(Заповед № 761 на Главното управление на горите, публикувана във в. „Известия”, бр. 63 от 8.VIII.1961 г. въз основа на чл. 3 от Указа за защита на родната природа)

Дървета и храсти

1. Дървовидна хвойна — Juniperus excelsa М. В.

2. Отровна хвойна — Juniperus sabina L.

3. Тис — Taxus baccata L.

4. Нарязанолистен тъжник — Spiraea crenifolia С.A.M.

5. Звъниколистен тъжник — Spiraea hypericifolia L.

6. Върболистен тъжник — Spiraea salicifolia L.

7. Храстовиден очиболец — Potentilla fruticosa L.

8. Див рожков — Cercis siliquastrum L.

9. Карагана — Caragana frutescens DC.

10. Конски кестен — Aesculus hippocastanum L.

11. Джел — Ilex aquifolium L.

12. Благаянево вълче лико — Daphne blagayana Freyer

13. Червено вълче лико — Daphne cneorum L.

14. Кошаниново вълче лико — Daphne kosaninii Stoj.

15. Лаврово вълче лико — Daphne laureola L.

16. Маслиновидно вълче лико — Daphne oleoides Schreb.

17. Ракитник — Hippophae rhamnoides L.

18. Алпийска роза — Rhododendron kotschyi Simk.

19. Пирен — Erica arborea L.

20. Странджанска боровинка — Vaccinium arctostaphylos L.

Тревисти растения

21. Венерин косъм — Adianthum capilus-veneris L.

22. Южен змиярник — Arum dracunculus L.

23. Планински крин — Lilium jankae Kern.

24. Родопски крин — Lilium rhodopaeum Delip.

25. Дряновска кандилка — Fritillaria drenovskyi Deg. et Stoj.

26. Малка кандилка — Fritillaria minor Led.

27. Стрибърниева кандилка — Fritillaria stribrnyi Vel.

28. Южно лале — Tulipa celsiana DC.

29. Родопско лале — Tulipa rhodopaea Vel.

30. Горско лале — Tulipa silvestris L.

31. Тракийско лале — Tulipa thracica Dav.

32. Урумово лале — Tulipa urumovii Hayek

33. Пясъчен крем, див крин — Pancratium maritimum L.

34. Оливиеров минзухар — Crocus olivieri Gay.

35. Пеперудоцветен салеп — Orchis papilionacea L.

36. Шлемоносен салеп — Orchis militaris L.

37. Женски чехъл — Cypripedium calceolus L.

38. Рилски ревен — Rheum rhaponticum L.

39. Бяла водна роза — Nymphaea alba L.

40. Жълта водна роза — Nuphar luteum S.S.

41. Планински божур, витошко лале — Trolhus europaeus L.

42. Златна ведрица, златна кандилка — Aquilegia aurea Jka.

43. Рилска съсънка — Anemone vernalis L.

44. Нарцисовидна съсънка — Anemone narcissiflora L.

45. Горска съсънка — Anemone silvestris L.

46. Родопска съсънка — Anemone rhodopaea Stoj. et Stef.

47. Планински повет — Clematis alpina L.

48. Крайморска менекша — Matthiola Qdoratissima R. Br.

49. Бодливо сграбиче — Astragalus amacantha M.B.

50. Обикновен сладник — Glycyrrhiza glabra L.

51. Дългошпореста теменуга — Viola delphinantha Boiss.

52. Дяволски орех — Trapa natans L.

53. Рилска иглика — Primula deorum

54. Старопланинска иглика — Primula frondosa

55. Едроцветна тинтява, безстъблена тинтява — Gentiana kochiana Pers.

56. Блатна тинтява — Gentiana pneumonanthe L.

57. Петниста тинтява (частично забранена) — Gentiana punctata L.

58. Жълта тинтява (частично забранена) — Gentiana lutea L.

59. Силивряк — Haberlea rhodopensis Friv.

60. Рамонда — Ramonda serbica Рапб.

61. Морина — Morina persica L.

62. Еделвайс — Leontopodium alpinum Cass.

Клас Едносемеделни
(Liliopsida = Monocotyledoneae)

Семейство Кремови
(Liliaceae)

Представителите на семейство Кремови са широко  разпространени по цялото земно кълбо. Но най-много видове от тях се срещат в  тропичните, субтропичните и умерените климатични пояси. В хладните и в  студените райони на Земята те се срещат много рядко. На нашата планета растат  общо около 200 рода с около 3000 вида кремови растения. Почти всички са  сухоземни растения с многогодишно тревисто стъбло или са дървени и лиани. Много  малко са храстовидните и дървовидните форми сред кремовите растения.
Кремовите растения се отличават с наличието на видоизменени подземни стъбла.  При едни членове на семейството това са коренища, при други — луковица, а при  трети — грудка или грудко-луковица. Листата при повечето от кремовите са  линейни или ланцетни с дъговидно или успоредно жилкуване. Срещат се обаче и  растения със силно съкратени (редуцирани) листа и тогава функциите им се  изпълняват от образувания, които нямат листен произход и се наричат филокладии  или кладодии.
Цветовете на кремовите са сравнително еднообразно устроени при всички родове.  За тях е характерно, че са двуполови (рядко еднополови) , с правилен прост  околоцветник (перигон) . Той е съставен от 6 листчета, наредени по три в два  кръга. Тичинките са 6, рядко 3, и са също в два кръга. Плодникът е образуван от  3 плодолиста и завършва обикновено с три нишковидни стълбчета.
Растенията, обединени в семейство Кремови, имат плодове, които при по-голямата  част са от типа на тригнездната кутийка, а при останалите — от типа на  месестата ягода.
Кремовите са ентомофилни растения.
Ботаниците, които се занимават със систематизирането на кремовите растения, са  установили, че между някои от родовете на семейството има съществени различия и  те могат да се групират не в едно, а в няколко близкородствени семейства. Така  голямото семейство Кремови се е разпаднало на 9 — 10 по-малки семейства, някои  от които имат само по един род. В нашия материал обаче ще разглеждаме кремовите  като представители на едно семейство.
В нашата флора семейството е представено с около 109 вида от 26 рода.
Полезните свойства на кремовите растения са известни от дълбока древност. Много  стари документи разкриват, че древните асирийци, египтяни, гърци и римляни  високо са ценели техните декоративни качества. За римляните не е имало  по-красиво растение от крема (Lilium).  Малко по-късно стават известни  техните хранителни и лечебни качества. И наистина сега може да се каже, че сред  кремовите са най-хубавите декоративни растения; между тях има много ценни  хранителни растения, а съвременната медицина и фармацевтичната промишленост  дължат също много на тези растения. Сега само от род Лук (Allium) са познати 10 — 12 медицински препарата. Установено е, че  голяма част от кремовите съдържат значителни количества гликозиди, алка­лоиди,  каротини, витамин С и др. Кремовите са и превъзходни медоносни рас­тения и  тяхната роля в това отношение се повишава от факта, че голяма част от тях са  раннопролетни растения, когато все още „пашата“ за медоносните пчели е  доста оскъдна. Между тях има и отровни растения, но и те съдържат вещества,  които след специална преработка допринасят полза. Ще споменем накрая, че много  от нашите ястия не могат да минат например без лук — че­сън, праз, кромид лук,  а всички те са все от семейство Кремови.

Лобелиева чемерика
(Veratrum lobelianum)

Всеки, който  обича планините, е срещал лобелиевата чемерика. Тя расте навсякъде из влажните  ливади и край планинските потоци, но винаги е разпръсната с единични  екземпляри, без да образува свои съобщества. Разпространена е от 1000 до 2000 м  надм. в. и впечатлява със стройното си стъбло и едрите яркозелени листа, които  го обгръщат.
Лобелиевата чемерика е многогодишно тревисто растение с късо дебело коренище.  Стъблото й е право, само на върха разклонено, високо от 60 до 150 см. Листата  са разположени последователно. Те имат заострена елипсовидна форма, целокраен  ръб и дъговидно жилкуване. Отгоре са без власинки, но отдолу са покрити с  пухкави власинки, а основата им образува късо влагалище. Листата са по особен  начин извити, някои от тях са като надиплени.
Връхните разклонения на стъблото всъщност формират съцветието, което е устроено  по типа на метлицата. Цветовете са правилни, дребни, двуполови, с жълтозелена  окраска. Устроени са по характерния за семейство Кремови начин.
Лобелиевата чемерика разтваря цветовете си през юни и до  края на юли почти всичките прецъфтяват. Опрашването им се извършва от насекоми  и през септември от увехналите вече съцветия можете да съберете плодчета. Те са  триръ-бести яйцевидни кутийки, които щом узреят, се разпадат на три дяла. Във  всяко делче има по няколко ципести семенца, които разселват лобелиевата  чемерика из планинските ливади.
В нашата природа лобелиевата чемерика има само една  посестрима – черната чемерика (Veratrum nigrum) Тя сравнително лесно се  разпознава. Нейните околцветни листчета са винаги тъмночервено обагрени, а  листата й са без власинки. Освен това черната чемерика е сухолюбиво растение и  никога не расте с посестримата си по влажните планински поляни.
Лобелиевата чемерика съдържа отровни вещества  (алкалоиди), които действат особено силно в началото на лятото. По-късно  количеството им в растението намалява и през есента те стават безопасни. Наред  с алкалоидите обаче в лобелиевата чемерика са открити още и гликозиди, дъбилни  вещества, минерални соли, смола, скорбяла, мазнини.

Есенен мразовец
(Colchicum autumnale)

Превали  ли средата на лятото и природата започне да чув­ствува полъха на наближаващата  есен, по влажните тревисти места сякаш като по даден знак се разстила розов  килим — разцъфтява есенният мразовец. Този предвестник на  застудяването расте еднакво добре и в равнините, и в планините. Зимата  растението прекарва като подземна грудко-лукови­ца, покрита с кожеста обвивка.  През пролетта направо от нея израстват 3 до 6 ланцетни листа, които в началото  на ля­тото увяхват и като че ли растението изчезва. От края на ав­густ обаче  тревистите поляни, ливадите и пасищата започват да розовеят от разтворилите се  вече цветове на есенния мра­зовец. Те са правилни, двуполови, с прост  околоцветник, устроен по познатия ви вече начин. Навътре от околоцветните  листчета са разположени 6 тичинки с жълти прашникови торбички и яйцевиден  плодник с три нишковидни стълбчета и източени близалца.
След  опрашването по растенията се образуват плодовете — яйцевидни кутийки с късо носче, дълги от 3 до 6 см, и с  много семена във всяка от тях. Разпукването на плодчетата става по три ръба.  Вятърът поема семената и ги разнася из равнини и планини.
Не е  безинтересно да знаете, че у нас се срещат още 6 вида от род Мразовец. Макар и  с много общи черти, те все пак се различават. Ако ви се случи през есенните  месеци да забе­лежите мразовец с по-широки листа и пурпурни цветове, знайте, че  това е широколистният мразовец (Colchicum bivonae).Попаднете ли пък на  екземпляри, чиито околоцветни листчета имат петна, а листата са с късо  ресничест ръб, тогава сте намерили турския мразовец (Colchicum turcicum) А  всички останали видове не можете да сбъркате с есенния мразовец, защото техните  цветове се развиват едновременно с листата през пролетта.
Есенният  мразовец е красиво цвете, но към него трябва да се отнасяте внимателно, защото  съдържа силно отровно вещество — алкалоида колхицин. Опасният колхицин оба­че  може да бъде и полезен, когато е в ръцете на специалисти — те го използват за  приготвяне на различни медицински препарати.

Семейство житни
(Poaceae = Gramineae) 

Към семейство Житни  принадлежат приблизително 8000 от общо 240 000 вида покритосеменни (цветни)  растения, които ботаниците са описали досега. Житните растения са  разпространени из всички континенти, но най-голямо разнообразие достигат в  тропичните и субтропичните пояси на Земята.
В нашата флора семейство Житни е представено с повече от 260 вида.
Мнозинството житни растения са многогодишни или едногодишни треви, високи от  няколко сантиметра до няколко метра. Само малък брой са дървовидни (бамбук и  др.) , високи до тридесетина метра.
Стъблата на всички житни растения независимо от размерите им и  продължителността на живота им са разделени от плътни възли (наричат се също  колена) на различен брой междувъзлия. Най-често междувъзлията са кухи, а  по-рядко са запълнени със сърцевина, както е при царевицата, захарната метла и  др. Стъблата се разклоняват обикновено във възлите, които се намират в основата  им под или непосредствено над земята (наричат се възли на братене), и на върха  в областта на съцветието.
Листата са разположени последователно в два реда. Те се състоят от цилиндрично  влагалище, на върха обикновено с ципесто или ресничесто езиче, и  линейно-ланцетна петура с успоредни жилки.
По тези отличителни белези житните растения могат да се разграничат със сигурност  от всички останали покритосеменни растения.
Цветовете на житните растения са дребни, невзрачни и са събрани в отделни  класчета, които образуват връхни, по-рядко пазвени съцветия от типа на сложен  клас, метлица, грозд, главичка, кочан и др. Всяко класче е просто скъсено  съцветие, най-често с няколко, по-рядко само с 2 или с един цвят. В основата  класчето обикновено има две, по-рядко една или повече покривни люспи, наречени  плеви — долна и горна. Цветовете са наредени по две срещуположни страни на оста  на класчетата и се припокриват един друг керемидообразно. Всеки цвят е обхванат  обикновено от две люспи — плевици, външната от които се нарича долна, а  вътрешната, която се намира откъм страната на оста — горна. Долните плевици, а  понякога и плевите имат различно дълъг осил (при перестото коило до 30 и повече  сантиметра), който излиза от върха им или от средата на тръбната им страна.  Тичинките обикновено са 3 (по-рядко 1,2,6 или повече) с дълги дръжки и големи  прашници. Плодникът е един, с горен яйчник и две приседнали дълги перести  близалца, които приличат на антени.
Плодът на житните растения е зърно с едно семе, плътно обхванато от срасналите  се една с друга семенна и плодна обвивка.
Неизмеримо голяма е ролята, която житните растения играят в живота на човек. На  тях дължим преди всичко хляба си. Дори за месото сме задължени пак на тях,  защото всички основни фуражни растения са житни.
Житните растения обаче осигуряват не само основната храна на човека. От тях се  получава строителен материал; служат като суровина за производството на хартия  и целулоза; извличат се ароматни вещества, които се използуват в парфюмерията;  изработват се най-различни плетени изделия.
Най-после житните растения ни доставят и естетическа наслада със зеленината си,  с красивите си съцветия.

Полска овсига
(Bromus arvensis)

Полската  овсига почти винаги ще видите сред растенията по буренливите места край  пътищата и железопътните линии и в селищата, включително и по неподдържаните  тревни площи и по изоставените участъци между жилищните сгради в големите  градове. Освен по тези неугледни места ще видите полската овсига да расте и  като плевел в старите посеви от люцерна и детелина, в лозята и овощните  градини, сред зимните и пролетните житни посеви, както и сред окопните култури  и в залежите.
Тя е едногодишна до двегодишна едра житна трева с изправени тънки възлести  стъбла, които израстват на височина до 140 см. Листата й са линейни, широки до  6 мм, плоски. Влагалищата им са затворени по цялата си дължина и на върха  завършват с дълго до 2 мм ципесто езиче.
Полската овсига започва да изкласява през май (в окопните култури изкласява и  цъфти по-късно, обикновено през юли) . Тогава лесно ще я познаете по широко  разперените й, дълги до тридесетина сантиметра, възрозово-виолетови пирамидални  метлици. Те са с тънки и дълги (най-долните до десетина сантиметра, но във  всеки следващ прешлен все по-къси) класовидни клонки. С изключение на връхните  три, метлиците са разположени по няколко в раздалечени един от друг прешлени и  всяка носи по едно или по две класчета.
Класчетата на полската овсига са дълги до 2,5 см и умерено странично сплеснати.  Те са с по две почти еднакво дълги безосилести плеви в основата и с по 5 до 15  цвята, долните плевици на които са с прави и дълги до 1 см осили, колкото са  дълги и самите плевици.
За по-сигурното определяне на полската овсига ботаниците са добавили още един  белег — прашниковите торбички на тичинките са дълги 2,5 до 4,5 мм. Оказало се,  че дори само по този белег тя може да се различи от овесицата, или  ръжепо-добната овсига (Bromus secalinus), на която и по външен вид, и по някои  конкретни белези твърде много прилича. При овесицата обаче прашниковите  торбички са дълги едва от 1,5 до 2,5 мм.
Полската овсига е вредно плевелно растение. Същевременно тя е полезна като  фуражна трева — преди изкласяването се пасе от животните. Освен това зърната й след  смилане могат да се използват като концентриран фураж за добитъка. Примесени  към брашното за хляб обаче, те понижават качеството му. От тях може да се  добива също спирт и да се приготвя заместител на кафето.

Див овес
(Avena fatua)

Дивият овес  е плевелно растение. Ще го срещнете сред всички зимни и пролетни житни култури,  най-често сред овеса и ечемика, но също в посевите от лен, фий, люцерна и  различни тревни смески, из лозята, зеленчуковите градини и полските окопни  култури. Расте освен това по синорите и край пътищата, които минават близо до  обработваните земи.
На пръв поглед трудно ще отличите дивия от културния овес, толкова много си  приличат по всичко. Дивият овес е също едногодишно растение с изправено, високо  от 80 до 120 см възлесто стъбло, има същите плоски линейни листа и също такава  метлица с увиснали по дългите й клонки едри класчета. Приликата между тях е  наистина толкова голяма, че дълго време смятали дивия овес за прародител на  културния. Всъщност прародител на културния овес е безплодният овес, но той не  се среща у нас.
И все пак дивият и културният овес се различават ясно един от друг. Ако  разгледате по-отблизо класчетата на дивия овес, ще видите, че от всяко се подават  по 2 или 3 черни осила, които са дълги около 3 см и са коленчато извити. А  разтворите ли плевите, ще откриете, че всеки осил излиза от средата на тръбната  страна на долната плевица на всеки от двата или трите цвята на класчето. Такива  осили класчетата на културния овес или изобщо нямат, или ако са с осили, те са  съвсем къси и са без ясно видимо коляно.
Дивият овес се различава от културния и по друг съществен белег. Оста на  неговите класчета е начленена и всеки цвят е прикрепен за отделно нейно членче.  Благодарение на това, след като плодовете узреят, всяко плодче опадва  самостоятелно, обхванато здраво от плевиците.
Плодовете на дивия овес както при всички житни растения са от типа зърно и по  форма и големина са подобни на плодовете на културния овес. Още от пръв поглед  обаче можете лесно да ги различите от тях по дългия коленчат осил, който носи  на гърба си долната им плевица.
Дивият овес е добра фуражна трева само докато още не е изкласила. Започне ли да  изкласява, става опасен за тревопасните животни. Погълнатите от тях дълги осили  се забождат по стените на храносмилателния им канал и сериозно ги увреждат.

Източник: nauka.bg

Полска челебитка
(Nigella arvensis)

Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от  зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури,  както и в залежите1 и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по  сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по  които най-лесно ще я разпознаете.
Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра  сиво-зелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото  й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на  които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета.
Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й  продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до  белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени.  Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени,  венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха  е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално  венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в  малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка,  белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки.
Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи  прашници. Плодниците са най-често 3—5, рядко 8, сраснали от основата докъм  средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки.  Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои  краища на страната наричат полската челебитка и с името черника.
Полската челебитка е вредно плевелно растение.

1    Залеж   се  нарича  обработваната   земя,   която  се   оставя да почива една   или   няколко   години,  за  да   „набере  сили“  и   да  стане  отново . годна за засяване.

Обикновена ралица
(Consolida regalis)

Обикновената  ралица се среща най-често из посевите на житните растения, на лена, фия и люцерната, както и сред окопните полски култури. Ще я откриете също по сухите буренясали места в и край селищата, край пътищата, по синорите, в изоставените  ниви и неподметнатите стърнища. Разпространена е из цялата страна — от  крайбрежието на морето докъм 1100 м надм.в.
Обикновената ралица е едногодишно тревисто растение,  високо от 20 до 60 см, с изправено, в горната част разперено разклонено стъбло. Листата й са последователно разположени. Долните и средните стъблови листа са  неколкократно разсечени на тясно линейни до почти нишковидни делчета и имат  дръжки. Горните листа са приседнали, просто наделени и постепенно преминават в  цели или триделни прицветници.
Обикновената ралица започва да цъфти през май. Тогава  върховете на стъблата и клонките й се окичват със синьо-лилави до тъмносини  цветове (само понякога те са розови или бели) и се превръщат в гроздовидни  съцветия, които общо образуват разперени метличести съцветия. Самите цветове са  с Двустранно симетричен околоцветник, съставен от 5 венчевидно обагрени чашелистчета  и от 2 венчелистчета, които са сраснали и изглеждат като едно. Горното от петте  чашелистчета е по-голямо от останалите и основата му е удължена в тънко и дълго  кухо образувание със заострен връх, наречено шпора. Срасналото венчелистче е  по-светло обагрено и пластинката му е разделена на един среден по-тесен и  по-дълъг раздвоен на върха дял и на два странични по-къси и по-широки дяла, а  основата му е удължена в нектарна шпора, която е вложена в шпората на горното  венчевидно чашелистче. Тичинките обикновено са 8 — 10 и са с плоски дръжки.  Плодникът е само един. От него след опрашването и оплождането се развива  плод-мехунка, дълъг до 1,5 см, завършващ с остро носче. След узряването той се  разпуква надлъжно само по един шев и от него се изсипват многобройни дребни  семенца с неправилна тристенна форма, целите покрити с напречно наредени  ципести люспици.
В нашата страна се срещат още 3 вида ралица. От тях само  източната ралица (Consolida orientalis) е по-широко разпространена. Тя обаче е  по-едро растение, високо от 30 до 60 см, обикновено с неразклонено стъбло, на върха,  на което цветовете са събрани в гъсто гроздовидно съцветие.
Обикновената ралица е вредно плевелно растение, което  трудно се унищожава, защото и след отрязването на върховете на стъблата й при  жътвата развива нови клонки, които продължават да, цъфтят и да плодоносят.  Същевременно тя обаче е и полезно растение. Пчелите събират от нея нектар и  цветен прашец, които преработват в златистожълт мед. Освен това цветовете й  съдържат зелено багрило, което в присъствие на стипца става синьо и може да се  използва за боядисване на коприна и вълна. Най-после семената или цялата  надземна част на растението (всички части на обикновената ралица съдържат  отровни вещества), стрити на прах след изсушаване и смесени със свинска мас,  могат да служат за лекуване на краста и против въшки.

Обикновен повет
(Clematis vitalba)

Има  растения, които след първото запознанство с тях се запомнят завинаги и по-нататък не се бъркат с никое друго. Такова растение е обикновеният повет.  Срещите с него са чести, защото е разпространен из цялата страна
—   от крайбрежието  на морето докъм 2000 м надм.в. в планините. Ще го видите да расте по  разсветлените места в горите и сред храсталаците, да се катери по оградите и зидовете или по телефонните и електрическите стълбове. Най-буйно обаче се  развива в крайречните гори и храсталаци, където често се изкачва до върховете и  на най-високите дървета,  покривайки  короните им със зелена плащеница.
Обикновеният повет е лиана с разклонени, силно наръбени и  възлести стъбла, дълги до 30 м. и дебели до 5 см. Те се катерят по всякакви  живи и мъртви опори или лазят по почвата и със стареенето се вдървеняват.  Стъблата на обикновения повет израстват от силно развито подземно коренище и  живеят най-много до 24 години.
Листата на обикновения повет са разположени един срещу  друг на дълги дръжки. Те са сложни, нечифтоперести, с непостоянен брой на  отделните листчета. На един и същ индивид могат да се видят листа само с 3  листчета, други —  с 5, трети — със 7, а  понякога и с повече. Самите листчета са меки, тревисти. Те имат дълги дръжки и  продълговато яйцевидни до почти сърцевидни петури с целокраен или различно  назъбен ръб. Върхът им е най-често заострен, но понякога е врязан и листчетата  са почти триделни.
По стъблата на обикновения повет няма да видите нито едно  приспособление за катерене, подобно на мустачките при лозата или на снопчетата  къси въздушни коренчета при бръшляна. Те не могат и сами да се увиват както  стъблата на хмела. Специални приспособления, каквито са мустачките, с които  завършват сложните листа на много от бобовите растения, няма да откриете и по  листата му. Стъблата на обикновения повет се катерят с помощта на дългите  листни дръжки и на дръжките на листчетата. Те са особено чувствителни на допир и  щом се докоснат до каквато и да е жива или мъртва опора, веднага се увиват  около нея.
Обикновеният повет започва да цъфти към края на май и  цъфтежът му продължава до края на август — началото на септември. Цветовете му  са с дълги дръжки и са събрани в едри връхни или пазвени сложни метличести  съцветия. Те са с правилен прост околоцветник, който е съставен от 4 млечнобели  (само отвън са понякога зеленикави) и покрити с бял „пух“ околоцветни  листчета. Тичинките и плодниците са многобройни.
Наскоро след като цветовете на обикновения повет започнат  да прецъфтяват, на тяхно място в съцветията се появяват едни след други, докато  покрият цялото растение, пухкави сребристосиви сборни плодове, големи колкото  топка за тенис. Всеки такъв сборен плод се състои от многобройни продълговати,  слабо сплеснати червеникаво-кафяви плодчета-орехчета. Всяко от тях има на върха  си дълго няколко сантиметра разперено окосмено стълбче — хвърчилка. Когато  узреят, плодчетата се откъсват едно по едно, а вятърът ги подхваща и благодарение  на хвърчилката им ги разнася надалеч.
Обикновеният повет, макар да се проявява често като  досаден плевел, е полезно украсно и техническо растение. Той е красив дори само  когато се ошуми с големите си перести листа. Още по-красив става, когато се  окичи и с едрите си бели съцветия. А когато те прецъфтят, до късна есен  неповторима оригиналност му придават пухестите сребристосиви плодове. Затова в  много европейски страни се отглежда като украсно растение в градините и  парковете, най-често за озеленяване на беседки. Освен това от младите му, но  вече вдървенели стъбла могат да се изработват различни плетени домакински  изделия. Най-после, народните лечители в миналото използвали пресните листа на  обикновения повет за лекуване на стомашни язви, гнойни кожни възпаления и  главоболие, но официалната медицина не е потвърдила лечебните му свойства.

Пълзящо лютиче
(Ranunculus repens)

Пълзящото  лютиче се среща из цялата страна. През май вече ще го видите да се жълтее  отдалече из по-влажните ливади и в крайречните гори, по затревените брегове и  дъна на рововете, изкопите и крайпътните канавки, край напоителните канали. Ще  го откриете също навсякъде по замочурените и заблатените места от крайбрежието  на морето докъм 2000 м надм.в.  в  планините.
Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо  от десетина до четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с  многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните  стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла)  или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи  стъбла).
Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на  изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се  отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от  многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях  завършва с късо право или кукесто извито носче.
Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да  се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много по-характерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на  средното делче са по-дълги от дръжките на страничните.
Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва  още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи  издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо  лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел  (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива  възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този  начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията“ си.
Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова  то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него  няма.

Пролетно жълтурче
(Ficaria verna)

Пролетното  жълтурче е извънредно широко разпространено във всички краища на страната — от  низините докъм 1600 м надм.в. в планините. Още през март ще го видите вече да  разстила лъскаво зелените си килимчета с втъканите в тях златистожълти цветове  — звездички, по оголените места из широколистните гори и храсталаци, из  върбалаците и елшаците в долините на реките, по влажните ливади и поляни. Не  липсва дори в градските паркове. Запознаването с него е обикновено бързо и  непринудено, а отличителните му белези лесно се запомнят.
Пролетното жълтурче е многогодишно тревисто растение.  Изскубнете ли го, вместо главен корен ще видите снопче от добавни корени. Част  от тях са тънки, нишковидни, а останалите — бухалковидно задебелени (те са  дебели около 5 мм, а на дължина стигат до 2,5 см), бели на цвят. Именно от  добавнит^ корени всяка пролет за сметка на натрупаните под формата на скорбяла  и други вещества резервни храни израстват новите стъбла на растението. Те са  възходящи, прости или слабо разклонени, сочни и зелени, високи от 5 до 20  (понякога и повече) сантиметра.
Всички листа на пролетното жълтурче са месести,  тъмнозелени и силно лъскави отгоре. По форма са бъбрековидни или триъгълно  сърцевидни (наподобяват малки копитца). Приосновните листа са с дълги дръжки и  по-големи, а стъбловите — по-малки и с къси дръжки.
Цветовете на пролетното жълтурче са единични, връхно  разположени, издигнати над килима от листа. Те са ярко-до златистожълти и са  дали името на цялото растение. Околоцветникът им е двоен. Чашелистчетата са  винаги 3, но броят на венчелистчетата е непостоянен — от 5 до 12. Цветовете се  отварят с изгрева на слънцето, а привечер (при облачно и дъждовно време и през  деня) отново се затварят.
Плодовете на пролетното жълтурче са сборни. Всеки е  съставен от многобройни едносеменни плодчета-орехчета, които опадват  самостоятелно.
Пролетното жълтурче е красиво цъфтящо ранно пролетно  растение. Стопанската полза от него е твърде малка. Въпреки примамливата му  зеленина пред него няма да видите да се спре нито едно тревопасно животно.  Всички го отминават с безразличие, защото и стъблата, и листата му, особено  през време на цъфтежа, са силно отровни. Не са отровни единствено грудковидно  изменените му корени (понякога подобни ,,грудчици“, но със зеленикавокафяв  цвят, се развиват и в пазвите на стъбловите му листа) . Те са богати не само  със скорбяла, но и с витамин С и могат да се използуват за храна от хората.
В миналото народните лечители с отвара от листата на  пролетното жълтурче лекували болки в стомаха, а с каша от счукани пресни листа  налагали болните от ревматизъм и подагра. Официалната медицина обаче не го  признава за лечебно растение.
Пролетното жълтурче не може да се причисли и към  медоносните растения, макар че цветовете му са богати и на нектар, и на цветен  прашец, защото цъфти много рано, когато все още малко пчели хвърчат.

Пролетен гороцвет
(Adonis vernalis)

Пролетният  гороцвет не се среща навсякъде у нас. Ще го намерите само в онези краища на  страната, които се намират на изток от линията, преминаваща през градовете  Бяла, Горна Оряховица, Казанлък, Харманли и Свиленград, а също по склоновете на  ниските планини в Югозападна България — Голо бърдо, Чепан и др. И не расте на  всякакви места. Разпространен е само по сухите каменисти поляни и по сухите  ливади и пасища, на варовити почви.
Пролетният гороцвет е многогодишно тревисто растение с  късо, но дебело коренище. От него всяка година, понякога още към края на  февруари или в началото на март, израстват по няколко изправени прости или само  във връхната част с единични клонки стъбла. В началото на цъфтежа те са високи  от 5 до 20 см и изглеждат целите оплетени в зелена паяжина. На върха си  стъблата имат малка рошава зелена главичка, а след като цветовете им прецъфтят,  се удължават два до три пъти.
Листата на пролетния гороцвет са последователно  разположени. Те са без дръжки и с неколкократно пересто разделени на по-тесни  от един милиметър целокрайни делчета.
Пролетният гороцвет започва да цъфти понякога още през  февруари, но масовият му цъфтеж обикновено е през март и продължава през април  и май. Цветовете му са яркожълти, едри (достигат 5,5, а някои и 8 см в  диаметър) , единични, връхно разположени. Имат двоен около-цветник, образуван  от 5 чашелистчета и неопределен брой венчелистчета.
Плодовете на пролетния гороцвет са яйцевидни до почти  кълбести и са съставени от 30 до 40 отделни, опадващи самостоятелно  плодчета-орехчета (тип сборен плод).
Родът Гороцвет е представен в нашата природа с още 4  вида. От тях жълтоцветен и многогодишен като пролетния е само волжският  гороцвет (Adonis wolgensis), който се среща по сухите тревисти места в  Североизточна България. Той обаче е с по-широки от един милиметър делчета на листата и с по-дребни, едва до 3,5 см в диаметър, цветове. Останалите 3 вида са  едногодишни растения с червени цветове и са разпространени като плевели из  посевите и по синорите.
Пролетният гороцвет е ценно лечебно растение. От него се  приготвят лекарства, които активизират сърдечната дейност. Не трябва обаче да се употребява без лекарско указание, тъй като е силно отровен.

Синя кандилка
(Aquilegia vulgaris)

Синята  кандилка не е често срещано растение в нашата природа. Ще я откриете само в  планините около гр. Трън, в Средна и Източна Стара планина, в Рила, в Западните и Средните Родопи, където расте по сенчестите каменисти и скалисти места. И няма да я сбъркате с нито едно друго растение, особено когато вече е  разцъфтяла.
Синята кандилка е многогодишно растение с късо коренище и  високо от 30 до 80 см изправено цветоносно стъбло, което се разклонява само на върха. Приосновните стъблови листа са с дълги дръжки и с два пъти триделни  петури, а връхните — приседнали и веднъж триделни.
Синята кандилка започва да цъфти през май (цъфтежът й  продължава и през юни и юли) и на всяко от цветоносните й стъбла се развиват  обикновено от 3 до 10 цвята. Цветовете са големи, с диаметър до 5 см,  тъмносиньо-виолетови, по-рядко розови и са увиснали на дълги до 15 см дръжки. Те са с двоен околоцветник. Петте им чашелистчета и по багра, и на големина приличат на венчелистчетата. Самите венчелистчета, те са също 5 на брой, са  видоизменени във фуниевидни образувания и всяко от тях е удължено в дълга права  тръбица — шпора. Тя е с кукесто извит към цветната дръжка връх и наподобява ботушче, поради което в някои краища на нашата страна наричат растението ботуш-чета. По този начин нектарът, който се отделя и събира на дъното на  шпората, не се изсипва.
Заради оригиналните й красиво обагрени цветове и хубави  дантелено нарязани листа Синята кандилка още преди няколко столетия станала  любимо цвете в много европейски страни. Тя се отглежда лесно (дори се самораз-сейва) и лесно се кръстосва с други видове кандилки. Благодарение на това са създадени многобройни градински форми, които превъзхождат по красота и  оригиналност цветовете на диворастящата синя кандилка. Много такива хибридни  форми с най-различно обагрени цветове — от тъмносиньо-виолетови до снежнобели и  пъстроцветни, се отглеждат отдавна и у нас и в обществените, и в домашните  градинки.
Във високите части само на Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, по каменистите и скалистите места сред храсталаците от  високопланинска хвойна, се среща и друг вид диворастяща кандилка, която е със светложълти  до серножълти цветове. Тази жълтоцветна кандилка (Aquilegia aurea) е твърде рядко растение. Освен у нас може да се види още само в Югославия и Албания. В  диво състояние тя не се среща никъде другаде по света. Затова е поставена под  закрилата на Закона за защита на природата.

Източник: nauka.bg

Учените идентифицират ензим, който може да помогне на растежа в сурови среди на култури отглеждани за биогорива

Автор: Тихомир Георгиев

Учени от Националната лаборатория в Брукхейвън към Министерството на енергетиката на САЩ са идентифицирали нов ензим отговарящ за образуването на суберин – открита в корка дървена, восъкоподобна субстанция в клетъчните стени. Суберинът е полезен задържайки виното в бутилката, но най-важната му функция в растенията е да контролира транспортирането на водата и хранителните вещества и възпрепятстването на патогените. С настройването на пропускливостта на тъканите на растението чрез генна манипулация на отделянето на съответстващия ензим, може да се постигне по-лесно земеделско производство на културите използвани за биогорива.

Изследването ръководено от биолозите от Брукхейвън Чанг-Джун Лю и Джин-Йинг Гоу е публикувано он-лайн в Proceedings of the National Academy of Science в броя от 19 октомври 2009 г.

Нормални семена и семена с недостатъчно ННТ

Растенията използват различни полимери за изграждане на клетъчните стени, всяко от тях с уникални свойства важни за растежа и оцеляването. Суберинът, полимерът разгледат в изследването, е локализиран основно в клетъчните стени на семената и кореновите системи. Той направлява преминаването на субстанциите в организма, действайки като бариера за опасните субстанции и микроорганизми и съдейства за приемането и съхранението на вода и хранителни вещества.

„Ние искахме да разберем синтезирането на „свързващия стените” фенологичен компонент на различни биополимери, включително важния суберинов полимер, като идентифицираме ензимите свързани с тяхното изграждане” казва Лю. Тази информация евентуално може да се използва за модифициране на земеделските култури, включително увеличаване на биомасата на реколтата. „Като знаем какво правят съответните ензими, то техните свойства може да бъдат използвани за специфични цели чрез изкуствен отбор или чрез генно инженерство”. обяснява Лю

В този експеримент Лю и колегите му анализират щам на Arabidopsis (често използвано за експерименти растение от семейство кръстоцветни), който е бил генно модифициран да препятства експресията на гена, който кодира ензима известен като хидроксиацид хидроксицинамойлтрансфераза (HHT). Химическият анализ показва, че „изваждането” на ННТ гена води до недостиг на суберинови фенологични съставки, показвайки, че ННТ е ензима отговорен за биосинтеза на полимера. Тогава Лю и колегите му изолират гена и правят генна експресия в бактерия за по-нататъшно проучване на неговата функция.

Екипът също така демонстрира, че растенията с намален ННТ са много по-проницаеми за разтвори на соли, отколкото техните диворастящи еквиваленти. Това откритие, заедно с факта, че в тъканите на корените на растенията има повсеместно наличие на суберин, който регулира приемането на вода и соли, предполага, че суберинът играе важна роля в адаптирането на растенията към техните местообитания.

Впрягането на механизма отговорен за продукцията на суберин следоватлено може да позволи на учените да създадат семена насочени към специфични, дори сурови, среди. Това е важно постижение по пътя към икономически ефикасна продукция на биогорива.

„Идентификацията на ключови биосинтетични ензими и разбирането на продукцията на суберин може да бъде от специално значение за отглеждането в трудни за обработка почви на растения, които да се използват за биогорива” казва Лю.

Например, ако бъдат създадени определени сортове, които могат по-удачно да абсорбират и съхраняват вода и хранителни вещества, културите могат да бъдат да бъдат отглеждани при много по-сух климат – може би дори в пустините. В допълнение, откритието на екипа, че модифицирането на продукцията на суберин може да промени търпимостта на растенията към солеността предполага, че новооткрития ген може да се използва за създаване на растения виреещи в солена среда.

Такива подходи към биогоривата биха оставили по-плодородните земи за култури, служещи за храна, като се подпомогне постигането на толкова необходимия баланс между хранителните и енергийните нуджи на света.

Синергетични изследвания

Лю също така проучва биосинтеза на лигнин, полимерът, който основно е отговорен за усилване на клетъчните стени на растенията. Неговата разработка потвърждава, че субериновите полифеноли и лигнина – два структурно различни, но функционално съвместими полимери за клетъчните стени имат едни и същи биосинтетични прекурсори, но произвеждани от различни ензими. Чрез координиран опит да се модицифират двата полимера е възможно да се направят растенията по-лесни са усвояване при производството на биогорива и в същото време да се пренасочи фотосинтезния въглерод с цел подобряване на складирането на въглерода. Екипът на Лю понастоящем се е заел с експерименти, чрез които да се докаже, че концепцията на този подход е приложима.

Това изследване е финансирано от програмата за Геномика на растителните земеделски култури към Министерството на енергетиката и Министерството на Земеделието на САЩ, както и Научната служба на Министерството на енергетиката (МЕ) на САЩ

По материали предоставени от МЕ на САЩ/Националната лаборатория в Брукхейвън.

Източник: ScienceDaily