Още не се знае точно колко са видовете лишеи, които участвуват в съвременната растителна покривка на Земята. Едни лихенолози (така се наричат ботаниците, които се занимават специално с изучаването на тази група растения) твърдят, че са около 20 000, други — че са около 26 000, а трети — че съществуват поне 40 000 вида лишеи.

Лишеите са повсеместно разпространени по земното кълбо. Срещат се на всички континенти и във всички климатични зони — от арктическите ледени пустини на север до освобождаваните за кратко време от леда и снега през късото антарктическо лято последни късчета земя и скални масиви в Антарктида. Най-масово обаче лишеите се развиват и безразделно господствуват или поделят господството си единствено с мъховете в безкрайните простори на тундрите и лесотундрите.
Около 700 вида лишеи могат да се видят и у нас. Ще ги откриете навсякъде. Те се заселват най-често по незатревени и необработвани, обрасли само с мъх почви, по голи огрявани или засенчени скали и скални блокове, по стъбла и клони на дървета и храсти, по циментови и каменни стени и зидове, по керемидени покриви. Ще ги видите някъде дори по бодлива тел.
Лишеите ще различите лесно от всички други растения по външните им отличителни белези. Едни от тях образуват правилни, розетковидно закръглени или неправилно оформени корички с размери от един-два до няколко десетки сантиметра, толкова плътно сраснали със субстрата, че отделянето им от него е невъзможно, без да се разкъсат. Те се наричат корести лишеи.
Други лишеи са с форма на различно големи листовидни пластинки, които са също правилно розетковидно закръглени или са неправилни. Те се прикрепват към субстрата само в средата, а краищата им са приповдигнати и затова могат лесно да се отделят от него. Лишеите с такова външно устройство на талуса се наричат листовидни лишеи. Много лишеи изглеждат като силно разклонени храстчета с плоски, лентовидни или цилиндрични клонки, които рядко достигат десетина сантиметра височина. Те образуват групата на храстовидните лишеи. Има и такива лишеи, които приличат на бради, дълги понякога шестдесетина и повече сентиметра. Някои учени причисляват тези лишеи към храстовидните, други обаче ги обособяват в самостоятелна група — група на брадовидните лишеи.
Разнообразна е и окраската на лишеите. Най-често се срещат видове, които отгоре (долната страна на лишеите е най-често по-светла и по този белег се отличават лесно от талусните мъхове) са обагрени в невзрачни пепелявоси-ви до сивозелени и маслиненозелено-кафяви цветове. Много видове лишеи обаче са с розови, лимоненожълти, оранжеви, оранжево-червени и други ярки цветове. Никога няма да видите обаче чисто тревнозелен лишей. Затова местата, по които масово се заселват лишеи, никога не се „къпят“ в зеленина и изглеждат най-често мрачни като пустош.
На различни места по лишеите често ще видите малки, обикновено само няколко милиметра големи, телца с дисковидна или плитко паничковидна форма. Това са плодните тела (наричат се апотеции) на гъбите, които изграждат лишеите. На горната им повърхност в специални торбички се образуват спорите, с които те се размножават (водораслите, с които гъбите съжител-ствуват, се размножават само чрез делене) .
Ако се вгледате по-внимателно в лишеите, ще откриете, че някои от тях изглеждат целите като посипани с белезникава или белезникавозелена до жълтеникавозелена дребнозърнеста или прахообразна маса. Всяка „прашинка“ или „зърно“ от нея представлява (това може да се види само с микроскоп) микроскопично клъбце, което се състои от една или от няколко водо-раслови клетки, гъсто оплетени от гъбни хифи. Тези образувания имат специално име — наричат се соредии. Те лесно се разнасят от вятъра или се разпръскват от дъждовните капки и служат за вегетативно размножаване на лишеите като цялостни организми. Когато попаднат при благоприятни условия, всяка от соредиите започва да се разраства направо в нов индивид1 .
Лишеите играят голяма роля в природата като първозаселници на първично свободните от растителност или на вторично освобождаваните от растителна покривка терени по повърхността на Земята.
Голямо е и непосредственото значение на някои лишеи за човека. Само благодарение на тях е възможно съществуването на еленовъдството в северните райони на Европа, Азия и Америка, а заедно с това и съществуването на хора там.
Освен това някои от лишеите, гледани обикновено от мнозина с пренебрежение, се оказаха богати на ценни лечебни и на други полезни вещества. Затова отдавна вече всяка година от тях се събират хиляди тонове и се отправят към фармацевтичните заводи, където се превръщат в многобройни лечебни препарати. А сливовата еверния, или, както често се нарича, дъбов лишей, си е спечелила славата на незаменима суровина за парфюмерийната промишленост. От нея се добиват ароматни вещества за производството на парфюми и за увеличаване на трайността им.

Писмовиден лишей

Писмовидният лишей е извънредно широко разпространен в цялата ни страна. Ще го откриете по кората на почти всички гладкокори широколистни дървета, особено на бука. И ще го разпознаете много лесно по твърде характерния му външен вид.
Той принадлежи към групата на корестите лишеи. Талу-сът му е кожест и обикновено е тънък. Развива се по повърхността на кората на дърветата като средно големи неясно очертани сиви или сиво-бели до жълтеникавосинкаво-зеленикави, по-рядко бели петна, които отгоре са дребнозърнести или брашнести.
Главният отличителен белег на писмовидния лишей, по който безпогрешно ще го разпознаете, са плодните му тела — апотециите. Те са струпани обикновено в средата на талуса. С просто око ще ги видите като черни, прави или извити, прости или разклонени линийки, дълги най-много до 3 мм и едва около 0,3 мм широки. Те изумително наподобяват някакво тайнствено писмо, написано с туш, поради което лишеят е бил наречен писмовиден. С лупа обаче може да се види, че апотециите имат вид на цепнатини (така изглеждат младите) или са жлебовидни до плоски (такива са вече напълно развитите) линейно удължени плодни тела със заострени или стеснени и закръглени краища.

 Източник: nauka.bg

Самите бриолози (така се наричат ботаниците, които изучават мъховете) още не знаят точно колко вида мъхове има на Земята. Едни твърдят, че са между 22 000 и 27 000. Други смятат обаче, че не са по-малко от 35 000 вида.

Мъховете са широко разпространени по цялото земно кълбо — от полярните пустини на север до последните късчета открита земя в Антарктида на юг. Но те са влаголюбиви растения и затова участието им в растителността не е еднакво навсякъде. Най-обилно се развиват в областите с постоянно влажен климат и в планинските райони, където често обширни пространства са покрити само с мъхове. Заселили са се също и във всички сладководни басейни — извори, потоци, реки, езера.
Мъхове не липсват и в по-сухите райони на Земята. Срещат се дори в полу-пустините. Там обаче те прекъсват развитието си през сухия период на годината и „оживяват“ отново с настъпването на дъждовния период.
Мъховете се извънредно често срещани растения и в нашата страна. У нас досега са установени около 670 вида мъхове. Ще ги видите навсякъде, особено по влажните и сенчестите места, и по всякакви субстрати — почва, скали, камъни, по кората на живи и мъртви дървета, по гниещи пънове, във вода. Ще ги откриете освен това по старите керемидени покриви, по старите стени и зидове, в чешмените корита и дори по павираните улици в селищата, загнездили се между самите павета и край бордюрите.
Където и да срещнете мъхове, лесно ще ги отличите от представителите на другите отдели на растителното царство по външния им вид. Те са най-просто устроените висши растения, които живеят на Земята. Мнозинството са многогодишни, вечнозелени „треви“ с незначителни размери, най-често от няколко милиметра до няколко сантиметра. Дори най-едрите от тях рядко превишават двадесетина сантиметра височина или дължина.
Тялото на една част от мъховете не е разчленено на стъбло и листа, а е талус — най-често стелеща се зелена пластинка, при едни розеткоаидно закръглена и с правилно или неправилно наделени краища, при други — лентовидно удължена и обикновено виловидно разклонена. Мнозинството са обаче листо-стъблени растения. Стъблата им са тънки, рядко достигат един милиметър дебелина и са лежащи или изправени, а листата — малки (рядко по-дълги от 12 мм), винаги без дръжка. При една част от мъховете те са разположени само в два успоредни реда по тръбната страна на стъблото (понякога тези мъхове имат и трети ред листа по коремната страна на стъблото) . При останалите мъхове листата са разположени последователно (спирално), макар понякога да изглеждат двуредно, триредно или петредно облистени.
Твърде характерен за мъховете е груповият растеж. Те рядко растат поединично. Обикновено образуват възглавнички, туфи или килими с различни размери.
Най-лесно видимият белег, по който мъховете могат със сигурност да се отличат от всички останали висши растения, е, че те са без корени. Заместват ги ризоиди — безцветни или ръждивокафяви къси власинковидни образувания, които им служат само за прикрепване.
Но това, което наричаме мъх, все едно дали е талусно, или е листостъблено растение, всъщност е само гаметофитът или половото поколение, което образува органите за полово размножаване — антеридиите (мъжките) и архегониите (женските) .
По мъховете често ще видите също и различни по форма кутийки, издигнати на различно високи дръжки. В тях по безполов начин се образуват спори (затова се наричат спороносни кутийки), с помощта на които мъховете се размножават. Спороносните кутийки заедно с дръжките са безполовото поколение на мъховете, или спорофитът. То обаче за разлика от гаметофита не може да съществува самостоятелно. Спорофитът се изхранва от гаметофита. Освен това безполовото поколение е недълговечно — след разсейването на спорите то умира.
Мъховете играят важна роля в живота на природата като едни от пионерите при заселването на големи площи от земната повърхност. Всеизвестно е и значението им за поддържане на водния баланс на континентите. Едновременно с това обаче в резултат на възможностите им да поглъщат и да задържат големи количества вода мъховете често предизвикват заблатяване на големи площи ливади и гори и ги превръщат в неплодородни блата и торфища.
Непосредствено практическо значение за човека имат само сфагновите (торфените) мъхове.

Кладенчов мъх

Кладенчовият мъх е извънредно широко разпространен в цялата страна, особено в предпланинските и планинските райони. Той расте на всякакви места — почви, скали, камъни, дървесина, най-често край извори и потоци, по бреговете на язовири, езера и реки, из замочурени ливади, в блата и торфища. Ще го видите освен това да обраства коритата на чешмите, все едно дали са дървени или каменни, или са направени от цимент, а също по старите огнища в по-влажните гори.
Кладенчовият мъх може безпогрешно да се разпознае „на око“ и още на място. Талусът му е многогодишен, тъмнозелен до яркозелен, пластинчато листовиден, многократно виловидно разклонен. Дълъг е до десетина см (понякога и повече), а широк — от 1 до 2 см и е прикрепен към субстрата с многобройна безцветни ризоиди. Той е тревисто мек или кожест, с въз новидни, съвсем плитко наделени и неправилно назъбени краища, а в средата е с по-тъмна надлъжна „жилка“.
Важен отличителен бетлег на кладенчовия мъх е, че горната повърхност на талуса му е с мрежовиден рисунък — по-светли линии очертават по него многобройни продълговати шестоъгълни участъци, всеки с белезникава брадавичка в средата. Шестоъгълните участъци съответствуват на въздухоносните празнини в талуса, разположени под покривната тъкан, а белезникавите брадавички са куполовидните отвори, които водят в тях.
Друг важен отличителен белег на кладенчовия мъх са 2-3 мм широките и почти толкова високи чашковидни образувания по горната му страна, наречени развъдкови чашки. На дъното на всяка чашка ще откриете по няколко дребни, но видими с просто око лещовидни телца — развъд-ки, които служат за вегетативно размножаване.
Кладенчовият мъх е двудомно растение — мъжките (антеридиите) и женските (архегониите) органи за полово размножаване се развиват на различни (мъжки и женски) индивиди. Антеридиеносците са закръглено щитовидни, големи няколко милиметра и са издигнати върху дълги от 0,5 до 2 см зелени дръжки. Архегониеносците са с форма на 8- до 9-лъчева звезда (около 5 мм голяма) и са издигнати на високи от 2 до 6 см също зелени дръжки.
Спорофитите на кладенчовия мъх се развиват по долната страна на архегониеносците, в основата на лъчите. Те са с къса дръжка и кълбеста жълто-кафява спороносна кутийка, която след узряването се разпуква на 4 дяла и спорите се разсейват.
Единственият наш талусен мъх, който може погрешно да се приеме за кладенчов мъх, е коничният коноцефалум (Concepbalum connicum). По него обаче никога не се образуват развъдкови чашки и антеридиеносците му са приседнали (разположени са в малки вдлъбнатинки само на предния му край и изглеждат като закръглени брадавичести плочки) , а архегониеносците му са високо конични, наделени съвсем плитко в основата. Кладенчовият мъх няма никакво стопанско значение.

Източник: nauka.bg

(Magnoliophyta = Angiospermae)

Покритосеменните растения са най-многобройната група в растителния свят на Земята. Нейните членове са подредени в 390 семейства, 13 000 рода и около 250 000 вида. Те са се заселили по цялото земно кълбо — в океани и морета, в езера и блата, из пясъчни и каменни пустини, из равнини и планини. И растат при най-различни климатични условия от тропиците до ледените пустини на Антарктида и Арктика. Едни от тях са дървета и храсти, други — тревисти растения, трети — лиани, а четвърти са епифити или паразити. Размерите на покритосеменните растения са толкова различни, че сред тях могат да се видят както джуджета и микроскопични растения, така и гигантски по размери дървета. Видовете от рода волфия (Wolfia) например са само 1 — 2 мм, а между австралийските евкалипти има екземпляри, достигащи 100 м височина. Огромно е разнообразието и в устройството на листата и на размножителните им органи.

И все пак какво е най-характерното за растенията, включени в този отдел?
Най-характерният им белег е затварянето на семепъпката в специални вместилища, наречени плодници, или завръзи. Образуването им е резултат от сгъването на един или срастването на няколко листоподобни образувания, известни с името плодолисти. След оплождането семепъпките се превръщат в семена. Те остават затворени в плодниците, които с течение на времето се видоизменят в плодове. Оттук именно произлиза едно от имената на тези растения — покритосеменни.
Затварянето на семепъпката е довело до образуването на една специална част върху плодника — близалцето. То служи за „приемане“ на мъжките полови органи (поленовите зърна, или цветния прашец), които щом като попаднат върху него, прорастват, образуват поленова тръбица и така осигуряват пътя за движението на мъжките полови клетки до семепъпката и нейната яйцеклетка, след което се извършва оплождането. Самото оплождане при покритосеменните протича по своеобразен начин. Тук се извършва така нареченото двойно оплождане. Неговата същност се изразява в това, че образуваните две мъжки оплодителни клетки (наречени спермии) се сливат поотделно — едната с яйцеклетката, а другата с вторичното ядро на зародишната торбичка, разположена в семепъпката. След това от оплодената яйцеклетка се развива зародишът на растението, а от оплоденото вторично ядро — хранителната тъкан, нужна за изхранването на зародиша.
При покритосеменните се е извършило много силно съкращаване на половото поколение (гаметофита) в жизнения им цикъл. Мъжкият гаметофит при тях е представен само от няколко ядърца в поленовото зърно, известни с името спермални ядра. Женският гаметофит пък е съставен само от няколко клетки, които се развиват в яйцеклетката. И докато гаметофитът все повече и повече се съкращава, спорофитът (безполовото поколение) достига при покритосеменните растения много високо развитие — това са фактически растенията, които най-често са около нас.
Покритосеменните растения имат още един основен белег — образуването на цветове. При едни те са двуполови, при други — еднополови, а самите растения могат да са еднодомни или двудомни. Освен това има цветове, съставени от два кръга околоцветни листчета, които образуват чашката и венчето на цвета, но има и цветове с еднореден или без какъвто и да било околоцветник. И тъй като вторият важен белег за тези растения е цветът, често ги наричат цветни растения. А цветовете им са така разнообразно устроени, че за да бъдат всички те описани, са нужни стотици страници. Не по-малко разнообразни са и съчетанията, които отделните цветове образуват — съцветията. А устройството на семената и плодовете им много често надминава и най-богатото човешко въображение.
При развитието на зародиша на покритосеменните се наблюдава също особеност. При една част от тях се образуват два семедела, а при друга — само един. Въз основа на тази разлика в целия отдел са обособени два класа — клас Двусемеделни и клас Едносемеделни.
Накрая, нека да отбележим още едно важно „качество“ на покритосеменните растения — способността им да образуват невероятно много съчетания помежду си. Така те формират десетки хиляди съобщества, които в крайна сметка образуват растителната покривка на нашата планета.
Покритосеменните растения имат огромно значение за човека. Те са растенията, които ни хранят и обличат. Те доставят на човека етерични масла, витамини, органични киселини, също и кислорода, без който не можем да живеем. Те са незаменими „доставчици“ на лекарствени вещества, без които фармацевтичната промишленост би се затруднила да произвежда всички свои препарати по синтетичен път. Не без значение е и тяхната роля като украсни растения, които ни съпътствуват и в дома, и на улицата, и в парка. Те са. . . Не е възможно само в няколко реда да се разкрие наистина огромното им значение за човека. Затова ще спрем дотук.
В нашата природа покритосеменните растения са представени с около 3500 вида.

Клас Двусемеделни
(Magnoliopsida = Dicotyledonae)

Семейство Лютикови
(Ranunculaceae)

Семейство Лютикови наброява повече от 2000 вида, които са обединени в около 50 рода. Те се срещат по цялото земно кълбо — от екватора до арктическите ледени пустини на север и до Антарктида на юг. Мнозинството и от родовете, и от видовете са разпространени обаче в извънекваториалните области на Северното полукълбо, главно в Източна Азия, докато в тропичните и субтропичните райони техният брой е твърде малък и там те са предимно планински растения.
Сравнително голям брой лютикови растения могат да се видят и у нас. В нашата флора те са представени със стотина вида от 25 рода (в цяла Европа се срещат 28 рода) и играят съществена роля в растителната покривка на цялата страна, особено по по-влажните и замочурените места.
Мнозинството лютикови са многогодишни треви, които презимуват в почвата с подземни стъбла — коренища и грудки. Сред тях има обаче и храсти, и дървесни лиани, като „нашия“ повет.
Листата на лютиковите са без прилистници, най-често последователни, по-рядко срещуположни. Те имат цели или в различна степен дланевидно до пересто разсечени или разделени петури.
Изумително разнообразни са цветовете на лютиковите растения. Сред покритосеменните няма друго семейство с толкова противоречиви белези в това отношение. При едни родове цветовете са съвсем примитивно устроени и ако околоцветните им листчета не са ярко обагрени, те ще приличат по-скоро на шишарка на някое голосеменно дърво, отколкото на същински цвят на покритосеменно (цветно) растение. Такъв е случаят при витошкия божур (Trollius europaeus). При други родове, както при рода Самакитка (Aconitum), при рода Ралица (Consolida), при рода Кандилка (Aquilegia) и др., цветовете са значително „усъвършенствани“ и са отлично приспособени за опрашване от насекомите. Между тези два крайни типа се нареждат всички останали родове. При едни от тях цветовете са с прост венчевиден околоцветник и най-често роля на венче играят чашелистчетата, докато самите венчелистчета са превърнати в различно устроени нектарници. При други лютикови цветовете са с двоен околоцветник, но той е образуван ту от определен и постоянен, ту от неопределен и непостоянен брой чашелистчета и венчелистчета. Единственият постоянен белег на цветовете на лютиковите растения е силно развитото им цветно легло и неопределеният брой на тичинките и плодниците. Тъкмо по този белег те най-лесно и най-сигурно могат да се отличават от представителите на всички други семейства.
Плодовете на лютиковите растения за разлика от цветовете им са твърде еднообразни. При мнозинството видове те са сборни, съставени от многобройни свободни (опадващи поотделно) плодчета — мехунки или орехчета. Само при отделни родове, от нашите представители на семейството такъв е случаят при род Ресник (Actaea), плодовете са от типа ягода — многосеменни, сочни. Всички лютикови растения съдържат отровни, често лютиви на вкус вещества и животните ги избягват, не ги пасат. Някои от тях обаче са богати на лечебни вещества и от незапомнени времена се използуват като билки. А заради красивите, често и много оригинални цветове и хубавата листна маса голям брой лютикови се отглеждат в градините като украсни растения.

Кукуряк
(Helleborus odorus)

Кукурякът се показва над земята твърде рано през пролетта. В по-ниските и по-топлите места се надига из храсталаците и редките гори и по поляните сред тях още през февруари — март, а през меки и безснежни зими — дори през декември — януари. Колкото по-високо обаче се изкачва по склоновете на предпланините и планините (кукурякът стига и до буковия пояс) , толкова по-късно се отварят цветовете му — понякога дори през май.
Кукурякът е многогодишно тревисто растение с късо, почти черно коренище. От него всяка година израства само по едно изправено жълто-зелено цветоносно стъбло, високо до 40 (рядко повече) см. То е разклонено и е с листа само на върха, а в основата е обвито с няколко продълговато яйцевидни тъмни люспи.
Цветовете на кукуряка са големи, с диаметър от 4 до 7 см, жълто-зелени, полукълбовидни, ароматни, обикновено по 2 — 4 на всяко стъбло. Те са с правилен околоцветник, който е съставен от 5 свободни венчевидни чашелистчета. Самите венчелистчета — десетина на брой, са видоизменени в малки фуниевидни нектарници, които са разположени в основата на венчевидните чашелистчета. Тичинките както при всички лютикови са многобройни, с жълтеникавобели едри прашници. А плодниците са 3 — 8, зелени, само в основата сраснали. От тях след опрашването се развива плодът, съставен от 3 — 8 продълговати плодчета-мехунки, всяко завършващо с дълго носче.
Наскоро след като стъблото израсне от обвивката, в основата му се показва и единственият приосновен лист на кукуряка. Той е с дълга дръжка и кожеста петура, почти до основата длановидно разделена на 7 — 10 широко ланцетни и напилени по ръба дяла, дълги до 15 см. Този лист продължава да живее и след като цветоносното стъбло загине, запазва се зелен през зимата и доживява до израстването на новия лист през следващата пролет.
Стъбловите листа са подобни на приосновния лист, но са по-малки и с по-къси дръжки.
В по-стари времена кукурякът се славел като билка срещу много болести и по хората, и по домашните животни. За лечение използвали коренищата му (заедно с корените), които изваждали рано напролет или през късна есен. С тях лекували болести на сърцето, възпаление на гръбначния мозък, менингит, туберкулоза, нервни болести и още какви ли не други болести, а сварени в оцет, ги използвали против пърхот и за укрепване на косъма, за промивка на гнойни рани и т.н. По-късно официалната медицина потвърдила само някои от лечебните свойства, които приписвали на кукуряка народните лечители. Установено било, че в коренищата и в корените му се съдържат вещества, които активизират дейността на сърцето, действат пикочогонно, слабително и нервоуспокоително. Тези вещества са обаче силно отровни и затова кукурякът може да се използва като лечебно растение само под лекарски контрол.
Кукурякът е медоносно растение. През най-ранна пролет, когато има малко други цъфтящи растения, неговите богати на нектар и на цветен прашец цветове са отлична паша за пчелите. А е и красиво рано цъфтящо растение, което лесно се отглежда. Вие ще можете да се радвате на ранния му цъфтеж и на ароматните му цветове още през следващата пролет, ако през есента извадите коренища и веднага ги засадите на избраното място.

Източник: nauka.bg

Към това семейство наред с познатите ви от нашата природа родове бук, дъб и кестен се числят още 5 рода, разпространени в различни части на земното кълбо. Цялото семейство включва общо около 900 вида, които се срещат предимно в тропичния, субтропичния и умерения климатичен пояс на Северното полукълбо. В Южното полукълбо и в студените климатични зони те са застъпени с много малко видове. Например в Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия буковите са представени с един-единствен род — Нотофагус

Почти всички букови са дървета, малка част са храсти, а лиани, епифити и тревисти представители сред тях изобщо няма. И всички образуват къде по-обширни, къде по-ограничени гори или храстови съобщества от листопадни или вечнозелени видове.
Ако попитате кое всъщност обединява тези 8 рода и около 900 вида в едно семейство, ще ви отговорим, че устройството на цветовете и плодовете ги свързва най-здраво. Цветовете на всички букови са еднополови, а растенията са еднодомни. Най-често и мъжките, и женските цветове са групирани по 2 — 3 заедно в обща чашковидна люспа. Тези малки цветни групички се наричат дихазии. На всяко растение обикновено се развиват множество мъжки и женски дихазии, събрани в еднополови съцветия, които при различните родове са ресовидни, класовидни или топчести.
Плодът на буковите е едносеменно орехче, което най-често се нарича жълъд. При всички членове на семейството плодът е обхванат напълно или частично от вдървеняла обвивка — купула. Нейната повърхност при едни видове е гладка, а при други е покрита с люспи, брадавички или шиловидни израстъци.
Буковите растения са предимно анемофилни, но някои видове са ентомофилни растения.
В нашата флора от семейство Букови растат 2 вида бук, 1 вид кестен и 15 вида дъб.
Между буковите почти няма вид, който да не допринася някаква полза за човека и животните. Те са основен източник за получаването на строителен материал за най-различни цели; тяхната дървесина е ценна суровина за хартиено-целулозната промишленост. Плодовете им, смлени като брашно, са добра храна за животните, а плодовете на кестена са вкусни и за човека.

Класовидно съцветие е това, при което цветовете са приседнало наредени по оста, която е неразклонена. А топчестото съцветие в случая е силно скъсен клас, който понякога се нарича главицовиден клас.

Обикновен кестен или Сладък кестен (Castanea sativa)

Обикновеният кестен се среща сравнително рядко в нашата природа в диво състояние. Ще го откриете на ограничени пространства из широколистните гори в Беласица, Славянка, Огражден, Родопите, Пирин и Западна Стара планина от 500 докъм 1300 м надм.в. Навсякъде той расте на дълбоки кафяви горски почви, богати на хранителни вещества, и то там, където влажността на въздуха е по-висока. Не понася засушаванията и сухите ветрове.
Обикновеният кестен е листопадно дърво със силно развита в широчина и дълбочина коренова система, поради което е устойчив на ветровали. Стволът му е строен, покрит с тъмнокафява при старите и сивозеленикава при младите дървета кора.
Тя е надлъжно напукана, образувайки дълги разкривени улеи по целия ствол. Клоните на обикновения кестен са яки, почти хоризонтално разперени и образуват мощна и красива широко яйцевидна корона. На височина достига 35 — 40 м.
Листата на обикновения кестен са прости, цели, с широко ланцетна форма. На дължина достигат 25 см, а на ширина — 8 см. Те се открояват с лъскавата си тъмнозелена горна повърхност и остро назъбения си ръб, всяко зъбче на който завършва с тънко осилче; отдолу листата са светлозелени. Повърхността им е пронизана от 12 до 25 двойки странични жилки, завършващи в зъбците. Листните петури се прикрепват към клонките със сравнително къси дръжки.
Обикновеният кестен е еднодомно растение. Мъжките му цветове са събрани в твърди ресовидни съцветия, които се появяват в пазвите на листата и достигат 15 — 20 см дължина. Всеки цвят има 5 — 6 жълтозелени околоцветни листчета, сраснали във формата на звънче. Навътре от тях са наредени 10 — 20 тичинки. Няколко цвята образуват дихазия, а няколко дихазии формират мъжката реса. Женските цветове са събрани най-често по три и образуват също дихазии, които са обхванати от обща обвивна люспа, която по-късно (след оплождането) се превръща най-напред в мека, а скоро след това в твърда вдървеняла плодна обвивка (купула) . Всеки женски цвят е съставен също от 5 — 6 околоцветни листчета, а навътре от тях е конусовидният плодник с няколко стълбчета и близалца. Женските дихазии обикновено се развиват в основата на мъжките реси.
Обикновеният кестен цъфти през юни и юли. Плодовете му, наричани кестени, узряват през октомври същата година. Тогава купулата вдървенява, повърхността й се покрива с бодливи израстъци и се разпуква на 4 части. От всяка купула излизат по 2 — 3 кафяви лъскави кестена. Обикновеният кестен започва пълноценно да плодоноси след петдесетина години.
Красиво и полезно растение е обикновеният кестен. Плодовете му са богати на скорбяла, захари, азотни вещества и мазнини, поради което са вкусна храна за човека. Листата му съдържат дъбилни вещества и витамин К. Кестеновите дървета са чудесна украса на парковете в по-топлите райони на страната. Но той е неустойчив към гъбни паразити и обикновено след 100-годишната си възраст започва да сграда от гъбно заболяване, което причинява разрушаване на дървесината му и в крайна сметка загиване на растението. Пределната възраст на обикновения кестен е около 500 — 600 години. Познати са обаче случаи, при които възрастта на обикновения кестен е изчислена на 3000 години. Такъв екземпляр е познат от остров Сицилия.

Източник: nauka.bg

Семейство Брезови е наречено така по името на рода Бреза (Betula), но в него са включени още 6 рода, а общият брой на видовете е около 150. В нашата флора семейството е представено с 5 рода (Бреза, Елша, Габър, Леска и Воден габър) и 9 вида.

Брезовите растения се срещат главно в областите с умерен и хладен климат, предимно в Северното полукълбо. На север те достигат тундрата и на някои места проникват чак до ледените пустини на Арктика, а на юг не преминават зоната на широколистните листопадни гори. В планините се изкачват високо и някои от тях дори са обитатели на субалпийските и алпийските съобщества (това са така наречените джуджевидни брези) . Много малко представители на семейството се срещат в субтропичните гори на Северното полукълбо и в широколистните листопадни гори на Южното полукълбо. В тропичния пояс те изобщо не се срещат.
Брезовите са листопадни дървета и храсти, които най-често влизат в състава на иглолистните и смесените широколистни гори. Само в някои райони на по-северните области те образуват и самостоятелни съобщества. Всички членове на семейството се отличават с еднополови цветове, а растенията са еднодомни. Цветовете им са групирани по няколко в пазвите на общо покривно листче и така се образуват мъжките и женските дихазии. Те от своя страна са събрани по няколко заедно и оформят мъжките и женските съцветия. Мъжките съцветия са дълги увиснали реси, а женските — са къси, изправени, приличат на топчета или на дребни шишарки.
Плодът на брезовите растения е различно устроен. При едни той е дребно орехче с ципесто крилце, а при други — по-едро орехче с плодна люспа, съставена от един или няколко дяла. Тя се образува от срастването на прицветните листчета на отделните дихазии и обвива напълно или частично плода. Именно поради различието в устройството на плодовете ботаниците-систематици са разделили семейството на две подсемейства: Брезови (орехчетата са с ципести крилца) и Лескови (орехчетата са с плодна люспа) . Към първото подсемейство се отнасят родовете Бреза (Betula) и Елша (Alnus), а към второто — Леска (Corylus), Габър (Carpinus) и Воден габър (Ostrya).
Отдавна човек е разкрил полезните качества на брезовите растения и те му служат за различни цели. Голяма част от тях имат твърда и устойчива дървесина, използвана в мебелната промишленост и особено при строителството на подводни съоръжения. Кората и листата им съдържат дъбилни и багрилни вещества, които служат в кожарската промишленост. Те служат за устройството на паркове и градини, красят улични алеи. А хранителните и вкусовите качества на лешниците са ви добре познати.

БЯЛА БРЕЗА
(Betula pendula)

Никъде в нашата природа няма да срещнете обширни гори, образувани от бялата бреза. Тя се среща из предпланинските и планинските райони в различни части на страната, но винаги като отделни дървета, или образува малки групи, разпръснати из широколистните или иглолистните гори. Понякога ще я видите и по някои непристъпни скални блокове или скалисти склонове, но пак в единични екземпляри. Бялата бреза най-добре се развива върху сиви и кафяви горски почви. Не се среща като диворастящ вид по-ниско от 1600 м надм.в. (всички брезови горички, които можете да видите из цялата страна под тази височина, са засадени от човека), а най-високо се изкачва до 2200 м надм.в.
Този вид е лесен за разпознаване, защото бялата му кора го издава отдалеч. Белият цвят на кората се дължи на прахообразното вещество — бетулин, което се съдържа в клетките й. Бялата бреза има и други характерни белези. Кои са те?
Бялата бреза е листопадно дърво с добре развита коренова система, на която, страничните корени са много по-силно развити, отколкото главния корен. Стволът й е строен, кората му освен че е бяла, се лющи на тънки ципи. Клоните образуват рехава продълговато яйцевидна корона. На височина бялата бреза стига до 30 м. Тя има листа, по които също можете лесно да я разпознаете, ако ви дадат само облистена клонка, без да знаете от какво растение произхожда. Листната й петура има характерна ромбична или почти триъгълна форма, а ръбът й е двойно, и oстро назъбен. Освен това отгоре те са тъмнозелени, а отдолу— сивозеленикави, с дълги дръжки.
Напролет, когато започне разлистването, дърветата на бялата бреза се обкичват с дълги висящи реси. Това са мъжките съцветия. Те са образувани от много отделни цветове, всеки от които има по две прицветни листчета, четириделен околоцветник и 2 — 3 тичинки.

Едновременно с мъжките реси на същото дърво се появяват и женските съцветия — те също са ресовидни, но са по-къси и наподобяват малки продълговати шишарки. Разполагат се в пазвите на листата и са изправени. Отделните женски цветове са без околоцветник, но в замяна на това са събрани по два-три в пазвите на жълто-зелени покривни люспи. Всеки цвят е с по един плодник с двуделно близалце.
Бялата бреза разцъфтява през април и продължава да цъфти до края на май. В края на лятото опрашените цветове в женските реси се изпълват с множество дребни орехчета
— плодовете на растението. Щом узреят, те се разхвърчават на рояци и при най-слабия полъх на вятъра. Това е така, защото орехчетата са притиснати от две страни с ципесто крилце, което е чудесен летателен апарат.
Бялата бреза е красиво парково дърво. Тя е полезна и с дървесината си, тъй като от нея се получава хубав шперплат и се извлича брезов сок и катран, които намират приложение във фармацевтичната и парфюмерийната промишленост.
Брезата живее 100 — 150 години.

Източник: nauka.bg

Представителите на семейство Върбови са събрани в 3 рода и около 400 вида. Освен познатите ви родове Върба и Топола към него се числи още един малко познат род — Шозения (Cbosenia). Непопулярността му се дължи на това, че от него е познат само един вид, а разпространението му е твърде ограничено (Източен Сибир, Сахалин, Северна Япония и Северен Китай) . И така, върбовите (без рода Шозения) са разпространени предимно в умерения климатичен пояс на северното полукълбо, но отделни видове са проникнали и в субтропичните, та дори и в тропичните области както на северното, така и на южното полукълбо. Много малък брой видове са достигнали чак до ледените пустини на Арктика, а други са жители на алпийските части на високите планини.

Всички Върбови са листопадни дървета или храсти, но между тях наред с високите дървета се срещат и храстчета-джуджета, които са едва няколко сантиметра високи или са с няколко сантиметра дълги пълзящи стъбълца. Такива са арктическите и алпийските върби. Тревисти растения между върбовите няма.

Върбовите растения са двудомни, а цветовете им са еднополови. И мъжките, и женските цветове обикновено са без околоцветник и само при някои видове се развива чашка, която е превърната в диск или в нектарни жлезички. Отделните цветове са събрани в съцветия-реси или в топчести класчета. Сред върбовите има и ентомофилни, и анемофилни растения.

Върбовите растения имат плодове, които ботаниците наричат суха кутийка. Тя е обикновено с удължено яйцевидна или закръглено елипсовидна форма. При узряване на семената кутийката се разпуква надлъжно и те излитат свободно във въздуха, носени от своеобразните им „парашутчета“, които са образувани от множество прави реснички или са под формата на пухкава обвивка около всяко семенце.

В нашата флора семейство Върбови е представено с два рода — Върба и Топола, а общият брой на видовете им е 22, но по-разнообразни и многобройни са върбите.

Растенията от семейство Върбови служат на човека отдавна. Дървесината им се използува за строителен материал, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората им съдържа висок процент танин и затова служи за дъбене на кожи, използува се и за извличане на багрилни вещества. От кората на някои върби се получава влакно за плетене на въжета и чували, което по якост не отстъпва на влакното, получавано от ленените растения. Немалка е ролята им за залесяването на крайречните долини, за укрепването на речните брегове, а също и за украсата ссна паркове и улични алеи в селищата.

ИВА
(Salix caprea)

Ивата се среща в цялата страна — от низините и предпланините до високите части на планините, където можете да я намерите и на 2500 м надм.в. Най-благоприятни условия обаче тя намира по влажните горски почви из широколистните и иглолистните гори, но често ще я видите и край реките, и край планинските потоци.

Ивата е листопаден вид, най-често силно разклонен храст, но тук-там се развива и като ниско дърво, достигайки 8 — 10 м височина. Отличава се с добре развита коренова система, с много странични и плитко разположени корени. Стъблата и са покрити с кафяво-сива кора, която е силно мрежовидно напукана. Клоните на ивата са така приповдигнати, че образуват корона, която наподобява неправилно кълбо. Към края на пролетта клоните на ивата се разлистват и приближите ли скоро раззеленил се върбов храст, ще усетите приятен свеж полъх. Листата и са със заострено елипсовидна форма, дълги са от 6 до 15 см, а ширината им е от 3 до 8 см. Горната им повърхност е тъмнозелена, а долната — сиво-зелена, дори сива, защото е покрита с многобройни сиво-бели къдрави власинки. Върху всеки лист се наброяват от 8 до 10 двойки странични жилки, които по горната повърхност изглеждат потънали в листната тъкан. Ръбът на листната петура най-често е неравномерно плитко и закръглено назъбен и не във всяко зъбче влиза по една жилка. Това е така, защото повечето от жилките са свързани помежду си със своеобразни бримки, чиито разклонения са насочени към зъбчетата.

Редом с ивата често растат и други върби. Най-често обаче я придружават силезийската (Salix silesiaca) и пепеля-волистната (Salix cinerea) върба. (У нас растат общо 17 вида върби.) Силезийеката върба обаче има силно изпъкнали жилки по долната повърхност на листата, а зъбците по ръба на петурата и са остри, дори с къси осилчета. Листата на пепеляво-листната върба са плътно покрити с белезникави власинки отгоре и отдолу и отдалече се вижда пепеляво-сивият им цвят.

Ивата е двудомно растение. Нейните мъжки и женски цветове са събрани в ресовидни съцветия. Мъжките реси са овални или елипсовидни. В тях са събрани по няколко цвята, всеки, от които има едно жълтозелено прицветно листче с власинки, а от центъра му излизат 2 тичинки с жълти прашникови торбички. Женските реси приличат на цилиндърчета, а отделните цветове също имат по едно прицветно продълговато листче, което обхваща само основата на конусовидния плодник. Върху него е разположено късо стълбче с двуделно близалце. Както мъжките, така и женските цветове са без околоцветник и вместо него те имат развити малки нектарници.

Ивата цъфти през пролетта преди разлистването. След опрашването и оплождането на мястото на прецъфтелите женски реси се образуват плодни клонки с наредени по тях многобройни плодчета, всяко от които представлява продълговато яйцевидна кутийка. Във всяка кутийка се развиват няколко дребни семенца с „парашутчета“ от копринени власинки, разположени на върха на семенцето. Вятърът разнася семенцата с лекота на далечни разстояния и осигурява разпространението на ивата из цялата страна. Ивата се размножава не само със семена, но и по вегетативен начин — чрез издънки.

Ивата е медоносно растение, особено през пролетта, когато все още са малко разцъфтелите растения. Освен това кората и съдържа дъбилни вещества, които могат да се използуват в кожарската промишленост.

Източник: nauka.bg

Семейство Кръстоцветни (Brassicaceae = Cruciferae)

Около 3200 вида (макар и не всякога с много ясни отличителни белези, което често затруднява дори специалистите при определянето им), разпределени в приблизително 380 рода (въпреки че между много от тях няма рязка граница) — такава е общата равносметка от инвентаризацията на всички кръстоцветни растения, които се срещат днес по Земята. Те обаче са твърде неравномерно разпространени в различните географски зони. Най-богати на кръстоцветни са умерените области на Северното полукълбо, и то главно Европа, Азия и Северна Америка, а най-бедни — екваториалните области и цялото Южно полукълбо.

В нашата флора семейство Кръстоцветни е представено с около 180 вида от 58 рода. Тук са включени и десетина вида от 3 рода, които не се срещат в диво състояние.

Кръстоцветните растения са с твърде еднообразен външен вид. Мнозинството са едно, две или многогодишни, обикновено сравнително ниски тревисти растения. Много малко са полухрасти или храсти. Листата им са последователни, без прилистници, обикновено в различна степен пересто разсечени и често образуват розетка в основата на цветоносните стъбла.

Отличителен белег на кръстоцветните растения е еднообразието в устройството на съцветията и цветовете им. За тях са характерни връхните многоцветни гроздовидни или щитовидни съцветия, които са силно скъсени в началото на цъфтежа, но многократно се удължават след прецъфтяването и са обикновено безлистни.

Цветовете на повечето от кръстоцветните са дребни, невзрачни и при мнозинството видове са бели или жълти. Само малък брой са с красиви виолетови или розови до пурпурни по-едри цветове. Те са с двоен околоцветник, образуван от 4-делна чашка и 4-делно венче. Чашелистчетата са свободни, несраснали и са разположени в два кръга, във всеки по 2. Външните чашелистчета често в основата си имат торбовидно разширение, в което се събира нектар. Венче-листчетата също са свободни, но са разположени в един кръг и под формата на кръст, което е дало името Кръстоцветни на семейството. Тичинките са 6, но 4 са с по-дълги дръжки от останалите 2. Плодникът е един и е образуван от два сраснали помежду си плодолиста. Той е с горен яйчник, който преминава в дълго стълбче, увенчано с двуделно или кълбесто близалце.

За разлика от еднообразието в устройството на вегетативните органи и на цветовете на кръстоцветните растения плодовете им са изключително разнообразни. И тъкмо техните белези се използуват най-често при определянето на родовете и видовете. Цялото им разнообразие се свежда обаче до няколко типа плодове. Най-широко застъпен е типът шушулка — кутийка, обикновено над четири пъти по-дълга, отколкото широка (ако кутийката е по-малко от 4 пъти по-дълга, отколкото широка, се нарича шушулчица), която се разпуква по два надлъжни „шева“ на две капачета, отделящи се от лъжливата ципеста преграда от основата към върха, или е неразпуклива, орехчеподобна.

Семейство Кръстоцветни е много богато на полезни растения, които се използуват за храна (зеле — главесто, къдраволистно, брюкселско, алабаш и др., бяла и черна ряпа, репичка и др.), маслодайни (рапица и репица), подправки (хрян и др.), лечебни (бял синап, черен синап, боянка), украсни (шибой и др.) , медоносни, фуражни.

Голям брой видове от кръстоцветните растения са обаче и злостни плевели.

Лечебна лъжичина
(Alliaria petiolata)

Лечебната лъжичина е разпространена из всички по-сенчести и по-влажни предпланински и планински широколистни гори и храсталаци в нашата страна. Но тя не расте в най-глухите места. Ще я откриете най-често на ,,шарена сянка“ под старите дървета и в окрайнините на горите или по оголената почва около храстите, а също край горските пътеки или по дъната на доловете и по каменливите им склонове. Ще я видите освен това приютила се край някоя ограда или жив плет или в изоставена градина.

Лечебната лъжичина е едногодишно или двегодишно тревисто растение, високо от двадесетина сантиметра докъм един метър, което при смачкване излъчва силна миризма на чесън. Стъблото и е изправено, неразклонено или само към върха е с единични клонки. Листата и са последователни, тънки и нежни. При основните и долните стъблови листа имат дълги дръжки и бъбрековидни до сърцевидни плитко и тъпо назъбени по ръба петури. Средните и връхните листа са на къси дръжки до почти приседнали и със сърцевидно-яйцевидни до триъгълни петури, неправилно остро назъбени по ръба.

Лечебната лъжичина започва да цъфти рано напролет (най-често през април), преди още дърветата и храстите да са се развили напълно. Цветовете и са снежнобели, но са малки и невзрачни. Отначало те са събрани в сбито щитовидно съцветие, което след прецъфтяването на долните цветове постепенно се удължава и кога го се разтворят връхните, вече се превръща в гроздовидно.

Плодовете на лечебната лъжичина са типични шушулки — четиристенни кутийки, дълги 3 — 6 см и около 2 мм дебели, слабо броеницовидно прищъпнати между семената, а на върха с късо носче. Във всяка кутийка се развиват по десетина (понякога и до двадесетина) дребни черно-кафяви семенца.

Тревопасните животни избягват лечебната лъжичина въпреки примамливата й зеленина. А ако все пак се случи крава да „ощипе“ заедно с другите треви някое и друго стъбълце и от нея, млякото й става червеникавожълто и придобива миризма и вкус на чесън.

Официалната медицина не признава лечебната лъжичина за лекарствено растение. Но народните лечители са я използвали в миналото, използуват я и днес. Затова е и била наречена лечебна лъжичина.

Лечебната лъжичина може да се използува като подправка вместо чесън, а от семената й може да се приготвя горчица.

Източник: nauka.bg

Това малко семейство обхваща само два рода с общо 15 вида. Единият от родовете му се нарича Билия (Billia) и неговите 2 вида са много редки растения. Срещат се само в някои райони на Централна и Южна Америка. Другият род е Конският кестен (Aesculus) с около 13 вида, които са обитатели предимно на субтропичните области в Северното полукълбо. Единственият му диворастящ представител, който расте при умерени климатични условия, е конският кестен, разпространен и в нашата страна.
Конскокестеновите растения са листопадни дървета, много рядко вечнозелени или храстовидни (някои от представителите на род Билия). Отличават се с двуполови правилни цветове, събрани в своеобразни пирамидални съцветия. Всеки цвят е съставен от 5 чашелистчета, 4 — 5 венчелистчета и 5 — 8 тичинки. По-голямата част от видовете на семейството имат в цветовете си нектарници с формата на малък диск.Най-забележителни са плодовете на конскокестеновите. Те са едри кълбовидни кутийки. Повърхността им е покрита с много шипчета или брадавички. Във всеки плод има по едно едро лъскаво семе, което ние обикновено наричаме „кестен“.
Растенията, които се числят към семейство Конскокестенови, са ентомофилни.
Преди много столетия хората са оценили значението на конскокестеновите растения като чудесни декоративни дървета за паркове и улични алеи. И още през XVI век конският кестен започнал масово да се отглежда и развъжда в европейските страни, но никой не знаел откъде всъщност е започнало неговото първоначално разселване. Едни предполагали, че отечеството му е Индия, а други – Северна Америка. Едва през XIX век станало ясно, че единственият диворастящ конски кестен на нашата планета произхожда от Балканския полуостров (той има няколко ограничени находища в България, Гърция и Албания) .
През последните десетилетия се установило, че семената на конския кестен съдържат гликозиди, сапонини и масла. Така започнало използуването им в медицината за изготвяне на някои лечебни препарати и в парфюмерийната промишленост. От семената на растението се получава и скорбялно брашно.

Конски кестен

(Aesculus bippocastanum)

Някои от вас сигурно ще помислят, че това е конският кестен, с който са засадени много градски паркове и улични алеи. Тук не става дума за него, защото всички паркови и алейни дървета са културни форми, произлезли от кръстосването на диворастящите видове конски кестен, между които е и единственият представител на рода в нашата страна. Тъкмо за него ще ви разкажем. Той расте само в Източна Стара планина — в онази нейна част, известна като Преславски Балкан. Там, в прохладните и влажни долове край Дервишка и Зурлева река, е царството на конския кестен. Природата е надарила този вид с мощна коренова система, която държи здраво високите и масивни стволове на дърветата. Кората на стволовете е тъмносива, плитко напукана във вид на малки и неправилни по форма плочки. Клоните са приповдигнати и образуват силно развита закръглена и гъста корона. На височина конският кестен достига 25 — 30 м.
През май конският кестен се разлиства и огромни зелени ветрила покриват короната му. Листата му изглеждат така, защото са съставени от 5 до 7 отделни, свързани само в основата си едри листни дяла, които наистина приличат на голямо разперено ветрило. Тези листа са сложни и ботаниците ги наричат дланевидно перести листа. Отделните им дялове имат удължена обратно яйцевидна форма с късо източена и заострена връхна част, а ръбът им е двойно назъбен. Дяловете са различни по размер — най-малките са около мястото на прикрепването на цялата петура за дръжката й, а най-едрите са в средата на „ветрилото“. Дължината на един лист от конския кестен може да стигне до 35 см.
Цветовете на конския кестен се появяват много скоро след разлистването му. Те са двуполови, съставени от 5 сраснали в камбанка чашелистчета, 5 бели с розови петна венчелистчета и 5 до 7 нишковидни тичинки, а навътре от тях е разположен удълженият конусовиден плодник с едно стълбче. Цветовете са събрани в едри, изправени и своеобразно устроени сложни съцветия, които ботаниците наричат „тирс“. И когато всички „тирсове“ на конския кестен разцъфтят, дървото се превръща в огромен и красив белоснежен букет. Тази привлекателна картина може да се види през втората половина на месец май.
В края на лятото из короната на конския кестен се появяват причудливи зелени топки с многобройни израстъци по повърхността им. Това са плодовете му. Те са месести кутийки със заострени, но меки шипчета. Във всяка кутийка се развива по едно едро меднокафяво и лъскаво семе, което узрява през септември. Тогава кутийката се разпуква и то изпада от нея.
Когато разглеждахме семейство Букови, ние ви запознахме с обикновения кестен (Castanea sativa). Съвпадението в имената не трябва да ви заблуждава, че между двата вида има сходство. Напротив, те са членове на две далечнородствени семейства, а сходството в устройството на плодовете им е само привидно, защото те са образувани по съвсем различен начин. Купулата на обикновения кестен всъщност отговаря на обвивката на плодната кутийка на конския кестен, а същинският плод на обикновения кестен („кестените“, както обикновено хората ги наричат) отговаря на семената на конския кестен.
Конският кестен е забележително дърво не само заради особените си листа, съцветия и плодове, но и с много ограниченото си разпространение. Той расте в диво състояние, както научихте от общата характеристика на семейството, към което принадлежи, единствено из някои планински гори в Гърция, Албания и у нас. А това означава, че конският кестен е балкански ендемит.
Конският кестен е полезно растение. Освен че е красиво дърво и от него чрез кръстосване са произлезли много паркови форми, семената му съдържат полезни вещества (гликозиди, сапонини и масла), които могат да се използват в медицината и в парфюмерийната промишленост. От семената може да се добива и скорбялно брашно.
Пределната възраст, до която доживява конският кестен, е 200 години.

Източник: nauka.bg

Името на семейството произлиза от рода Маслина (Olea), но в него се числят още 29 рода с около 600 вида. Те са разпространени и в Северното, и в Южното полукълбо. Обитатели са главно на тропичните и субтропичните области, но се срещат и в умерените климатични райони на Земята. Някои от тях образуват горски съобщества, други — обширни храсталаци, трети са съставна част на своеобразни съобщества, известни като тревисто-храстови савани, а четвърти дори проникват в полупустините.
Между маслиновите растения има дървета, храсти и съвсем малко Лиани. Тревисти представители в това семейство няма. Една част от видовете са вечнозелени, а друга — листопадни растения.
Маслиновите са с двуполови или еднополови правилни цветове, с чашка и венче, съставени от по 4 листчета, а тичинките им най-често са само 2. Макар и по-рядко, но между тях се срещат и представители с цветове без чашка и венче. Обикновено цветовете им са събрани в съцветия — щитче или метлица и само при един род — Смин, те са единични.
Много разнообразни са плодовете, които маслиновите растения образуват. Едни от тях имат костилков плод, други — ягодовиден, трети — кутийка, а четвърти — крилатка.
Голяма част от растенията, обединени в семейство Маслинови, са ентомофилни, а малко видове са анемофилни.
В нашата страна семейството е представено от 5 рода (Ясен, Люляк, Грипа, Птиче грозде, Смин) с общо 8 вида. Най-богат на видове и най-широко разпространен е ясенът.

Семейство Маслинови е дало на хората много полезни растения. На първо място ще споменем маслината, чиито плодове за средиземноморските народи са важна храна, а за нас — високо ценен и търсен деликатес. Цветовете на голяма част от маслиновите растения съдържат етерично масло, което в много страни се използва във фармацевтичната промишленост. А дървесината на някои от представителите на семейството е много здрава, жилава и много търсена в мебелната промишленост. Кората на редица видове също допринася полза — от нея се получават дъбилни вещества, нужни в кожарската промишленост. Сред маслиновите има и декоративни растения, които са неотменна част на парковите композиции или на уличните алеи в населените места. Ще споменем само за ясена, люляка, жасмина, птичето грозде, форзицията, за да ви припомним, че наистина няма градина, парк или улична алея, където да не откриете поне един от тези родове.

Мъждрннът е листопадно дърво, рядко расте храстовидно. Среща се из цялата страна, но никъде не образува гори и обикновено расте из широколистните гори в предпланинския и долния планински пояс, достигайки 1200 м надм. в. Често ще го срещнете из дъбовите гори или пък единични дървета се заселват по каменливи и сухи почви.
Мъждрянът се отличава с добре развита коренова система, която по-силно се разраства встрани, отколкото на дълбочина. Стволът му е прав, покрит с гладка жълтеникава или сивожълта кора. Клоните образуват неправилно закръглена и рехава корона. На височина мъждрянът стига до 12 — 15 м.
Късно напролет короната на мъждряна се раззеленява. Появяват се листата, които първоначално са светлозелени, меки, а после потъмняват и стават кожести на пипане. Листата са сложни, нечифтоперести, съставени от 7 или 9 листчета, наредени срещуположно. Отделните листчета са яйцевидни или заостреноелипсовидни, по края са напилени и се прикрепват към оста на листната петура с къси дръжки.
През май по клонките на мъждряна се появяват бледожълтите цветове, събрани в съцветия — метлица. Обикновено съцветията са по върховете на младите клонки и те добре се открояват по краищата на короната. Цветовете са двуполови и са съставени от дребна, зелена, сраснала 4-делна чашка и венче от 4 бледожълти или бели несраснали венчелистчета. Тичинките са две, а плодникът е конусовиден с късо стълбче на върха с двуделно близалце.
През есента клонките на мъждряна се обсипват с кичури от увиснали жълтозелени крилатки — плодовете на растението. Всяка крилатка е съставена от едно продълговато орехче, за което е захванато плоското продълговато крилце. На върха то често има малка вдлъбнатинка. По крилцата ще забележите няколко успоредни жилки. Плодовете узряват през септември — октомври, вятърът лесно ги откъсва от тънките им дръжки и те с лекота прелитат големи разстояния до падането им върху почвата и покълването им.
У нас растат още 3 вида от род Ясен — планински (Fraxinus excelsior), полски (Fraxinus oxycarpa) и космат (Fraxinus pallisae). Всички те обаче имат цветове без чашка и венче и по този белег веднага ще ги разграничите от мъждряна.
Мъждрянът е полезно дърво. Той има здрава и жилава дървесина, която се използва в мебелната промишленост, а също и за изработване на дръжки за различни инструменти. Мъждрянът е и медоносно растение. Народните лечители са открили и друго негово полезно качество. Ако се направи разрез на кората на по-младите клонки, оттам изтича сладък, втвърдяващ се на въздуха сок, който съдържа вещества, действащи като слабително средство и против кашлица.

Източник: nauka.bg