Напредък в „Нано-земеделието”. 

Автор: Тихомир Георгиев

Често се появяват новини за неблагоприятни последици на нанотехнологиите върху здравето и околната среда, но учени от Арканзас съобщават, че въглеродните нанотръби (ВНТ) могат да бъдат полезни за земеделието. В публикация, която ще излезе в октомврийския брой на ACS Nano, е показано, че доматени семена обработени с ВНТ покълват по-бързо и разсадите стават по-големи и по-тежки, отколкото при обикновените семена. Изследователите предполагат, че този ефект върху растежа може да бъде от значителна полза за увеличаване на биомасата на растения отглеждани за биогорива, както и други земеделски продукти.

Мария Ходаковская, Александру Бирис и  техни колеги отбелязват, че има  значителни научни изследвания в  областта на използването в земеделието  на нано-частици – частици с  размери 1/50 000 от дебелината на човешкия косъм. Сред целите на „нано-земеделието” са увеличаването на продуктивността на земеделските култури използвани за храна, горива и други цели.

Учените съобщават за доказателства за възможността на ВНТ да проникват в твърдата външна обвивка на семената и за ползата от това. Подложените на ВНТ семена поникват до два пъти по-бързо от семената използвани като контролна проба и разсадите тежат над два пъти повече отколкото тези на необработените семена. Тези ефекти могат да се осъществяват защото ВНТ проникват в обвивката на семената и увеличават поемането на вода твърдят учените. „Този положителен ефект от ВНТ върху растежа на семената може бъде от голямо икономическо значение за земеделието, градинарството и енергийният сектор за производството на биогорива” казват те.

По материали предоставени от Американското химическо дружество

Географското положение на нашата страна, богатството на релефни форми,  различните климатични влияния и сложната геоложка история са онези съществени предпоставки, под чието действие българската растителност има днешния изглед и състав. Не по-малка роля за развитието на един богат и интересен растителен свят играят т. нар. мезо- и микро-екологични фактори, определящи жизнените  условия на различните биотопи. Влажни скални пукнатини, планински поляни, блатни води с висока киселинност на водата и тинята, топли почви с обилно  съдържание на варовик, припечни скатове и т. н. са част от условията, към които са приспособени множество интересни растения. Преди да започнем нашето  запознаване с тях, трябва да се спрем на съдържанието на няколко термина.

Развитието на растителния свят е резултат на сложен комплекс от причини, чието  действие трябва да проследим в исторически аспект. Постепенната промяна на  земната кора е довеждала до смяна на различните типове растителност през геологичните епохи. Тъй като в повечето случаи промените са били неблагоприятни, голяма част от съществуващата растителност е измирала. Независимо от условията, някои  особено пластични в биологично отношение групи са успели да преживеят  критичните периоди. Това са т. нар. „реликтни“ (остатъчни) групи или видове. Изчезването на дадена група или отделен вид е свързано с ограничаването на районите на разпространение — повечето от реликтите имат малки ареали или се срещат само на определено място, където условията са били запазени сравнително непроменени. Така стигаме до съдържанието на понятието „ендемизъм“, отразяващо степента на географското разпространение на групата или вида.

В различните случаи мащабите на ендемизма са различни. Ареалът на планинската  хвойна се простира в Азия и Америка, добре познатите ни бук и ела се срещат  само на европейска територия. Родопският силивряк може да намерите само на  Балканския полуостров, а насекомоядната венерина мухоловка расте в едно  единствено блато в Северна Каролина. Онези реликти, които са типични само за  определени пунктове, образуват групата на „палеоендемитите“ — понятие,  отразяващо връзката между относителната възраст и са пента на разпространение.  Дали то е било по-широко или не, говори наличието или отсъствието на отпечатъци  от листа, плодове и други части в земните пластове. Съществуващите у нас  палеоендемити са предимно плейстоценска възраст, докато в други райони на  земното кълбо има живи представители на по-ранни епохи. Особено характерен в  това отношение е следният пример: в горещите сухи пясъци на Южноанголската  пустиня Намиб е намерило убежище едно уникално растения — вeлвичия (Welwitschia mirabilis) мезозойски реликт и ендемит за този пункт. Тук на 20 години веднъж  вали дъжд!

Процесите на отмиране и териториално ограничаване имат и една обратна страна.  Именно в средата на постепенно отмиращите и изчезващи групировки се създават  предпоставки за възникване на нови растителни организми с по-съвършени от  еволюционна гледна точка приспособления. В сравнение с тези на загиващите  предшественици, те осигуряват по-добър баланс в системата среда — растителен  организъм. Плод на този сложен, многофакторно регулиран процес са нови типове  растителни организми. В процеса на своето географско разселване те дават нови  видове, т. нар. „неоендемити“. Поради своята относителна младост те имат  ограничени ареали. В морфоанатомично отношение се характеризират с преходи  помежду си и с незначителни видови разлики. Що се отнася до жизнеността им, те  са особено конкурентоспособни и са в състояние да изтласкат по-старите или  генетически в изчерпаните видове от техните местообитания. Типичен пример в  това отношение са представи тели на семействата Карамфилови, Розоцветни  Сложноцветни. Последното семейство се смята от някои автори като исторически  най-младото семейство. В тази връзка броят на ендемитите за даден район е  толкова по-голяма колкото по-рано се е изолирала неговата растителност, т. е.  колкото по-стара е тя или ако е център на нов видообразуване. На остров Св.  Елена ендемитите съставляват 85% от цялата растителност (включително  палеоендемити), в Нова Зеландия те са 72%. а на Балканите 27% .

Запознаването с нашите редки и интересни растения ще бъде една своеобразна  екскурзия и при посещението на различните райони ще открием онези видове, които  са типични само за нашата страна. За съжаление, те не притежават някакви  особени черти или белези, по които да познаем, че са ендемити. Ето защо ще  оставим специалиста ботаник да ни води.

И така, потегляме към Пирин. В подножието на карстовото било е разположена  местността Каца. Тя наистина прилича на един огромен съд с варовити скалисти  склонове. Сред огромните клекови огнища се забелязват цветовете на множество  високопланински растения. Вниманието ни се спира на едни особени по устройство  виолетови цветове. Те са тръбесто-фуниевидни и всеки цвят завършва с шпора, а  всички заедно образуват малки метлици. Никъде досега не сме срещали това  растение или пък негови родственици. Доскоро се смяташе, че кентрантусът  (Centranthus kellereri) е най-рядкото (а може би и трудно достъпно) растение у  нас. Местността Каца е родното му място. Оказа се обаче, че този представител  на сем. Валерианови расте несмущаван и неоткрит по сухите варовити сипеи във  Врачанска планина. Намирането му тук не ни позволява да го изключим от списъка  на особено редките ендемични видове.

Едно растение, което се смяташе за унищожено у нас, е Astragalus fisocalyx  (сграбиче). Този български ендемит е обитавал южните каменисти склонове на  Пловдивските тепета. През 1962 г., 50 години след първото му установяване у  нас, сътрудници на Ботаническия институт го намират отново в Петричко. За  разлика от останалите видове сграбиче, неговите цветове са приседнали в пазвите  на листата и са дълги до 4 см. Чашката е гола и след цъфтеж се подува  мехуресто.

Родопски крем
(Lilium rhodopaeum)

Неговото единствено находище се намира в  землището на с. Сивино в Родопите. Стройното му стъбло е обкичено с няколко  едри жълти цвета.
По варовитите скали на Родопите, Пирин, Славянка и Беласица расте ендемичната  каменоломка на Стрибърни (Saxifraga stribrnyi). Нейните виолетовочервени  цветове контрастират със сивия фон на варовика и мамят окото със своята  красота.
От ботаническа гледна точка Родопите са район, особено богат с интересни растения.  Във влажните и сенчести долове можем да намерим туфите на «безсмъртния»  родопски силивряк (Haberlea rhodopensis). На пръв поглед, растението прилича на  някаква иглика. Неправилните сини цветове, силното окосмяване, назъбването на  листата не могат да заблудят специалиста. Това растение принадлежи към  семейството на Геснериеви и неговата прародина е китайската провинция Юнан.  Родопският силивряк притежава съвършен приспособителен механизъм против  засушаване и други неблагоприятни условия. Поставен между два хербарии листа,  той може да преживее без слънце, вода и хранителни вещества около 27 месеца. В  специална влажна камера за около едно денонощие той си възвръща своята  жизненост и може дори да цъфти. Неговата сестра рамонда (Ramonda serbica) може  да издържи около 18 месеца. Тук се натъкваме на известната за повечето  организми способност за изпадане в анабиоза, т. е. жизнените функции на  организма спадат до минимум, но при благоприятни условия се възобновяват  напълно.

По скалите край Бачково и Триград се среща едно от най-красивите български  растения — морината (Morina persica). Трънливите листа не могат да скрият  наредените в прешлени прекрасно обагрени цветове. То принадлежи към семейството  Лугачкови и би могло да бъде прекрасно декоративно растение.
Друг интересен район е поречието на р. Струма. Там обликът на растителните  съобщества е коренно различен от този на останалите копланински растения спадат  към друга категория, също така интересна от историческа гледна точка. Това са  онези растения, които са успели да преодолеят заледяванията и са останали  постоянни обитатели на нашите алпийски терени. При нахлуването на ледниците от  север по време на заледяванията много растения, образно казано, бягайки пред  ледената лавина, са се премествали на юг. По този начин до нас са стигнали  много типични северни и северноевропейски видове. Впоследствие при оттеглянето  на последните ледници в края на вюрмския период е започнал обратен процес.  Някои от пришълците, намерили добри условия за развитие в нашите високи планини,  където климатичните условия са близки до тези на севера, са останали в своята  втора родина. Така у нас се е оформила групата на «глациалните реликти».  Особено богат на глациални елементи е връх Йосифица в Рила планина. Тук се  намират 4 вида пълзящи дървовидни върби, недостигащи повече от 2-3 см височина.  Разположени ниско по повърхността на земята, те биват покривани от снега, който  ги предпазва от измръзване. През юни пълзящите, стъбла се обкичват със заоблени  зелени листа и изправените реси на съцветията.

Особено красив е сребърникът (Dryas octopetala) — осемте снежнобели  венчелистчета и листата, покрити със сребристи власинки, са накарали хората да  му дадат това поетично име.

Между туфите от боровинки намираме и емпетрума (Empetrum nigrum) — типичен  северен елемент, чиито плодове приличат на черни ягоди.

За цялата група глациални реликти е особено характерна способността на  представителите да издържат на физиологична суша. Това значи, че почвата има  необходимата влага, но поради разлики в температурата растението не е в  състояние да я възприеме. Ето защо в своето развитие те са се устроили така, че  издържат и най-големите студове. Кожестите листа, покритието с власинки или  восъчен налеп, групирането в туфи (температурата тук е по-висока с няколко  градуса), пълзящи стъбла, затрупвания от снега и др. ограничават водната обмяна  и предпазват растенията от измръзване и изсушаване.

Да напуснем планинските върхове и да се пренесем във влажните и сенчести долове  на Странджа планина. Тук се крият такива растения, които ни карат да мислим, че  сме попаднали в друг район на земното кълбо.

Грабват окото едрите масленозелени кожести листа на странджаненската зелика  (Rhododendron ponticum). Тя принадлежи към семейството на боровинките и  красивите й цветове могат да се видят в началото на май. Тогава дъбовите гори,  в които тя расте, добиват особена прелест — всред нежната зеленина на младите  дъбови листа се розовеят пламъците на съцветията на зелениката. Красотата е  привлекателна, но бъдете предпазливи — цялото растение съдържа отровни  вещества.

По ливадите на Странджа расте и битинският синчец, който се различава от  обикновения пролетен синчец по своето скъсено венче. Подробни изследвания на  странджанската растителност са били направени от проф. Д. Йорданов.  Благодарение на неговите и последвалите проучвания се доказа, че растителността  от българския дял на Странджа е най-близо до кавказката или по-точно до  колхидската растителност, развиваща се по течението на р. Риони.

Колхидските представители проникват и по-навътре в страната, където  екологичните условия позволяват това. Като пример може да се посочи  лавровишнята (laurocerasus officinalis). Нейната северозападна граница се  намира в Източна Стара планина. Това растение в миналото е имало значително  по-голям ареал на разпространение. При разкопките за основи на Софийската опера  са намерени листни отпечатъци и вкаменели плодове от лавровишня, което е още  един пример как едно растение в исторически отрязък от време може да отстъпи  своята територия и да се ограничи само в един район.

По нашите поля и гори се развиват растения с най-различни физиологични свойства  и приспособления. Ако минаваме през поляна с росен (Dictamnus albus) и непредпазливо  носим запалена цигара, ще се окажем в центъра на един малък взрив. Тежките  етерични масла, които се отделят от тези растения, не се изпаряват, а се  задържат като облак около тях. Възпламеняват се много лесно и ако не се  изгорим, то поне ще се опърлим доста. Освен това, ако невнимателно се опитваме  да накъсаме клонки от росен, ние обезателно ще получим изриви по кожата,  по-силни от тези на копривата, тъй като етеричните масла имат и съставка с  кожнообривно действие.

По черноморското крайбрежие расте един малко по-особен представител на  тиквовите. Наричат го пръскало или луда краставица (Ecbalium elaterium). При  узряване налягането в плодовете се увеличава значително и при най-малкото  докосване те се откъсват от стъблото и разпръсват своите семена на десетина  метра разстояние.

Змийската хурка (Arum sp.) осигурява своето размножение по следния начин: когато  насекомото влезе във фуниевидния прицветен лист, той се затваря след него. Не  се отваря дотогава, докато не се осъществи опрашването на достатъчен брой  цветове. Очевидно е, че става въпрос за сложна химична регулация, много  по-сложна от тази при срамежливата мимоза. Отдавна е известно, че повечето  животни се хранят с растения. Но е известно и, че някои растения се хранят с  дребни животинки и насекоми.

Растенията хищници наброяват около 500 вида. У нас по торфищата на високите  планини и субалпийските ливади виреят два представителя на насекомоядните  растения — петлгагата и росянката. Листата им са покрити с особени власинки —  жлези, изпускащи протеолитични ферменти. Уловените насекоми се асимилират за 24  часа и върху повърхността на листата остават само хитиновите обвивки като  доказателство на една ежедневна драма в природата.

Огромно е разнообразието на растителния свят. Само нашата малка страна  притежава около 3500 вида диворастящи растения. Приблизително 3% от тях са  ендемични, а много от останалите са редки или интересни било в ботаническо,  било в практическо отношение. В настоящия момент приблизително 1/3 са проучени,  а изследването на останалите е предвидено за един период от 10—15 години.  Подробното и последователно проучване на нашата растителност ще обогати още  повече познанията ни за света на заобикалящите ни растения, ще ни даде  възможност да си представим правилно картината на нашето историческо минало, ще  обогати ботаниката с нови и интересни видове растения. Очевидното богатство на  нашата флора обаче не ни дава право да се отнасяме с безразсъдно разточителство  към нея, дори и при научните изследвания. Необходимо е да я проучваме и  изследваме, но и старателно да я пазим.

Зелените хищници

Дървото човекоядец

„…Заминах за Мадагаскар, страната на лемурите и дърветата човекоядци, за да  посетя кралица Ринавалоне II. На мадагаскарския ми водач Хендрик беше известно, че освен дето плащам високи надници, аз обикновено щедро възнаграждавам всички,  които ми покажат нещо чудновато и необикновено. Той ме склони да замина за югоизточната част на острова, където сред хълмовете, покрити с девствени гори,  живее първобитният народ мкодо. Хората от това дребно на ръст племе обитават  естествени карстови пещери и нямат никаква друга религия освен преклонението  пред някакво свещено дърво.
Придружени от тълпа мъже, жени и деца, ние минахме през една долина, в дъното  на която блестяха водите на езеро. Една пътечка от южния му край ни изведе в  гъста гора.
Изведнъж всички закрещяха: „Тепе!. . . Тепе!. . .“
Спряхме се. Сред поляната се издигаше дърво, високо около два и половина метра.  Стъблото му беше дебело и по конусовидната си форма приличаше на ананас. От  върха му висяха към земята неподвижно осем листа, покрити откъм лицевата страна  с твърди извити шипове, които наподобяваха нокти на тигър.
В основата на тези чудовищни листа бе събран бистър сок, за който Хендрик ме  увери, че опиянява човека, а след това го кара да изпадне в сънно състояние.  Туземците принасят в жертва на боготвореното от тях дърво момиче от племето,  като го карат да се качи на върха и да пие от този сок. Ако вселеният в дървото  зъл дух е в добро настроение, то благополучно слиза долу на земята.
Изведнъж мкодо подеха песен за умилостивяване на свещеното дърво. После мъжете  подкараха с копията си едно момиче към него. Когато то се изкачи до върха на  конуса, тук се появиха тичинки, които непрестанно се движеха и като същински  камшици със свистене разсичаха въздуха.
— Тсик!. . . Тсик!. . . (Пий!. . . Пий!. . .) — неистово завикаха мъжете.
Момичето се наведе и пи от свещената течност, после застана неподвижно със  затворени очи. В този миг цялото дърво сякаш оживя. Тичинките се удължиха  неимоверно и се увиха като змии около главата на момичето. Огромните листа  бавно започнаха да се изправят като стрела на подемен кран, те обгърнаха  девойката и я затвориха сякаш в зелен ковчег. Те се впиваха все по-силно в  тялото на нещастната жертва и надолу потече сладката течност, примесена с кръв.
Тълпата се втурна към дървото и всички започнаха жадно да пият от зловещата  напитка, която скоро ги опияни. След това започна нелепа, отвратителна оргия.
Не дай боже да видя такова нещо още веднъж!. . .“

Това съобщение за дървото човекоядец било публикувано през 1881 г. в списанието  на Лондонското мисионерско дружество, издавано в столицата на Магадаскар  Тананарив — „Антананарив ънуеленд Мадагаскар мeгазин“. Автор на статията бил  немският пътешественик доктор Карл Лихе.

Представяш ли си, драги читателю: тичинките обвързват здраво като въжета  главата на нещастното момиче, листата го обгръщат плътно и бавно започват да  изсмукват жизнените сокове на младата плът. Каква ужасна, каква мъчителна  смърт!… Животното хищник поне умъртвява жертвата си и едва след това я  разкъсва.

Лиани удушвачи

Ужасни истории за растения, които ядат хора и животни, разказват ловци,  пътешественици и изследователи на тропическите лесове, особено на Африка, Южна  Америка, Мадагаскар и други острови на южните морета.
За дърво-човекоядец се разказва и в Португалска Източна Африка.

Интересна своя преживелица описва ловецът пътешественик М. Дънкан, посетил през  1913 г. Никарагуа. Той излязъл на лов в непроходимата джунгла. По едно време  чул отчаяния лай на кучето си, което, увлечено в търсенето на дивечови следи,  се отдалечило доста от него. Дънкан помислил, че кучето му е попаднало в лапите  на някой едър хищник, каквито се срещат в лесовете на Никарагуа, и побързал да  му се притече на помощ. Изтичал по посока на лая и какво било учудването му,  когато видял кучето си обхванато от лиани, които «бавно го теглеха към зеещия  отвор на огромно бяло цвете». Без да се бави, той отсякъл с ловджийския си нож  лианите и спасил любимото си куче от явна смърт. Дълго след това нещастното  животно носело следи от смъртоносната прегръдка на кръвожадното растение.

В Гвиана пък местен ловец уверявал един учен-изследовател, че веднъж, като бил  на лов в джунглата, пред очите му лианите задушили и «изяли» един агут — едро  животно от рода на гризачите. Ученият не искал да приеме на вяра този разказ и  решил сам да подири доказателства за достоверността му. Той предприел  изследвания в екваториалния лес и наистина открил в девствения гъсталак костите  на агут които висели по сплетените лиани.

Разказва се и за съществуването на дърво «маймунска клопка», което се  специализирал: да лови маймунки. Тези кресливи и палави обитатели на  тропическите джунгли често ставали жертва на това растение-хищник.
Известен е и разказът за «дървото змия», което се хранело с птици. Всяка птица,  която кацвала на неговите лепкави клони, била обречена на неминуема гибел. Един  изследовател хранил това дърво с пиленца, за да наблюдава процеса на  «изяждането». Той установил, че клоните на дървото са покрити с особени  смукала, подобни на тези у сепията или калмара, с които изсмуквало кръвта на  своите жертви. Земята под тези дървета била постоянно осеяна с костите и перата  на непредпазливи, птици.

Зелените канибали са измислица

На времето съобщението за дървото човекоядец на мисионерското списание  обиколило света. То бе отпечатано в един наш ежедневник след Девети септември.  По страниците на чуждия печат и досега може да се срещнат подобни сензационни  разкази за дървета човекоядци и растения-звероловци. Всички истории от този род  обаче са най-чиста измислица.

Пътешественикът Лихе и насън не е виждал дърво-канибал, което задушава и «пие»  кръв на млади момичета, нито пък ловецът Дънкън — лиани, които ловят кучета,  защото такива растения. . . не съществуват. Тогава що за непочтен човек е бил  този доктор Лихе който съчинил тази невероятна история? Предполага се, че до него  са дошли наистина слухове за дърво-човекоядец и той решил да опита  белетристичните си дарби, преразказвайки слуховете като собствена преживелица.

Колкото до разказа на ловеца Дънкан, трябва да се каже, че е напълно възможно  куче, агут или маймуна да станат «жертва» на лианите в тропическия лес. Ученият  изследовател на Гвиана, ако действително е съществувал такъв, несъмнено е  открил в девствения екваториален гъсталак скелета на агут, висящ по стъблата на  лианите. Животното просто се е оплело в някоя случайно образувана примка от  бодливите въжеподобни лиани, не е могло да се освободи от нея и така е  загинало. Същото би могло да се случи и с куче или маймуна. Наред с чистите  измислици това е едно от основанията за подхранване на легендата за  съществуването на «зелените канибали».

И все пак, растенията хищници съществуват

Но макар и разказите за дървета-човекоядци и растения-удушвали да са плод на  фантазията на авторите им, все пак растения-хищници, месоядни растения  съществуват.

Тези растения са открити и описани в ботаническата литература още през XVII в.,  но пръв ги е изследвал и разкрил тайната им английският учен-природоизпитател  Чарлз Дарвин.

Като се разхождал веднъж по пустинното крайбрежие на графството Съсекс —  Англия, Дарвин забелязал някакви дребни, невзрачни на вид растения, които…

Но защо да се занимаваме с насекомоядните растения на далечна Англия, когато  същите се срещат и у нас. По-добре е да метнем раниците на гръб някой неделен  ден, да се разходим из Витоша и да подирим там едно от най-типичните хищни  растения, което яде не хора и кучета, а мушици, паячета, бръмбарчета.

Не е нужно да скитаме много из планината. Достатъчно ще е да се изкачим до едно  от най-близките мочурливи торфища, например това над хижата на БАН, под „Златните мостове“. Тук някъде сред мъховете ще търсим опасния месоядец.  Разбира се, ако не сме го виждали друг път, трудно ще го открием, защото този  хищник е много дребен, макар че славата му е голяма! Но ние добре го познаваме.  Ето че се подава над торфения мъх. Това е същото невзрачно растение, което  гениалният натуралист е наблюдавал в графството Съсекс.

На върха на високото безлистно стебълце се виждат дребните събрани в грозд бели  цветчета. През лятото растението-хищник цъфти. Своеобразните му листа са  разположени в розетка близо до корена. Те са нагъсто покритие месночервени  власинки, по които блестят на слънцето брилянтни капчици утринна роса. От тук и  името на растението — росянка. Именно тези блестящи капчици са фатални за  дребните насекоми. Но нека имаме търпение и да понаблюдаваме известно време. Ще  видим наистина нещо интересно…

Росянка (Drosera) е родовото название на многогодишни, тревисти и хищни растения от семейството на росянковите. Тя е паразитно растение или още наричано „хищно“.

Ето че след малко някаква мушичка почва да кръжи над росянката. Привличат я  яркоцветните листенца и капчиците миризлив сок по тях, отделян от власинките.  Тя взема обикновения лепкав сок за сладък цветен нектар, кацва и завира  хоботчето си в сиропа-примамка. Сега започва нейната трагедия!
Усетила, че сиропът не е сладък, мухата избърсва хоботчето си и се опитва да  хвръкне. Но за беда крачката й са залепнали за гъстия сок и тя не може да се  освободи. Нещо повече, власинките се наклоняват към жертвата, отделят още  лепкав сок, който я покрива напълно. Самите власинки я притискат от всички  страни към листа. Сега идва най-важното: многобройните жлезисти клетки на листа  почват да отделят същински „храносмилателен“ сок, който по химичния си състав  прилича на стомашния сок при висшите животни и човека.
Ако на другия ден отново минем оттук, от мухата ще са останали само крилцата и  кожицата. Всичко друго растението е смляло и „погълнало“. Сега влакънцата са  сухи и първият ветрец ще издуха от листа това, което е останало от жертвата.

Семейство Устноцветни
(Lamiaceae = Labiatae)

Представителите на семейство Устноцветни са широко разпространени из нашата планета. Срещат се в тропичните, субтропичните, умерените и хладните климатични пояси на Земята. Растат и по крайбрежията на моретата и океаните, и в равнините и предпланините, достигат и високите планински пояси. Липсват само в тундровата област и в ледените пустини на Арктика и Антарктида. Те са обитатели на сухи и влажни почви, срещат се и по заблатени и мочурливи места, но водни растения между тях няма. Разнообразието им по земното кълбо ботаниците изразяват с разграничаването на 200 рода и около 3500 вида. У нас те също не са малко — установени, са около 135 вида, които се числят към 30 рода.

По-голямата част от устноцветните растения са тревисти и полухрасти; малко са храстовидните форми, а дърветата се броят на пръсти (известни са само няколко вида дървовидни устноцветни, обитатели на тропичните области).
Много характерен белег за всички представители на семейството са четири-ръбестите стъбла (ръбовете са разположени надлъжно), а листата им винаги са по двойки, срещуположно наредени. Освен това съседните двойки листа са разположени на кръст и така става редуване по цялото стъбло, благодарение на което се образуват и четирите надлъжни ребра, които могат да бъдат плоски, изпъкнали или вгънати. Между устноцветните обаче има видове, които са с прешленовидно разположени листа, но те са много малко.
Цветовете при повечето от видовете на семейството са двуполови (много малко са видовете с еднополови цветове) и характерно устроени. Съставени са от 5-делна чашка и 5-делно венче. Чашелистчетата са сраснали, в най-долната си част образуват тръбица, а нагоре се раздвояват — единият дял е по-дълъг от другия и този тип чашка се нарича двуустна, защото наистина наподобява устна. Венчелистчетата също са сраснали, в долната си част също образуват тръбица, а нагоре — долна и горна устна. Долната устна е съставена от три сраснали венчелистчета, а горната — от две (оттук идва и името на семейството — Устноцветни). Всеки цвят има по 4 (рядко 2) тичинки, които са различно дълги — две са по-дълги и затова тичинките на представителите от това семейство се наричат двусилни. При различните родове и видове тичинките и стълбчето на плодника могат да бъдат разположени или само в горната, или само в долната устна. Това е в зависимост към какви насекоми-опрашители се е приспособил родът или видът. Обикновено цветовете се развиват в пазвите на обикновените листа или в пазвите на видоизменените в прицветници листчета. При малък брой видове цветовете образуват прешленовидни групички. Устноцветните са ентомофилни растения.
Представителите на семейството се отличават и с особено устроени плодове. Те представляват различна по размери и форма кутийка, съставена от 4 сухи делчета (орехчета). Във всеки дял има само по едно семе.
Наред с посочените по-важни белези устноцветните растения ще разпознаете лесно и по аромата, който те излъчват. Достатъчно е да стриете нищожно късче от лист или каквато и да е друга част от растението, за да усетите силна, но приятна миризма. Това е така, защото устноцветните имат многобройни жлезички, разпръснати по стъбла, листа и цветове, които отделят ароматно етерично масло.
Ползата от устноцветните растения е известна на хората отдавна. Голяма част от тях народната медицина препоръчва за лекуване на различни заболявания. Техните лечебни свойства са признати и от официалната медицина и сега фармацевтичната промишленост произвежда стотици лекарствени препарати с участието на вещества, извлечени от устноцветните растения. Парфюмерийната промишленост също с внимание се отнася към тези растения, защото ги използува за ароматизиране на своите произведения. Имената на много от тези родове растения сигурно сте чували, но едва ли сте знаели, че принадлежат към едно и също семейство. Ще ви ги припомним: Лавандула, Маточина, Мента, Риган, Розмарин, Конски босилек, Мащерка, Чубрица, Мъртва коприва, Подъбиче, Ранилист, Пирински чай…

Обикновено Подъбиче
(Teucrium chamaedrys)

Обикновеното подъбиче е неразделен спътник на храсталаците в низините, предпланините и долния планински пояс, където стига докъм 1300 — 1400 м надм. в. Можете да го срещнете, макар и по-рядко, и по каменливи открити места.
Обикновеното подъбиче е многогодишно тревисто растение, но понякога се развива и като полухрастче. Има подземно видоизменено в коренище стъбло, от което излизат по 2 — 3 надземни стъбла. Те са изправени, в основата си често дървенисти, а нагоре четириръбести тревисти, без разклонения. На височина растението стига докъм 40 см и стъблата му са покрити с власинки. Листата на обикновеното подъбиче са разположени по два срещуположно, имат ромбична форма, по краищата са едро назъбени, отгоре и отдолу са покрити с власинки. Цветовете на обикновеното подъбиче са двуполови, устроени по вече познатия ви за устноцветните растения тип. Ще добавим само, че венчето е розово, а долната му устна привидно изглежда петделна, тъй като делчетата на горната устна са плътно приближени към нея. Плодникът при този вид има обратно яйцевидна форма, а дългото му стълбче завършва с двуделно близалце. Тичинките са четири, но обикновено стърчат навън от венчето. Цветовете са разположени по няколко в пазвите на листата и най-често те са струпани във връхната половина на стъблото.

 Обикновеното подъбиче разцъфтява през май, но цъфтежът му продължава много дълго. Цъфтящи екземпляри можете да видите и чак през септември. Опрашването на цветовете става от насекоми и бързо след това по растенията се образуват плодовете — дребни кутийки, съставени от по 4 орехчета с набръчкана повърхност и с по едно семенце във всяко от тях.
В нашата природа се срещат още 5 вида подъбиче. Ще ги различите от обикновеното подъбиче, защото една част от тях са с червени или бели цветове, а друга — с приседнали листа.
Обикновеното подъбиче с медоносно растение, а зелените му части, включително и чашката на цветовете, съдържат етерично масло и незначително количество алкалоиди. Освен това във вдървената част от стъблото му има и дъбилни вещества. Заради тези полезни вещества то се използува в народната медицина за лекуване на стомашни разстройства, скорбут и др.

Източник: nauka.bg

Семейство Картофови
(Solanaceae)

Семейство Картофови е представено в нашата  естествена флора само е 9 вида от 7 рода. В тези числа са включени също  пренесеният отдавна в Европа от Китай мерджан и дошлата у нас по неизвестни пътища от Южна Америка никандра. Към тях се добавят и десетината вида  извънредно широко отглеждани в цялата страна като хранителни (картоф, домат, пипер, син патладжан), като украсни (два вида петуния и декоративният тютюн „Царица на нощта“) и като наркотични растения (два вида тютюн). Тези 18  вида и 11 рода обаче, които могат да се видят у нас, са само незначителна  частица от богатството на семейството.
В съвременната флора на Земята семейство Картофови е представено с повече от 2500 вида от около 90 рода. Те са разпространени обаче главно в екваториалните, субтропичните и умерените области на Централна и Южна Америка.
Мнозинството от представителите на семейство Картофови са многогодишни тревисти растения, а едногодишните са твърде малко. Дори доматът и пиперът, които у нас се отглеждат като едногодишни култури, в родината си са многогодишни растения. Но сред тях има също полухрасти (у нас такъв полухраст е червеното кучешко грозде) и същински храсти, които са с изправени или с катерещи се стъбла, какъвто е у нас мерджанът. Има и лиани, и дори малки дървета.
Всички картофови растения са с прости, последователно разположени листа, без прилистници. Само в областта на съцветията им листата понякога са сближени по два и изглеждат като срещуположни.
Цветовете на картофовите растения са събрани най-често във връхни, прости, едностранни  (цимозни) съцветия, а само при някои видове са единично разположени. Те са правилни (радиално симетрични) или слабо неправилни (двустранно симетрични), двуполови, с двоен околоцветник, срасловенечни.

Чашката е образувана от 5,  по-рядко от 4 или 6 чашелистчета, сраснали различно високо. Обикновено тя се  разраства след прецъфтяването (понякога се превръща в ефектно обагрено образувание, както е при мехунката) и остава трайно в основата на плодовете.  Венчето винаги е образувано от 5 венчелистчета. При едни видове те са сраснали  само в основата, нагоре са разперени звездовидно и тогава венчето е дисковидно.  При други видове венчелистчетата са сраснали по цялата си дължина и тогава  венчето е делвовидно, тръбесто- фуниевидно или двуустно. Тичинките най-често са 5, но в двустранно симетричните цветове понякога са от 4 до 2. Те са прикрепени към венечната тръбица. Плодникът е един. Образуван е от срастването на два плодолиста. Яйчникът е горен, обикновено двугнезден, или е лъжливо 3 — 5-гнезден, по-рядко — 5-гнезден, а при културните растения — многогнезден. Плодът е ягода или кутийка, понякога костилковиден.

Лудо биле или Беладона
(Atropa bella-donna)

Най-лесно ще откриете лудото биле през лятото в някое старо сечище сред букова гора или по разсветлените места край горските пътища и пътеки в по-влажните и сенчести широколистни гори. Там, дори когато още не го познавате, ако се огледате наоколо, то непременно ще привлече вниманието ви преди всичко с външния си вид. Лудото биле е едро растение, високо от 0,5 до 2 м, разпростряло нашироко клоните си и отдалече прилича повече на малко дръвче, отколкото на обикновена  трева. А то е типично тревисто растение с късо и дебело многоглавесто коренище,  преминаващо в дълъг до един метър жълто-кафяв корен, и с дебело зелено или  пурпурновиолетово, почти дървовидно разклонено стъбло. Листата му са големи, на  дължина стигат до 22 см, тъмнозелени, с къса дръжка и яйцевидна или елипсовидна  късо заострена целокрайна петура. В долната част на стъблото те са разположени  последователно, но в горната му част и по клонките са сближени по два, единият  от които е 3 — 4 пъти по-малък от другия.
Лудото биле започва да  цъфти през юни и цъфтежът му продължава през цялото лято. Цветовете му са  разположени поединично или по два в пазвите на листата и на клонките и са  увиснали на къси дръжки. Те са тръбесто-камбанковидни, с коронка от 5 къси и  закръглени завити назад делчета. Отвън са кафяво-виолетови, а отвътре  охреножълти, но са пронизани от нежни пурпурни жилчици.
Плодовете на лудото биле са от типа ягода. Те са кълбести, сочни, големи колкото вишни. Отначало са  зелени, но след узряването стават черно-виолетови и силно лъскави, изпълнени с  кисело-сладникав, виолетово обагрен сок и с много семена. На вид са твърде  привлекателни, но са силно отровни, както и всички други части на растението.

В дългия списък на  дивите лечебни треви, които нашият народ събирал, за да се лекува от  най-различни болести, лудото биле отдавна е заело почетно място. (Някога, а  по-старите хора и сега още го наричат старо биле, или отровно биле. Тези  народни имена в по-ново време се подменят обаче все по-често от името  беладона). Когато и учените се заели да го изследват, открили, че то е истински  склад на лечебни вещества. Затова сега всяка година към фармацевтичните заводи  се отправят тонове корени и листа от лудо биле, където от тях се приготвят  различни видове лекарства.

Семейство Воловодецови
(Orobanchaceae)

Семейство Воловодецови е твърде малобройно. Към него се числят само около 200 вида, които са  разпределени в 13 рода. Мнозинството от видовете (около 90%) са разпространени в извънтропичните области на Северното полукълбо — Азия, Европа, северните части на Африка и Северна Америка. В нашата страна семейството е представено само с около 25 вида от род Воловодец.
Всички представители на семейство Воловодецови са лишени от хлорофил едногодишни или многогодишни тревисти растения и живеят като паразити по корените на най-различни видове дървета, храсти и треви. Те нямат истински корени, стъблата им са дебели, месести, а листата са видоизменени в люспи, което им придава твърде своеобразен  външен вид.
Цветовете на воловодецовите растения най-често са събрани във връхни класовидни или  щитовидни съцветия и са разположени в пазвите на прицветниците, които  обикновено малко се отличават от стъбловите люсповидни листа. Те са двуполови,  с двоен околоцветник. Чашката е със сраснали чешелистчета, звънчевидна, с 4 до  5 зъбци или е разделена до основата на два цели и двузъби дяла. Венчето е  двустранно симетрично, тръбесто, фуниевидно или звънчевидно, плитко 5-делно.  Тичинките са обикновено само 4 и са прикрепени около средата на венечната тръбица. Плодникът е един, с горен едногнезден яйчник. Плодът на мнозинството  воловодецови растения е кутийка, която се разпуква на два или три дяла. В тях се развиват многобройни съвсем дребни семена, които се разнасят от вятъра и  дъждовните капки.
По-голямата част от воловодецовите видове нападат само дивите растения и пакостничеството им остава  почти незабелязано. Няколко от тях обаче са се нахвърляли и върху културни растения, приспособили са се към техния ритъм на живот и са се превърнали в злостни плевели-паразити.

Слънчогледов Воловодец
(Orobanche cumana)

Слънчогледовият воловодец, известен повече под името синя китка, най-лесно ще откриете, когато слънчогледите започнат вече да цъфтят. В тях и най-лесно ще го познаете, защото от всичките 25 вида воловодец, които се срещат у нас и които много трудно се различават един от друг само по външните си белези, единствено той напада  слънчогледа.
Слънчогледовият воловодец се развива като едногодишно растение с изправено, високо най-много до петдесетина сантиметра жълто до жълто-кафяво неразклонено стъбло. То е покрито  с къси жлезисти власинки и с десетина последователно разположени дълги до 1 см  кафеникави люспи.
Цветовете на този вид воловодец са Събрани в доста рядко връхно класовидно съцветие (по  дължина то е равно или е по-дълго от останалата част на стъблото) и са приседнали в пазвите на яйцевидно ланцетни покривни люспи, дълги до 12 мм. Цветовете са  тръбести, към върха дъговидно извити (наподобяват параходен комин), с ясно двуустен, плитко 5-делен, син до виолетово обагрен отвор, поради което цялото  растение отдалече наистина прилича на синя китка или на зюмбюл, както го и наричат на много места у нас.
Слънчогледовият воловодец подбира жертвите си главно сред представителите на сложноцветните растения. В дивата природа най-често напада пелина. Същевременно той е и злостен плевел-паразит. От неговите набези, особено в миналото, ежегодно страдали слънчогледовите ниви. Често корените само на едно слънчогледово растение „трябвало“ да изхранват по двадесетина, а понякога и по 130 цветоносни  стъбла на готованеца. Този вид воловодец понякога „обсажда“ и тютюневите  растения. Тютюнът се напада обаче по-често от разклонения
воловодец, когото  нашият народ нарича „чума“. Неговото латинско име е Orobanche ramosa. Той  се отличава лесно от синята китка по разклонените си стъбла.

Семейство Сложноцветни
(Asteraceae = Compositae)

По  богатство на родове и видове семейство Сложноцветни е на второ място (след семейство Орхидейни) между покритосеменните растения. В него са обединени около 1300 рода с общо 20 000 вида, разселени по цялото земно кълбо. Те са предимно сухоземни обитатели; много малък е броят на водните заселници. В нашата природа  се срещат 72 рода с общо около 350 вида сложноцветни растения.
По-голямата част от  представителите на семейството са многогодишни и едногодишни тревисти растения.  По-малко са полухрастите и храстите, а още по-малко — дървесните форми (те  растат главно по океанските острови и в планинските пояси на тропичните области).
Сложноцветните се  отличават с дребни двуполови цветове, събрани винаги в своеобразни съцветия, наречени кошнички, които са обвити отвън с множество люсповидни листчета.  Цветовете са без чашка или пък тя е силно променена във вид на ципести листчета или на няколко реснички. Венчето е образувано от 5 листчета, които при едни  видове са сраснали в тръбица, а при други—в пластинка (езиче) с 5 зъбчета. Въз основа на тези различия в семейството се разграничават две подсемейства:  Тръбестоцветни и Езичестоцветни. Характерни за сложноцветните растения са и тичинките — те са 5 на брой във всеки цвят и винаги прашниковите им торбички са  сраснали в тръбица. Плодникът най-често е продълговат, с дълго стълбче и двуделно близалце.
Плодът при растенията  от това семейство се нарича плодосемка и при повече от видовете той има особена хвърчилка от реснички, която подпомага разнасянето на плодовете и семената на големи разстояния.
Сложноцветните са насекомоопрашващи се растения.
Невъзможно е в няколко  реда да ви запознаем с разностранната полза, която сложноцветните растения допринасят за хората. Това е така, защото между тях има маслодайни, каучуконосни, хранителни, лекарствени, декоративни и медоносни растения. Помислете си само за някои познати ви имена — слънчоглед, лайка, пелин, салата, подбел, хризантема, димитровче, гергина, маргаритка, еделвайс… Това е само една нищожна част от членовете на семейството, която има значение за човека. Между сложноцветните растения обаче има и пакостници — те заплевеляват нивите с културни растения и човек е принуден да ги унищожава. Но все пак тези вредители са значително по-малко от стопански ценните видове.

Многогодишна паричка
(Bellis  perennis)

Когато и  последната снежна пряспа в равнините се стопи и пролетното слънце стопли  земята, по тревистите места и из храсталаците погледа привличат листните  розетки, плътно прилегнали към земята, и красивите бледорозови и бели кошнички на многогодишната паричка. Тя се среща не само в равнините, можете да я  откриете и в планините, но не по-високо от 1500 м надм. в. Навсякъде лопатовидните листа на това растение образуват приземна розетка, от която се  източват безлистните цветоносни стъбла, достигайки 10 — 15 см височина. На върха на всяко стъбло през април и май се развива по една кошничка (диаметърът  й обикновено е 20 — 25 мм) с многобройни цветове. Едни от тях са еднополови, а други — двуполови. Еднополовите (от 30 до 55) са само женски, наредени са в два  кръга по периферията на кошничката и са от езичестия тип. Те са съставени от 5 ципести чашелистчета и едно бяло езиче. Двуполовите цветове (от 75 до 125) са  наредени в няколко вътрешни кръга по конусовидно издаденото цветно легло на кошничката и са тръбести.
Многогодишната паричка  е студоустойчиво растение. Поради това някои растения цъфтят и през късна есен,  та дори и през зимните месеци, стига зимата да е мека. След опрашването на цветовете, през юли и август, кошничките се изпълват с дребни обратно яйцевидни плодчета — плодосемки. Те за разлика от повечето видове на семейство  Сложноцветни нямат хвърчилка и повърхността им е покрита със стърчащи власинки.
Многогодишната паричка има две посестрими в нашата флора — едната е едногодишната паричка (Bellis annua, а другата — горската паричка (Bellis sylvestris). Едногодишната паричка освен че е едногодишно растение, се отличава и с по-дребните си кошнички (с диаметър около 10 — 15 мм) и със задебеленото на върха цветоносно стъбло. Горската паричка има листа, които постепенно преминават в дръжката (низбягващи петури) , а листчетата, които обвиват кошничката, са с ланцетна форма и остър  връх, а не са продълговати и тъпи на върха както при многогодишната паричка. Многогодишната паричка е красиво цвете и от него са създадени много културни форми  за украса на паркове и алпинеуми.

Преди измислянето на селското стопанство  първобитните хора в много части на света са събирали семена на растения и са ги смилали на брашно. Не може да се разбере кога е започнало приготвянето на зърнени храни по този начин. С култивирането на зърнените култури те изведнъж от допълнението, което са били за първобитните хора, се превръщат в основен хранителен продукт на аграрните общества. Това за пръв път се постига с пшеницата и ечемика в Западна Азия, може би преди 10 000 години. Мястото вероятно е в областта между Средиземноморския бряг и Персия (Иран).

Ечемик
Археолозите са открили ясни доказателства за култивирането на ечемика в Йерихон, Палестина, и в Али Кош, Южен Иран, датиращи още от 7000 г. пр. Хр. и вероятно 500 години по-рано.

Пшеница
Един от първите видове култивирана пшеница е открит и на двете места по същото време. В Али Кош през същия период е идентифициран друг стар вид пшеница. Археологическите разкопки в Чайоню, Южна Турция, също разкриват тези два вида пшеница. Логично е да се предположи, че култивацията на ечемика и пшеницата е започнала значително по-рано, може би дори 8000 г. пр. Хр., след като около 7000 г. пр. Хр. културите вече са разпространени в Иран, Палестина и Турция.

Ориз
Изследванията върху разпространението на дивия ориз и археологическите находки проследяват произхода на култивацията на ориза до една ограничена област. Култивацията трябва да е започнала през VII хилядолетие пр. Хр. в областта между Северен Тайланд и бреговете на Южен Китай. Най-ранните археологически находки от култивиран ориз са от бреговете на Южен Китай близо до Нинпо и датират около 5000 г. пр. Хр., от предкитайски времена.

Просо
Простото, първата най-важна култура в китайското земеделие, изглежда, е било култивирано в басейна на Жълтата река (в Северен Китай) в предкитайски времена, през VI хилядолетие пр. Хр. Най-ранните археологически находки са от Шенси и датират около 5000 г. пр. Хр. Култивирането на царевицата започва в Америка, а на соргото (прилично на просо растение, което служи за храна и фураж в Африка, Азия и някои части на Европа) – в Африка. И в двата случая в бъдеще археологията може да хвърли нова светлина върху тяхното датиране и родината им.

Зърнени храни с мляко
Зърнените храни за закуска се консумират по два начина – праисторически и съвременен. Праисторическият начин включва варене на зърната в мляко и вода и сервирането им като варива. Към тази група спадат всички видове овесени каши. Пухкавият ориз е първата зърнена храна, приготвяна по нов начин – оризът се залива с мляко непосредствено преди консумация. Така са го приготвяли в Южна Индия около 500 г. след Хр. Процесът на готвене е доста особен и включва хвърлянето на оризовите зърна в много горещ пясък. Понякога след приготвянето зърната се поръсват със захар. По това време овесената каша е позната в много страни. Никога няма да се разбере кога е измислена в праисторически времена.

Теофраст (370 – 285 г. пр. Хр.), гръцки учен от Лес-бос, обяснява своя план да класифицира растенията в книгата си „Изследване на растенията“: „Трябва да се вземат под внимание техните части, техните качес тва, начините, по които се захващат, и тяхното развитие“. В неговата система има четири основни класа, обхващащи „почти всички“ растения, без микроскопичните растения, които не са му били известни.
Системата на Теофраст е комбинативен подход, който отдава дължимото на много и различни факти. Сега тя е напълно заместена от система, основаваща се на генеалогичните връзки на растенията. Все пак много от различията, които Теофраст смятал за важни, като разликите между двусемеделните и едносемеделните растения, са все още в сила.

Класифициране в семейства

Системата, използвана в съвременната биология за класифициране на организмите, води началото си от книгата на Пиер Маньол „Prodromus Historiae Generalis Plantarum in quo Familiae Plantarum per Tabulas Disponuntur“. Тя е публикувана във Франция през 1689 г. Книгата на Маньол въвежда „семействата“ – генеалогично свързани групи от „родове“. Между другото, той е дал имената на сложноцветните, житните, кръстоцветните и бобовите – семейства, които са много познати на ботаниците.

Биномна терминология

Описването на растителните видове, като се използват двуименни названия, несвързани с обичайното име, е било въведено в Китай през V или IV в. пр. Хр. и някои от названията все още се срещат в „Literary Approximater“, речник от това време. От двете думи, определящи всяко растение, едната означава категорията, към която то принадлежи, а другата определя вида. Тази терминологична система така и не е довела до универсална класификация на живите същества, каквато европейската наука с подобна система е дала на света.
В Европа биномната терминология е въведена от швейцарския изследовател Гаспар Боен (1560 – 1624) в книгата му „Pinax Theatri Bonatici“, публикувана през 1623 г. Неговите термини определят рода и видовете.

Още не се знае точно колко са видовете лишеи, които участвуват в съвременната растителна покривка на Земята. Едни лихенолози (така се наричат ботаниците, които се занимават специално с изучаването на тази група растения) твърдят, че са около 20 000, други — че са около 26 000, а трети — че съществуват поне 40 000 вида лишеи.

Лишеите са повсеместно разпространени по земното кълбо. Срещат се на всички континенти и във всички климатични зони — от арктическите ледени пустини на север до освобождаваните за кратко време от леда и снега през късото антарктическо лято последни късчета земя и скални масиви в Антарктида. Най-масово обаче лишеите се развиват и безразделно господствуват или поделят господството си единствено с мъховете в безкрайните простори на тундрите и лесотундрите.
Около 700 вида лишеи могат да се видят и у нас. Ще ги откриете навсякъде. Те се заселват най-често по незатревени и необработвани, обрасли само с мъх почви, по голи огрявани или засенчени скали и скални блокове, по стъбла и клони на дървета и храсти, по циментови и каменни стени и зидове, по керемидени покриви. Ще ги видите някъде дори по бодлива тел.
Лишеите ще различите лесно от всички други растения по външните им отличителни белези. Едни от тях образуват правилни, розетковидно закръглени или неправилно оформени корички с размери от един-два до няколко десетки сантиметра, толкова плътно сраснали със субстрата, че отделянето им от него е невъзможно, без да се разкъсат. Те се наричат корести лишеи.
Други лишеи са с форма на различно големи листовидни пластинки, които са също правилно розетковидно закръглени или са неправилни. Те се прикрепват към субстрата само в средата, а краищата им са приповдигнати и затова могат лесно да се отделят от него. Лишеите с такова външно устройство на талуса се наричат листовидни лишеи. Много лишеи изглеждат като силно разклонени храстчета с плоски, лентовидни или цилиндрични клонки, които рядко достигат десетина сантиметра височина. Те образуват групата на храстовидните лишеи. Има и такива лишеи, които приличат на бради, дълги понякога шестдесетина и повече сентиметра. Някои учени причисляват тези лишеи към храстовидните, други обаче ги обособяват в самостоятелна група — група на брадовидните лишеи.
Разнообразна е и окраската на лишеите. Най-често се срещат видове, които отгоре (долната страна на лишеите е най-често по-светла и по този белег се отличават лесно от талусните мъхове) са обагрени в невзрачни пепелявоси-ви до сивозелени и маслиненозелено-кафяви цветове. Много видове лишеи обаче са с розови, лимоненожълти, оранжеви, оранжево-червени и други ярки цветове. Никога няма да видите обаче чисто тревнозелен лишей. Затова местата, по които масово се заселват лишеи, никога не се „къпят“ в зеленина и изглеждат най-често мрачни като пустош.
На различни места по лишеите често ще видите малки, обикновено само няколко милиметра големи, телца с дисковидна или плитко паничковидна форма. Това са плодните тела (наричат се апотеции) на гъбите, които изграждат лишеите. На горната им повърхност в специални торбички се образуват спорите, с които те се размножават (водораслите, с които гъбите съжител-ствуват, се размножават само чрез делене) .
Ако се вгледате по-внимателно в лишеите, ще откриете, че някои от тях изглеждат целите като посипани с белезникава или белезникавозелена до жълтеникавозелена дребнозърнеста или прахообразна маса. Всяка „прашинка“ или „зърно“ от нея представлява (това може да се види само с микроскоп) микроскопично клъбце, което се състои от една или от няколко водо-раслови клетки, гъсто оплетени от гъбни хифи. Тези образувания имат специално име — наричат се соредии. Те лесно се разнасят от вятъра или се разпръскват от дъждовните капки и служат за вегетативно размножаване на лишеите като цялостни организми. Когато попаднат при благоприятни условия, всяка от соредиите започва да се разраства направо в нов индивид1 .
Лишеите играят голяма роля в природата като първозаселници на първично свободните от растителност или на вторично освобождаваните от растителна покривка терени по повърхността на Земята.
Голямо е и непосредственото значение на някои лишеи за човека. Само благодарение на тях е възможно съществуването на еленовъдството в северните райони на Европа, Азия и Америка, а заедно с това и съществуването на хора там.
Освен това някои от лишеите, гледани обикновено от мнозина с пренебрежение, се оказаха богати на ценни лечебни и на други полезни вещества. Затова отдавна вече всяка година от тях се събират хиляди тонове и се отправят към фармацевтичните заводи, където се превръщат в многобройни лечебни препарати. А сливовата еверния, или, както често се нарича, дъбов лишей, си е спечелила славата на незаменима суровина за парфюмерийната промишленост. От нея се добиват ароматни вещества за производството на парфюми и за увеличаване на трайността им.

Писмовиден лишей

Писмовидният лишей е извънредно широко разпространен в цялата ни страна. Ще го откриете по кората на почти всички гладкокори широколистни дървета, особено на бука. И ще го разпознаете много лесно по твърде характерния му външен вид.
Той принадлежи към групата на корестите лишеи. Талу-сът му е кожест и обикновено е тънък. Развива се по повърхността на кората на дърветата като средно големи неясно очертани сиви или сиво-бели до жълтеникавосинкаво-зеленикави, по-рядко бели петна, които отгоре са дребнозърнести или брашнести.
Главният отличителен белег на писмовидния лишей, по който безпогрешно ще го разпознаете, са плодните му тела — апотециите. Те са струпани обикновено в средата на талуса. С просто око ще ги видите като черни, прави или извити, прости или разклонени линийки, дълги най-много до 3 мм и едва около 0,3 мм широки. Те изумително наподобяват някакво тайнствено писмо, написано с туш, поради което лишеят е бил наречен писмовиден. С лупа обаче може да се види, че апотециите имат вид на цепнатини (така изглеждат младите) или са жлебовидни до плоски (такива са вече напълно развитите) линейно удължени плодни тела със заострени или стеснени и закръглени краища.

 Източник: nauka.bg

Самите бриолози (така се наричат ботаниците, които изучават мъховете) още не знаят точно колко вида мъхове има на Земята. Едни твърдят, че са между 22 000 и 27 000. Други смятат обаче, че не са по-малко от 35 000 вида.

Мъховете са широко разпространени по цялото земно кълбо — от полярните пустини на север до последните късчета открита земя в Антарктида на юг. Но те са влаголюбиви растения и затова участието им в растителността не е еднакво навсякъде. Най-обилно се развиват в областите с постоянно влажен климат и в планинските райони, където често обширни пространства са покрити само с мъхове. Заселили са се също и във всички сладководни басейни — извори, потоци, реки, езера.
Мъхове не липсват и в по-сухите райони на Земята. Срещат се дори в полу-пустините. Там обаче те прекъсват развитието си през сухия период на годината и „оживяват“ отново с настъпването на дъждовния период.
Мъховете се извънредно често срещани растения и в нашата страна. У нас досега са установени около 670 вида мъхове. Ще ги видите навсякъде, особено по влажните и сенчестите места, и по всякакви субстрати — почва, скали, камъни, по кората на живи и мъртви дървета, по гниещи пънове, във вода. Ще ги откриете освен това по старите керемидени покриви, по старите стени и зидове, в чешмените корита и дори по павираните улици в селищата, загнездили се между самите павета и край бордюрите.
Където и да срещнете мъхове, лесно ще ги отличите от представителите на другите отдели на растителното царство по външния им вид. Те са най-просто устроените висши растения, които живеят на Земята. Мнозинството са многогодишни, вечнозелени „треви“ с незначителни размери, най-често от няколко милиметра до няколко сантиметра. Дори най-едрите от тях рядко превишават двадесетина сантиметра височина или дължина.
Тялото на една част от мъховете не е разчленено на стъбло и листа, а е талус — най-често стелеща се зелена пластинка, при едни розеткоаидно закръглена и с правилно или неправилно наделени краища, при други — лентовидно удължена и обикновено виловидно разклонена. Мнозинството са обаче листо-стъблени растения. Стъблата им са тънки, рядко достигат един милиметър дебелина и са лежащи или изправени, а листата — малки (рядко по-дълги от 12 мм), винаги без дръжка. При една част от мъховете те са разположени само в два успоредни реда по тръбната страна на стъблото (понякога тези мъхове имат и трети ред листа по коремната страна на стъблото) . При останалите мъхове листата са разположени последователно (спирално), макар понякога да изглеждат двуредно, триредно или петредно облистени.
Твърде характерен за мъховете е груповият растеж. Те рядко растат поединично. Обикновено образуват възглавнички, туфи или килими с различни размери.
Най-лесно видимият белег, по който мъховете могат със сигурност да се отличат от всички останали висши растения, е, че те са без корени. Заместват ги ризоиди — безцветни или ръждивокафяви къси власинковидни образувания, които им служат само за прикрепване.
Но това, което наричаме мъх, все едно дали е талусно, или е листостъблено растение, всъщност е само гаметофитът или половото поколение, което образува органите за полово размножаване — антеридиите (мъжките) и архегониите (женските) .
По мъховете често ще видите също и различни по форма кутийки, издигнати на различно високи дръжки. В тях по безполов начин се образуват спори (затова се наричат спороносни кутийки), с помощта на които мъховете се размножават. Спороносните кутийки заедно с дръжките са безполовото поколение на мъховете, или спорофитът. То обаче за разлика от гаметофита не може да съществува самостоятелно. Спорофитът се изхранва от гаметофита. Освен това безполовото поколение е недълговечно — след разсейването на спорите то умира.
Мъховете играят важна роля в живота на природата като едни от пионерите при заселването на големи площи от земната повърхност. Всеизвестно е и значението им за поддържане на водния баланс на континентите. Едновременно с това обаче в резултат на възможностите им да поглъщат и да задържат големи количества вода мъховете често предизвикват заблатяване на големи площи ливади и гори и ги превръщат в неплодородни блата и торфища.
Непосредствено практическо значение за човека имат само сфагновите (торфените) мъхове.

Кладенчов мъх

Кладенчовият мъх е извънредно широко разпространен в цялата страна, особено в предпланинските и планинските райони. Той расте на всякакви места — почви, скали, камъни, дървесина, най-често край извори и потоци, по бреговете на язовири, езера и реки, из замочурени ливади, в блата и торфища. Ще го видите освен това да обраства коритата на чешмите, все едно дали са дървени или каменни, или са направени от цимент, а също по старите огнища в по-влажните гори.
Кладенчовият мъх може безпогрешно да се разпознае „на око“ и още на място. Талусът му е многогодишен, тъмнозелен до яркозелен, пластинчато листовиден, многократно виловидно разклонен. Дълъг е до десетина см (понякога и повече), а широк — от 1 до 2 см и е прикрепен към субстрата с многобройна безцветни ризоиди. Той е тревисто мек или кожест, с въз новидни, съвсем плитко наделени и неправилно назъбени краища, а в средата е с по-тъмна надлъжна „жилка“.
Важен отличителен бетлег на кладенчовия мъх е, че горната повърхност на талуса му е с мрежовиден рисунък — по-светли линии очертават по него многобройни продълговати шестоъгълни участъци, всеки с белезникава брадавичка в средата. Шестоъгълните участъци съответствуват на въздухоносните празнини в талуса, разположени под покривната тъкан, а белезникавите брадавички са куполовидните отвори, които водят в тях.
Друг важен отличителен белег на кладенчовия мъх са 2-3 мм широките и почти толкова високи чашковидни образувания по горната му страна, наречени развъдкови чашки. На дъното на всяка чашка ще откриете по няколко дребни, но видими с просто око лещовидни телца — развъд-ки, които служат за вегетативно размножаване.
Кладенчовият мъх е двудомно растение — мъжките (антеридиите) и женските (архегониите) органи за полово размножаване се развиват на различни (мъжки и женски) индивиди. Антеридиеносците са закръглено щитовидни, големи няколко милиметра и са издигнати върху дълги от 0,5 до 2 см зелени дръжки. Архегониеносците са с форма на 8- до 9-лъчева звезда (около 5 мм голяма) и са издигнати на високи от 2 до 6 см също зелени дръжки.
Спорофитите на кладенчовия мъх се развиват по долната страна на архегониеносците, в основата на лъчите. Те са с къса дръжка и кълбеста жълто-кафява спороносна кутийка, която след узряването се разпуква на 4 дяла и спорите се разсейват.
Единственият наш талусен мъх, който може погрешно да се приеме за кладенчов мъх, е коничният коноцефалум (Concepbalum connicum). По него обаче никога не се образуват развъдкови чашки и антеридиеносците му са приседнали (разположени са в малки вдлъбнатинки само на предния му край и изглеждат като закръглени брадавичести плочки) , а архегониеносците му са високо конични, наделени съвсем плитко в основата. Кладенчовият мъх няма никакво стопанско значение.

Източник: nauka.bg