Холивудските звезди често се превръщат в идоли за някои хора. Опитваме се да копираме стила им, техните маниери и поведение. Възхищаваме се на роклите и костюмите, с които се явяват на червения килим, и мечтаем да притежаваме техния блясък. Но малко от нас се замислят, че те невинаги са притежавали този стил и класа и, че те обикновено са резултат от работата на много стилисти и коафьори. Вижте как са изглеждали звездите в началото на своята кариера и как изглеждат днес.
Ловния сокол и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време.
Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „балобан“ пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „шарг“ (близко до индийския името „cherrug“ предшестващ номенклатурата на вида). Народите на Средна Азия наричат този сокол „ителги“ или „ителге“. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското „rarog“, произлизащо от унгарското „raroh“.
Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо-жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно-кафяв до охра-кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско-Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните-светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по-големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските – 376-423 мм. Ширината на крилете (на ниво 5-то второстепенно махово перо) при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските – 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските – 213-235 мм.
Младите птици са по-интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32-33-я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45-49-я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25- дневна възраст.
Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най-критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През 70-те години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70-те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80-те години от лесостепите на Поволжието, а към средата на 90-те години и от степните и лесостепните зони на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки.
Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по-рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6-7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69 мм.
При повечето двойки снасянето на яйцата е от ранен март до средата на април. Гнездовата плътност в някой региони на Монголия се променя съществено през различните години. Наблюденията показват, че някой ловни соколи напускат територията си, мигрират на големи разстояния и се заселват на нови територии. Най-вероятното обяснение на това номадство е намиране на подходяща храна, което например доста често е свързано с пиковете на популациите на малките гризачи.
Продължителността на отглеждането на малките от излюпването да разперването на крилете е 43-47 дни. В редки случаи птиченцата напускат гнездото на възраст 40-42 дни, още с пуха на главата и практически не можещи да летят. Женската седи плътно на мътилото, допуска близост и не издава крясъци при оглед на гнездото. Когато се излюпят птиченцата, родителите стават по-неспокойни и често летят наоколо, издавайки крясъци.
В северната половина на гнездовия ареал, сокола е частично седентарен в Сибир. В своите гнездови участъци зимуват само възрастните птици. Част от възрастните птици извършват дълги миграции, част от тях остават и се чифтосват в гнездовия ареал. На практика всички млади птици напускат местата на гнездене, като основната част мигрира още юли-август. Връщането на мигриралите соколи обратно на местата на гнездене започва от февруари-март. През март вече могат да се наблюдават брачни игри и чифтосване. Соколите, които зимуват в гнездовите си участъци, започват брачните игри по-рано от мигриращите и снасят яйца до 20-тия ден на март. Масовото снасяне на яйцата е от 5 до 15 април. След 20 април, при оглед всички гнезда имат яйца, рядко някои двойки снасят през май-юни, но това е по скоро свързано с някакви природни катаклизми, такива като неблагоприятни климатични условия или липса на храна. Първите птиченца на зимуващите двойки се излюпват през 20-25 април и изправят крилете си от 1-10 юни. Масовото излюпване на птиченцата настъпва от 9 до 18 май, а опитите за летене от 22 юни до 5 юли. Не летящи птиченца могат да се наблюдават и до 15 юли. Малките напускат гнездата от 20 юли, но това може да стане и в началото на август. Масовото напускане на гнездата и появата на младите извън пределите на гнездовите участъци е от 5 до 20 август. Възрастните напускат гнездовия участък от 20 август. Придвижването на птиците от планините към равнините основно се извършва през септември, а към края на октомври мигрантите основно напуска гнездата в края на октомври. От ноември до февруари в гнездовия ареал се наблюдават само зимуващи птици. В южната част на ареала (Устюрт, Казълкум, Каратау) срока на размножаване е 2,5-3,5 седмици. В Арало–Каспийския регион някой птиченца започват да летят още на 9-10 май, а към средата на юни отлитат на север. Продължителност на живота на едно поколение по наблюдения е около 6 години.
Птиченца на възраст един-два дни.
Птиченца на възраст три-четири дни.
Подрастващи соколи.
Ловните соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи (Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica, M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Ловният сокол Falco cherrug, далматинския сокол Falco biarmicus, северния сокол Falco rusticolus и сокола лагар Falco jugger, са обединени поради сходството си в един под род Hierofalco. Съгласно изследвания, основани на сравнителен анализ на ДНК секвенции, потвърждават че тази група соколи е монофилетична и видовете генетично слабо се отличават едни от други, което показва скорошно отделяне в еволюционен план. Линията на хиерофалконите показва произход от късен плиоцен, като все още няма достатъчно фосилни данни. Предполага се, че произхождат от Африка, като там са изчезнали в миналото, а съвременното им разпространение е започнало по време на сангамонския интерглациален период (преди около 130 000-115 000 години) в началото на късен плейстоцен. Счита се, че далматинския сокол филогенетично е най-стария сокол/извод, основаващ се най-вече но биогеографията на видовете. Една от вероятно изчезналите линии на хиерофалконите е сокола на Бакалов (Falco bakalovi Boev, 1999), който е живял през ранен плиоцен в България и през ранен плейстоцен в Испания и Чехия, както и Falco antiquus , познат от среден плейстоцен във Франция и вероятно Унгария. Съвременните видове се отделят в самостоятелна линия най-вероятно преди около 34 000 години и поради това не дават съществени генетични различия помежду си, тъй като са еволюционно млади. Най-старият намерен фосил на ловен сокол е намерен в Охало, Израел и е датиран отпреди 19 400 години. Ловния сокол хибридизира със северния сокол в плен, но също така формира припокриваща се хибридна зона между двата вида в природата.
Фиг. 1 Исторически ареал на ловния сокол
Историческия ареал на ловния сокол преди 50 години е обхващал обширна територия на сухите райони на Евразия от Германия на запад до Северна Корея на изток. Вероятна площ на разпространение е била 13,2 млн.кв.км.
От 60-те години на ХХ век вече се е забелязвал негативната насока на развитие на популацията на сокола в Европа, а от 80-те години вече се започва и активно усвояване на естествения ресурс на ловния сокол, в резултат на което неговия ареал практически се съкращава два пъти до 6,9 млн. кв. км., като постепенно се разпада на отделни изолирани популации в Европа и започва да се фрагментира и в Азия.
Фиг. 2 Съвременен ареал на ловния сокол.
Напълно изчезват едни от най-големите популации на вида в Европа, Онко-Донската и Волго-Уралската, съсредоточени в лесостепната зона на европейската част на Русия. Към днешен ден може да се констатира факта, че за основната територия на Европа, най вече за нейната източна част, ловния сокол като гнездящ вид е изгубен.Основната част от съвременната световна популация на вида е съсредоточена в Азия, в четири основни резервата за вида: в Западен Казахстан, в Алтайско – Сианския регион, преимуществено на територията на Русия и Монголия, в ЦентралнаМонголи я и Тибет.
Фиг. 3 Популационна структура на ловния сокол. С цифри е показано броя гнездящи двойки
Анализа на плътността на популацията на ловния сокол показва четири основни ядра: 1. Алтайско-Саянската планинска област и планините на североизточен Казахстан и северозападен Китай на юг до Тарбагатай включително; 2. Централна и източна Монголия; 3. Арало-Каспийския регион; 4. Източен Тибет.
Оценката на числеността на вида само в ядрата предполага около 6975 гнездящи двойки, от които 8,6% гнездят в Европа. Отчитайки разпространението на вида и извън тези ядра, може да се предположи, че общата численост на световната популация на вида е приблизително 10-15 хиляди гнездови двойки, от които едва 4-6% са в европейската част на ареала.
Фиг. 4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции
Таксономията на ловния сокол е доста спорна.Макар общо потвърден като политипичен вид, официално са приети два подвида западен и източен – F. c. cherrug Gray, 1834 и F. c. milvipes Jerdon, 1871. Значителната индивидуална изменчивост води до това, че са били описани 11 подвида. В следвоенен СССР половината от тези подвидове отпадат, а в световен план се приема систематиката на Vaurie, съгласно която се определят основно два подвида – обикновен или западен сокол F. c. cherrug и централноазиатски (монголски) или източен сокол F. c. milvipes, като в центъра на ареала се отделя самостоятелен вид алтайски сокол Falco altaicus. На пръв поглед поделението на вида изглежда просто: изменчивостта на сокола има клинален характер и се развива от запад на изток, като напречния светъл рисунък на горната част на тялото се променя към пепелни цветове и потъмняване на пъстрините на долната част на тялото. Така условно може да се прекара граница между западните и източните соколи. Натрупването на данни с времето, показва опростеността на този модел на разделение.
Фиг. 5 Географско разпространение на източния и западния ловен сокол
Графичното представяне на географското разпределение на източния и западен ловен сокол нагледно показва ареала на разпространение на двата подвида в широчина, фактически паралелно един на друг и без зона на припокриване в продължение на 4 хил. км. Наблюдавайки това разпределение ще по-правилно да се нарекат северен, за западния и южен за източния, подвид соколи.
Гнездовия ареал на западните соколи, които се характеризират с кафява окраска без напречен рисунък на горната страна на тялото, по страните и краката, със слаб възрастов диморфизъм, се простира през целия ареал на вида в Евразия, с тясна ивица, преимуществено в лесостепната зона. Гнездовия ареал на източните соколи, характеризиращи се със силни вариации в окраската, наличие на напречен рисунък на горната страна на тялото, страните, краката и силен възрастов диморфизъм, обхваща зоната на пустините и полупустинните и голяма част от планинската система на Азия, от Турция на запад, до Приморие на изток. Само на изток ареала на западните соколи се пресича с източните соколи, с формиране на смесена популация в тясната зона на контакта, лежаща преимуществено в планинските котловини на застъпващите се степи, лесостепи на границата на Русия и Монголия. В основната част на ареала на вида, тези форми или не се застъпват или тази зона на застъпване е нищожна. Смесените популации между западните и източните соколи е прието да се отнася към сибирския сокол Falco cherrug saceroides, който не се явява отделен подвид. Сибирския сокол е фенотип (често доминиращ), възникващ в зоната на хибридизация на източните и западни соколи. Западните соколи в зоната на своя ареал со общо взето еднотипни, докато при източните могат да се отделят поне 5 ясно различаващи се раси. Дори при две от тези раси, а именно чинковия и тибетския сокол се наблюдава изключителна чистота на фенотипа в популациите. Поделянето на източните соколи на два подвида – анатолийски и туркестански засега не е приемливо. В зоната на контакта между източните и западните соколи, в центъра на максималната му плътност и птиците със смесен фенотип – сибирски сокол F. ch. saceroides, основно в Алтайско – Сианския регион се появява група фенотип „алтайски сокол”, не характерна за друга популация соколи в друга част на ареала. Тези птици не могат да бъдат отделени като отделен вид (подвид) и както в случая със сибирския сокол, се явяват фенотип повявил се в зоната на хибридизация на източните и западните соколи. Причината за появата на уникална окраска на тези соколи може да се крие в проявата на архаични гени в хетерогенната популация.
На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
На снимката: Отличителни признаци на различие между северния (Falco rusticolis) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
В България до 1930 г., ловния сокол е бил широко разпространен и често срещаш се вид, по специално за отворените пространства на Дунавската равнина. По наблюдения на учени, популацията на сокола силно намалява в периода от 1920 до втората половин на XX век и към края на този период вече наброява 50 гнездящи двойки. От 90 те години до днес популацията на ловния сокол в България е почти на изчезване, като описаните гнездящи двойки са от 2-6. Към днешен ден този вид е на изчезване в България и сега описаните 8-9 гнездящи двойки съществуват благодарение на усилията на Дружеството за защита на птиците в България и ролята на активни природозащитници и дружества.
Причините за това бързо залязване на популацията на ловния сокол в България са няколко. На първо място е преследването им като хищни птици, още от началото на XX век. Съществува ли са държавно спонсорирани програми за унищожаване на хищните птици.
Допълнително за екстремното намаляване на популацията на сокола довежда и загубата на хабитати от средата на XX ти век. Масивното обработване на земята и разораването на необработваемите преди това земи, драматично променя природата в България. Обработването и дренирането на земите води до намаляване на популациите на лалугерите, което косвено води да драстичното намаляване на числеността и на ловния сокол. Използването на органохлорни пестициди осъществява сериозен удар върху популацията на ловния сокол. ДДТ се използва до средата на XX век, но се заменя с употребата на Алдрин, Диелдрин и Хептахлор. Тези химикали сериозно се използват в България до 60-те години на XX век, когато биват забранени за употреба, но Хептахлора се използва до 1991г. Употребата на пестицидите има изключително вредно влияние върху природата и в нашия случай върху ловния сокол, довели до почти пълното му изчезване на територията на България в наши дни.
След 1970 година с възраждането на култа към лова със соколи, започва едно изземване на яйца и малки птиченца от гнездата на соколите, с цел продажба. Това също нанася сериозен удар, навреждайки на възможността популацията да се възстанови по нормален път. Не еднократно са били установявани случаи на бракониери на територията на България. Политическите промени в България след 1990 г., водя до безконтролно бракониерстване с цел нелегална продажба на яйца, малки и подрастващи соколи. Това води до окончателен срив в популацията на ловния сокол на територията на България и практически до почти пълното му изчезване.
Западния край на гнездовия ареал на ловния сокол в Европа фрагментира на три главни популационни центрове локализирани в Панония, степите и селскостопанските райони на Източна Европа и Анадолското плато в Турция. В Централна Европа в резултат на дългогодишни усилия на унгарските соколари, за възстановяване на вида, числеността на гнездящите двойки се увеличава.
В България има проект за реинтродукция на вида с двойки от Унгария. Успеха на този проект е свързан не само с природни дадености, но и с усилията на всички хора, не само природозащитници.
Фиг. 7 Подходящи територии за заселване и опазване на гнездящи двойки ловни соколи в България. Районите са изследвани по всички възможни параметри, с цел възстановяване на вида. Защита на ловния сокол Международни нормативни документи, подписани от България
Ловният сокол е включен в следните ратифицирани от България конвенции и нормативни документи на Европейския съюз:
Конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора
(CITES) (Приложение II), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.;
Бернска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.;Бонска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.;
Законодателство на Европейският съюз
Регламент 338/97 (ЕС) относно опазване на видовете от дивата фауна и флора чрез
регулиране на търговията с тях (Приложение А); Директива 2009/147/ЕО за дивите птици и техните местообитания (Приложение І).
Международни списъци на застрашеност
Списък на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC) – Категория 1
“Световно застрашен”
Списък на видовете, застрашени в Европа (ETS) – Категория „Застрашен”
Списък на видовете, застрашени в световен мащаб – на Международния съюз за защита на природата (IUCN) – Категория „Застрашен” (от 2004 г.), „Уязвим” от 2010 г. И „Застрашен”(от 2012 г.).
Национален природозащитен статус Законодателство
Ловният сокол е поставен под защита още през 1962 г. със Заповед 1833 (Известия на НС,бр. 78/1962 г.), издадена по Указа за защита на родната природа, който забранява унищожаването му, но са предвидени изключения при нанасянето на значителни щети в районите на дребнодивечовъдни стопанства. Под пълна защита е поставен през 1986 г. Със заповед № 342/21.04.1986 г. на Комитета за опазване на природната среда (ДВ, бр. 42/1986), издадена на основание Закона за защита на природата.
През 1997 г. година влиза в сила Тарифа за обезщетения при причинени щети на природни обекти, в която е включен ловният сокол, като са предвидени обезщетения за убиване, унищожаване и улавяне на екземпляр. През 2002 г. тази тарифа е отменена.
През 1998 г е приет Закона за защитените територии, който осигурява правна възможност за опазване на важните за ловния сокол места.
Законът за лова и опазване на дивеча (2000 г.) – чл. 65, ал. 12, постановява забрана за използването на ловни соколи и други грабливи птици, независимо от вида и произхода им, като средство за лов. Тази форма на лов е сред забранените методи и средства и съгласно ЗБР.
Защитният статус на ловния сокол е потвърден със Закона за биологичното разнообразие(2002), като видът е включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37. По този начин се осигурява и защита на местообитанията на вида чрез мрежата НАТУРА 2000.
От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към Закона за биологичното разнообразие. В Приложение 1 към Тарифата е включен и ловният сокол, като е предвидено обезщетение за “нараняване, осакатяване, убиване или отнемането им от природата; унищожаването или вземането на яйца и разрушаването на гнезда”.
Предвидена е и наказателна отговорност за вида. Чл. 278д от НК (Нов – ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от 27.05.2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по приложение № 3 към Закона за биологичното разнообразие, означен със знак (*)“.
Най-важните за опазването на птиците в България места, включително основни гнездовища на ловния сокол са включени от БДЗП в мрежата на Орнитологично важните места в Европа (1989 г.).
През 1985 г. видът е включен в Червената книга на НР България (1985) в категорията „Застрашен”.
Според международните критерии на IUCN ловният сокол е включен в новото издание на Червена книга на България в категорията “Критично застрашен”
Соколарството е вид лов с обучени грабливи птици. Този вид лов датира според източници поне от 100-120 века и се счита за един от първите опити за култивиране на животни. Исторически соколарството е било популярен спорт и символ на положението сред благородниците на средновековна Европа, Средния Изток и Монголската империя. Много исторически илюстрации са останали в „Compendium chronicles“ на Рашид ал Дин, където се описва соколарството от средните векове с илюстрации от монголите. Соколарството е било строго ограничено само за благородниците, тъй като е било свързано с време, пари и пространство. В изкуството и други аспекти на културата, като литературата, соколарството остава символ на положението в обществото дори дълго след като на практика спира да е широко разпространено. Има много исторически извори и хроники, свидетелстващи за разпространението, важността и преференциите на този вид „царски”лов в историческото минало. Историческото значение на соколарството сред малоимотното население може да не е добре представено поради това, че тези хора не са били писмени, водели са номадски начин на живот и не са оставили исторически източници. Сред номадските племена като бедуините, соколарството не се е развивало с цел забавление на богатите, напротив хищните птици са носели улов през беднит на храна зимни месеци, подпомагайки стопаните си. В Европа, соколарството достига своя апогей през XVII век, но скоро запада, особено в края на XVIII и началото на XIX век, най-вече поради появата на огнестрелните оръжия. В края на XIX век и началото на XX век започва да се възстановява соколарството и се издават доста книги по въпроса. Това възраждане на соколарството се пренася и в Северна Америка, където полковник Мередит е считан за баща на соколарството. През XX век, соколарството се спомага от развитието на съвременни ветеринарни практики и телеметрията, които спомагат удължаване на живота на хищните птици и намирането им в случай на загуба при лов. В България соколарството е било разпространено до появата и разпространението на огнестрелните оръжия. Доганджиите в Османската империя са се ползвали от редица привилегии. Днес Единствената организация в България, занимаваща се с проблемите на това ловно изкуство, е Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). Днес соколарството се практикува в много страни по света. Ловния сокол е предпочитан вид за Средния изток. Соколарството остава много важна част от арабското културно наследство. В ОАЕ годишно за защита и опазване на соколите се заделят повече от 27 млн. долара и дори са основани няколко високотехнологични болници за соколи в Абу Даби. Най-голямата болница за соколи в света е Abu Dhabi Falcon Hospitalis. В Емиратството има две големи ферми за селектиране и отглеждане на соколи, също такива има и в Катар и Саудитска Арабия. Всяка година се организира конкурс за красота и демонстрация на способности на соколи на изложението ADIHEX в Абу Даби.
Една от най-известните митологични птици, която е определена като ловен сокол е Турул. Турула е най-важната птица в митологията на маджарите (унгарците). Той е божествен пратеник, който се рее над дървото на живота заедно с душите на неродените деца, също птици. Турула е символ на сила, мощ и благородство и все още се използва в герба на унгарската армия, на Центъра за борба с тероризма и Службата за национална сигурност. Турула е представител на божията сила и воля. На него се гледа като прародител на Атила и също така символ на хуните.Той често е представян, носещ огнения меч на бога (меча на Атила), и носи корона. Тази корона не е свързана със Свещената корона на Унгария, по скоро е короната на Атила, който се счита за първия крал на Унгария, както е записано в Chronicon Pictum и други кодекси.
В Унгария са били построени 3 големи статуи на Турул, всяка с размер на разперените криле 15 метра. Една от тях стои на планината близо до Татабания в Унгария, а другите две са били разрушени. Това е най-голямата статуя на птица в света и най-голямата бронзова статуя в Централна Европа. Все още има 195 по- малки статуи на Турул в Унгария, 48 в Румъния, 8 в Словакия, 7 в Сърбия, 5 в Украйна и 1 в Австрия.
Статуята на Турул в Татабания, Унгария.
Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.
Археологията на бойните полета (на руски-военная археология, археология ратных полей) е поддисциплина на археологията. Създадена е през XIX век в Англия и САЩ. Първите изследвани чрез археологически разкопки бойни полета са тези при Нейзби – 1646 г. и Марстън Мур – 1644 г. (в Англия) и при Литъл Биг Хорн – 1876 г. в Монтана (САЩ), където археолозите са успели да уточнят хода на сраженията. Този вид археология изследва даден археологически хоризонт, в който са били проведени военни действия. Това може да включва както бойни полета, където позициите на армиите, родовете войски, въоръжението на войниците и хода на сражението са известни от текстови документи, така – и бойни полета, за които няма исторически данни какви сражения са се провели там. Археолозите, които развиват този вид археология, са: Едуард Фицджералд, Томас Карлайл, Питър Нюман, Пол Робъртс, Ричард Фокс, Дъглас Скот, Тим Съдърланд и др. През 1996 г. чрез интердисциплинарен подход е изследвано бойното поле при Таутън – 1461 г., където се е провело едно от сраженията по време на Войната между двете рози – бялата и червената (символи на родовете Йорк и Ланкастър). Това е първото цялостно изследване на сражение от епохата на средновековието.
Военната археология е част от военно-историческата наука. Къде обаче е нейното място? Военната история е неразделна част от общата исто¬рия, а от друга страна е част и от военната наука. Военната археология е едно от трите направления на военно-историческите изследвания: военната история, която изследва историческите (писмени и устни) извори; военната археология, която изследва веществените източници (защитно и нападателно въоръжение, военна техника,фортификационни съоръжения, предмети от военния бит и др. под.) ; и накрая – експерименталната археология, близка до военно-историческите реконструкции.
Тази научна дисциплина се различава от военната история по това, че не се занимава с причините и повода за конфликта, а изследва бойно поле и с веществените доказателства за наличието на сражение или по-малък въоръжен конфликт и неговия ход.
Археологията на бойните полета включва изучаването на военното дело, защитното и нападателното въоръжение и военните технологии от праисторията, древността, средновековието и съвремието. Тя разглежда също така и събития като граждански вълнения, включително – публични демонстрации и бунтове. Тази наука съчетава подходи и методи на археологията с историята на военните и граждански конфликти. Конфликтите през ХХ век са предимно войни на основата на етническа и национална идентичност, а гражданите и тяхната среда на обитание (жилищни сгради, селища) са неразделна част от тях. Тук влиза и т. нар. „тотална война” – ангажиране на цялото население и на цялата икономика в сферата на военното дело (преминаването на икономиката на „военни релси”). В археологията на съвременните конфликти се взима предвид политическото и военното влияние на конфликта.
Изследването на археологическия материал, намерен при разкопки, проведени на бойното поле, биха могли да допълнят или да опровергаят версията, записана в учебник по история, научна монография, свидетелски разказ, песен или стихотворение, които може да представят ограничена гледна точка, да са изпълнени с предразсъдъци или да са фрагментарни. Нека не забравяме, че историята се пише от победителите! Военната археология идва на помощ, когато трябва да се локализира бойното поле или да се уточнят размерът на бойното поле; родовете войски, участвали в сражението; индивидуалното въоръжение на воините; ходът на сражението; броят на жертвите, паднали в боя, или – различните видове наранявания по скелетите.
Както при всички други археологически разкопки, всички събрани доказателства следва да се отчитат, а не някои да се игнорират, ако не са част от доказателствата за конфликта, който се разследва. Находка, първоначално преценена като неподходяща част от събрания археологически материал, може да се окаже по-късно уникална. Един пример: смята се, че първият изстрел с огнестрелно оръжие в Европа е бил произведен през Късното Средновековие. Въпреки това, не е ясно под каква форма е бил „снарядът” – той може да е бил връх на стрела, пирон, каменно или метално топче, или пък – дори метални фрагменти.
Обсадата на замък не се счита за типичното бойното поле. Но може да има сражение извън замъка – при излаз и контраатака от страна на защитниците на крепостта или пък – при пресрещане на вражески подкрепления пред нея от страна на обсаждащите. Бойното поле обхваща широк спектър от обекти: открити терени (полета), гори, планински проходи, градове, реки, мостове, валове, преградни стени, брегови ивици, плитки морски води. А морските сражения се изследват от друга археологическа поддисциплина – морската археология.
В днешни дни целостта на някои бойни полета може да е нарушена от: шосета, железопътни линии, тръбопроводи, жилищни сгради, промишлени сгради, селскостопански сгради, земеделски земи, каменни кариери или нещо друго.
Военната археология няма за цел да прославя конфликтите и войните продължение на дипломацията с военни средства”. Едно е да четеш в книгите за романтиката на „славните битки” или да гледаш военен филм, съвсем друго е да се озовеш на бойното поле от недалечното минало, осеяно с гилзи от патрони и снаряди, или – до зловещ масов гроб, пълен със скелети. Викингите наричали кораба „морски кон”, кръвта – „потта на меча”, битката – „буря от мечове”, а труповете – „пир за вълците и лешоядите”. Нищо романтично няма в ужасите на войната, свързани с масов гроб, пълен с разчленени и обезглавени скелети, например.
Археолозите изследват театрите на военните действия, бойните полета, върху които човешките действия и технологиите оформят „пейзажа”. Те проучват също и материалната култура, свързана с хората – личните вещи на войниците, офицерите и цивилните служители.
Първата световна война (1914-1918 г.) е конфликт, който мобилизира голям брой войници и сложна и разнообразна гама от материалната култура. Разкопките и геодезичните измервания, проведени в южната част на Йордания, където по време на Първата световна война воюват османските сили, от една страна, и бедуинските племена и британските сили под командването на Лорънс Арабски, от друга страна, изследват системата от траншеи и окопи, военните лагери и находки като монети, гилзи от куршуми и снаряди и др.
Археологията на бойното поле може да се използва и за разследване на гражданските вълнения. Например, по време на “клането Питърлу” (Peterloo massacre) през лятото на 1819 г. в Манчестър (Англия) много цивилни граждани са били убити. (Тогава армията атакува 80 000 души, които са се събрали, за да протестират против безработицата и лошите икономически условия и да искат промени в Конституцията и всеобщо избирателно право. Убити са ок. 20 души, а други 700 или повече са ранени. Трудно е да бъде прецизиран истинският брой на жертвите, тъй като много от ранените криели раните си поради страх от отмъщение от страна на властите.) Въпреки че това е било по-скоро граждански конфликт, който се е провел в градска среда, а не – типично сражение между две армии, учените очакват да открият археологически доказателства под формата на скелетни травми, ако бъдат открити скелетни останки на (поне част от) участниците в конфликта. Археологическите доказателства могат да бъдат използвани, за да бъдат потвърдени или оспорени историческите записи, посветени на събитието. В подобни случаи се говори по-скоро за “археология на конфликта”, а не – за “археология на бойното поле”.
В съвременния контекст на археологията на конфликта се вписват и откритите масови гробове на жертвите на потисничеството, открити в Ирак след втората война в Персийския залив през 2002 г. В тази връзка има, за съжаление, твърде много приемственост между тези останки и други, намерени в масови гробове от праисторическата епоха. Въпреки че оръжията се променят с развитието на човешката цивилизация, крайният резултат от всеки конфликт е неприятно подобен – смърт, травми, разрушения, опропастени човешки съдби…
Археологическите записи на останки от военни действия или от по-малки конфликти се разграничават и от съдебния контекст. Ако са изминали повече от 75 години от времето на конфликта, е все по-малко вероятно някой да бъде съден заради участието си в исторически събития, които все още се разследват.
Бойните полета предоставят уникална възможност за изследване на материали от вторични продукти от човешката дейност, свързана със сражения или с по-дребни конфликти. А откритите артефакти са уникални „подписи” и „пръстови отпечатъци”, сочещи определени видове човешко поведение, което може да бъде установено чрез тяхното изучаване.
Манипулативното изкривяване на истината, свързана с конфликта или сражението, често се използва за влияние върху общественото мнение и поради това е потенциално опасен инструмент. Така се фалшифицира историята и се създават митове или най-малкото – неточности в събитийността.
Въоръжените конфликти са ключов аспект от човешката история, те са двигателите на промяната. Има важни исторически събития, които водят до социални и политически промени (например – раждане или загиване на държави, смяна на управляващата династия, смяна на националното правителство или пък – смяна на формата на държавното управление). Такива събития са: нашествията, войните, революциите, въстанията, бунтовете, сраженията, въоръжените конфликти, дуелите. Бойното поле може да се разглежда като театър на социално-политически преход, засягащ понякога съдбите на милиони хора. Ако сраженията са препинателните знаци на историята, то бойните полета са страниците на нейния учебник, върху които тези пунктуационни знаци са били написани с човешка кръв. Офицерите и войниците са писали историята със собствената си кръв и с кръвта на враговете на своята държава.
Всеки археологически обект има свой собствен особен вид доказателства, в зависимост от историческия период, от който датира. Важно е да се припомни, че съответните проучвания и произтичащите от тях тълкувания трябва винаги да се извършват от експерти в използването на определен тип анализи. Един мултидисциплинарен екип ще може чрез интердисциплинарни подходи да извлече най-голямо количество информация от изследваното бойно поле.
При изследване на бойни полета от периода на двете световни войни археолозите се натъкват, освен на артефакти, също – и на фортификационни съоръжения – окопи, траншеи и „лисичи дупки” (индивидуални укрития от огневата сила на врага).
Всяко бойно поле има свой собствен индивидуален и уникален артефактичен “подпис”, представен от находките, намерени на него. Става дума за артефакти, които са били изгубени или изоставени там преди, по време на или след сражението.
Воините обикновено предпочитат да използват най-ефективното защитно и нападателно въоръжение и най-ефективните технологии, които могат да си позволят или с които са успели да се сдобият. В нередки случаи се използват трофейно въоръжение и трофейни технологии, пленени от победените врагове или пък откраднати от тях.
Държавните армии, обаче, често са екипирани с въоръжение, предоставено им от държавата, а то не винаги е най-ефективното към момента на дадено сражение. Например в битката при Литъл Биг Хорн (1876 г.) някои от индианците са имали по-съвременни пушки („Хенри”) от тези, с които била въоръжена кавалерията на САЩ („Спрингфийлд”).
Разбира се, артефактите, откривани на бойното поле, се различават според историческия период, в който се е случило сражението. Находките, най-общо, биват: скелети или отделни кости и черепи на хора и коне; костени, каменни, бронзови и метални оръжия или фрагменти от счупени оръжия; остриета на стрели; остриета на копия; метални „глави” на боздугани; метални части от ножници; дървени части от стрели, от копия, от щитове, или от приклади на арбалети, аркебузи или пушки; доспехи; шлемове; друга екипировка; лични вещи на войниците; пирони и болтове от обсадни машини (балисти, катапулти и др.); копчета; катарами за колани; фрагменти от дрехи; парчета кожа; пръстени; медалиони и други пендативи; каменни или оловни топчета за мускети; артилерийски гюллета; бомбарди и оръдия; авиобомби; гилзи от патрони; гилзи от артилерийски или танкови снаряди; пълнители за патрони за автомати и картечници; манерки; парчета от автомобилни гуми; сегменти от танкови вериги; понякога – цели танкове, самолети, кораби или части от тях и други такива неща – в зависимост от епохата. Още – валове, прегради, а в по-ново време – траншеи, окопи и „лисичи дупки”. В редките случаи, когато бъдат открити монети, те помагат при опитите за датиране на сражението.
Разбира се, няколко гилзи от патрони не означават, че на даденото място се е провело сражение, а също така една кост не е равна на слекет, нито пък скелет е равен на цяла армия.
Понякога недобросъвестни иманяри, разполагащи с метални детектори, или земеделци може да присвоят или да отстранят част от металните находки, което затруднява локализирането на бойното поле и намирането и на други – неметални – артефакти. Някои нагли иманяри крадат дори пендативите във форма на метална плочка с името на войника и неговата бойна част. Според един археолог, това е все едно да убиеш такъв войник за втори път; веднъж вече е бил убит физически, а втория път – чрез отнемането на неговото име и лишаването му от възможността неговите останки да бъдат разпознати и погребани официално. В случая с боното поле на Марстън Мур пък, през 2003 г. над 300 иманяри с метални детектори лишили науката от безценни артефакти, обирайки почти всички метални топчета от пистолетите и пушките, както и други метални находки. Такива необмислени действия водят до загуба на ценна археологическа информация, което деформира информацията, която поднася на учените бойното поле като археологически обект.
Всички човешки останки трябва да бъдат третирани с уважение и преклонение. Покоят на мъртвите не трябва да бъде нарушаван, с изключение на случаите, когато скелетите са носители на важна научна информация.
Човешките и животинските костни останки могат да дадат безценна информация за ожесточеността на сражението, за вида на използваното защитно и нападателно въоръжение, за ефективността на лечението на ранените, за пола, възрастта, здравословното състояние и травмите, а също – и за диетата на воините. Скелетите разказват още дали бойците са били избирани по височина и сила или са били събрани произволно, дали са имали предишен военен опит или са новобранци. Дали са обикновени селяни или аристократи. Скелетите разказват и за случилото се с труповете на убитите след битката – дали са били изоставени на бойното поле – за храна на животни и птици, дали са били изгорени – масово или индивидуално, дали са били изхвърлени в близка пещера, или река (или в езеро/море/океан), дали са били събрани в масов гроб или пък са били погребани индивидуално. Дали някои са били отнесени до фамилното гробище (или до фамилната гробница) или до църковно/манастирско гробище и – погребани там. Ако са били погребани в общ масов гроб, подредени ли са били по някакъв начин или – произволно захвърлени вътре… Погребението в масов гроб е практикувано от неолита чак до наши дни.
Изоставянето на труповете на бойното поле може да има за цел демонстрация на сила и бруталност, може победилата армия да е бързала да се оттегли от полесражението, за да избегне нов военен сблъсък в най-близко бъдеще с по-силен противник, може викингите да са оставили труповете на гарваните, понеже вярвали, че валкириите ще ги отведат до портите на Валхала (царството на убитите, обителта на блаженството, жилището на радостта, дворецът на боговете, залата на воинската слава). В някои случаи, по заповед на владетеля, години след сражението, скелетите са били събирани от бойното поле и погребвани в ями. Археологическите разкопки на такива ями сочат наличие в тях на цели скелети или на черепи и части от скелети.
Понякога войнишки скелети са откривани и в по-различен контекст: в потънали военни кораби, в рововете около замъците или – в основите на сринати сгради или крепостни стени.
Когато слелетите са открити в разчленено състояние, е трудно да бъдат реконструирани (особено – ако липсват части от костния материал) и идентифицирани.
Нийл Олдън Армстронг е американски пилот-изпитател и астронавт на НАСА, участник в два космически полета и е първият човек стъпил на Луната.
Хюстън, тук база Спокойствие. Орелът кацна. 20 юли 1969, Аполо 11
Тук за пръв път човек от планетата Земя стъпи върху Луната. Юли 1969. Ние идваме с мир за цялото човечество.
Това е една малка крачка на един човек, но огромен скок за човечеството.
20 юли 1969, Аполо 11
Внезапно ме порази усещането, че това малко грахче, красиво и синьо, е планетата Земя. Поставих пръст върху окото си, и пръстът ми изличи планетата Земя. Аз не се чувствах гигант. Аз се чувствах много, много малък.
Мистерията създава чудо, а чудото е в основата на човешкото желание да разбереш.
Хората обичат конспиративни теории.
Във всяка книга има опит и приключение.
Аз съм, и винаги ще бъда един изперкал инженер с бели чорапи и джоб-протектор – роден в рамките на втория закон на термодинамиката, потопен в облак от таблици, влюбен в безплътни диаграми, трансформирани от Лаплас и задвижвани от поток на компресия. „Инженерен век“, 22 февруари 2000 г.
Мисля че ние полетяхме към Луната, защото такава е човешката природа – да среща лице в лице предизвикателствата. Това е ядрото на нашата най-съкровена човешка същност… ние сме предопределени да правим тези неща, така както сьомгата тръгва срещу течението. Пресконференция след полета му до Луната, 1969
Най-вълнуващо за мен като пилот беше кацането върху Луната. Това беше времето, когато ние реализирахме нашата национална цел да изпратим американци на Луната. Прилуняването, несъмнено, беше най трудната и предизвикателна част от полета. Ходенето по лунната повърхност беше много интересно, но на това ние гледахме като относително сигурно и познато. Така че усещането на триумф изпитахме повече при прилуняването, отколкото при лунната разходка. Интервю пред „The New Space Race“, август 2007
Космосът си е все същият, но технологиите в редица случаи драматично се усъвършенстваха. Хубав пример за това са цифровите технологии, благодарение на които днешните смартфони са много по-мощни от компютрите на нашия команден модул и тези на лунния ни модул, които използвахме за навигация и управление на всичките си системи на Луната. Интервю пред „The New Space Race“, август 2007
Благодаря Ви, г-н председател. Аз съм в позицията на пилот без разписан маршрут, така че ще трябва да импровизирам полета си малко… Преди мисиите на Аполо, никой не знаеше какъв човек би могъл да бъде убеден да предприеме пътуването. Бяха предложени затворници. Допускаше се да бъде наредено на войници. Фотографите можеха да направят снимки – и те влизаха в сметките. Лекарите разбират границите на човешката психика. Накрая се качиха пилоти. При награждаването му от Конгреса със Златен медал, 21 юли 2009 г.
Това е брилянтна повърхност в тази слънчева светлина. 60-минутно интервю, 2005
Това (бел. ред. – Луната) е едно интересно място за посещение. Аз го препоръчвам. 60-минутно интервю, 2005
Предполагам, всички ние искаме да ни възприемат не по един единствен блестящ като фойерверк случай, а за всеотдайността и качеството на работата си. 60-минутно интервю, 2005
Някои се питат защо американците трябва да се върнат на Луната. „В края на краищата, – казват те – ние вече сме били там.“ Считам това за доста странно. Все едно монарсите от 16 век да обявят, че „ние не се нуждаем от нови експедиции до Новия свят, ние вече сме били там.“ Или президентът Томас Джеферсън да каже през 1803, че американците „не трябва да ходят на запад от Мисисипи, защото Люис и Експедицията на Кларк вече са били там”.
Кученца, котета, малки зайченца, пиленца и други бебета животни са толкова сладки, че искаме за винаги да останат толкова мънички, пухкави и наивни. Срещата с подобно бебе усмихва душата и внася блясък в очите, затова потърсихме снимки на такъв дребосъци, които ще внесат слънце в деня ви. Гарантирано.
Има книжки, които четяхме заедно с мама, и още помня колко топли и уютни бяха историите, които тя разказваше, докато аз разглеждах картинките. Тези мигове, когато мрънкаш за още една глава, въпреки че очите ти отдавна се затварят, се помнят за цял живот. И въпреки че най-често майките са тези, които четат на децата си, Иван Раденков, авторът на „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ предлага да създаде малка революция във вечерното четене, връчвайки книжката на татковците, които да се заемат с веселата история и да я споделят на малчуганите си.
„В книгата има доста сложни думи, които татковците трябва да обяснят на децата си, а въобще време е бащите също да поемат малко от вечерните задачки на мама“, каза ми Иван, когато го попитах защо романът носи определението – „Книга за татковците“. Малката книжка обаче е еднакво подходящ за всички членове на семейството, защото създава изключително весела и лека атмосфера.
Когато в селцето, където живее господин Марлюнки, настъпва катаклизъм, всички вкупом се затичват към неговия дом. От години именно той неформално изпълнява длъжността „детектив“. Просто, защото е изключително умен и логичен в разсъжденията си, той ще трябва да помогне на всички родители, защото проблемът пред който се изправят, е извънреден – всички деца на селището изчезват. Изпаряват се и никой няма представа кой е замесен в тази странна история и къде са скрити послушните и не толкова послушни хлапета на града.
И въобще не се притеснявайте, господин Марлюнки ще се справи с това предизвикателство, въвличайки в разследването красивата Ненаби и срещайки едно усмихнато хлапе, което ще се окаже техният бъдещ син. Как е възможно всичко това ще разберете, докато с децата си, четете книгата, а за феновете, които вече са чели това издание, бързам да споделя, че втория том на веселите приключения вече е написан и скоро ще излезе от печат…
Както се казва – писано е приключенията да продължат. Буквално!
В изкуството, както в живота има творчество, което ни впечатлява до побиване на тръпки и такова, което бързо забравяме. Един от най-добрите сюрреалисти на Русия, Владимир Куша е от онези, чиито работи се запомнят. Картините на му могат да се разглеждат дълго-дълго, сякаш четете отворена книга.
Владимир е роден в Москва и получава художественото си образование именно там, но влечението му към сюрреализма го отвежда в САЩ. През 1993 година френски бизнесмен забелязва талантливия художник и му помага да направи първата си изложба в Хонконг, а след нея името Владимир Куша става известно в целия свят. Във всяка негова картина има нещо увличащо, сякаш зрителите стават част от платното му. Предлагаме да разгледате малка част от удивителните му картини и да се убеди в това сами.
Апендиксът има лоша слава. Той обикновено е считан за част от тялото, която е загубила функциите си преди милиони години. Всичко, което той изглежда, че прави, е да се инфектира от време на време и да предизвиква апендицит. Наскоро обаче беше открито, че апендиксът е много полезен за бактериите, които помагат за действието на храносмилателната система. Те го използват като място за почивка от напрежението от неспирната дейност на червата, където да се размножават и с това да поддържат нивото на бактериите в червата. Затова, отнасяйте се към апендикса си с уважение.
2. Свръхголеми молекули
На практика всичко, с което се срещаме, е съставено от молекули. Те варират по размер от обикновени двойки атоми, като молекулата на кислорода, до сложни органични структури. Най-голямата молекула в природата обаче, живее в нашето тяло. Тя е хромозома 1. Една нормална човешка клетка съдържа 23 двойки хромозоми в ядрото си, всяка от които е самостоятелна много дълга молекула ДНК. Хромозома 1 е най-голямата, съдържаща около 10 милиарда атома, съставящи количеството информация, което е кодирано в молекулата.
3. Брой на атомите
Трудно е да си представим колко малки са атомите, които съставят нашето тяло, докато не разберем колко много са те. Един възрастен човек представлява сбор от 7,000,000,000,000,000,000,000,000,000 или 7 окталиона атома.
4. Загуба на козина
Може и да е трудно за вярване, но хората имаме горе-долу същия брой косми по тялото си като шимпанзетата, просто нашите са безполезни – толкова са тънки, почти невидими. Никой не е съвсем сигурен защо сме изгубили предпазната си козина. Според някои това може би се е случило, за да се улесни процесът на изпотяване при ранните хора, или за да се затрудни животът на паразити като въшките и кърлежите, или дори понеже нашите прадеди са били отчасти водни животни.
Може би най-привлекателна е идеята, че първите хора е трябвало да си сътрудничат повече, когато са се преместили да живеят в саваната. Когато животните биват отглеждани, за да бъдат полезни на хората, както някога се е случило с вълците, от които са произлезли кучетата, те започват да приличат повече на своите деца. В един невероятен експеримент, продължил 40 години (започва през 1950), руски лисици биват отглеждани, за да служат на хората. С времето възрастните лисици започват да изглеждат все повече като малките си, като прекарват повече време в игра и развиват клепнали уши, увиснали опашки и нашарена козина. Подобно на тях хората имат някои черти на малки маймуни – големи глави, малки усти и, най-видимо, по-тънко окосмение по тялото.
5. Еволюция на тръпките
Настръхването е остатък от нашите предшественици. То се случва, когато малките мускулчета около основата на всеки косъм се стегнат, като по този начин изправят косъма. С достатъчно гъста козина този процес ще я направи по-бухнала, като позволява на по-голямо количество въздух да влезе между отделните косми, и по този начин ще превърне козината в по-добър изолатор. С рехавото окосмение, с което разполагат хората обаче, то просто прави кожата странна на вид. По същия начин, получаваме чувството, че косата ни е настръхнала, когато сме изплашени или си припомняме емоционален спомен. Козината на много бозайници бухва, когато те са заплашени, за да изглеждат те по-големи и по-опасни. Хората също са разполагали с подобен защитен механизъм, но днес той не изпълнява функциите си. Все още получаваме усещането, че космите ни са „на ръба“, но това не предизвиква визуален обем.
6. Космическа травма
Ако вярваме на научно-фантастичните филми, то на човешкото тяло се случват ужасни неща, ако излезе от космическия кораб без подходящия костюм. Но това до голяма степен е фантастика. Разбира се, разширяването на въздуха в тялото предизвиква известен дискомфорт, но той не е нищо като експлодиращите части на тялото, които Холивуд ни представя. Въпреки че течностите завират във вакуум, кръвта в човешкото тяло се поддържа под налягане от кръвоносната система и това не би представлявало проблем. И въпреки че космосът е много студен, човек не би загубил топлината си особено бързо. Както показват термосите, вакуумът е добър изолатор.
На практика, това, което ще ни убие в космоса, е липсата на въздух. През 1965 в костюма на един от тестовите обекти във вакуумна зала на НАСА се отваря пролука. Жертвата, която оцелява, остава в съзнание за 14 секунди. Точният лимит на оцеляване в условия на вакуум не е известен, но вероятно би бил около 1-2 минути.
7. Атомен колапс
Атомите, които съставят тялото ни, се състоят основно от празно пространство. Без това пространство ние бихме се свили до миниатюрен обем, независимо от големия брой атоми, които съдържаме. Ядрото, което представлява голяма част от масата на един атом, е толкова малко в сравнение с цялата му структура, че може да бъде сравнено с муха в катедрала. Ако загубим цялото празно място в атомите си, тялото ни би се побрало в кубче със страна по-малка от 1/500 см. Неутронните звезди са съставени от вещество, което е преминало именно през такава компресия. В един единствен кубичен сантиметър материя от такава звезда има около 100 милиона тона вещество. Една цяла неутронна звезда, по-тежка от нашето Слънце, се побира в сфера, която има приблизително размера на остров Уайт, Великобритания (384 кв.км).
8. Електромагнитно отблъскване
Атомите, които съставляват материята никога не се докосват. Колкото повече се приближават един към друг, толкова по-силно е отблъскването между електрическите заряди на техните частици. Процесът е подобен на приближаването на два изключително силни магнита, като например северния към южния магнитен полюс. Това важи дори когато изглежда, че два предмета се докосват. Когато седим на стол, ние всъщност не го докосваме. Ние се носим на миниатюрно разстояние от него, разделени благодарение на отблъскването между атомите. Тази електромагнитна сила е много по-силна от гравитационните сили – около милиарди милиарди милиарди милиарда пъти по-силна. Силите на привличане могат да бъдат демонстрирани с държането на магнит близо до хладилника – когато го пуснем, той не пада на земята, а се залепва за хладилника. Електромагнитната сила на малкия магнит преодолява гравитационното привличане на цялата Земя.
9. Звезден прах
Всеки атом на нашето тяло е на милиарди години. Водородът, най-разпространеният елемент във вселената и основна съставка на нашето тяло, се появява при Големия взрив преди 13.7 милиарда години. По-тежките атоми като въглерод и кислород се формират в звездите преди 7 до 12 милиарда години и се носят в космическото пространство след като звездите се взривят. Някои от тези взривове са толкова силни, че от тях също се образуват и елементи по-тежки от желязото, които звездите не биха могли да изградят. Това означава, че елементите, от които е съставено нашето тяло, са наистина древни – ние сме звезден прах.
10. Квантовото тяло
Една от мистериите на науката е това как нещо толкова солидно и очевидно като човешкото тяло може да бъде изградено от квантови частици със странно поведение като атомите и техните съставки. Ако помолим хората да направят рисунка на един от атомите на тялото си, те биха нарисували нещо като миниатюрна Слънчева система: с ядро като Слънцето и електрони, които го обикалят като планети. Това всъщност е един от ранните модели на атома, но по-късно станало ясно, че подобни атоми биха се разпаднали на мига. Това е така, защото електроните имат електричен заряд и ускоряването на заредена частица, което е необходимо за задържането й в орбита, би я накарало да отдава енергия под формата на светлина, което ще доведе до спираловидно движение на електрона към ядрото.
В действителност, атомите са затворени в определени орбити, като че се движат по релси. Те не могат да съществуват в пространството между тези орбити, затова трябва да правят „квантови скокове“ от една към друга. Нещо повече, като квантови частици, електроните съществуват по-скоро в сбор от вероятности, отколкото в специфични локации. Поради това по-добро представяне на атома би било с електрони като набор от размити фигури около ядрото.
11. Червенокръвни
Когато видите сълзяща от рана кръв, може би си мислите, че тя е червена поради наличието на желязо в нея, също както ръждата има червеникав оттенък. Желязото обаче е само съвпадение между двете. Всъщност червеният цвят се появява понеже то е запечатано в кръг от атоми хемоглобин, който се нарича профин. Именно формата на тази структура прави цвета на кръвта червен. Това колко червен ще бъде хемоглобинът зависи от количеството кислород, свързан с него. В присъствието на кислород, формата на профина се променя и това прави червените кръвни клетки по-ярки.
12. Овирусяване
Изненадващо, не цялата полезна ДНК в хромозомите ни идва от нашите еволюционни предшественици – част от нея е взета назаем от другаде. Нашата ДНК съдържа гени от поне 8 ретровируса. Това са вид вируси, които използват клетъчният механизъм за кодиране на ДНК, за да превземат клетката. В някакъв момент от човешката история, тези гени се включват в човешката ДНК. Тези вирусни гени сега имат важни функции за възпроизвеждането ни, въпреки това те са напълно чужди на нашите генетични прадеди.
13. Друг живот
При преброяване на многото клетки в тялото ни, може да бъде открит много повече бактериален живот, отколкото човешки. В тялото ни има около 10 трилиона наши клетки и 10 пъти повече бактерии. Много от бактериите, които ние приютяваме, са приятелски – в смисъл, че не ни причиняват никаква вреда. Някои дори са ни полезни.
През 20-те години на 20 век един американски инженер проверява дали животните могат да живеят без бактерии, като се надява, че светът без бактерии ще е по-здравословен. Джеймс „Арт“ Рейниърс посвещава живота си на създаването на среди, където животните могат да бъдат отгледани без бактерии. Резултатът е ясен – това е напълно възможно. Много от животните, които Рейниърс отглежда обаче, умират, а тези, които оцеляват, трябва да бъдат хранени със специални храни. Това се налага, тъй като бактериите в червата спомагат храносмилателния процес. Оказва се, че ние можем да съществуваме в свят без бактерии, но без помощта на ензимите, които те произвеждат, ще трябва да бъдем на специална диета с повече хранителни вещества.
14. Окупатори на мигли
В зависимост от това колко е възрастен човек, има голям шанс да има кърлежи по миглите. Тези миниатюрни същества живеят върху стари кожни клетки и себума, произвеждан от фосилите на космите при човека. Обикновено те са безвредни, при малък брой хора обаче могат да предизвикат алергична реакция. Тези кърлежи обикновено растат до 1/3 милиметър и са почти прозрачни, затова е малко вероятно да бъдат видяни с просто око. Ако обаче сложим мигла и косъм от вежда под микроскоп, може да ги видим в корена на тези косми. Около половината от населението на земята носи този тип акари и тази пропорция нараства с остаряването ни.
15. Детектори на фотони
Нашите очи са много чувствителни, те могат да уловят дори само няколко фотона светлина. Ако през много ясна нощ погледнете към съзвездието Андромеда, видим за невъоръженото ви око ще бъде малък участък от мъглива светлина. Ако можете да видите това малко петно, то вие виждате най-далечното разстояние, на което е способно да види човешкото око без помощта на технологиите. Андромеда е най-близката голяма галактика до Млечния път. Близко обаче е относително понятие, когато става дума за междугалактическо разстояние – галактиката Андромеда е на 2.5 милиона светлинни години от нас. Когато фотоните светлина, които виждаме от нея, са започнали своето пътешествие, на Земята не е имало хора. Тяхното развитие тепърва е предстояло. Това, което виждаме от Андромеда, е на почти невъобразимо разстояние от нас и на 2.5 милиона години назад във времето.
16. Брой на сетивата
Противно на това, което може би са ви казвали, хората имат повече от 5 сетива. Ето и един обикновен пример. Сложете ръката си на няколко сантиметра от горещ котлон. Никое от петте ви сетива не може да ви каже, че котлонът ще ви опари. Въпреки това, вие усещате горещината му от разстояние и няма да го докоснете. Това става благодарение на едно допълнително сетиво – топлинните сензори в кожата ви. По същия начин можем да усетим болка или да разберем, че сме с главата надолу.
Ето и още един бърз тест. Затворете очите си и докоснете носа си. Няма да използвате нито едно от познатите ни 5 сетива, за да го откриете, а ще използвате проприоцепция. Това е сетиво, което определя къде се намират частите на тялото ви една спрямо друга. То е мета-сетиво, което комбинира знанието на мозъка с това, което мускулите правят, имайки предвид размера и формата на тялото. Оказва се, че можете да докоснете носа си с ръка безпогрешно, дори когато не използвате някое от петте основни сетива.
17. Възрастта в действителност
Също както пилетата, нашия живот започва от яйце. То може и да няма черупка, но все пак е яйце. Все пак има голяма разлика между човешко и кокошо яйце и тя има изненадващ ефект върху възрастта ни. Човешките яйца са малки, все пак са само една клетка и обикновено са около 0.2 мм в диаметър – нещо като размера на принтирана точка. Яйцето, от което сте се родили вие, се е формирало във вашата майка. Това, което е изненадващо, е, че то се е формирало още когато тя самата е била ембрион. Формирането на това „яйце“, както и на половината ДНК, която идва от вашата майка, могат да се смятат за първия момент на вашето съществуване и той се е случил още преди майка ви да бъде родена. Така се оказва, че ако майка ви ви е родила на 30, то на 18-ия си рожден ден вие всъщност сте на малко повече от 48 години.
18. Епигенетично влияние
Свикнали сме да мислим, че гените са определящият фактор за това как ще изглежда всеки от нас. Гените обаче, са само малка част – 3%, от нашето ДНК. До скоро се смяташе, че останалите 97% са просто пълнеж, но сега разбираме, че епигенетичните принципи – процесите, които се развиват извън гените, също имат голямо значение за нашето развитие. Някои от тях контролират „ключове“, които включват и изключват гените, или програмират производството на други важни съединения. Дълго време беше загадка как около 20 000 гена (много по-малко от тези в някои видове ориз) са достатъчни за определянето на това точно какви ще бъдем. Днес знаем, че останалите 97% ДНК също имат важна роля за това.
19. Съзнателно действие
Ако сте като повечето хора, ще можете да откриете своят съзнателен ум някъде зад очите, като че ли там има малък човек, който насочва много по-голямото от него тяло. Разбира се, там няма такъв човек, но вашето съзнание изглежда съществува независимо и казва на останалата част от тялото ви какво да прави.
Всъщност голяма част от това управление се извършва от несъзнателното. С времето и практиката някои действия стават автоматични и вече няма нужда да мислим за тях. Тези процеси се управляват от най-примитивните части на мозъка, които са близо до мозъчния ствол. Дори едно явно съзнателно действие като вдигането на предмет, изглежда има някои несъзнателни предшественици с активизирането на мозъка преди самото взимане на решението за действие. Налице са значителни доводи за ролята на съзнателния ум, но няма съмнение, че дължим много повече на несъзнателното, отколкото предполагаме.
20. Оптична измама
Картината за света, която „виждаме“, е изкуствена. Нашият мозък не произвежда картина по начина, по който го прави видеокамерата. Вместо това, мозъкът си създава модел от информацията, която получава за светлина, сянка, ръбове, извивки и така нататък. Така става по-лесно за мозъка да „нарисува“ сляпото петно – частта от ретината, където оптичните нерви се свързват, и където няма никакви сензори. По този начин мозъкът също компенсира внезапните отривисти движения на очите ни, които се наричат сакадични, като прави фалшива картина за неподвижна картина.
Лошата страна на този процес е, че прави очите ни лесно податливи на заблуда. Телевизията, филмите и оптичните илюзии работят като заблуждават мозъка относно това, което очите виждат. Това е и причината, поради която луната изглежда много по-голяма, отколкото всъщност е, и изглежда, че си променя размера: реалният оптичен размер на луната е почти толкова голям, колкото дупка, направена с перфоратор за хартия, държана на една ръка разстояние.
Змиорките от род Anguilla, освен че имат специфични външни белези, са по- известни с дългите хиляди километри пътешествия, които извършват, за да се размножат. Не само с дългата миграция е изненадващ този вид, а и с това, че сменя изцяло местообитанието си от солени морски води в сладководни речни и обратно, което пък е свързано с метаморфоза на вида. Защо е необходимо такова дълго пътешествие, кое определя кога и къде вида да отиде, кое определя неговата физическа промяна? Това са въпроси, които и до днешен ден остават отворени, видът се изплъзва на учените и все още се счита за мистериозен.
Разред Змиорки – Anguilliformes, включва 4 подразреда, 20 семейства, 111 рода и близо 800 вида. Пресноводните змиорки са обединени в семейство Anguillidae, като всички 18 вида и два подвида са включени в род Anguilla.
Всички змиорки имат типично издължено змиевидно тяло, откъдето идва името им. Имат гръбна и коремна перка, като гръбната и аналната перка се сливат в една опашна. Дължината на тялото варира, броя на прешлените на гръбначния стълб е видовоспецифичен. Например броя на прешлените на американската змиорка A. rostrata е 103 -110, а на европейската A. anguilla са 110-119.
Обитават тропичните, субтропичните и умерените региони на двете полукълба, без Южния Атлантически океан.
Фиг 1. Разпространение на змиорките от род Anguilla, означено с черен шрифт. Едно много дълго пътешествие:
Всички змиорки са катадромни видове, т.е видове които основната част от живота си прекарват в пресноводни водоеми, а се размножават в солените океански води, като за целта извършват дълги миграции. За разлика от анадромните видове като сьомгата, които обратно на тях живеят в солените води на океана, а навлизат за рамножаване в пресните води на реки и езера.
Тази размножителна миграция е свързана с драстична екологична промяна, смяна на местообитание от пресноводни водоеми на солени води, което означава различен химичен състав и различна физиологична настройка. Всички тези промени са обусловени от сложен жизнен цикъл и метаморфоза.
Възрастните змиорки са тубуларни, слузести риби, които прекарват основна част от катадромния си жизнен цикъл в крайбрежните региони, естуари, реки и езера, преди да отплуват далеч навътре в океана, за да се размножат.
Дълго време змиорката се е считала за мистериозен вид, защото никой не е бил виждал как тя се появава и дори в историческите източници е вписано, че тя „се е пораждала от нищото”, подкрепяйки идеята за самозараждащия се живот и божия промисъл. До днешен ден, тя си остава един мистериозен вид, защото никой не е проследил отплаващите в дългата си миграция змиорки и никой все още не е виждал как точно и на каква дълбочина се осъществява размножаването. Хората са виждали как змиорките се загубват в океана, а след време се връщат като малки прозрачни стъклени змиорки. Всичко това правел вида мистичен.
В началото на миналия век, след близо 20 годишно обикаляне на Атлантическия океан, датския ихтиолог Джохан Шмид пръв открива, че мястото за размножаване на атлантическите змиорки ( Американската, Anguilla rostrata и Европейската, Anguilla anguilla змиорки) е Саргасово море. Саргасово море е море, което не граничи със суша. То се намира в средата на Северния Атлантически океан и на запад се ограничава от течението Гълфстрийм, на север от Северното Атлантическо течение, на изток от Канарското течение, а на юг от Северно Атлантическо Екваториално течение. Тази система от океански течения формират Северно Атлантически въртоп.
Фиг. 3 Океанските течения, формиращи Северния Атлантически въртоп и съответно ограничаващи Саргасово море.
Саргасово море е широко 1100 км и дълго 3200 км. Бермуда е близко до западните му краища. Океанската вода в това море се отличава с тъмно синия си цвят и изключителната си чистота, с видимост до близо 60 м. Името му идва от водораслите Sargassum, които тук са в изключително голямо количество и свободно плуват на повърхността.
Откритието, че именно в Саргасово море се размножават атлантическите змиорки, ясно показва, че европейската змиорка извършва едно изключително дълго пътешествие от близо 6000 км, за да се размножи. Американската змиорка също изминава дълъг път, но бреговете на Северна Америка са значително по-близко до Саргасово море. Това впечатляващо откритие, че европейската змиорка извършва такова изключително пътешествие, безпорно привлича сериозно вниманието на много учени.
След откриването на разможителния регион на атлантическите змиорки, през 30 – те години на миналия век, започва търсенето на размножителния район в Тихия океан и на японската змиорка Anguilla japonica . Търсенето стартира близо до Япония и завършва с откриването на района на размножаване на японските змиорки на запад от Марианските острови в район 15˚ N и 140˚Е в Северното Екваториално течение, официално обявено през 2011 г. Японската змиорка извършва миграция с приблизителна отдалеченост 2000 – 3000 км на юг или югоизток от местата на живот.
Фиг 4. Локализация на размножителния регион на японската змиорка Anguilla japonica
Сложен цикъл на живот
Възрастната змиорка, обитаваща пресноводните водоеми на континента е пигментирана в тъмно кафяво, жълто и тъмно зелено и затова е наричана жълта змиорка. Различен по продължителност период от 2 до 50 години тя обитава естуарите, реките, езерата, бракични води и дори крайбрежията на континента. Придържа се към дъното, криейки се под камъни, скални цепнатини и процепи. Хищник е, като се храни с разнообразни бентосни безгръбначни, ларви, ракообразни и риби. През зимата намаляват активността си и се заравят в тинята на дъното. Продължителността на континенталното развитие на жълтата змиорка варира географски и е различна за женските и мъжките. Мъжките остават в жълтата си фаза от 2 до 15 години, а женските от 4 до 20 години, макар да има изключения и да са хващани змиорки на голяма възраст.
При определени условия, които все още се изясняват, жълтите змиорки напускат континенталните си местообитания и започват своята дълга хиляди километри размножителна миграция. По време на тази миграция настъпват редица приспособителни физиологични и морфологични изменения. Тялото променя оцветяването си и в крайната фаза на промяна, когато вече навлизат в океана се превръщат в сребърни змиорки. Очите им се уголемяват и придобиват тъмно син цвят, променят се и пигментите на ретината им. Жълтата змиорка използва преимуществено мирисните си рецептори, докато сребърната – зрението и то специализирано за улавяне на светлина и на значителна дълбочина. Перките нарастват, кожата става дебела, страничната им линия се обособява доста добре и става видима. Настъпват и редица физиологични промени, които са свързани с промяната на химичния състав и солеността на водата, така че от придънен вид, криещ се в цепнатини и заравящ се в тинята, тя става активно плуващ, пелагичен вид. Стената на плавателния и мехур се увеличава и ефективността на газовата обмяна се увеличава многократно. Натрупват се около 20% резервни мазнини, запаси за дългото пътуване и половото узряване. Всички тези промени имат една цел – сребърната змиорка е приспособена за дълго, продължаващо хиляди километри плуване, за да може да достигне до местата за хвърляне на хайвер. По време на тази миграция змиорката спира да се храни и узрява полово, така че когато пристигне на мястото на размножаване, тя е готова да хвърли хайвера си.
Змиорката притежава няколко специализирани белега, които и дават редица предимства в сравнение с другите костни риби. Тя притежава способността да издържа на хипоксия, когато в околната среда има малко съдържание на кислород, като изследвания са показали, че европейската змиорка може да живее в среда без кислород до няколко часа. Друга способност на змиорката е, че може да живее вън от водата часове, а дори и до дни, което е изключителна нейна способност сред рибите, които по принцип не могат да живеят вън от водата и се осъществява с редица физиологични особености /тънка кожа, покрит със слуз оперкулум и сърце издържащо на ацидоза/. Тези нейни способности оказват значителна помощ при миграцията и надолу по реките към океана, особено когато се натъкват на препятствия по пътя си.
Изключително дългата миграция, която извършва змиорката, поставя редица въпроси. Способна ли е тя на непрекъснато плуване в продължителност поне 6 месеца без да се храни? Как сребърната змиорка намира района за размножаване, особено когато той е отдалечен на 2000 – 6000 км и как се навигира до него? Правени са редица симулативни изследвания и е установено, че сребърната змиорка е изключително ефективен и издръжлив плувец, който може да преплува дистанция от 6500 км. Енергията, необходима за активното плуване се набавя от разграждането на запасите от липиди /натрупани запаси в размер на поне 20% от телесната маса/. Част от липидните запаси се усвояват за узряване на гонадите и половите клетки респективно, така че пристигайки на място, змиорката е готова за размножаване. Доста изследвания са правени по въпроса какво стимулира узряването на гонадите при змиорката. В изкуствени условия това е постигано с помощта на хормони. Доста усилия са хвърлени и продължава да се работи по въпроса за изкуствено развъждане на змиорката. За съжаление макар да се успява в постигането на полово съзряване, не се получава успешно оплождане и развитие на яйцата. Змиорката и до днес се изплъзва на ихтиолозите в техните усилия за успешно репродуциране в изкуствена среда. Не малко са версиите какво в природата способства за развитие на половите жлези и съзряване на половите клетки. Най-вероятно факторите за успешно полово съзряване са комплексни – хормонално обусловени, способствани от активното продължително движение, химичния състав, температурата, налягането на средата. Ориентирането на змиорките все още остава неизяснено. Най-вероятно се ориентират по магнитното поле и по океанските течения, които водят към Саргасово море / респективно към района до Марианските острови/, като температурата на теченията има голямо значение.
Посребряването на змиорките и миграцията започва в началото на есента, когато температурата на водата започва да пада. Миграцията също така е свързана с лунните цикли, като началото е обикновено във втората половина на лунния цикъл. Забелязано е, че началото на миграцията на змиорките често съвпада с проливни дъждове и наводнения, повдигането на водното ниво доста спомага за успешното придвижване към океана.
Никой не е виждал как точно се осъществява хвърлянето на хайвера на змиорките. Трудно е да се локализира място в хиляди кубични метри океанска вода за събитие, което се случва една нощ, по време на новолуние /според потвърдената новолунна теза на Цукамато/ . Според японския учен Цукамото, който е посветил живота си на изследването на тихоокеанските змиорки, по време на периода на хвърляне на хайвер, змиорките се скупчват на едно място/ това е способствано с помощта на феромони, океанските течения, лунния цикъл/ и заедно изхвърлят гаметите във водата. Счита се, че след това възрастните змиорки умират.
Картина на Джон Прозак, пресъздаваща момента на скупчване на змиорките за размножаване, според версията на Цукамото
Счита се, че една женска змиорка може да отдели до 9 милиона яйца с големина от 0,9 до 1,4 мм. След оплождането бързо, след около ден и половина, се излюпва малка ларва. Ларвата на змиорката се нарича лептоцефалус и в началото е била описана като отделен вид. След излюпването си пре-лептоцефалите са големи не повече от 4 мм и започват своето дълго пътешествие обратно към пресноводните местообитания на континента.Това дълго пътешествие се спомага от океанските течения и е пасивно, защото ларвите нямат активни движения и по-скоро движенията които могат да извършват са слаби. Постепенно по пътя на мигриране лептоцефалите нарастват и накрая достигат до 70 мм дължина, преди да метаморфозират в следващата фаза – стъклена змиорка, което става когато достигнат крайбрежията.
Първите яйца на змиорка, уловени от експедицията на Цукамото.
Фотография на пресно уловени лептоцефали на японска змиорка с размер от 4 до 21 мм., показваща стадии на нарастване.
В процеса на търсене на размножителния регион на змиорките, учените са използвали като индикатор размера на уловените лептоцефали спрямо мястото на улавяне. Сериозен белег за оценка на пътя и времето на миграция се счита микроструктурата на отолитите и най-вече отлаганите пръстени. За европейската змиорка се предполага, че е необходимо поне година и половина, за да достигне до европейското крайбрежие. Тъй като индикацията с помощта на отолити е все още спорна, учените предполагат, че за пасивното придвижване на лептоцефалите с Гълстрийм е необходимо време от 6 месеца до 3 години. Все още не е точно и категорично уточнено. За тихоокенските змиорки има редица направени изследвания, където е установено, че макар да са с различна продължителност, фазите и времето на развитие на змиорките е сходно, но зависи от времето на миграция на конкретния вид и развитието на пасажа поотделно.
Отолит на лептоцефал с дължина 51 мм. Фотография направена със сканиращ електронен микроскоп. Ясно се виждат отложените пръстени, подобно на пръстените на дърветата.
Графиката показва развитието на няколко тихоокеански змиорки по дни. Черно – прелептоцефалус, светлосиво – лептоцефалус, тъмно сиво – метаморфозираща ларва, бяло – стъклена змиорка.
Снимка на метаморфозираща ларва в стъклена змиорка.
Стъклената змиорка се нарича така, защото тялото и е прозрачно. Пасажа от новопристигналите по крайбрежието стъклени змиорки се счита за междинна фаза между ларвата – лептоцефалус и ювенилната форма – елвер. В стъклената змиорка настъпват подготвителни морфологични и физиологични промени, свързани с последващата миграция в бракичните и пресноводни водоеми. Тези промени засягат осмотичния баланс, пигментацията на тялото. Всички настъпващи промени са свързани с промяната от пелагичен, активно плуващ вид, постепенно към придънен, по-пасивен вид. Настъпващите промени и ориентирането на стъклените змиорки е установено, че се определя от хеморецептори и посредством химичния състав на водата и концентрацията на определени вещества. Навлезлите в бракичните и пресни води млади ювенилни форми змиорки, които вече са пигментирани се наричат елвер. Елверите постепенно нарастват, установяват се и се превръщат в добре познатите жълти змиорки. Така се затваря жизнения цикъл на змиорките.
По последни изследвания на отолити на европейска и японска змиорки е установено, че те проявяват факултативна катадромност. Не винаги стъклените змиорки навлизат в пресните води, а остават да обитават крайбрежията в солени води. Тази особеност е установена по концентрацията на отложен стронции в отолитите.
Змиорките имат слаб полов диморфизъм. Мъжките са по-малки и по-бързо узряват от женските. Определянето на пола не зависи от набора хромозоми, а развитието на единия или другия пол зависи от плътността на популация в дадения водоем. При по-голяма плътност се развиват преимуществено мъжки екземпляри. Влияние оказват растежния темп, солеността на водата и химичния състав. Екземпляри, които първи са развили гонади се развиват в мъжки, докато тези с по-бавно развитие стават женски.
Популационна структура на змиорките от умерените ширини.
Основно приетата концепция за популационната структура на вида е панмиктичната. Тази концепция се основава на това, че въпреки големите разстояния между региона на постоянен живот и региона на размножаване, за водните обитатели няма видим и ясно обусловен изолиращ фактор, който да ги подели на субпопулации. Поради това, че миграцията и размножаването има групов и пасажен характер, се предполога че е лесно смесването на генотиповете и общия генофонд би трябвало да е силно полиморфен. Редица изследвания на европейската, американска и японската змиорки подкрепят панкмитичността на вида. Липсват ясно обособени субпопулации, при това при извадки от доста отдалечени географски точки.
С цел консервация на вида, доста усилия са насочени за изясняване на популационната генетична структура на европейската змиорка. Въпреки изследванията с не-малко генетични маркери и натрупването на не -малко резултати, все още популационната генетика на европейската змиорка не е изцяло изяснена и разбрана. Натрупаните резултати дават частични, откъслечни гледни точки, върху формирането на популационната генетика на вида.
При разглеждането на жизнената стратегия на представители на европейската змиорка се приема концепцията за миграционните кръгове / Цукамото 2002/. Миграционен кръг е пътя на животното, което мигрира между различни среди на живот, например змиорката от океанската екосистема към пресноводната екосистема. Схематично миграционния кръг се представя с елипса, в двата й края съответно представят местата на живот и на размножаване. При европейската змиорка тези миграционни кръгове са най-големи и силно варират. Като разстоянията от Саргасово море до местата на живот варират от 2500 км до 7000 км, в зависимост от географското местоположение на средата на живот. Ако трябва схематично да представим три миграционни кръга на змиорки, които живеят в Средиземно море, Балтика и Северно море, то ние ще нарисуваме три различни схеми. Броя и вида на миграционните кръгове не зависи само от географското разположение на средата на живот на змиорките, но и вида на средата на живот – море, лагуна, естуар, река, язовир. Мъжките и женските също ще имат различни миграционни кръгове.
Приети са три основни модела за формиране на генетичната структура на популацията на европейската змиорка – панкмиктичен, изолация по разстояние и изолация по време. Непредсказуемите условия на океана, различието в половото узряване по време, дългия размножителен сезон, половия диморфизъм и различните миграционни кръгове на мъжките и женските, съчетана с натрупаната информация от генетични изследвания на европейската змиорка сериозно подкрепят модела за панмиксия на вида. Разбира се тази панмиксия е съчетана с концепцията за случайното оплождане и хаотичните генетични линии, поради факта ,че все пак има установена генетична мозаичност, която показва наличието на отделни репродуктивни групи и статистически е възможна генетична диференциация между отделните размножителни кохорти. По-стария модел е модела за изолация по дистанция – различни глупи змиорки от различни географски места се размножават в отделни части от Саргасово море. Този модел се подкрепя от изследвания на микросателитна ДНК, която показва наличието на слаб генен поток между отделни размножителни групи в Саргасово море. Третия модел е модела за изолация по време – този модел се основава на това, че отделните групи змиорки пристигат по различно време за размножаване в Саргасово море. За да се изясни популационната генетична структура на змиорката в бъдеще е необходима работа в съчетание с няколко дисциплини – данните от молекулярните изследвания да се съгласуват с географските, физическите и екологичните данни за океанската среда на живот.
Фиг. 4 Три основни модела по отношение на популационната генетика на европейската змиорка. А/ Панмиксия; В/ Географска изолация / изолация поради различни места на миграция/; С/ Изолация по време / пристигане по различно време.
Еволюция на миграционния кръг
В Северния Атлантически океан типични представители на змиорките са Американската и Европейската змиорка. И за двата вида мястото на размножаване е Саргасово море. Американската змиорка живее в пресните води и по крайбрежието на Западна Северна Америка, докато Европейската змиорка обитава крайбрежията и пресните води на Европа и Западна Африка. Счита се, че двата вида произлизат от един общ предшественик и разделението е настъпило по време на заледяванията през плейстоцена. Днес двата вида се счита, че се размножават в различни места от Саргасово море, освен това се различават слабо и по време на размножаване, защото американските змиорки пристигат по-рано, понеже географски са по-близо. Двата вида имат хибриди, които са установени по редица генетични и морфологични изследвания. Хибридите са установени само за Исландия.
Интересно е как се е формирал и еволюирал миграционния кръг на вида. Змиорките са основно морски видове, счита се че са произлезли от общ предшественик преди милиони години, обитавал тропичните океански води, чиито наследници са навлезли постепенно в сладководните води, поради намиране на лесна храна, тъй като там конкуренцията е била по-слаба. Според Цукамото, предшественика на съвременните змиорки е обитавал тропиците и е извършвал недалечна миграция от пресноводните места на живот до океанското място за размножаване. Впоследствие в еволюцията се е удължил пътя на миграция и ларвите са достигали до умерените географски дължини с помощта на океанските течения.
Фиг. 5 Еволюция на миграционния кръг при змиорките
Филогения на род Anguilla
На основа на морфологични изследвания рода се разделя на четири групи: първа група ( A. celebesenses, A.interioris, A.megastomata), втора група ( A.nebulosa nebulosa, A.nebulosa labiata, A.marmorata, A.reinhardtii, A.ancestralis), трета група ( A.borneensis, A.japonica, A.dieffenbachii, A.anguilla, A.rostrata, A.mossambica), четвърта група (A.bicolor bicolor, A.bicolor pacifica, A.obscura, A.australis australis, A.australis schmidtii).
Фиг. 6 Филогенетични отношения, основани на поделянето по морфологични белези
Молекулярни изследвания, основани на мтДНК, пренареждат филогенията на рода. На първо място възниква концепцията за развиване на рода съгласно „Тетис коридор”, съгласно която змиорките навлизат в Северния Атлантически океан през древното море Тетис, от мястото на тяхното възникване, което днес се смята че е в Индонезия.
Фиг. 7 „Тетис коридор” – хипотеза за разселване на видовете змиорки в еволюционен план
Пълно секвениране на мтДНК и натрупването на молекулярно генетични изследвания изяснява филогенията на рода, макар все още да предстоят по-пълни и по-точни научни разработки.
Фиг. 8 Молекулярна филогения на род Anguilla на основа на пълно секвениран митохондриален ДНК геном
На основа на пълното секвениране на митохондриалния геном, пресноводните змиорки се поделят на три основни групи – Атлантическа група, група Океания и Индо – Тихоокеанска група. За базален вид се смята A.mossambica. Именно това положение на този вид подкрепя и концепцията за постепенно разширяващ се миграционен кръг от вид обитаващ тропика.
Пресноводните змиорки са имали дълга еволюционна история, която е продължавала от 40 до 70 милиона години. Тази продължителност се потвърждава и от скорошно секвениране на HOX – клъстерите в генома на европейската змиорка. През това време са се случили драстични промени с континентите и океанските течения. Тези промени са оказали огромно влияние на разпространението и диверсификацията на нови видове и популациите и на змиорките от тропиците и от умерените ширини, които имат различни миграционни разстояния и ларвна продължителност.
Европейската змиорка – вид по пътя на изчезването
Европейската змиорка Anguilla аnguilla обитава всички Европейски речни системи от Средиземноморието, Северно и Блатийско море, в Атлантическия океан, южно до Канарските острови и част от Средиземно море, северна Африка и Азия. Рядко навлиза в Бяло и Баренцово море, но е регистрирана източно в реката Пекора в северозападна Русия. По-рядък вид за Черно море, северна Скандинавия и източна Европа, макар да се среща в някой ферми.
Фиг.9 Географско разпространение на европейската змиорка. Със жълт цвят – резидентни, със син цвят – интродуцирани
Популацията на европейската змиорка от 1960 – 1970 г досега търпи драстично намаление с 90%, като съвременния и статус е близо 10% от предишното й състояние и продължава да намалява. Вписана е Червената книга на IUCN като вид застрашен от изчезване.
Фиг. 10 Разпространение на европейската змиорка. С червено – континентално, със синьо – океанско. С цифри е означено големината на лептоцефалите в мм.
Доста разработки и изследвания са посветени на причините довели до такъв срив в популацията на европейската змиорка и застрашеността й от изчезване. Не малко планове и проекти има за възстановяване на популацията.
Редица са причините довели до това незавидно положение:
Когато жълтата змиорка се отправя в миграция, тя се натъква на много препятствия по пътя си към океана. Живееки в горните течения на реките, когато дойде време да мигрира и се отправи надолу по течението, основен проблем и масово измиране предизвикват турбините на ВЕЦ – овете, изкуствено създадените язовири, пресушените реки, бентовете. Змиорките умират и в кислородно обеднени райони поради пристанищна или друга дейност. По този начин измират с хиляди или не могат да стигнат до океана, с което прекъсват цикъла си.
Сериозно влияние на успешната миграция на змиорките имат замърсителите разтворени във водите. Те включват полихлорирани бивенили ( PCBs ), бромирани вещества, забавящи горенето, хербициди, пестициди, тежки метали и други нарушители на ендокринната система на организмите, цианотоксини. Все повече изследвания показват, че замърсителите влошават здравословното състояние на змиорките и най-вече репродуктивната им способност. Замърсяващите вещества се натрупват от змиорката, най-вече в липидните й запаси и водят до нарушения в ендокринната, имунната, нервната и репродуктивната системи. За полихлорираните бифенили е известно, че се натрупват в липидните резерви, необходими за миграцията и развитието на гонадите. Такива змиорки не успяват да стигнат до Саргасово море и да се размножат. Доказано е, че тези вещества увреждат развитието на ларвите, така че дори и змиорките да стигнат до Саргасово море, пак цикъла не успява да се затвори, поради непреживяемост на лептоцефалите. Счита се, че именно тези замърсители и най-вече полихлорираните бифенили имат най-сериозен превес в упадъка на популацията. От хвърлените в природата близо 1 млн. тона полихлорирани бифенили, за последните 30 години, едва 30% се счита, че са разградени.
Трето, но не по-малко по значимост за драстичното намаляване на популацията на змиорките има прекаления улов. В цяла Европа видът се лови във всички негови възрастови фази, от стъклена до сребърна змиорки. На много места улова е толкова голям, че на практика вида е на изчезване. Пасажи от стъклени змиорки и елверите се ловят, с цел продажба за отглеждането им във акваферми в Европа и другаде по света. Рекордьори по покупки на такива змиорки са японците. Жълтата и сребърна змиорки се ловят за храна. Поради драстичното намаляване в почти всички Европейски страни има забрана или ограничаване на лова на змиорки. Въпреки това браконерството е широко застъпено.
Намерена е пряка връзка между преживяемостта на ларвите и индекса на Северно Атлантическите колебания (NAO) в температурата на водата. Тъй като това явление все още не е задълбочено проучено и не са натрупани достатъчни данни, все още се работи върху тази зависимост. Тези температурни колебания променят теченията в Атлантическия океан, което естествено влияе на кохортите лептоцефали. Върху преживяемостта на лептоцефалите в ранна възраст влияе и промените в екосистемата на Саргасово море. Затоплянето на планетата, води до температурна промяна в Саргасово море, което от своя страна променя продуктивността на екосистемата и съответно тази промяна влияе на лептоцефалите в тяхното ранно развитие. Наличието на храна, пряко влияе на развитието на ларвите.
Паразитите и вирусите също оказват съществено влияние на способността за миграция и размножаване. Нематода Anguillicoloides crassus, засяга плавателния мехур на змиорката. Този паразит има не самоотношение към общото здравословно състояние, но и да доведе до омаломощяване и смърт. Засягайки плавателния мехур на змиорките, тези паразити значително намаляват плавателната им способност. Този паразит произлиза от Източна Азия и е интродуциран в Европа през 1980 те, с пренасяне на опаразитени японски змиорки. През 1995 г. паразита е установен и при американската змиорка, най – вероятно пренесен от Европа с неконтролирани аквакултури. Съвременните популации са инфектирани от 30% до 100%. Характерните вируси за змиорките (EVEX, EVE, HVA) също оказват отрицателно влияние на популацията на вида.
Разрушаването на естествените хабитати на змиорката също имат значение за преживяемостта на вида. Пресушаването на застояли и заблатени местности, култивирането на земята, създаването на насипи и нови инфраструктури, унищожава подходящите хабитати на жълтата змиорка. Тези промени водят до висока смъртност и промяна на половото съотношение, поради промяна на плътността на локалната популация.
Японската змиорка – защо е толкова обичан деликатес в Япония
Японската змиорка Anguilla japonica е обичаен вида за Япония, Корея, Китай, Тайван и Виетнам. В последните години популацията на японската змиорка също е намаляла драстично и съставлява 10% от състоянието и през 1970 те години. Видът е включен Червената книга на IUCN като застрашен. Японската змиорка е важен стопански вид в Източна Азия и се отглежда в изкуствени аквакултури в много страни от региона. В Япония тя се нарича унаги и е важна част от хранителната култура на японците. 70% от световния улов на змиорки се внася в Япония за храна. Само в Киото има над 100 ресторанта за сервиране на специално сготвена змиорка. В средата на лятото / тази година на 19 юли/ се празнува Деня на Змиорката. Унаги е деликатес в Япония и се счита, че за да се преживеят горещите и влажни летни дни, трябва да се яде змиорка. Японците приготвят змиорката по специфичен начин на грил и със сосове, ястието се нарича кабаяки „unagi no kaba-yaki“. Този ден се нарича „doyou-no ushi-no hi“, което преведено от японски означава съботата на вола, съгласно японския календар. Има няколко легенди за възникването на този обичай в Япония. От хранителна гледна точка, освен високи вкусови качества, змиорката е богата на витамини A, B1, B2, D и E и редица ненаситени мастни киселини, които реновират тялото на човек през лятото, благодарение на тях се намалява холестеролното ниво, регулира се кръвното налягане, предпазва от заболявания на кръвоносната система, спомага за добро зрение, установено е, че предпазва от раболяване от диабет тип 2. Кожата, костите и месото се стриват на прах и така се получава хранителна добавка, широко използвана, не само в Япония, но и в Европа, като особено много се препоръчва на възрастни хора за въстановяване на организма и енергийния баланс. Змиорката освен като национално ястие в Япония, се използва и в Китайската медицина.
Това незаменимо ястие, част от японската традиция, поставя пред японските учени тежкия въпрос за запазването на видовете змиорки като цяло. Япония средно годишно употребява около 160 000 тона змиорки. При силното намаляване на популацията на змиорката и почти застрашеното положение на европейската змиорка е повече от ясно, че не малко усилия трябва да се хвърлят по посока на превенцията на вида и възстановяване на статкувото. Изключително много разработки и опити са правени и се правят за изкуствено отглеждане на змиорките, но за съжаление въпреки всички опити не е постигнат добър резултат. Затова японските учени дълги години посвещават в откриването на точното място на размножаване на змиорките от Тихоокеанската група. Благодарение на техните усилия, след близо 20 годишни експедиции това място е локализирано с голямо приближения. Продължават научните изследвания посветени на промените на океанските течения, свързани със затоплянето на планетата, което косвено оказва влияние на успешното размножаване на змиорките. В бъдещ план са планирани правилно използване на ресурсите и правилно развитие на аквакултурите. Установено е, че залавянето и местенето на стъклени змиорки и елвери от естествения им хабитат в изкуствени рибници, води нерядко до невъзможността им да намерят обратния път към размножителния си регион. Особено когато това местене е от един континент на друг. По време на улавянето и преместването им също има смъртност.
Още интересни факти за змиорките:
Освен в Япония и в Англия има Ден на Змиорката. Фестивала на змиорката е ежегодно събитие в Или, Източен Кембриджшър. Фестивала включва парад и състезания по хвърляне на змиорки, като се използват специални плюшени играчки.
Мъжете в Корея консумират змиорки за повече издръжливост
Други традиционни японски ястия от змиорки са Унадон и Унайу.
Пушената змиорка е деликатес в Германия, Нидерландия, Дания и Швеция.
Желираната змиорка е традиционно ястие в Източен Лондон.
Змиорката може да плува добре както напред, така и назад
Някой екземпляри достигат възраст повече от 100 години.
Бизнеса със змиорки е бизнес за милиони. Стъклени змиорки от аквакултури в Мейн се продават за 2600 долара на паунд през 2012. Цената на змиорката расте всяка година.
Писателят, артист и природозащитник Джеймс Прозак посвещава редица свои творби на змиорката, след осъществяването на едно пътешествие по следите й.
Легендата за змиорката
Легендата за Сина и змиорката произлиза от митологията на Самоа и обяснява как се е появило първото кокосово дърво. Тази легенда също е позната в Полинезия, включително Тонга, Фиджи и маорите от Нова Зеландия. Има различни версии на легендата, разказвана в различните страни от Океания. Кокосовото дърво, кокосова палма (Cocos nucifera) има редица приложения и е важен хранителен източник. Използва се за получаване на кокосово масло, кошници, за строежа на традиционните самоа къщи. Сушена сърцевина от кокосовия орех или копра е важен експортен продукт и източник на приходи. Кокосовата палма се нарича не случайно дърво на живота. В Полинезийската митология легендата за Сина и змиорката се асоциира с други фигури като Хина, Тинилау, Тагалоа и Нафануа. Легендата гласи:
Живяло някога момиче Сина, което имало домашен любимец малка змиорка. Когато змиорката пораснала се влюбила в Сина. Това започнало да плаши момичето. Тя се опитала да избяга, но змиорката я преследвала непрекъснато. Накрая Сина се скрила в близкото село, мислейки че се е спасила. Отишла до водоема да налее вода. Когато се навела над водата, видяла змиорката, която я е гледала втренчено. Сина започнала да крещи „ Плашиш ме с тези очи като демон!” Главния мъж в селото я чул, дошъл и убил змиорката. Умирайки змиорката помолила Сина да зарови главата и в земята. Сина изпълнила молбата и от главата поникнала кокосова палма. На кокосовия орех, когато се отстрани обвивката има три вдлъбнатини, които приличат на уста и две очи на змиорка. През една от вдлъбнатините се пие кокосовото мляко. Така когато Сина пиела млякото, целувала змиорката.
За маорите от Нова Зеландия, змиорката е символ на природата и основна част от тяхната култура. Тя често се разглежда като свещенно създание, пазач, макар сега тя самата да има нужда от опазване. Язовирите с ВЕЦ – ове са изключително сериозна опасност за възрастните змиорки при тяхната миграция към морето. Турбините ги насичат на парчета. Природозащитниците, включително и маорите, прихващат змиорките и ги освобождават надолу по течението, като по този начин им помагат при миграцията.
Змиорката – за глобалното равновесие
Всичко в природата е едно цяло и не бива да се мисли, че нещо което е далече от нас, не ни засяга. Типичен пример е случващото се със змиорката, драстичното намаляване на популацията през последните 30 години е обусловено най-вече от човешката дейност, довела до значителна екологична катастрофа и способствала значително за глобалното затопляне. Това затопляне все повече променя климата, съответно екосистемите по света. Океанските течения и флуктуациите в температурата на океана значително водят да промяна на локалните условия на живот и развитие на организмите. Замърсяванията на водоемите с различни химикали, все повече ще оказва влияние в бъдещ и близък план. Кръговрата на природата връща при човека всичко като бумеранг. Когато се опре до изчезване на видове от природата, може да се окаже, че каквито и усилия да се полагат не може да се поправи стореното. В случая със змиорката, един световно стопански вид, основно ястие на трапезата на редица нации, е показателен за това колко сложни, комплексни и трудно поправими могат да бъдат последствията.
Видео:
Leptocephalus
Eli the eel: A mysterious migration – James Prosek
NATURE | James Prosek: Painting with Eels | PBS
Why Live? Why Die?
At the end of their long journey the parents spawn
And die
As their children take the ocean currents back
To East Asian rivers from Mariana.
Adults and young both knowingly make their way alone
And through this travel, life is handed down.
For millions of years, birth and death repeats.
It is relentless.
Why do they do these kinds of things?
Why do they choose this hard life?
Why do living creatures live?
Why do living creatures die?
—KATSUMI TSUKAMOTO
Автори: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников Източник: nauka.bg
Топлото време е именно онзи момент, в който най-много време отделяме на палатки, катерене, каране на колело, плаване с лодка, разходки в гората, събиране на горски плодове, игра на бадминтон и много други ни среща с дразненители. И не, тук не говорим за изкълчен глезен или за някой не съвсем приятен съсед в къмпинга. Става дума за летните насекоми – летящи и нелетящи, хапещи, а също и нехапещи видове. Защото, съгласете се, малко ято от мушици, инфектирано ухапване от зла муха или заразни кърлежи са напълно способни да развалят прекрасния ден, прекаран навън и да ни оставят куп неприятни спомени.
Въпреки че, много повече от летните насекоми могат да бъдат класифицирани като досадни, предлагаме ви нашата класация на шестте най-дразнещите от тях:
Комари
Дразнещ фактор: 8 Любими места: Привидно навсякъде, но най-вече във високите треви, застоялата вода и блатните площи. Най-досадни: Когато се опитваш да дремнеш на спокойствие на хамака в задния двор. Възможни преносители на: Малария, жълта треска, тропическа треска, западно нилски вирус и други. Отблъскващи хранителни навици: Преди да се нахвърлят на вкусно „кърваво ястие”, предоставено от нищонеподозиращ домакин, женските комари инжектират слюнка в източника. Слюнката действа като антикоагулант, а без нея хоботът на женската ще се запуши със съсирена кръв.
Chiggers (Trombiculidae)
Дразнещ фактор: 7 Любими места: Влажни и сенчести гористи области. Най-досадни: Когато се радваш на страхотна разходка в гората Възможни преносители на: Японска речна треска, тромбикулоза (ужасен сърбеж и подуване). Отблъскващи хранителни навици: Не пият кръв, не хапят, не ровят в човешката кожа, а я ядат. След като се закачат за гостоприемника, правят малка дупка, наречена силостом, която им позволява да си хапват от вътрешните слоеве кожа. Всичко това се случва, след като червеникавият братовчед на кърлежа (показан на снимката, уголемен 1500 пъти) инжектира ензим в кожата, който подпомага храносмилянето му и разпада клетките ѝ. Страхотно, нали?
Мушички
Дразнещ фактор: 8 Любими места: Около морето и други водни басейни (и хора). Най-досадни: Когато си на палатка на красив, безлюден плаж с някой специален човек. Възможни преносители на:Лайшманиоза, Филариоза. Отблъскващи хранителни навици: Подобно на комарите, кръвожадните женски мушички (по-малки от 2 мм) плюят в раната на гостоприемника преди да започнат да смучат, за да си подсигурят успешно кръвопиене.
Кърлежи
Дразнещ фактор: 9 Любими места: Треви, храсти и вашият вкусен епидермис. Най-досадни: Когато сте се разположили на моравата, печете се и четете хубава книга. Възможни преносители на:Лаймска болест, Колорадска кърлежова треска, typhus recurrens и други. Противни хранителни навици: Малките кърлежи могат да бъдат заразени с патогени от майка си още докато са в яйчниците й. Това означава, че мъничетата могат да са носители на смъртоносна болест, даже преди да се закачат и да смучат кръв от първия си несклонен домакин. С две думи – Благодаря, мамо!
Малки комарчета
Дразнещ фактор: 6 Любими места: Влажни места около къщата ви, растения, купчини тор Най-досадни: Когато се възползваш от малко по-хладно прогноза, за да прекараш време в градината Възможни преносители на: Подобно на близките си роднини мушичките, почти невидимо семейство на комарчетата може да бъде разпространител на заразни и често опасни болести. Отблъскващи хранителни навици: Голяма обща заблуда е, че всички комарчета, които могат да хапят са кръвожадни. В зависимост от типа си някои комарче предпочитат гниещ плод, дърво или гъба, но съществуват и очни комарчета, вид малки мушички, които се хранят със секрета на очите и други телесни течности като гной, себум и кръв от хора и други животни.
Зли мухи
Дразнещ фактор: 7 Любими места: Потоци, реки и други водни басейни Най-досадни: Най-накрая ви е останало време да изкарате лодката и се опитвате да се порадвате на спокоен ден на езерото. Възможни преносители на: Речна слепота, мансонелоза, тежко подуване и сърбеж в областта на ухапването, алергична реакция, която включва главоболие, гадене и подуване на лимфните възли. Отблъскващи хранителни навици: Извънредно отровните кръвожадни мухи обичат да нападат и да се хранят, като с подобните си на острие устни разкъсват кожата от областта на главата ни – около ушите, очите и скалпа. Защо? Защото ги привлича въглеродният диоксид в дъха ни. Подобно на комарите, най-вече женската се занимава с хапенето, но за разлика от тях злите мухи хапят само през деня.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Ловните соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи (Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica, M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Фиг. 4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции
Фиг. 6 Типични фенотипове соколи, съответстващи на някои описани подвидове: 1 – Обикновен сокол F.ch. cherrug; 2 – Чинков сокол F.ch.korelovi; 3- Централно азиатски сокол F.ch. milvipes; 4 – Монголски сокол F.ch. progressus; 5 – Тибетски сокол F.ch. hendersoni.
На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.
Защита на ловния сокол
Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.
Трудно е да си представим колко малки са атомите, които съставят нашето тяло, докато не разберем колко много са те. Един възрастен човек представлява сбор от 7,000,000,000,000,000,000,000,000,000 или 7 окталиона атома.
Ако вярваме на научно-фантастичните филми, то на човешкото тяло се случват ужасни неща, ако излезе от космическия кораб без подходящия костюм. Но това до голяма степен е фантастика. Разбира се, разширяването на въздуха в тялото предизвиква известен дискомфорт, но той не е нищо като експлодиращите части на тялото, които Холивуд ни представя. Въпреки че течностите завират във вакуум, кръвта в човешкото тяло се поддържа под налягане от кръвоносната система и това не би представлявало проблем. И въпреки че космосът е много студен, човек не би загубил топлината си особено бързо. Както показват термосите, вакуумът е добър изолатор.
Всеки атом на нашето тяло е на милиарди години. Водородът, най-разпространеният елемент във вселената и основна съставка на нашето тяло, се появява при Големия взрив преди 13.7 милиарда години. По-тежките атоми като въглерод и кислород се формират в звездите преди 7 до 12 милиарда години и се носят в космическото пространство след като звездите се взривят. Някои от тези взривове са толкова силни, че от тях също се образуват и елементи по-тежки от желязото, които звездите не биха могли да изградят. Това означава, че елементите, от които е съставено нашето тяло, са наистина древни – ние сме звезден прах.
Когато видите сълзяща от рана кръв, може би си мислите, че тя е червена поради наличието на желязо в нея, също както ръждата има червеникав оттенък. Желязото обаче е само съвпадение между двете. Всъщност червеният цвят се появява понеже то е запечатано в кръг от атоми хемоглобин, който се нарича профин. Именно формата на тази структура прави цвета на кръвта червен. Това колко червен ще бъде хемоглобинът зависи от количеството кислород, свързан с него. В присъствието на кислород, формата на профина се променя и това прави червените кръвни клетки по-ярки.
Изненадващо, не цялата полезна ДНК в хромозомите ни идва от нашите еволюционни предшественици – част от нея е взета назаем от другаде. Нашата ДНК съдържа гени от поне 8 ретровируса. Това са вид вируси, които използват клетъчният механизъм за кодиране на ДНК, за да превземат клетката. В някакъв момент от човешката история, тези гени се включват в човешката ДНК. Тези вирусни гени сега имат важни функции за възпроизвеждането ни, въпреки това те са напълно чужди на нашите генетични прадеди.
В зависимост от това колко е възрастен човек, има голям шанс да има кърлежи по миглите. Тези миниатюрни същества живеят върху стари кожни клетки и себума, произвеждан от фосилите на космите при човека. Обикновено те са безвредни, при малък брой хора обаче могат да предизвикат алергична реакция. Тези кърлежи обикновено растат до 1/3 милиметър и са почти прозрачни, затова е малко вероятно да бъдат видяни с просто око. Ако обаче сложим мигла и косъм от вежда под микроскоп, може да ги видим в корена на тези косми. Около половината от населението на земята носи този тип акари и тази пропорция нараства с остаряването ни.
Ако сте като повечето хора, ще можете да откриете своят съзнателен ум някъде зад очите, като че ли там има малък човек, който насочва много по-голямото от него тяло. Разбира се, там няма такъв човек, но вашето съзнание изглежда съществува независимо и казва на останалата част от тялото ви какво да прави.
Змиорките от род Anguilla, освен че имат специфични външни белези, са по- известни с дългите хиляди километри пътешествия, които извършват, за да се размножат. Не само с дългата миграция е изненадващ този вид, а и с това, че сменя изцяло местообитанието си от солени морски води в сладководни речни и обратно, което пък е свързано с метаморфоза на вида. Защо е необходимо такова дълго пътешествие, кое определя кога и къде вида да отиде, кое определя неговата физическа промяна? Това са въпроси, които и до днешен ден остават отворени, видът се изплъзва на учените и все още се счита за мистериозен.
Фиг 4. Локализация на размножителния регион на японската змиорка Anguilla japonica 
При определени условия, които все още се изясняват, жълтите змиорки напускат континенталните си местообитания и започват своята дълга хиляди километри размножителна миграция. По време на тази миграция настъпват редица приспособителни физиологични и морфологични изменения. Тялото променя оцветяването си и в крайната фаза на промяна, когато вече навлизат в океана се превръщат в сребърни змиорки. Очите им се уголемяват и придобиват тъмно син цвят, променят се и пигментите на ретината им. Жълтата змиорка използва преимуществено мирисните си рецептори, докато сребърната – зрението и то специализирано за улавяне на светлина и на значителна дълбочина. Перките нарастват, кожата става дебела, страничната им линия се обособява доста добре и става видима. Настъпват и редица физиологични промени, които са свързани с промяната на химичния състав и солеността на водата, така че от придънен вид, криещ се в цепнатини и заравящ се в тинята, тя става активно плуващ, пелагичен вид. Стената на плавателния и мехур се увеличава и ефективността на газовата обмяна се увеличава многократно. Натрупват се около 20% резервни мазнини, запаси за дългото пътуване и половото узряване. Всички тези промени имат една цел – сребърната змиорка е приспособена за дълго, продължаващо хиляди километри плуване, за да може да достигне до местата за хвърляне на хайвер. По време на тази миграция змиорката спира да се храни и узрява полово, така че когато пристигне на мястото на размножаване, тя е готова да хвърли хайвера си.
Змиорката притежава няколко специализирани белега, които и дават редица предимства в сравнение с другите костни риби. Тя притежава способността да издържа на хипоксия, когато в околната среда има малко съдържание на кислород, като изследвания са показали, че европейската змиорка може да живее в среда без кислород до няколко часа. Друга способност на змиорката е, че може да живее вън от водата часове, а дори и до дни, което е изключителна нейна способност сред рибите, които по принцип не могат да живеят вън от водата и се осъществява с редица физиологични особености /тънка кожа, покрит със слуз оперкулум и сърце издържащо на ацидоза/. Тези нейни способности оказват значителна помощ при миграцията и надолу по реките към океана, особено когато се натъкват на препятствия по пътя си.
Картина на Джон Прозак, пресъздаваща момента на скупчване на змиорките за размножаване, според версията на Цукамото
Фотография на пресно уловени лептоцефали на японска змиорка с размер от 4 до 21 мм., показваща стадии на нарастване.
Фиг.9 Географско разпространение на европейската змиорка. Със жълт цвят – резидентни, със син цвят – интродуцирани
Комари
Chiggers (Trombiculidae)
Кърлежи
Зли мухи