Астрологията (от гръцки: αστρολογία = άστρον λόγος) е систематичното антропологично-митологично тълкуване на положението на определени небесни тела (най-вече планетите от слънчевата система) и оттам на тяхното влияние както върху отделната личност, така и върху съдбата на цели народи и държави; бива причислявана към езотериката.

Астрологията не е астрономия. Астрономите често са притеснени, че ги бъркат с астролозите. Много астролози използват астрономически термини в техните предсказания. Учените отхвърлят астрологията и я смятат за псевдонаука, тъй като тя не следва научния метод.
В миналото, астрология и астрономия са били тясно свързани и ясно разделяне на две датира от времето на Галилей. Той за пръв път използва научна методика, за да провери обективни твърдения за небесните тела.
Целта на астрономията е да научи за физическите механизми, управляващи вселената. Астролозите използват астрономическата наука, за да изчислят взаимните положения на небесните тела и зодиака спрямо Земята и се опитват да ги свържат със земните събития. Най-разпространената форма на астрологията е наталната (рождена) астрология. Тя се опитва да използва астрономически данни от времето на раждане на субекта и (използвайки астрологически техники) да разкрие индивидуалните черти на личността. Други астролози смятат, че съществува връзка между геологически феномени (като земетресения и изригвания на вулкани) с астрономически феномени (движенията на небесните тела спрямо Земята).
Много видни учени от ранната история на западната астрономия, включително Тихо Брахе, Йоханес Кеплер и самият Галилео Галилей се издържат, практикувайки астрологията за богати благородници. Съществува разпространено вярване измежду астролозите, че Исак Нютон се е интересувал от астрология. За такова твърдение обаче няма очевидни доказателства, тъй като нито един негов труд или статия не споменава темата, а няколкото книги от неговата библиотека, в които става въпрос за астрология, третират други теми (и само споменават астрологията).
Някои биологични феномени са свързани с движенията на небесните тела (например циркадните ритми, вижте Хронобиология). Тези резултати не доказват или опровергават астрологическите претенции, но предполагат, че някои влияния не са напълно разучени. Научните опити да се докажат астрологичните влияния водят до отрицателни резултати, по много причини.
Учените твърдят, че гравитационната сила на Луната (която е причината за приливите и отливите) е изключително слаба върху малка площ (като човешкото тяло), за да има какво да е влияние върху биологичните организми. Астролозите отговарят, че според научния метод, не е работа на експериментатора да открие механизми за свързани статистически аномалии и че може би не гравитацията е механизмът на астрологичното влияние.
Астрологичните концепции са убедителни и се задържат в много общества, въпреки големите усилия, полагани от учените, за да ги дискредитират.

Според субекта и начина на изучаване астрологията се дели на:

* натална (рождена) — тълкувание на планетните влияния в индивидуалната звездна карта;
* монданна — изучаване на планетните действия върху природните явления, времето;
* светска — изследва нациите, политическите и икономическите цикли на развитието им;
* хорарна — изучаване на определен въпрос;
* синастрична — изучаваща взаимоотношенията (любовни, приятелски, делови) между два и повече индивида;
* кармична — проблеми, способности и цялостни тенденции под влияние на кармичното минало;
* медицинска — изучаване на силните и слабите страни на организма, предразположеността към заболявания и най-адекватните начини за лечението им;
* прогностична — прогнозиране на общите тенденции в живота на отделен индивид или нация, и други.

Най-често използваните в астрологичните тълкувания небесни тела и точки са : Слънце, Луна, деветте планети от Слънчевата система, Хирон /смятан от някои за малка планета/, Северен и Южен лунен възел /точките, където Лунната орбита пресича еклиптиката/, Черна и Бяла Луна /перигей и апогей на Луната/, множество точки,изчислени чрез отношението на определени небесни тела едни спрямо други. Важни за построяването на звездна карта са датата,мястото и часа на раждане на конкретната личност. Чрез тези данни се открива асцендента /изгряващия на източния хоризонт по време на раждането зодиакален знак/, а спрямо него се ориентира цялата карта с нейните общо 12 астрологични дома. Всеки от тях определя дадена област от живота и символично е под ръководството на определен зодиакален знак и планета. Истинското значение на домовете обаче се разкрива благодарение на планетните аспекти / градусите, на които се намират едно спрямо друго 2 или повече небесни тела/, които се делят на два основни вида :

* напрегнати — квадратура /90 градуса/, куинконс /150 градуса/, опозиция /180 градуса/;
* благотворни — съвпад /0 градуса/, секстил /60 градуса/, тригон /120 ;

Т.нар. напрегнати аспекти се разглеждат като аспекти на израстването — благоприятстващи развитието на личността чрез създаване на напрежение, стимул и мотивация за движение в определена област/-и от живота. Отрицателната им страна е свързана с негативни характеристики като бягство от проблемите, самосъжаление, инциденти. Т.нар. благоприятни аспекти създават лекота в областите, които повлияват; правят по-лесно усвояването на опит, създават предпоставки за успешен изход от проблемни ситуации. Те обаче имат и друга страна — лекотата, която създават, може да доведе до леност, равнодушие, липса на мотивация у индивида. От личността зависи коя характеристика на всеки аспект ще използва. Основното правило, на което почива астрологията е, че „Звездите дават, но човек разполага”.

Още по темата:

Каква е разликата между астрономия и астрология?
Безобидна ли е астрологията?
Защо астрологията не е наука и не трябва да и вярваме!
Астрологията
Археолози са открили най-старата астрологическа карта
Защо ни е зодиакът?

Законите на Кеплер описват не само движението на планетите около Слънцето, но и движението на спътниците около самите планети.Първи закон

Орбитите на планетите са елипси, в единия от фокусите, на които се намира Слънцето.
Орбитите на планетите са много слабо сплеснати елипси и почти не се отличават от окръжност.

Втори закон

При движението на планетите около Слънцето техните радиус-вектори описват равни площи за равни интервали от време. От втория закон на Кеплер следва, че когато планетите преминават през перихелия си се движат с максимална скорост, а когато преминават през афелия – с минимална. Земята преминава през своя перихелий в началото на януари, апрез афелия си – през юли.

Трети закон

Квадратите на периодите на обикаляне T на планетите около Слънцето
се отнасят, както кубовете на разстоянията им r до Слънцето:

Тук r₁ и r₂ са средните разстояния на всеки две планети до Слънцето, а T₁ и T₂ са периодите им на обикаляне около него. Следователно:

Харон е единствения познат естествен спътник на планетата Плутон. Oткрит е от американския астроном Джеймс У. Кристи на 22 юни 1978 г. при старателно изучаване на увеличени образи на Плутон върху фотографски плаки, направени няколко месеца преди това. Астрономът забелязва една незначителна, но периодично появяваща се издатина на повърхността на планетата. След проследяване на тази издутина е установеном, че тя за пръв път е снимана на 29 април 1965 г. Обектът получава предварителното означение 1978 P 1. Джеймс Кристи кръщава спътника по името на митичния лодкар от древногръцката митология Харон, който прекарва мъртвите през адската река Стикс в царството на Хадес (гръцкия еквивалент на Плутон). Името „Харон” е официално прието от Международния астрономически съюз през 1985 г. Спътникът не трябва да бъде смесван с астероида 2060 Хирон, чиято орбита лежи между орбитите на Сатурн и Уран.

Откриването на Харон позволява на астрономите да изчислят с по-голяма точност размера и масата на Плутон. Харон прави една пълна обиколка около Плутон за 6 387 дни — същото време, за което Плутон прави едно пълно завъртане около оста си. Двата обекта са „гравитационно-зацепени” — винаги стоят с една и съща страна един към друг заради сравнително малката разлика в масите им. Пак поради тази причина центърът на тежестта (или барицентърът), около който се въртят, се намира над повърхността на Плутон, което прави движението на планетата по орбитата й ексцентрично.
Диаметърът на Харон е 1172 km, малко под половината този на Плутон. Спътникът има маса 1/7 от тази на планетата и площ от 4 400 000 km2. За разлика от Плутон, който е покрит със замръзнал азот, неговият спътник е обвит в лед с температура близка до абсолютната нула.
Поради необичайно малката разлика в големината на Плутон и Харон, те понякога се смятат за двойна планета. Понякога също така ги разглеждат не като планета и спътник, а като първите два транснептунови обекта.
В симулационни резултати, публикувани през 2005 г. от Робин Канъп, се предполага, че е възможно Харон да се е образувал чрез голям сблъсък преди около 4,5 милиарда години при удар на обект от пояса на Кайпер с диаметър между 1600 и 2000 километра в Плутон със скорост 1 километър в секунда, след което Харон се е образувал от пръстена от отломки, излетяли при удара. Свидетелствата в полза на тази теория обаче са по-малко от свидетелствата в полза на една друга подобна теория, отнасяща се до Луната и Земята — преди всичко липсва информация относно състава на двете тела.

Открити са още два спътника на Плутон: https://www.chitatel.net/s2005-p1/

Член е на Международния съвет на научните съюзи (International Council of Science).Официално признат и упълномощен да отговаря за даването на названия на звезди, планети, астероиди и други небесни тела и явления.

Работните групи включват: Работна група за номенклатура на планетарни системи (Working Group for Planetary System Nomenclature),която поддържа конвенциите на МАС за наименуване на планетните тела. МАС е също отговорен за системата от Астрономически телеграми, въпреки че не той движи тази система.

МАС е създаден през 1919г, като сливане на различни международнипроекти, вкл. Carte du Ciel, Соларния Съюз (Solar Union) иМеждународното бюро за време (Bureau International de l’Heure). Първипрезидент е Бенджамин Байо. Понастоящем президент на МАС е Роналд Екерс.

МАС има 9040 индивидуални членове, професионални астрономи (основно), 63 страни членки.

S/2005 P 1 е предполагаем естествен спътник на Плутон. Открит е през юни 2005 г. заедно с S/2005 P 2 от екип астрономи включващ Хал Уийвър, Алан Стерн, Макс Мъчлър, Андрю Стефл, Марк Буйе, Уилям Мерлин, Джон Спенсър, Елиът Йънг и Лесли Йонг на снимки от телескопа Хъбъл от 15 и 18 май 2005 г.

Спътниците са забелязани за пръв път от Макс Мъчлър на 15 юни 2005 г., и откритието е оповестено на 31 октомври 2005 г.
От снимките е установено, че спътниците са на приблизително кръгова орбита около Плутон, в орбиталната равнина на Харон, с орбитален радиусот около 65 000 km. До момента не са установени точни размери наобекта, но се предполага, че диаметърът му е между 52 и 160 km.. S/2005 P 2 е около 25% по-блед от S/2005 P 1 и вероятно е по-малък.
Обектът ще бъде посетен от мисията Нови Хоризонти през 2015 г.

S/2005 P 2

S/2005 P 2 е предполагаем естествен спътник на Плутон.Открит е през юни 2005 г. заедно с S/2005 P 2 от екип астрономивключващ Хал Уийвър, Алан Стерн, Макс Мъчлър, Андрю Стефл, Марк Буйе,Уилям Мерлин, Джон Спенсър, Елиът Йънг и Лесли Йонг на снимки оттелескопа Хъбъл от 15 и 18 май 2005 г.

Спътниците са забелязани за пръв път от Макс Мъчлър на 15 юни 2005 г., и откритието е оповестено на 31 октомври 2005 г.
От снимките е установено, че спътниците са на приблизително кръговаорбита около Плутон, в орбиталната равнина на Харон, с орбитален радиусот около 50 000 km. До момента не са установени точни размери наобекта, но се предполага, че диаметърът му е между 32 и 145 km..S/2005P 2 е около 25% по-блед от S/2005 P 1 и вероятно е по-малък.
Обектът ще бъде посетен от мисията Нови Хоризонти през 2015 г.

Списък на обектите в Слънчевата система по маса в намаляващ ред. Този списък е непълен поради факта че масата на някои тела все още не е определена с достатъчна точност.

Този списък се различава от списъка по радиус понеже някои от обектите са по-плътни от други. Например Нептун е по-тежък от Уран въпреки чеима по-малки размери. Меркурий също е значително по-тежък от Ганимед и Титан взети заедно въпреки по-малкия си диаметър.

Слънце     (1,9891 х 10³⁰ kg)
Юпитер     (1,899 х 10²⁷ kg)
Сатурн      (5,6846 х 10²⁶ kg)
Нептун      (1,0243 х 10²⁶ kg)
Уран     (8,6832 х 10²⁵ kg)
Земя     (5,9736 х 10²⁴ kg)
Венера     (4,8685 х 10²⁴ kg)
Марс     (6,4185 х 10²³ kg)
Меркурий     (3,302 х 10²³ kg)
Ганимед     (1,482 х 10²³ kg)
Титан     (1,345 х 10²³ kg)
Калисто     (1,076 х 10²³ kg)
Йо     (8,94 х 10²² kg)
Луна     (7,349 х 10²² kg)
Европа     (4,8 х 10²² kg)
Тритон     (2,147 х 10²² kg)
Плутон     (1,25 х 10²² kg)
Титания     (3,526 х 10²¹ kg)
Оберон      (3,014 х 10²¹ kg)
Рея     (2,3166 х 10²¹ kg)
Япет     (1,9739 х 10²¹ kg)
Харон     (1,90 х 10²¹ kg)
Умбриел     (1,5??? x 10²¹ kg)
Ариел     (1,35 х 10²¹ kg)
Диона     (1,096 х 10²¹ kg)
1 Церера     (8,7 х 10²⁰ kg)
Тетида     (6,176 х 10²⁰ kg)
20000 Варуна     (4 х 10²⁰ kg)
2 Палада     (3,18 х 10²⁰ kg)
4 Веста     (3,0 х 10²⁰ kg)
Енцелад     (8,6 х 10¹⁹ kg)
Миранда     (6,59 х 10¹⁹ kg)
Протей      (5 х 10¹⁹ kg)
Мимас     (3,84 х 1019 kg)
3 Юнона     (2,0 х 10¹⁹ kg)
Хиперион     (1,08 х 10¹⁹ kg)
Елара     (8,7 х 10¹⁸ kg)
Амалтея     (7,43 х 10¹⁸ kg)
Феба     (7,2 х 10¹⁸ kg)
Хималия     (6,74 х 10¹⁸ kg)
45 Евгения     (6,1 х 10¹⁸ kg)
2060 Хирон     (4 х 10¹⁸ kg)
Пасифая     (3,1 х 10¹⁸ kg)
Пък     (2,89 х 10¹⁸ kg)
Янус     (1,98 х 10¹⁸ kg)
140 Сива     (1,5 х 10¹⁸ kg)
Тива     (7,557 х 10¹⁷ kg)
Калибан     (7,3 х 10¹⁷ kg)
Жулиета     (5,57 х 10¹⁷ kg)
Епиметей     (5,35 х 10¹⁷ kg)
Белинда     (3,57 х 10¹⁷ kg)
Кресида     (3,43 х 10¹⁷ kg)
Прометей     (3,3 х 10¹⁷ kg)
Розалинда     (2,54 х 10¹⁷ kg)
Пандора     (1,94 х 10¹⁷ kg)
Дездемона     (1,78 х 10¹⁷ kg)
Карме     (1,3 х 10¹⁷ kg)
253 Матилде     (1,033 х 10¹⁷ kg)
243 Ида     (1 х 10¹⁷ kg)
Метис     (9,5467 х 10¹⁶ kg)
Бианка     (9,3 х 10¹⁶ kg)
Синопа      (7,6 х 10¹⁶ kg)
Лизитея     (6,3 х 10¹⁶ kg)
Офелия      (5,4 х 10¹⁶ kg)
Корделия     (4,5 х 10¹⁶ kg)
Ананке      (3,82 х 10¹⁶ kg)
Адрастея     (1,8894 х 10¹⁶ kg)
Леда     (1,09 х 10¹⁶ kg)
Фобос     (1,08 х 10¹⁶ kg)
951 Гаспра     (1,0 х 10¹⁶ kg)
24 Темида     (7,2 х 10¹⁵ kg)
433 Ерос     (7,2 х 10¹⁵ kg)
Пан     (2,7 x 10¹⁵ kg)
Деймос      (1,8 х 10¹⁵ kg)
4979 Отавара     (2 х 10¹⁴ kg)
4179 Тутатис     (5,0 х 10¹³ kg)
1620 Географ     (4 х 10¹² kg)
1862 Аполон     (2 х 10¹² kg)
1566 Икар     (1 х 10¹² kg)
4769 Касталия     (5,0 х 10¹¹ kg)

От всички науки астрономията е тази, която е била пай-полезна за разума и търговията.
Наполеон Бонапарт

Интелектуалните средства, без които би било невъзможно развитието на съвременната техника, са дошли предимно от наблюденията на звездите.
Алберт Айнщайн

Астрономията е щастлива наука — е казал Араго, — тя няма нужда от украшения. Тя обаче повече, отколкото много други науки е имала нужда да бъде защищавана от обвиненията за нейната малка полезност. Отживелиците от това отношение към астрономията и досега не са отмрели. Литературната традиция е приписала здраво на астронома ролята на човек не от този свят, който се е затворил в своята кула и е равнодушен към грижите на заобикалящия го живот. В същото време сред астрономите, откакто свят светува, имало хора, които активно са се занимавали със земни работи.

Улугбек не само е създал най-точния за своето време каталог на положенията на звездите, но и е управлявал държава, Хевелий много години е бил бургмайстер на Данциг, астрономът Бай е бил кмет на Париж и виден деец на жирондистите, за което е и заплатил с живота си през 1793 г. Но не винаги на държавните постове астрономите са действува ли така неумело, както Лаплас, когото първият консул Бонапарт през VIII година на републиката назначил за министър на вътрешните работи, но само след месец и половина бил принуден да го смени, като отбелязал, че Лаплас «навсякъде търсел тънкостите, виждал единствено проблемите и в края на краищата внесъл в управлението духа на безкрайно малките величини». . . А може би Лаплас се е опитвал да внесе научен подход в управлението?
П. К- Щернберг, чието име носи Държавният астрономически институт в Москва, е бил един от основоположниците на фотографската астрономия и виден деец на болшевишката партия, комисар на една от армиите на източния фронт по време на гражданската война. А колко астрономи отидоха доброволци през време на Великата отечествена война!
Зараждането и развитието на астрономията, както и на другите науки са били предизвикани от жизнени потребности на човечеството. Астрономията е връстница на неолитната революция, която е превърнала нашите пра прадеди от бродещи орди, препитаващи се с горски плодове и лов, в земеделци, за които е било жизнено необходимо да могат да предвиждат смяната на годишните сезони. Наблюденията на небесните светила са дали възможност да бъде създаден календар. Нуждите на мореплаването са стимулирали развитието на астрономията през епохата на Възраждането.
Но защо е нужна астрономията в наше време? .Много години авторите на научнопопулярни книги отговаряха на този въпрос, като сочеха преди всичко необходимостта от наблюдаване на звездите за точното време, за нуждите на навигацията и картографията. Обаче днес молекулярните часовници съхраняват времето хиляди пъти по-точно отколкото въртенето на Земята, чиято скорост се фиксира по звездите, така че астрономическите служби за «точно време» в същност сега се занимават с изучаване на неравномерностите във въртенето на нашата планета. По съвсем същия начин навигационните и геодезичните спътници сега определят координатите по земната повърхност с точност, недостижима за астрономическите методи.
Очакването на незабавна практическа полза не се оправдава впрочем и във всички други аспекти на изучаване на небесните тела: псе км от 400-те кг проби, донесени от екипажите на «Аполо», струва милиони долари, а по-точно стотици милиони, като се вземе под внимание стойността на цялата програма. Както и всяка друга фундаментална наука, астрономията не си поставя за цел непосредствено, ей сега да направи живота на човека по-лек и по-весел. Астрономията обаче и сега продължава да бъде необходимо звено в естествознанието. И колкото и абстрактни да изглеждат заниманията на астрономите, в крайна сметка те също имат отношение към нашите земни грижи.

Ако се абстрахираме от безкрайното разнообразие на неизброимите звезди, мъглявини и галактики, всяка от които има своя ярка индивидуалност и заслужава специално изучаване, астрономията може да се нарече част от физиката, която борави е материя, намираща се в екстремални условия, каквито на Земята ние не намираме и никога не ще можем да възпроизведем. Физиците експериментират, астрономите наблюдават. Физическата теория трябва да обясни и резултатите от опита, и данните от наблюденията. Едно хубаво сравнение принадлежи на Джеймз Джинз: «Бактериите в една дъждовна капка могат да узнаят нещичко за водата, като манипулират с частиците на капката, използвайки своите нищожни сили; те обаче също могат на нещичко да се научат, като наблюдават Ниагарския водопад, който е извън тяхната власт. По-нататъшното развитие на физиката изисква данни за поведението на веществото при свръхвисоки плътности и температури, при свръх силни гравитационни и магнитни полета, за елементарните частици със свръхвисока енергия, а тези данни може да даде само астрономията.
Дори сами по себе си безмерните пространства и безкрайно дългите временни интервали, с които имат работа астрономите, позволяват да се подозира, че те могат да се сблъскат с явления, за каквито на Земята няма да стигне нито място, нито време. Това един път бе вече демонстрирано от теорията на относителността.
Макар практически полезни резултати и да не се раждат тутакси от данните на астрономията, може да припомним например, че термоядрените реакции се появиха като възможен източник на енергията на звездите именно в теоретичната астрофизика.Когато през двадесетте години на нашия век Артър Едингтън казваше, че сливането на четири протона и два електрона — превръщане на водорода в хелий — е напълно възможно в звездните недра и е в състояние да дава необходимата енергия, болшинството от физиците смятаха, че е твърде хладно в звездите за това. През 1952 г. никой вече не се съмняваше в осъществимостта на такава реакция, макар някои астрономи и до ден днешен да не са сигурни, че термоядрени реакции действително протичат в звездите. Още един пример е магнитната газодинамика — наука, която се роди при изучаване свойствата на газовите мъглявини и строежа на Галактиката. Тя днес служи при проектирането на генератори на електроенергия и на плазмени «капани», в каквито управляема термоядрена реакция ще бъде осъществена кога да е и на Земята.
Началото на космическата ера донесе нови приложения на методите на астрономията. Ориентиране по звезди се използува както в мирните космически апарати, така и в балистичните ракети. Преди около петнадесет години с неочаквана популярност започна да се ползва най-светлата звезда в южното съзвездие Кораб — Канопус. Това е втората по яркост (след Сириус) звезда по нашето небе, която е разположена близо до полюса на еклиптиката, така че ъгълът между посоката към нея и към Слънцето винаги е близо 90°, поради което е удобно тя да се използува за ориентиране на космическите апарати. Всевъзможни; сведения за Канопус, а след това и за хиляди други звезди започнаха да се използват от хора, които са твърде далеч от астрономията… Астрономически методи и инструменти се използуват за определяне координатите на изкуствени спътници на Земята, на междупланетни станции, за отъждествяване на спътниците, за изследване на нашата планета от спътници, на много от които са поставени телескопи, насочени надолу…
От времето на Галилей и Нютон до XIX в. астрономията бе фактически лидер в естествознанието, понеже основните физически принципи и математични методи се развиваха именно при астрономическите изследвания. През XIX в. астрономията все по-често започна да използува резултатите от физическата теория и да заимствува от физиците също методи на изследване; в известна степен тя престана да бъде движеща сила на науката, престана да поставя загадки. Тъкмо от тогава води началото си отношението към астрономията като към «нещо в себе си», което се среща понякога и сега. Но с появяването на теорията на относителността, доказана с астрономически наблюдения, и на ядрената физика астрономията отново стана насъщна необходимост за физиците. Астрономическите открития през последните две десетилетия, които, от една страна, триумфално потвърдиха физическата теория (пулсарите), а, от друга страна, поставиха пред нея още нерешени проблеми (квазарите, активността на галактичните ядра, възможната нестационарност на групите галактики), отново извеждат астрономията на предния фронт на науката и не случайно много от големите физици сега се занимават предимно с нея. Някои астрономи говорят, че интерпретацията на наблюдаваните от тях явления изисква нова революция във физиката. Така или иначе по-нататъшният прогрес на физическата теория зависи и от успехите на астрономията.
И все пак астрономията не е част от физиката. Тя е самостоятелна наука, със своя специфика, със своя огромна колекция от факти. Тя е необятна, както е необятна изучаваната от нея Вселена; всички методи на изследване, всички подходи и начини, съществуващи в естествените науки, намират свое приложение в един или друг дял на астрономията. С тази универсалност на нашата наука не може да се съревновава никоя друга. В нея намират своето място и най-големите абстракции на математиката и финесът на физическия експеримент, и задълбоченото съпоставяне и анализ на данните, и накрая просто тяхното натрупване и класифициране. Заедно с всичко това тя е наука за еволюиращия свят. И в това отношение астрономията е подобна на палеонтологията или на историческата геология. Във физиката резултатите от старите опити запазват само своето «историческо» значение, а пък в астрономията ценността на старите наблюдения расте с всяка изминала година. Животът на поколенията е само нищожно кратък миг от историята на звездите. Цялата история на човечеството от австралопитеците е стотна част от само една обиколка на Слънцето около центъра на Галактиката, десетохилядна част от живота му като звезда. Колко голяма е смелостта на хората, казващи — и то с основание, — че ние сега разбираме еволюцията на звездите; колко ли са по-смелите твърдения в историята на науката!

Астрономията е призвана да даде на човека картината на света, в който той живее. От сияещия звезден скреж на фотографската плака започва правият път към висшата цел на човечеството — опознаването на създалата го Природа.Време е обаче да кажем за какво се ще говорим от тук на татък в тази рубрика. Ще разгледаме строежа на обкръжаващия ни свят на звездите и галактиките и за това, как хората стъпка по стъпка са навлизали в глъбините на Вселената. Тук ще става на въпрос за гората, а не за дърветата, за поведението, а не за физиологията на звездите; със свойствата на отделни обекти ще се занимаваме само дотолкова, доколкото те служат като средство за изучаване строежа на Вселената. Особено внимание е отделено на методите за определяне на разстоянията, които, ако не знаем, просто нищо не ще можем да кажем за природата на небесните обекти. Приликата на звездите с нашето Слънце стана доказана само след като бе определено разстоянието до тях.Спорът за природата на спиралните мъглявини, който още помнят астрономите от по-старото поколение, днешните дебати за природата на квазарите — всичко това са спорове за разстоянията.

Източник: nauka.bg

Автор: Радослав Станчев
IAU – A79

Слънчевата система има някои странни свойства, които всяка теория за произхода й трябва да може да обясни. Измежду тези свойства три се открояват като критични.

1. Сумарният ъглов моментна системата е разпределена твърде странно. Ъгловият момент е мярка за количеството въртеливо движение. Количествено той се дефинира чрез произведението на момента /масата по скоростта/ и разстоянието по нормалата между центъра и линията, по която е насочен момента. Следователно бързо движещо се тяло, което подобно на Земята се върти около оста си, има като орбитален ъглов момент, така и ротационен ъглов момент. Би следвало да очакваме, че след като Слънцето притежава по – голямата част от масата на Слънчевата система, то ще притежава също така и по – голямата част от пълния ъглов момент благодарение на въртенето си. В действителност е точно обратното. Планетите и спътниците им, чиято маса е само 0.14% от общата маса на Слънчевата система, в следствие на въртеливите и орбиталните си движения дават 98% от пълния ъглов момент на системата. Ако целия наблюдаван ъглов момент беше съсредоточен в Слънцето, то последното би се въртяло около 50 пъти по – бързо, от колкото е сега. От гледна точка на най–наивните предвиждания Слънцето се върти изключително бавно.
2. Съществува характерно разпределение на материята в космическото пространство. Всички планетни в орбити са разположени почти точно в една равнина, а самите планети се разпределят в две групи. Групата на вътрешните планети включва Меркурий, Венера, Земя и Марс, които са плътни и с малки размери. Групата на външните планети, които имат големи размери и ниска плътност, включва Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон макар й последната да не се вписва в скоро формулираното ново правило за планета, както и не изцяло в закона на Боде. Средното разстояние Rⁿ на планетите до Слънцето се подчинява на закон, открит за пръв път от Боде през 1772 г.
Rⁿ = (0.4 3.2×2ⁿ)AU*
Където n = – ∞ за Меркурий, n = 0 за Венера, n = 1 за Земя, n = 2 за Марс,
n = 3 за астероидния пояс, n = 4 за Юпитер и.т.н. /Отново Плутон е своенравен и изпълнява закона на Боде само приблизително. / Изглежда, че закона на Боде не е просто числов куриоз. Този възглед се потвърждава от факта, че вътрешните спътници на Юпитер, Сатурн и Уран също се подчиняват на закона на Боде с подобна форма.
3. Общо взето, спектроскопичните данни за разпределението на химичните елементи по повърхността на Слънцето показват, че то е подобно на разпределението на елементите на Земята. Изключение правят най – леките елементи водород и хелий, които не могат да бъдат удържани от гравитационното поле на Земята, а така също така литият, берилият и борът, които пък рядко се срещат в Слънцето, тъй се разрушават от ядрените реакции при температури от порядъка на 1 000 000 К. От тук се натрапва изводът, че Земята никога не е била много гореща. Заключението, че температурата при възникването на Земята е била ниска, може да се направи още и от това, че летливите елементи, каквито са кадимият, цинкът и живакът, не са силно концетрирани в земната кора, както биха били, ако на някакъв етап от еволюцията те са били изпарени.
Разпределението на ъгловия момент, разпределението на материята и разпределението на химичните елементи са трите основни свойства на Слънчевата система, които една теория за произхода й трябва непременно да обясни.
Съществуващите теории се разпределят на два класа. В първият клас са тези, които изхождат от хипотезата, че Слънцето и планетите имат общ произход. Във втория клас са теориите, съгласно които планетната система е била придобита след образуването на Слънцето. Съгласно теориите от първия клас Слънцето и планетите кондезират от една предимно газова мъглявина. Теориите за първоначалната мъглявина са привлекателни поради икономичността, с която в тях планетите възникват буквално като стружки от матеряла за образуването на звездата. Техният недостатък, от друга страна, е, че се налага да се измислят сложни обяснения за съществуващото разпределение на ъгловия момент. Теориите от втория клас допускат два възможни начина, по които са били придобити планетите. Това са или сблъскването с друга звезда, или акрецията на матерял от междузвездните газови и прашни облаци. И в двата случая / на сблъсък или акреция/ Слънцето се движи спрямо източника на планетарния матерял и поради това след захващането на този матерял то придобива голям ъглов момент. Следователно тези теории с лекота обясняват съществуващото разпределение на ъгловия момент.
Първата теория, която обяснява произхода на Слънчевата система от една обща първоначална мъглявина е създадена от Лаплас през 1796 г. Съгласно тази теория под действието на гравитацията въртящата се газова мъглявина  се свива. Тъй като ъгловият момент се съхранява, ъгловата скорост в резултат на това се увеличава и центробежните сили превръщат сферичният облак в диск. В края на краищата дискът се разкъсва на пръстени, а след това всеки пръстен кондензира, за да се образува в него планета. Теорията на Лаплас е несъстоятелна, тъй като според нея Слънцето би трябвало да се върти много по – бързо, а пък и наблюдаваният пълен ъглов момент е недостатъчен за предвижданото от теорията изхвърляне на материя. През 1960 г. Хойл преодоля тези трудности, като предположи, че първоначалният ъглов момент е бил достатъчен за изхвърлянето на пръстен от материя в района на орбитата на Меркурий. Той твърди, че при взаимодействието на магнитното поле и йонизирания газ в пръстена се пренася ъглов момент  от зоната на централния кондензант – Слънцето във веществото на пръстена. По този начин пръстена ще се движи по спирала навън и в крайна сметка ще кондензира в планети или съвсем ще се откъсне, отнасяйки излишният ъглов момент. Друг изход от ситуацията е предложен от фон Вайцзекер през 1944 г. Той постулира, че турбулентното движение в свиващият се диск ще доведе до образуването на бързо движещи се вихри, които се въртят в качеството си на протопланети около въртящият се кондензант – Слънцето. По този начин може да се придобие само малка част от ъгловия момент, тъй като може да бъде захванато само вещество, което не е завихрено. Излишният ъглов момент би трябвало да бъде отнесен от материята, която се отскубва от гравитационното поле на системата. Малко по – късно Тер – Хаар през 1950 г. и Купър през 1951 г. доразвиват идеята на фон Вайцзекер.
Един друг подход е развит в теорията на Маккрий през 1960 г. Съгласно тази теория, огромният първоначален звезден облак, от който в крайна сметка са се образували стотици звезди, се състоял от малки ”флокули”. Някои от тях се срастнали, за да образуват звездите, а други били захванати, за да се образуват планетите. Дадено тяло с плътност ρ ще бъде разкъсано от образуваните от Слънцето гравитационни приливи, ако това тяло се намира на разстояние, по – малко от границата на Рош, която е приблизително 1.5(M☼/ ρ)⅓ . Привежданата от Меркурий средна плътност на флокулите в облака би довела до това, че тази граница е от порядъка на орбитата на Юпитер. По такъв начин планетите гиганти биха могли да се образуват чрез слепване на флокули около тази граница и отвъд нея, но не и по–близо. Така по естествен път възниква разделението между големите външни и малките вътрешни планети. Както и при теориите за сблъскване и арекция , обяснението на разпределението на ъгловия момент е изключително правдоподобно. Трудно е обаче да се обясни законът на Боде.
Теориите за сблъскванията произхождат от предположението, че образуваното вече Слънце се е сблъскало с друга звезда. Съществува един доста популярен модел предложен от Чембърлейн през 1901 г. и Моултън през 1905 г. и доразвит от Джефрис и Джийнс между 1916 – 1919 година. Съгласно тези модели планетите са се оформили от огромни пурообразни приливни образувания откъснали се от Слънцето под въздействието на минаваща наблизо звезда. Това предполага, че първоначално планетите са били горещи, а ние знаем, че това противоречи на данните за химичния им състав. Въпреки това теориите за сблъскване са привлекателни, понеже обясняват просто съществуващия ъглов момент. По някакъв начин те обаче трябва да въведат студената материя в разглежданията  и Улфсън през 1964 г. вдъхва живот на подобна теория. Този път приливната вълна не се откъсва от Слънцето, а от сблъскващата се с нея звезда. Счита се, че последната е дифузна протозвезда, която е още в стадии на формиране и следователно е все още студена. Звездните сблъсъци са крайно невероятни явления, при това се предполага, че плътността на звездите е такава, каквато се наблюдава в околността на Слънцето. В един газов облак обаче, където стотици звезди се намират в процес на формиране, сблъскванията между протозвезди и вече формирани звезди  ще бъдат значително по – чести. Ето защо моделът на Улфсън е правдоподобен. Материята в приливната вълна от звезден газ се откъсва напълно от протозвездата и се задържа в орбита около Слънцето. От тази гледна точка планетите възникват от различен кондензант в една и съща мъглявина. Това става известно време след раждането на Слънцето, но вероятно не много по – късно от 100 000 000 години – времето за образуване на звезди с маса по – малка от Слънчевата.
Акреционните теории предполагат, че Слънцето залавя в облака около себе си вещество при преминаването си през междузвезден облак от прах и газ, който вероятно представлява останки от свръхнова. Тази теория е предложена от Шмид през 1944 г. и доразвита от него през 1959 г. Той е принуден да предположи наличието на трето тяло /близка звезда/, защото в противен случай закона за запазването на енергията и импулса не допуска захващането на каквото и да било вещество. Оказва се обаче, че не е необходимо да се предполага осъществяването на тази крайно неправдоподобна ситуация. През 1961 г. Литлън доказва, че ако относителната скорост на Слънцето спрямо облака е ниска, може да бъде захванато достатъчно количество материя. Акреционните теории, както и теориите за сблъскванията удачно избягват проблема за бавното въртене на Слънцето и в същото време дават задоволително обяснение за относително големия ъглов момент, асоцииран с планетите. Коя е причината за изключително бавното въртене на Слънцето, е въпрос, който остава без отговор. И разбира се в нито една арекционна теория няма и намек за това, след какъв период от живота си Слънцето се е сдобило с планетна система.
Всички теории са затруднени при обясняването на почти кръговите орбити на планетите и закона на Боде. Обяснението на кръговите орбити изобщо е трудно, но най – вече това е така за акреционните теории и теориите за сблъсквания. Всички теории са изправени пред проблема за разделянето на планетите на малки и голями. Разпространеното обяснение на този факт изхожда от предположението, че съществува температурен градиент, поради което по–близкото до Слънцето вещество е по–горещо от по–далечното. Каменистото вещество с висока температура на топене се втвърдява първо. По летливите леки елементи като водород, хелий и амоняк и.т.н. се отдалечават от топлата област, в която се образуват малките вътрешни планети, и в последствие се струпват под формата на големите външни планети с ниска плътност.
Очевидно наличието на голям брой неустановени обстоятелства прави невъзможно окончателното изясняване на въпроса за произхода на планетите, както и на въпроса с каква честота се срещат планетни системи в Галактиката. На лице са сериозни астрономически доказателства за това, че и някои други звезди имат тъмни партньори, а бавното въртене на звездите с малка маса, подобни на нашето Слънце, може би е указание за наличието на планетна система. Сумарно доказателствата са в полза на това, че в Галактиката съществуват и други ”слънчеви системи” но без напълно убедителен модел за произхода им е невъзможно да се направи точна оценка на техния брой.

Източник: nauka.bg