Цветница – празникът на пролетта

Цветница е един от най-красивите и очаквани пролетни празници в българския календар. Всяка година този ден се отбелязва в неделята след Лазаровден и точно една седмица преди Великден. Той носи различни наименования в различните части на България – Връбница, Цветна неделя, Вая или Куклин ден, но навсякъде е изпълнен с богата символика, свързана с възраждащата се природа и разцъфтяващите цветя.

Празникът Цветница има дълбоки религиозни корени. Според Библията на този ден се чества влизането на Иисус Христос в Йерусалим. Жителите на града го посрещнали тържествено с палмови клонки и възгласи „осанна“. Интересен факт е, че само няколко дни по-късно същите тези хора ще викат „разпни го“. По стечение на обстоятелствата в българските земи палмовите клонки са заменени с върбови, което дава и второто популярно име на празника – Връбница.

Макар в основата си да е религиозен, този празник е широко възприет от българите и се е превърнал в неразделна част от традиционния ни календар. Цветница е тясно свързана с предшестващия я Лазаровден и заедно формират важен пролетен обреден комплекс. Лазарките, които са главните действащи лица в обредите на Лазаровден, участват активно и в ритуалите на Цветница.

Празничната обредност се разгръща в няколко взаимно пресичащи се кръга. Първият кръг е свързан с обредно-магически действия с върбата, вторият – с култа към мъртвите и предците, а третият – с пролетните момински обичаи и игри. Тази многопластовост на празника показва неговото значение в народните вярвания и обичаи.

Сутринта на Цветница вярващите отиват на църква, където се отслужва специална литургия и се благославят върбови клонки. След това хората ги отнасят в домовете си, защото се вярва, че те носят здраве и предпазват от зли сили. В много райони на страната тези клонки се сплитат във венци и се окачват на външната врата на къщата като символ на защита и благополучие.

Едно от най-интересните и емблематични събития на Цветница е обичаят кумичене. Специално за този ден девойките приготвят обреден хляб с форма на кукла. След това момите правят венци от върбови клонки и се събират на реката. Там пускат венците си по течението и чакат да видят кой ще тръгне пръв по водата. Момата, чийто венец поеме най-напред по течението, се избира за кумица. На някои места освен венчетата момите пускат по водата и обредната хлебна кукла.

Избраната кумица има специална роля в последващите ритуали. В някои региони на България момите, които са я избрали, гуверят (въздържат се от храна) една седмица. След приключването на лазарските танци и обреди, които продължават общо два дни – на Лазаровден и Цветница, събраните от момите-лазарки продукти се носят в дома на кумицата. Там на Велики четвъртък те отново се събират, за да боядисат великденските яйца и да изпекат празничния козунак.

Тези лазарски игри и обреди имат дълбок смисъл в народните традиции. Те са свързани с посвещението на девойките от една възрастова и социална група в друга, символизирайки прехода от моминство към зрялост и готовност за брак. Интересно е, че произходът на тези обичаи може да се проследи още от древността, показвайки устойчивостта на народните вярвания през вековете.

В миналото за всеки голям празник се отбелязвал с редица интересни традиции и обичаи, част от които са запазени и до днес. Цветница е подвижен християнски празник, свързан с библейската история за влизането на Исус Христос в Йерусалим по време на еврейската Пасха, няколко дни след възкресението на Лазар. Това допълнително подчертава връзката между Лазаровден и Цветница, както и тяхното място в предвеликденските чествания.

Според традицията на Цветница празнуват всички хора, които носят имена на цветя. Това включва имена като Роза, Маргарита, Теменуга, Деляна и много други. Празнуват също и тези, чиито имена произлизат от названия на дървета, което показва дълбоката връзка на празника с природата и нейното пролетно възраждане.

Именници: Аглика, Албена, Алиса, Ангел(ина), Биляна, Божура, Вероника, Виола, Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Гергин(а), Гроздена, Гроздан(к)а, Далия, Дафина, Делян, Деляна, Дилян, Диляна, Делия, Димитър, Детелина, Евелина, Елица, Елха, Жасмина, Здравко, Здравка, Зюмбюла, Зюмбюл(ка) и много други красиви български имена, свързани с растителния свят.

Честит имен ден на всички с чудни имена на цветя, храсти и дървета!

В съвременния свят много от древните традиции на Цветница постепенно губят своето значение и се практикуват все по-рядко. Въпреки това, в редица села и малки градове на България все още се организират лазарски групи, които участват в обичаите за Цветница, а хората продължават да ходят на църква за благословия на върбовите клонки. Това показва желанието на българите да съхранят своето богато културно наследство и да предадат традициите на идните поколения.

Цветница остава един от най-светлите и обичани пролетни празници в българския календар, символ на възраждащата се природа, на чистотата и красотата на цветята, и на вечния кръговрат на живота.

Непосредсвено след Коледа източноправославната църква празнува Васильовден или Сурваки. На този ден източните християни почитат паметта на Св. Василий Велики. Един великите философи и писатели на раннохристиянската царква.

Свети Василий е роден в гр. Кесария Кападокийска около 350г. от н.е. в знатно хриситянско семейство. При формирането на неговия характер дейно участие вземат майка му Емелия и баба му Макрина. Те възпитават малкия Василий и неговия брат Григорий Богослов в християнските ценности.

По-късно Василий и неговия по-малък брат Григорий учат в Кесария . В това училище свети Василий се запознава с Григорий Богослов-негов приятел и съидейник. След това младия Василий продължава своето обучение в Атина, където учи с бъдещия император Юлиан Апостат. Негови учители са прочутите за времето си лектори Химерий и Прохерезий.

След като завършва своето обучение свети Василий Велики се установява близо до гр. Неокесария при р. Ирис. Там той създава скромно монашеско общежитие. Малко след това към него се присъйдинява и неговия верен приятел и сподвижник Григорий Богослов. В този манастир те създават своя правилник на монашеския живот, който векове наред е използван в православната църква.

Свети Василий си остава един най-видните апологети на източната църква.

Народната традиция свързва празника на Св. Василий Велики със обичая суровакане. Въпреки тази малка съществена разлика коледарските и сурвакарски групи На Васильовден се събират млади мъже, които обикалят къщите през нощта и суровакат техните стопани. На самия празник минават и групи от деце, които също суровакат стопаните на къщите. Самото суровакане се явява един вид продължение на коледарските благословии. Както коледарите и сурвакарските групи си имат водач и човек, който изпълнява ролята на магарието и прибира парите и другите дарове. И пак както коледарите носят със себе си криваци, така и сурвакарите на Васильовден носят дряновици украсени с пуканки, сушени плодове и вълна. В някои места вместо дряновица се използва и крушевица, т.е. клонки от крушево дърво.

В гр. Елена и околността се е запазила една празнична благословия за берекет, която се изпълнява именно на Суроваки. Тя е следната:

”…Сурва, сурва година,

Весела година,

Златен клас на нива,

Червена ябълка в градина,

Жълт мамул в леса,

Златен грозд на лоза,

Пълна кошара с агнета (стока),

Пълнна къща с деца,

Да ви е честита новата година,

До година, до амина.”

Накрая сурвакарите изричат следното: „ амин братко, кови магарето ”. Там където минат сервакарите хората ги даряват с пари и лакомства.

Вечерта на срещу Сурваки стопанката приготвя традиционната баница с късмети, която се приготвя от точени кори и сирене. В нея се слагат късметите, като за целта се използват дряновите пъпки. Освен в тези късмети в баницата се слага и пара. Като дванайстия час най-възрастния представител в семейството завъртва баницата.

Народът смята дряновото дърво за едно от най-здравите дървесни видове у нас. То е най-ранното разпапило и разцъфнало дърво, но неговите плодове се берет последни. Те се използват в народната ни медицина.

На празничната трапеза освен новогодишната баница с късмети присъства и свинска пача приготвена от коледното прасе. В някои райони на страната в това число и еленския край се коли петел. Обикновено той се приготвя с кисело зеле. На масата също трябва да има плодове и пуканки.

Наред с Коледа и Суроваки може да се причесли към най-мистичните български празници. Защото по-голяма част от ритуалите и обредите извършвани през тези дни носят духа на старите българи.

Използвана литература:

Бакалов, Георги ” Византия ”, София, 1995г., стр.118-119

Празникът, който отбелязваме непосредствено преди Коледа е Бъдни вечери той като повечето зимни празници спада към групата на неподвижнитетакива. Той се чества винаги на 24.12. За разлика от предходнитепразници Бъдни вечер се отличава с богата празнично обредна система. Внякои краища на България Бъдни вечер се нарича още Мала или още ДетскаКоледа.

На този ден се извършват ритуали и обреди, които са свързани с посрещането на Коледа.

На този ден българите принасят в жертва прасе, което е гледано цялагодина. Макар и да колят на 24.12, то храните приготвени от свинскомесо, а и от всяко друго се консумират на Коледа. Това се прави с целпонеже денят преди Коледа се явява последния от тъй наречените Коледнипости.

Едно от характерните неща за този ден е ”бъдника”. Той е задължителенза всяко семейство. Обикновено няколко мъже от дадено домакинство ходятв гората да отсекат дървото, което ще играе ролята на бъдника и ще горицяла нощ. Обикновено бъдника бива дъб или круша. Самият бъдник като секачи на шейна или друго превозно средство не трябва да опира или паднена земята. По пътя за дома то не трябва да докосва земята. Когатопристигне в дома, стопанинът го слага в огнището. Бъдникът трябва дагори без прекъсване не само в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа, но идо Йордановден. След като изгори бъдника пепелта от него не сеизхвърля, а се ползва като лекарство през годината.

Основната обредна храна на този празник е постна. Тя винаги трябва дабъде тек, т.е. нечетен брой гозби. На празничната трапеза трябвазадължително да има следните ястия: постен боб яхния, постни лозовисърми, варено жито, ошав, тиквеник ( постна баница с плънка от тиква ),зеленчуци, които са произведени през изминалата вече година. Наред стова се приготвя постна пита украсена отгоре. Най-често използванатапластика е монограма на Христос, който се прави от две разточени късатесто. По краищата се слагат топки. Тези краища са заградени отпо-голям къс разточено тесто. Всичко това е свързано със символиката настарите българи. Топките на питата символизират овцете или другитедомашни животни. Но най-често овцете, а затвореният кръг – кошарата.Това не е случайно, тъй като ранните християнски зографи са сипредставяли Христос като добрия пастир, заобиколен от стадо овце. Освентова според Библията, след раждането си детето Иисус е сложено в ясла.

Така че в празнично-обредната система на Бъдни вечер и Коледа често се преплитат библейските притчи и народните вярвания.

Вечерта, когато цялото семейство седне на масата, най-възрастният членна този дом прикадява вечерята. След това главата на семействоторазчупва празничната погача, като първото парче се оставя винаги заБогородица. По време на Бъднивечерската вечеря никой от челядта настопанина не може да става и ходи изправен. Ако се наложи на някого дастане, то той трябва да върви приведен.

Празничната трапеза не се раздига до сутринта на Коледа.

В нощта срещу Коледа също така се извършват гадания. Това се правинай-вече от младите момичета. Те слагат под възглавницата си първатахапка. Когото сънуват за него ще се омъжат. Така те гадаят какъв щебъде бъдещия им съпруг.

Друга много важна съставна част в празнично-обредната система на тезидва празника е коледуването. То започва още вечерта на Бъдни вечерсрещу Коледа, но коледарите се събират седмица по-рано за да разучатнови песни и да си припомнят стари.

Ръководител на тази дружинка е тъй наречения станеник. Той енай-възрастния коледарин в групата. Всяка коледарска група има и деца, които също изпълняват определени функции. Тези от тях, които чукат навратата се наричат коте, а тези, които приемат и носят даровете сенаричат магаре. Коледарите обикалят къщите и благославят технитестопани. Коледарите, чрез специални песни и заклинания наричат заздраве и берикет домашните. Самите стопани от своя страна даряватколедарите с пари, кравай и др. Тези дарове се слагат в дисагите намагарето. Те не влизат само там, където има починал и този дом все ощее в траур.

По характер и значение самото коледуване има много общи черти с единдруг обичай, а именно лазаруването при девойките. Както прилазаруването, така и при коледуването участие вземат млади несемейнимлади хора. В случая това са ергени. Както за лазарките, така и заколедарите този обичай има важно значение в техния по-нататъшен живот.Те всъщност преминават от едно обществено положение, което се свързвадо голяма степен с тяхното възрастово израстване. И момите следЛазаровден, и ергените след Коледа могат вече да се задомяват.

Този процес на преминаване от една възрастова група в друга исъответната промяна на социалното положение е познато явление в многодревни религии. То не е било чуждо и на нашите предци траките,славяните и прабългарите.

В деня на самия празник Коледа, който е най-големия зимен християнскипразник приключват дългите четиридесетдневни пости. Въпреки, че неговияпроизход е християнски, то в неговата обредна система се преплитатбиблейската история за раждането на Христос със старите до християнскивярвания познати не само на източните народи, но и на нашите предци.Този празник е свързан с календара, тъй като се празнува винаги околозимното равноденствие. Основната идея, която е заложена в неговатасимволика е за вечната умираща и възраждаща се природа. Тогава за пръвпът от 40 дена може да се яде блажно. Естествено, че вече на коледнататрапеза ще присъстват и местни ястия.

Въпреки, че човек може да разпусне след коледните пости остават все ощенякои забрани, които важат до Йордановден. Става въпрос, че от Рождество Христово до Богоявление са тъй наречените мръсни дни. Човекне трябва да замръква, защото тогава излизат някои митологични съществаползващи се с лоша слава. Такива са вампири, талъсъми, караконджоли идр. Ако случайно му се налага на човек да излезе навън по късна доба,то той трябва да има муска или амулет, чиято основна съставка да ечесъна. Той служи като защита срещу тези мрачни сили.

Като повечето наши празници и Бъдни вечер, и Коледа са тясно свързани снашето далечно минало. Те са част от нашата национална идентичност.Така, че ние българите трябва знаем и помним нашите традиции. Те санашите корени.

Игнажден е един от големите зимни празници, който предхожда Коледа. За разлика от празниците на Св. Спиридон и Св. Модест той е разпространен в цялата етническа територия на България.

На този ден се почита паметта на Свети Игнатий Богоносец. Той е роден и живял през ІІ век. Свети игнатий е един от многото ученици на Йоан Богослов. През своя съзнателен живот той е заемал архиепископската катедра на гр. Антиохия. Но той е застигнат участта на повечето ранни християни, т.е. вследствие на гоненията срещу привържениците на тази нова религия и Св. Игнатий намира своята мъченическа смърт. Той загива на сцената на римския колизеум разкъсан от диви зверове. Това става по време на управлението на император Траян Деций (249-251 г.).

Макар, че тозипразник се празнува в цялата страна, то той е познат под различни наименования. В Северна България денят на Свети Игнатий се нарича Игнажден, Идинак (Единак). Но в Южна България този празник бива наричан Идигнажден, Игнатьовден (Родопите) и Полаз или Полязовден (Котленско).

Въпреки различните наименования на този ден се извършва един и същи обред. Като повечето български традиционни празници, така и на този се извършват определени магически практики. Една от характерните гадателски практики за този празник е обичая „полазване“. На него ден се гледа кой човек пръв ще дойде в къщата. Ако е малко момиченце, то през следващата година ще има повече женски животни.

Обикновено самия полазник трябва да донесе дъски и трески събрани около дръвника и да ги сложи около домашното огнище. Тогава той сяда и започва да имитира пиле като изрича пиу-пиу. После той става и разручква огъня. Когато прави това, то той трябва така да го разрови, че колкото се може повече искри да има и тогава започва да благославя – „Колкото искри в огъня има, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в тази къща!“

В някои райони на страната, където земеделието е водещ поминък на местното население домакинята подава на гостенина полазник решето и семена. Така той трябва ритуално да заоре земята. След тези действия започва да нарича за плодородие. Благословията е подобна на вече спомената, но вместо животните, там се благославя за плодородие. Пожелава се повече жито, ечемик, царевица и други. Все неща свързани със земеделието. Това ритуално заораване се среща и в Западна България.

На самия Игнажден полазника се черпи с вино и ракия. Стопаните му подават и тъй наречения „Игнажденски кравай“, който се приготвя специално за този ден. Ако случайно годината е добра както за земеделица, така и за скотовъдеца, то те канят на следващия Игнажден същия полазник.

Друго характерно за този празник е, че на него жените в къщата не вършат никаква домашна работа. Според народната вяра на този ден са започнали родилните мъки на Богородица. Поради това на него ден не работят особенно младите булки и невести. Това се прави с цел по-безболезнено да заченат и раждат.

Друга гадателска практика, която се извършва на Игнажден е предсказването за евентуално бъдещо омъжване на младите момичета. На този ден те гадаят за кого ще се омъжат и кога ще стане това.

Като цяло множеството гадателски практики, които се извършват на Игнажден са наследство от нашия езически период. Така също ролята на самия полазник в далечното ни минало се е извършвала от самия жрец. А самата благословия се явява магически заклинание за благополучие и проспиритет, които е изричал жреца като духовен наставник на нашите прадеди.

Както празника на Свети Спиридон, така и денят на Св. Модест се тачи предимно в района на Пиринския. Освен в Благоевградско и Гоцеделчевско, този празник е познат и на населението на Странджа.

Според народното поверие Свети Модест наравно със Свети Георги се явява покровител на земеделци и овчари.

Тъй като основния поминък на странджанци е животновъдството затова този светец е бил много популярен в миналото. На този ден главнодействащи лица са жените. Те приготвят обредни пити, които се дават за здравето на животните. На някои места тези пити се дават и на самите животни. Но обикновено стопанките месят тези пити и след това ги раздават, като за целта те се намазват с много олио „за да е мазен добитъка“.

На този празник впрегатните животни не се впрягат, а напротив. Те през целия ден се оставят неразпрегнати.

На празника на Свети Модест се слагат умалени копия ярем или рога. Това се прави особено в къщи, където често умира добитъка. Най-често те са изработени от алуминий, но ако семейството е по-заможно те биват и от сребро. Това се прави с цел да се умилостиви светеца и лошото да напусне тази къща, която я сполетяло беда.

За нашите предци това е имало голямо значение, защото воловите и конете са били основната впрегатна сила. С тях те обработвали своята земя, с тях също те се предвижвали на големи разстояния. Така че ако едно семейство е имало два вола и единия умре, то това сериозно разтройвало финансовото положение на българския селянин. Затова значението за селското стопанство е голямо.

Непосредствено след Зимна Св. Ана народът ни почита денят на Св. Спиридон. Според легендата Св. Спиридон е живял през ІV век от н.е. е на о. Кипър. Той е заемал Тримитутската епископска катедра.

В правослвавната иконография този светец е изобразяван с плетена от върбови клони шапка. Легендата още разказва, че името Спиридон произлиза от гръцката дума ѕреіѓа, което означава плетеница , мрежа, кошница. Освен това често зографите го зографисват и с тухла държящ в дясната ръка. Поради това Св. Спиридон се приема като покровител на занаятчиите. Той също е закрилник и на козарите.

Култът на този светец е най-разпространен в Южна и Югоизточна България. Той особено е популярен сред християнското население на Родопите и в района на Благоевград. Според народната вяра Св. Спиридон е покровител и на кожните болести. За да го умилостивят – жените родопчанки приготвят специални обредни хлябове, които те раздават за здраве. Тези обредни действия много напомнят обредите, които се извършват на празника на Св. Харалампи ( Св. Харалаби ), който се чества на 11. февруари и който е разпространен главно в Северна България.

Освен този хлаб жените от Благоевградския край замесват пити. Те са предназначени за домашните животни. Те им се дават за да бъдат здрави. Но най-вече такава обредна пита се дава на конете. И този ритуал има аналог в нашата традиционно-обредна система. Тези действия се извършват на празника на Св. Влас, който от своя страна покровителства болеста влас. В миналото домашните животни много често са се разболявали от нея. Така в желанието си опазят своя впрегатен и не само пригатен добитък хората правят какво ли не за да умилостивят светците покровители на тези болести. Така обричат специалния обреден хляб за здравето им.

На днешния ден празнуват предимно хора, които носят името на светеца- Спиридон. А и също така и Спиро, Върбан и други производни на това име.

Няколко дена след големия християнски празник Никулден българската православна църква отбелязва денят на Св. Ана. Според Библията Св. Ана е майката на Дева Мария. На Зимна Св. Ана църквата чества нейното зачатие. Нашия народ нарича този празник Зимна Св. Ана или Анино зачатие.

В някои райони на страната на този ден се извършват гадателски практики, които са характерни за празника Игнажден. За разлика от нега на Зимна Св. Ана полазниците обикновено са деца-най-често малки момичета. Народът вярва, че малките деца са все още невинни души, които не са способни на лоши постъпки.

Този празник се почита също от врачките и магьосниците.Те правят различни заклинания на този ден. Според народното поверие за да е силна една магия, тя трабва да се е направена на нивата. По това те до някъде приличат на бродниците, които от своя страна, чрез магии отнемат силата и плодородието на чуждите ниви.

Много хора в миналото са вярвали, че в нощта срещу празника на Зимна Св. Ана магьосниците, чрез своите умения са сваляли луната. Пак според хорското мнение те много по-трудно я връщали на предишното и място.

За да се предпазят от зли магии хората на този ден са приготвяли какранени кръстове, чрез тях са гонили всички лоши духове.

Като се има моментното състояние на обществото мога да кажа, че то не се различавало много от това от предишните векове. И днес има хора, които магически умения, а също така и такива, които се страхуват от магии и имат пълно право за това.

Прабългарската религия и култът към вълка

Различните научни изследвания в областта на прабългарската религия разкриват древните българи в една нова светлина. За разлика от множеството религиозни системи, съществували в древността, тази на българите се е числяла към групата на монотеичните учения. Нашите предци са почитали бог Тангра (Тангри) като върховно божество. Чрез него те са обожествявали природата и нейните четири елемента – въздух, вода, огън и земя.

Според прабългарските религиозни възгледи, бог Тангра присъства навсякъде в света около нас. Този култ е толкова силен, че продължава да се практикува и до днес от някои народи от територията на бившия Съветски съюз. Монотеизмът на древните българи е интересен феномен, който ги отличава от много други древни общества.

Тотемизъм в прабългарските вярвания

Наред с култа към Тангра, сред прабългарите е бил разпространен и тотемизмът. Това религиозно явление е характерно за всички древни общества, включително и българското. То се изразява в почитането на различни животни, обикновено диви представители на фауната.

Според вярванията на древните българи, хората с общ произход имат един и същ прародител, който след смъртта си възприема образа на определено животно. По този начин животното се превръща в покровител на представителите на един род. Неговият образ се използва в семейната хералдика и става тотем на даден род, племе или народ.

Прабългарският календар и вълкът

Религията на прабългарите и тотемизмът са били взаимно свързани. Доказателство за това е календарът на прабългарите, който спада към групата на лунните календари. Той представлява 12-годишен цикъл, като всяка година е посветена на дадено животно.

Една от особеностите на прабългарския календар е, че третата година е посветена на вълка. Това е напълно естествено, тъй като вълкът е животно, което е било близко до заобикалящия свят на нашите предци. Самият вълк е бил обожествяван от древните българи като важен тотем.

Ролята на шаманите в прабългарското общество

Българските шамани в качеството си на религиозни водачи са притежавали магически способности. Те често са приемали образите на различни животни, включително и на вълка, по време на своите ритуали и обреди. За тези практики научаваме най-вече от произведенията на византийските летописци, както и от малкото оцелели наши източници.

В древните общества владетелят е бил и върховен жрец. Така в историческата наука се появява терминът „цар-жрец“. Понеже царят трудно съчетава владетелските си функции с тези на върховния жрец, той е имал заместници – шаманите. С развитието на древните общества религиозните обреди все повече са се извършвали от тези духовни водачи.

Нарастналата държавна отговорност на средновековните български владетели ги е принуждавала да водят само религиозните церемонии с особено важен характер. Такива са например сключваните със съседните владетели мирни договори. Едно от тези споразумения е споменатият от византийския хронист Игнатий Дякон мирен договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец.

Боян Магесникът – прочутият български шаман

Много често шаманите са произлизали от средите на прабългарската аристокрация. В някои случаи това са били представители на управляващата владетелска династия – братя, синове и братовчеди на хана.

Според гръцките хронисти и нашите летописци, един от най-прочутите български шамани е Боян Магесникът. Повечето домашни и чужди източници, най-вече византийските, говорят за Боян като за член на българския хански двор. Според тях той е бил брат на хан Умор.

Византийските и българските летописци описват подробно ритуалите и обредите, които е извършвал Боян Магесникът. От техните записи става ясно, че той е имал способността да приема формата на различни животни, включително и на вълк.

Наследството на прабългарските традиции

Някои от ритуалите и обредите на древните българи продължават да съществуват в българските земи и след като народът приема християнството. Освен това се запазва част от религиозната философия на нашите предци. Това намира най-голямо отражение в нашите митични песни.

Традициите на прабългарите се оказват изключително устойчиви. Те надживяват своето време и оцеляват през вековете. Доказателство за това не са само митичните песни, но и самият български традиционен календар. Народът и до ден днешен храни страхопочитание към вълка, затова на него са отредени дните от 1 до 3 февруари, които са известни като Трифунци – по името на празника на св. Трифон Зарезан.

Тези дни са известни също и като Вълчи празници. Докато траят, домакините не трябва да хващат остър предмет, особено нож и ножица. Вярва се, че ако се наруши тази забрана, вълкът ще пакости на селянина. Тази традиция е ярко доказателство за дълбоките корени на прабългарските вярвания в нашата културна памет.

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики (305-337 г.) и неговия син Костанций ІІ (337-361 г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат ( 650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741 г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Свети Герман
12.V

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики ( 305-337г. ) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730 г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Култа към св. Герман заема важно място в традиционната вяра на българите. Според българската традиция този светец се възприема като един от покровителите на градушките наред със св. Вартоломей и св. Илия.

С този традиционен празник е свързан цял ритуален коплеск от действия, които се извършват обикновено по време на суша.

В деня на св. Герман Градушкар се прави глинена мъжка кукла-наречена по името на светеца.

Тези ритуални действия са разпространени предимно в Северна България. След като е направена тази глинена фигуррка, тя бива поставена върху носило или саван. Участниците в ритуала отиват до място, което се намира близо до водоизточник. Там те следват до най малка подробност българските погребални обичаи. По време на самото опело се израчат следните думи: „умря Герман от суша за киша”. Но този ритуал макар и в по-редки случаи се извършва и когато годината е кишева. Тогава се изричат думите: – „умря Герман от каша за суша”.

След като се опей ритуалната кукла се погребва именно до реката. Като се извърши и това последно действие започва общоселско веселие.

Въпреки, че св. Герман е християнски светец, то произхода на неговия култ има тракийски произход. Според някои учени като проф. Стоян Генчев – обредната куклата Герман изобразява млад несемеен мъж, т.е. ерген. Това не е случайно. По този начин има по-голяма вероятност да бъде чута молбата на хората от Господ.

От написаното дотук става ясно, че чрез култа на св. Герман се запазват стари езически традиции, които са играли важна рола в старобългарското общество. Те оцеляват и след приемането на християнството. Свети Герман 12.V

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики ( 305-337г. ) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики (305-337 г.) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741 г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730 г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Тези традиции продължават да се спазват до ден днешен.