Въведение:

Историята на праисторическите племена, населявали българските земи през новокаменната и каменно-медната епоха, е една неразделна важна част от историята на Югоизточна Европа. За разлика от миналото, когато техническите възможности не са позволявали толкова подробно изследването на праисторията, днес това става възможно и се откриват нови хоризонти и данни за един толкова минал период от време.
От особено значение са постиженията на радиовъглеродния метод и дендрохронологията, които дават на праисторията реални хронологически граници.
Съществуват така наречените „културно-териториални зони”, които са обусловени преди всичко от географския фактор. През епохата на неолита и енеолита се очертават три такива зони: І зона – Северна, ІІ зона – Горска (лесна) и ІІІ зона – Южна. Всяка една от тях има свой собствен начин на живот и поселението в нея се занимава с различни дейности от живота. Между отделните зони съществуват и други, които носят в себе си наследството на тези три зони, преплетени вътре в тях.
През епохата на неолита се проследяват няколко близки помежду си етнокултурни области, формирали се в края на VІІ хил. пр. Хр. Те са резултат на неолитното консолидиране на неолитната земеделско-скотовъдна икономика.
На юг се открояват културите с раннонеолитна керамика (групите в Тесалия и Източното Средиземноморие; групите от Караново – Кремиковци – Старчево и др.) Характерните белези на тези области са рисуваната керамика, наземните жилища, добре организираната поселищна структура. Изключение правят групите на север, където се срещат на едно място наземни жилища и землянки. Това очевидно се дължи на тясно съжителство между две култури.
Втората област обхваща района между Балканите и Карпатите. Към нея спадат културите Овчарово, Криш и др. за тях характерни белези са керамиката с примеси от плява, почти пълно отсъствие на рисувана керамика, селище, застроени само на платата, а основните жилищни форми са землянката и наземното жилище.
В края на епохата на неолита (края на VІ хил. пр. Хр.) Тракия най-вероятно преживява своя първи демографски взрив. Започва ново постепенно предвижване на населението на север, където неолитното население е много по-некомпактно. Ето защо тук, на нивото на културите Поляница, Сава и др. в СИБ се появяват наземни постройки, гъсто една в друга, и възникват селищни могили, които до тогава са характерни само за южните райони. (Тодорова, 1979 год.)
Проучвания върху структурата и планировката на едно неолитно селище може да се даде само ако е разкрита голяма част от селищното пространство. Тази дейност предполага естествено и мащабни археологически действия, които не биха били възможни преди ВСВ. През последните няколко години обаче това се оказа съвсем реално и възможно и се установиха множество неизвестни до тогава факти за структурата на селищата, начина на градеж на жилищата и ориентацията им, а също така и множество други неизвестни. Поради това се разкриха планировките на цели неолитни обекти. Такива са: Караново (обр. 1), Голямо Делчево І (обр. 2), Подгорица, (обр. 3) и много други.
Разпръснати из цялата територия на страната, те дават една по-реалистична представа за особеностите в строителството на жилищата, поселищните традиции и други. (Тодорова, 1993 год.)

Глава първа:
Жилищна архитектура в неолитните селища

Жилищата, открити при разкопките дават много и разнообразна информация за живота в разглеждания период.
За ранните фази на неолита на север от Стара планина се знае твърде малко преди разкопките на неолитните селища край Копривец и Орловец. На север от потока, ляв приток на р. Бранински Лом, възниква раннонеолитно селище върху втората тераса. В последствие, най-вероятно поради разрастване на населението в него, то се е разпростряло върху две по-малки съседни южни тераси, както и върху срещуположната североизточна такава.
През 1993 год. се провеждат археологически проучвания, които установяват наличието на останки от жилище. Характеризират се с останки от пода на жилището и също така останки от еднократно преправена пещ. След продължителен хиатус е установено ново строително ниво, от което ясно се отличават останки от ново жилище. Най-вероятно жилището е било наземно, но то е било опожарено. Няма известни повече данни за неговата структура и начин на градеж на стените.
С продължаването на разкопките, година по-късно, се установиха нови два строителни хоризонта – ІІІ и ІV. Тук отново има хиатус между втория и третият хоризонт. В третият е установено наличието на жилище, наречено жилище №1. в четвъртия строителен хоризонт няма открити останки от жилищна архитектура.
Поради недостатъчното информация от разкопките на жилищния комплекс от Орловец, не можем много точно да определим вида на жилищата или планировката на селището. При установяването си на това място, заселниците построяват първите си жилища вкопани в земята. Те не са били с големи размери, което подсказва за временния им характер. Най-вероятно вкопаните жилищни постройки са били временна мярка, докато се построят „нормалните” наземни постройки. Вместо пещи в жилищата е имало огнища. Това също може да говори за временност на жилищата.
Обитателите на това раннонеолитно селище от фаза Орловец А2 са спазили същата планиграфия. От тук е разкрито едно жилище в субструкция. Това са малкото данни с които разполагаме за планиграфията на селището от тази фаза. То също било разположено върху втората незаливна тераса на площ от около 10 дка. Тук данните също са оскъдни, но по всяка вероятност архитектурата на тази фаза не се е различавал съществено от предходната. Следва фаза А3, която най-вероятно се е доближавала до фазата Самоводене А. Тук отново се сблъскваме със същата планиграфия – селището е върху втората незаливна тераса отново, площта му не е по-голяма от 8 – 10 дка. Жилищата тук са били наземни, но след първоначално вкопаване в земята, приличали са на тип землянки.
Най-добри представи за планировката на жилищата от комплекса Орловец можем да добием от фаза А2 на селището. Тук е известно едно двуделно жилище. По време на разкопките са разкрити две ями, които са наречени жилище №1 и жилище №2. повод за това дават останките от огнище в една от ямите. През следващата година 1993 се откриват и дупки от колове, които маркират план на наземно жилище. Наред с тях е открита и запазена основа на пещ, находяща се в югоизточната част на жилището. След по-прецизни проучвания и почиствания на ямите, бе установено, че това всъщност е едно жилище с две помещения. Едната яма №1 е вкопана и това всъщност е първоначално изграденото жилище. След известен период от време е изградена и втората №2. Тя е наземна. Всъщност вкопаното жилище е служило повече като склад за инвентар, храни и други подобни битови предмети и хранителни запаси. То се намира в североизточна посока. Другото помещение е било наземно и е било предимно за живеене. Имало е ориентация на югозапад. Изграденото огнище във вкопаната част на жилището е било изоставено, защото след изграждането на втората част от него е била изградена пещта. Най-вероятно запазването на „временното” жилище е планирано още при замислянето на наземната конструкция. Открита е също така и още една яма, която започва на около 0.20 м. източно от вкопаната част на жилище №1. Няма достатъчно данни за нея, но ако се установи, че тя е част от второто жилище ще можем да внесем яснота в планиграфията на самото селище от фаза Орловец А2. (обр. 4)
Жилище №1 има следните размери: дължина североизток – югозапад 8.05 м. максималната дълбочина на вкопаното жилище е 1.80 м., като вкопаването от запад започва от 0.10 – 0.20 м., а на изток постепенно се увеличава. Там вкопаването завършва с дълбочина 1.80 м. ямата е елипсовидна по форма. Диаметърът и в посока изток – запад е 1.55 м., а в посока север – юг – 2.75 м. На самото дъно на ямата се откриха 3 дупки от колове. Тяхната дълбочина е около 0.20 м., а диаметърът им – 0.15 м. по всяка вероятност тук се е съхранявало зърното. Недалеч от нея са открити следи от огнище, което има размери изток – запад 0.80 м. и север – юг 1.25 м. Вкопаната част на жилището има дължина 4 метра и 70 сантиметра и ширина изток – запад 4.50 м. В двата му края са открити дупки от носещи греди. Наземното жилище не е много голямо. От запад и юг е вкопано в льоса на 0.20 м., а на изток с 0.40 м. Самото жилище е ориентирано по посоките на света. Размерите му са следните: западна стена – 3.40 м., южна – 2.90 м., източна – 3.40 м., северна – 3.20 м. Пещта се намира в югоизточната част на жилището. Нейните размери са: изток – запад 0.54 м., север – юг 0.37 м. пещта е изградена направо върху пода на жилището, без подложка. На почти цялата площ на жилището се намират дупки от носещи подпори, които са поддържали покривната конструкция. Различната им дебелина говори за различни размери, а от там и за различна важност във функцията им.
На около 0.20 м. от вкопаната част на жилището започва втора яма, която е наречена жилище №2. неговата дълбочина е 1.40 м. според съвременния терен. То обаче не е толкова голямо, колкото предното.
Квадратни жилища са проучени от Х. Тодорова, имащи размери 4 х 4, по време на проучването на Поляница – платото през 1974 год. (Станев, 1995 год.)
При село Градешница са намерени останки от 10 жилища, които са опожарени и разрушени. От най-стария строителен хоризонт се очертава ясно едно от жилищата, от втория – три жилища, а от третия – шест. Всички те имат правоъгълен план и са наземни. Нито едно от жилищата няма вкопаване в земята, което би могло да подсказва, че са били постоянни и са нямали предварителни временни такива от типа землянка, както това се видя при неолитното селище до с. Орловец. Тук жилищата са ориентирани по посока север – юг и имат входове от южната си страна. Начина на строеж и на 10-те жилища е един й същ. Техниката е на забиване на дървени колове в земята, които поддържат плет и така се образуват стени. Те са измазани с дебел слой глина отвътре и отвън, която е примесена обилно с растителни примеси. По отпечатъци от паднала опожарена мазилка съдим, че жилището е имало солидна дървена конструкция. Във жилищата, от вътрешната страна на стените до пода, се е образувал перваз, по който се забелязват следи от украса. Тя е предимно от врязани геометрични мотиви. Такава украса е намерена също и при селището на Азмашката могила. Подовете на всички жилища са от жълта трамбована глина, като в последствие са замазвани с по-фин разтвор на глина.
В повечето от опожарените жилищни постройки се намериха и останки от пещи. Те са изградени най-често директно върху пода и заемат, в повечето случаи, един от задните ъгли на жилището. Всички намерени основи на пещи имат кръгла основа и са засводени.
За измазване на цялата постройка и пещите е било необходимо голямо количество глина. Тя е била добивана най-често от района близо до къщата. От това са се образували големи дупки, които в следствие са били запълвани с отпадъци, ненужни домашни вещи, и др. (Николов, 1975 год.)
Жилищата от ранния, средния и късния неолит са почти идентични едно с друго и с тези от същия период в Тракия. Тяхната технология на изграждане била от забити колове в земята, а между тях били изплитани дървени плетове, които служели за стени. От вътрешната и от външната страна стените били измазвани с дебел слой глина, премесена със слама, за да не се напуква мазилката. Подовата замазка била поставяна върху добре трамбована пръст. Планът на всичките жилища бил правоъгълен. Инвентарът им бил досущ еднакъв. Вътре имало засводена пещ, хромелни камъни, съдове и др. Пещите били обикновено изграждани на срещуположната стена на жилището, срещу входа му, и били с подковообразна форма. Имали размери: височина 0.10 – 0.15 м. от пода на жилището. Сводът на пещите бил изплетен от тънки пръти и бил измазан от двете страни с дебел слой глина. Тук се наблюдава една новост – за задържане на по-дълго време на топлината в пещите, техните основи не били направо върху пода на жилището. Имало поставени дребни камъчета, части от натрошени глинени съдове и др. в основата на самата пещ. Основата на пещите била от глина и била излъскана механично.
Особено голям интерес представлява едно голямо жилище, разкрито в шести строителен хоризонт на селището. (обр. 5) Жилището има правоъгълен план с размери: дължина 12.40 м., ширина – 10.70 м. Подът му е изключително добре запазен. Установени са три последователни замазвания. Стените също са добре запазени. Северозападната и югозападната достиган височина до 0.80 м. установени са провлачвания с пръсти по вътрешната част на стенната мазилка. В средата на жилището са установени две дупки от колове, които най-вероятно са поддържали покривна конструкция – двускатен покрив. Жилището е имало едно помещение, а входът му е бил най-вероятно от югоизточната му страна. Пещта и отворът й са преправяни. Подът й лежи върху подложка от речни камъни. Размерите на пещта са следните: дължина – 3 м., ширина при отвора – 1.10 м. и ширина при засводената част 2.20 м.
Също голям интерес представлява и жилището, открито в ІV строителен хоризонт на селището. (обр. 6) Подът е запазен добре в югозападната част на жилището. Замазван е два пъти. От жилищната конструкция не са запазени много стени, но по останките разбираме, че жилището е било с приблизително правоъгълна форма. По всяка вероятност входът му е бил на югоизточната стена. Жилището е разполагало и с пещ, находяща се в северозападния ъгъл. Основата на пещта е двукратно измазана. Отворът й, най-вероятно, е бил някъде на юг. Тук отново е налице познатата подковообразна форма на пещта, като под основата й отново има парчета от начупени керамични съдове и други камъчета. Жилището е едноделно, т.е. има едно помещение. Размерите му са: дължина 2.50 м., ширина 7.00 м. източно от останките на жилището е открит вкаменен глинен пласт, който най-вероятно е от пътна настилка на селището.
Жилищното строителство от първите трита хоризонта на неолитното селище Самоводене се различават от това в предходните такива. Те са с по-слаба конструкция и са разположени самостоятелно или групирани по няколко върху значителна площ. Повечето от пещите им са без подложки под подовата замазка.
В следващия, V, строителен хоризонт са установени по време на разкопките две опожарени жилища, разположени едно до друго. (обр. 7) В едното жилище е открита овъглена подпорна греда, което говори за опожаряване на жилищата от това строително ниво. Няма установени следи от пещи.
Към епохата на средния неолит спадат и жилищните останки, открити при разкопките на селището Качица. Открити са няколко вдълбани ями, които могат да се интерпретират като жилища от типа землянки. (обр. 8) Някои от тях имат двойно вдлъбване, а ъглите им са заоблени. При единичните ями, тъй като са намерени единични и двойни, следи от опалване се намират в страни на жилищните основи. Въпреки оскъдните сведения за тях, може да кажем, че става въпрос за леко вкопани жилища със слаба покривна конструкция.
В преходния строителен хоризонт между средния и късния неолит, при разкопки се установиха шест жилища, разположени шахматно. Всички те имат правоъгълен план и са с приблизително еднакви размери: дължина от 3.50 до 8.50 м. и ширина от 3.50 до 7.00 м. Селището от този строителен хоризонт е възникнало върху леко повдигнат терен с лек наклон. Подът на всяко едно и замазан направо върху терена, като едно единствено прави изключение. Неговият под е измазан върху дървен гредоред. Всички жилища са силно опожарени, което би могло да говори за масов пожар в селището. Трудно е възстановяването на плана на селището. Открити са следи от пещи. Прави впечатление, че в едно от жилищата, №3, пещта е в средата на помещението, а при всички останали някъде по ъглите, долепени до стените. Те са изградени направо върху пода на жилището без подложка.
Може би едно от най-интересните жилища от селището Качица е това от четвъртия строителен хоризонт. То е наречено жилище №2. самото жилище е издигнато върху правоъгълен план с размери: дължина 8.50 м. и ширина 6.50 м. жилището се състои от три помещения, а подът му е изграден върху леко повдигнат терен и отгоре гредоред. Коловете за стените са забити не върху пръстта, а в гредореда. Стените са сплетени и замазани от двете страни с глинена замазка. Покривната конструкция най-вероятно е била от леки материали – слама и е бил двускатен. В централното помещение подовата замазка е направена върху плътно нареден гредоред. То има размери: изток – запад 2.50 м. и север – юг – 6.40 м. То е било и най-голямото помещение в къщата. Най-вероятно то е служило за спално помещение.
В среднонеолитните хоризонти на неолитното селище на територията на Горна Оряховица се разкриват две опожарени жилища, наземни, и няколко основи на пещи. Характерното за едно от жилищата е начинът на изграждане на пода. Той е изграден върху дренаж от червеникави камъни, а отгоре е замазан с глина. Това се е наложило поради високата заблатеност на терена. Дренажът е служил за изолация на пода на жилището от влагата и водата. (Станев, 1980 год.)
При разкопки на праисторическото селище Резервата до с. Дриново, в І жилищен хоризонт бяха установени останки от 34 ями и вкопани жилища от типа землянки. Размерите им са: дължина от 0.64 до 7.90 м., ширина – от 0.52 до 3.25 м. и дълбочина от 0.10 до 1.80 м. всички те имат кръгла осмообразна форма или пък овална такава. Покрай външния ръб на някои от големите вкопани ями се срещат следи от основи на пещи с размери от 1 до 1.20 метра. Всички пещи не са преправяни, които недвусмислено говори, че те са били използвани кратко време. След старателно почистване по вътрешните стени на пещите бяха установени следи от дупки от колове. Най-вероятно са от дървената конструкция та пещите, която е била от меки и лесно увиващи се пръчки.
За втория жилищен хоризонт е характерна наземната архитектура. Установени са тук около 18 жилищни останки. Жилищата от хоризонта са ориентирани по посоките на света. Всички те се явяват като затворени комплекси. Запазени са останки от отделните стени на височина до 0.40 м. дължината им варира от 2.50 до 6.80 м. По вътрешността на стените липсват следи от колове. Най-вероятно начина на строеж е било по глинобитната техника. От двете страни стените са били обмазани с глина, като от вътрешната страна стенната мазилка продължава в подова. Открити са и останки от пещи. Разположени са долепени плътно до някоя от стените. Забелязват се следи от греди, което от своя страна говори за наличието на два отвора на пещите. Размерите им са 1 х 1.50 м. това е характерно повече за енелоита, но в същото време става ясно, че това е първото находище на такива пещи и през неолита.
В третия строителен хоризонт също има установено наличие на жилищна структура. Поради оскъдните данни можем само да кажем, че са установени няколко пещи и части от леко вкопани жилища. Пещите са с размери от 0.85 х 0.70 до 1.20 х 1.40 м. Всяка от пещите има най-малко по три или четири преправки. Това говори за продължително и интензивно използване на съоръженията. Откритите съоръжения говорят за около 11 жилища. (Ангелова, 1997 год.)
Разкопките, продължават и в ЮБ, в околностите на гр. Стара Загора. Там са намерени две жилища от епохата на неолита. Жилищата са изключително добре запазени, а пещите им са почти непокътнати. Двете жилища използват една обща стена, поради което най-напред се е смятало, че това е едно жилище с две помещения. Те нямат точно правилен правоъгълен план, а приличат малко на трапец. Размерите им са както следва: на северната стена 5.20 м., на източната – 6. м., южната – 4.65 м., на западната – 5.40 м. Размерите се отнасят за по-голямото южно жилище. Северното такова е с размери: на южната стена 5.20 м., на западната – 4 м., северната – 5 м. и на източната – 2.60 м. От размерите става ясно, че едното жилище е по-голямо от другото, което навежда на мисълта, че то е било първото от пласта, а в последствие е възникнало второто. Най-вероятно поради увеличаване на обитателите в него. (сн. 1), (Димитров, Радева, 1980 год.)
Жилището има вход от юг, а по-малкото – от изток. Характерното и за двете жилища е дебелината на стените. Тя е една й съща – от 0.15 до 0.20 м. Строена е от дървен плет, с измазване от двете страни на стените. И двете жилища са ориентирани в посока север – юг и имат по едно помещение. В двете жилища са намерени добре запазени останки от пещи, разположени на северната стена и на двете жилища. (сх. 1) Подовете и на двете жилища са от трамбована глина. Пред пещта в южното жилище има глинена правоъгълна площадката нивото на пода. Горната част на пещта над отвора е дъговидно извита. След това следва хоризонтален пласт, от който започва сводът на пещта. В горната му част е имало комин, който е отвеждал димът над къщата. (Калчев, 2005)
Жилищата през всички фази на неолита на територията на РБ са сходни помежду си. Тяхната планировка, разположение и големина често пъти е идентична с тези от различните области на страната, които са станали епоними на култури.
Формите на жилищата в почти всички случаи са правоъгълни с леко заоблени ъгли. Често се срещат и жилищата от тип землянки, които са предимно в овално форма. Някои от тях има двустъпални основи, а други едностъпални. Характерното за тях е временният характер. Може да се каже, че при преминаването към наземните форми на строене се променя и структурата на жилищата. Използват се по-здрави материали и се променя планировката им. Ориентацията на жилищата е или по четирите посоки на света или по ориентация север – юг или изток – запад. Жилищата в СБ са по-често изградени от две части – вкопана и наземна, което говори точно за този временен характер на „землянките”.
При повечето от проучванията са установени и основи на пещи или части от такива. Много често тяхната форма е подковообразна, за СБ и правоъгълна – за ЮБ или ЮИБ.
Типа на строеж на пещите и на жилищата е идентичен – дървена конструкция, измазана с глина от всички страни.
За съжаление понякога не са достатъчни материалите от жилищата и е много трудно да направим анализ на планиграфията на селището. Въпреки това има доста подробна информация за планировката, местата на строене и укрепленията на селищата. В следващата глава ще се опитаме да изясним този въпрос.

Глава втора:
Селищна архитектура през неолита

Най-ранното неолитно селище край Орловец е възникнало върху неголяма площ на втората незаливна тераса. Мястото е било подходящо за установяване на селището, защото е естествено укрепено от три страни – от юг, запад и изток било защитено от поток и две дерета, а на югозапад от него имало извор за вода. През края на ранния и особено през средния неолит селището се разраства, най-вероятно поради увеличаване на индивидите в него. То се разширява в северна, североизточна и северозападна посока. По време на своето максимално развитие, най-вероятно то е заемало площ от около 60 дка.
Първото селище от комплекс Орловец е било изградено върху втората незаливна тераса, недалеч от извор. Площта му не е била по-голяма от 8 – 10 дка.
Най-голямо се оказва селището от В фазата на Орловец. Тук за първи пък се забелязва хоризонтална стратиграфия с разрастване на селището в северна и северозападна посока. Тук са намерени останки от две жилища – едното опожарено, а другото не. От последната фаза на Орловец – С е известно едно по-скромно селище, което се намирало в ъгъла на незаливната тераса. (Станев, 1995 год.)
Друго едно неолитно селище, намиращо се близо до с. Градешница в областта Мало поле, ни дава информация за селищния живот и архитектура през втората фаза на неолита.
Праисторическото селище е разположено в местността Мало поле, която представлява полегат склон издължен от изток на запад и обърнат на юг. Тук отново наблюдаваме естествено укрепено място, избрано за селище. Склонът е ограден от дълбок дол от южната си страна, по който тече поток. Останките на селището показват, че не е било много голямо, но и много малко. Те заемат пространство от около 400 м. дължина и 250 м. ширина. В културния пласт са установени останки от жилища, които са опожарени изцяло или частично. Има три строителни хоризонта, в които са установени находки както следва: останки от стара неолитна култура в първия най-ранен пласт, вторият пласт съдържа останки от първия строителен пласт. Те са продължение на съществуването от предходния пласт, а в третия хоризонт се откриват находки от стария неолит. Между трита пласт няма стерилни пластове, което говори за непрекъснато обитаване на селището. (Николов, 1975 год.)
Сведения за планировката на селището, устройството му и формата на жилищата получаваме от четвъртия строителен хоризонт на късния неолит. (обр. 5) Установени са основите на шест жилища, които са разположени шахматно по двойки. Разстоянието между две отделни жилища е от около 2 м., а между отделните групи около 12 м. Ясно личи, че едно от жилищата (жилище №2) е много по-голямо от останалите. Селището е идентично с това от фазата Черника в Румъния. И в двете селища не е открит защитен вал. Това е така, защото може би обитателите му са предпочитали естествената защита на ъглите на вливанията на реките. (Станев, 1980 год.)
Неолитното селище Самоводене възниква на средно висока тераса на левия бряг на р. Янтра. Размерите му не са точно уточнени. Селището се състои от девет строителни хоризонта, които са разпределени в три фази на неолита: ранен, среден и късен. От проучванията се установи, че селището не е било изоставяно за продължително време и през трите етапа на неолита. През ранния неолит селището е по-ограничено по площ. Разположено е в близост до самата река. През средния неолит то значително се разраства в западна и югозападна посока. През този период най-вероятно е бил апогея на селището. Площта, която е заемало най-вероятно е била от около няколко десетки декара.
Опожаряване на селището е констатирано в четвърти, трети и първи строителен хоризонт. (Ангелова, 1997 год.)
Друго едно неолитно селище е възникнало на територията на Тракия, през тази епоха. На територията на дн. гр. Стара Загора са разкрити две неолитни жилища от праисторическо селище. Самото селище е разположено върху наклонена на юг тераса. Двата извора северно от него са го снабдявали с питейна вода. Те естествено са ограждали селището. Освен естественото укрепление на мястото, обитателите му са изградили и допълнителна защита. Това е дървена палисада, състояща се от забити дървени колове в земята около селището. Най-ранното селище на това място е възникнало през ранния неолит през VІ хил. пр. Хр. след малко прекъсване на живота, селището е обитавано чак до ранната бронзова епоха през V – ІІІ хил. пр. Хр. (Калчев, 2005 год.)

Селищната архитектура през епохата на неолита е разнообразна в различните части на РБ. Всяко едно праисторическо селище възниква върху естествено укрепени и защитени места. Повече от тях започват като малки селища, но с течение на времето и преминаването на различните периоди на неолита се разрастват. Достигат площ до няколко десетки декара. След това обаче отново западат и често пъти са изоставяни от обитателите си.
Важно място за възникването на неолитно селище е естествено укрепена местност в близост до водоизточник. Планировката на повечето от тях е била по посоките на света или както посоките на жилищата. Другият основен фактор за възникване на неолитно селище е плодородния район. Селището възниква на такова място, че да е близо и до плодородна почва, освен до гореспоменатото. Ето защо селищни могили се срещат повече на територията на р. Янтра, р. Блатна, Тракия и др. това са по-важните предпоставки за възникване на неолитни селища на територията на РБ.

Заключение:
Селищната и жилищната архитектура на територията на РБ през целия неолит е една от онези предпоставки, благодарение на която се възникнали многобройни поселения. Използвайки принципа на естествено укрепените местности, близостта до питейна вода и плодородни почви се създават условия за възникване на селищни поселения. Тяхната архитектура често пъти е еднотипна, но друг път е различна въпреки, че не можем да твърдим с точности. Използвайки еднотипна техника на строене на жилищата и еднотипна планировка на селищата се получават големи по площ поселения. Често пъти планировката на селището се избира според вида на терена и така се определя дали то ще е голямо или малко. Ако местността, избрана за него е твърде тясна то няма да наброява повече от 70 – 80 жители. В стратиграфско отношение голяма част от тях имат вертикална стратиграфия и са по-малко тези, които имат хоризонтална. Това е така, защото непрекъснато се случват различни бедствия, като пожари, наводнения и др., и селището е напускано. След това отново е заселвано, но пластът е заравняван и така се е образувало ново селище. Това води до увеличаване на височината на вече селищната могила, а в хоризонтално отношение разрастването е много по-малко.
Жилищната архитектура се дели главно на два етапа – вкопани жилища и наземни такива. Можем да твърдим, че вкопаните жилища, от тип землянки, са били повече временни постройки, със слаби покривни конструкции. Служили са за временно приютяване на обитателите, докато се изградят постоянните наземни. Използвайки дървена конструкция за основа на всяко едно жилище се осъществявало солидна постройка, готова да приюти едно семейство от около 4 – 5 члена. За по-голяма устойчивост стените били измазвани с глинена смес от двете страни, която в повечето случай била примесена с растителни останки. Подовете им също били подмазвани с глинена смес, често пъти дори били задигани.
Ориентацията на жилищата и селищата била често пъти еднаква. Много от жилищата имали ориентация по четирите посоки на света или по една от двойките север – юг или изток – запад. Ориентацията на селището била предимно съобразена с местоположението му. често двете ориентации, тази на жилището и тази на селището, се разминавали, поради терена, на който са разположени.
Въпреки многобройните проучвания и разкопки и до днес остават неизвестни много от въпросите за живота през неолита.

История: nauka.bg

Автори: Костадин Грозев, Йордан Баев, Татяна Кирякова

В условията на глобални предизвикателства пред човечеството и безпрецедентно многостранно взаимодействие между правителства, народи, общности и организации тероризмът е онова социално явление, което предизвиква най-сериозна загриженост и представлява най-значима заплаха за националната, регионалната и международната сигурност. Ефектът и последствията от дейността на терористичните мрежи засягат непосредствено и най-развитите държави като възпрепятстват устойчивото и демократично развитие на гражданските общества и постигането на стабилен и мирен свят чрез интеграция и взаимоизгодно сътрудничество между отделните нации.

В същото време не можем да не признаем, че дълголетните усилия на политици, експерти и учени да достигнат до общо разбиране за корените, същността и характерните черти на понятието тероризъм засега не са се увенчали с успех. Разнообразните литературни и  историко-психологически, описателни и функционални, статистически и военно-технически определения за този неконвенциален феномен на политическо насилие често допринасят за разгаряне на нови дискусии с лансиране на още по-противоречиви и противоречащи си интерпретации. В първите две издания (1984 г. и 1988 г.) на авторитетното справочно издание за политическия тероризъм под редакцията на известния експерт на ООН по тази проблематика Алекс Шмит са предложени 109 различни дефиниции за явлението, разпределени в 22 по-общи категории. Двадесет години по-късно авторите на поредното преработено издание на същия сборник споменават вече за 123 обяснения на термина политически тероризъм.[1]Проблемът с дефинирането на тероризма понякога изглежда неразрешим, дори – в рамките на една отделна държава, в която различните специализирани правителствени агенции използват свои специфични определения. Така например, определени нюанси съществуват в предложените отделни официални дефиниции от Конгреса, Държавния департамент, ФБР, ЦРУ и Пентагона в Съединените американски щати.[2]

В последните 40 години международната общност в лицето на най-представителните свои междуправителствени организации (ООН, Съвета на Европа, НАТО, ЕС и др.) се опитва също безуспешно да постигне консенсус за определението тероризъм. Уникалната световна среща на над 170 държавни и правителствени ръководители в рамките на 60-тата юбилейна сесия на Общото събрание на ООН през септември 2005 г. открои същностните различия и гледни точки по този проблем между отделни групи държави. Постигнатото съгласие в раздела за тероризма, подобно на одобрената година по-късно от ОС на ООН „Глобална контратерористична стратегия”, предполага съзнателно едно много дипломатично и твърде общо описание на причините, формите и проявленията на тероризма.[3] Няколко са ключовите дилеми в различните разбирания за същността на тероризма, но преди всичко те се отнасят до границите между тероризма и другите форми на политическо насилие (национално-освободителна борба, съпротивително въстание, партизанска война, гражданска война и т. н.)

Съвременната историография за тероризма открива корените на това обществено явление в предходни исторически епохи. Така например, за първообраз на етно-религиозния тероризъм се посочват „зелотите” от І век и „хашишиините” от ХІ-ХІІІ век, за родоначалници на политическия тероризъм в Европа се разглеждат терористите анархисти от ХІХ век, а за предтеча на съвременния държавен тероризъм е представян „революционния якобински терор” от края на ХVІІІ век и неговия идеолог Максимилиян Робеспиер.[4] Без всякакво съмнение в анализите и оценките за международния тероризъм от последните две десетилетия на Студената война важно място заемат идеологическите пристрастия, характерни за двуполюсния конфронтационен модел на глобално противопоставяне между двата водещи военно-политически блока. Това е особено характерно за периода на последната ожесточена „вълна” на Студената война в началото на 80-те години на ХХ век, когато двете суперсили взаимно се обвиняват в „държавен тероризъм” и в подкрепа на международни терористични групировки и провеждат съответни психологически операции в тази насока за спечелване на общественото мнение за своите каузи.

При подготовката на издадения от Комисията по досиетата документален сборник[5] авторите възприеха две основни – тематично и времево – ограничения, които са обусловени и от характера на представените документални материали. Изданието разглежда предимно проявленията на международния тероризъм, доколкото представянето на вътрешния тероризъм на територията на страната или предполагаемите „враждебни акции” на българската политическа емиграция и ответните „оперативни мероприятия” на Държавна сигурност би следвало да бъдат обект на самостоятелни тематични публикации. Подкрепата на българската държава за националноосвободителни или антиколониални движения в страни от Третия свят, както и тайния трансфер на въоръжение и друго „специално имущество” за правителства на независими държави също е предмет на други проучвания.[6]

Долната времева граница на документацията на Държавна сигурност по проблемите на международния тероризъм съвпада с началния етап на интензивно разпространение на това изключително опасно социално-политическо явление в Близкия изток (1968 г.) и в Западна Европа (1969 г.). Горната историческа граница на материалите в този сборник, съобразена с изискванията на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА, представлява в действителност граничната зона между две епохи в развитието на международния тероризъм. В аналитичните материали на Държавна сигурност се посочват западни данни за динамиката на терористичните действия през разглежданите две десетилетия. Според тях, в периода 1970 – 1980 г. са констатирани 10 748 случая на терористични инциденти с общо 9718 жертви. През следващите четири години (1981-1984 г.) броят на жертвите надхвърля 1500 души. Ако  през периода 1958 – 1967 г. е имало 31 отвличания на самолети, само през 1968 г. техният брой е бил 33, а през следващата 1969 г. е нараснал на 70 случая. За периода 1968 – 1985 г. извън територията на САЩ са извършени 1257 терористични актове срещу американски обекти, 293 – срещу израелски обекти в чужбина, 278 – срещу френски, 203 – срещу британски, 117 – срещу турски.[7] С края на Студената война ролята и значението на левия и десния политически тероризъм в евроатлантическото пространство видимо намалява, докато динамиката на политическите събития в Близкия и Средния изток изтласква на преден план радикалния ислямски фундаментализъм, който придоби глобални измерения с появата на терористични мрежи като Ал Кайда.

При подбора на документите в сборника съставителите се ограничиха до материалите на бившата Държавна сигурност, на чиито органи е възложено пряко и непосредствено да се занимават с проблемите на международния тероризъм. Отделни справки и информации могат да се открият също в други архивни фондове, например в аналитични материали за ръководството на ЦК на БКП, съхранявани в Централния държавен архив, или в шифрованата кореспонденция на българските дипломатически представителства в чужбина, съхранявана в Дипломатическия архив на Министерството на външните работи. В предишни документални издания сме обнародвали някои от тези материали.[8]

Подобно на предишните две документални колекции на Комисията от поредицата „Из архивите на ДС” този сборник бе издаден в два формата. Книжното тяло съдържа 98 архивни документи с общ обем от 471 страници, а разширеният дигитален вариант на DVD включва 538 документи с общ обем малко над 2800 страници. Всички публикувани документи се съхраняват в централизирания архив на КРДОПБГДСРСБНА. В съответствие с нормативните изисквания за регистрация и отчет, постъпилите материали от фондовете на съответните органи по чл. 16 от ЗДРДОПБГДСРСБНА са обозначени по следния начин: „М” – за документите от МВР, „Р” – за документите от НРС, „С” – за документите от ДАНС. В процеса на предварителната селекция бяха прегледани 260 тома новоразкрити материали с общ обем от около 25 000 страници. Огромната част от тази документация са литерни дела от оперативните архиви на Първо, Второ и Шесто управления на ДС, регионалните и общински управления на МВР, както и тематични бюлетини, справки и разработки на Централното информационно-организационно управление на МВР.

В специализираните отдели на българското разузнаване и контраразузнаване се откриват редица литерни дела и обектови разработки по линия „терор” („Международен тероризъм”). Сред тях са ЦДОИ „Терористи” (разследване убийството на турски консул в Бургас и връзката на арменски терористични организации с този акт), ЛД „Арарат” (за арменски терористични групи), ЛД „Анадол” (за турски терористични организации), ЛД „Сиви вълци” (за дейността на дясноекстремистката турска организация в Западна Европа), ЛД „Кондор” (за връзки на трафиканти на оръжие и наркотици с политически терористи), ЦДОИ „Душмани” (нелегални афганистански организации в Западна Европа), ЛД „Бездомници” (за палестински терористични организации), ДОИ „Скорпиони” и ЛД „Ренегати” (арабски терористи), ГДОР „Скитници” (за „Мюсюлмански братя” и „Хизбула”), ГДОР „Рисове” (за международната терористична организация на „Карлос”),  ГДОР „Шарк” (западноевропейски терористични групи), ИД „Пегас” (отвличане на самолети), ЛД „Омега” (гръцки терористи) и т. н.

Закономерен е въпросът доколко представителна и изчерпателна е наличната архивна документация и каква част от създадените информационни масиви е била унищожена при реорганизацията на специалните служби в първите години на прехода. Направените справки в регистрационните дневници и архивните регистри на българските контраразузнавателни органи и техните областни и общински поделения показват, че по линия „Терор” са били създадени 153 литерни дела, от тях през 1990 – 1993 г. са унищожени с протоколи 46 дела за 1969 г. и 1980-1989 г. Унищожените дела почти изцяло са от регионални подразделения, а също и от архивните колекции на ГКПП-Връшка чука (Видин) и ГКПП-Варна. Осем други литерни дела са обединени в четири нови. Отделно в архивните описи на контраразузнавателния отдел (КРО) на българското външнополитическо разузнаване са открити 25 тематични литерни дела (общо 67 тома) по линия „Международен тероризъм”.

За обхвата на оперативно-агентурната и информационно-аналитичната дейност на Държавна сигурност свидетелстват и някои други обобщени данни. В докладна записка до главния секретар на МВР от 9 май 1991 г. се посочва, че в рамките на международния проект СОУД (Система объединенного учета данных) в информационната система на СОУД е била създадена картотека на особено опасни лица (терористи, отвличащи въздушни и морски съдове и похитители на заложници) със заложени данни за около 17 000 лица.[9] В електронната информационна система на граничните контролно-пропусквателни пунктове (СКРЕЧ) е създаден оперативен масив от обекти с категория „Т” (тероризъм), чиито брой през април 1987 г. е 3274 души. След преразглеждане на натрупаната информационна база данни, през ноември 1988 г. картотеката е „ограничена” до 2830 „обекти” от 36 държави. Установено е, че 179 терористи (6 % от картотекираните лица) са преминавали през територията на България. 129 от тях са били регистрирани членове на „Сивите вълци”, които прекосяват страната на път за Западна Европа[10]. Сведенията за отделните терористи са обособени в 24 категории, които в много голяма степен отговарят на кодираните названия на откритите литерни дела:

Публикуваните в сборника архивни материали са обособени в четири взаимно свързани тематични раздели. В първата част се разглеждат позициите и политиката на ръководството на Министерството на вътрешните работи и Държавна сигурност към международния тероризъм и изграждането на организационни структури, ангажирани пряко с антитерористична дейност. Вторият раздел  представя оперативно-аналитичната информация за международни терористични организации, придобита от българското разузнаване и контраразузнаване или получавана чрез разузнавателния обмен с КГБ и други източноевропейски служби. В третия раздел са поместени част от най-характерните материали за присъствието на международни терористи на българска територия, а последната четвърта част запознава с получаваните в Държавна сигурност сведения за антитерористичните формирования в развитите западни държави и международното сътрудничество в борбата с тероризма. Предвид на ограничения обем на книжното тяло, справочният апарат към документалната колекция е ограничен до кратка хронологична справка, обяснение на най-важните специални термини и използвани съкращения и актуални данни за названията и характера на споменатите в публикуваните материали международни терористични организации и групи.

Нормативната основа за организиране на дейността на българските служби за сигурност срещу „тероризма” се видоизменя съществено през последните три десетилетия на Студената война. През 60-те години под „терор” се разбира основно действия или заплахи за насилствени действия и „диверсии” срещу „социалистическия строй”, държавни и обществени учреждения и официални лица от страна на „главния противник”, представители на „вражеската емиграция” или „престъпни и криминални елементи” вътре в страната. По това време тероризмът е разглеждан през призмата на силно идеологизираните постановки, характерни за периода на установяване на сталинския политически модел на управление в края на 40-те и началото на 50-те години [Док. № 66]. В същото време разгарянето на политически тероризъм в Западна Европа и етно-религиозен тероризъм в района на Близкия изток в края на 60-те години се определя като неизменна черта на „капитализма” и първоначално не се смята за реална заплаха срещу социалистическите страни.

Първият конкретен инструктивен документ, свързан с противодействие срещу международни терористи, е Окръжно № І-2616 относно зачестилите насилствени отвличания на самолети, изпратено на 11 ноември 1970 г. от Секретариата на МВР  до централните управления на Държавна сигурност и регионалните управления на МВР в страната [Док. № 1]. По инициатива на КГБ в края на септември 1970 г. във Варшава е било проведено многостранно съвещание на органите за сигурност в държавите от Варшавския пакт. На съвещанието е постигната договореност всяка една национална служба за сигурност „да набележи конкретни мерки за сигурността на самолетите от братските страни” и да се организират „съвместни мероприятия” за предотвратяване на възможностите за отвличане на граждански самолети[11]. В съответствие с приетото решение, в началото на ноември ръководството на МВР утвърждава мероприятия за предотвратяване на възможни опити за отвличане на граждански самолети.

В края на 70-те години органите за сигурност в страните от Варшавския пакт регистрират за пръв път обезпокоителни случаи на редица терористични действия и на тяхна територия (взривове в московското метро, в Ереван и в други съветски градове през 1977 г., умишлени палежи на хотели в Будапеща през 1979 г. и др.). В началото на януари 1980 г. министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов подписва Заповед МЗ № І-2 за организиране усилията на органите за сигурност за „разкриване, предотвратяване и пресичане на терористичната дейност” [Док. № 3]. В документа е направена констатацията, че в последно време „тероризмът придобива все по-организиран характер и взема застрашителни размери” в Западна Европа, поради което съществува реална опасност за пренасяне на „терористичната вълна” на българска територия. В заповедта се нарежда формиране на специални звена в централните управления на Държавна сигурност и отделяне на оперативни работници в окръжните управления на МВР за борба с тероризма. Предвижда се също усилване на създаденото през 1979 г. бойно подразделение „командоси” в системата на МВР за провеждане на операции по обезвреждане на евентуални терористични действия.

Първо сериозно обсъждане на “международния терористичен феномен” се провежда по време на заседание на Колегиума на МВР през май 1983 г. Началникът на Второ главно управление на ДС и заместник-министър на вътрешните работи ген. Георги Аначков прави подробен преглед на редица международни терористични организации. В друга детайлна справка на ВГУ от август с. г. се изброяват много от “пъстрото множество терористични групировки и организации с различна идеология, цели и структура”. Като по-известни от тях са изброени в Западна Европа “Червените бригади” – Италия и Франция, Фракция “Червена армия” – ФРГ, “ЕТА-Милитер” – Испания, “ИРА-извънредни” – Северна Ирландия, “Сивите вълци” – Турция и ФРГ, “17 ноември” – Гърция и “Организацията на световната революция” на “Карлос”. За района на Близкия изток са посочени групата на “Абу Нидал”, “Ръката на черния септември”, “Мюсюлмански братя” и ливанската мюсюлманска организация “Амал”. От другите терористични организации по света са споменати арменската организация “АСАЛА”, “Червена армия” – Япония, “Ананд марг” – Индия, “Фронт за освобождение на Кашмир”, “М-19” – Колумбия, и международната терористична организация “Кондор” в Латинска Америка[12].

Три са главните причини за сериозно безпокойство на българските специални служби от повишената активност на международни терористични организации на българска територия. На първо място, възможността за осъществяване на терористични акции в България, какъвто е случаят с убийството на административното аташе от турското генерално консулство в Бургас Бора Сюелкан на 9 септември 1982 г. от представители на арменската терористична организация “Отмъстители за арменския геноцид”. На второ място е обвързването на кампанията за “българската следа” в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ с твърдения за официална българска подкрепа за търсени международни терористи. В една информация от заместник-началника на ВГУ- ДС ген. Георги Младенов от май 1984 г. изрично се подчертава: “Случаят с Мехмет Али Агджа показа на практика какви опасни последици за сигурността на страната могат да имат неконтролираните пребивавания на терористи в НРБ и как те се използват от противниковите специални служби”.[13] На трето място, особената “чувствителност” към проблемите на тероризма се засилва в средата на 80-те години в резултат от серията бомбени атентати на протурски националисти от 1983-1985 г. (безпрецедентно явление за българската действителност за период от три десетилетия). През втората половина на 80-те години “борбата срещу тероризма” се превръща в основна задача за службите за сигурност.

С нова министерска заповед МЗ № І-80 от 8 юни 1983 са утвърдени сериозни структурни и кадрови промени с цел усилване действията на българските служби за сигурност по линия “терор” [Док. № 4]. Към Отдел 04 на ПГУ-ДС (отдел за външно контраразузнаване) е създадено специално направление „Борба с тероризма”, като от есента на 1983 г. основните резидентури на външнополитическото разузнаване са инструктирани да провеждат целенасочена дейност по придобиване на сведения за “терористични организации” в съответните страни и за координираните действия на западните служби за сигурност в борбата срещу международния тероризъм [Док. № 5]. Към ВГУ-ДС е създаден нов Отдел 17 “за борба с международния тероризъм и свързаната с него контрабанда на оръжие и наркотици”. Допълнително е увеличен щата на Отдел 07 в Шесто управление на ДС със сформиране на отделение “по въпросите на вътрешния терор”. Предвижда се също създаване към регионалните управления на МВР на „групи за бързи действия за ликвидиране на терористични актове”.

Следващи инструктивни документи на българските органи за сигурност са министерски заповеди № І-6 от 5 януари 1984 г. и № І-164 от 21 юни 1985 г. за усилване на информационната дейност по линия „терор” и засилване мерките за граничен контрол (проверка „Паспортизация”). През ноември 1984 г. Колегиумът на Министерството на вътрешните работи провежда двудневно заседание по въпросите на “борбата с тероризма” В заключителното си изказване министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов съобщава за разкрито пребиваване на българска територия на представители на палестински терористични групи, арменската терористична организация АСАЛА, както и отделни западни леви и десни екстремистки групи. Такова присъствие Стоянов обвързва с възможността за организиране на терористични действия срещу чуждестранни дипломатически представителства в страната с цел “дискредитиране” на режима в България.[14]

На 30 – 31 октомври 1985 г. в София се провежда ново заседание на ДС по въпросите на “борбата срещу тероризма”. Заместник-началникът на българското външнополитическо разузнаване ген. Владимир Тодоров информира относно “някои тенденции в развитието на международния тероризъм”, съобщавайки данни за брутални актове на тероризъм в Ливан и някои страни от Западна Европа. Като своеобразен поучителен пример за страните от Варшавския пакт той посочва усилията за “координация на антитерористичната дейност” от страна на правителството на САЩ и специализираните американски агенции и осъществени съгласувани мероприятия на служби за сигурност от Западна Европа.[15]

През април 1986 г. в Секретариата на МВР е подготвена нова заповед относно “Организация и провеждане на борбата на органите на МВР за разкриване, предотвратяване и пресичане на терористично-диверсионната дейност на противника”. Темата е обсъдена на специално заседание на Колегиума на МВР на 22 април.[16] На 5 юни 1986 г. министърът на вътрешните работи подписва окончателно редактираната заповед МЗ № І-90 [Док. № 8], в съответствие с която в Шесто управление на ДС се осъществява важна структурна промяна – създава се специално направление “Т” за борба с тероризма, което заема междинно място в йерархията на службите за сигурност между отдел и управление. Към направление “Т” се придава на подчинение и специалния батальон от 200 “червени барети”, обучени за борба с терористични действия срещу граждански обекти. Създаден е също постоянно действащ Съвет за координация на борбата с тероризма.

По предложение на МВР от 21 до 27 ноември 1987 г. във Варна се провежда многостранно съвещание на източноевропейските служби за сигурност по проблемите на „борбата с тероризма”.. В своя основен доклад първият заместник-министър на вътрешните работи, отговарящ за дейността на ДС, ген. Григор Шопов изтъква:

“През последното десетилетие ескалацията на тероризма надхвърли държавните граници и вече е трудно да се прави рязко разграничаване на международен и вътрешен тероризъм. Съвременните условия създават реална възможност терористичната активност да се зароди на едно място, да продължи на други и да завърши на трето. Борбата срещу тероризма е един от най-актуалните политически проблеми днес.”[17]

Три месеца след политическите промени в България на 10 ноември 1989 г. се осъществява радикална реорганизация на структурата на бившата Държавна сигурност. Българското външнополитическо разузнаване (Първо главно управление) с ново наименование „Национална разузнавателна служба” е извадено от системата на МВР и е придадено на подчинение към Държавния съвет (впоследствие Президентството) на Република България. Второ главно управление  през февруари 1990 г. се преименува на „Национална служба за защита на конституцията” (от 1991 г. „Национална служба за сигурност”), а Шесто управление на ДС е изцяло закрито още през януари. В структурата на НСЗК борбата срещу международния и вътрешен тероризъм е съсредоточено в отдели Осми и Десети [Док. № 10]. От пролетта на 1991 г. започва да функционира и ЦСБОП (Централна служба за борба с организираната престъпност). Една от функциите на ЦСБОП наред с борбата срещу криминални престъпни групировки, наркотрафиканти и контрабандисти е също организиране на оперативни действия срещу „заплахи за терор от международни терористични организации на територията на страната”.

Анализът на поместените във втория раздел на сборника разузнавателни и контраразузнавателни справки и информации за повече от сто международни терористични групи [Док. №№ 11-65], които представляват приблизително половината от подбраните документи, позволява да се направят два по-съществени изводи. На първо място, очевидно е, че става въпрос за оперативни материали, част от които са създадени непосредствено след осъществени терористични актове или свързани с тях събития. Следва да се отчита, че в редица подобни случаи се допускат пропуски, фактологични обърквания и дори текстуални грешки при названия на лица и организации. Някои от изложените версии и хипотези са фрагментарни, неточни, а понякога изобщо не отговарят на действителните факти. Поради това, използването на тази оперативна архивна документация в научни и експертни изследвания би следвало да е съобразено с основни професионални изисквания, преди всичко с прилагане на критичен сравнителен анализ на базата на актуалните знания за близкото минало.

Впрочем едва в последните години стана възможно, например, задълбоченото документално проучване на историята, дейността и главните действащи лица в западногерманската терористична организация Фракция „Червена армия”.[18] Част от най-известните случаи на политически тероризъм обаче продължават да предизвикват ожесточени спорове и полярни мнения. Авторите на най-новото изследване за отвличането и убийството на бившия италиански премиер и външен министър Алдо Моро от „Червените бригади” през 1978 г. за пореден път поднасят взаимно противоречащи си хипотези за евентуална намеса на „външни сили”, без да достигнат до общо становище.[19] Едва през септември 2010 г. бившият шеф на криминалната следствена полиция в Стокхолм (CID) Томас Линдстрьом потвърди публично достоверността на версията за намесата на южноафрикански тайни служби от времето на апартейда при убийството на шведския министър-председател Улоф Палме през февруари 1986 г. През септември 2010 г. станаха известни също нови данни и подновено следствието срещу тайната военнизирана ултранационалистическа група „Ергенекон” и стоящите зад нея влиятелни задкулисни поръчители на покушението над турския премиер Тургут Йозал през юни 1988 г.[20]

Вторият основен извод се отнася до дискусионния въпрос за източниците на разузнавателна и контраразузнавателна информация и евентуалните контакти на Държавна сигурност с изявени международни терористи. В първото десетилетие от разглеждания период (1969-1979 г.) българските тайни служби получават по-детайлни сведения за известни терористични групи предимно чрез разузнавателния обмен с КГБ. Въпреки, че това е период на интензивни терористични акции в Западна Европа, сравнително откъслечни са автентичните сведения за западноевропейски терористични групи. Няма налични архивни данни за преки контакти на ДС с РАФ или с „Червените бригади”, каквито твърдения се появяват в западни издания години по-късно.

По-различна е ситуацията с палестинските въоръжени групировки в Близкия изток. До Шестдневната война между Израел и арабските държави от юни 1967 г. България не поддържа преки контакти с радикални палестински организации. До 1970 г. в София е смятана за екстремистка иОрганизацията за освобождение на Палестина (ООП) поради категорично заявената цел за ликвидиране на държавата Израел. Промяната в поведението на българското ръководство в началото на 70-те години се дължи отчасти на промяната в съветската позиция и, от друга страна, на все по-засиленото военнополитическо ангажиране на България с подкрепа за арабските режими в Близкия и Среден изток. След първото посещение на председателя на ООП Ясер Арафат в София през март 1973 г. и откриване на представителство на организацията в страната с „ограничен дипломатически статут” през следващата есен, връзките и взаимодействието с различни палестински групировки рязко нарастват, а с това и възможностите за проникване в България на арабски и ислямистки терористи.

Публикувани автентични документи на КГБ показват, че през лятото на 1974 г. съветското разузнаване успява да постигне договореност за секретно сътрудничество с ръководителя на службата за „външни операции” на Народния фронт за освобождение на Палестина Уади Хаддад. Тайното споразумение съдържа условен ангажимент на палестинската въоръжена организация „да се въздържа от провеждане на неразумни и безсмислени терористични актове”, срещу което е дадено обещание за доставка на съветски военнотехнически средства[21]. По същото време чрез свой агент в Кайро (псевдоним „Аладин”) и други информатори в арабските страни българското външно разузнаване се опитва да получи по-достоверни оперативни данни за позициите на отделни дейци и групировки в палестинското съпротивително движение и „китайското влияние” върху тях. Определен интерес представляват сведенията за дейността и емисарите на „Мюсюлмански братя” и други ислямистки организации. Проучените български документи свидетелстват за интензивни контакти на различни държавни институции с представители на радикални палестински въоръжени формирования от средата на 70-те до средата на 80-те години с предоставяне на финансова и военнотехническа помощ, лечение на ранени бойци и обучение в граждански, военни и политически (АОНСУ) висши училища и школи.

Третият раздел на сборника фокусира вниманието върху активността на терористични групи на българска територия и предприетите ответни контратерористични действия през последното десетилетие на Студената война. Вероятно първият по-сериозен терористичен инцидент на българска територия се случва на 3 май 1972 г., когато ляворадикални турски студенти отвличат самолет на турска авиокомпания и го принуждават да кацне в София с искане до правителството на своята страна за освобождаване на техни съратници от затвора. Те се предават на българските власти и са екстрадирани от страната. В следващите години над българското въздушно пространство има още няколко подобни случаи, като най-широка гражданственост придобива отвличането на турски самолет на 24 май 1981 г. от дейци на ляворадикалната младежка организация „Дев сол” [Док. № 68].

През лятото на 1978 г. световните медии съобщават сензационната новина за съвместна операция на западногерманските и българските органи за сигурност по задържане и екстрадиране във ФРГ на четирима членове на терористичната организация “Баадер – Майнхоф”. Всъщност, става въпрос за ръководни функционери на анархисткото “Движение Втори юни”, което в средата на 70-те години се провъзгласява за “второ поколение” на ляворадикалната терористична групировка “Фракция Червена армия”. Задържаните на 21 юни 1978 г. в българския черноморски курорт “Слънчев бряг” Тил Майер, Габриеле Ролник, Гудрун Стамер и Ангелика Гьодер са заподозрени за участие в отвличането и убийството на председателя на Германската асоциация на предприемачите Ханс Мартин Шлайхер предходната година. Като възмездие за “вероломния акт” на българските власти, на 15 юли 1978 г. са взривени два офиса на българска търговска фирма (Balkan Trading) в Западна Европа. Отговорността е поета от друга ляворадикална организация “Движение за международна революционна солидарност”. Негласното сътрудничество между българските и западногерманските служби за сигурност продължава с официално посещение на делегация, ръководена от заместник-началника на ВГУ-ДС полк. Димитър Йотов в централата на Федералната криминална служба (ВКА) във Висбаден през февруари 1979 г.[22] Установените професионални контакти обясняват и бързата реакция на ВГУ-ДС при ново искане за издирване на западногермански терористи на българска територия през декември 1985 г. [Док. № 70]

Както се подчертава в няколко обобщаващи доклада на българското контраразузнаване, сериозното проникване и установяване на международни терористи в България е фиксирано през 1978 – 1979 г. с престоя в страната на функционери на терористичните групировки „Мюсюлмански братя” и „Абу Нидал” и известния терорист „Карлос” (Илич Рамирес Санчес). В периода 1983 – 1985 г. е осъществено оперативно наблюдение при всяко посещение на „Карлос” в страната [Док. № 18, 76], но едва през лятото на 1986 г. са предприети адекватни действия за недопускане следващо влизане на членове на неговата терористична група на българска територия. В същото време, именно в средата на 80-те години редица изявени палестински лидери, обявени на Запад за международни терористи заради организиране на множество кървави бомбени атентати, политически убийства и отвличания на самолети и заложници, пребивават в София и имат официални срещи с членове на българското партийно и държавно ръководство – Жорж Хабаш, Найеф Хауатме, Абу Аяд, Абу Дауд, Абу Джихад, Абу Аббас и др. Тези посещения предизвикват неофициалната американска реакция с връчване на „нон пейпър” от посланика на САЩ в София Мелвин Левицки на 28 януари 1987 г. Някои от аргументите на американската страна са коментирани допълнително по време на конфиденциалната среща между българския външен министър Петър Младенов и заместник държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед на 4 февруари 1987 г. [Док. № 73]

Последният раздел на документалния сборник е посветен на международното сътрудничество в борбата с тероризма. През 70-те години на ХХ век са приети важни международноправни документи, които трасират пътя към ефективно многостранно антитерористично сътрудничество – Хагската конвенция от 16 декември 1970 г. и Монреалската конвенция от 23 ноември 1971 г. за борба с въздушния тероризъм, Европейската конвенция за противодействие на тероризма от 27 януари 1977 г., Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници, приета от ОС на ООН на 14 декември 1979 г. и др. От документацията на Държавна сигурност проличава ясно, че българските тайни служби проявяват засилен интерес към националните законодателства в САЩ  [Док. №№ 79, 80,] и Западна Европа и създадените специални антитерористични формирования. Постоянен интерес предизвикват също  договореностите за двустранно и многостранно сътрудничество в рамките на НАТО и Европейската общност [Док. №№ 81, 83, 84, 89, 91, 94, 98]. Проблемите за международното сътрудничество в борбата с тероризма са специално споменати в заключителните документи на Виенската среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през януари 1989 г. и на първата балканска многостранна междуправителствена среща в Белград през февруари 1989 г. Разискванията по време на тези международни форуми предизвикват също така няколко експертни срещи на представители на външните министерства и службите за сигурност от Варшавския пакт. [Док. № 92]

В редица донесения на  българското външнополитическо разузнаване,  включени в разширения електронен вариант на документалното издание, се обръща специално внимание на предшественика на Европол – „Групата Треви”[23], която започва да функционира през 1976 г. с ежегодни заседания на министрите на вътрешните работи и на правосъдието на страните от Европейската общност. По време на ежегодните срещи в рамките на „групата Треви” през периода 1977 – 1989 г. са лансирани някои нови инициативи за многостранно сътрудничество: изграждане на европейска информационна мрежа с база данни за международни терористи (EIS), засилване на съвместния граничен контрол (особено след подписването на Шенгенското споразумение от 1985 г.), създаване на европейска полиция. Тези идеи намират по-късно законодателен израз в договорите от Маастрихт (1992 г.) и Амстердам (1997 г.) за Европейски съюз.

[1] Alex Schmid and Albert Jongman, Political Terrorism: A New Guide to Actors, Authors, Concepts, (Harvard University Press, 2005), p. 40-42.

[2] Повечето чуждестранни автори най-често се позовават на ежегодните доклади на Държавния департамент на САЩ Patterns of Global Terrorism, които са публично достояние от близо 20 години.

[3] UN A/RES/60/1. 2005 World Summit Outcome, p. 22-23; A/RES/60/288. The United Nations Global Counter-Terrorism Strategy, p. 1-3.

[4] История на тероризма от Античността до Ал Кайда, под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен, (София: Леге Артис, 2005).

[5] Татяна Кирякова, Йордан Баев, Костадин Грозев (съст.). Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност. Документален сборник, (София: КРДОПБГДСРСБНА, 2010)

[6] Вж. наши предходни публикации по тези проблеми: Йордан Баев, Костадин Грозев, „По въпроса за контактите на България с въоръжени политически групировки и терористични организации в годините на Студената война”, В: Мир и конфликти в Югоизточна Европа, (Кюстендил: ОИМ/ СУ „Св. Кл. Охридски”, 2006); Jordan Baev, “Bulgaria and the Armed Conflict in Central America, 1979 – 1989, New Archival Sources”, In:Armies and Politics, (Moscow: IPN, 2002); Jordan Baev, “Bulgarian Arms Delivery to Third World Countries, 1950-1989”, (Center for Security Studies, Zurich, September 2006) – www.php.isn.ethz.ch (видяно на 1 ноември 2010).

[7] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 375, л. 16; а.е. 828, л. 140; Рег. № І-2555/22.4.1985, „Проблемите на тероризма и организацията на борбата срещу него в капиталистическите държави”, л. 7, 9, 14, 35, 43, 69.

[8] България и близкоизточният конфликт през годините на Студената война. CD документален сборник(София: Издателство 96+, 2006). От юли 2010 тези документи могат да бъдат ползвани онлайн в дигиталната библиотека на СУ „Св. Климент Охридски” SU DIGITAL – www.sudigital.org

[9] КГБ и ДС: връзки и зависимости, разширен DVD вариант, (София: МТ Студио, 2010), с. 2812.

[10] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 118, л. 2-3; а.е. 122, л. 28-32.

[11] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. VІ-Л, а.е. 1381, т. 1, ИД „Пегас”, л. 13-16.

[12] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 95, л. 20-41.

[13] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 95, л. 127.

[14] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 573, л. 12-14.

[15] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 639, л. 126-131.

[16] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 722, л. 2-97.

[17] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 11а, а.е. 342, л.16.

[18] Wolfgang Kraushaar /Hrsg./, Die RAF. Entmythologisierung einer terroristischen Organisation, (Bonn: BPB, 2008).

[19] Sechi, Salvatore /Ed./: Le vene aperte del delitto Moro, (Firenze: Mauro Pagliai Editore, 2009).

[20] Hurriyet Daily News, Istanbul, 21 September 2010; Today’s Zaman, Istanbul, 23 September 2010.

[21] Документът е възпроизведен в дигиталния сборник Russian Foreign Intelligence, A CD ROM Volume, (Moscow: SVR RF, 1996).

[22] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 112, л. 219-222.

[23] TREVI – Terrorisme, Radicalisme, Extremisme et Violence Internacionale.

Източник: nauka.bg

Автор: Николай Драгостинов

Основният закон, наречен още конституционен или учредителен, съдържащ правни норми от най-общ характер и поставил си за цел формиране на придържащо се към идеите на хуманизма общество, възниква в писмена форма през втората половина на XVIII и XIX век. Неговото предназначение тогава е било да отмени юридическата власт на монархическия абсолютизъм и образуването на нов източник на правото, който да бъде прилаган върху обществените отношения в духа на идеите за естествените права на човека, обществения договор и принципа за разделение на властите. За първи път бива конституиран основният закон на САЩ в 1787год., следван от създадената през 1791год. първа конституция на Франция. През този период, както е отбелязал доц. Росен Ташев в своята книга „Обща теория на правото”, конституциите изпълняват единствено политическа роля. Те придобиват качеството „източник на правото” по-късно, в резултат на еволюция на политическите и правните идеи. Минава повече от век, преди европейските юристи да поставят въпроса за принципно различната роля на конституцията като върховен закон и за механизмите, чрез които тя да бъде включена в системата на позитивното право. Главен проблем тогава е била нуждата да бъде установена система, в която нормите на конституцията като основен закон ще имат върховенство над останалите източници на правото. Приема се, че принципът за подчинение на правораздавателните съдилища на останалите закони не трябва да бъде нарушаван; това е причината да бъде създаден конституционен съд като специализиран юрисдикционен орган. След Втората световна война конституциите в Западна Европа, а от началото на 90-те години – и тези в Централна и Източна Европа, се превръщат в източник на правото. В рамките на съответната система на правото, той притежава две основни характеристики: върховенство и основополагащ характер. Върховенството на конституцията като източник на правото е юридически израз на нейния политически характер – израз на учредителната роля на суверения народ. То означава приоритет спрямо всички останали източници на правото (както и останалите юридически актове) в рамките на съответната правна система. Основополагащият характер на конституцията означава съобразяване с нейните норми и принципи при изграждането и развитието на правната система, при обосноваване на юридическите решения и актове.

По своята същност, конституцията не може да служи непосредствено за уреждане на естественоправния живот. По-скоро тя служи за основа, върху която се поставя и развива този живот. Правните принципи, които се съдържат в нормите на основните закони, отбелязват неотменните изисквания, на които трябва да отговаря всяко позитивно законодателство и всеки правноуреден правен и обществен живот. Те се отнасят до организацията на държавата, т.е. до върховните държавни органи и техните функции, до органите на държавното управление и държавната власт, до отношенията им с гражданите, до основните права и задължения на гражданите и т.н. Някои по-нови конституции съдържат и основни норми, които уреждат общественото и стопанското устройство на държавата, и др.

Конституцията трябва да бъде приета по начин, съответен на ролята, която изпълнява в обществото и държавата. Основен принцип на съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Тя се осъществява от народа или непосредствено, или чрез избрани от него органи. Тъй като консъитуцията действа за дълаг период от време, а промени в нея се извършват рядко, налага се изводът, че би следвало да се предпочете тя да бъде създадена непосредствено от народа по пътя на пряката демокрация. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на Конституцията. Вторият възможен начин на демократично упражняване на властта от наода е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от специално избран орган, който има качеството на орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията; той не се включва в системата от държавни органи за текущо упражняване на държавната власт.
Конституцията регулира основните въпроси на обществото и държавата. Съдържанието на модерните конституции обхваща три основни групи принципи и норми.
Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. Това са основните параметри, които публичните институции са длъжни да поддържат и в рамките на които трябва да ограничават своята активност.

Втората основна група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин – като член на обществото и държавата. Още първите модерни конституции включват този кръг въпроси като съществена част от своето съдържание: френската Конституция от 1791год. включва Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789год.; американската Конституция от 1787год. бива допълнена през 1791год. с десет така наречени поправки, регламентиращи правата на американските граждани (към момента тези поправки са 26, последната е от 1971год.). през последните педесет години материята, свързана с правата на човека и гражданина непрекъснато увеличава своя обхват, нормите, регламентиращи тези права, се увеличават, а тяхната защита се засилва.

Третата, най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт. Конституцията регулира изчерпателно компетентността на централните държавни органи – законодателната власт (Народното събрание), президента, изпълнителната васт, съдебната власт, както и органите на местно самоуправление и местна администрация. Специална глава е посветена на Конституционния съд.

Принципите и нормите на Конституцията действат по два начина: непосредствено – като регулират поведението на правните субекти; опосредствено – чрез тях Конституционният съд, ако има такъв в съответната държава, прави преценка на нормите на законите и на международните договори.

Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако текстът съдържа правна норма, определящо е нейното ествество. Ако нормата е самоизпълнима (self-executing) – предписва спазването на определено фактическо поведение, тя може да бъде непосредствено приложена, като съдята единствено трябва, поради абстрактността на конституционните норми, да конкретизира правилото за поведение. Ако нормата е несамоизпълнима (non self-executing) – предписва достигането до определен резултат, но не и фактическо поведение, чрез което той може да бъде достигнат, нейното непосредствено действие не е възможно. Освен правни норми, текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Начинът на действие на правните принципи е по-различен в сравнение с нормите. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Непосредственото действие на конституционните принципи се състои в това да насочват съдята към прилагане на една или друга конституционна норма. Преамбюлът на Конституцията представлява нейна неразделна част, а неговите разпоредби които формулират конституционни принципи и ценности, също имат непосредствено действие.

(*Снежана Начева*) Невинаги конституционните принципи са изрично формулирани и текстуално възпроизведени. Достстъно е конституционният законодател да е изхождал от тях като конституционна идея при конкретна правна уредба на дадени основни отношения. Това, разбира се, не отрича юридическата целесъобразност на изричното формулиране на конституционните принципи или поне на най-съществените от тях. Чрез високата степен на правна абстракция при това формулиране се постига по най-икономичен начин най-голям обхват на висша правна закрила на преценените като основни обществени отношения, чието утвърждаване и развитие принципът, като основна насока, гарантира. До голяма степен подходът и изборът на конституционния законодател са предопределени от времето, в което се създава една конституция, от традициите, които има конституционализма на съответната държава, от материалните условия, от политическото статукво в дадено общество, от народнопсихологията, от политическата грамотност на гражданите, макар и в известен смисъл подходът да може да бъде разглеждан и като въпрос на законодателна техника.

Много подходящ принцип, потвърждаващ истинността на твърдението за неписаните и неформулирани, но действени и действащи конституционни принципи са т.нар. „Основни принципи, припознати (или установени) от законите на републиката” на съвременния френски конституционализъм. Тази формула, използвана от доктрината във Франция, и от Конституционния съвет на Петата република, се налага във връзка с обособяването на един широк „блок за конституционност” (bloc de constitutionnalite), който надхвърля конституционната рамка на писаната Конституция.
Принципите, в това число и конституционните, могат да бъдат степенувани. Те отразяват различна степен на общност, имат по-голям или по-малък обхват на приложение, по-голямо или по-малко влияние върху самата Конституция и извън нея върху действащото право като цяло, върху отделните негови отрасли или дори само върху отделни институции. Според класификацията на принципите на Конституцията, те могат да бъдат изградени на основата на различни критерии и подходи в зависимост от целите на съответното представяне. В нашия случай, ако вземем за измерител съдържащата се в Конституцията на отношението човек-държавна власт и свързаната с това вътрешно изискуема демократичност на конституциите, степента в която конституцията отразява, закрепва и гарантира народовластието като своя вътрешна същност, безспорно ще изведем като карайъгълен камък в конституцията не толкова конкретни институции, колкото принципите, върху които тя се изхгражда и действа. Към тях аргументирано можем да отнесем:

– принципа на хуманизма;

– принципа на демократизма, разбиран като народовластие;

– принципа за разделение на властите;

-принципа за законността.

Сигурно ще се намерят достатъчно основания тук да бъдат отнесени и други принципи. Но в никакъв случай не може да се отрече първостепеното значение на посочените четири, за оформената в продължаващата трети век свое съществуване най-обща представа за конституцията.

По исторически замисъл и предназначение, конституцията е най-хуманният исторически акт, който определя глобалния модел на взаимоотношенията между човека и гражданина в едно общество и държавата по начин, поставящ непристъпни юридически граници на вмешателството на държавата, на държавната власт в гражданското общество и в автономията – физическа и духовна – на човека. Затова основните права на човека, както и основните права и свободи на гражданина, заедно с основните му задължения, основите на правния статус на човека и гражданина, са конституционно закрепени на едно от първите, нерядко и на първо място в системата на конституционния акт. Обхватът и характеристиката на тези права, свободи и задължения тук могат да бъдат един от безспорните измерители на демократичната същност на дадена конституция.

Конституцията също така, може да действа опосредствено – чрез решенията на Конституционния съд. В този случай тя служи като мащаб за преценка на конституционността на нормите на действащите закони и на нормите на сключваните международни договори. Във втората хипотеза възможно е Конституционния съд да бъде сезиран с искане да бъде обявена противоконституционността на международен договор преди неговата ратификация. Ако Конституционния съд установи несъответствие с Конституцията, по силата на решението нормите от международния договор не могат да бъдат ратифицирани и да влязат в юридическа сила.
Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото право. Като изтчник на правото, Конституцията представлява „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не може да й противоречат” (чл. 4, ал.1 от българската Конституция). Изразът „другите закони” трябва да се приемат в неговия най-широк смисъл – не само законите или нормативните актове на държавните органи, а всички действащи източници на правото.

За първи път основният закон е конституиран в България от Учредителното събрание в Търново на 10 февруари – 16 април 1879год. В дейността на му вземат участие 231 депутати. От тях 89 били избрани пряко от народа, 118 заседавали по право, в качеството на служители от правораздавателните служби, а 24 били назначени от руският императорски комисар княз А. Дондуков-Корсиков. За председател на събранието бил избран видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, а за подпредседатели: П. Каравелов, Т. Икономов и Варненско-Преславският митрополит Симеон. Тъй като в проведените избори се оказва, че мюсулманските представители са много малко на брой, императорският комисар назначава 11 от „най-почтенните и благонадеждни мюсулмани”, които заедно с избраните да съответстват приблизително на съотношението 1 депутат на 10 000 души от мюсулманското население. Вземат участие и по един представител на Рилския манастир, Одеското българско настоятелство и Виенското благотворитено дружество „Напредък”. На депутатите бил предложен проект за Органически устав, изработен от С. И. Лукиянов и преработен от руското правителство, което те могли свободно да приемат или отхвърлят. След приемането на Устава, издигнат още по време на неговото изготвяне до ранг на Конституция, Учредителното събрание се саморазпуска.

Създаването на първата българска конституция следва от постановленията на международните договори, а проектът се изработва от руската администрация, но като краен резултат тя е дело на търновските учредители. В нея сполучливо се съчетават националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина. По един своеобразен начин, тя отразява свободния и демократичен дух на българския народ и принципите за народовластие, свобода, равенство и неприкосновеност на собствеността, които се поставят в основите на нашето държавно-политическо и обществено устройство. Нейното непреходно значение се изразява в това, че тя усвоява господстващите през XIX век идеи за политически либерализъм и демокрация, както и принципите за икономически либерализъм.

Като първоизточници за проектоустава се използват сръбският Органически устав от 1869год. и Румънската конституция от 1866год., които са преведени на български език.

Органическият устав на Сърбия от 1869год., известен като „Наместнички устав”, способства за по-нататъшното развитие на процеса на създаване на независима сръбска държава. От него са заимствани постановленията, които се отнасят до Беликото и Обикновеното народно събрание, Държавният съвет, Държавният съд за търсене на отговорност от министрите, колективното изборно регентство. С известни, сравнително добре обмислени изменения, се възпроизвеждат и постановленията, които дават законодателна инициатива на княза, установяват реда за обсъждането и приемането на законите и нормират издаването на наредби от Минирстерския съвет, имащи силата на закони, правото на княза да свиква и разпуска Народно събрание, неприкосновенмостта на народните представители, правомощията на парламента да обсъжда и приема бюджета на държавата, да разрешава заеми, извършването на разходи и др.
Значително по-малко са заемките от Румънската конституция. Те се отнасят до невъзможността на княза да бъде управител на друга държава без съгласието на Великото народно събрание; определянето на източноправославната вяра за официална и за независимостта на българската църква; правомощията на Минирстерския съвет да управлява страната, в случай че князът почине, до времето, когато новия монарх положи определената от конституцията клетва; въвеждането на задължително първоначално образование за всички граждани и др.

Върху първоначалния проект за Органически устав оказва влияние и руското законодателство, от което са взети изцяло найменованията на първите четири глави на проектоустава, както и някои други текстове.

„Органически устав” като държавноустройствен акт е с по-нисък ранг от „Конституция”. Органически устав имат страни, които нямат пълен суверенитет, защото са подчинени на друга държава. Наименованието на българския държавноустройствен акт е „Органически устав”. Това е следствие от обстоятелството, че както по Санстефанския, така и по Берлинския договор княжеството е васално на Високата порта. Установеното международно положение на България е неприемливо за търновските учредители. Затова се предлага и събранието приема единодушно наименованието „Органически устав за държавно устройство в Българското княжество” да се замени с „Конституция на Българското княжество”. Като се ръководят от същите съображения, депутатите гласуват да се отхвърли фрагментът от чл.3 на проекта „във васални отношения на Блистателната порта”. Тези текстуално промени обаче не променят международните договорености по отношение на статута на страната.
Първото сериозно предложение за допълване на конституционния текст е направено при обсъждането на глава I „За земята (територията) на Княжеството”. Приобсъждането на чл.3 сопред който „територията административно се дели на окръжия, околии и общини”, се развиват дебати, от които проличава, че депутатите приемат административно-териториалните единици за основа на местнатадецентрализация и самоуправление. Приема се нова алинея към текста, според който „Особен закон ще се изработиза наредбата на това административно деление върху началата на самоуправление на общините”.

При обсъждането на размера на цивилната листа на държавния глава се проявява пестеливостта на първите народни представители към изразходването на средствата на данъкоплатците. По този повод Симеон Радев пише: „Идейните различия на партиите се заличаваха съвсем като се касаеше до въпроси, които дълбоко засягаха демократичния инстинкт на нацията”. Събранието приема княжеската цивилна листа да бъде в размер на 600 хил. лева, която сума според някои депутати е „нито малка, нито голяма”. По подобни съображения депутатите отхвърлят възможността князът да бъде даряван с държавни имоти (чл.35 от проекта).

Като се следва съответния текст от сръбския устав, но със значителни промени, се приема чл.47, по силата на който князът може да издава наредби със силата на закони.
По предложение на депутати се приема нов чл.58, според който „Титли за благородство и други отличия, също и ордени, не могат да съществуват в Българското княжество”. Предложението да не се раздават ордени предизвиква допълнителни разисквания, които прикючват с компромисния чл.59 – „На Княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война само на военни лица”.
По предложение на М. Балабанов, Учредителното събрание приема нов чл.61, който ще прави чест на Българската конституция”, заимстван от Гръцката конституция със следното съдържание: „Никой в Българското княжество не може да купува, ни да продава човешки същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”.

Бурни спорове се развиват при обсъждането на глава VIII „За свободата на печата” и глава IX „За свободата на събранията”. В тях се проявяват политическите пристрастия на консерваторите и либералите, относно характера на Българската конституция. В защита на свободата на печата се изказва д-р. Г. Странски, Др. Цанков и д-р. К. Помянов. Събранието приема чл.79, който прогласява: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите” православното духовенство чрез митрополит Милетий предлага да се даде право на Светия синод на Българската православна църква да упражнява цензура върху каноническата литература и догматическите съчинения, което се отхвърля от мнозинството.

За търновските депутати нормираното в проекта право на гражданите „да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за товадозволение” е недостатъчно. Народният представител Д. Моллов предлага събранието да приеме текст, който да позволява на българските граждани да се обединяват в дружества. Срещу това възразяват консерваторите, но мнозинството утвърждава направеното изменение.

Както следват учението за разделението на властите и конституционната доктрина, участниците в Учредителното събрание приемат чл.13, който прогласява: „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Княза. Отношението на тия места и лица се определя чрез особени наредби”.

Приемането на тази разпоредба от Учредителното събрание става безпроблемно, по нея няма разисквания. Единствено депутатът Димитър Маринов предлага нова редакция със следното съдържание: „съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които издават своите сентенции по закона и сетне изпълнителната власт ги туря в действие в името на княза”. Направеното предложение се отхвърля от събранието.

Впоследствие Търновската конституция е изменяна през 1893год. и 1911год., но при това не се включват текстовете, свързани със съдебната власт. Затова не е възможно да се анализират възгледите на народните представители за третата власт.
Лаконичното постановление на чл. 13 от Конституцията е основополагащо за устройството на съдебната власт в България. Този конституционен текст предписва съдебната власт да бъде самостоятелна и независима както от изпълнителната, така и от законодателната власт. По законодателен път се определя начинът на конституиране на съдебните учреждения, редът за назначаване на съдебните органи, кръгът на правомощията им, начинът, по който се извършва работата в тях.

Търновската Конституция съдържа норми, които имат непосредствено отношение към правата на човека и осъществяването на правосъдието.

Преди всичко тя утвърждава принципа за законност и прогласява като източник на правото само „законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан” в нея (чл.43). Равенството на гражданите пред нея законите и забраната за разделение на населението на съсловия (чл. 57) са принципи, осигуряващи достъп до еднакви съдебни органи, които прилагат точно и еднообразно законите.

Пряко отношение към съдебната власт има и чл. 73, според който „никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний съд, която вече е добила законна сила”. Тази конституционна разпоредба е гаранция за правото на гражданина да бъде съден от законоустановен съд, който има предоставени правомощия за това. В тази връзка е и принципът за законоустановеност на наказанието (nulla poenta sine lege), закрепен в чл. 75, ал.1, по силата на който „Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите”. Той гарантира статута на гражданина и се разбира като преграда срещу произвола на държавата.

От съществено значение за гражданските права и функционирането на новото демократично правосъдие е конституционната норма, постановяваща че „мъчения при каквото и да е обвинение, също и конфискация на имот се запрещават” (чл. 75, ал.2). в тази връзка следва да се посочи и разпоредбата на чл.74, според която: „Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите”. Конституцията охранява не само неприкосновеността на жилището, но и кореспонденцията – „Частните писма и частните телеграфически депеши съставляват тайна и се броят за неприкосновени” (чл. 77).

Търновската конституция не определя визираните в чл. 13 „съдебни места и лица” като общи граждански съдилища, както е направено в други страни, но тя регламентира създаването на специалми, военни съдилища. Според чл. 72 в редакцията от 1879год. „По работи криминални военни лица се намерват на действителна служба.” В резултат на неразбиране на нистинския смисъл на конституционната разпоредба с действащото законодателство – Военносъдебният закон и Законът за углавното съдопроизводство, се налага безусловната подсъдност на военните лица на военен съд, дори за престъпления, „които нямат нищо общо с дисциплината и званието на войника”. Вследствие от такова тълкуване военните съдилища са се утвърдили като съсловни правораздавателни органи, а това не се приема от обществото. Затова се налага коренно реформиране на военното правосъдие и изменение в тяхната подсъдност. Според министър-председателя Александър Малинов затрудненията идват от използването на прилагателното „криминални”. За да се премахне неяснотата, се предлага да се постанови, че „съставът, подсъдността и устройството на военните съдилища, правата и задълженията на съдиите ще се урежда с особен закон”.
Петото Велико народно събрание (ВНС) през 1911год. променя текста на чл. 72, който придобива следното съдържание: „Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на цействителна служба, се съдят от военни съдилища и кои – от общите съдилища.” Той става конституционна основа за последваща уредба на подсъдността на военните съдилища в съответствие с разбирането на общите и особените задължения на военните лица и необходимостта от строга дисциплина в армията.

Изключително важно значение има създадената през 1911год. алинея 2 на чл. 73 от Конституцията, по силата на която на територията на Царство България „Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакакъв предлог и под каквото и да е найменование.” Според Александър Малинов, който е вносител на тези изменения на Конституцията, това допълнение е необходимо „за да се изтъкне ясно и категорично … че никой не може да бъде съден, освен от ествествения си и законоустановен съдя, и че изключителни съдилища и комисии се забраняват”.
Независимо че според чл. 73, ал. 1 никой не може да бъде наказан, освен с присъда от „надлежния„ съд, конституционния принцип се нарушава през различно време в периода от 1879-1911год. Особено драстично е нарушено при режима на пълномощията. Тогава по доклад на Минирстерския съвет в указ на Александър Батенберг се създават специални военни съдилища, които с помощта на назначените „чрезвичайни комисари” са компетентни да съдят чиновниците на изпълнителната и полицейско-административната власт, които извършват действия, „имеющи характер на възбуждане към мятеж(размирица) и неподчинение на законно установените власти”. Тези извънредни трибунали се състоят от председател – командир на дружина, и двама капитани или поручици, командващи роти. Съдилищата могат да налагат само два вида наказания: „1. смъртна казън и 2. на затвор не повече от един месец.”. Присъдите се постановяват по действащия военен устав за наказания. Смъртните присъди се утвърждават от военния министър и се изпълняват 24 ч. след произнасянето им.

С третата алинея на чл.73 се допуска създаването само на военн-полеви съдилища. Като специални съдебни органи те правораздават „във военно време или когато при належаща опасност произходяща от външно нахлуване или въоръжено въстание, страната или част от нея се обяви във военно положение…”
Конституцията от 1879год. дава определени правомощия в съдебната власт на държавния глава. Преди всичко следва да се отбележи конституционната възможност на княза да субспендира положението на чл. 73 и 74 на основния закон. Тази недемократична норма през 1911год. от V ВНС. Според Сн. Начева отмяната на чл.76 и изменеието на чл.72 са „допълнителни гаранции за зачитане правата и свободите на гражданите”.

Със специален закон се определя отношението на княза (царя) към независимите от него „съдебни места и лица”, които правораздават от негово име. Той има право:
– да смекчава и да отменя наложени наказания, по начин, определен в наказателното съдопроизводство (чл.14);

– да помилва по наказателни дела(чл.15);

– на амнистия, която се осъществява съвместно с Народното събрание.

Наред с общите и специалните съдилища, Конституцията предвижда създаването на особен Държавен съд, който да съди министрите, когато народното събрание ги обвинява „за измяна на Отечеството или княза; за нарушение на Конституцията; за предателство или някаква вреда, причинена на Княжеството за лична облага.”

Въпреки че изпълнява функцията на основен закон, Търновската конституция по време на своето съществуване не оказва особено влияние върху общрествено-политическте процеси в България заради нежеланието на политическите сили да се съобразаяват с нейните принципи и норми. Тя окончателно губи своята юридическа сила през 1947год. с приемането на републиканската Конституция на Народна република България от VI Велико народно събрание, която отделя значително място на съда и прокуратурата. В това отношение, тя следва системата на съветската конституция от 1936год., възприета и от конституциите на другите социалистически страни. Нормирането на двете институции в глава VI „Народни съдилища и прокурорски надзор” подчертава съществуващи общи характеристики и дейности, защото „както съдилищата, така и прокуратурата имат за главно предназначение, за основен предмет на своята работа защитата на правото.” Тя установява основните положения за организация и дейност на съдилищата, които ще се доразвият впоследствие в приетите закони. От конституционните разпоредби се извличат принципите, върху които се изгражда новата съдебна система:

– правосъдияето се осъществява само от законоустановените съдилища (чл. 82, ал.5);

– стздаването на особени съдилиша се извършва със закон (чл. 59). Към момента на приемането на Конституцията като особени правораздават само военните съдилища;

– право на защита пред съдилищата (чл. 82, ал. 6);

– съдиите са независими (чл. 56);

– участие на обществеността в праворазвдаването чрез съдебни заседатели (чл. 57);

– изборност на съдийския състав (чл.58). Всички съдии и съдебни заседатели се избират, освен в посочените от закона случаи.

– върховен съдебен надзор над всички съдилища в страната се упражнява от Върховния съд.

Конституцията от 1947год. не отрича някои от съдоустройствените принципи, които са отменени при действието на отменената Търновска конституция и законодателството, свързано с организацията на съдилищата. Запазените принципи и норми обаче получават ново „класово партийно” съдържание.
Според М. Геновски, републиканската конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие със с ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е изведена от съдебната система и се поставя на подчинение на Народното събрание, което избира главен прокурор на народната република (чл.63). той извършва върховен надзор за точното изпълнение на законите от държавните органи, длъжностните лица и гражданите. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанскитеинтереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната.”

С Конституцията се полагат основните принципи на социалистическата прокуратура:

– централизация;

– единство и единоначалие;

– независимост;

Посочените принципи обаче са само базата, върху която се изгражда бъдещата съдебна система. Конституцията предписва да се приемат съответни закони, уреждащи организацията и дейността на съда и прокуратурата. В съответствие с разпоредбата на чл. 45, ал. 3 от основния закон се приема Закон за стдене на членовете на правителството, според предписанието на чл.60 – Закон за устройството на народните съдилища. Духът и съдържанието на конституционните текстове на чл. 62, 63 и 64 налагат приемането на Закон за прокуратурата.

Юридическата сила на конституцията приключва през с референдума от 1971год., който утвърждава новата конституция на Народна република България. Тя съдържа редица важни постановления, свързани с правата на гражданите и правосъдието. Тези постановления изразяват приемствеността с предходната конституция, като ги развиват и обогатяват.

В главата, посветена на основните права и задължения на гражданите, се регламентират важни граждански и политически права и свободи на личността:

– равенство на гражданите пред законите (чл.35, ал.1);

– забрана за привилегии или ограничаване на правата на гражданите, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование, обществено и материално положение (чл.35, ал2);

– гарантиране на свободата и неприкосновеността на личността (чл.48, ал.1);

– забрана да се задържат гражданите за повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора (чл.48, ал.2);

– отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или незаконни действия на нейните органи или държавни лица (чл. 56, ал.1);

– неприкосновеност на жилището (чл.49);

– неприкосновеност на кореспонденцията, на телефонните разговори и далекосъобщенията, освен при мобилизация, военно положение или при разрешение на съда или прокуратурата (чл.51).

– законоустановеност на престъпленията и наказанията (чл.136, ал.1);

– забрана за обратна сила на наказателните закони (чл.136, ал.4);

– наказанията да се наллагат само от установените съдилища (чл.138, ал.4);

– право на гражданина (обвиняемия) на защита в съда (чл.138, ал.1 и 2).

Конституцията запазва съда и прокуратурата като самостоятелни структури.
Правосъдието в Народна република България се осъществява от съдилищата, които с обща юрисдикция биват: Върховен съд, окръжни съдилища, районни съдилища и военни съдилища. Извън тях, Конституцията допуска създаването със закон на специални съдилища, които да разглеждат определени видове дела. Не се допуска учреяването на извънредни съдилища.

Върховният съд е най-висш съдебен орган и осъществява съдебен надзор върху дейността на всички съдилища и особени юрисдикции в страната. Като върховна съдебна инстанция той осигурява точното и еднаквото приложение на законите от съдилищата и особените юрисдикции.

Надзорът за точното и еднаквото изпълнение на законите се осъществява от главен прокурор. Той се избира за срок от пет години, но може да бъде отзован преди изтичането на срока. Главният прокурор носи отговорност пред Народното събрание, а е периода между сесиите – пред Държавния съвет. Той назначава и уволнява всички прокурори. Прокурорите са независими и се подчиняват само на закона (чл.135, ал.1).
Прокурорската институция защитава правата и законовите интереси на гражданите, като организира и води борба против престъпленията и други правонарушения, взема мерки за предотвратяването им и привлича извършителите на престъпления към отговорност. В нейните правомощия е отмяната на противозаконните актове и възстановяването на нарушените права. Като особено задължение Конституцията й вменява да „бди особено за предаване на съд н наказване извършителите на престъпления, които увреждат независимостта и суверенитета на Народна република България и нейните политически и стопански интереси” (чл.133, ал.4).

Премахването на основния закон от 1971год. с приемането на действащата конституция на Република България не става моментално след възникването на предпоставките му. Това е процес, който възниква още по време на промените от края на 1989год., довели до разпадане на еднопартийния модел за управление и изграждане на обществено-политическа система по образец на западните демократични държави. Пъровначално бъдещият характер на основният закон става обект на разискване във връзка с искането да се отмени чл.1 от тогава действащата конституция и самата отмяна, станала на 15 януари 1995год. На 12 март за първи път се уточняват и основните параметри на Закона за изменение на Конституцията, който бива разработен на съвместно заседание, проведено от представители на правителството и новосформираните опозиционни партии, известно като Кръглата маса. За изменението на действащата конституция договореностите са постигнати в рамките на премахването на всички идеологизирани текстове. Основният елемент от решенията е и формоирането на институцията на държавен глава. С пространното споразумение от 29/30 март 1990год. са определени параметрите на изменението. Остава на действащото Народно събрание да приеме текста. На трети април законът бива приет.
Законът е и единственият случай на цялостно изменение на Конституцията от 1971год. След като идеологическият преамбюл е отменен в чл.1, България е обявена за парламентарна държава. Възстановява се конституционната реалност на българския парламентаризъм. В чл.5 са описани основните принципи на политическата система, които са посочени като договореност на Кръглата маса. Възстановява се, макар и малко срамежливо, правото на частна собственост (чл.14, ал.1). Остава комунистическата трактовка на собствеността на частна и лична.

Особено внимание заслужава глава V. След като отменя Държавния съвет и въвежда институцията на държавен глава – дълго оспорваното име председател/президент, без това да е дискутирано на Кръглата маса, в изменението се прокарва полупрезидентски тип управление. Така с чл.92 на президента се дават правомощия да сменя министрите, когато не заседава Народното събрание, да назначава и освобождава по предложение на министър-председателя ръководителите на централните държавни институции.

Запазен е текста на чл.3, ал.1, който предвижда държавата да „развива и укрепва дружбата, сътрудничеството и взаимопомощтта със Съюза на съветските социалистически републики и другите социалистически и съюзнически страни”.
Другото значимо решение на Кръглата маса засяга изработването на новата Конституция. Предвижда се това да бъде осъществено от Велико народно събрание в рамките на една година и половина, считано от март 1990год., след което да се проведе референдум за нейното приемане.

На 10 и 17 юни 1990год. се провеждарт избори за ВНС. Чак на 3 януари 1991год. политическите партии, получили мандат за участие, постигат трайно споразумение за съставяне на коалиционно правителство, което се връща към основния въпрос на парламента – изработването на Конституция. Поставен е нов срок – до края на март 1991год. да бъде готов новият основен закон на страната. За сравнително кратко време в парламента постъпват 18 проекта за конституция.

След драматични дебати между участниците в парламентарните формации, на 9 юли е приета сега действащата Конституция на Република България. На 12 юли тя е подписана тържествено. Конституцията има преамбюл, една нова глава за българската конституционна практика, наречена „основни начала”, глава посветена на основните права и задължения на гражданите, и глави, регламентиращи висшите институции на държавните власти. Повявата на глава „Основни начала” е резултат от дефинираната нова стратегическа цел, стояща пред българското общество. Новата конституция трябва да се изгради върху нови и ясно дефинирани принципи, които да гарантират свободно и демократично управлявано обществото. Закономерно в тази глава се реламентират формата и принципите на управление на државата (чл.1, 2, 4, 7 и 8), очертани са приложното поле на Конституцията (чл.5), личните, гражданските, политическите и религиозните свободи (чл.6, 11, 12, 13, 14 и 16), собствеността (чл.17), ролята на държавата в икономическите отношения (чл.18-20), както и принципите на външната политика (чл.24).

Така формулираните в Конституцията принципи несъмнено отразяват едни от най-високите постижения на модерния конституционализъм. Най-дискутираните предписания на този основен закон, са ограниченията като забрана да се създават партии на етническа, расова и верска основа (чл.11, ал.4), забрана религиозните общности и верските ужеждения да се използват за политически цели (чл.13, ал.2), както и сдруженията на гражданите, включително синдикалните, да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност (чл.12, ал .2), както и изричната забрана на чужденци и чуждестранни юридически лица да придонбиват право на собственост върху земя (чл.22, ал.1).

Освен обширните и детайлно записани права, свързани с естественото право, са регламентирани и граждански политически свободи, възникнали в резултат на обществената и технологичната революция след Втората световна война. Така са регламентирани формите и пътищата за разпространение и получаване на информация, чрез слово, изображение и звук (чл.39), въведеният конституционен принцип, че „всеки има право да търси, разспространява и получава информация” (чл.41, ал1), както и правото на гражданите „на информация от държавния орган или учреждения по въпроси, които представляват за тях законен интерес” (чл.41, ал.2).
Конституцията детайлно описва правомощията и институциите на трите отделни една от друга власти. Запазва се еднокамарния парламент. Подробно са описани правомощията, начинът на свикване, основните принципи на вътрешна организация и функциониране на Народното събрание. Регламентирани са и взаимоотношенията с другите висши държавни институции, така че се осигурява политическият приоритет, а с това – и парламентарният характер на управлението.

Държавният глава според Конституцията е президентът. Той е изведен извън системата на разделените държавни власти и олицетворява единството на нацията. Конституцията предвижда и институцията на вицепрезидент, който, както и президентът, се избира пряко от народа. Макар избран пряко от народа, основният закон очертава доста ограничени функции на президента – няма право на законодателна инициатива, а единствено на отлагателно вето. Също не му е дадена възможност при каквито и да е обстоятелства да разпуска Народното събрание.
Изспълнителната власт се ръководи и осъщствява от Минирстерския съвет. Ясно е очертана, за пътви път в българския конституционен текст, ролята на министър-председателя.

Особено значима е главата, посветена на ъдебната власт и нейните институции. Това е първата демократична конституция, която подробно регламентира същина та и конституционалната организация и функциониране на съдебната власт. Тя е организирана в няколко съдебни системи – Върховен какационен съд, Върховен административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Прокуратурата се оглавава от главен прокурор и тя е част от съдебната власт. Адвокатурата е регламентирана като свободна, независима и самоупраляваща се. Работата на съдебната система се управлява от Висш съдебен съвет в състав от 25 човека. Съдебната власт се осъществява от несменяеми съдии.
За първи път в българската история се появява един нов орган за съдебен контрол над законодателната дейност – Конституционен съд. Това е една от най-важните крачки към модернизиране и спазване на върховенството на конституцията и законите, като при това той запълева със своите решения и „белите петна” в конституционните текстове. Така се преодолява една от най-сериозните слабости в конституционната практика.

Конституцията, естествено, регламентира начина на изграждане и функциониране на органите на местната власт.

Действащата Конституция връща в системата на държавното управление още един орган – Великото народно събрание. Неговата функция и състав са описани в Глава „Изменение и приемане на Конституцията. Приемане на нова конституция”. Това е очевиден отглас от структурата, наложена от политическите решения на Кръглата маса.

През последните 120 години държавен живот, българското държавно устройство и обществени отношения са изграждали и са имали своята конституционна регламентация. Конституционният и правовият характер на властта и управлението, колкото и на моменти да имат изкривен и условен характер, все пак се основават на конституционния и правов ред. Това е и основанието да смятаме днешните демократични промени, като връщане към свои конституционни и държавни принципи. А чрез това – към правовия и цивилизования свят, към който ние, българите, сме принадлежали в модерно време.

За съжаление, българската конституционна практика през последните 125 години е белязана не само с възходи и градивност, а също и с посегателства върху принципи. Съществуват един кръг въпроси, които многократно са поставяни и разисквани, но така и не са намерили решение в българския конституционализъм.Може би най-важният е започналият още от Учредителното събрание през 1879год. дебат за принципите на народното представителство. Нашите конституции не дават ясно решение на цялото съдържание на понятието народен и държавен суверенитет, които се изразяват в суверенитета на населението и на управляваната от него територия. Така и до днес българския парламент остава еднокамартан с амбицията, че представлява едновременно и народа, и териториалната цялост, чиято долна камара да представлява суверенитета на народа, а горната – равнопоставеността на всяка част от територията на страната. Отхвърлянето на няколко пъти на тази двукамарна система поради нерешените национални проблеми или политическата обремененост на издигналите я сили, ни е лишило и от една друга възможност – текущия конституционен контрол върху дейността на законодателството. Това е основното задължение на втората камара – да следи за допустимостта, от конституционна гледна точка, да се приеме даден закон. Конституционният контрол, изразен за първи път като идея в българската конституционна практикав проект от средата на 30-те години на XX век, все пак намира своето решение след 1991год. в създаването на Конституционния съд. Остава открит въпроса за възможността за сезиране на тази висша институция. По сегашната конституционна практика това е достъпно само за един кръг висши институции на властта и абсолютно недостъпно за гражданското общество, за което е предназначена всяка демократична конституция.

През тези 120 години остава открит въпросът за мястото, ролята и пълномощията на българския държавен глава. Тема, дискутирана и в контекста на Търновската конституция, през комунистическите варианти, до днешния ни основен закон.
Българските конституции и конституционни проекти, въпреки всичко, ни определят като принадлежащи към един цивилизационен кръг.

И все пак, въпреки затрудненията при намиране на ефективни начини за подобряване на обществената организация, безспорен е възходящия път в прилагането и развитието на конституционната практика както в България, така и в останалия свят. Поредната глобална вълна на демократизация в края на ХХ век изведе конституционното право на преден план в политическия живот. Конституционната практика все по-често застава в центъра на политическия дебат. Това е така, защото развитието на цивилизационния процес предполага въвеждането на засилени гаранции за гражданската свобода и осъществяване на публичната власт в съответствие с предварително установени правила. В развитите си форми демокрацията се утвърждава не само като власт на мнозинството, но и като управление, при чието функциониране се зачитат правата и интересите на малцинството.

В съвременния свят, политическия живот постепенно се освобождава от своите „силови” елементи, като същевременно в обществото се повишава степента на съгласие върху основните демократични ценности. Възникващите обществени конфликти приемат конституционна форма, а решението им се осъществява чрез нормални институционни канали. Конституциите, които отдавна вече са всеобщо явление с глобален характер, се превръщат в ключов фактор за оценка на демократичния политически режим.

В разнообразието от идеи, принципи и институции се очертават основните етапи и общественхи тенденции в еволюцията на конституционализма. Съвременните конституции едновременно освобождават и обвързват индивидите и обществото, и по този начин се утвърждават като неизменни кодекси на „организираната свобода”. Опознаването на автентични нормативни източници на развитата конституционна демокрация е необходимо условие за повишаване на националната политическа култура.

Добре известно е, че преходът към демокрация изисква продължителни усилия. Твърде често вълните на демократизация предизвикват не само приливи, но и отливи. Но все пак, благодарение на възникването и развитието на българския конституционализъм, на които са чужди всякакви претенции за съвършенство, се прави значителен принос към процесите на установяване и стабилизация на демокрацията в България.

Литература:
Методиев В., Л. Стоянов „Българските конституции и конституционни проекти”,  2003г.
Начева С. „Конституционна цивилизация и българарският конституционализъм”, 2004г.
Неновски Н., Танчев Е., Близнашки Г., Киров П. „Конституциите по света”, 1994г.
Ташев Р. „Обща теория на правото”, 2004г.
Токушев Д. „История на българската държава и право 1878-1944”, 2001г.
Токушeв Д. „Съдебната власт в България”, 2003г.

Източник: nauka.bg

Изследвани са 602 скелета от 4 епохи – мезолит, неолит, бронзова епоха и желязна епоха. Наистина е море от информация. Всичко под съмнение за контаминация или с незаключителни резултати е чистено. Екипите са 2 – единият е американски, Харвард, а другия е комбиниран, американо-европейски. Има някакъв неясен засега проблем с тези два екипа или между тези два екипа (какво да се прави, хора), защото Нейчър публикува резултатите само от смесеното изследване, като валидираните резултати са 101 за смесеното и 69 за чисто американското. Американското изследване обаче засега е непубликувано, но според лидерите му резултатите му се покриват напълно с публикуваното. Дали е конфликт на интереси, дали е нещо друго, но Нейчър са избирали кое от двете да публикуват и това не е американското, макар че има хора, които са участвали и в двете. И да има някакъв тих конфликт, се покрива (учените са кротки хора, специално добросъвестните). Антично прабългарско ДНК и антично българско ДНК няма, балканските скелети са от Черна гора и Сърбия, и са неолитни. Има конфликти и политически възражения срещу изследванията, например турскоезичните страни от Кавказ категорично са отказали да допуснат изследователите на територията си, както и да предадат скелетен материал за изследване, поради което античните скелети там са от Армения (неолитна и раннобронзова епоха) – единствените кавказци, които радушно и без уговорки се съгласяват да бъдат анализирани антични скелети от тяхната територия, са арменците, като всички други кавказци отказват и настояват данните да бъдат публикувани само избирателно и след като те първо ги прегледат и посочат кое да се публикува, а кое – не, на което пък изследователите казват не. Това го знаем от интервю с…арменския екип в изследването, който единствен обясни защо са секвенсирани само арменски скелети от тази ключова епоха в Кавказ – другите участници премълчаха.

 Възможно е – да поспекулирам – политически възражения от гръцка страна да са причина за отсъствието на резултати от балканската бронзова епоха; не е изключено и по тази причина американското изследване да е на трупчета. Резултатите от Черна гора са изключително интересни и незаключителни – хората от черногорския неолит не са така наречените ранни неолитни фермери, т.е. фермерската популация на черна гора е драстично различна от фермерската популация в Европа, което е червен флаг за всички балкански неолитни популации. Какво имам предвид – от фермерската популация в Черна гора няма останало нищо като генетично наследство у съвременните европейци, тия ги няма – неолитните гени у съвременните балканци, вкл. черногорците, са в изобилие, но те не са наследство от балканските фермери, а от централноевропейските. Може би нещо с хиатуса, дето Генефан спомена, но нещо се е случило с черногорската неолитна фермерска популация. Няма оцелели.

 За сметка на това, в изследването са използвани за референция хиляди съвременни българи, както и хиляди съвременни европейци, което е много важно и хвърля сериозна светлина между съвременни българи и антични популации. Всъщност, няма не отговорени въпроси, такива не остават.

Материала е от темата Коренът пра/български – DNA Deciphers Roots of Modern Europeans

Както е известно двуречието (заключено между реките Тигър и Ефрат) , или както е известно още като Месопотамия е второто място след Египет където в древността се развила високо културна цивилизация. За съжаление за шумерските кораби се знае малко и то предимно благодарение на запазени рисунки. Знае се със сигурност че първите шумерски кораби са изработени от т.нар. „култера Урук“ и са били много подобни на египетските.

Те се строели от местната тръстика „берди“ и като египетските имали силно извит нос и кърма. От намерените рисунки може да се предположи че шумерите използвали много по активно вятъра и техните кораби били доста по маневрени. За това има и обективни обстоятелства, тъй като в персийския залив има твърде много високи вълни, плитчини и рифове което естествено налагало и корабите да имат добра мореходност и сравнително добра маневреност.

Предполага се че шумерите започват да строят кораби около 7 000 преди Христа. Различни артефакти и рисунки на шумерски кораби са намирани не само в Месопотамия, но и в околностите на Бомбай, Бахрейнските острови и Египет.

Това показва че шумерите са били добри мореплаватели и подобно на египтяните са извършвали дълги и по всяка вероятност каботажни плавания.