Признавам си, не мога да дочета последните 10 страници на този роман. Чета и плача, пия вода, пак плача и се мъча да чета. Подходих с такова недоверие към книгата, казах си, „О, кой би могъл да бъде по-впечатляваш от Мерил Стрийп, та тя така красиво изплака историята на екран, мога ли думите на хартия да се сравняват с нея“. Ах, как лекомислено грешах! Как предубедено съпоставих романа на хартия и романа на екран! Това са две изкуства, неподлежащи на сравнение и предварителни квалификации и всеки, който се опита да го направи ще бъде наказан. Наказах се и аз.
Нека започнем от начало. Или поне от българското такова. Корицата на вълшебника Виктор Паунов е първото нещо, което ме впечатли в тази книга. Никаква Мерил Стрийп, никакъв Клинт Истуд, никаква фотография или National Geographic не се подават от небето и полето на Айова. Тишина и нега, тежко слънце и плътни, навъсени облаци. При всяко поглеждане към нея недоумявах, как така се излиза извън рамките на обичайното, книга, получила достойната си кино адаптация още през 1995, при това с двама толкова известни и обичани актьори, да няма техните лица на корицата си. И заобичах това издание още в началото, виждайки усилията на Виктор Паунов и издателство „Лабиринт” да начертаят тънка, но твърда линия между двете изкуства. Да им дадат въздух и шанс да се харесат по отделно и да имат свой личен и ярък живот.
Книгата отлежава в купчината „За скоро четене” няколко месеца, за да ме намери в нужни момент. Баналността на това изречение не променя неговата истинност. Една неделна сутрин, когато чиниите в мивката преливаха, а съквартирантът ни, единият от многото, си готвеше специални палачинки, а аз се питах кога ще заживеем отделно и ще ядем палачинки само двамата, си подарих „Мостовете на Медисън” и плаках.
„Едва ли ще ви е лесно. В този по-безсърдечен свят всички ние сме се затворили в черупката на закърнелите чувства. И аз не съм съвсем сигурен къде свършва голямата страст и започва сълзливата сантименталност. Ала съм склонността си да подминаваме дълбоките, истински чувства и да им слагаме етикет „лигавщини“ трудно ще проникнем в царството на онази нежност, без която не ще разберем историята на Франческа Джонсън и Робърт Кинкейд. Давах си сметка, че трябва да надмогна тази склонност и чак тогава да се захвана с книгата.“
Прекрачете злободневното ежедневие, което винаги бърза и никога не е доволно. Забравете за копчето, което трябва да бъде зашито и прането, която плаче да се простре. Налейте си кафе или чай и си подарете една шепа сълзи. Историята на Франческа и Робърт е прекрасен повод да се отпуснете и да си припомните, че любовта съществува, макар че за нея никога няма точен момент, място или нагласа. Така, както я нямаше в правилното ежедневие на италианката Франческа, живяла в миналия си живот в Неапол, а сега забулена като иранска принцеса без процеп за очите и покрита с плътно наметало от безкрайни задачи и задължения в новия си фермерски дом с праволинейния и практичен съпруг Ричард. В града и щата, където всичко е „хубаво” и нищо не е специално. Там, където мъжете ядат месо и пържени картофи за закуска, обяд и вечеря и там, където един ден ще дойде фотографът Робърт –…
„…Който приличаше на вятъра. И се движеше като вятъра. Сигурно беше дошъл с него.”
Не се разказва любовта, тя се изживява. Затова тази книга ще бъде и е специално лична за всекиго. Защото в описанията на четири дни и нощи, в които две души се сливат, няма да четете точното описание на техните думи и ласки, а ще припомняте вашите собствени, родени в меката светлина на топлите свещи. Но въпреки това ще изживеете тези четири дни заедно с Франческа и Робърт, за да се включите в снимките на Кедровия мост, единият от шестте покрити моста, които Робърт пристигна да заснеме, за да се прибере у дома с куп използвани филми и половин сърце. Другата половина завинаги ще остави в ръцете на Франческа, чиято отговорност и живот, няма да й позволят да тръгне след него. Няма да види „екзотични страни, древния френски град на Бенгалския залив и страхотния ресторант с тераса на покрива там, железници, които пъплят през планинските клисури, и страноприемниците на баските високо в Пиринеите.” Робърт ще остави душата си при нея, а тя ще заключи розовата рокля и сърцето си, в малко дървено ковчеже в дрешника и ще продължи да обича.
Много искам да кажа, че тази книга трябва да се чете само от жени. Да се разгръща на по чаша кафе и да се обсъжда на по чаша вино. За да плачем и се смеем заедно и всяка от нас, говорейки за това издание всъщност да мисли за своята любов, която е избрала или която е скътала някъде тайно на дъното на дрешника. Но няма да го кажа. Тази книга е за мъжете и за жените заедно. Защото на страниците й виждаш какви трябва да бъдат истинските жени, за да влюбват в себе си силните мъжете и какви трябва да бъдат жените, за да блестят в очите на мъжете. Книга за любовта, посветена и отдадена на нея. И книга, която трябва да се държи на специално място у дома и да се подарява в специален момент на децата. За да бъдат те щастливи, може би дори по-щастливи от нас…
P.S. Така и не дочетох последните 10 страници. Не можах или не исках. Подарявам си ги за после. Когато посегна към тази книга втори път. За да имам нещо ново, нещо старо и нещо синьо, като небето на корицата за късмет…