Салицилова киселина
Бащата на германския химик Феликс Хофман страдал от мъчителен ревматизъм. Грижовният син се опитвал да измисли болкоуспокоително без странични ефекти и през 1897 г. разработил аспирина от салицилова киселина, извлечена от кората на върба. Аспиринът е един от най-добрите от дълга серия болкоуспокояващи екстракти от бреза и върба, създавани отпреди близо 2000 години. Чиста салицилова киселина била изолирана за пръв път от италианския химик Пирия през 1838 г.
Шотландският бактериолог Александър Флеминг (1881 – 1955) случайно открил антибактериалния ефект на плесента penicillium notatum през 1928 г., докато работел в болницата „Сейнт Мери“ в Лондон. Плесента нападнала съд с бактерии в неговата лаборатория и Флеминг забелязал, че около всяко образувание от плесен бактериите са измрели. Той не успял да извлече пеницилина и да го приложи ефективно против заболявания. През 1938 г. австралийският учен Хауърд Флори (1898 – 1968), лекар от Аделаида, започнал в Оксфордския университет изследване с цел намиране на начини за използване на медицинските свойства на пеницилина. Флори и неговият екип, включващ и талантливия биохимик Ърнст Чейн, който напуснал нацистка Германия преди Втората световна война, открили лекарството през август 1940 г. Те успели да извлекат пеницилин в използваема форма чрез комплексна процедура на замразяване и изсушаване.
Имунизацията била въведена преди повече от хиляда години, за да се победи вариолата. Нейните пионери били последователи на даоистката школа, опитваща се да накара тялото да създаде собствен еликсир на безсмъртието. Те били отшелници, живеещи в китайската провинция Сечуан, най-вече около планината Ау Мей. Хората трудно приемали съзнателното третиране на здрави хора с болестотворен материал. Тези странни методи привличали малко внимание и няма свидетелства за тяхното начало. За пръв път за тях се споменава в историята за имунизацията. Когато вариолата убила сина на министър-председателя Уан Дан (957 – 1017), той разпространил из цял Китай съобщение, че се търсят лекари, специалисти и магьосници, които да предложат начини за предотвратяване на заболяването. Появил се даоист от Ау Мей – монахиня или монах от „Школата на тримата бели адепти на древните безсмъртни“, който обяснил метода на имунизацията. В онези дни той се състоял в напояване на тампон с материал от вариола и вкарването му в ноздрите, така че вариолата да се абсорбира през слизестата мембрана и чрез инхалация. За да успее имунизацията, пациентът трябвало да се зарази с материал, който да предизвика реакция на имунната му система, но да не доведе до пълна ударна атака на заболяването. За да постигнат това, китайските иму-нолози използвали различни методи за получаване на ваксини от мъртви или отслабени вируси. Не е ясно обаче кой от тези методи е бил прилаган през X век.
Урината на куче в нормални условия не привлича насекоми. Но през 1889 г. Оскар Минковски и барон Йозеф фон Меринг забелязали, че ако се премахне панкреасът от куче, насекомите започват да се привличат от урината му. Това наблюдение било прелюдия към откриването на инсулина, защото демонстрира, че нещо, произведено от панкреаса, е съществено за метаболизма на кръвната захар. Но истинското откриване и извличане на инсулина трябвало да чака до 1921 г., когато канадският изследовател Фредерик Бантинг (1891 – 1941) и неговият екип в Медицинското училище към Университета в Торонто първи извлекли инсулин от човешки панкреас и го изпитали върху куче с цел да открият лекарство за диабет. Следващата година Бантинг и неговият сътрудник Чарлс Бест, роден в САЩ, публикували статията „Вътрешни секреции на панкреаса“, в която обяснили своето откритие. Една година след това Бантинг и колегата му Джон Маклеод, роден във Великобритания, получили Нобеловата награда за откриването на инсулина. Първият диабетик, лекуван с инсулин, бил пациент от Главната болница в Торонто през 1922 г.
Контрацептиви
Според ранен египетски медицински текст, сега известен като „Кахунски папирус“, жените, които вкарват на подходящо място запушалка, направена от крокодилска тор и паста от ауйт, могат да се любят без риск от забременяване. Тази формула от 2000 г. пр. Хр. е най-старият известен контрацептив, който действително би трябвало да е действал (на същия принцип като съвременните диафрагми), а не просто да е бил приемане на желаното за действително. Това е една от няколкото египетски рецепти за предотвратяване на забременяването, някои от които може да са от III хилядолетие пр. Хр.
Спермицид
Също от Египет идва по-усъвършенстван вариант на същата идея в „Еребски папирус“ (около 1600 г. пр. Хр.), който препоръчва да се напои мъхест тампон в смес от мед и акациеви връхчета. Акациевите връхчета дават млечна киселина, активен градиент на повечето спермицидни препарати и до днес.
Орални контрацептиви
Древните са извличали орални контрацептиви от много растения с невероятни имена. Рецептите са плод не просто на народни вярвания, а на водещи медицински учени. Гинекологът Соран, работил около 100 г. след Хр. в Египет и Италия, писал, че силфионът и други копърни растения са идеални. Подобно на видния изследовател Гален той вярвал в седефчето като контрацептив. Фармацевтът Диоскорид (I в. след Хр.) препоръчвал дивия джоджен. Че средствата за контрол на раждаемостта са били широко разпространени, се разбира и от творенията на известни писатели, например Аристофан през V в. пр. Хр. Малко е вероятно повечето от средствата, които се препоръчват, да могат да направят кой знае какво, за да се забави овулацията. Те действат главно като предотвратяват оплождането на яйцеклетката.
Средства за Предизвикване на аборт
Други популярни средства за контрол на раждаемостта били предназначени да предизвикват аборт в ранния период на бременността. Около 400 г. пр. Хр. в една статия на Хипократ или на учен от неговата школа се твърди, че най-доброто средство за предизвикване на аборт са морските краставички. Соран предписва нар, Диоскорид, Гален и други предписват други средства, които да се прилагат орално или вагинално, като хвойната например. Много съвременни експерти се присмиват на идеята, че на някое от тези лекарства би могло да се разчита да предизвика толкова силна реакция като изхвърлянето на плода, и оспорват ефикасността на тези средства. Но древните наблюдатели уверено приписват ниската раждаемост на тяхната широка употреба. Определено някои райони в класическата епоха, включително Гърция и Италия, са имали много ниска раждаемост, като се има предвид склонността на техните народи към секс. Съвременните тестове върху плъхове и мишки силно подкрепят твърденията на древните. Установено е, че хвойната има ефективност само шейсет процента, но седефчето при изпитанието при плъховете показало сто процента ефективност. Морските краставички спират овулацията, а нарът е източник на стероида естроген.
Противозачатъчни таблетки
Макар че в медицинските текстове преди времето на Хипократ (460 – 357 г. пр. Хр.) не се споменават орални контрацептиви и абортиращи средства, те били популярни много преди това в района на Източна Месопотамия и са се използвали в продължение на векове. Петър Испански (1226 – 1277) в своята книга „Thesaurus Pauperum“ („Лекарства за бедния“) е включил не само трийсет и четири афродизиака, но и двайсет й шест контрацептива. За отмирането на това знание не би трябвало да се вини настъплението на католицизма. Популяризирането на контрола на раждаемостта от страна на Петър не му попречило да стане папа Йоан XXI. Древните контрацептиви не е трябвало да се вземат ежедневно цял месец, като контрацептивните хапчета, създадени през 1961 г. Достатъчна била нужната доза малко преди или след копулацията. Ако обаче това подтикне някоя читателка да пренебрегне по-съвременните средства и да реши да отиде в градината с ножици, ще трябва настойчиво да я посъветваме да се откаже. Извличането на активни компоненти от растителния материал и неутрализирането на токсините често изисква специална техника. Тя напразно ще търси силфион, тъй като това растение вече е изчезнало, и би могла да се убие с отровата в някое от другите растения. Но когато му дойде времето, по аптеките вероятно ще се появят контрацептиви, създадени на базата на изследвания на антиимплантантните лекарства.
Оплождане in vitro
Първата бременност в резултат на оплождане in vitro е дело на Медицинския център на университета „Монаш“ в Мелбърн през 1973 г. Но операцията била успех само в експериментален смисъл, защото ембрионът умрял в ранен стадий на бременността. Трудният път, който трябва да извърви една яйцеклетка, за да се превърне в „бебе в епруветка“, започва с извличането й от майката или от донора, след това оплождане със сперма в лаборатория, начално размножаване на клетките в лабораторен съд, поставяне в матката на майката, така че да се закрепи за стената й, и накрая успешното завършване на всички етапи на обичайната бременност. Луиза Браун, родена през юли 1978 г. в Олдхъм в Ланкашир, е първото дете, рожба на този метод. Нейното зачатие е дело на английски екип под ръководството на физиолога Робърт Едуардс и гинеколога Патрик Стептоу.
Донор на ембриона
През ноември 1983 г. е родено първото дете от майка, реципиент на ембрион от друга жена. Жената, която родила детето, била безплодна, но донорският ембрион бил оплоден in vitro от екип от университета „Монаш“, който включвал Алън Траунсън, Карл Ууд и Джон Литън.
In vitro близнаци
Замразен ембрион
Този изследователски екип е създал първите in vitro оплодени двойка близнаци (юни 1981), тройка близнаци (юни 1983), четворка близнаци (януари 1984) и е осъществил дълбоко замразяване на човешки ембрион, роден по-късно (през април 1984).
Кръвообращение
„Кръвният поток е постоянен и затворен.“ Това простичко твърдение представлява революция в медицинската мисъл. То идва от китайския „Канон на вътрешната медицина“, съставен през 300 г. пр. Хр. на базата на изследвания, извършени през предишните два или три века. Той е рядък източник на подробности за кръвообращението и съдържа и грешки, и истина. В него обаче правилно се отбелязва, че сърцето е главен орган за циркулацията, че периферният пулс е синхронизиран с ударите на сърцето и че кръвта тече първо към белите дробове и после навсякъде в организма, разпределяйки хранителни вещества дори за кожата и косата. Канонът посочва и качествената разлика между венозната и артериалната кръв.
Белодробен кръг
Един важен факт, който не е отбелязан от авторите на тази работа, е, че кръвта от сърцето се праща през белодробната артерия в белите дробове и се връща отново в сърцето, преди да циркулира в останалата част на тялото. Това е установено за пръв път през XIII в. от арабския изследовател Ала-ал-Дин ибн На-физ (? – 1288), работил в Кайро и Дамаск. Той следвал древните западни изследователи на дихателната система и на Ибн Сина (известен в Европа като Авицена), автора на „Канона“, най-известната книга на ислямската медицина. За разлика от своите предшественици ибн Нафиз дал точно описание на белодробния кръг на сърцето, което включил в две работи. Една от тях е „Коментар върху анатомията на Канона“, другата – „Коментар върху Канона“.
Анатомия на сърцето
„Сърцето“, книга от анонимен гръцки автор през IV в.пр. Хр., правилно описва сърцето като мускул с лява и дясна камера, чиитовходове са ляво и дясно предсърдие (малки камери). Предсърдията са затваряни склапи. Книгата описва и грубата вътрешна повърхност на камерите и връзката насърцето с белите дробове.
Функция на сърцето
Тази анатомия е толкова добра, че описанието на функциятана сърцето в книгата е направо безнадеждно. Авторът казва, че предсърдиятавземат за сърцето въздух от белите дробове и че водата от белите дробове сефилтрира в сърцето, за да подхранва перикардната течност. Повече от хилядагодини преди това египетските учени са разкрили функцията на сърцето за помпанена кръв през съдовете към всички части на тялото. Те са били наясно, чепулсирането на съдовете е синхронизирано с ударите на сърцето, но не се знаедали са разбирали кръвообращението. Тяхното знание се доказва от един папирус,стар над 3500 г., където се описват медицинските познания на Средното царство,може би датиращи от 2000 г. пр. Хр.
Сърцето като помпа
През III в. пр. Хр. гръцките изследователи Херофил иЕразистрат изучили анатомията и функцията на сърцето, но от техните работи еостанало твърде малко, за да знаем дали са разбирали по какъв начин камерите иклапаните действат като помпа. Механиката на помпането била описана правилно отгръцкия лекар Гален от Пергамон (129 – 200 г. след Хр.), който работел в Рим.
Капиляри
Херофил и Еразистрат описали и капилярните съдове – малкитръбички, свързващи артериалната система с вените. Тъй като не са ималимикроскопи, те трябва да са открили съществуването на капилярите по умозрителенпът – може би като са стигнали до извода, че те са съществени за циркулациятана кръвта.
Обяснение на дихателната система
Древните гръцки физиолози много отдавна са разбрали, че от въздуха, който дишаме, ние поемаме вещества, които трябва да циркулират през тялото, за да поддържат живота. Тогава химиците още не са познавали кислорода, затова изследователите в областта на медицината го нарекли „витален дух“. Неговият път бил установен от Еразистрат през III в. пр. Хр., който казва, че той се вдишва в белите дробове през гърлото, след това минава през мембрани в белодробната вена до лявото предсърдие и после през артериите до целия организъм, но не във вените. Тази обща схема е вярна, но подробностите в нея са или изпуснати, или са погрешни. Гален (II в.) пояснява, че вместо директен обмен на въздуха между белите дробове и съдовете дишането включва смесването на „духа“ в кръвообращението чрез трансформирането му, което е възможно благодарение на особената природа на мембраните в белите дробове.
Дялове на мозъка
Една от многото пионерски работи в медицината, създадени от Хипократ и неговата школа, „Святото заболяване“ (V в. пр. Хр.), е известна най-вече като първо научно разглеждане на епилепсията. Тя определя епилепсията като състояние на централната нервна система. Тази работа е и първата, която описва лявото и дясното полукълба на мозъка и мембраната, която ги разделя.
Главен мозък, малък мозък, кухини
Аристотел от Атина (IV век) е първият, открил главния мозък, малкия мозък и менингите, докато Херофил, работил в Александрия около 300 г. пр. Хр., добавил пълно анатомично познание за кухините (мозъчните стомахчета). През II в. Гален установил, че малкият мозък е източник на повечето двигателни нерви и регулира координацията на движенията, а главният мозък е източник на сетивните нерви и място на интелекта.
Връзка между интелигентността и структурата на мозъка
Идеята, че има точно отношение между размера на мозъка и нивото на интелигентността, никога не се е радвала на особена популярност, защото толкова много глупави хора и животни имат големи глави. По-разпространен е възгледът, че интелигентността се определя от степента на нагъването и сложността на структурата на мозъка. Тази идея е предложена от гръцкия учен Еразистрат в Александрия през III в. пр. Хр. Това мнение остава недоказано. Гален посочва в „Полезността на частите“, че „дори магаретата имат изключително сложен мозък, докато, съдейки по тяхната глупост, той трябва да бъде съвършено прост“.
Акупунктура
Акупунктурата води началото си от долината на Жълтата река в Северен Китай, според легендата от началото на III хилядолетие пр. Хр. Тя започва като примитивна и пълна със суеверие практика на пробиване на кожата с игли от кост и камък. По-късно, когато е забелязана медицинската й ефективност и става възможно да се произвеждат фини метални игли, тя се развива в светско изкуство с научна основа. От началото на династията Джо (около 1000 г. пр. Хр.) акупунктурата започва да се използва на тази основа, макар че на този етап за нея все още се е знаело много малко.
Диагностика на пулса
От времето на династията Джо меренето на пулса се развива заедно с акупунктурата и постепенно включва все по-подробно научно обяснение. Китайските лечители използвали пулса като диагностика, когато третирали пациентите с акупунктура, нагряване на акупунктурните точки (моксибустия) и лекарства. Но пулсовата диагностика започнала да се практикува най-напред в древен Египет около 2000 г. пр. Хр. по време на периода на Средното царство. Свещениците от Секмет и всички лекари били обучавани в пулсова диагностика.
Звукова диагностика
Звуковата диагностика, започнала с техниката на перкусия – почукване по гърдите на пациента, е въведена от древните египетски лекари. Най-старото описание е в медицински текст от XVI в. пр. Хр., който се предполага, че описва медицинска практика, датираща може би поне още хиляда години по-назад. Широк спектър от гръдни болести се диагностират чрез звуците, които се чуват при почукването.
Стетоскоп
Едно важно подобрение е въведено от Рене-Теофил-Рене-Хиацинт Лене (1781- 1826), главен лекар във френската болница „Некер“, който между 1816 и 1819 г. създал стетоскопа. Малко след публикацията на книгата (1819), която обяснявала новото устройство, с помощта на стетоскопа Ленеоткрил, че е болен от туберкулоза. Благодарение на Лене диагностичните методи изпреварили лечението.
КАТ скенер
Компютризираният аксиален томографен скенер (КАТ скенер) е създаден от Годфри Хаунсфилд (роден 1919), изследовател от Британската корпорация ЕМ1, през 1968 г., докато правел дълги разходки из селата. Това е устройство за измерване на различните плътности на тъкани, облъчени с рентгенови лъчи от уред, който се върти около главата на пациента. Изображенията от КАТ скенера за пръв път са използвани в медицината във Великобритания през 1972 г. През 1979 г. за своето изобретение Хаунсфилд си поделил Нобеловата награда с Алън Маклауд Кормак, американец от южноафрикански произход, направил много за неговото развитие.
Цезарово сечение
Юлий Цезар, римски политик, е най-ранният отбелязан случай, оцелял след цезарово сечение на жива майка. Той бил роден по този начин на 12 юли 102 г. пр. Хр.. В Месопотамия по време на Старовавилонското царство (около 2050 – 1650 г. пр. Хр.) са правени цезарови сечения на мъртви майки, за да се спасят живите бебета. Не е известно дали операция на живи майки е извършвана някъде преди времето на Цезар.
Пейсмейкър
Първият пейсмейкър за сърце е поставен в Сидни през 1926 г. Изобретателят, лекар в женската болница на Краун Стрийт, предпочел да остане анонимен поради спорния морален въпрос за удължаването на живота след неговия естествен край. В това той дотолкова успял, че дори и сега не можем да дадем неговото име. И, разбира се, той пропуснал да патентова новото устройство.
Трансплантация на сърце
Първата трансплантация на сърце била направена на Луис Уошкънски през декември 1967 г. от южноафриканския хирург Кристиан Бърнард (роден 1922), подпомогнат от десетки лекари и сестри в болницата „Грут Шуур“ в Кейптаун. Пациентът починал на осемнайсетия ден, но смъртта се дължала на постоперативна пневмония, след като новото сърце било имплантирано успешно.
Кръвни групи
Успехът в отделните случаи трябва да се е дължал на това, че кръвта на донора е била съвместима с тази на реципиента. Това било въпрос на шанс до 1901 г., когато американският патолог Карл Ландщайнер открил кръвните групи. Откритието на Ландщайнер позволява относително безопасното преливане на кръв, като дава възможност пробите да се проверяват за съвместимост.
Възстановяване на откъснати части
В Китай Уан Кен Тан (1549 – 1613), хирург от времето на династията Мин, направил операция за пришиване на откъснато ухо, като успял достатъчно да възстанови кръвоснабдяването в новосъединените части, за да осигури оцеляването им.
Операция под упойка
Първият хирург, извършил операция под обща упойка, е Хуа Туау от Китай (? – 208 г. след Хр.). Той прилагал ефервесцентен прах, наречен „ма фей сан“, разтворен във вино, за да зашемети пациента. Съставът му не е записан, но се предполага, че е съдържал наркотичното вещество татул, което помага също при инфекция и физически шок. Хуа Туау отварял коремните кухини и чревните трактове на пациенти, приспани по този начин, за да отстранява тумори и израстъци, и след това зашивал раните. Слагал пластир и очаквал пациентите да се върнат към нормален живот след около един месец.
Упойващи вещества
Облагането с данъци засяга много сфери на живота, от нестинарството до построяването на пирамидите. Тук то ни засяга като първите писмени източници за прилагането на упойка. Упойката, приготвяна в Северна Индия преди малко повече от 2000 години и давана във формата на питие или напръскана върху лицето, причинява изпадане в безсъзнание. В своя наръчник по политика авторът Каутилия (около I в. пр. Хр.) я препоръчва на правителства като изход от финансовата криза. В такива случаи решението било да се пратят доверени лица сред хората, които да измъкват пари, разчитайки на тяхното лековерие. На тези, които не са достатъчно наивни, давали наркотик и им приписвали безумие.
Присаждане на тъкани
Възможно е козметичната хирургия, практикувана в Индия, да е била първата, прилагала такива сложни процедури. Санскритски медицински текст, „Сусрута Самхита“, обсъжда корекцията на лицеви малформа-ции чрез присаждане на кожна и мускулна тъкан и лечебни процедури в случай на загуба на ухо или на нос. Изданието, което сега съществува, е от около 300 г. след Хр., макар че неговото съдържание датира може би от векове преди това. Водещият пример на Индия в това изкуство, изглежда, се дължи отчасти на разпространената практика на отрязването на ухо и нос като мярка за наказание.
Преливане на кръв
Споменавания за преливане на кръв от римски поети от I в. пр. Хр. ни карат да вярваме, че операции са се извършвали през този или може би през предишния век. По-вероятно е това да е било нововъведение на гръкоговорещи изследователи, а не на римляните, които не били творчески учени. Изглежда, то е било вдъхновено от опростенческата идея, че кръвта на млад човек може да се прелее на немощен пациент, за да се възстанови здравето и да се удължи животът му. През 1492 г. лекарите на папа Инокентий VIII, които познавали тази идея, решили да изпробват операцията, за да съживят грохналия първосвещеник. Те последователно свързвали към него млади момчета по такъв начин, че донорите получавали неговата кръв, докато той получавал тяхната. За съжаление пациентът останал вял, какъвто си бил, но странната процедура наистина довела до резултат, като пратила три момчета при техния създател за каузата на медицинските изследвания и набожността. Ако гърците и римляните са имали по-малко летална система за преливане на кръв, това може би се дължи на факта, че те не са изисквали донорът да получава в замяна кръв от пациента.
Козметична хирургия
Китайският философ Менциус (372 – 289 г. пр. Хр.) отбелязал, че хората са готови да пътуват от една страна до друга, за да намерят хирург, който може да поправи грозна деформация на някой пръст, но се възмущава, че те не отиват толкова далеч, за да поправят ума си. Макар това да показва, че през IV в. пр. Хр. в Китай вече има пластична хирургия, примерът на Менциус е преднамерено дребен и не разкрива дали тогава не са били практикувани по-сложни техники, като например присаждане от някоя част на тялото, за да се премоделират очевидни белези.
Педиатрия
Първите лекари лекували децата по същия начин като възрастните и макар че използвали намалени дози и по-леко третиране, не е имало педиатрична медицина със собствена научна база. Този клон на изследване възникнал за пръв път в Китай с идеята, че децата до петгодишна възраст са биологично различни от другите хора. Предполагаемият основател на теорията е д-р Ву от X в. пр. Хр. Ву се смята за автор на книга по детска медицина със заглавие „Канонът на фонтанелата“ – по името на отвора на черепа на новородените, който с възрастта се затваря. Но информацията за Ву е подозрително оскъдна и може да е вярно мнението, че „Канонът на фонтанелата“ е написан векове по-късно.
Ендокринология
Въвеждането отново на хормонално лечение в западната медицина е свързано с развитието на ендокринологията през първите три десетилетия на XX в. Тази нова дисциплина е труд на много учени, повечето германски. Първите са Хайнрих Ото Виеланд, Адолф Виндаус и Паул Херман Диелс. Те разглеждали секрецията на ендокринните жлези и открили кръговата система на стероидите. През 1909 г. Виндаус повторил процеса на извличане чрез сапонини, както е описан от Йе Мен Де. „Есенното лекарство“ – както китайците описвали стероидите – в действителност за пръв път е споменато в книгата „Хуай Нан Дзъ“, публикувана по време на династията Хан през II в. пр. Хр. Описанието, дадено там, не съвпадало с извличането на стероид, но от него е останало съвсем малко и не може да се определи дали процесът е открит по-отдавна, или е просто преоткрит по времето на Сун.
Хормонална терапия
Действието на хормоните е било донякъде ясно в много древни времена на пастирите, които кастрирали добитъка и можели да наблюдават влиянието на тестисите върху растежа и поведението.
Лечение с тестостерони
В древна Гърция някои атлети ядели тестиси, за да подобрят резултатите си. Тъй като черният дроб дезактивира поетите тестостерони, вероятно това не им е помагало. Но около 400 г. пр. Хр. гръцката медицинска школа на Хипократ на остров Кос възприела използването на тестикуларна тъкан за медицински цели. Ако е била прилагана като свещички, в резултат би се отделил ефективен тестостерон.
Стероиди
Друго древно лекарство, широко прилагано на Изток и на Запад, е урината, която е богата на хормони. В Китай по време на династията Сун (960 – 1280) отвращението, което това лечение разбираемо предизвиквало, стимулирало изкуственото извличане на стероиди, което довело до далеч по-приемливо и ефективно хормонално лечение. Първият метод е описан през 1025 г. от Ян Шен Дао в книгата му „Опитани и тествани рецепти“ („Йин Йен Фан“). Пациентът трябвало просто да вземе пет до седем таблетки с топло вино преди закуска, за да стане нов човек. Техниката на извличане включвала изпаряване на урината и сублимиране в печка на остатъка, смесен с дървени въглища. Осемдесетте грама лекарство, получено по този начин от 700 литра урина, съдържали много примеси. (През следващите десетилетия били разработени усъвършенствани процеси и се произвеждал практически чист стероид. „Доклад за водата и облаците“ [„Шуй Йоун Лю“] на Йе Мен Де, публикуван около 1110 г., описва подробно два метода на производство, единият, от които включвал първото използване на сапонини, извличани от зърната на растението сапунче за отделяне на стероидите.
Лечение с естроген
Наровата кора, която Соран включвал в лекарство за предизвикване на аборт около 100 г. след Хр., отделя естроген, но не за лекуване на неразположение. В Китай оплакванията, които съвременната медицина лекува с естроген, са били третирани с лечение, включващо тъкани от плацента, която е богата на естроген. В „Приложение на фармакопеята“ („Бен Цао Ши Йи“) от Чен Цан Чи, публикувана през 725 г. след Хр., за пръв път се споменава за този нов подход.
Съживяване
Вместо да оставя самоубийците да умрат спокойно, Джан Джун Джин, лекар от времето на династията Хан, в книгата си „Дискусия на треската и други заболявания“ (Китай, около 200 г. след Хр.) дава подробни инструкции как да бъдат съживявани. Неговият метод изисква те да се поставят под топъл юрган, да се издърпат назад главата и раменете и да им се прави сърдечен масаж. Този метод наистина има вероятност да успее при пациенти, които са изпаднали в клинична смърт. Практиката в днешно време също препоръчва вдишване в устата на пациента, но книгата на Джан в сегашната си форма препоръчва любопитната процедура за вдишване в ухото. Възможно е авторът да е написал „уста“ и по-късно думата погрешно да е преписана като „ухо“. По съвпадение в края на XX век съживяването по метода „уста в уста“ официално било наречено „УХО“.
Специализацията на практикуващите лекари в различни области е още от началото на периода на Старото царство в Египет, преди 3000 г. пр. Хр. Все още съществуващите записи от Старото царство разказват за лекари на стомаха и очите, тълкуватели на течностите в жлъчката и „пазачи на ануса“.
Правоспособност
За да е сигурно, че само квалифицирани лекари могат да бъдат практикуващи медици, преди около 2000 години в Индия е установена специална процедура. От кандидатите се е искало да демонстрират пълно владеене на своя предмет и да удостоверят, че са преминали подходящо обучение по правене на независими наблюдения и по практическо приложение на своите знания. Освен че е трябвало да отговарят на стандартите на своите професионални колежи по тези предмети, те са били задължавани и да получат разрешително за практика от държавата. Тази процедура е записана в „Карака Самхита“, медицински текст, запазен в издание от I в. след Хр. Съдържанието му е вероятно отпреди поне един или два века.
Зъболекари
Първите зъболекари са практикували в Древен Египет през периода на Старото царство, преди 3000 г. пр. Хр. Дори през тези ранни времена зъболекарската професия е била обект на регулиране и в оцелелите записи се споменава „началник на зъболекарите“ като официална длъжност. Ние познаваме по име един от първите зъболекари – Хесир от Третата династия (около 3200 – около 3050 г. пр. Хр.), чийто гроб е бил разкопан. Бил е провъзгласен за „началник на зъболекарите и лекарите“.
Точно колко научна била първата теза за микробите и способността им да причиняват заболявания може да се съди по следния откъс:
Земята създала реките,
реките създали каналите,
каналите създали мочурищата,
мочурищата създали „Червея“.
Дошъл червеят и изплакал пред Шамаша.
Пред Еа рукнали неговите сълзи:
„Какво ще ми дадеш за храна?
Какво ще ми дадеш да лапам?
Нека да пия между зъбите.
И ме сложи между венците,
да мога да унищожавам кръвта
на зъбите и да разруша силата на техните венци.“
Шамаша и Еа са богове, Червеят е микроорганизъм, който причинява зъбни инфекции. Стихът е на шумерски, „Легенда за червея“, написан в Месопотамия през III хилядолетие пр. Хр. Шумерската мисъл си представяла дейността на микробите в определени случаи. Невъзможно е да се каже дали някой от онова време е вярвал, че изобщо инфектирането става чрез микроби. За излекуване от зъбните микроби „Легендата“ препоръчва търкането и помощта на магьосници, които да повторят три пъти заклинание. (През XVII век, когато Антон ван Льовенхук открил бактерията, той я намерил в остатъци от храна между зъбите.)
Автор: Генчо Генчев
Много разпространено в миналото още от древността е било схващането, че високата надареност, достигаща до гениалност, е във връзка с някакви болестни разстройства на личността, преди всичко с определени психични заболявания. През миналия век започна научното изследване на проблема. Особено голямо раздвижване на научната мисъл по този въпрос предизвика известният труд на италианския психиатър Чезаре Ломброзо „Гениалност и лудост”, в който той застъпва становището, че както геният, така и „роденият” престъпник страдат от явна (манифестна) или скрита (латентна) епилепсия. Макар някои негови наблюдения и съждения да изглеждат правдиви, основният му възглед, че душевните болести, престъпността и големите творчески прояви имат своя основен двигател в епилепсията, е напълно неоснователен от гледище на съвременната наука. Подобни възгледи за психопатологичната обусловеност на гениалността изказват Фройд, Кречмер, Ланге-Айхбаум и др., при което те сочат и примери в подкрепа на тезата, че болестни реакции на личността – неврози и психогенни психози – са установявани в редица гениални личности и таланти. Както обаче отбелязва проф. Шипковенски, ако дори един-единствен между гениите не е страдал нито от болестно състояние, нито от болестна реакция, нито от болестен процес на личността , това би било достатъчно доказателство, че гениалността не произтича от „лудостта”. Всъщност познати са не един, а десетки подобни случаи на душевно напълно здрави гениални личности – творци в различни области на изкуството, науката и политиката.
За разлика от тези и някои други схващания в миналото днес редица страни на проблема се разглеждат и изясняват в светлината на новите данни от биохимичната генетика и от изследванията, които са били насочени към търсенето на определени връзки между надареността и някои прояви на физиологична и психично-нервна дейност на човека.
Както казва Ефроимсон, мисълта, че всеки човек се ражда на света с разнообразен набор от способности, стана един от крайъгълните камъни на хуманистичната представа за личността. Днес тази мисъл може да се формулира по-определено: почти във всеки човек са заложени значителни умствени възможности. Действително милиардите клетки на човешкия мозък могат да извършат огромна работа. Въпросът е в това, че ние още не сме се научили да мобилизираме цялата тази мощ на забележителния „механизъм на мисълта”; затова огромното болшинство от хората използуват грандиозните възможности на своя мозък само в незначителна степен.
Особено голям научен интерес представляват случаите, когато самата природа като че извършва експеримент, стимулирайки по подобен начин активността на мозъка. Конкретно става дума за някои наследствени аномалии, водещи до рязко увеличаване на творческата енергия на човека. Изобщо днес вече не буди съмнение, че генотипът на човека определя не само неговите външни физически признаци и биохимични свойства, но и много от психичните му особености. Еднояйчните близнаци, които са генотипно идентични, дори когато се възпитават отделно един от друг в различна среда, проявяват забележително психологично сходство и почти еднакви способности. Изобщо много факти от науката позволяват да се постави днес съвсем определено въпросът за генетичния произход на редица психични свойства на човека, за които по-рано съществуваше мнението, че са изцяло детерминирани от социалните и културно-възпитателните въздействия. Нещо повече – някои наследствени дефекти на метаболизма и отклонения от нормалното развитие определено показват връзка с известни положителни прояви на интелекта, психиката, издръжливостта на физическо и умствено натоварване и т.н. Каква е генетичната природа на подобни аномалии, при които рязко се повишава творческата енергия на индивида? Според Ефроимсон отговорът на този въпрос представлява не само теоретичен интерес. Изследването на вътрешните причини за рязко изразена творческа енергия на отделни индивиди може да изиграе роля за изграждането на важни представи относно възможността за оптимизиране на външните фактори, от които зависи увеличаването на тази енергия и по-пълното самореализиране на личността. Разбира се, приведените по-долу данни от биохимичната генетика и от генетиката на поведението не омаловажават в никакъв случай първостепенното значение на социалните фактори за проявите на изключителна умствена или друга енергия у хората.
Ефроимсон разглежда три типа наследствени патологии, които спомагат за рязкото увеличаване на умствената енергия: подаграта и два синдрома – на Марфан и Морис, – подробно описани в специалните ръководства и монографии по медицинска генетика.
Още преди векове е било забелязано, че сред болните от подагра независимо от тежестта на болестта изпъкват личности, проявяващи рядка творческа енергия. Количествени данни по този въпрос и известни корелации привеждат Еллис, Ороуен, Мюллер и Брукс, Голованов и др. Разбира се, на всеки „велик подагрик” може да се противопоставят няколко велики личности, които не страдат от тази болест. Трябва да се отбележи, че подаграта е в значителна степен наследствена, най-често доминантна и почти напълно свързана с мъжкия пол. Посочват се много забележителни подагрици – исторически личности, писатели, учени, философи: Александър Македонски, Иван Грозни, няколко византийски императори и турски султани – големи завоеватели, Карл Велики, Ян Собески, Мартин Лутер, Еразъм Ротердамски, Томас Мор, Филип ІІ, Хенри VІІІ, Нютон, Дарвин, Микеланджело, Стендал, Мопасан, Гьоте, Тургенев, Ф. Бейкън, Харвей, Лайбниц, Бисмарк, Берцелиус, Линей, Галилей и др. Много велики пълководци въпреки техния суров и подвижен живот били подагрици, което говори за значително участие на наследственото предразположение в тяхното заболяване.
За отбелязване е, че сред населението на Европа и Америка честотата на подаграта е сравнително малка – 0,3 – 0,6% – докато сред великите хора – рядко надарени или гениални в различни области – тя е от 12 до 43%. Много факти показват, че „подагричната гениалност” е в тясна връзка с повишеното съдържание на пикочна киселина ( респ. на урати – соли на тази киселина ), която има сходна структура с два общоизвестни стимулатора на мозъчната дейност – кофеина и теобромина. В организма на болни от подагра количеството на пикочната киселина е 20-30 г , докато при нормален човек то не достига повече от 1 г. Постоянното ниво на пикочната киселина в кръвта на подагриците е повишено 1,5 – 1,8 пъти в сравнение с нормалните индивиди. Известно е също, че във всички бозайници пурините и пиримидините, превръщащи се в пикочна киселина, подлежат на разграждане под действеито на ензима уриказа и само у приматите и човека поради липса на този ензим пикочната киселина се запазва в кръвта и като стимулатор на мозъчната активност открива нов етап в еволюцията. Може да се допусне, че причина за това е била една полезна мутация на гена за уриказата, която е улеснила „очовечаването” на животинския предшественик.
Подаграта има толкова характерни признаци, че е била ясно диагностицирана и отделена като особена болест още от Хипократ, така че не е могло да се допуснат грешки при определянето и у великите хора още от древността. Заслужава внимание и фактът, че освен страдащите от подагра мъже ( 0,3 – 0,6% ) много по-често се срещат хора с високо ниво на уратите в кръвта, без да показват признаци на болестта, но с подчертана енергия и забележителни постижения в различни области. Редица изследвания напоследък са посветени на връзката между умствената активност и нивото на уратите в неподагриците.
Има данни, че в повечето подобни случаи повишеното ниво на уратите се унаследява полигенно, т.е. при участието на няколко независими алелни двойки, всяка от които, изглежда, има слабо действие с адитивен ефект. Очевидно при подобен тип на генетичната обусловеност на тази биохимична особеност на хората може да се очаква във всяко потомство разсейване на причините за проявяването й. Затова тук не се наблюдава сходството по отношение на способностите на членовете на едно семейство, хвърлящо се в очи при изследването на родословия, където един-единствен ген обуславя съответното наследствено проявяване. Въпреки това връзката между повишеното ниво на уратите в кръвта, от една страна, и умствената активност и целенасоченост, от друга, е съвсем ясна. Мюллер и Брук са изследвали умствената активност на 113 професори от Масачузетския университет и са установили корелационен коефициент 0,43 до 0,57 за зависимостта между нивото на уратите в тяхната кръв и интензивността на общата им дейност, професионалната продуктивност, широтата и многостранността на дейността и т.н.
У подагриците нивото на уратите е още по-високо и тази корелация изпъква още по-ясно, когато се вземат под внимание посочените гениални исторически личности, пълководци, обществени дейци, учени и др. Както отбелязва Ефроимсон, „великите подагрици” най-често са хора на едно дело, на една цел. Основните им отличителни свойства са „нечовешкото” всепобеждаващо упорство, трудолюбие, енергия и воля, пълно мобилизиране на интелектуалната мощ. Между тях почти липсват хора на внезапното вдъхновение, разноцелни, такива поети-лирици, композитори, музканти, в които внезапното вдъхновение е раждало големите им произведения.
Подаграта не е единствената аномалия, която спомага за увеличаване на творческата енергия. Аналогично действие имат и някои други биохимични и ендокринни стимулатори, които се изработват в човешкия организъм в резултат на определени патологични изменения, например болестта на Марфан – дефект на съединителната тъкан, обуславян от един доминантен ген. При нея при раждането се установяват костни, сърдечни и очни аномалии, арахнодактилия, тясна аорта, луксация на очната леща и др. Тя се среща много рядко – 1 : 125 000. Един от страничните ефекти на тази болест е усиленото отделяне на адреналин – съединение стимулиращо силно физическата и умствена дейност. Ейбрахам Линкълн е страдал от нея и независимо от немощния си вид ( слабо развита мускулатура и др. ) той се отличавал с неимоверна издръжливост и работоспособност, умствена напрегнатост, гъвкав и прозорлив ум, голяма физическа сила, а също и поразителна храброст, упорство и целеустременост, които сигурно са изиграли голяма роля в разгрома на южняците във войната между Севера и Юга.
Друг интересен случай представлява синдромът на Морис – тестикулна феминизация на индивиди с мъжки половохромозомен генотип XY . Поради нечувствителност на тъканите към мъжкия хормон на семенниците, дължаща се на автозомно-рецесивен мутантен ген, такива болни имат полови органи, телесна структура и окосмяване от женски тип и в обществото те се приемат като жени. Развива се фактически фенотипно женски организъм, разбира се, напълно безплоден, без менструация. Жените с тази аномалия обикновено са красиви, едри, с дълги ръце, отличават се със снажна и стройна фигура. Поради своята енергия и атлетическо телосложение често са ставали рекордистки и шампионки в различни видове спорт, което е наложило да се изключат от женски спортни състезания. Между изтъкнатите спортсменки честотата им достига 1%. Те се срещат и между жените с блестящи делови и интелектуални данни независимо от това, че и много нормални жени може да притежават подобни качества.
Разбира се, откриването на такива индивиди е свързано с известни трудности. Докато редкият синдром на Марфан, обуславян от доминантен ген, може да се проследи в поколенията, тестикулната феминизация е много интимна аномалия, а освен това болните нямат потомство. Но все пак някои от тях са оставили следи в историята. Ефроимсон спира вниманието си на Жана д’Арк, която според дадените за нея описания била висока, стройна и с изключителна сила и красиво лице. Общото и телосложение имало донякъде мъжки пропорции. Въпреки голямата си набожност и скромност още от дете тя се отличавала с любовта си към езда, физически и военни упражнения, обичала да носи мъжко облекло. Освен тези косвени указания, даващи основание да се подозира, че при нея синдромът на Морис, има и пряко доказателство за това – тя не е имала менструация, което е типично за този синдром у момичетата с подобни физически черти и умствени прояви. Увлечена в борбата за освобождението на Франция, Жана д’Арк, ръководела цяла армия от войни и ги вдъхновявала за подвизи в името на отечеството.
Както се вижда от посочените факти, съществува в редица случаи някаква връзка на талантливостта, трудоспособността, повишената умствена активност и енергия с високото ниво на пикочната киселина и с други механизми, стимулиращи подобни прояви, а това фактически потвърждава извода, че мозъкът на повечето хора без определена възбуда т.е. в норма, реализира само нищожна част от своите потенциални възможности. Естествено това не означава, че преобладаващата част от забележителните хора са проявили редките си качества поради нивото на уратите и други естествени стимулатори, възникнали в техния организъм при различни патологични състояния. Както отбелязва Ефроимсон, спектърът на човешките способности е почти безпределен, а броят на различните професии се изчислява на около 40 000. Следователно трудно би било да се намерят нормални хора, които да не притежават дарбата да работят творчески в някоя от тези професии, в едно или в друго поприще. Много важна роля в случая играят историческите, възпитателно-образователните, социално-икономическите, включително и „професионалните” фактори, действието на които най-често е трудно отличимо от ролята на генотипа. Едва ли може да има съмнение например, че наследствената надареност има определена връзка и с „традиционнопрофесионалната наследственост”, която се проявява в цели „династии” актьори, музиканти, учени. Известно е, че от 54 мъже – прародители, родители и потомци на Йохан Себастиан Бах – 46 от тях са били професионални музиканти, а от тях 17 – повече или по-малко видни композитори.
Причините за надареността и гениалността – това е един от най-сложните проблеми на генетиката и социологията, за изясняването на който сега се правят първите крачки. Наред с класическите и някои нови методи, прилагани при подобни изследвания, в бъдеще ще придобиват все по-голямо значение данните на физиологията, ендокринологията и биохимичната генетика, които могат да разкрият още редица механизми, действащи в норма и патология за стимулиране на творческата енергия у човека.
Заслужава особено внимание връзката между надареността и някои прояви на физиологична, психична и нервна дейност на хората, на които се спира Малиновский. Спомената бе известната от миналото хипотеза на Ч. Ломброзо, че гениалността е свързана с някаква психопатичност, варианти на която хипотеза се срещат в някои мисли на Фройд, Кречмер и други представители на психофизиологията. По-правилно е осветен този въпрос при изследванията на Крушинский, който се опитва да екстраполира за някои психични особности на човека получените от него експериментални данни за формиране на поведението на животните в норма и патология. Неговите опити са показали, че понякога ясно наследяващи се доминантни форми на отбранителна реакция у животните не се проявяват у индивиди, у които съобразно с генетичните данни би трябвало да се проявят. Отнася се за животни, от които се очаквало да покажат типична отбранителна реакция съобразно с техния генотип, но не са я проявявали и се държали пасивно. Подхождайки към това явление като физиолог, Крушинский идва до извода, че за проявяването на отбранителната реакция и изобщо на различни форми на поведение е необходимо определено ниво на възбудимост на животното. Тъй като обаче степените на възбудимост се унаследяват независимо от характера на отбранителната реакция, тя може да отпадне у отделни индивиди въпреки наличността на „отбранителен” генотип, защото не е достигнат в тях прагът на възбудимост, необходим за проявяването на този генотип. Крушинский е проверявал тази хипотеза, като повишавал чрез подходящи фармакологични въздействия възбудимостта у такива животни. По този начин той успял да предизвика у тях онази форма на реакция – агресивна или пасивноотбранителна, която би трябвало да се очаква съобразно с данните за техния генотип. За отбелязване е, че животните, при които не се очаквала никаква реакция, въпреки повишената им по фармакологичен път възбудимост не са проявявали нито агресивност, нито плашливост. Това също потвърждава хипотезата.
Въз основа на тези данни Крушинский предполага, че именно с възбудимостта може да се обясни проявяването както на някои форми на надареност, така и на някои психични заболявания. Оттук се стига до извода, че отделни лица от едно семейство с „повишена възбудимост” може да имат както положителни, така и отрицателни прояви, например творчески способности или психопатии съобразно с други свои наследствени заложби или действието на определени фактори на външната среда. Изпъква и въпросът за възможностите да се предизвика проявяването на надареността чрез съответни въздействия върху физиологията на човека, като се изхожда от предпоставката, че един или друг физиологичен фон може да стимулира или да потисне проявяването на генетично детерминираните способности, макар те да не зависят пряко от този фон.
Малиновский посочва случаи от личната си практика, от които се вижда, че под влияние на различни изкуствени средства с възбуждащ ефект или при повишено съдържание на адреналин в организма поради внезапна нервна възбуда отделни лица са били в състояние да решават определени задачи и да проявяват изобщо творческа активност, необичайна за тях при обикновени условия. Напълно допустимо е обаче същите състояния на възбуда да доведат при лица с друг генотип до малки или съществени патологични последици.
Очевидно възможностите за пълно реализиране на талантите трябва да се търсят в различни направления – социално-историческите фактори, педагогическите методи, генетичните заложби, – а също и в изучаване на физиологичните предпоставки за проявяване на скритите във всеки човек способности. Близки до посочените изводи правят и изтъкнати психиатри, например П. Б. Ганушкин в книгата си „Клиника на психопатиите”.
Много показателен е фактът, че към физиологичните аспекти на проблема за способностите и гениалността насочват все повече вниманието си видни представители на биологичната наука, генетици, физиолози и психиатри. Това, както отбелязва Малиновский, е нова крачка към изясняване механизмите на надареността, която рано или късно ще доведе човека до нови знания и ефективни средства за управление на собствените му творчески възможности, които количествено и качествено варират в много широка скала. Всъщност всички досегашни изследвания и наблюденията в самия живот показват, че между обикновените способности, дарбите и гениалните прояви при хората има много преходи. Причините за това се крият в много сложното взаимодействие между условията на околната среда, преди всичко на социалните фактори, и наследствените заложби, намиращи понякога израз и в определени патологични състояния на организма от типа на описаните по-горе. Разбира се, проблемът е много сложен и затова постигнатото досега в тази област е твърде незначително в сравнение с онова, което предстои да се извърши. Очевидно все още не са разработени достатъчно надеждни методи и не са открити някои от главните направления за атакуване на този проблем. Предполага се, че когато социологията и сродните на нея хуманитарни научни области достигнат в следващото си развитие до по-пълно разкриване на пътищата за формиране на личността под влияние на факторите на средата, а социалната генетика стане точна наука, днешното решаване на много от тези въпроси ще изглежда толкова далечно от действителността, колкото алхимията от съвременните отрасли на химическата наука.
Из „Генетика – проблеми, постижения перспективи”
Източник: nauka.bg
„Ще предавам предписания, лекции и всяко друго знание на моите синове, на синовете на моя учител и на тези ученици, които са дадени като чираци и са се заклели, и на никой друг.
Ще използвам силата си да помагам на болните с всичките си сили и разбиране. Няма да причинявам с нея вреда и зло на никой човек.
На никого няма да давам смъртоносно лекарство,
ако ми го поискат, нито аз ще предлагам такова нещо.
Нито ще давам на жена средство да предизвика аборт.
В живота си и в работата си ще бъда скромен и набожен.
Няма да режа, а ще оставям тази работа на тези, които се занимават с това.
Винаги, когато вляза в някоя къща, ще отида да помогна на болните и никога с намерение да нараня или да причиня зло. Няма да се възползвам от положението си, за да си осигуря сексуален контакт с телата на жени или мъже, независимо дали са свободни хора или роби. Каквото и да чуя или видя, професионално или лично, което не трябва да бъде разкривано, ще пазя тайната и няма да я казвам на никого.“
Традиционно се смята, че тези предписания са формулирани от прочутия гръцки изследовател в областта на медицината Хипократ (460-357 г. пр. Хр.) за напътствие към лекарите. В действителност е съмнително дали самият Хипократ е написал „Клетвата“, макар да е много вероятно тя да е била приложена за пръв път в неговата медицинска школа на егейския остров Кос през V в. пр. Хр. В нейните принципи може да се види началото на много трайни характеристики на западната медицинска мисъл – ограниченото право на медицинско образование, традиционните възражения срещу евтаназията и абортите и разглеждането да хирургията като различна професия.
