото време гребеш, толкова трябвало и да изгребваш водата отвътре. Хората живеели все още в каменната ера, не познавали метали, а храната си готвели просто между нажежените камъни в ями. Холандците си помислили, че едва ли в техния век по света има други толкова технически изостанали хора. Затова е съвсем естествено, че били безкрайно учудени, като видели сред тези бедни хора гигантски каменни статуи издигащи се към небето, които били по-големи от всички статуи по градовете в Европа. Най-напред не могли да разберат как са изправени тези високи статуи тежащи тонове. Те изследвали обветрената от времето повърхност на един от колосите и разрешили въпроса по своему, като заявили, че фигурите не са от камък, а от някаква глина, покрита по-късно с дребни камъчета.
Загребали обратно към корабите, които вече били загубили 2 от котвите си и отплавали от току що откритият остров, след като престояли само един ден на него. В корабния дневник отбелязали, че населението на острова е весело, миролюбиво и има добри обноски, но че всички са опитни крадци. Поради някакво недоразумение на един от корабите застреляли местен посетител и дванайсетина други на брега, а европейците се отървали със загубата на една покривка за маса и няколко шапки, задигнати от главите им. Туземците останали на брега със своите мъртви и ранени, втренчили очи в големите платна, които изчезвали на запад. Изминали почти 50 години до второто посещение от външния свят.
През 1770 г. на хоризонта на Великденския остров се появили 2 испански кораба, водени от дон Фелипе Гонзалес и също били призовани с димни сигнали. Испанците слезли на брега с двама свещеници и голям отряд войници и тържествено се запътили към билото на една тривърха могила на източния бряг, а подире им танцувала цяла тълпа от ликуващи изпълнени с любопитство туземци. Гостите поставили по един кръст и на 3-те възвишения, пели, дали салют и обявили острова за испанска територия. За доказателство, че цялата работа е извършена законно, написали декларация до краля на Испания Карлос, под която „разрешили“ на най-смелите туземци да покажат „с израз на радост и щастие“ имената си във вид на птици и чудновати знаци, които испанците приели за подписи. Така островът се превърнал в собственост на испанския крал и получил ново име – Сан Карлос. Испанците не се подлъгали да мислят, че паметниците са от глина. Един от тях ударил така силно с мотика една от статуите, че от нея изхвърчали искри, станало ясно, че тя без съмнение е каменна. Но за испанците останало загадка как са изправяни тези статуи и те се усъмнили, дали са правени на този остров.
Както подаръците им, така и крадените вещи изчезвали безследно и испанците се усъмнили, че населението има тайни подземни скривалища, защото островът бил открит и лишен от растителност. никъде не се виждали деца, сякаш цялото население се състояло от възрастни мъже и малък брой необуздани жени. Испанците срещнали на острова високи руси мъже, те премерили двама от тях, единия бил висок 1.96 м, а другия 1.99 м. Мнозина имали бради и приличали повече на европейци, отколкото на обикновени туземци. Те отбелязали и че косите им били различни. повечето били с черни, но имало и с кестеняви, червеникави и канелено кафяви.
А когато успели да накарат жителите на острова да повторят ясно на испански: „Аве Мария, да живее Карлос ІІІ, крал на Испания“, всички се съгласили, че туземците са възприемчиви, интелигентни хора, които можели лесно да бъдат опитомени. Изпълнени със задоволство, те напуснали новите си поданици и никога вече не се върнали.
През 1766 г. дошли англичаните и то под командването на самият капитан Кук. По това време чуждестранните посетители явно започнали да дотягат на туземците. Когато Кук слязъл на сушата се виждали удивително малко хора – общо само няколко стотин – всички били под среден ръст и в окаяно състояние. Те били мрачни и не проявили никакъв интерес към гостите. Хората на Кук помислили, че след посещението на испанците островът най-вероятно бил сполетян от някакво нещастие и че обитателите му измират. Но самият Кук се усъмнил, че населението се е укрило под земята, защото се виждали извънредно малко жени, макар че по целия остров били изпратени патрули. На няколко места англичаните намерили купчини камъни и тесни отвори в земята, които сметнали, че водят към подземни пещери, но всеки път когато се опитвали да ги изследват туземните водачи отказвали да ги допуснат. Измъчвани от скорбут, англичаните напуснали Великденския остров разочаровани, като не успели да вземат за себе си нищо освен малко сладки картофи – единствения по-ценен продукт, който намерили. Но дори и с тях ги изиграли, защото лукавите туземци напълнили кошовете с камъни и сложили само най-отгоре по няколко картофа.
20 години по-късно през 1786 г. французинът Ла Перуз направил подобно светкавично посещение. Този път из целия Великденски остров се появили хора, като по-рано някои от тях имали светли коси и този път се оказало, че почти половината от тях са зрели жени. Освен това имало рояци от деца на различна възраст както във всяко нормално общество. Можело да се предположи, че са изскочили изпод земята сред голия лунен пейзаж на малкия остров. И именно това се било случило. Островитяните изпълзели из подземните ходове и разрешили на французите да влязат в някои от тесните каменни тунели, където преди това не допуснали англичаните. Това потвърдило съмненията на Кук, че населението си е направило тайни убежища в тъмни подземни помещения. Там аристокрацията се била укрила от капитан Кук. а навремето когато холандците открили острова, били скрили там децата и повечето жени. Ла Перуз разбрал, че понеже Кук и хората му се държали миролюбиво населението (общо около 2000 души) сега събрало смелост и плъзнало на бял свят. Ла Перуз направил и първият опит да повлияе на местната култура. През няколкодневното си пребиваване край брега той свалил на сушата свине, кози и овце и посял известно количество семена. Но всичко това веднага било изядено от гладните жители, преди да успее да се размножи и островът останал непроменен.
Никой друг не посетил Великденския остров до началото на ХІХ в. Тогава американците се появили на хоризонта и островитяните се стекли на тълпи по скалите край брега, без въобще да се укриват в своите убежища. Капитанът на американската шхуна решил да направи кратко посещение за да търси колонисти за някаква тюленова станция, която щяла да се открива на остров Хуан Фернандес, край брега на Чили. След ожесточена борба той успял да отвлече 12 мъже и 10 жени и отплавал с тях. Когато изминали 3 дни пуснал пленниците си на свобода на палубата. Мъжете незабавно скочили в морето и започнали да плуват към изчезналия Великденски остров. Капитанът не им обърнал никакво внимание, а се върнал и извършил ново покушение на острова.
Следващите кораби, които минали не били в състояние да свалят хора на стръмния бряг, защото били посрещнати от непреодолима преграда от туземни хвъргачи на камъни. Най-после една руска експедиция успяла насилствено да слезе на брега с помощта на барут и куршуми, но няколко часа по-късно и тя била принудена да се оттегли и върне на кораба си.
Минали години. Малко по малко доверието на туземците отново било спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да мятат камъни и все повече жени излизали на открито. Но отново се случило нещастие. Край брега пуснала котва една флотилия от 7 перуански тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С това те подписали договор да отидат като работници на онези острови край брега на Перу, където да събират гуано (птичи тор). Когато доволни и нищо неподозиращи те поискали да се върнат отново на брега ги вързали и ги свалили в трюмовете. След това 8 от търговците на роби загребали към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега. Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла около залива, почнала бавно да се приближава. Островитяните били захластнати от съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали няколко стотин, ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили за да вземат подаръците били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето били обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне, натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни жители скрити в една пещера. Като не успял да ги придума да тръгнат с него той ги застрелял.
И така на Бъдни вечер 1862 г. Великденският остров останал самотен и обезлюден. Всички, които не били мъртви или пленени, се били сврели в своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите. Корабите откарали хиляди роби, които свалили да копаят гуано на островите край перуанския бряг. Епископът на Таити протестирал и властите решили, че робите незабавно трябва да бъдат върнати на своя остров. Но докато подготвили кораб да ги вземе 900 умрели от болести и поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили на кораба, 85 умрели по пътя, тъй че само 15 се върнали живи на Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се разнесла мигновено и изтребила почти всички обитатели, макар че се били изпокрили по най-дълбоките и тесни подземия. Настъпило време на оскъдица и нищета, докато накрая цялото население на острова от няколко хиляди намаляло на 111 души. Междувременно на острова с най-добри намерения се бил заселил първият чужденец. Това бил самотен мисионер, който се опитал да облекчи мизерията, но туземците му откраднали всичко, каквото имал, та дори и панталоните. Той се измъкнал с първия кораб, но се върнал с 2-3 помощници и основал малка мисионерска станция. Няколко години по-късно когато всички оцелели островитяни се съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин, който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите, убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи от мисионерите били заличени.
В края на ХІХ в. белите открили, че около статуите на Великденския остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил присъединен към Чили. оттогава на острова има губернатор, свещеник и лекар и никой вече не живее в пещери или тръстикови колиби.
Училищата с активно ръководство постигат най-добрите резултати, според мозъчен тръст, занимаващ се с реформиране на образованието. Най-успешните училища игнорират правителствените съвети и определят свои собствени стандарти за ефективно обучение, се казва в доклада. Най-добрите училища имат „отворена култура“; в тях ръководителите редовно се появяват в класните стаи неофициално.
„Учителите гледат на посещенията на директора и заместниците му като на опит за помощ и подкрепа от страна на ръководството, а не – като на заплаха. Не ги тресе шпиономания. Най-добрите училища са обхванати от манията за постоянно усъвършенстване на ръководството, учителите и учениците.“
Тази промяна в културата на мислене води или до постоянното усъвършенстване на преподавателските кадри, или до излизане от професията на учители, които не искат да станат по-добри професионалисти, пише в доклада.
Да ти преподава добър учител е по-добре, отколкото слаб учител да ти повишава изкуствено успеха. От друга страна, броят на учениците в клас оказва малко влияние. Корея и Япония, които имат по повече ученици в един клас, имат по-добри резултати по математика от учениците в Англия, според статистика на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).
Най-ефективни сред учителите са тези, които се обменят опит и се възползват от идеите на своите колеги – за планове на уроците, за прилагане на стратегии за справяне с лошото поведение на някои от учениците и др.
В доклада се твърди, че усилията на правителството за подобряване на качеството на преподаването се губи. (О, изненада!) Например, определението за добро преподаване, предлагано от Агенцията за обучение и развитие на училищните кадри е толкова рехаво, че добрите училища го игнорирате и съставят свое собствено. Квалификационните курсове за нови директори на Националния колеж по лидерство учат на много неща, но не – и как да се управлява едно училище или как да се подобрява работата на учителите.
Докладът призовава правителството да използва „Бялата книга на образованието, която ще бъде публикувана скоро, за да направи радикална програма за подобряване на качествата на действащите учители.
Правителството призовава инспекторите да се съсредоточат единствено върху качествата на обучението и управлението на училищата.
Университетите трябва да развиват образование по-концентрирано върху магистърската степен по бизнес-администрация – да създават ключови умения за управление.
Новите реформи трябва да помогнат на училищните директори да постигнат баланс между заплащането, броя на персонала и качеството на обучението.
Броят на помощник-учителите в училищата ще намалее, тъй като изследвания показват, че те добавят малка стойност в качеството на образованието в много класни стаи.
Реформаторска е идеята училищата да се занимават със стопански дейности, за да увеличат бюджетите си. Това е в противоречие със забраната за стопанска инициатива в училищата, финансирани от данъкоплатците. Но пък тя е допустима в общинските болници, затвори и домове за деца.
Английските държавни училища правят усилия за подобряване на качеството на своя преподавателски състав. Те могат да се учат от успешните училища, които поемат отговорност и избягват да се вслушват в съветите, давани от скъпи национални агенции. Министерството на науката и образованието трябва да премахне излишната бюрокрация, за да се подобри качеството на преподаването в училищата.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Снимка: NBC/NBC via Getty Images
Този сюрреалистичен пейзаж е остатък от някогашен оазис в средата на пустинята в Намибия. Преди повече от 900 години е имало голямо наводнение, което е позволило да се развие гора и буйна растителност. Но скоро след това водата се изпарява, а в някогашният оазис остават да стърчат мъртви дървета. Това невероятно място наречено „Мъртвата долина“ има вид на изоставена оранжерия с дървета на 900 години.
Изображение: 
Снимка: 
Снимка: 
Писмеността ронго-ронго
