Сложните скелети са се развили по-рано, отколкото предполагахме

sophisticated skeletonsИзображение на Namacalathus hermanastes, Източник: J. Sibbick

След изследването на фосили на дребно морско същество, открити под Намибия, се предполага, че първите животни, развили сложен скелет, са съществували преди 550 милиона години.

Откритието е първото, което споменава най-ранните сложни животни на Земята. Това може да има връзка и с много от днешните животински видове, живели милиони години по-рано, отколкото ни е било известно преди.

Доказателствата до сега са сочили, че най-старият сложен скелет (на примитивни същества – гъби и корали), е съществувал през периода Камбрий, започнал преди 541 млн. години. Дълго време учените са предполагали, че сложният скелет е съществувал и преди този период, но са нямали доказателства.

Данните от биологичното родословно дърво предполагат, че сложните животни (известни като билатерали), са се развили по-рано от времето на Камбрийския период.  Откритието допуска, че билатералите може да са живели преди около 550 млн. години през периода Едиакарий.

Изследването предполага, че сложните животни са съществували много преди Камбрийския взрив, през който са се появили повечето представители на животинските видове.

Група учени е изследвала фосили на изчезналото морско животно Namacalathus hermanastes. То е било широкоразпространено през Едикаранския период. Фосилите са много добре запазени и разкриват, че индивидите са имали твърд скелет, направен от калциев карбонат – твърд материал, от който са изградени черупките на морските животни. Сложните скелетни структури са подобни на тези на животните, които живеят на дъното на океана.

Изследването, публикувано в  Proceedings of the Royal Society B, е финансирано от Изследователския съвет на естествената среда (NERC), и си сътрудничи с Московския държавен университет.

Професор Рейчъл Ууд от Единбургския университет за геонаука, водещ автор на проучването, казва: „Този фосил е познат от много време и се смяташе, че е на примитивно животно като корал или гъба. Проучването предполага, че то всъщност е било по-развито. Подозирахме, че тези сложни животни са съществували през периода Едикарий, и това проучване е нашето първо доказателство.“

Източник: http://www.sciencedaily.com/
Автор: Наталия Стоева

Рибите и жабите могат да пренастройват зрението си

fishУчените от Вашингтонския университет в Сейнт Луис открили, че рибите и амфибиите, движещи се между морето и реките или между сушата и реките, пренастройват своето зрение към възприемането на инфрачервеното излъчване.

На сушата и в морето преобладава синьо-зеленият спектър. В речните води разтворените частици действат като филтър и пропускат основно вълните на червени и инфрачервени части от спектъра. За да се ориентират в новата среда сьомгата, жабите и рибите Данио използват ензим Cyp27c1, който „пренастройва“ тяхното зрение към възприемане на нужните части от спектъра. Този ензим е тясно свързан с наличието на витамин А в организма, който оказва силно влияние върху зрението. Под въздействието на ензим, витамин А1 се преобразува в А2, това променя възприятието на околната среда.

Този ензим бил открит в очите на рибата Данио и по повърхностните части на очите на жабата. Интересно е, че жабите гледат във водата и над водата с различни части от очите си, възприемащи съответно различни части от спектъра.

По нови данни касаещи устройството на очите на рибите и амфибиите, това откритие по мнение на учените може много да помогне в развиващите се отрасли на науката като оптогенетиката. Оптогенетиката се използва при изследвания на дейностите на мозъка, когато невроните се оказват чувствителни към светлината и по този начин учените получават възможност да проследят тяхната дейност. На този етап на невроните въздействат само с помощта на видимия спектър. Ако оптогенетиката успее да усвои намереният ензим, то той ще може да направи невроните чувствителни и на инфрачервеното излъчвани. Това ще даде по-големи възможности за изучаване на мозъка.

 Източник: scientificrussia.ru
Автор: Анжела Георгиева

Безупречно бяло: нови видове молци предпочитат сухите места

butterflies moths

Летейки над пясъчните хълмове и шубраците около полуостровите на Флорида, чисто белите криле на тези видове молци са останали незабелязани от науката, докато г-н Терхюн Дикел не привлече вниманието на д-р Джеймс Хейдън от Министерството на земеделието и потребителските услуги във Флорида. Като резултат от проучването, публикувано в достъпния вестник „ZooKeys”, авторите са включили ключ, който улеснява разпознаването на различните бледо-крили молци от техните подобни.

е имат склонност към много по-сухи места, като например пясъчните хълмове на Флорида, тези нови видове са наречени Антаеотрика флоридела и са забележителна смесица от молци и пеперуди. Този вид ендемизъм обаче е по-често срещан сред други групи насекоми и безгръбначни животни.
Първоначално са ги объркали с други видове, които много приличат на тези и са по-широко разпространени, наречени Антаеотрика албулела, но в случая с описания тук молец при разчленяването му от г-н Терхюн Дикел се е установило, че всъщност са доста различни двата вида.
След като г-н Дикел показа екземпляри на д-р Нейдън, двамата са забелязали, че предните им две крила са чисто бели, докато другите подобни видове са с бледо оцветени ендемити на Новия свят. Крилата на някои видове се различават по окраската и дори често са забелязвани как тези контрастни шарки се показват за минути. Докато предните крила на новите видове са винаги снежно бели от горната страна, а задните- бледо сиви, при вида Антаеотрика албулела има едно или две черни петна при предните крила и бели или бледо сиви на задните.
За сега не се знае много за хранителните навици на новите видове молци. Било потвърдено, че живият дъб е единственото растение, с което се хранят. Въпреки че, учените не изключват възможността новите видове да използват и други видове дъбове като гостоприемници.
Появата на молец особено в сухите части около полуостровите на Флорида се явява като екологична особеност и е вероятно повечето видове, за сега с неправилни имена, да бъдат открити около пясъчни хълмове и шубраци.

Източник: www.sciencedaily.com
Автор: Михаела Огнянова

Смехът на Виетнам

vietnam_4

Виетнам е дълга тясна ивица, разположена върху Източната страна на Индонезийския полуостров, която все още носи белезите от едно от най-големите и опустошителни военни действия през XX в.

Първата държава на територията й е Ванланг, а през III в. пр. Хр. възниква държавата Аулак, която попада под Китайско господство, продължило 1 000 години и печели значителна независимост през 939 г. От 1883 г. Виенам е френска колония, а след Втората световна война на територията й се разиграват кървави военни действия между Южен и Северен Виетнам. Конфликтът приключва през 1875 г., когато Северът побеждава и се създава Социалистическа република Виетнам.

Галерия и книжарница основана от
Галерия и книжарница основана от Réhahn

Днес страната се развива добре икономически и ситуацията с човешките права се е подобрила значително. Може би това интригува фотографа Réhahn, който създава своя галерия и книжарница в малкия Виетнамски град Hoi An. Роден през 1979 г. в Нормандия, Франция, Réhahn винаги е живял със страст за пътуване и фотография, а през 2011 г. решава да се засели във Виетнам за постоянно. За 7 години прави повече от 50 000 снимки и подбира 145 от тях, които влизат в новата му книга „Виетнам“.

Ето и някои от тях:

vietnam_1 vietnam_3vietnam_2 vietnam_15 vietnam_22 vietnam_7 vietnam_8 vietnam_10 vietnam_12 vietnam_14 vietnam_16 vietnam_17 vietnam_18 vietnam_20 vietnam_21 vietnam_24 vietnam_25 vietnam_26 vietnam_27

Images © Rehahn Photography

 

 

История на наблюденията и полетите до Венера

Venera-9-10-1975-photos
Снимки на повърхността на Венера от мисиите „Венера 9“ и „Венера 10“ – АН СССР.

Автор: Светослав Александров

Венера – планетата, кръстена на римската богиня на любовта и красотата. Венера – планетата, считана за сестра на нашата Земя. Както Венера, така и Земята са се формирали от един и същ прахов регион на протопланетарния диск, довел до създаването на Слънчевата система. Те имат еднакъв размер, маса, плътност и обем. Но защо двете планети са толкова различни във всяко едно друго отношение? Земята – покрита с океани и изобилстваща от живот. Венера – самото превъплъщение на ада. Покрита е с облаци, съставени от сярна киселина. Няма океани, а атмосферата е толкова плътна, че задържа топлината до степен, до която температурите на повърхността достигат до над 400 °C.

Човечеството започва да прави открития относно Венера с изобретяването на галилеевия телескоп. През 1610 година Галилео Галилей установява, че подобно на Луната, Венера също има фази. През 1761 година наблюденията на Михаил Ломоносов по време на транзит – когато Венера преминава през диска на Слънцето, доказват, че планетата има атмосфера. През 19-ти век астрономът Джовани Скиапарели пръв установява, че Венера има доста бавно околоосно въртене. Но до началото на радиоастрономичните наблюдения през 60-те години на миналия век мнозина считат, че Венера има биосфера, вероятно съставена главно от горещи джунгли поради близостта на Слънцето. Това предположение е опровергано напълно, когато започват роботизираните полети към планетата – пак през 60-те години.

СССР успява да победи САЩ в надпреварата за изпращането на първия изкуствен спътник и първия човек в космоса. Американците обаче са първите, които осъществяват първия полет до друга планета. През 1962 година автоматичната станция на НАСА „Маринър 2“ прелита край Венера и изпраща важни научни данни. „Маринър 2“ открива екстремно високи температури на повърхостта, богата на въглероден диоксид атмосфера и плътно облачно покривало. Сбогом, джунгли! Сбогом, екзотична флора и фауна! Човечеството бързо се разделя с романтичните си представи за най-близката до нас планета.

На 1-ви март 1966 година съветската сонда „Венера 3“ се разбива на повърхността на Венера. За съжаление на учените комуникационната система се поврежда преди падането и тя така и не успява да предаде никаква научна информация. За сметка на това на 18 октомври 1967 година „Венера 4“ успешно навлиза в атмосферата на планетата, превръщайки се в първия земен апарат, който успява да оцелее през навлизането на чуждоземна атмосфера и да предаде научни данни. „Венера 4“ успява да разгърне парашут и да прати информация за състава за атмосферата (основно въглероден двуокис), но не оцелява докато достигне повърхността. През същата тази година край Венера прелита и американската автоматична станция „Маринър 5“, която успява да изпрати ценна информация за ултравиолетовите емисии от атмосферата. Комбинираните резултати от съветските и американските космически апарати, посетили Венера през 60-те години, показват, че атмосферното налягане е много по-голямо от първоначално очакваното – между 75 и 100 атмосфери.

През 1969 година „Венера 5“ и „Венера 6“ откриват наличието на азот и кислород в малки количества, но все още нито един от тези апарати не успява да достигне до венерианската повърхност безпрепятствено. Това е постигнато едва през 1970 година, на 15 декември, когато „Венера 7“ осъществява първото успешно кацане на Венера и първото успешно кацане на друга планета въобще! Автоматичната станция е в контакт със Земята след кацането си за 23 минути – истински рекорд за това време. Измерва температура на повърхността от 475 °C.

На 22 юли 1972 година каца „Венера 8“. Тази автоматична станция успява да измери скоростта на ветровете – на височина 48 километра над повърхността скоростта надхвърля 100 метра/секунда, а падайки под 10 километра скоростта стихва до 1 метър/секунда.

Интересното е, че всички тези мисии до този момент не предават снимки от Венера! Първите снимки от планетата отбизо са предадени към Земята през 1974 година, когато американската автоматична станция „Маринър 10“ прелита край нея. По-късно СССР също успява да заснеме планетата – през 1975 година в орбита около Венера влизат орбиталните отсеци на „Венера 9“ и „Венера 10“ (които стават първи изкуствени спътници на планетата). А пък спускаемите отсеци на „Венера 9“ и „Венера 10“ успяват да направят първи снимки от самата повърхност. Кацанията на Венера и фотографирането на повърхността на планетата и до този момент остава най-сериозното руско постижение до ден днешен. Снимките на „Венера 9“ и „Венера 10“ са черно-бели.

На 20 май 1978 година НАСА изстрелва много амбициозните мисии „Пайъниър Винъс“ 1 и 2. „Пайъниър 1“ е орбитална мисия, която влиза в орбита около планетата на 4 декември 1978 година. Това е първата мисия, която с радар успява да картографира цялостно повърхността на Венера! Станцията открива, че повърхността е доста гладка, а най-високата планина е кръстена Максуел и е висока 11 километра. Орбиталният апарат успява да работи и да изпраща научни данни от Венера до август 1992 година.

Автоматичната станция на „Пайъниър 2“ (известна още като Мултисонда) се състои от цилиндричен бъс с диаметър 2.5 метра. Към бъса са прикрепени една голяма и три малки атмосферни сонди, чиято цел е да направят измервания на атмосферата. Сондите не са оборудвани с камери и освен това не са конструирани със замисъла да оцелеят след кацането си – само да направят атмосферни измервания. Изненадващо обаче една от сондите успява да достигне повърхността успешно и да предава сигнали от там в продължение на повече от час! Това е първото американско кацане на Венера.

1978 година обаче е малшанс за СССР – тогава „Венера 11“ и „Венера 12“ кацат на повърхността с цветни камери, но и двете не успяват да изпратят никакви снимки поради производствен дефект – защитните покрития на камерите не се отделят след кацането. Въпреки това мисиите не са изцяло провалени – другите инструменти успяват за пръв път да открият гръмотевици и светкавици!

Пикът на венерианските изследвания и големият триумф за съветските учени е през 1981 година, когато „Венера 13“ за пръв път успява да изпрати цветна снимка от повърхността на планетата!

vener13-first-color-photoСнимка: АН СССР

„Венера 13“ и „Венера 14“, поради висококачествените снимки, са вероятно най-успешните мисии на СССР до друга планета. През 1984 година СССР изстрелва и сондите „Вега 1“ и „Вега 2“, които успяват да разгърнат на Венера спускаеми апарати и въздушни балони. Благодарение на тези мисии са измерени силни ветрове със скорост 240 километра/час. Спускаемите апарати успяват да измерят много детайлно температурите в различните атмосферни слоеве. „Вега 1“ и „Вега 2“, които по-късно успяха да изучат и Халеевата комета и да направят около 1500 снимки на нея, заедно с мисията „Фобос 2“ до Марс, са и последните междупланетни мисии на СССР изобщо. През 90-те години СССР се разпада и оттогава досега Русия не е успяла да проведе междупланетна мисия.

Изучаването на Венера през 90-те години е продължено само от САЩ. На 10 август 1990 година в орбита около планетата пристига „Магелан“. Мисията успява да картографира много детайлно планетата със своя радар. Над 98% от Венера е картографирана с резолюция от 100 метра/пиксел. На 14 октомври 1994 година мисията приключва.

На 11 април 2006 година в орбита около Венера пристига европейската автоматична станция „Винъс Експрес“. Тя работи до януари тази година и е изключително успешна.  Успява да открие озонов слой. Изненадващо е открит и много студен слой високо на височина 125 километра в атмосферата, с температури от -175 °C. Независимо от горещите температури на повърхността, в рамките на този висок слой би могло да се наблюдава дори снеговалеж. „Винъс Експрес“ успява да установи, че в рамките на милиарди години Венера е загубила огромно количество вода. Каква тъжна съдба има тази планета!

Макар че през последните няколко години САЩ не са имали мисия, посветена специално върху изследванията на Венера, няколко автоматични станции успяват да я посетят транзитно. През 1998 и 1999 г. „Касини“ посещава Венера на път към Сатурн. Също така през 2006 и 2007 година „Месинджър“ двукратно успява да посети Венера на път към Меркурий – вторият от които едва на разстояние от 325 километра от облачните слоеве.

И така, стигаме до последната мисия – „Акатсуки“. Тя бе изстреляна към Венера през 2010 година, но тогава не успя да влезе в орбита. На 7-ми декември има свой втори шанс и ако всичко е наред, ще се превърне в поредния земен изследовател на планетата.

А бъдещето? Различни държави имат проекти за изучаване на Венера. Русия проучва мисията „Венера-Д“. Тя бе отлагана многократно. Щеше да лети в началото на това десетилетие, но поради различни причини, на които няма да се спираме в тази статия, полетът е отложен минимум до 2024 година. Индия също планира в периода 2017-2018 година да изстреля мисия към Венера. НАСА може да одобри нова венерианска мисия догодина, която ще бъде изстреляна в началото на 20-те години.

Макар и пренебрегвана и считана за скучна, Венера може би все още има вълнуващи тайни, които предстои да разкрие пред човечеството.

Източник: www.cosmos.1.bg

Функции и хипостази на анонимния бог конник или кой е тракийския херос

thracian horsemanСнимка: apollon.blog.bg

Автор: Цветан Костурков

На територията на древна Тракия са намерени и разпознати над 3000 оброчни плочки с изображението на т.нар тракийски конник. Този образ остава анонимен. Въпреки наличието на исторически извори за религията на траките, древните автори  запазват мълчание по темата. Винаги на кон, обкръжен от свой божествен тирс и носител на характерно наложили се за него атрибути, това явление поставя много въпроси , по които се дискутира и работи повече от век. Въпросите около същността и функциите на конника остават. Какъв е този конник – бог или ловец, герой или местен владетел, спасител и покровител или бог на смъртта, част от тракисйки дуализъм или доказателство за наченки на монотеизъм?  Представян като Асклепий, Аполон, Силван и като почти всички познати антични божества, а според много изследователи почитан и днес. Според Иван Венедиков „Това е най-странното и загадъчно божество, което всъщност науката познава.”

Траките нямат писменост. Този факт, затруднява изключително изследването на тяхната религиозна, традиция и култура. Едиснтвените писмени сведения, които са достигнали до наши дни са от антични автори, които нямат пряка връзка с тракийския свят, т.е. те остават „чужденци” и незапознати в основата със същността на тракийската парадигма. Информацията, която ни оставят изглежда недостатъчна или дори неточна в контекста на тракийската религиозност. Така според Херодот тракийците почитали само Арес, Артемида и Дионис, а „някои тракийски царе изкарвали произхода си от Хермес”. Това би означавало, че освен тези богове други божества не са почитани. Свидетелства за почитта към други божества са многословни – както артефакти, така и наличието на храмове и светилища в името на различни божества. Според Венедиков общия брой на светилища на територията на Тракия надхвърля 100. И тези светилища далече не са само в името на гореспоменатите божества. Така например Цицерон говори за наличието на светилище на дентелитите, което според него било посветено на Зевс Сбелсурд.  Само тази неразгърнала се полемика би била достатъчна за ненадеждност в античните извори , но може би под тази очевидна не точност се крие логика на възприятие или по-точно изразяване на собствена културна парадигма. Освен съобщените четири божества Херодот, съобщава и за култа към Залмоксис у гетите. Казва, че по време на буря те стреляли с лъкове срещу гръмотевиците, като вярвали , че няма друг бог освен техния. Също Херодот говори за избягалия в Тракия Ойобаз, който заловен от апсинтийските траки бил принесен в жертва на „домашния си бог Плейстор”. Относно приведените примери Иван Венедиков в „Тракийски легенди” отбелязва: „Явно е, че когато говори за богове, Херодот има пред вид гръцките богове, и когато говори за божества, които са тракисйки, той ги нарича местни божества”.  Остава обаче въпроса за почитането на Зевс, за което съобщава Цицерон. От приведения пример за гетите,за стрелянето по грамотевиците по време на буря, както И.Венедиков („Тракисйкият конник”) отбелязва, „у гетите не съществувал култ към бога на мълнията нито към което и да е друго божество”. От една страна въпроса с лаконичността относно почитаните от траките богове е изяснен, докато от друга страна при наличието на култ към Зевс, защо гетите биха „нападали” един възможен свой покровител и неговите прояви? Може би, просто защото са гети, т.е. конкретно племе със собствени вярвания и защо не собствена религиозна система. „Траките не са имали нито организирано жреческо съсловие, нито религиозна власт, която да организира религията им. Поради липсата на своя писмена традиция те не са имали и една установена космогония, нито схващане за произхода на света” (Ив. Венедиков, Тракисйки легенди). Това би означавало, че е вероятно всяко племе да спазва свои ритуали, вярвания и обичаи касаещи техни, собствени религиозни култове. В реплика на това твърдение обаче са хилядите оброчни изображения на, в общи линии, един и същ конник.

Друга възможност е разминаване поради разглеждането на тази религия като статична, установена и завършена. А всяка една жива религиозна система, каквато несъмнено е тракийската, търпи промени и обрати във вярванията, ритуалите и начина на почитание. Сведенията на Херодот датират от V в. Пр. Н.е, докато Цицерон е живял през I в. Пр. Н. е.  Т.е. достатъчно време,за да позволи промени и дори обрати в тракисйките вярвания.  Такова развитие търпи и образа на конника.

Първите изображения на конника се проследяват до V – IVв. Пр. н. е. Намираме ги върху пръстени, колани и украшения към конска амуниция. В тези най-ранни изображения се забелязва същностната му характеристика като най-често брадат мъж на кон, нападащ и убиващ  животно/дивеч. Но въпреки ранната си проява „оброчните релефи на Тракийския конник се явяват в своя завършен вид, така както ги познаваме вече в огромно количество от II – IIIв.” (Зл. Гочева, „Проблеми на култа и иконографията на тракийския конник”),а Маразов ( „Пластическа характеристика на тракийския оброчен релеф”) добавя, че това е  не само най-характерната за тази епоха група , но и най-многобройна. Т.е. образа на конника е познат от един стар култ, който намира свой израз по време на рисмската епоха, когато основната художествена форма бил релефът. В многобройните релефи се забелязват богатство и разнообразни решения, продиктувани от различните условия, при които е бил създаден релефа. Но „се налагат редица общи черти. Именно този факт ни позволява да говорим за единно виждане,единен стил” (И. Маразов, „Пластическа характеристика на тракисйкия оброчен релеф”).  Образа  и иконогорафията на конника са вече утвърдили се и до известна степен завършени. Това е образа, а най-вероятно и функциите, с които Хероса ще продължи своето съществуване през вековете, с корени на произхода си, прозиращи през различните епохи.

Анонимния Херос винаги е представен на кон, от гърба, на който напада, най-често дивеч, въпреки , че в по – ранни изображения, вместо дивеч напада човек. Свидетелство, че в по-ранна епоха култа има изразено войнски функции, подчертаващи прогонване и предпазване от чуждото, еквивалент на нежеланото/лошо. Концентриран върху нападането или убиването на животно, част от неговата неизменна същност е коня, без който Хероя, не би бил, нито познатия ни анонимен конник, нито херой изобщо. Срещат се много изборажения, където някои от атрибутите му липсват или са заменени, но коня остава като част от самата идея за херой.  Конят при траките бил считан за медиатор – посредник между световете, движещ се свободно между различните зони, свързващ и пренасящ. Чрез коня се преминава определен път – реален или алегоричен. Пътя е „дистанция между два статуса. Ето защо чрез него се представя най-често преходно състояние.” (И. Маразов, „Митология на златото”). Благодарение на коня, Хероса има възможността да се движи и да преминава свободно през поставени или наложени граници. Коня се свързва и със слънчевия култ осигуряващ безсмъртие. Той не само се движи, а претърпява развитие по вертикала, той търпи усъвършенстване и преминава през свещените статуси, без да се връща. Конника се движи еднопосочно към постигане на съвършенство.

„Именно тук се крие основната разлика в концепцията на тракийската религия, отразена в представата за цикъла на развитие и усъвършенстване на човека – човек, антроподемон, бог. В своята най-висша фаза на безсмъртие  и върховно съвършенство богът има нужда от коня” (Зл. Гочева „Анонимният тракийски бог конник”). Хероса е  постигнал  пълната хармония и е извървял пътя докрай. Осъществил е потенцията на коня и е свързал в себе си соларното и хтоничното, заличил е разликата между земя и небе и ги е  съчетал в себе.

Поел по пътя към безсмъртието,  той е част от божествената сила. Превърнал се е в херой, станал е част от свещеното и негов проводник. Станал е бог-херой, но анонимен такъв. „Персонификации като Орфей и Залмоксис, които носят посреднически функции между соларното и хтоничното, олицетворяват равновесието между небето и земята и балансират борбата между основните стихии” (Д.Попов „Тракология”). Значи бога-херос не е само божетсвена фигура и посредник, но е и балансираща сила. Някой, който предпазва от превес на крайностите. Защитник пред силите на хаоса и унищожението. Конника е този, който прави света и познатия в него ред възможен, като разделя горе от долу, не позволява ляво и дясно да се съберат, осигурява баланс между  земното и слънчевото.

Конника, извършва пътуване в отвъдното, след което се превръща в херой, в част от божественото. В много митове и саги на древния Изток и Средиземноморския свят, преминаването жив в отвъдното, при мъртвите, при божествените сили е еквивалент на посвещенско изпитание. „Този ,който е успял да извърши подобен опит, вече не се страхува от смъртта, той е постигнал своего рода безсмъртие на тялото, което е и цел на всички геройски посвещения, като се почне с Гилгамеш” (М.Елиаде „Образи и символи”). Възможно е, чрез коня и алюзията за пътя, който се изминава, идеята и информационния заряд, които носи Хероса да са свързани с ритуал. Но какъв би бил този ритуал, ако не посвещенски? Свещен момент, отрязък от време, когато конника се представя като поел пътя към сакралното. Започналия ритуал, начало на свещено действие, след което завършване конника ще бъде (а може би вече е) бог. За много от древните култури, преминаването отвъд границата между профанно и свещено, смъртно и безсмъртно, човешко и божествено е повече от  достатъчно за постигането на героичното-божествено. Необичайността и рядката проява на тази разделяща линия,между божествено и земно, изглежда сама по себе си величествена. За множество от тези култури като гръцката на пример, божествения свят е ситуиран по вертикала горе, под него е човешкия свят, и тези два свята живеят отделени един от друг. Събирането на двете идеи за съществуването е рядко явление, когато някой представител на една от тези разделени светове (герой или похотлив бог) прекрачи разделителната линия и нахлуе или плахо надзърне отвъд присъщия му свят. В резултат на такава интервенция в непознатата страна се ражда мита.При древните гърци, световете са разделени и божественото е рядко в контакт с останалите нива на съществуване.  При траките обаче такава граница е трудно да се постави, за тях самия живот е непрекъсната поредица от ритуали. Чрез всяко свое действие те извършват свещенодействие, свързват двете представи и превръщат съществуването си в трудно разграничима смес от божествено и земно. Такова действие е и лова, така характерен за бога – херос.

Още в първите изображения на хероса, той е представен като ловуващ. „Иконографията на тракийското изкуство не е много богата, но в нея като доминираща тема се откроява именно ловът” ( Ив. Маразов , Видимия мит). В съкровището от Летница, конника напада мечка и вълк, в Луковитското съкровище също конник, убива пантера, а в колана от с. Ловец конници и пеши стрелци нападат глиган.  Артемида и Бендида преследват елени  в множество скални релефи. „Дори Асклепий, Аполон и Дионис се показват в Тракия като ловци…а глиганът е жертвеното животно на Хероса в хиляди обредни плочки от римската епоха” (Ив. Маразов, Видимия мит). От всички достигнали до нас паметници, изглежда ,че лова като действие е с особена важност за траките. Конника е представян винаги ловуващ или нападащ. Според някои това е лов на „полезен дивеч”, който има благоприятни последствия за ловеца и общността. Чрез убитото животно се допринася за по-доброто съществуване на общността и т.н. Но едва ли траките са били така обсебени от лова поради задоволяване на житейски нужди.

Лова, може да бъде и ценностно изпитание за бъдещия владетел и млад бог. На обредно равнище лова е царска привилегия. Множество ловни сцени са запазени като украшения от хетски дворци, което потвърждава възможността за връзката на лова с царската идеология. Лова  е „удобен класификатор на преходно  инициационно състояние”. Добре известни от друга страна  са борбата на Тезей с минотавъра и на Херакъл с бика, които „несъменено са  сред подвизите на двамата герои през периода на преход от юношество към зряла възраст” (Ив. Маразов „Митология на златото). Лова като ценностно изпитание за младия цар или за бъдещия бог, което при успешно преминаване би имало решеващи резултати и последствия. За царя това би било ясно доказателство, че той е способен за поемането на царската функция, докато за Хероса на митологчиччно ниво това би било първото от няколкото предстоящи стъпала до достигането на божественото равновесие и съвършенство. Един от най-добре познатите тракийци в античния свят Резос е представен именно като изкусен ловец и с доста прилики от иконографията на конника. Филострат казва: „… той отглеждал коне, носел оръжие и се занимавал с лов” и „…глиганите и сърните, пък и каквото животно има в планината се отправяли на двойки или на тройки  при жертвеника на Резус, принасяли се в жертва без да ги връзват и сами се подлагали на ножа.” Резус е преминалия успешно изпитанието и утвърдил се като добър ловец, пред който животните не намират никакъв смисъл да се борят и сами извършвали това, което и без това той ще извърши. Долавя се и магичен елемент, животните сами се връзват и принасят в жертва. Може би Резус е не само преминалия царското изпитание на социално ниво, успял сред хората , но и домогнал се да божественото – притежаващ изключителни сили.

От друга страна „Неуспешният лов се оказал много сериозно знамение” , отбелязва Маразов във Видимия мит. След като Одисей и Диомед убили Резус под Троя, неговия брат Олинт влязъл в доброволен двубой с лъв. Но не успял да победи лъва, т.е. не преминал изпитанието и династията се прекратява. Подчертано е значението на „доброволен”, т.е. Олинт сам избира и влиза в изпитанието , за да докаже и заслужи продължението на царската длъжност. Но провала на личностно ниво води след себе си последствия за династията и общността. Той става не годен да защитава и предпазва. Олинт, като антипод, на Резус се превръща в негоден. Един не защитник, защото „царят като въплащение на племенния колектив е длъжен периодично да побеждава силите на хаоса, кодирани зооморфно от глигана, за да спаси природния и социален космос” (Ив.Маразов, „Героят в изображенията от рогозенското съкровище”).

Лова в тракийския свят е явно свързан с царската идеология и е  сред най-масово предадените сцени, т.е. той е от изключително значение за траките и техния свят. В някои по – ранни сцени Хероса е представен като нападащ и убиващ човек, също така на някои сцени се забелязва и щит. Ясен белег за войнските функции на божеството. С установяването на римската империя обаче, когато границите стават относително сигурни, войнските страни на божеството биват изместени от други по-важни за момента функции. Хероса преследва силите на злото ,за да ги прогони и да върне баланса между доброто и злото. В началото, когато се появява за първи път, е било нужно да предпазва местните от агресивните племена и народи, които са били постоянна заплаха. Но когато сигурността е относително гарантирана, от друга действаща сила, то за хероса настъпва нова епоха в разбирането и почитането му. Той трябва „перидично да побеждава силите на хаоса”.

Един от най- разпространените в световната митология сюжет е борбата между героя и дракона, който поради множество локални характерности е представен и разработен по различни начини.В Летнишкото съкровище е разказан тракийския вариант на този глобален модел познат като змиеборския мит, който включва в себе си именно побеждаването на силите на злото и хаоса въплътени от змията с три вълчи глави. В митовете  от този род драконът затваря водите и иска ежегодно девойки като откуп. Драконът символизиращ силите на хаоса, който проваля съществуващия ред в общността като лишава хората от нужната им вода и обърква вселенския ред като отнема един от елементите му. Нуждата от възстановяване на реда се налага от само себе си. Героя е този, който трябва да премахне силите на злото и по този начин да върне липсващия елемент. След като убива странното животно, той преминава изпитанието и пуска отново водите като по този начин се превръща в покровител на водите, т.е. божество на живота. Премахващ хаоса и отпушващ извора на живота, според Маразов (Видимия мит) „змиеборския мит включва като непременно условие смъртен помощник на бога”. Асоциацията на герой нападащ и убиващ персонифицираните сили на злото е повече от наложителна с образа на тракийския конник, но още повече тук присъства и задължителен помощник. Може би това е и прислужника от някои от релефите на конника и неговата функция е на помощник, който е може би смъртен? На един релеф, не достигнал до нас, е представен Александър Македонски и зад него тичал държейки се за опашката Лизимах. Александър Македонски представен като безсмъртния герой бог, победителя и вече обожествен, а зад него надвития, следователно обикновен и смъртен помощник-прислужник. Възседналия кон бог, победител или по някакъв начин различаващ се от обикновеното герой, подпомаган от смъртен, не специален и лишен от специфика, а носител на важна функция  – помощник, е мотив в перцепцията на древните, който е наложил се чрез змиеборския мит и продължен и въплътен от херойската иконография на конника. Един херой-бог  преминаващ през изпитание или периодично освобождаващ и предпазващ от хаоса, който като задължително условие (поне в първо източника) се нуждае от смъртен помощник. Именно този помощник е изобразения в някои релефи тичащ или вървящ до конника мъжки образ. Както дървото, олтара и женските фигури, така и тази мъжка персонификация на помощника не е винаги представяна. Този помощник вече не е задължителен за изобразяване, но неговата функция остава. Той спомага освобождаването на водите и изворите и така сам е част от този геройски акт, в който помощта е негова задължение.

Интерес в този контекст е една група паметници, където героят се представя в момента, когато ловът е завършен, т.е. изпитанието, нуждата от баланс и защита са удовлетворени. „Във всички подобни релефи кучето също взема участие…” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Смъртния тук липсва, но е заменен от кучето, което помага или вече е помогнало за успешния лов. На ритуално ниво, за този подвиг героят има нужда от помощ, чийто изпълнител  се въплащава в тези релефи в куче или някъде в лъв. Друг съществен елемент от тези релефи е рядко изобразявана бутната урна, от която тече вода.  Според Ив. Венедиков в „Тракийски легенди”, „Такива атрибути обикновено имат онези от божествата, които са свързани с напояването на земята, с изворите и реките, с течащите води въобще и поради това автоматически са и божества на плодородието.” Но този атрибут и алюзията за помощник, представян като куче или лъв, напомня изключително  за змиеборския мит. Хероя и помощника са успешно изпълнили своето задължение и животното/силите на хаоса/змея е убито, а свидетелство за успеха е разливащата се вода. Водата е освободена и отново е потекла, т.е  рановесието е възстановено и всичко е ,както трябва да бъде.

Изглежда конника е една персонификация и събирателен образ на успешно преминаващия през изпитание млад цар или херой, бъдещ бог поел по пътя на хероизацията като съществена част от тракийския орфизъм.  Защитник на общността от силите на хаоса и нужен гарант за равновесието между световете и силите на противоположностите. Когато Филсотрат говори за Резус той казва, че „този херой отблъсквал чумата от планината,а Родопи са гъсто населени…”. Като по този начин отъждествява херойското със самия Резус и му придава тази ясна функция на закрилник на своите. Една сила на доброто, която се бори за баланс и не позволява хаоса да завладее тракийския митологичен свят.

Рядкост са изображенията , където освен конника, се наблюдава още един конник. Много по-малък и движещ се в противоположна посока на главния такъв. За разлика от главния конник, който се движи на дясно той е изобразен в движение на ляво.” Ако  богът настъпва и побеждава, неговият малък двойник отстъпва и бяга. Ако големият конник е светлината, малкият е мракът, ако големият конник е денят , малкият е нощта.” (Ив. Венедиков, Тракисйкият конник). Изглежда този конник, който покровителства и винаги побеждава има своята антитеза в силата, която е отговорна за всичко обратно на победа, закрила и позитивно начало. Олицетворение на противоположността, на всичко онова което не е, но е имало възможност да бъде. Обратното на всичко, което е сега и представено на изображението, е предадено достатъчно ясно  и лаконично като едно движение на обратно. Така както побеждава, може и да бъде побеждаван, вместо да гони дивеча може да бъде нападан от него, не преминаващ изпитанието (брата на Резус), не успяващ да върне водата и силите на живота, не балансиращ, а спомагащ смущения в баланса между противоположностите. Живота и всичко съществуващо са изведени от борбата или просто от наличността на тези две изначални сили на доброто и злото. Където е нужен баланс за нормалния ход на събитията, нужна е една медиаторска сила, която да повежда своето съществуване в услугите на баланса. Но кой е той? Медиаторска и посредническа сила или притежател на изключителна и същностна за тракийския свят и парадигма същност?

Най –често срещания и наложил се като типичен образ на конника е когато той е на лов, следван от куче. Той напада, убива или носи животно, най-често глиган, зад него тича прислужник-помощник, а на 30% от  релефите присъстват женски фигури. Олтара и дървото са сред иконографските белези на конника. Тези атрибути и образи са част от идентификационните елементи на тракийския херос, т.е конника е разпознаваем, но неизвестен по своето предназначение. Кой е тракийския херос?

Конника е анонимен. Той няма име и това е безусловен факт. Херодот разказва ,че пеласгите не назовават с имена боговете си  и ако може да се види някакво сходство между пеласгите и траките то това би могло да бъде някакво обяснение за анонимността на конника. Но едва ли, т.нар. „пеласгичекси етап” е явление характерно за II хил. Пр. Н. е. От друга страна винаги, когато се прави посвещение, посветителя оставя и принася просвещението на някое божество и се посочва името, например на Аполон, Хигия и т.н. „При това често пъти името е придружено и от думата „kyrios” – господар; на господаря Асклепий или на господаря бог Асклепий, на господарката Артемида или на господарката – богиня Артемида и за тракисйкия херой се пише  „на господаря бог-херой”, като „херой” в значението , което ние и днес употребяваме поема функцията на име на бога” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Херой в случая остава като име на конника , не като негово прозвище. Херакъл и Одисей са херой в гръцкия смисъл на думата, но те имат имена. Те са личности – конкретни персонификации, а не само абстрактно-събирателен образ на героя. В тези посвещения, конника е наричан само „херой”, без да се посочва негово конкретно прозвище. Ако конника няма име , значи ли това , че той е херой изобщо. Не един герой, а всички герои заедно. Самата геройска проява в тракисйкия свят и още повече обобщаващ стадий от хероизацията на всеки тръгнал по този път тракиец. Т.е. , когато един тракийски цар, започне дългия път на орфическата трансформация, то той ще се превърне в общата идея за хероса. В хероичното изобщо, защото там личността и конкретиката губят своята форма,за да се превърнат в един общ херос, почитан от всички и навсякъде. Така вече назования Херос, се превръща в бог на всеки и на всяка положителна сила, присъща на тракийския орфизъм. Всебог или носител на потенциала за такъв, който е поел пътя на трансцедентното и вечно съществуване. „Един херой, който не е нито Рез, нито Орфей, нито Салмоксис, а може би онова божество, живеещо в тракийския рай, при което Салмоксис проповядвал, че ще отидат всички след смъртта си” (Венедиков, Тракийския конник). Възможно ли е тракийския херой да е един всебог и по този начин, неговото съществуване да е  наченка на монотеизъм сред траките? „Той е владял земята, властвал е над небето и то се е подчинявало на неговата сила. Бил е господар на цялата природа и живота в нея. Той е властвал над живота и смъртта и им е осигурявал безсмъртие.” (Зл. Гочева „Анонимният тракийскибог конник).

Ако прием, че това е едно анонимно тракийско всебожество по какъв начин биха били обяснени множеството му превъплащения и наричания с конкретни, но твърде различни и много на брой имена. Дали той не губи анонимността си в приведените по долу? Редица въпроси се появяват поради наличието на множество визуални паметници, където конника очевидно иззема някои атрибути (функции?) на други лесно разпознаваеми божества.

Така в светилището при Глава Панега в изображение на тракийския херос, същия е  наречен в надписите Салдобюсенският или Зюлмидренският Асклепий. Още повече ,че в някои релефи под конника вместо тичащо куче се поставя тичаща змия, символ на Асклепий. В друг релеф от Глава Панега  хероят получава и дългата дреха на Асклепий като Иван Венедиков отбелязва, че никога в античността конник не се изобразява в дълга дреха. Т.е. това е „качен” на кон, образ , който трябва да се чете като не конник. Също вместо копие, конника поема тояга, около която се вие змия – същностен атрибут на здравеносния бог. До известна степен има логика, Хероса да се представя като бог и покровител на здравето, защото вече видяхме ,че Резус има такива функции на пазещ населението на планината Родопи, не от какво да е , а от чума. Болест, от която може да избави и предпази само едно здравеносно божество като Асклепий или Хероса иззел неговите функции. Но не само Резус е споменат в тракийската традиция като здравеносно полу – божество, покровителстващо човешкото тяло и душа. Ето какво споменава Платон в диалога Хармид. „Аз го научих там, в похода, от един от тракийските лекари на Залмоксис, за които се говори ,че вярват в безсмъртието на душата. А този тракиец заявяваше, че гърците имат право да говорят за това, което туко що казах. Но нашият цар Залмоксис – рече той –бидейки само бог, твърди че като не бива да се започва да се лекуват очите  без тялото, тъй не бива да се почва да се лекува тялото без душата и че причината, поради която гръцките лекари  не могат да се справят с много болести, е , дето не признават тялото като такова, което се нуждае от лекуване…”. Тук индиректно става въпрос за гетския бог Залмоксис, който освен със проповядването на безсмъртието на душата като главна идея има и други второстепенни значения и начини, чрез които води човешкото тяло и душа по пътя на неговото учение. Залмоксис е и учител, даващ знанието за живота чрез всички негови прояви в ръцете на своите. Залмоксис просвещава гетите, а те, отново според Херодот, „вярват, че няма друг бог освен техния”. Приели свещените знания, гетите са изцяло убедени, че техния бог, т.е. Залмоксис, е единствен. Той владее знанието за лекуване на тялото и за съпровождане на душата до безсмъртния статус. Той е гетския и единствен такъв бог.

В други релефи и изображения от Източна България, хероса  е изобразен с брадата и дългата дреха на Плутон и в едната си ръка държи рога на изобилието. Тук той е вече бог на подземното царство и възраждащата се природа. Покровител и посрещащ мъртвите, когато вече са преминали от другата страна и са приветствани в света на безсмъртните. Херос-Плутон, който властва над смъртта и спомага за баланса на природата. Първо взема, т.е. настъпва смъртта , но после отново раздава със своя рог на изобилието, отново поставя начало, отпушва силите на живота. За природата това означава завъртане на годишния цикъл, а за човека преминаване към безсмъртната същност на душата. Чрез рога на изобилието в едната си ръка, брадата и дългата дреха той  конника се превръща в еквивалент или тъждествен на Плутон. Дори под един от така представените релефи се чете: „На господаря Дарзалас”. Така Хероса придобива чисто хтоничен характер, господар – бог свързан с подземните пространства и сили. Също така в много от изображенията си конника е представян до дърво, около което се увива змия – дали това не е атрибут напомнящ за лечителските свойства на Асклепий? При всички възможни прочити змията си остава един неизменно хтоничен символ и тук тя се вписва като подчертаване на хтоничните функции на това полу божество на този „господар” на подземния свят, носещ благодат със своя рог на изобилието.  Освен това Плутон е преди всичко и божество на възраждащата се природа природа, а в частност и на горския живот, каквото е и Силван. Един култ на горски бог донесен от римските войници в Тракия. „Но този култ е заварил тук вече съществуващ малко по-стар култ на Асклепий , слят с Хероя” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Т.е. това, както и другите превъплъщения са привнесени такива, идват от външния за траките свят, но въпреки всичко биват не само добре посрещнати, а нещо повече биват асимилирани и „използвани”.
Този синкретизъм е характерен за римската епоха, но не и непознат за влиянието, което гръцката култура и традиция оказва върху тракийското религиозно възприятие или по – точно визуализиране. Сред най – познатите достигнали до нас изображения са някои от вече споменатите като, тракийския бог конник, ловни сцени, различни персонификации на великата богиня майка, но и на един лесно разпознаваем образ като този на Херакъл. Така траките синтезират  и приемат един очевидно привнесен герой, типично гръцки. Ако за Дионис, дори и гръцките автори са единодушни, че е „чужденец” идващ от Север, така и за Херакъл се знае, че няма нито тракийски произход, нито особена причина да бъде така мащабно изобразяван, а явно и почитан.
Но това е почитта, която те отдават на Херакъл, но по-скоро като една готова иконографска схема, която те използвали, за да визуализират техните идеи за собствени функции и прояви на божества и герои. При заемането на готовите и наложили се схеми за представяне на някой герой или божество, траките виждат логична възможност да изразят своите идеи и да ги въплатят в образ.

Така наред със Асклепий, Силван и Плутон е представян с атрибутите и характеристиките на Арес, Юпитер, Дионис, Сабазий, Митра и т.н.  Конника, представен с типично негова иконография, но само с добавени атрибути. При релефа от с.Лиляче, Врачанско Силван е разпознат поради смененото от косер копие. Тези въплътени в римски божества, хипостази на хероса са може би само начин да се представи той в изпълнение на различните функции, в които е вещ. Както при Резус и Залмоксис, където се вижда, че те не изпълняват само една функция, а напротив имат характер на обобщаващи различни сили и функции свързани с тях. Херодот казва за Залмоксис, че гетите вярват, че „ням друг бог освен него”. Значи Залмоксис е един всебог, включващ в себе си функциите на всички останали божества бавещи се със здравето, природните стихии, прехода към отвъдния свят и т.н.

В образа на конника е вложен един обобщаващ синкретизъм, зад който прозират множетсво символи идеи, които говорят за големия набор от функции, с които конника се бави и по този начин обема всички тях в себе си.  Конника си остава един, и както гетите казват за Залмоксис, че няма друг бог освен него , така и няма друг конник освен единствения тракийски конник. Чрез сливането му с различни стари или по-ново привнесени божества конника не губи анонимността си. Той не става Юпитер, нито Дионис, той остава безимен в същността си, а чрез изиричането на името на божеството в което се превръща се назова още една негова функция. Един върховен покровител, в който тракийците са виждали една цялостна идея за бога. Олицетворение на поелия по пътя на хероизацията и в същото време постигналия божествения баланс, който веднъж постигнат трябва да бъде поддържан.

Безименен, поради невъзможността да се предаде същността му в едно име. С функции, покриващи всички аспекти и нужди от живота на разпокъсаните тракийки племена. И преди всичко пазител и медиатор, осигуряващ общото и лично благо. Предпазващ от хаоса, подготвящ за безсмъртието на душата, учещ и показващ, учител, херой и бог, конник и ловец, войн и спасител – един образ зад който прозира идеята за  всебога. Монада обхваща в себе си всички, иначе така объркани негови противоречиви хипостази и връзки.  Бог на всичко и всеки, почитан и обединяващ всички, едно липсващо общо звено в разпокъсаната тракийска космогония.

Единния тракийски всебог ли е това в същност или  удовлетворяване на една обща научна нужда за  отговор на всички въпроси. Преди всеки възможен вариант за неговата идентификация, той остава мистичен, неразчетен докрай, неосъзнат в неговите прояви и разпръснати из земите на Тракия единично намерени детайли. Нека за сега бъде един всебог – обединител, помощник и спасител за всички. Един бог на липсващите звена и невъзможните  хипотези – медиатор и сила носеща баланс между поставените въпроси и липсващите отговори.

Използвана литература:
•  Венедиков, Ив. Тракийският конник, сп. Векове 1972, 4, 3-14
•  Венедиков, Ив. Тракийски легенди – Тракийският конник, Наука и изкуство, 1981, 25-51
•  Гочева, Зл. Анонимният тракийски бог конник, сп. История, 2003, 5, 16 -21
• Гочева, Зл. Проблеми на култа и иконографията на тракийския конник, сп. Балкански древности, 1992, 2, 67 -76
• Елиаде, М. Образи и символи, Прозорец, 2002, 103 – 109
• Маразов, Ив. Пластическа характеристика на тракийския оброчен релеф, сп. Проблеми на изкуството, 1968, 1, 39 – 45
•  Маразов, Ив. Героят в изображението от Рогозенското съкровище, сп. Проблеми на изкуството, 1987, 2, 27 – 32
• Маразов, Ив. Видимия мит, Христо Ботев, 1992, 115 – 155
• Маразов, Ив. Митология на златото, Христо Ботев, 1994, 33 – 131
• Попов, Д. Тракология, Лик, 1999, 184 – 201
• Стоянов, Т. За иконографията и семантиката на женските изображения в паметниците на Тракийския конник, сп. Векове, 1987, 1, 18 – 30

Източник: nauka.bg

Най-добрите соларни къщи за 2015

01solarhouse.ngsversion.1445257807559.adapt_.768.1

Автор: Михаела Огнянова

Поради промяната на времето, се увеличава и риска от лоши метеорологични условия, затова студенти построиха къщи, които да са издръжливи на бури и спечелиха тазгодишния Solar Decathlon.

След като урагана Санди удари бреговете на Ню Джърси през 2012 г., студентите предприеха действия. Те проектираха и построиха соларни домове, които ще могат да оцелеят при бурни ветрове, ще могат да произвеждат електричество дори при спиране на тока и дори ще позволят на съседите си да зареждат своето електричество.

Екипът от института по технологии Стивънс, основан в Хобокен, Ню Джърси взе най-големите награди в Solar Decathlon 2015 г., конкурс, който се провежда на всеки две години, спонсориран от Министерството на енергетиката в САЩ. Конкурсът приключи в неделя в Ървайн, Калифорния. Четиринадесет екипа, представляващи 23 университета от 5 страни се състезаваха в построяването на най-достъпен, атрактивен и продуктивен дом, захранван само със слънчева енергия.

„Сигурната къща“ на Стивън, (Stevens’ Sure House) представена като „Крайбрежната къща на бъдещето“ спечели най-много точки като цяло и отбеляза най-висок резултат в седем от десет отделни категории, включително архитектура, проектиране и пазарна привлекателност.

„Този проект беше за създаването на истински, годен за живеене дом за семействата в крайбрежните региони, които ще бъдат най-силно засегнати от изменението на климата“, каза A.J. Elliott, завършил студент от отбора на Стивън. Къщата разполага с два вида сгъваеми щори срещу бури, вътрешната част са от дунапрен и обвити със стъклена нишка, за да блокират отломки и вода по време на неблагоприятни климатични условия.

02solarhouse.ngsversion.1445257811441.adapt_.352.1 03solarhouse.ngsversion.1445257804402.adapt_.885.1 04solarhouse.ngsversion.1445257806712.adapt_.710.1 05solarhouse.ngsversion.1445257803264.adapt_.768.1 06solarhouse.ngsversion.1445257813461.adapt_.590.1 07solarhouse.ngsversion.1445257805624.adapt_.710.1 09solarhouse.ngsversion.1445257801907.adapt_.768.1 10solarhouse.ngsversion.1445257802143.adapt_.470.1 11solarhouse.ngsversion.1445257812453.adapt_.676.1 12solarhouse.ngsversion.1445257800962.adapt_.1190.1 13solarhouse.ngsversion.1445257814340.adapt_.768.1 14solarhouse.ngsversion.1445257801115.adapt_.945.1 15solarhouse.ngsversion.1445257809775.adapt_.676.1 16solarhouse.ngsversion.1445257815238.adapt_.768.1 17solarhouse.ngsversion.1445257812584.adapt_.768.1

Второто място отиде при университета Бъфало (Държавния университет на Ню Йорк), които включиха вътрешна оранжерия за отглеждане на храна през цялата година.

Третото място отиде при Политехническия държавен университет в Калифорния, Сан Луис Обиспо.

Много от къщите включват вертикални градини, разтегателни вътрешни дворове, подвижни стени и прозорци от пода до тавана. Те трябва да произвеждат поне толкова енергия, колкото използват, та дори да могат да заредят и един автомобил.

Източник: news.nationalgeographic.com

Открит е най-малкият охлюв в света: Acmella nana

Acmella-nana

Автор: Виктория Симеонова

Миниатюрна черупка на охлюв с диаметър 0,7mm е открита в Малайзия на остров Борнео от група нидерландски учени, които са намерили и други 47 нови видове охлюви с разнообразни размери.

Някои от 48-те вида, описани от доктор Яп Вермюлен и неговите колеги от Центъра за биоразнообразие в Лайден, са известни в Борнео и познати на учените вече десетилетия. Въпреки това, досега не са получили своите наименования.

Един от тези видове е най-малкият охлюв, наречен Acmellaana (nanus – (лат.) джудже). Той има маломерните размери от 0.5-0.6 mm ширина и 0.6-0.79 mm височина.

Предишният носител на титлата „най-малък охлюв в света”, Angustopila dominikae от китайската провинция Гуанкси бе открит по-рано тази година и е с размери съответно 0,8 и 0,89 mm.

Някои от новите видове са много рядко срещани. Има седем нови вида, които могат да бъдат забелязани само на височина от 4,095m на връх Кинабалу. Друг вид, Diplommatina tylocheilos, живее само на входа на труднодостъпната пещера Лолопосон на връх Трусмади.

Доктор Вермюлен и неговите партньори казват, че получават нови сведения за изолирани или характерни само за един район видове, какъвто е и новооткритият рекордьор.

„Движейки се толкова бавно, охлювите могат лесно да се ограничат само в своето собствено малко по площ място за живот. Там те прекарват дълго време в адаптация към определената среда, без да биват засегнати от останалата част на света. Така се превръщат в отличен пример за това как ограничените само в определен район видове могат да оцелеят. От друга страна, намаленият им досег до други видове ги превръща в основна цел на опазването на биоразнообразието”, твърдят учените.

Според доктор Мено Шилтуйзен един горски пожар в пещерата Лолопосон, например, би унищожил цялата популация на Diplommatina tylocheilos.

Цялото проучване, представящо Acmella nana и другите нови видове охлюви е публикувано онлайн в списанието ZooKeys.

Източник: http://www.sci-news.com/

Руски учени изучават мистериозна дупка в Сибир

inside just crater gv

Голям и мистериозен кратер се появил на полуостров Ямал в северен Сибир миналия Юли. Няколко седмици по-късно два други кратера с мистериозен произход са открити наблизо. Вторият кратер в Ямал се счита, че е формиран през Септември 2013, очевидци казват, че е следствие на метеоритен удар. Няма свидетели на формирането, на третия кратер в Таймарският полуостров, където е намерен от овчари.

Първият кратер в Ямал е огледан от въздуха първоначално, след това са взети проби от почвата, въздуха и водата. Изследвания са потвърдили, че дупките не са човешко дело, и не са дело на извънземни форми на живот, и не са били резултат от метеорит.

Най-логичното обяснение се обляга на факта, че тези кратери са се появили до големи залежи на метан. Регионът е съсипан от климатичната промяна и последните години са най-топлите от 120 хил. години насам. Възможно е джоб с газ в почвата да се е нагрял и в резултат се натрупвало налягане. С по-размекнатата земя, газът може да е успял да си проправи път до повърхността и да се изстреля като коркова тапа. Този феномен е познат като пинго.

След като температурите са спаднали значително и района е значително размразен, учени са успели да се спуснат в първият Ямалски кратер и да го изучат. При температура на въздуха – 11 градуса (целзий), учените са се спуснали във фунията и право върху замръзналото езеро на дъното. Смята се, че езерото е поне 10.5 м. дълбоко. 

post-6-0-07491000-1424437382.png (710×534)

Изследващите са провели радио локационни тестове, даващи им поглед на 200 метра навътре в почвата. Също така са взели проби от леда, почвата, газа, въздуха за да успеят да детерминират дали наистина има пинго. Екипът е воден от Владимир Пушкарев, директор на Руския Център за Арктическо Изследване, който очаква резултатите от измерванията преди да зпаочне да гради официална позиция. Екипът обаче колебливо смята, че има възможност всичко да се е случило поради газови хидрати, които са ледени кристали от вода и газ намиращи се във вечно замръзналата почва и под океанската повърхност.

“Главният елемент – и това е работната ни теория с която се опитваме да обясним Ямалският кратер – е, че е имало изпускане на газови хидрати. Оказа се, че има газови хидрати и в дълбоките пластове на земята на полуострова и близо до повърхността. Може да има и друг фактор или фактори които да са предизвикали експлозията. Всеки от факторите се е наслагвал върху другите и накрая газът е експлодирал, което е довело до кратера,” казва изследващият Владимир Потапов пред в. „Сибирски времена”. Кратерът се намира на пресечна точка между два тектонични разлома. Ямалският полуостров е тих в сеизмино отношение, и все пак района на кратера е доста активен тектонично. Това означава, че температурите са по-високи от обичайното.”

Когато изследващите придобият по-добра представа за композицията на кратера и имат модел за това как се е формирал, то те ще могат да изследват и другите два кратера. Планират да разгледат и сателитните данни от последните 30 години с надежда да открият други такива структури за изучаване.

https://www.youtube.com/watch?v=st8bsXRn9Gc

Повече снимки може да намерите във форума: www.chitatel.net/forum/

История на стиловете в литературата

History of styles literature

Любовна поезия

Шу-Син, управник, живял в Месопотамия около 2200 г. пр. Хр., вероятно се е представял много добре, що се отнася до въпросите на сърцето (и на плътта). Две сърцати млади дами са изложили в стихове своите прекомерни чувства на тема женитбата с него. Едната пише на шумерски
„Моите скъпоценни целувки са по-вкусни от мед в любовното ложе, пълно с мед. Позволи ни да се наслаждаваме на твоята красота, Лъве мой, отдай се на моите ласки…“, както и много други неща. Другата не е толкова директна и има малко по-неясен стил:
„Боже мой, като вино сладко е питието на тази мома. Като нейното питие е сладка нейната вулва, благоуханно е нейното питие.
Като нейните устни е сладка нейната вулва, благоуханно е нейното питие.
Сладък е нейният сок, нейният сок.“ Първото стихотворение е от 29 стиха, а второто – от 27.

Елегия

Някъде около 2200 г. пр. Хр. живял в Месопотамия един много сълзливо-сантиментален шумерски поет на име Лудингира, който е оставил на поколенията три стихотворения. Две от тях са елегии. Едната се състои от 112 стиха и в нея се оплаква смъртта на баща му Нана. Другата е от 66 стиха, в които се оплаква починалата му жена Науиртум. Третата от неговите поеми говори за това каква прекрасна майка има той и е написана, докато тя все още е била жива.

Епическа поема

При повечето култури епическата поетична традиция е възникнала постепенно. Епосът се е разраствал и с налучкване се е превръщал в традиция, базирана върху някой популярен герой или върху основата на някоя легенда. След това обикновено опитен поет обработвал избрани части от този материал, пренаписвайки го и споявайки го в едно разширено повествование. Така е станало в древна Месопотамия, когато е била написана в завършената си форма „Песен за Гилгамеш“. Повечето от частите й са съчинени преди 2400 г. пр. Хр. на шумерски език и са записани с клиновидно писмо. Около 2000 г. пр. Хр. те са събрани и записани на вавилонски като самостоятелен драматичен разказ.

Сатира

Сатирични стихове и сентенции могат да бъдат открити тук-там сред най-ранната литература. Но най-старият съхранен откъс чиста сатира е един остроумен вавилонски диалог между господар и роб от някъде между XVI и XI в. пр. Хр. Това е унищожителен коментар върху неравноправните отношения, хората, божествените сили, егоизма, свободната воля, живота и смъртта. Във всеки стих господарят обяснява своето намерение, а после променя мнението си. Робът винаги има убедителен аргумент за решението на своя господар. Обсъжданите моменти включват:
– миенето на ръце и вечерята;
– пътуването в провинцията;
– създаването на семейство;
– отиването в съда;
– оглавяването на революция;
– любовта към жена;
– принасянето в жертва на Бог.
Последните два стиха са следните:
– Робе, чуй ме.
– Ето ме, сър, ето ме.
– Аз ще направя едно публично дарение за моята страна.
– Направете го, сър, направете го.
Този, който прави дарение за своята страна, неговите дела ще бъдат поставени в кръга на бог Мардук.
– Не, робе, аз в никакъв случай няма да правя дарение за моята страна.
– Не го правете, сър, не го правете.
Идете до древните купища от руини и се разходете. Вижте черепите на добрите и лошите. Кой е на злосторника и кой на благодетеля?
– Робе, слушай ме.
– Ето ме, сър, ето ме.
– Какво в такъв случай е доброто?
– Да счупят моя и вашия врат.
И да ни хвърлят в реката е добро. Кой е толкова благонравен, че да се изкачи до небесата? ‘ Кой е толкова зъл, че да заслужи подземния свят?
– Не, робе, аз ще те убия и ще пратя пръв тебе там.
– И моят господар със сигурност няма да ме надживее и с три дни.

Бели стихове

Поезията в повечето ранни литератури има организиран модел на изразяване със своя собствена мет-рика, с дължина на стиха, с композиция и понякога с рима. Това е отражение от музиката и песента, от които произлизат стиховете. Във „vers libre“ (или свободния стих) тези правила се отхвърлят или се приемат там, където го изисква целта на поета. Този подход, толкова характерен за XX век, е започнал като вариант на китайската поезия, наречена „фу“. Първото такова стихотворение е „Фу на бухала“ от Джиа Йи (201 – 169 г. пр. Хр.), живял по време на династията Хан. Той го написал, отчаян от краха на своята кариера, и пет години по-късно починал от разочарование. Има определено съответствие между свободата, с която са използвани литературните средства, и същността на поемата, която включва следните строфи за истинския мъж:

„По течението сякаш неговият живот се носи,
а смъртта му е сладка почивка.
Спокойна като тиха дълбока вода.
Свободна като лодка без котва.
Вместо да цени живота си,
той плува в празнотата.“

Хумористично петостишие (лимерик)

Хумористичното петостишие се появява в различни езици в днешни и в отминали времена. В Ирландия през XVIII век то е използвано от някои поети, пишещи леки стихове, и именно заради това може би по-късно е наречено с ирландското име „лимерик“. Но всъщност лимерикът има не само метрика, но и рима, и характерно рецитиране на случки или качества, свързани с определени личности. Получава се нещо подобно:

„Имало една стара жена в Лин,
чийто нос бил дълъг като клюн,
тук всеки подозира,
че тя била много красива,

Тази чаровна баба от Лин.
Старата жена от Лин е от една компания, представена пред английска публика през 1820 г. от анонимен поет, автор на „Историите на шестнайсет прекрасни стари жени“. Тази колекция от хумористични петостишия съдържа най-отдавна записаните образци на новия жанр, основния принос на английския език към нововъведенията в литературата.

Басни

Измислени малки истории с прости моралистични послания са били много популярни в шумерската литература в Месопотамия в края на III хилядолетие пр. Хр. (или малко по-рано). Като басните на Езоп те описват характерите на животни, включително на кучето, лисицата, вола, слона и дивото прасе.

Фентъзи

Богатата литературна проза от времето на Дванайсетата египетска династия ни дава и първата фантастична история – „Корабокрушенецът“, чудната история на човек, чийто кораб се разбива, той е изхвърлен на брега на един остров, който бил във владенията на петнайсетметров брадат змей с плътен глас, с чувствителна душа и притежаващ дарбата да разкрива бъдещето.

Социален реализъм

Социалният реализъм се заражда като литературен жанр чрез серия от кратки драматургични диалози, написани от Херод вероятно на гръцкия остров Кос през III в. пр. Хр. Само осем от тях са стигнали до нас. Всеки от тях представя еднообразното ежедневие на обикновени хора, например преуморен продавач („Магазин за обувки“), наказването на един ученик („Учителят“), съдебна зала с отегчителен ищец („Съдържателят на бордея“), клюката („Мил разговор“), жена, която наказва своя роб, защото освен нея си е намерил и друга любовница („Ревнивата жена“), дама, която отказвала любовна връзка („Сводница“), („Неприлично предложение“), и много други от този тип. Диалозите на разговорен гръцки на Херод се различават много от литературния език на повечето негови предшественици.

Роман

Както предполага и името му, романът не се е развил рано като жанр. Първият е бил „Сиропедия“, исторически роман на гръцки за живота на Кир, който основал персийската империя през VI в. пр. Хр. Авторът Ксенофон (431 – 350 г. пр. Хр.) бил отлъчен атинянин, много пътувал из Персия и написал доста истории, които не били измислица. „Сиропедия“, написана в Коринт през 360 г. пр. Хр., е идеализирана представа за персийското общество, контрастираща с бездушната гледна точка на повечето гърци.

Романс и приключенски роман

Романтичните и приключенските романи се появяват едва в елинистичното време, след което много били публикувани на гръцки език. Не може да се определи кога са написани тези, които са оцелели, така че е трудно да се каже кой е най-ранният от тях. Вероятно най-старият познат е „Еротични истории за Кереас и Калиро“ от Каритон, ако правилно е датиран към около 100 г. пр. Хр. В него се разказва за хубавия Кереас и прелестната Калиро. Тяхната любов среща много препятствия, а когато неговите съперници успяват да го излъжат, че Калиро му е изневерила, в гнева си той я удря и решава, че я е убил. Кереас се надява, че ще бъде осъден на смърт, но е оправдан и едва не се самоубива. Калиро идва в съзнание, когато един крадец по-хищава нейната гробница в Сицилия и я продава като робиня в Мала Азия на мъж, който смята да се ожени за нея. Действието става още по-напрегнато, когато Калиро разбира, че е бременна, а Кереас узнава какво й се е случило. Би отнело много време да се проследи тяхната история, която преминава през различни страни и през трудни ситуации, но читателите могат с облекчение да научат, че те живели щастливо до края на дните си, след като отново се срещнали на един остров близо до Ливан. Като в много гръцки романи и тук измежду героите няма злодеи, а неприятностите, които се случват, са плод на естествените човешки слабости и последствията от тях. Каритон работел като чиновник в Мала Азия (в днешна Турция).

Научнофантастичен роман

В своята „Истинска история“ Лукиан (115 – 195 г. след Хр.) от Самосата, град в гръкоговорещата Азия, е записал своите приключения в отвъдни пространства и непознати морета, включително и седемдневното си пътуване до Луната. Въпреки съвременните твърдения, че английският винаги е бил универсален език на Космоса, Лукиан и неговите придружители били впечатлени от откритието, че всички, които срещали, говорели гръцки.