(Magnoliophyta = Angiospermae)

Покритосеменните растения са най-многобройната група в растителния свят на Земята. Нейните членове са подредени в 390 семейства, 13 000 рода и около 250 000 вида. Те са се заселили по цялото земно кълбо — в океани и морета, в езера и блата, из пясъчни и каменни пустини, из равнини и планини. И растат при най-различни климатични условия от тропиците до ледените пустини на Антарктида и Арктика. Едни от тях са дървета и храсти, други — тревисти растения, трети — лиани, а четвърти са епифити или паразити. Размерите на покритосеменните растения са толкова различни, че сред тях могат да се видят както джуджета и микроскопични растения, така и гигантски по размери дървета. Видовете от рода волфия (Wolfia) например са само 1 — 2 мм, а между австралийските евкалипти има екземпляри, достигащи 100 м височина. Огромно е разнообразието и в устройството на листата и на размножителните им органи.

И все пак какво е най-характерното за растенията, включени в този отдел?
Най-характерният им белег е затварянето на семепъпката в специални вместилища, наречени плодници, или завръзи. Образуването им е резултат от сгъването на един или срастването на няколко листоподобни образувания, известни с името плодолисти. След оплождането семепъпките се превръщат в семена. Те остават затворени в плодниците, които с течение на времето се видоизменят в плодове. Оттук именно произлиза едно от имената на тези растения — покритосеменни.
Затварянето на семепъпката е довело до образуването на една специална част върху плодника — близалцето. То служи за „приемане“ на мъжките полови органи (поленовите зърна, или цветния прашец), които щом като попаднат върху него, прорастват, образуват поленова тръбица и така осигуряват пътя за движението на мъжките полови клетки до семепъпката и нейната яйцеклетка, след което се извършва оплождането. Самото оплождане при покритосеменните протича по своеобразен начин. Тук се извършва така нареченото двойно оплождане. Неговата същност се изразява в това, че образуваните две мъжки оплодителни клетки (наречени спермии) се сливат поотделно — едната с яйцеклетката, а другата с вторичното ядро на зародишната торбичка, разположена в семепъпката. След това от оплодената яйцеклетка се развива зародишът на растението, а от оплоденото вторично ядро — хранителната тъкан, нужна за изхранването на зародиша.
При покритосеменните се е извършило много силно съкращаване на половото поколение (гаметофита) в жизнения им цикъл. Мъжкият гаметофит при тях е представен само от няколко ядърца в поленовото зърно, известни с името спермални ядра. Женският гаметофит пък е съставен само от няколко клетки, които се развиват в яйцеклетката. И докато гаметофитът все повече и повече се съкращава, спорофитът (безполовото поколение) достига при покритосеменните растения много високо развитие — това са фактически растенията, които най-често са около нас.
Покритосеменните растения имат още един основен белег — образуването на цветове. При едни те са двуполови, при други — еднополови, а самите растения могат да са еднодомни или двудомни. Освен това има цветове, съставени от два кръга околоцветни листчета, които образуват чашката и венчето на цвета, но има и цветове с еднореден или без какъвто и да било околоцветник. И тъй като вторият важен белег за тези растения е цветът, често ги наричат цветни растения. А цветовете им са така разнообразно устроени, че за да бъдат всички те описани, са нужни стотици страници. Не по-малко разнообразни са и съчетанията, които отделните цветове образуват — съцветията. А устройството на семената и плодовете им много често надминава и най-богатото човешко въображение.
При развитието на зародиша на покритосеменните се наблюдава също особеност. При една част от тях се образуват два семедела, а при друга — само един. Въз основа на тази разлика в целия отдел са обособени два класа — клас Двусемеделни и клас Едносемеделни.
Накрая, нека да отбележим още едно важно „качество“ на покритосеменните растения — способността им да образуват невероятно много съчетания помежду си. Така те формират десетки хиляди съобщества, които в крайна сметка образуват растителната покривка на нашата планета.
Покритосеменните растения имат огромно значение за човека. Те са растенията, които ни хранят и обличат. Те доставят на човека етерични масла, витамини, органични киселини, също и кислорода, без който не можем да живеем. Те са незаменими „доставчици“ на лекарствени вещества, без които фармацевтичната промишленост би се затруднила да произвежда всички свои препарати по синтетичен път. Не без значение е и тяхната роля като украсни растения, които ни съпътствуват и в дома, и на улицата, и в парка. Те са. . . Не е възможно само в няколко реда да се разкрие наистина огромното им значение за човека. Затова ще спрем дотук.
В нашата природа покритосеменните растения са представени с около 3500 вида.

Клас Двусемеделни
(Magnoliopsida = Dicotyledonae)

Семейство Лютикови
(Ranunculaceae)

Семейство Лютикови наброява повече от 2000 вида, които са обединени в около 50 рода. Те се срещат по цялото земно кълбо — от екватора до арктическите ледени пустини на север и до Антарктида на юг. Мнозинството и от родовете, и от видовете са разпространени обаче в извънекваториалните области на Северното полукълбо, главно в Източна Азия, докато в тропичните и субтропичните райони техният брой е твърде малък и там те са предимно планински растения.
Сравнително голям брой лютикови растения могат да се видят и у нас. В нашата флора те са представени със стотина вида от 25 рода (в цяла Европа се срещат 28 рода) и играят съществена роля в растителната покривка на цялата страна, особено по по-влажните и замочурените места.
Мнозинството лютикови са многогодишни треви, които презимуват в почвата с подземни стъбла — коренища и грудки. Сред тях има обаче и храсти, и дървесни лиани, като „нашия“ повет.
Листата на лютиковите са без прилистници, най-често последователни, по-рядко срещуположни. Те имат цели или в различна степен дланевидно до пересто разсечени или разделени петури.
Изумително разнообразни са цветовете на лютиковите растения. Сред покритосеменните няма друго семейство с толкова противоречиви белези в това отношение. При едни родове цветовете са съвсем примитивно устроени и ако околоцветните им листчета не са ярко обагрени, те ще приличат по-скоро на шишарка на някое голосеменно дърво, отколкото на същински цвят на покритосеменно (цветно) растение. Такъв е случаят при витошкия божур (Trollius europaeus). При други родове, както при рода Самакитка (Aconitum), при рода Ралица (Consolida), при рода Кандилка (Aquilegia) и др., цветовете са значително „усъвършенствани“ и са отлично приспособени за опрашване от насекомите. Между тези два крайни типа се нареждат всички останали родове. При едни от тях цветовете са с прост венчевиден околоцветник и най-често роля на венче играят чашелистчетата, докато самите венчелистчета са превърнати в различно устроени нектарници. При други лютикови цветовете са с двоен околоцветник, но той е образуван ту от определен и постоянен, ту от неопределен и непостоянен брой чашелистчета и венчелистчета. Единственият постоянен белег на цветовете на лютиковите растения е силно развитото им цветно легло и неопределеният брой на тичинките и плодниците. Тъкмо по този белег те най-лесно и най-сигурно могат да се отличават от представителите на всички други семейства.
Плодовете на лютиковите растения за разлика от цветовете им са твърде еднообразни. При мнозинството видове те са сборни, съставени от многобройни свободни (опадващи поотделно) плодчета — мехунки или орехчета. Само при отделни родове, от нашите представители на семейството такъв е случаят при род Ресник (Actaea), плодовете са от типа ягода — многосеменни, сочни. Всички лютикови растения съдържат отровни, често лютиви на вкус вещества и животните ги избягват, не ги пасат. Някои от тях обаче са богати на лечебни вещества и от незапомнени времена се използуват като билки. А заради красивите, често и много оригинални цветове и хубавата листна маса голям брой лютикови се отглеждат в градините като украсни растения.

Кукуряк
(Helleborus odorus)

Кукурякът се показва над земята твърде рано през пролетта. В по-ниските и по-топлите места се надига из храсталаците и редките гори и по поляните сред тях още през февруари — март, а през меки и безснежни зими — дори през декември — януари. Колкото по-високо обаче се изкачва по склоновете на предпланините и планините (кукурякът стига и до буковия пояс) , толкова по-късно се отварят цветовете му — понякога дори през май.
Кукурякът е многогодишно тревисто растение с късо, почти черно коренище. От него всяка година израства само по едно изправено жълто-зелено цветоносно стъбло, високо до 40 (рядко повече) см. То е разклонено и е с листа само на върха, а в основата е обвито с няколко продълговато яйцевидни тъмни люспи.
Цветовете на кукуряка са големи, с диаметър от 4 до 7 см, жълто-зелени, полукълбовидни, ароматни, обикновено по 2 — 4 на всяко стъбло. Те са с правилен околоцветник, който е съставен от 5 свободни венчевидни чашелистчета. Самите венчелистчета — десетина на брой, са видоизменени в малки фуниевидни нектарници, които са разположени в основата на венчевидните чашелистчета. Тичинките както при всички лютикови са многобройни, с жълтеникавобели едри прашници. А плодниците са 3 — 8, зелени, само в основата сраснали. От тях след опрашването се развива плодът, съставен от 3 — 8 продълговати плодчета-мехунки, всяко завършващо с дълго носче.
Наскоро след като стъблото израсне от обвивката, в основата му се показва и единственият приосновен лист на кукуряка. Той е с дълга дръжка и кожеста петура, почти до основата длановидно разделена на 7 — 10 широко ланцетни и напилени по ръба дяла, дълги до 15 см. Този лист продължава да живее и след като цветоносното стъбло загине, запазва се зелен през зимата и доживява до израстването на новия лист през следващата пролет.
Стъбловите листа са подобни на приосновния лист, но са по-малки и с по-къси дръжки.
В по-стари времена кукурякът се славел като билка срещу много болести и по хората, и по домашните животни. За лечение използвали коренищата му (заедно с корените), които изваждали рано напролет или през късна есен. С тях лекували болести на сърцето, възпаление на гръбначния мозък, менингит, туберкулоза, нервни болести и още какви ли не други болести, а сварени в оцет, ги използвали против пърхот и за укрепване на косъма, за промивка на гнойни рани и т.н. По-късно официалната медицина потвърдила само някои от лечебните свойства, които приписвали на кукуряка народните лечители. Установено било, че в коренищата и в корените му се съдържат вещества, които активизират дейността на сърцето, действат пикочогонно, слабително и нервоуспокоително. Тези вещества са обаче силно отровни и затова кукурякът може да се използва като лечебно растение само под лекарски контрол.
Кукурякът е медоносно растение. През най-ранна пролет, когато има малко други цъфтящи растения, неговите богати на нектар и на цветен прашец цветове са отлична паша за пчелите. А е и красиво рано цъфтящо растение, което лесно се отглежда. Вие ще можете да се радвате на ранния му цъфтеж и на ароматните му цветове още през следващата пролет, ако през есента извадите коренища и веднага ги засадите на избраното място.

Източник: nauka.bg

Към това семейство наред с познатите ви от нашата природа родове бук, дъб и кестен се числят още 5 рода, разпространени в различни части на земното кълбо. Цялото семейство включва общо около 900 вида, които се срещат предимно в тропичния, субтропичния и умерения климатичен пояс на Северното полукълбо. В Южното полукълбо и в студените климатични зони те са застъпени с много малко видове. Например в Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия буковите са представени с един-единствен род — Нотофагус

Почти всички букови са дървета, малка част са храсти, а лиани, епифити и тревисти представители сред тях изобщо няма. И всички образуват къде по-обширни, къде по-ограничени гори или храстови съобщества от листопадни или вечнозелени видове.
Ако попитате кое всъщност обединява тези 8 рода и около 900 вида в едно семейство, ще ви отговорим, че устройството на цветовете и плодовете ги свързва най-здраво. Цветовете на всички букови са еднополови, а растенията са еднодомни. Най-често и мъжките, и женските цветове са групирани по 2 — 3 заедно в обща чашковидна люспа. Тези малки цветни групички се наричат дихазии. На всяко растение обикновено се развиват множество мъжки и женски дихазии, събрани в еднополови съцветия, които при различните родове са ресовидни, класовидни или топчести.
Плодът на буковите е едносеменно орехче, което най-често се нарича жълъд. При всички членове на семейството плодът е обхванат напълно или частично от вдървеняла обвивка — купула. Нейната повърхност при едни видове е гладка, а при други е покрита с люспи, брадавички или шиловидни израстъци.
Буковите растения са предимно анемофилни, но някои видове са ентомофилни растения.
В нашата флора от семейство Букови растат 2 вида бук, 1 вид кестен и 15 вида дъб.
Между буковите почти няма вид, който да не допринася някаква полза за човека и животните. Те са основен източник за получаването на строителен материал за най-различни цели; тяхната дървесина е ценна суровина за хартиено-целулозната промишленост. Плодовете им, смлени като брашно, са добра храна за животните, а плодовете на кестена са вкусни и за човека.

Класовидно съцветие е това, при което цветовете са приседнало наредени по оста, която е неразклонена. А топчестото съцветие в случая е силно скъсен клас, който понякога се нарича главицовиден клас.

Обикновен кестен или Сладък кестен (Castanea sativa)

Обикновеният кестен се среща сравнително рядко в нашата природа в диво състояние. Ще го откриете на ограничени пространства из широколистните гори в Беласица, Славянка, Огражден, Родопите, Пирин и Западна Стара планина от 500 докъм 1300 м надм.в. Навсякъде той расте на дълбоки кафяви горски почви, богати на хранителни вещества, и то там, където влажността на въздуха е по-висока. Не понася засушаванията и сухите ветрове.
Обикновеният кестен е листопадно дърво със силно развита в широчина и дълбочина коренова система, поради което е устойчив на ветровали. Стволът му е строен, покрит с тъмнокафява при старите и сивозеленикава при младите дървета кора.
Тя е надлъжно напукана, образувайки дълги разкривени улеи по целия ствол. Клоните на обикновения кестен са яки, почти хоризонтално разперени и образуват мощна и красива широко яйцевидна корона. На височина достига 35 — 40 м.
Листата на обикновения кестен са прости, цели, с широко ланцетна форма. На дължина достигат 25 см, а на ширина — 8 см. Те се открояват с лъскавата си тъмнозелена горна повърхност и остро назъбения си ръб, всяко зъбче на който завършва с тънко осилче; отдолу листата са светлозелени. Повърхността им е пронизана от 12 до 25 двойки странични жилки, завършващи в зъбците. Листните петури се прикрепват към клонките със сравнително къси дръжки.
Обикновеният кестен е еднодомно растение. Мъжките му цветове са събрани в твърди ресовидни съцветия, които се появяват в пазвите на листата и достигат 15 — 20 см дължина. Всеки цвят има 5 — 6 жълтозелени околоцветни листчета, сраснали във формата на звънче. Навътре от тях са наредени 10 — 20 тичинки. Няколко цвята образуват дихазия, а няколко дихазии формират мъжката реса. Женските цветове са събрани най-често по три и образуват също дихазии, които са обхванати от обща обвивна люспа, която по-късно (след оплождането) се превръща най-напред в мека, а скоро след това в твърда вдървеняла плодна обвивка (купула) . Всеки женски цвят е съставен също от 5 — 6 околоцветни листчета, а навътре от тях е конусовидният плодник с няколко стълбчета и близалца. Женските дихазии обикновено се развиват в основата на мъжките реси.
Обикновеният кестен цъфти през юни и юли. Плодовете му, наричани кестени, узряват през октомври същата година. Тогава купулата вдървенява, повърхността й се покрива с бодливи израстъци и се разпуква на 4 части. От всяка купула излизат по 2 — 3 кафяви лъскави кестена. Обикновеният кестен започва пълноценно да плодоноси след петдесетина години.
Красиво и полезно растение е обикновеният кестен. Плодовете му са богати на скорбяла, захари, азотни вещества и мазнини, поради което са вкусна храна за човека. Листата му съдържат дъбилни вещества и витамин К. Кестеновите дървета са чудесна украса на парковете в по-топлите райони на страната. Но той е неустойчив към гъбни паразити и обикновено след 100-годишната си възраст започва да сграда от гъбно заболяване, което причинява разрушаване на дървесината му и в крайна сметка загиване на растението. Пределната възраст на обикновения кестен е около 500 — 600 години. Познати са обаче случаи, при които възрастта на обикновения кестен е изчислена на 3000 години. Такъв екземпляр е познат от остров Сицилия.

Източник: nauka.bg

Семейство Брезови е наречено така по името на рода Бреза (Betula), но в него са включени още 6 рода, а общият брой на видовете е около 150. В нашата флора семейството е представено с 5 рода (Бреза, Елша, Габър, Леска и Воден габър) и 9 вида.

Брезовите растения се срещат главно в областите с умерен и хладен климат, предимно в Северното полукълбо. На север те достигат тундрата и на някои места проникват чак до ледените пустини на Арктика, а на юг не преминават зоната на широколистните листопадни гори. В планините се изкачват високо и някои от тях дори са обитатели на субалпийските и алпийските съобщества (това са така наречените джуджевидни брези) . Много малко представители на семейството се срещат в субтропичните гори на Северното полукълбо и в широколистните листопадни гори на Южното полукълбо. В тропичния пояс те изобщо не се срещат.
Брезовите са листопадни дървета и храсти, които най-често влизат в състава на иглолистните и смесените широколистни гори. Само в някои райони на по-северните области те образуват и самостоятелни съобщества. Всички членове на семейството се отличават с еднополови цветове, а растенията са еднодомни. Цветовете им са групирани по няколко в пазвите на общо покривно листче и така се образуват мъжките и женските дихазии. Те от своя страна са събрани по няколко заедно и оформят мъжките и женските съцветия. Мъжките съцветия са дълги увиснали реси, а женските — са къси, изправени, приличат на топчета или на дребни шишарки.
Плодът на брезовите растения е различно устроен. При едни той е дребно орехче с ципесто крилце, а при други — по-едро орехче с плодна люспа, съставена от един или няколко дяла. Тя се образува от срастването на прицветните листчета на отделните дихазии и обвива напълно или частично плода. Именно поради различието в устройството на плодовете ботаниците-систематици са разделили семейството на две подсемейства: Брезови (орехчетата са с ципести крилца) и Лескови (орехчетата са с плодна люспа) . Към първото подсемейство се отнасят родовете Бреза (Betula) и Елша (Alnus), а към второто — Леска (Corylus), Габър (Carpinus) и Воден габър (Ostrya).
Отдавна човек е разкрил полезните качества на брезовите растения и те му служат за различни цели. Голяма част от тях имат твърда и устойчива дървесина, използвана в мебелната промишленост и особено при строителството на подводни съоръжения. Кората и листата им съдържат дъбилни и багрилни вещества, които служат в кожарската промишленост. Те служат за устройството на паркове и градини, красят улични алеи. А хранителните и вкусовите качества на лешниците са ви добре познати.

БЯЛА БРЕЗА
(Betula pendula)

Никъде в нашата природа няма да срещнете обширни гори, образувани от бялата бреза. Тя се среща из предпланинските и планинските райони в различни части на страната, но винаги като отделни дървета, или образува малки групи, разпръснати из широколистните или иглолистните гори. Понякога ще я видите и по някои непристъпни скални блокове или скалисти склонове, но пак в единични екземпляри. Бялата бреза най-добре се развива върху сиви и кафяви горски почви. Не се среща като диворастящ вид по-ниско от 1600 м надм.в. (всички брезови горички, които можете да видите из цялата страна под тази височина, са засадени от човека), а най-високо се изкачва до 2200 м надм.в.
Този вид е лесен за разпознаване, защото бялата му кора го издава отдалеч. Белият цвят на кората се дължи на прахообразното вещество — бетулин, което се съдържа в клетките й. Бялата бреза има и други характерни белези. Кои са те?
Бялата бреза е листопадно дърво с добре развита коренова система, на която, страничните корени са много по-силно развити, отколкото главния корен. Стволът й е строен, кората му освен че е бяла, се лющи на тънки ципи. Клоните образуват рехава продълговато яйцевидна корона. На височина бялата бреза стига до 30 м. Тя има листа, по които също можете лесно да я разпознаете, ако ви дадат само облистена клонка, без да знаете от какво растение произхожда. Листната й петура има характерна ромбична или почти триъгълна форма, а ръбът й е двойно, и oстро назъбен. Освен това отгоре те са тъмнозелени, а отдолу— сивозеленикави, с дълги дръжки.
Напролет, когато започне разлистването, дърветата на бялата бреза се обкичват с дълги висящи реси. Това са мъжките съцветия. Те са образувани от много отделни цветове, всеки от които има по две прицветни листчета, четириделен околоцветник и 2 — 3 тичинки.

Едновременно с мъжките реси на същото дърво се появяват и женските съцветия — те също са ресовидни, но са по-къси и наподобяват малки продълговати шишарки. Разполагат се в пазвите на листата и са изправени. Отделните женски цветове са без околоцветник, но в замяна на това са събрани по два-три в пазвите на жълто-зелени покривни люспи. Всеки цвят е с по един плодник с двуделно близалце.
Бялата бреза разцъфтява през април и продължава да цъфти до края на май. В края на лятото опрашените цветове в женските реси се изпълват с множество дребни орехчета
— плодовете на растението. Щом узреят, те се разхвърчават на рояци и при най-слабия полъх на вятъра. Това е така, защото орехчетата са притиснати от две страни с ципесто крилце, което е чудесен летателен апарат.
Бялата бреза е красиво парково дърво. Тя е полезна и с дървесината си, тъй като от нея се получава хубав шперплат и се извлича брезов сок и катран, които намират приложение във фармацевтичната и парфюмерийната промишленост.
Брезата живее 100 — 150 години.

Източник: nauka.bg

Представителите на семейство Върбови са събрани в 3 рода и около 400 вида. Освен познатите ви родове Върба и Топола към него се числи още един малко познат род — Шозения (Cbosenia). Непопулярността му се дължи на това, че от него е познат само един вид, а разпространението му е твърде ограничено (Източен Сибир, Сахалин, Северна Япония и Северен Китай) . И така, върбовите (без рода Шозения) са разпространени предимно в умерения климатичен пояс на северното полукълбо, но отделни видове са проникнали и в субтропичните, та дори и в тропичните области както на северното, така и на южното полукълбо. Много малък брой видове са достигнали чак до ледените пустини на Арктика, а други са жители на алпийските части на високите планини.

Всички Върбови са листопадни дървета или храсти, но между тях наред с високите дървета се срещат и храстчета-джуджета, които са едва няколко сантиметра високи или са с няколко сантиметра дълги пълзящи стъбълца. Такива са арктическите и алпийските върби. Тревисти растения между върбовите няма.

Върбовите растения са двудомни, а цветовете им са еднополови. И мъжките, и женските цветове обикновено са без околоцветник и само при някои видове се развива чашка, която е превърната в диск или в нектарни жлезички. Отделните цветове са събрани в съцветия-реси или в топчести класчета. Сред върбовите има и ентомофилни, и анемофилни растения.

Върбовите растения имат плодове, които ботаниците наричат суха кутийка. Тя е обикновено с удължено яйцевидна или закръглено елипсовидна форма. При узряване на семената кутийката се разпуква надлъжно и те излитат свободно във въздуха, носени от своеобразните им „парашутчета“, които са образувани от множество прави реснички или са под формата на пухкава обвивка около всяко семенце.

В нашата флора семейство Върбови е представено с два рода — Върба и Топола, а общият брой на видовете им е 22, но по-разнообразни и многобройни са върбите.

Растенията от семейство Върбови служат на човека отдавна. Дървесината им се използува за строителен материал, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората им съдържа висок процент танин и затова служи за дъбене на кожи, използува се и за извличане на багрилни вещества. От кората на някои върби се получава влакно за плетене на въжета и чували, което по якост не отстъпва на влакното, получавано от ленените растения. Немалка е ролята им за залесяването на крайречните долини, за укрепването на речните брегове, а също и за украсата ссна паркове и улични алеи в селищата.

ИВА
(Salix caprea)

Ивата се среща в цялата страна — от низините и предпланините до високите части на планините, където можете да я намерите и на 2500 м надм.в. Най-благоприятни условия обаче тя намира по влажните горски почви из широколистните и иглолистните гори, но често ще я видите и край реките, и край планинските потоци.

Ивата е листопаден вид, най-често силно разклонен храст, но тук-там се развива и като ниско дърво, достигайки 8 — 10 м височина. Отличава се с добре развита коренова система, с много странични и плитко разположени корени. Стъблата и са покрити с кафяво-сива кора, която е силно мрежовидно напукана. Клоните на ивата са така приповдигнати, че образуват корона, която наподобява неправилно кълбо. Към края на пролетта клоните на ивата се разлистват и приближите ли скоро раззеленил се върбов храст, ще усетите приятен свеж полъх. Листата и са със заострено елипсовидна форма, дълги са от 6 до 15 см, а ширината им е от 3 до 8 см. Горната им повърхност е тъмнозелена, а долната — сиво-зелена, дори сива, защото е покрита с многобройни сиво-бели къдрави власинки. Върху всеки лист се наброяват от 8 до 10 двойки странични жилки, които по горната повърхност изглеждат потънали в листната тъкан. Ръбът на листната петура най-често е неравномерно плитко и закръглено назъбен и не във всяко зъбче влиза по една жилка. Това е така, защото повечето от жилките са свързани помежду си със своеобразни бримки, чиито разклонения са насочени към зъбчетата.

Редом с ивата често растат и други върби. Най-често обаче я придружават силезийската (Salix silesiaca) и пепеля-волистната (Salix cinerea) върба. (У нас растат общо 17 вида върби.) Силезийеката върба обаче има силно изпъкнали жилки по долната повърхност на листата, а зъбците по ръба на петурата и са остри, дори с къси осилчета. Листата на пепеляво-листната върба са плътно покрити с белезникави власинки отгоре и отдолу и отдалече се вижда пепеляво-сивият им цвят.

Ивата е двудомно растение. Нейните мъжки и женски цветове са събрани в ресовидни съцветия. Мъжките реси са овални или елипсовидни. В тях са събрани по няколко цвята, всеки, от които има едно жълтозелено прицветно листче с власинки, а от центъра му излизат 2 тичинки с жълти прашникови торбички. Женските реси приличат на цилиндърчета, а отделните цветове също имат по едно прицветно продълговато листче, което обхваща само основата на конусовидния плодник. Върху него е разположено късо стълбче с двуделно близалце. Както мъжките, така и женските цветове са без околоцветник и вместо него те имат развити малки нектарници.

Ивата цъфти през пролетта преди разлистването. След опрашването и оплождането на мястото на прецъфтелите женски реси се образуват плодни клонки с наредени по тях многобройни плодчета, всяко от които представлява продълговато яйцевидна кутийка. Във всяка кутийка се развиват няколко дребни семенца с „парашутчета“ от копринени власинки, разположени на върха на семенцето. Вятърът разнася семенцата с лекота на далечни разстояния и осигурява разпространението на ивата из цялата страна. Ивата се размножава не само със семена, но и по вегетативен начин — чрез издънки.

Ивата е медоносно растение, особено през пролетта, когато все още са малко разцъфтелите растения. Освен това кората и съдържа дъбилни вещества, които могат да се използуват в кожарската промишленост.

Източник: nauka.bg

Семейство Кръстоцветни (Brassicaceae = Cruciferae)

Около 3200 вида (макар и не всякога с много ясни отличителни белези, което често затруднява дори специалистите при определянето им), разпределени в приблизително 380 рода (въпреки че между много от тях няма рязка граница) — такава е общата равносметка от инвентаризацията на всички кръстоцветни растения, които се срещат днес по Земята. Те обаче са твърде неравномерно разпространени в различните географски зони. Най-богати на кръстоцветни са умерените области на Северното полукълбо, и то главно Европа, Азия и Северна Америка, а най-бедни — екваториалните области и цялото Южно полукълбо.

В нашата флора семейство Кръстоцветни е представено с около 180 вида от 58 рода. Тук са включени и десетина вида от 3 рода, които не се срещат в диво състояние.

Кръстоцветните растения са с твърде еднообразен външен вид. Мнозинството са едно, две или многогодишни, обикновено сравнително ниски тревисти растения. Много малко са полухрасти или храсти. Листата им са последователни, без прилистници, обикновено в различна степен пересто разсечени и често образуват розетка в основата на цветоносните стъбла.

Отличителен белег на кръстоцветните растения е еднообразието в устройството на съцветията и цветовете им. За тях са характерни връхните многоцветни гроздовидни или щитовидни съцветия, които са силно скъсени в началото на цъфтежа, но многократно се удължават след прецъфтяването и са обикновено безлистни.

Цветовете на повечето от кръстоцветните са дребни, невзрачни и при мнозинството видове са бели или жълти. Само малък брой са с красиви виолетови или розови до пурпурни по-едри цветове. Те са с двоен околоцветник, образуван от 4-делна чашка и 4-делно венче. Чашелистчетата са свободни, несраснали и са разположени в два кръга, във всеки по 2. Външните чашелистчета често в основата си имат торбовидно разширение, в което се събира нектар. Венче-листчетата също са свободни, но са разположени в един кръг и под формата на кръст, което е дало името Кръстоцветни на семейството. Тичинките са 6, но 4 са с по-дълги дръжки от останалите 2. Плодникът е един и е образуван от два сраснали помежду си плодолиста. Той е с горен яйчник, който преминава в дълго стълбче, увенчано с двуделно или кълбесто близалце.

За разлика от еднообразието в устройството на вегетативните органи и на цветовете на кръстоцветните растения плодовете им са изключително разнообразни. И тъкмо техните белези се използуват най-често при определянето на родовете и видовете. Цялото им разнообразие се свежда обаче до няколко типа плодове. Най-широко застъпен е типът шушулка — кутийка, обикновено над четири пъти по-дълга, отколкото широка (ако кутийката е по-малко от 4 пъти по-дълга, отколкото широка, се нарича шушулчица), която се разпуква по два надлъжни „шева“ на две капачета, отделящи се от лъжливата ципеста преграда от основата към върха, или е неразпуклива, орехчеподобна.

Семейство Кръстоцветни е много богато на полезни растения, които се използуват за храна (зеле — главесто, къдраволистно, брюкселско, алабаш и др., бяла и черна ряпа, репичка и др.), маслодайни (рапица и репица), подправки (хрян и др.), лечебни (бял синап, черен синап, боянка), украсни (шибой и др.) , медоносни, фуражни.

Голям брой видове от кръстоцветните растения са обаче и злостни плевели.

Лечебна лъжичина
(Alliaria petiolata)

Лечебната лъжичина е разпространена из всички по-сенчести и по-влажни предпланински и планински широколистни гори и храсталаци в нашата страна. Но тя не расте в най-глухите места. Ще я откриете най-често на ,,шарена сянка“ под старите дървета и в окрайнините на горите или по оголената почва около храстите, а също край горските пътеки или по дъната на доловете и по каменливите им склонове. Ще я видите освен това приютила се край някоя ограда или жив плет или в изоставена градина.

Лечебната лъжичина е едногодишно или двегодишно тревисто растение, високо от двадесетина сантиметра докъм един метър, което при смачкване излъчва силна миризма на чесън. Стъблото и е изправено, неразклонено или само към върха е с единични клонки. Листата и са последователни, тънки и нежни. При основните и долните стъблови листа имат дълги дръжки и бъбрековидни до сърцевидни плитко и тъпо назъбени по ръба петури. Средните и връхните листа са на къси дръжки до почти приседнали и със сърцевидно-яйцевидни до триъгълни петури, неправилно остро назъбени по ръба.

Лечебната лъжичина започва да цъфти рано напролет (най-често през април), преди още дърветата и храстите да са се развили напълно. Цветовете и са снежнобели, но са малки и невзрачни. Отначало те са събрани в сбито щитовидно съцветие, което след прецъфтяването на долните цветове постепенно се удължава и кога го се разтворят връхните, вече се превръща в гроздовидно.

Плодовете на лечебната лъжичина са типични шушулки — четиристенни кутийки, дълги 3 — 6 см и около 2 мм дебели, слабо броеницовидно прищъпнати между семената, а на върха с късо носче. Във всяка кутийка се развиват по десетина (понякога и до двадесетина) дребни черно-кафяви семенца.

Тревопасните животни избягват лечебната лъжичина въпреки примамливата й зеленина. А ако все пак се случи крава да „ощипе“ заедно с другите треви някое и друго стъбълце и от нея, млякото й става червеникавожълто и придобива миризма и вкус на чесън.

Официалната медицина не признава лечебната лъжичина за лекарствено растение. Но народните лечители са я използвали в миналото, използуват я и днес. Затова е и била наречена лечебна лъжичина.

Лечебната лъжичина може да се използува като подправка вместо чесън, а от семената й може да се приготвя горчица.

Източник: nauka.bg

Това малко семейство обхваща само два рода с общо 15 вида. Единият от родовете му се нарича Билия (Billia) и неговите 2 вида са много редки растения. Срещат се само в някои райони на Централна и Южна Америка. Другият род е Конският кестен (Aesculus) с около 13 вида, които са обитатели предимно на субтропичните области в Северното полукълбо. Единственият му диворастящ представител, който расте при умерени климатични условия, е конският кестен, разпространен и в нашата страна.
Конскокестеновите растения са листопадни дървета, много рядко вечнозелени или храстовидни (някои от представителите на род Билия). Отличават се с двуполови правилни цветове, събрани в своеобразни пирамидални съцветия. Всеки цвят е съставен от 5 чашелистчета, 4 — 5 венчелистчета и 5 — 8 тичинки. По-голямата част от видовете на семейството имат в цветовете си нектарници с формата на малък диск.Най-забележителни са плодовете на конскокестеновите. Те са едри кълбовидни кутийки. Повърхността им е покрита с много шипчета или брадавички. Във всеки плод има по едно едро лъскаво семе, което ние обикновено наричаме „кестен“.
Растенията, които се числят към семейство Конскокестенови, са ентомофилни.
Преди много столетия хората са оценили значението на конскокестеновите растения като чудесни декоративни дървета за паркове и улични алеи. И още през XVI век конският кестен започнал масово да се отглежда и развъжда в европейските страни, но никой не знаел откъде всъщност е започнало неговото първоначално разселване. Едни предполагали, че отечеството му е Индия, а други – Северна Америка. Едва през XIX век станало ясно, че единственият диворастящ конски кестен на нашата планета произхожда от Балканския полуостров (той има няколко ограничени находища в България, Гърция и Албания) .
През последните десетилетия се установило, че семената на конския кестен съдържат гликозиди, сапонини и масла. Така започнало използуването им в медицината за изготвяне на някои лечебни препарати и в парфюмерийната промишленост. От семената на растението се получава и скорбялно брашно.

Конски кестен

(Aesculus bippocastanum)

Някои от вас сигурно ще помислят, че това е конският кестен, с който са засадени много градски паркове и улични алеи. Тук не става дума за него, защото всички паркови и алейни дървета са културни форми, произлезли от кръстосването на диворастящите видове конски кестен, между които е и единственият представител на рода в нашата страна. Тъкмо за него ще ви разкажем. Той расте само в Източна Стара планина — в онази нейна част, известна като Преславски Балкан. Там, в прохладните и влажни долове край Дервишка и Зурлева река, е царството на конския кестен. Природата е надарила този вид с мощна коренова система, която държи здраво високите и масивни стволове на дърветата. Кората на стволовете е тъмносива, плитко напукана във вид на малки и неправилни по форма плочки. Клоните са приповдигнати и образуват силно развита закръглена и гъста корона. На височина конският кестен достига 25 — 30 м.
През май конският кестен се разлиства и огромни зелени ветрила покриват короната му. Листата му изглеждат така, защото са съставени от 5 до 7 отделни, свързани само в основата си едри листни дяла, които наистина приличат на голямо разперено ветрило. Тези листа са сложни и ботаниците ги наричат дланевидно перести листа. Отделните им дялове имат удължена обратно яйцевидна форма с късо източена и заострена връхна част, а ръбът им е двойно назъбен. Дяловете са различни по размер — най-малките са около мястото на прикрепването на цялата петура за дръжката й, а най-едрите са в средата на „ветрилото“. Дължината на един лист от конския кестен може да стигне до 35 см.
Цветовете на конския кестен се появяват много скоро след разлистването му. Те са двуполови, съставени от 5 сраснали в камбанка чашелистчета, 5 бели с розови петна венчелистчета и 5 до 7 нишковидни тичинки, а навътре от тях е разположен удълженият конусовиден плодник с едно стълбче. Цветовете са събрани в едри, изправени и своеобразно устроени сложни съцветия, които ботаниците наричат „тирс“. И когато всички „тирсове“ на конския кестен разцъфтят, дървото се превръща в огромен и красив белоснежен букет. Тази привлекателна картина може да се види през втората половина на месец май.
В края на лятото из короната на конския кестен се появяват причудливи зелени топки с многобройни израстъци по повърхността им. Това са плодовете му. Те са месести кутийки със заострени, но меки шипчета. Във всяка кутийка се развива по едно едро меднокафяво и лъскаво семе, което узрява през септември. Тогава кутийката се разпуква и то изпада от нея.
Когато разглеждахме семейство Букови, ние ви запознахме с обикновения кестен (Castanea sativa). Съвпадението в имената не трябва да ви заблуждава, че между двата вида има сходство. Напротив, те са членове на две далечнородствени семейства, а сходството в устройството на плодовете им е само привидно, защото те са образувани по съвсем различен начин. Купулата на обикновения кестен всъщност отговаря на обвивката на плодната кутийка на конския кестен, а същинският плод на обикновения кестен („кестените“, както обикновено хората ги наричат) отговаря на семената на конския кестен.
Конският кестен е забележително дърво не само заради особените си листа, съцветия и плодове, но и с много ограниченото си разпространение. Той расте в диво състояние, както научихте от общата характеристика на семейството, към което принадлежи, единствено из някои планински гори в Гърция, Албания и у нас. А това означава, че конският кестен е балкански ендемит.
Конският кестен е полезно растение. Освен че е красиво дърво и от него чрез кръстосване са произлезли много паркови форми, семената му съдържат полезни вещества (гликозиди, сапонини и масла), които могат да се използват в медицината и в парфюмерийната промишленост. От семената може да се добива и скорбялно брашно.
Пределната възраст, до която доживява конският кестен, е 200 години.

Източник: nauka.bg

Името на семейството произлиза от рода Маслина (Olea), но в него се числят още 29 рода с около 600 вида. Те са разпространени и в Северното, и в Южното полукълбо. Обитатели са главно на тропичните и субтропичните области, но се срещат и в умерените климатични райони на Земята. Някои от тях образуват горски съобщества, други — обширни храсталаци, трети са съставна част на своеобразни съобщества, известни като тревисто-храстови савани, а четвърти дори проникват в полупустините.
Между маслиновите растения има дървета, храсти и съвсем малко Лиани. Тревисти представители в това семейство няма. Една част от видовете са вечнозелени, а друга — листопадни растения.
Маслиновите са с двуполови или еднополови правилни цветове, с чашка и венче, съставени от по 4 листчета, а тичинките им най-често са само 2. Макар и по-рядко, но между тях се срещат и представители с цветове без чашка и венче. Обикновено цветовете им са събрани в съцветия — щитче или метлица и само при един род — Смин, те са единични.
Много разнообразни са плодовете, които маслиновите растения образуват. Едни от тях имат костилков плод, други — ягодовиден, трети — кутийка, а четвърти — крилатка.
Голяма част от растенията, обединени в семейство Маслинови, са ентомофилни, а малко видове са анемофилни.
В нашата страна семейството е представено от 5 рода (Ясен, Люляк, Грипа, Птиче грозде, Смин) с общо 8 вида. Най-богат на видове и най-широко разпространен е ясенът.

Семейство Маслинови е дало на хората много полезни растения. На първо място ще споменем маслината, чиито плодове за средиземноморските народи са важна храна, а за нас — високо ценен и търсен деликатес. Цветовете на голяма част от маслиновите растения съдържат етерично масло, което в много страни се използва във фармацевтичната промишленост. А дървесината на някои от представителите на семейството е много здрава, жилава и много търсена в мебелната промишленост. Кората на редица видове също допринася полза — от нея се получават дъбилни вещества, нужни в кожарската промишленост. Сред маслиновите има и декоративни растения, които са неотменна част на парковите композиции или на уличните алеи в населените места. Ще споменем само за ясена, люляка, жасмина, птичето грозде, форзицията, за да ви припомним, че наистина няма градина, парк или улична алея, където да не откриете поне един от тези родове.

Мъждрннът е листопадно дърво, рядко расте храстовидно. Среща се из цялата страна, но никъде не образува гори и обикновено расте из широколистните гори в предпланинския и долния планински пояс, достигайки 1200 м надм. в. Често ще го срещнете из дъбовите гори или пък единични дървета се заселват по каменливи и сухи почви.
Мъждрянът се отличава с добре развита коренова система, която по-силно се разраства встрани, отколкото на дълбочина. Стволът му е прав, покрит с гладка жълтеникава или сивожълта кора. Клоните образуват неправилно закръглена и рехава корона. На височина мъждрянът стига до 12 — 15 м.
Късно напролет короната на мъждряна се раззеленява. Появяват се листата, които първоначално са светлозелени, меки, а после потъмняват и стават кожести на пипане. Листата са сложни, нечифтоперести, съставени от 7 или 9 листчета, наредени срещуположно. Отделните листчета са яйцевидни или заостреноелипсовидни, по края са напилени и се прикрепват към оста на листната петура с къси дръжки.
През май по клонките на мъждряна се появяват бледожълтите цветове, събрани в съцветия — метлица. Обикновено съцветията са по върховете на младите клонки и те добре се открояват по краищата на короната. Цветовете са двуполови и са съставени от дребна, зелена, сраснала 4-делна чашка и венче от 4 бледожълти или бели несраснали венчелистчета. Тичинките са две, а плодникът е конусовиден с късо стълбче на върха с двуделно близалце.
През есента клонките на мъждряна се обсипват с кичури от увиснали жълтозелени крилатки — плодовете на растението. Всяка крилатка е съставена от едно продълговато орехче, за което е захванато плоското продълговато крилце. На върха то често има малка вдлъбнатинка. По крилцата ще забележите няколко успоредни жилки. Плодовете узряват през септември — октомври, вятърът лесно ги откъсва от тънките им дръжки и те с лекота прелитат големи разстояния до падането им върху почвата и покълването им.
У нас растат още 3 вида от род Ясен — планински (Fraxinus excelsior), полски (Fraxinus oxycarpa) и космат (Fraxinus pallisae). Всички те обаче имат цветове без чашка и венче и по този белег веднага ще ги разграничите от мъждряна.
Мъждрянът е полезно дърво. Той има здрава и жилава дървесина, която се използва в мебелната промишленост, а също и за изработване на дръжки за различни инструменти. Мъждрянът е и медоносно растение. Народните лечители са открили и друго негово полезно качество. Ако се направи разрез на кората на по-младите клонки, оттам изтича сладък, втвърдяващ се на въздуха сок, който съдържа вещества, действащи като слабително средство и против кашлица.

Източник: nauka.bg

Семейство Кукувичопреждови (Cuscutaceae)

Към семейство Кукувичопреждови принадлежи само родът Кукувича прежда (Cuscuta). Той е представен в съвременната флора на Земята с повече от 150 вида, но мнозинството от тях са разпространени главно в екваториалните области на Африка и Америка. Много видове кукувича прежда се срещат в Западна Азия и в страните около Средиземно море. В областите с умерен климат обаче техният брой е незначителен. В цяла Европа например досега са открити само 17 вида кукувича прежда. Девет от тях могат да се видят, и в нашата страна.
Всички видове кукувича прежда са безхлорофилни, лишени от корени и листа едногодишни или многогодишни паразитни растения. И всички са с нишковидни или шнуровидни жълтеникави, възкафяви или червеникави силно разклонени стъбла, дълги до няколко метра. С тях те се увиват около стъблата и клоните на различни видове растения-гостоприемници и с помощта на специални смукала — хаустории, изсмукват от живите им тъкани необходимите хранителни вещества за растежа и развитието си.
Цветовете на всички видове кукувича прежда са малки, но винаги са събрани по много заедно в гъсти главести, къси гроздовидни или къси класовидни съцветия. Те са двуполови, правилни, с двоен околоцветник, съставен от чашка и венче. Чашката е полукълбеста, камбанковидна или тръбеста, дълбоко или плитко 5-делна, по-рядко 4-делна. Венчето е с тръбеста или камбанковидна форма и е образувано от 5, по-рядко от 4 бели, розови, жълти или червени венчелистчета, сраснали докъм средата си или по-високо. Тичинките са 5 и са прикрепени към тръбицата на венчето. В тръбицата на венчето, непосредствено под тичинките, се намира и коронка от назъбени или ресничести люспи.
Плодът на кукувичопреждовите е суха кълбеста кутийка, която се отваря с помощта на пръстеновидно разположена в основата й цепнатина или се разпуква надлъжно. Във всяка кутийка се образуват от 1 до 4 семена, често еднакви по форма и големина със семената на растението-гостоприемник. Те се саморазсейват или се разпространяват от животните и човека.
Всички видове кукувича прежда са вредни. Едни от тях са „всеядни“ (наричат се полифаги) и практически не подбират гостоприемниците си. Нахвърлят се на всяко, оказало се близо до покълнващите им семена растение, все едно дали е дърво, храст или трева. Други нападат обаче само малък брой видове растения или дори само един. Такива паразитни растения се наричат моно-фаги.
Различни видове кукувича прежда се превърнали в свои гостоприемници и някои от културните растения. Те ежегодно нанасят големи загуби на селското стопанство. Борбата с тях е много трудна, защото лесно и бързо се размножават, а твърде мъчно се унищожават.

Мащеркова кукувича прежда
(Cuscuta epitbymum)

Мащерковата кукувича прежда е извънредно широко разпространена в цялата ни страна — от крайбрежието на морето докъм 850 м надм. в. Ще я намерите по бурените край пътищата и обработваните земи, по тревите сред редките храсталаци, които покриват хълмовете. Много често ще я откриете също в посевите от люцерна (затова я наричат още люцернова кукувича прежда), детелина или фий и в картофените ниви.

Тя е едногодишно растение с тънки като копринена нишка (дебелината им не надминава 0,3 мм) и силно разклонени бледожълтеникави до червеникави стъбла, които приличат по-скоро на объркани и небрежно захвърлени по тревите найлонови конци, отколкото на стъбла на цветно растение. Те се развиват около един месец по-късно от другите растения, обикновено през април — май.
Мащерковата кукувича прежда започва да цъфти през юли. Цветовете и са розово-бели, дребни, дълги едва 2 — 3 мм, с много къса дръжчица. Събрани са по 8 до 10 в гъсти кълбести съцветия — главички, които стигат най-много до 5 мм в диаметър. Всеки цвят е с месеста чашка, която е до средата или по-дълбоко 5-делна, а венчето им, то също е 5-делно, е малко по-дълго от чашката и е със звездовидно разперени дялове. Тичинките са с прашници, които стърчат над венчето. Плодникът е един и с горен кълбест яйчник, носещ две стълбчета. Заедно с близалцата те са по-дълги или са равни по дължина на самия яйчник. По този белег мащерковата кукувича прежда се отличава от европейската кукувича прежда (Cuscuta europaea), на която по всички други белези много прилича. При нея обаче стълбчетата с близалцата са по-къси от яйчника.

 Мащерковата кукувича прежда е полифаг. Най-напред обаче е била намерена по мащерка — затова и дали видовото име мащеркова. По-късно се оказало, че тя паразитира и по много други видове — главно тревисти растения. У нас освен мащерката тя напада също равнеца, жиловлека, млечката, дивата чубрица, жълтия кантарион и голям брой други растения. Тъкмо от тях мащерковата кукувича прежда се прехвърля най-често в посевите на люцерната или на другите бобови фуражни треви. Такива посеви, особено когато са масово нападнати от кукувича прежда, не трябва да се използуват нито за събиране на семе, нито за храна на животните. Най-добре е сеното от тях да се събере на купчини и да се изгори, а почвата да се изоре дълбоко, за да не могат да покълнат попадналите в нея семена на паразита — мащерковата кукувича прежда.

Източник: nauka.bg

Този отдел, някога твърде богат на представители, от съвременните растения включва само един род – Equisetum, наброяващ едва около двадесетина вида, всички известни у нас под общото име хвощ.

И тези двадесетина вида обаче са разпределени твърде неравномерно по Земята. Мнозинството от тях се разпространени в Северното полукълбо, докато в Южното са представени с малко на брой видове, при това не във всички континенти и не във всичките им области. В Австралия, в Нова Зеландия и в Екваториална Африка например няма нито един местен вид хвощ, докато в Европа се срещат 10 вида, 7 от които могат да се видят и в нашата страна.
Всички сега живеещи хвощове са многогодишни тревисти растения със силно развити коренища. Стъблата на едни от тях растат изправени и стигат на височина обикновено от 15 см до 1 м, по-рядко до 2 м, но и тогава дебелината им почти не надминава 1 см. Стъблата на други са катерливи и стигат на дължина дори до 9 м, но на дебелина и те едва достигат 2 см.
Хвощовете не блестят с разнообразие. Те се хвърлят в очи обаче със своеобразието си, със странния си външен вид, който не се повтаря при нито една от останалите групи висши растения, включително и при най-близките им сродници — плауновите и папратовидните растения. По-голяма, но само външна прилика те показват единствено с харовите водорасли.
Главният отличителен белег на всички хвощове е ясното начленяване на надземните им стъбла (така са начленени и подземните им стъбла — коренищата) на междувъзлия и възли и прешленовидното разположение на също начленените на междувъзлия и възли клони. Тъкмо този най-характерен техен външен белег не е убягнал и от погледа на нашия народ, за което свидетелстват имената, с които общо е нарекъл хвощовете — ставниче и наставниче, или прешлица и прешлика.
Листата на хвощовете са силно редуцирани и са превърнати в къси влагалища със зъбцевидни пластинки, които образуват „якички“ около възлите на стъблото и на клонките.
Хвощовете са своеобразни растения и в друго отношение. Част от тях ежегодно се представят с две съвсем различни лица. Най-напред, още рано напролет, от коренищата им израстват жълто-кафяви или розово-кафяви до възкафяво-черни на цвят изправени неразклонени стъбла, които изглеждат някак неестествени, тлъсти, месесто-сочни. И всяко от тях е увенчано на върха с по-късо или по-дълго тясно яйцевидно по форма „класче“, образувано от многобройни сбити едно до друго дребни щитовидни листчета, които са прикрепени към оста му с къса дръжчица. По вътрешната страна на тези щитовидни листчета се развиват спорангиите със спорите, затова те се наричат спорофили, а самите „класчета“ — стробили (шишарковидни образувания) . Стъблата със стробилите се наричат спороносни, а също и пролетни, поради това че се развиват рано напролет.
Странният вид на спороносните стъбла на хвощовете е дал повод на хората от различните краища у нас да ги нарекат с различни имена — самодивска, или змийска и невестина хурка, самодивски свещи, мече вретено и гръклян, всеки според въображението си. Но те наистина приличат и на хурка, и на свещи, и на вретено. . .
Спороносните стъбла на тези хвощове не са дълговечни. След като спорите узреят и се разсеят, те загиват. Скоро на тяхно място от същите коренища израстват нови, но вече зелени прешленовидно разклонени стъбла. По тези стъбла стробили не се развиват. Те изпълняват само фотосинтетична служба във връзка с изхранването на растението. Затова се наричат стерилни, или вегетативни стъбла. Наричат ги още летни стъбла, понеже се развиват след пролетните, през лятото.
При друга група хвощове превъплъщението е още по-поразително. При тях не се редуват последователно спороносни и вегетативни стъбла. Спороносните стъбла, които също са неразклонени, обикновено бледорозови и със стробили на върха, след като стробилите узреят и спорите се разсеят, постепенно започват да позеленяват и едновременно да се разклоняват от върха към основата и накрая от „самодивски хурки“ се превръщат в ,,конски борини“.
Има хвощове само с един тип надземни стъбла, които изпълняват едновременно и размножителна, и фотосинтетична служба. При едни от тях обаче стробилите се развиват още през пролетта, а наесен всички надземни стъбла загиват. При другите стробилите се развиват през есента и надземните им стъбла остават да живеят и през следващата година.
Зелените разклонени стъбла на хвощовете отдалече приличат на иглолистни фиданки. Затова хората от някои краища на страната ги наричат общо „конска борина“. Самото име хвощ произхожда от славянската дума „хвост“, която значи опашка. Такъв е също произходът на научното име на рода — Equisetum. То е съставено от латинските думи equus = кон и saeta = косъм, грива.
Ако сега по някакви причини от лицето на Земята изчезнат всички хвощове, никой няма да почувствува остро липсата им. Те играят твърде скромна роля в съвременната растителност на земната повърхност. Още по-скромно е значението им за стопанството на човека.

Любопитно:
Хвощовете са връстници на плауновите растения и едновременно с тях са преживели разцвета си през каменовъгления период. Тогава много от тях били също истински дървета, които издигали величествено прешленовидно-членестите си, като на днешните хвощове, стъбла и клони до двадесетина метра височина и приличали на огромни свещници.

Източник: nauka.bg

Голосеменните растения (Gymnospermae) са предимно дървета и храсти, много малко от тях са лиани. Всички са сухоземни растения с добре развита коренова система, а стъблата им най-често са изправени, стройни и с различни размери. Най-дребните храстчета са около 10 — 20 см високи, а най-едрите дървета стигат до стотина метра височина. Между тях са и гигантите на растителното царство — калифорнийското мамонтово дърво, което стига до 120 м височина, и калифорнийската секвоя, източена до 100 — 112 м.

Листата при по-голямата част от представителите на отдела са игловидни, но има растения и с ветриловидни, широко ланцетни, широко елипсовидни, продълговати, люсповидни или пък със сложни перести листа, дълги до 1 м. Най-дребни са люсповидните листчета, които са само няколко милиметра дълги. Макар и много рядко, сред голосеменните има представители, чиито листа наподобяват по форма и устройство листата на покритосеменните растения. Такива са листата на разпространения само в тропичните гори род Гнетум (Gnetum). Листата на голосеменните растения се сменят веднъж на няколко години, и то не изведнъж, а постепенно през по-продължителен период. Затова те се отнасят към групата растения, наречени вечнозелени. За разлика от листопадните, които сменят своята зелена премяна всяка година при настъпване на особено неблагоприятен за развитието на растенията сезон, сред голосеменните растения това явление се наблюдава при много малък брой видове.
За разлика от висшите растения, включени в отделите Мъхови, Хвощови, Плаунови и Папратови растения, голосеменните растения се размножават със семена, а не със спори. Този нов орган — семето, прави растенията много по-силни в борбата за съществуване в природата. Семената се образуват от семепъпките, които след оплождането се разрастват. Самите семепъпки са видоизменени спорангии (наричат се макроспорангии) на някои от споровите растения. Те също се развиват върху листоподобни образувания, наподобяващи спорофилите, но тук те се наричат макроспорофили, или семенни люспи. И понеже най-напред семепъпките, а после и семената са разположени открито по семенните люспи, тези растения са били наречени голосеменни. Почти всички техни представители са разделнополови растения — имат мъжки и женски „цветове“. Двуполови са били „цветовете“ само на част от живелите преди повече от 100 милиона години голосеменни растения.
Характерна черта за голяма част от тях е, че мъжките и женските „цветове“ обикновено са събрани по много заедно и образуват своеобразни „съцветия“, които се наричат шишарки. Най-често шишарките са съставени от по няколко люспи, наредени последователно по оста й. Една част от тях изпълняват само защитна роля — това са покривните люспи, а другата част са плодните люспи — по тях се развиват по една или повече семепъпки (при женските шишарки) или прашникови торбички (при мъжките шишарки). Женските шишарки са много по-едри от мъжките.
В жизнения цикъл на голосеменните растения, както и при другите висши растения, има редуване на две поколения: безполово (спорофит) и полово (гаметофит). Тук обаче е настъпила голяма промяна в половото поколение — то силно се е съкратило. Така женският гаметофит се образува в семепъпката и представлява многоклетъчна тъкан (зародишна торбичка), в която се формират женските полови елементи (архегонии). Мъжкият гаметофит се формира в поленовото зърно, където се образуват 3 или повече клетки, едната от които е мъжката размножителна клетка (антеридият).
Голосеменните са много древна растителна група. Нейните първи представители са се появили преди повече от 300 милиона години — по време на девонския период от геологичната история на нашата планета. И макар че много от тях постепенно са изчезнали от флората на Земята, голосеменните растения и до днес са широко разпространени и населяват различни по климат и размери земни територии. Те се срещат в тропичните, субтропичните, умерените и студените климатични пояси. Растат край бреговете на моретата и океаните, из равнините и предпланините, по високите планински склонове и най-високите алпийски поляни. Техен представител е проникнал дори в знойните пясъци на африканската пустиня Намиб — това е растението, чието латинско име е Welwitscbia mirabilis, И все пак царството на голосеменните и по-точно на тяхната най-богата на видове група — иглолистните, е зоната на иглолистните гори в Северното полукълбо, която обхваща пространството между 48° и 65° северна ширина. В тази зона са и безбрежните иглолистни гори, които покриват огромна площ в Русия, известна с името тайга.
Голосеменните растения в съвременния растителен свят на Земята са обединени в 11 семейства, 65 рода и около 720 вида. От тях в нашата природа се срещат 4 семейства, 6 рода и 14 вида.
Най-многобройна сред тях е групата на иглолистните. Ботаниците са установили, че сега на нашата планета растат около 560 вида иглолистни растения, разпределени в 55 рода. У нас те са само 12 вида от 5 рода.
Голосеменните растения са полезни за човека растения. Между тях са онези дървета, които са основният източник на дървен строителен материал, на смола и всичко, получавано от нея. Не са малко и видовете, които съдържат лечебни за човека вещества, използувани не само от народната, но и от официалната медицина. Тези растения са източник и на вещества, които се използуват и в парфюмерийната промишленост. А ролята на иглолистните гори, създаващи здрав и благоприятен климат за човека, е неоценима.

Обикновен смърч

Обикновеният смърч краси всички наши високи планини и е разпространен от 700 до 2200 м надм, в. Расте по богати на хумус и влажни почви, в които разпростира плитката си, на широка коренова система. В нашата природа той образува пространни и величествени гори, които само в Родопите заемат площ от около 130 000 хектара.
Обикновеният смърч се отличава с прави, стройни стволове, които на върха са увенчани с пирамидални корони, а общата му височина е обикновено от 30 до 40 м. Отделни екземпляри обаче се извисяват и до 60 м. В резервата „Парангалица“ (Рила) например е измерено дърво със ствол, висок 62 м.
Клоните на смърча са хоризонтално разперени и леко дъговидно извити нагоре. По тях са разположени многобройни къси клонки, най-често увиснали като къси гирлянди. Листата му са игловидни, наредени са гъсто по оста на клонките, поединично и последователно, и обикновено са разперени встрани. В напречен прорез листата са ромбични, а на дължина достигат 2,5 см. Дълготрайността им е от 5 до 8 години, след което започва тяхната постепенна смяна.
Обикновеният смърч е разделнополово и еднодомно растение — неговите мъжки и женски шишарки се развиват на един и същи индивид. Мъжките шишарки са дълги около 2,5 см и са разположени в пазвите на листата. Те са заобиколени от светлозелени защитни люспи, между които се развиват тичинкоподобните микроспорофили. Мъжките шишарки първоначално са червеникави, след узряването на цветния прашец стават жълти, а разсее ли се прашецът, шишарките покафеняват. Женските шишарки се развиват по върховете на миналогодишните клонки. В млада възраст те са пурпурночервени или жълтозелени, а със стареенето получават жълто-кафява до тъмнокафява багра. Женските шишарки са съставени от много плодни и покривни люспи, наредени спирално по шишарковата ос. С течение на времето те вдървеняват и никога не опадат.
През май и юни обикновеният смърч цъфти, но узряването на семената и на самите шишарки става едва през октомври. Тогава те увисват, люспите им вдървеняват и на дължина стигат до 17 см. Едва през пролетта на следващата година женските шишарки се разтварят и вече зрелите семена се разпръскват лесно и надалеч, защото имат ципесто крилце.
Обикновеният смърч има ценна дървесина, която се използва в строителството, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората му съдържа дъбилни вещества, а листата — етерично масло. От него се добива и смола. В това отношение той обаче отстъпва на бора, който е много по-смолоносен. Обикновеният смърч е чувствителен към замърсяването на въздуха и повяхването на иглите му е сигурно указание за наличието на вредни вещества.
Обикновеният смърч живее около 400 — 500 години и само в редки случаи се срещат по-стари смърчови дървета.

Източник: nauka.bg