Най-често в историческите документи балаган се споменава във връзка с 1702 година, когато по заповед на Петър I е построен в Москва, в Китайския град. Помещението имало дължина 40, ширина – 30 и височина – 15 метра. В качеството на актьори били поканени немски комедианти.
Постоянните коледни и комедийни балаганни представления се появили в Русия в средата на XVIII век. Ежегодно, през месец януари, в специално отделени места се появявали пъстри редове дървени постройки, с покриви от зебло.
В Петербург ги строяли на Адмиралтейския площад, а през 1873 година – на Царичиното поле (рус. „Царицыном лугу”, близо до Марсово поле). В Москва – на Новинския булевард, а в последствие на Девичото поле. Там, в дните между Сирна неделя и Страстната седмица, се стичали огромни количества хора. Пред всеки балаган се строи раус (балкон), от който клоуните гръмко привличали публиката на своите театрални представления.
На тези места се разигравали арлекинади, фарсове, излизали борци, фокусници, акробати, куклени артисти със своите петрушки и марионетки, играели се пиеси, базирани на исторически сюжети или преиначени и съкратени сюжети на класиците Пушкин, Лермонтов, Толстой.
Недостатъците на актьорското майсторство и примитивните декори, се компенсирали от силния шум на барабани, изстрели, ръкопляскане. А самото понятие „балаганни” започнало да се възприема като нарицателно за нещо грубо и шумно.
Полумесецът, като символ, е много по-стар от исляма. Например в Древна Гърция той се асоциира с чистотата и увенчава главата на богинята Артемида. Що се касае до първите мюсюлмани, то те предпочитали да не използват символи, защото нито в Корана, нито в Суната е казано нещо за тях. Според легенда, през 1299 г. Осман, владетел на малко княжество на територията на Мала Азия, видял в представите си полумесец, който се простирал от единия край на земята до другия. Той приел това за добро предзнаменование, беят направил полумесеца символ на своята династия. Сънят не излъгал Осман – неговите потомци създали огромна държава и станали не само величайши владетели, но и духовни водачи – халифи.
Не е чудно, че символът на династията, полумесецът, започнал да се асоциира с исляма. Тази връзка се затвърдила през XIX век, когато като допълнение на Червения кръст бил създаден Червения полумесец. Но дори в наши дни, когато полумесецът украсява флаговете на много мюсюлмански държави, не всички, които изповядват тази религия са съгласни да го считат за свой символ, например иранците – шиити, които са отдавнашни врагове на Турция. За тях полумесецът, както всяко изображение – е чисто езичество.
Пурпурът: История, значение и любопитни факти за царския цвят
Какъв е пурпурният цвят?
Пурпурът е един от най-мистериозните и исторически значими цветове в човешката цивилизация. Този уникален цвят е провокирал интерес, определял статус и дори бил забраняван за обикновените хора в различни периоди от историята. Нека разгледаме неговото значение, произход и как се е променяло възприятието му през вековете.
Какво всъщност е пурпур и как го възприемаме?
Интересен факт е, че възприятието на пурпура се различава значително в различните култури и езици. По-голяма част от руско говорещите определят пурпура като нюанс на червеното. Някои учени възразяват и според тях, може да наречем пурпура – зелен. На английски език думата „purple“ означава лилав цвят в различните му варианти, включително розово и малиново.
Тези разминавания показват колко субективно всъщност е възприятието на цветовете и как различните култури разграничават и класифицират цветовия спектър по уникални начини. В съвременния свят пурпурът най-често се описва като дълбок, наситен цвят между червеното и синьото, с различни нюанси и вариации.
Произход и история на пурпура във финикийската цивилизация
Божественият пурпур, както го наричали в древността, води началото си от финикийската цивилизация. Именно там, на източното крайбрежие на Средиземно морe, бил открит този природен оцветител, който се отделя от особена жлеза, разположена в тялото на мекотело наречено мурицид (морски охлюв от семейство Muricidae).
Процесът на извличане на пурпурната краска през Античността е бил изключително сложен и трудоемък. Технологичният процес преминавал през различни етапи, през които материалът последователно придобивал жълт, зелен, син, а накрая – желания червено-виолетов цвят. Крайният резултат бил наситен, траен цвят, който не избелявал лесно и дори ставал по-ярък при излагане на слънчева светлина.
Символ на богатство и кралска власт
Пурпурът не просто се асоциира с богатството – той е бил най-прекият визуален символ на властта и привилегированото положение. Само най-богатите и влиятелни личности са могли да носят пурпурни одежди поради изключително високата цена на производство на оцветителя: за получаването на един грам чист пурпурен оцветител е било необходимо да се съберат и преработят около 10 000 мекотели.
Тази невероятна трудоемкост и ограничено предлагане превърнали пурпура в най-скъпия пигмент в древния свят. Дреха, оцветена изцяло в пурпур, струвала колкото теглото си в злато, което я правело достъпна само за кралски особи, императори и висши религиозни служители.
Пурпурът в Древен Рим: Регулации и символика
Върховната власт на Древен Рим искала да съхрани своята привилегия – пурпура, и се стараела да регулира използването на пурпурните тъкани със специални закони, създадени срещу лукса. Така по нареждане на император Нерон да облича пурпур можел само императорът, а на частните лица се забранявало да използват този цвят за дрехи.
Тези закони не били просто прищявка – те били част от стратегия за управление на обществото чрез визуални символи. Пурпурната тога (toga purpurea) или пурпурно наметало (paludamentum) били запазени само за императора и най-високите служители. Нарушаването на тези закони можело да доведе до сериозни наказания, включително конфискация на имущество или дори смърт в определени периоди.
Упадък на традиционния пурпур
С упадъка на Римската империя замряло и производството на пурпур. Процесът почти напълно престанал след падането на Константинопол през 1453 г. Добиването на пурпур от мекотели било заменено от производството на оцветители с растителен произход, които били по-евтини и по-лесни за добиване.
През 1464 г. папа Павел II разпоредил да се използва „кардиналски пурпур“ – оцветител, който се приготвял от сушени насекоми, известни като кошенил (Dactylopius coccus). Този нов оцветител давал наситен червеникаво-лилав цвят, който станал характерен за облеклото на католическите кардинали и се използва и до днес.
Демократизация на пурпура в модерната ера
Науката в крайна сметка лишила пурпурния цвят от ореола на царствеността и го направила достъпен за широките маси. Решаващ момент настъпил през 1856 г., когато 18-годишният английски химик Уилям Хенри Перкин случайно открил първия синтетичен оцветител – мовеин (известен също като анилиново лилаво или пурпур).
Работейки върху синтеза на хинин за лечение на малария, Перкин неочаквано получил наситено лилаво вещество. Осъзнавайки потенциала на откритието си, той патентовал процеса и скоро организирал промишлено производство. Това открило нова ера в текстилната индустрия и отворило достъпа до ярки, трайни цветове, включително пурпура.
Съвременни приложения и символика на пурпура
В съвременния свят пурпурът запазва много от историческите си асоциации. Той продължава да символизира царственост, лукс и изтънченост. В много държави пурпурът се използва в кралските или церемониалните одежди. Същевременно цветът се асоциира и с креативност, мъдрост и духовност.
В цветовата психология пурпурът често се свързва с мистериозност, магия и трансформация. Той комбинира стабилността на синьото с енергията на червеното, създавайки уникален баланс между физическото и духовното.
Историята на пурпура е забележителен пример за това как един цвят може да отразява технологични постижения, социални йерархии и културни ценности през различните епохи. От ексклузивен символ на властта в древния свят до широко достъпен цвят в модерната ера, пурпурът продължава да привлича вниманието и да стимулира въображението.
Независимо дали го възприемаме като червен, лилав или нещо помежду, пурпурът остава цвят с богата история и дълбока културна значимост, който продължава да играе важна роля в изкуството, модата и визуалната комуникация и до днес.
Толкова много кучета обичат да спят на една страна. Това, според специалистите, е мирна позиция, която показва спокойствие. Ако вашето куче има тенденция да спи на една страна, това означава, че то се чувства изключително удобно в своето обкръжение, сигурно в себе си и не изисква особени грижи. И макар че вашето куче може да нащрек и тревожно, когато се събуди, то се чувства чудесно у дома си и във вашата компания, и има огромно чувство на доверие към вас. Кучета, които спят в тази позиция са щастливи и изключително лоялни.
2. Сгушено, като лисица
Това положение е може би едно от най-често срещаните. Лапите са удобно сгушени под тялото, а опашката е подвита встрани до тялото чак до лицето. Свивайки се, кучето ви запазва естествената топлината на тялото си и защитава крайниците, лицето, гърлото, както и всички жизненоважни органи, според BowWow Times. Кучетата, които спят в тази позиция са нежни, безгрижни и очарователни.
3. Поза „Супермен“
Много кучета спят по корем, но „супер“ кучетата вероятно са най-очарователни от всички останали. С всичките си четири крайника протегнати и глава на нивото на земята, те изглеждат като плаващи във въздуха. Тази позиция позволява бързото движение на кучето, веднага след като се събуди или е повикано. Кученцата, които спят в тази позиция са със супер висока енергия и много лесно биват мотивирани.
4. Поза „Луди крака“
Въпреки че, тази позиция изглежда малко странно, няма от какво да се притеснявате – това просто означава, че кучето е много уверено и сигурно със себе си и средата наоколо. В това има смисъл, особено след като спането по гръб е най-уязвимата позиция за едно куче. Вие най-вероятно никога няма да видите вълци да спят по гръб в дивата природа, тъй като това изпраща послание за уязвимост. Кучета, които заемат тази поза обикновено са много безгрижни и имат независима жилка.
5. По корем
Кучета, които спят в тази позиция не могат да се отпуснат съвсем, тъй като мускулите са все още твърде напрегнати, за да им се даде възможност да преминат в етапа на REM съня. Не се притеснявайте – това не означава, че кученцето не е спокойно и в реалния живот. В действителност, то може дори да е най-енергичното в тайфата, готово за действие и забава през цялото време! Любимците, които спят по стомахче, са склонни да бъдат много нежни, но малко по-плахи и срамежливи.
6. Поза „Припадък“
Много кучета, които спят на закрито, избират тази позиция. Кучето лежи върху гърба си, за да се охлади, толкова бързо и ефективно, колкото е възможно. През повече от времето кучетата, които са изразходили много енергия през деня или им е горещо, спят по гръб. В допълнение, щастливото, сигурно и спокойно куче вдига краката си във въздуха по време на сън. Кучетата, които спят в тази позиция, са много уверени в себе си, много приспособими към различни и нови ситуации.
Холивудските звезди често се превръщат в идоли за някои хора. Опитваме се да копираме стила им, техните маниери и поведение. Възхищаваме се на роклите и костюмите, с които се явяват на червения килим, и мечтаем да притежаваме техния блясък. Но малко от нас се замислят, че те невинаги са притежавали този стил и класа и, че те обикновено са резултат от работата на много стилисти и коафьори. Вижте как са изглеждали звездите в началото на своята кариера и как изглеждат днес.
Ловния сокол и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време.
Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „балобан“ пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „шарг“ (близко до индийския името „cherrug“ предшестващ номенклатурата на вида). Народите на Средна Азия наричат този сокол „ителги“ или „ителге“. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското „rarog“, произлизащо от унгарското „raroh“.
Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо-жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно-кафяв до охра-кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско-Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните-светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по-големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските – 376-423 мм. Ширината на крилете (на ниво 5-то второстепенно махово перо) при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските – 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските – 213-235 мм.
Младите птици са по-интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32-33-я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45-49-я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25- дневна възраст.
Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най-критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През 70-те години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70-те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80-те години от лесостепите на Поволжието, а към средата на 90-те години и от степните и лесостепните зони на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки.
Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по-рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6-7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69 мм.
При повечето двойки снасянето на яйцата е от ранен март до средата на април. Гнездовата плътност в някой региони на Монголия се променя съществено през различните години. Наблюденията показват, че някой ловни соколи напускат територията си, мигрират на големи разстояния и се заселват на нови територии. Най-вероятното обяснение на това номадство е намиране на подходяща храна, което например доста често е свързано с пиковете на популациите на малките гризачи.
Продължителността на отглеждането на малките от излюпването да разперването на крилете е 43-47 дни. В редки случаи птиченцата напускат гнездото на възраст 40-42 дни, още с пуха на главата и практически не можещи да летят. Женската седи плътно на мътилото, допуска близост и не издава крясъци при оглед на гнездото. Когато се излюпят птиченцата, родителите стават по-неспокойни и често летят наоколо, издавайки крясъци.
В северната половина на гнездовия ареал, сокола е частично седентарен в Сибир. В своите гнездови участъци зимуват само възрастните птици. Част от възрастните птици извършват дълги миграции, част от тях остават и се чифтосват в гнездовия ареал. На практика всички млади птици напускат местата на гнездене, като основната част мигрира още юли-август. Връщането на мигриралите соколи обратно на местата на гнездене започва от февруари-март. През март вече могат да се наблюдават брачни игри и чифтосване. Соколите, които зимуват в гнездовите си участъци, започват брачните игри по-рано от мигриращите и снасят яйца до 20-тия ден на март. Масовото снасяне на яйцата е от 5 до 15 април. След 20 април, при оглед всички гнезда имат яйца, рядко някои двойки снасят през май-юни, но това е по скоро свързано с някакви природни катаклизми, такива като неблагоприятни климатични условия или липса на храна. Първите птиченца на зимуващите двойки се излюпват през 20-25 април и изправят крилете си от 1-10 юни. Масовото излюпване на птиченцата настъпва от 9 до 18 май, а опитите за летене от 22 юни до 5 юли. Не летящи птиченца могат да се наблюдават и до 15 юли. Малките напускат гнездата от 20 юли, но това може да стане и в началото на август. Масовото напускане на гнездата и появата на младите извън пределите на гнездовите участъци е от 5 до 20 август. Възрастните напускат гнездовия участък от 20 август. Придвижването на птиците от планините към равнините основно се извършва през септември, а към края на октомври мигрантите основно напуска гнездата в края на октомври. От ноември до февруари в гнездовия ареал се наблюдават само зимуващи птици. В южната част на ареала (Устюрт, Казълкум, Каратау) срока на размножаване е 2,5-3,5 седмици. В Арало–Каспийския регион някой птиченца започват да летят още на 9-10 май, а към средата на юни отлитат на север. Продължителност на живота на едно поколение по наблюдения е около 6 години.
Птиченца на възраст един-два дни.
Птиченца на възраст три-четири дни.
Подрастващи соколи.
Ловните соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи (Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica, M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Ловният сокол Falco cherrug, далматинския сокол Falco biarmicus, северния сокол Falco rusticolus и сокола лагар Falco jugger, са обединени поради сходството си в един под род Hierofalco. Съгласно изследвания, основани на сравнителен анализ на ДНК секвенции, потвърждават че тази група соколи е монофилетична и видовете генетично слабо се отличават едни от други, което показва скорошно отделяне в еволюционен план. Линията на хиерофалконите показва произход от късен плиоцен, като все още няма достатъчно фосилни данни. Предполага се, че произхождат от Африка, като там са изчезнали в миналото, а съвременното им разпространение е започнало по време на сангамонския интерглациален период (преди около 130 000-115 000 години) в началото на късен плейстоцен. Счита се, че далматинския сокол филогенетично е най-стария сокол/извод, основаващ се най-вече но биогеографията на видовете. Една от вероятно изчезналите линии на хиерофалконите е сокола на Бакалов (Falco bakalovi Boev, 1999), който е живял през ранен плиоцен в България и през ранен плейстоцен в Испания и Чехия, както и Falco antiquus , познат от среден плейстоцен във Франция и вероятно Унгария. Съвременните видове се отделят в самостоятелна линия най-вероятно преди около 34 000 години и поради това не дават съществени генетични различия помежду си, тъй като са еволюционно млади. Най-старият намерен фосил на ловен сокол е намерен в Охало, Израел и е датиран отпреди 19 400 години. Ловния сокол хибридизира със северния сокол в плен, но също така формира припокриваща се хибридна зона между двата вида в природата.
Фиг. 1 Исторически ареал на ловния сокол
Историческия ареал на ловния сокол преди 50 години е обхващал обширна територия на сухите райони на Евразия от Германия на запад до Северна Корея на изток. Вероятна площ на разпространение е била 13,2 млн.кв.км.
От 60-те години на ХХ век вече се е забелязвал негативната насока на развитие на популацията на сокола в Европа, а от 80-те години вече се започва и активно усвояване на естествения ресурс на ловния сокол, в резултат на което неговия ареал практически се съкращава два пъти до 6,9 млн. кв. км., като постепенно се разпада на отделни изолирани популации в Европа и започва да се фрагментира и в Азия.
Фиг. 2 Съвременен ареал на ловния сокол.
Напълно изчезват едни от най-големите популации на вида в Европа, Онко-Донската и Волго-Уралската, съсредоточени в лесостепната зона на европейската част на Русия. Към днешен ден може да се констатира факта, че за основната територия на Европа, най вече за нейната източна част, ловния сокол като гнездящ вид е изгубен.Основната част от съвременната световна популация на вида е съсредоточена в Азия, в четири основни резервата за вида: в Западен Казахстан, в Алтайско – Сианския регион, преимуществено на територията на Русия и Монголия, в ЦентралнаМонголи я и Тибет.
Фиг. 3 Популационна структура на ловния сокол. С цифри е показано броя гнездящи двойки
Анализа на плътността на популацията на ловния сокол показва четири основни ядра: 1. Алтайско-Саянската планинска област и планините на североизточен Казахстан и северозападен Китай на юг до Тарбагатай включително; 2. Централна и източна Монголия; 3. Арало-Каспийския регион; 4. Източен Тибет.
Оценката на числеността на вида само в ядрата предполага около 6975 гнездящи двойки, от които 8,6% гнездят в Европа. Отчитайки разпространението на вида и извън тези ядра, може да се предположи, че общата численост на световната популация на вида е приблизително 10-15 хиляди гнездови двойки, от които едва 4-6% са в европейската част на ареала.
Фиг. 4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции
Таксономията на ловния сокол е доста спорна.Макар общо потвърден като политипичен вид, официално са приети два подвида западен и източен – F. c. cherrug Gray, 1834 и F. c. milvipes Jerdon, 1871. Значителната индивидуална изменчивост води до това, че са били описани 11 подвида. В следвоенен СССР половината от тези подвидове отпадат, а в световен план се приема систематиката на Vaurie, съгласно която се определят основно два подвида – обикновен или западен сокол F. c. cherrug и централноазиатски (монголски) или източен сокол F. c. milvipes, като в центъра на ареала се отделя самостоятелен вид алтайски сокол Falco altaicus. На пръв поглед поделението на вида изглежда просто: изменчивостта на сокола има клинален характер и се развива от запад на изток, като напречния светъл рисунък на горната част на тялото се променя към пепелни цветове и потъмняване на пъстрините на долната част на тялото. Така условно може да се прекара граница между западните и източните соколи. Натрупването на данни с времето, показва опростеността на този модел на разделение.
Фиг. 5 Географско разпространение на източния и западния ловен сокол
Графичното представяне на географското разпределение на източния и западен ловен сокол нагледно показва ареала на разпространение на двата подвида в широчина, фактически паралелно един на друг и без зона на припокриване в продължение на 4 хил. км. Наблюдавайки това разпределение ще по-правилно да се нарекат северен, за западния и южен за източния, подвид соколи.
Гнездовия ареал на западните соколи, които се характеризират с кафява окраска без напречен рисунък на горната страна на тялото, по страните и краката, със слаб възрастов диморфизъм, се простира през целия ареал на вида в Евразия, с тясна ивица, преимуществено в лесостепната зона. Гнездовия ареал на източните соколи, характеризиращи се със силни вариации в окраската, наличие на напречен рисунък на горната страна на тялото, страните, краката и силен възрастов диморфизъм, обхваща зоната на пустините и полупустинните и голяма част от планинската система на Азия, от Турция на запад, до Приморие на изток. Само на изток ареала на западните соколи се пресича с източните соколи, с формиране на смесена популация в тясната зона на контакта, лежаща преимуществено в планинските котловини на застъпващите се степи, лесостепи на границата на Русия и Монголия. В основната част на ареала на вида, тези форми или не се застъпват или тази зона на застъпване е нищожна. Смесените популации между западните и източните соколи е прието да се отнася към сибирския сокол Falco cherrug saceroides, който не се явява отделен подвид. Сибирския сокол е фенотип (често доминиращ), възникващ в зоната на хибридизация на източните и западни соколи. Западните соколи в зоната на своя ареал со общо взето еднотипни, докато при източните могат да се отделят поне 5 ясно различаващи се раси. Дори при две от тези раси, а именно чинковия и тибетския сокол се наблюдава изключителна чистота на фенотипа в популациите. Поделянето на източните соколи на два подвида – анатолийски и туркестански засега не е приемливо. В зоната на контакта между източните и западните соколи, в центъра на максималната му плътност и птиците със смесен фенотип – сибирски сокол F. ch. saceroides, основно в Алтайско – Сианския регион се появява група фенотип „алтайски сокол”, не характерна за друга популация соколи в друга част на ареала. Тези птици не могат да бъдат отделени като отделен вид (подвид) и както в случая със сибирския сокол, се явяват фенотип повявил се в зоната на хибридизация на източните и западните соколи. Причината за появата на уникална окраска на тези соколи може да се крие в проявата на архаични гени в хетерогенната популация.
На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
На снимката: Отличителни признаци на различие между северния (Falco rusticolis) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
В България до 1930 г., ловния сокол е бил широко разпространен и често срещаш се вид, по специално за отворените пространства на Дунавската равнина. По наблюдения на учени, популацията на сокола силно намалява в периода от 1920 до втората половин на XX век и към края на този период вече наброява 50 гнездящи двойки. От 90 те години до днес популацията на ловния сокол в България е почти на изчезване, като описаните гнездящи двойки са от 2-6. Към днешен ден този вид е на изчезване в България и сега описаните 8-9 гнездящи двойки съществуват благодарение на усилията на Дружеството за защита на птиците в България и ролята на активни природозащитници и дружества.
Причините за това бързо залязване на популацията на ловния сокол в България са няколко. На първо място е преследването им като хищни птици, още от началото на XX век. Съществува ли са държавно спонсорирани програми за унищожаване на хищните птици.
Допълнително за екстремното намаляване на популацията на сокола довежда и загубата на хабитати от средата на XX ти век. Масивното обработване на земята и разораването на необработваемите преди това земи, драматично променя природата в България. Обработването и дренирането на земите води до намаляване на популациите на лалугерите, което косвено води да драстичното намаляване на числеността и на ловния сокол. Използването на органохлорни пестициди осъществява сериозен удар върху популацията на ловния сокол. ДДТ се използва до средата на XX век, но се заменя с употребата на Алдрин, Диелдрин и Хептахлор. Тези химикали сериозно се използват в България до 60-те години на XX век, когато биват забранени за употреба, но Хептахлора се използва до 1991г. Употребата на пестицидите има изключително вредно влияние върху природата и в нашия случай върху ловния сокол, довели до почти пълното му изчезване на територията на България в наши дни.
След 1970 година с възраждането на култа към лова със соколи, започва едно изземване на яйца и малки птиченца от гнездата на соколите, с цел продажба. Това също нанася сериозен удар, навреждайки на възможността популацията да се възстанови по нормален път. Не еднократно са били установявани случаи на бракониери на територията на България. Политическите промени в България след 1990 г., водя до безконтролно бракониерстване с цел нелегална продажба на яйца, малки и подрастващи соколи. Това води до окончателен срив в популацията на ловния сокол на територията на България и практически до почти пълното му изчезване.
Западния край на гнездовия ареал на ловния сокол в Европа фрагментира на три главни популационни центрове локализирани в Панония, степите и селскостопанските райони на Източна Европа и Анадолското плато в Турция. В Централна Европа в резултат на дългогодишни усилия на унгарските соколари, за възстановяване на вида, числеността на гнездящите двойки се увеличава.
В България има проект за реинтродукция на вида с двойки от Унгария. Успеха на този проект е свързан не само с природни дадености, но и с усилията на всички хора, не само природозащитници.
Фиг. 7 Подходящи територии за заселване и опазване на гнездящи двойки ловни соколи в България. Районите са изследвани по всички възможни параметри, с цел възстановяване на вида. Защита на ловния сокол Международни нормативни документи, подписани от България
Ловният сокол е включен в следните ратифицирани от България конвенции и нормативни документи на Европейския съюз:
Конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора
(CITES) (Приложение II), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.;
Бернска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.;Бонска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.;
Законодателство на Европейският съюз
Регламент 338/97 (ЕС) относно опазване на видовете от дивата фауна и флора чрез
регулиране на търговията с тях (Приложение А); Директива 2009/147/ЕО за дивите птици и техните местообитания (Приложение І).
Международни списъци на застрашеност
Списък на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC) – Категория 1
“Световно застрашен”
Списък на видовете, застрашени в Европа (ETS) – Категория „Застрашен”
Списък на видовете, застрашени в световен мащаб – на Международния съюз за защита на природата (IUCN) – Категория „Застрашен” (от 2004 г.), „Уязвим” от 2010 г. И „Застрашен”(от 2012 г.).
Национален природозащитен статус Законодателство
Ловният сокол е поставен под защита още през 1962 г. със Заповед 1833 (Известия на НС,бр. 78/1962 г.), издадена по Указа за защита на родната природа, който забранява унищожаването му, но са предвидени изключения при нанасянето на значителни щети в районите на дребнодивечовъдни стопанства. Под пълна защита е поставен през 1986 г. Със заповед № 342/21.04.1986 г. на Комитета за опазване на природната среда (ДВ, бр. 42/1986), издадена на основание Закона за защита на природата.
През 1997 г. година влиза в сила Тарифа за обезщетения при причинени щети на природни обекти, в която е включен ловният сокол, като са предвидени обезщетения за убиване, унищожаване и улавяне на екземпляр. През 2002 г. тази тарифа е отменена.
През 1998 г е приет Закона за защитените територии, който осигурява правна възможност за опазване на важните за ловния сокол места.
Законът за лова и опазване на дивеча (2000 г.) – чл. 65, ал. 12, постановява забрана за използването на ловни соколи и други грабливи птици, независимо от вида и произхода им, като средство за лов. Тази форма на лов е сред забранените методи и средства и съгласно ЗБР.
Защитният статус на ловния сокол е потвърден със Закона за биологичното разнообразие(2002), като видът е включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37. По този начин се осигурява и защита на местообитанията на вида чрез мрежата НАТУРА 2000.
От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към Закона за биологичното разнообразие. В Приложение 1 към Тарифата е включен и ловният сокол, като е предвидено обезщетение за “нараняване, осакатяване, убиване или отнемането им от природата; унищожаването или вземането на яйца и разрушаването на гнезда”.
Предвидена е и наказателна отговорност за вида. Чл. 278д от НК (Нов – ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от 27.05.2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по приложение № 3 към Закона за биологичното разнообразие, означен със знак (*)“.
Най-важните за опазването на птиците в България места, включително основни гнездовища на ловния сокол са включени от БДЗП в мрежата на Орнитологично важните места в Европа (1989 г.).
През 1985 г. видът е включен в Червената книга на НР България (1985) в категорията „Застрашен”.
Според международните критерии на IUCN ловният сокол е включен в новото издание на Червена книга на България в категорията “Критично застрашен”
Соколарството е вид лов с обучени грабливи птици. Този вид лов датира според източници поне от 100-120 века и се счита за един от първите опити за култивиране на животни. Исторически соколарството е било популярен спорт и символ на положението сред благородниците на средновековна Европа, Средния Изток и Монголската империя. Много исторически илюстрации са останали в „Compendium chronicles“ на Рашид ал Дин, където се описва соколарството от средните векове с илюстрации от монголите. Соколарството е било строго ограничено само за благородниците, тъй като е било свързано с време, пари и пространство. В изкуството и други аспекти на културата, като литературата, соколарството остава символ на положението в обществото дори дълго след като на практика спира да е широко разпространено. Има много исторически извори и хроники, свидетелстващи за разпространението, важността и преференциите на този вид „царски”лов в историческото минало. Историческото значение на соколарството сред малоимотното население може да не е добре представено поради това, че тези хора не са били писмени, водели са номадски начин на живот и не са оставили исторически източници. Сред номадските племена като бедуините, соколарството не се е развивало с цел забавление на богатите, напротив хищните птици са носели улов през беднит на храна зимни месеци, подпомагайки стопаните си. В Европа, соколарството достига своя апогей през XVII век, но скоро запада, особено в края на XVIII и началото на XIX век, най-вече поради появата на огнестрелните оръжия. В края на XIX век и началото на XX век започва да се възстановява соколарството и се издават доста книги по въпроса. Това възраждане на соколарството се пренася и в Северна Америка, където полковник Мередит е считан за баща на соколарството. През XX век, соколарството се спомага от развитието на съвременни ветеринарни практики и телеметрията, които спомагат удължаване на живота на хищните птици и намирането им в случай на загуба при лов. В България соколарството е било разпространено до появата и разпространението на огнестрелните оръжия. Доганджиите в Османската империя са се ползвали от редица привилегии. Днес Единствената организация в България, занимаваща се с проблемите на това ловно изкуство, е Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). Днес соколарството се практикува в много страни по света. Ловния сокол е предпочитан вид за Средния изток. Соколарството остава много важна част от арабското културно наследство. В ОАЕ годишно за защита и опазване на соколите се заделят повече от 27 млн. долара и дори са основани няколко високотехнологични болници за соколи в Абу Даби. Най-голямата болница за соколи в света е Abu Dhabi Falcon Hospitalis. В Емиратството има две големи ферми за селектиране и отглеждане на соколи, също такива има и в Катар и Саудитска Арабия. Всяка година се организира конкурс за красота и демонстрация на способности на соколи на изложението ADIHEX в Абу Даби.
Една от най-известните митологични птици, която е определена като ловен сокол е Турул. Турула е най-важната птица в митологията на маджарите (унгарците). Той е божествен пратеник, който се рее над дървото на живота заедно с душите на неродените деца, също птици. Турула е символ на сила, мощ и благородство и все още се използва в герба на унгарската армия, на Центъра за борба с тероризма и Службата за национална сигурност. Турула е представител на божията сила и воля. На него се гледа като прародител на Атила и също така символ на хуните.Той често е представян, носещ огнения меч на бога (меча на Атила), и носи корона. Тази корона не е свързана със Свещената корона на Унгария, по скоро е короната на Атила, който се счита за първия крал на Унгария, както е записано в Chronicon Pictum и други кодекси.
В Унгария са били построени 3 големи статуи на Турул, всяка с размер на разперените криле 15 метра. Една от тях стои на планината близо до Татабания в Унгария, а другите две са били разрушени. Това е най-голямата статуя на птица в света и най-голямата бронзова статуя в Централна Европа. Все още има 195 по- малки статуи на Турул в Унгария, 48 в Румъния, 8 в Словакия, 7 в Сърбия, 5 в Украйна и 1 в Австрия.
Статуята на Турул в Татабания, Унгария.
Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.
Археологията на бойните полета (на руски-военная археология, археология ратных полей) е поддисциплина на археологията. Създадена е през XIX век в Англия и САЩ. Първите изследвани чрез археологически разкопки бойни полета са тези при Нейзби – 1646 г. и Марстън Мур – 1644 г. (в Англия) и при Литъл Биг Хорн – 1876 г. в Монтана (САЩ), където археолозите са успели да уточнят хода на сраженията. Този вид археология изследва даден археологически хоризонт, в който са били проведени военни действия. Това може да включва както бойни полета, където позициите на армиите, родовете войски, въоръжението на войниците и хода на сражението са известни от текстови документи, така – и бойни полета, за които няма исторически данни какви сражения са се провели там. Археолозите, които развиват този вид археология, са: Едуард Фицджералд, Томас Карлайл, Питър Нюман, Пол Робъртс, Ричард Фокс, Дъглас Скот, Тим Съдърланд и др. През 1996 г. чрез интердисциплинарен подход е изследвано бойното поле при Таутън – 1461 г., където се е провело едно от сраженията по време на Войната между двете рози – бялата и червената (символи на родовете Йорк и Ланкастър). Това е първото цялостно изследване на сражение от епохата на средновековието.
Военната археология е част от военно-историческата наука. Къде обаче е нейното място? Военната история е неразделна част от общата исто¬рия, а от друга страна е част и от военната наука. Военната археология е едно от трите направления на военно-историческите изследвания: военната история, която изследва историческите (писмени и устни) извори; военната археология, която изследва веществените източници (защитно и нападателно въоръжение, военна техника,фортификационни съоръжения, предмети от военния бит и др. под.) ; и накрая – експерименталната археология, близка до военно-историческите реконструкции.
Тази научна дисциплина се различава от военната история по това, че не се занимава с причините и повода за конфликта, а изследва бойно поле и с веществените доказателства за наличието на сражение или по-малък въоръжен конфликт и неговия ход.
Археологията на бойните полета включва изучаването на военното дело, защитното и нападателното въоръжение и военните технологии от праисторията, древността, средновековието и съвремието. Тя разглежда също така и събития като граждански вълнения, включително – публични демонстрации и бунтове. Тази наука съчетава подходи и методи на археологията с историята на военните и граждански конфликти. Конфликтите през ХХ век са предимно войни на основата на етническа и национална идентичност, а гражданите и тяхната среда на обитание (жилищни сгради, селища) са неразделна част от тях. Тук влиза и т. нар. „тотална война” – ангажиране на цялото население и на цялата икономика в сферата на военното дело (преминаването на икономиката на „военни релси”). В археологията на съвременните конфликти се взима предвид политическото и военното влияние на конфликта.
Изследването на археологическия материал, намерен при разкопки, проведени на бойното поле, биха могли да допълнят или да опровергаят версията, записана в учебник по история, научна монография, свидетелски разказ, песен или стихотворение, които може да представят ограничена гледна точка, да са изпълнени с предразсъдъци или да са фрагментарни. Нека не забравяме, че историята се пише от победителите! Военната археология идва на помощ, когато трябва да се локализира бойното поле или да се уточнят размерът на бойното поле; родовете войски, участвали в сражението; индивидуалното въоръжение на воините; ходът на сражението; броят на жертвите, паднали в боя, или – различните видове наранявания по скелетите.
Както при всички други археологически разкопки, всички събрани доказателства следва да се отчитат, а не някои да се игнорират, ако не са част от доказателствата за конфликта, който се разследва. Находка, първоначално преценена като неподходяща част от събрания археологически материал, може да се окаже по-късно уникална. Един пример: смята се, че първият изстрел с огнестрелно оръжие в Европа е бил произведен през Късното Средновековие. Въпреки това, не е ясно под каква форма е бил „снарядът” – той може да е бил връх на стрела, пирон, каменно или метално топче, или пък – дори метални фрагменти.
Обсадата на замък не се счита за типичното бойното поле. Но може да има сражение извън замъка – при излаз и контраатака от страна на защитниците на крепостта или пък – при пресрещане на вражески подкрепления пред нея от страна на обсаждащите. Бойното поле обхваща широк спектър от обекти: открити терени (полета), гори, планински проходи, градове, реки, мостове, валове, преградни стени, брегови ивици, плитки морски води. А морските сражения се изследват от друга археологическа поддисциплина – морската археология.
В днешни дни целостта на някои бойни полета може да е нарушена от: шосета, железопътни линии, тръбопроводи, жилищни сгради, промишлени сгради, селскостопански сгради, земеделски земи, каменни кариери или нещо друго.
Военната археология няма за цел да прославя конфликтите и войните продължение на дипломацията с военни средства”. Едно е да четеш в книгите за романтиката на „славните битки” или да гледаш военен филм, съвсем друго е да се озовеш на бойното поле от недалечното минало, осеяно с гилзи от патрони и снаряди, или – до зловещ масов гроб, пълен със скелети. Викингите наричали кораба „морски кон”, кръвта – „потта на меча”, битката – „буря от мечове”, а труповете – „пир за вълците и лешоядите”. Нищо романтично няма в ужасите на войната, свързани с масов гроб, пълен с разчленени и обезглавени скелети, например.
Археолозите изследват театрите на военните действия, бойните полета, върху които човешките действия и технологиите оформят „пейзажа”. Те проучват също и материалната култура, свързана с хората – личните вещи на войниците, офицерите и цивилните служители.
Първата световна война (1914-1918 г.) е конфликт, който мобилизира голям брой войници и сложна и разнообразна гама от материалната култура. Разкопките и геодезичните измервания, проведени в южната част на Йордания, където по време на Първата световна война воюват османските сили, от една страна, и бедуинските племена и британските сили под командването на Лорънс Арабски, от друга страна, изследват системата от траншеи и окопи, военните лагери и находки като монети, гилзи от куршуми и снаряди и др.
Археологията на бойното поле може да се използва и за разследване на гражданските вълнения. Например, по време на “клането Питърлу” (Peterloo massacre) през лятото на 1819 г. в Манчестър (Англия) много цивилни граждани са били убити. (Тогава армията атакува 80 000 души, които са се събрали, за да протестират против безработицата и лошите икономически условия и да искат промени в Конституцията и всеобщо избирателно право. Убити са ок. 20 души, а други 700 или повече са ранени. Трудно е да бъде прецизиран истинският брой на жертвите, тъй като много от ранените криели раните си поради страх от отмъщение от страна на властите.) Въпреки че това е било по-скоро граждански конфликт, който се е провел в градска среда, а не – типично сражение между две армии, учените очакват да открият археологически доказателства под формата на скелетни травми, ако бъдат открити скелетни останки на (поне част от) участниците в конфликта. Археологическите доказателства могат да бъдат използвани, за да бъдат потвърдени или оспорени историческите записи, посветени на събитието. В подобни случаи се говори по-скоро за “археология на конфликта”, а не – за “археология на бойното поле”.
В съвременния контекст на археологията на конфликта се вписват и откритите масови гробове на жертвите на потисничеството, открити в Ирак след втората война в Персийския залив през 2002 г. В тази връзка има, за съжаление, твърде много приемственост между тези останки и други, намерени в масови гробове от праисторическата епоха. Въпреки че оръжията се променят с развитието на човешката цивилизация, крайният резултат от всеки конфликт е неприятно подобен – смърт, травми, разрушения, опропастени човешки съдби…
Археологическите записи на останки от военни действия или от по-малки конфликти се разграничават и от съдебния контекст. Ако са изминали повече от 75 години от времето на конфликта, е все по-малко вероятно някой да бъде съден заради участието си в исторически събития, които все още се разследват.
Бойните полета предоставят уникална възможност за изследване на материали от вторични продукти от човешката дейност, свързана със сражения или с по-дребни конфликти. А откритите артефакти са уникални „подписи” и „пръстови отпечатъци”, сочещи определени видове човешко поведение, което може да бъде установено чрез тяхното изучаване.
Манипулативното изкривяване на истината, свързана с конфликта или сражението, често се използва за влияние върху общественото мнение и поради това е потенциално опасен инструмент. Така се фалшифицира историята и се създават митове или най-малкото – неточности в събитийността.
Въоръжените конфликти са ключов аспект от човешката история, те са двигателите на промяната. Има важни исторически събития, които водят до социални и политически промени (например – раждане или загиване на държави, смяна на управляващата династия, смяна на националното правителство или пък – смяна на формата на държавното управление). Такива събития са: нашествията, войните, революциите, въстанията, бунтовете, сраженията, въоръжените конфликти, дуелите. Бойното поле може да се разглежда като театър на социално-политически преход, засягащ понякога съдбите на милиони хора. Ако сраженията са препинателните знаци на историята, то бойните полета са страниците на нейния учебник, върху които тези пунктуационни знаци са били написани с човешка кръв. Офицерите и войниците са писали историята със собствената си кръв и с кръвта на враговете на своята държава.
Всеки археологически обект има свой собствен особен вид доказателства, в зависимост от историческия период, от който датира. Важно е да се припомни, че съответните проучвания и произтичащите от тях тълкувания трябва винаги да се извършват от експерти в използването на определен тип анализи. Един мултидисциплинарен екип ще може чрез интердисциплинарни подходи да извлече най-голямо количество информация от изследваното бойно поле.
При изследване на бойни полета от периода на двете световни войни археолозите се натъкват, освен на артефакти, също – и на фортификационни съоръжения – окопи, траншеи и „лисичи дупки” (индивидуални укрития от огневата сила на врага).
Всяко бойно поле има свой собствен индивидуален и уникален артефактичен “подпис”, представен от находките, намерени на него. Става дума за артефакти, които са били изгубени или изоставени там преди, по време на или след сражението.
Воините обикновено предпочитат да използват най-ефективното защитно и нападателно въоръжение и най-ефективните технологии, които могат да си позволят или с които са успели да се сдобият. В нередки случаи се използват трофейно въоръжение и трофейни технологии, пленени от победените врагове или пък откраднати от тях.
Държавните армии, обаче, често са екипирани с въоръжение, предоставено им от държавата, а то не винаги е най-ефективното към момента на дадено сражение. Например в битката при Литъл Биг Хорн (1876 г.) някои от индианците са имали по-съвременни пушки („Хенри”) от тези, с които била въоръжена кавалерията на САЩ („Спрингфийлд”).
Разбира се, артефактите, откривани на бойното поле, се различават според историческия период, в който се е случило сражението. Находките, най-общо, биват: скелети или отделни кости и черепи на хора и коне; костени, каменни, бронзови и метални оръжия или фрагменти от счупени оръжия; остриета на стрели; остриета на копия; метални „глави” на боздугани; метални части от ножници; дървени части от стрели, от копия, от щитове, или от приклади на арбалети, аркебузи или пушки; доспехи; шлемове; друга екипировка; лични вещи на войниците; пирони и болтове от обсадни машини (балисти, катапулти и др.); копчета; катарами за колани; фрагменти от дрехи; парчета кожа; пръстени; медалиони и други пендативи; каменни или оловни топчета за мускети; артилерийски гюллета; бомбарди и оръдия; авиобомби; гилзи от патрони; гилзи от артилерийски или танкови снаряди; пълнители за патрони за автомати и картечници; манерки; парчета от автомобилни гуми; сегменти от танкови вериги; понякога – цели танкове, самолети, кораби или части от тях и други такива неща – в зависимост от епохата. Още – валове, прегради, а в по-ново време – траншеи, окопи и „лисичи дупки”. В редките случаи, когато бъдат открити монети, те помагат при опитите за датиране на сражението.
Разбира се, няколко гилзи от патрони не означават, че на даденото място се е провело сражение, а също така една кост не е равна на слекет, нито пък скелет е равен на цяла армия.
Понякога недобросъвестни иманяри, разполагащи с метални детектори, или земеделци може да присвоят или да отстранят част от металните находки, което затруднява локализирането на бойното поле и намирането и на други – неметални – артефакти. Някои нагли иманяри крадат дори пендативите във форма на метална плочка с името на войника и неговата бойна част. Според един археолог, това е все едно да убиеш такъв войник за втори път; веднъж вече е бил убит физически, а втория път – чрез отнемането на неговото име и лишаването му от възможността неговите останки да бъдат разпознати и погребани официално. В случая с боното поле на Марстън Мур пък, през 2003 г. над 300 иманяри с метални детектори лишили науката от безценни артефакти, обирайки почти всички метални топчета от пистолетите и пушките, както и други метални находки. Такива необмислени действия водят до загуба на ценна археологическа информация, което деформира информацията, която поднася на учените бойното поле като археологически обект.
Всички човешки останки трябва да бъдат третирани с уважение и преклонение. Покоят на мъртвите не трябва да бъде нарушаван, с изключение на случаите, когато скелетите са носители на важна научна информация.
Човешките и животинските костни останки могат да дадат безценна информация за ожесточеността на сражението, за вида на използваното защитно и нападателно въоръжение, за ефективността на лечението на ранените, за пола, възрастта, здравословното състояние и травмите, а също – и за диетата на воините. Скелетите разказват още дали бойците са били избирани по височина и сила или са били събрани произволно, дали са имали предишен военен опит или са новобранци. Дали са обикновени селяни или аристократи. Скелетите разказват и за случилото се с труповете на убитите след битката – дали са били изоставени на бойното поле – за храна на животни и птици, дали са били изгорени – масово или индивидуално, дали са били изхвърлени в близка пещера, или река (или в езеро/море/океан), дали са били събрани в масов гроб или пък са били погребани индивидуално. Дали някои са били отнесени до фамилното гробище (или до фамилната гробница) или до църковно/манастирско гробище и – погребани там. Ако са били погребани в общ масов гроб, подредени ли са били по някакъв начин или – произволно захвърлени вътре… Погребението в масов гроб е практикувано от неолита чак до наши дни.
Изоставянето на труповете на бойното поле може да има за цел демонстрация на сила и бруталност, може победилата армия да е бързала да се оттегли от полесражението, за да избегне нов военен сблъсък в най-близко бъдеще с по-силен противник, може викингите да са оставили труповете на гарваните, понеже вярвали, че валкириите ще ги отведат до портите на Валхала (царството на убитите, обителта на блаженството, жилището на радостта, дворецът на боговете, залата на воинската слава). В някои случаи, по заповед на владетеля, години след сражението, скелетите са били събирани от бойното поле и погребвани в ями. Археологическите разкопки на такива ями сочат наличие в тях на цели скелети или на черепи и части от скелети.
Понякога войнишки скелети са откривани и в по-различен контекст: в потънали военни кораби, в рововете около замъците или – в основите на сринати сгради или крепостни стени.
Когато слелетите са открити в разчленено състояние, е трудно да бъдат реконструирани (особено – ако липсват части от костния материал) и идентифицирани.
Нийл Олдън Армстронг е американски пилот-изпитател и астронавт на НАСА, участник в два космически полета и е първият човек стъпил на Луната.
Хюстън, тук база Спокойствие. Орелът кацна. 20 юли 1969, Аполо 11
Тук за пръв път човек от планетата Земя стъпи върху Луната. Юли 1969. Ние идваме с мир за цялото човечество.
Това е една малка крачка на един човек, но огромен скок за човечеството.
20 юли 1969, Аполо 11
Внезапно ме порази усещането, че това малко грахче, красиво и синьо, е планетата Земя. Поставих пръст върху окото си, и пръстът ми изличи планетата Земя. Аз не се чувствах гигант. Аз се чувствах много, много малък.
Мистерията създава чудо, а чудото е в основата на човешкото желание да разбереш.
Хората обичат конспиративни теории.
Във всяка книга има опит и приключение.
Аз съм, и винаги ще бъда един изперкал инженер с бели чорапи и джоб-протектор – роден в рамките на втория закон на термодинамиката, потопен в облак от таблици, влюбен в безплътни диаграми, трансформирани от Лаплас и задвижвани от поток на компресия. „Инженерен век“, 22 февруари 2000 г.
Мисля че ние полетяхме към Луната, защото такава е човешката природа – да среща лице в лице предизвикателствата. Това е ядрото на нашата най-съкровена човешка същност… ние сме предопределени да правим тези неща, така както сьомгата тръгва срещу течението. Пресконференция след полета му до Луната, 1969
Най-вълнуващо за мен като пилот беше кацането върху Луната. Това беше времето, когато ние реализирахме нашата национална цел да изпратим американци на Луната. Прилуняването, несъмнено, беше най трудната и предизвикателна част от полета. Ходенето по лунната повърхност беше много интересно, но на това ние гледахме като относително сигурно и познато. Така че усещането на триумф изпитахме повече при прилуняването, отколкото при лунната разходка. Интервю пред „The New Space Race“, август 2007
Космосът си е все същият, но технологиите в редица случаи драматично се усъвършенстваха. Хубав пример за това са цифровите технологии, благодарение на които днешните смартфони са много по-мощни от компютрите на нашия команден модул и тези на лунния ни модул, които използвахме за навигация и управление на всичките си системи на Луната. Интервю пред „The New Space Race“, август 2007
Благодаря Ви, г-н председател. Аз съм в позицията на пилот без разписан маршрут, така че ще трябва да импровизирам полета си малко… Преди мисиите на Аполо, никой не знаеше какъв човек би могъл да бъде убеден да предприеме пътуването. Бяха предложени затворници. Допускаше се да бъде наредено на войници. Фотографите можеха да направят снимки – и те влизаха в сметките. Лекарите разбират границите на човешката психика. Накрая се качиха пилоти. При награждаването му от Конгреса със Златен медал, 21 юли 2009 г.
Това е брилянтна повърхност в тази слънчева светлина. 60-минутно интервю, 2005
Това (бел. ред. – Луната) е едно интересно място за посещение. Аз го препоръчвам. 60-минутно интервю, 2005
Предполагам, всички ние искаме да ни възприемат не по един единствен блестящ като фойерверк случай, а за всеотдайността и качеството на работата си. 60-минутно интервю, 2005
Някои се питат защо американците трябва да се върнат на Луната. „В края на краищата, – казват те – ние вече сме били там.“ Считам това за доста странно. Все едно монарсите от 16 век да обявят, че „ние не се нуждаем от нови експедиции до Новия свят, ние вече сме били там.“ Или президентът Томас Джеферсън да каже през 1803, че американците „не трябва да ходят на запад от Мисисипи, защото Люис и Експедицията на Кларк вече са били там”.
Кученца, котета, малки зайченца, пиленца и други бебета животни са толкова сладки, че искаме за винаги да останат толкова мънички, пухкави и наивни. Срещата с подобно бебе усмихва душата и внася блясък в очите, затова потърсихме снимки на такъв дребосъци, които ще внесат слънце в деня ви. Гарантирано.
Има книжки, които четяхме заедно с мама, и още помня колко топли и уютни бяха историите, които тя разказваше, докато аз разглеждах картинките. Тези мигове, когато мрънкаш за още една глава, въпреки че очите ти отдавна се затварят, се помнят за цял живот. И въпреки че най-често майките са тези, които четат на децата си, Иван Раденков, авторът на „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ предлага да създаде малка революция във вечерното четене, връчвайки книжката на татковците, които да се заемат с веселата история и да я споделят на малчуганите си.
„В книгата има доста сложни думи, които татковците трябва да обяснят на децата си, а въобще време е бащите също да поемат малко от вечерните задачки на мама“, каза ми Иван, когато го попитах защо романът носи определението – „Книга за татковците“. Малката книжка обаче е еднакво подходящ за всички членове на семейството, защото създава изключително весела и лека атмосфера.
Когато в селцето, където живее господин Марлюнки, настъпва катаклизъм, всички вкупом се затичват към неговия дом. От години именно той неформално изпълнява длъжността „детектив“. Просто, защото е изключително умен и логичен в разсъжденията си, той ще трябва да помогне на всички родители, защото проблемът пред който се изправят, е извънреден – всички деца на селището изчезват. Изпаряват се и никой няма представа кой е замесен в тази странна история и къде са скрити послушните и не толкова послушни хлапета на града.
И въобще не се притеснявайте, господин Марлюнки ще се справи с това предизвикателство, въвличайки в разследването красивата Ненаби и срещайки едно усмихнато хлапе, което ще се окаже техният бъдещ син. Как е възможно всичко това ще разберете, докато с децата си, четете книгата, а за феновете, които вече са чели това издание, бързам да споделя, че втория том на веселите приключения вече е написан и скоро ще излезе от печат…
Както се казва – писано е приключенията да продължат. Буквално!
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Най-често в историческите документи балаган се споменава във връзка с 1702 година, когато по заповед на Петър I е построен в Москва, в Китайския град. Помещението имало дължина 40, ширина – 30 и височина – 15 метра. В качеството на актьори били поканени немски комедианти.
Защото той е символ на династията на османците?
Ловните соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи (Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica, M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Фиг. 4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции
Фиг. 6 Типични фенотипове соколи, съответстващи на някои описани подвидове: 1 – Обикновен сокол F.ch. cherrug; 2 – Чинков сокол F.ch.korelovi; 3- Централно азиатски сокол F.ch. milvipes; 4 – Монголски сокол F.ch. progressus; 5 – Тибетски сокол F.ch. hendersoni.
На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
Защита на ловния сокол
Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.
