След Симеоновата смърт обстановката в Европейския югоизток силно се променила. Византийската империя се намирала отново във възход. Постигнала успех във войните с арабите в Мала Азия, тя успяла да укрепи позициите си на Балканския полуостров и да възстанови предишната си стройна военноадминистративна и църковна организация в различни области. Неуспели да реализират своята експанзия в Средна Европа, унгарците напирали към вътрешността на Балканите. Като значителен фактор в Източна Европа се издигнала Киевска Рус, която обединила около себе си източните славяни. Опитите на князете им да проникнат към Долния Дунав били възпирани от печенегите, които обитавали областите на север от дунавските устия и били непосредствени съседи на България.
Упадъкът на България
Дългите Симеонови войни имали отрицателни последици за обикновеното българско население. Цялата им тежест легнала върху плещите на селячеството. То поело издръжката на многобройната войска, давало тежки жертви по бранните поля и понасяло както бедствията на войната, така и тегобите от държава, църква и отделни господари. Още в края на Симеоновото царуване се почувствали симптомите на разложение и упадък в българското общество. Приживе цар Симеон Велики лишил своя първороден син Михаил от престола и го заставил да се замонаши. Негов наследник останал вторият му син Петър (927-969). След Симеоновата смърт срещу България отведнъж се опълчили всички нейни съседи, които в предишни години изпитали силата на българската военна мощ.
Още през първата година от царуването на Петър между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор. Византийците се съгласили да изплащат ежегоден данък на България, признали отново титлата цар на владетеля и и независимостта на нейната църква начело с патриарх. Българският цар се оженил за Мария Ирина, внучка на император Роман Лакапин. За пръв път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор. Това било голямо отстъпление от византийските принципи и свидетелство за значителните отстъпки, направени от империята в името на един траен мир с България.
Сключеният с Византия мирен договор предизвикал острата реакция на онези среди на българското болярство, които били за твърдо отстояване на политиката, предначертана и следвана от цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия в дворцовия церемониал дали израз двамата по-млади Симеонови синове Иван и Боян, които носели одежди според българския обичай, а не според дворцовия церемониал. През 928 г. Симеонови велможи, възглавявани от Иван, направили съзаклятие за сваляне на Петър от трона. Заговорниците били разкрити, а предводителят им — хвърлен в тъмница и принудително замонашен. След това бил изпратен на заточение във Византия. През 930 г. първородният Симеонов син Михаил напуснал манастира и с подкрепата на българското население от долината на р. Струма вдигнал въстание. Неочакваната му смърт довела до потушаване на въстанието.
Разприте за българския престол били използвани от сърбите, които след успешно въстание се освободили от българска власт (931). [Сръбският княз Чеслав откъсва от България завладените от цар Симеон І сръбски територии. С помощта на Византия и без да срещне някакво противодействие от българска страна, той възстановява княжеството и обединява сръбските племена. ]
Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава я отслабили и създали благоприятни условия за нашествия на нейните съседи. Унгарците нахлули в българските предели през 934 г. [Унгарците преминават през българските земи и навлизат в Тракия. След преселването им по долни Дунав основен обект на грабителските им набези са германските земи, но след голямото поражение, нанесено им през 955 от немския крал Отон І * (936-973), те променят посоката на набезите си към Балканския полуостров. Според някои съвременни медиевисти пътят им към Тракия е отворен от упадъка на България, но според други нахлуванията на юг от Стара планина вероятно стават със съгласието на българите. ], а впоследствие няколкократно подлагали на опустошение различни области, достигайки до Източна Тракия и до Солун. Печенегите опустошили североизточните български предели. Народното недоволство се засилило и взело различни форми. Силно се разпространило богомилското учение, което придобило характер на народно движение.
Византийците завладяват Източна България и столицата Преслав.
След като стабилизирала вътрешното си положение, Византийската империя ориентирала целенасочено своята политика към изостряне на отношенията с българската държава. През 967 г. българско пратеничество се явило в Цариград, за да получи ежегодния данък. Византийският император подложил на оскърбление пратениците и отказал да плати данъка. При разправата с българите той решил да вади кестените от огъня с чужди ръце. С щедри подаръци и обещания византийците склонили киевския княз Светослав да нападне България. През 968 г. русите нахлули в пределите на Отвъддунавска България, разбили противопоставилата им се българска войска и превзели 80 крепости.
Междувременно цар Петър се разболял. Управлението преминало за кратко в ръцете на дворцовата аристокрация, която потърсила помощта на Византия и печенегите, за да отстрани руската опасност. Двамата Петрови синове Борис и Роман, които живеели като заложници в Цариград, били освободени и се върнали в България. Борис II (969-971) бил коронясан за цар на мястото на неговия замонашил се баща. С новия български владетел Византия сключила договор, чрез който се задължила да му оказва помощ във войната срещу русите.
Междувременно княз Светослав бил принуден да се оттегли от българските земи поради това, че неговата столица Киев била обсадена от печенегите. Скоро той отново се появил с голяма войска в българските предели. Този път руските войски преминали на юг от р. Дунав и завладели важната крепост Дръстър. Въпреки многократните си настоявания българският цар не получил обещаната от Византия военна помощ. При създалата се обстановка Борис II се решил на единствения ход, който можел да спаси страната от завладяване: с русите бил сключен договор, насочен срещу Византия.
През 970 г. българските и руските войски под предводителството на княз Светослав нахлули в Северна и в Източна Тракия, стигайки чак до Одрин. В отговор на това византийският император Йоан Цимисхи (969-976) предприел поход срещу България. На 5 април 971 г. византийците успели да превземат столицата Велики Преслав, храбро отбранявана от българи и руси. Княз Светослав и войската му били обсадени в Дръстър. При известни условия той склонил да се завърне в родината си. След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и останалите български крепости. Североизточните български земи попаднали фактически под византийска власт.
На връщане от Дръстър Йоан Цимисхи минал през Велики Преслав, пленил българския цар и цялото му семейство, преименувал града на свое име — Йоанопол, и обявил покорените области за част от Византия.
*****************
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ
Из „История“ от Лъв Дякон (византийски монах и историк от X в. Съчинението му обхваща събития, станали през времето от 959 до 989 г.)
..А пък император Йоан, който се борил с руската войска в продължение на четири месеца, както бе съобщено по-горе, върнал Мизия на ромеите(…) После… с големи трофеи се върнал в Цариград. Там пред крепостните стени го посрещнали гражданите, които му поднесли венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни. (…) Като повел тържествено шествие посред града, украсен навред с пурпури и килими и окичен като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки,той влязъл в големия храм на божията мъдрост „Св. София“, произнесъл благодарствена молитва и посветил на Бога като пръв дар от плячката великолепната корона на мизите (българите). След това отишъл в двореца си,като водел със себе си Борис, цар на мизите, и му заповядал да свали знаците на царската власт. Те били следните: тиара, обвита в пурпур, и извезана със злато и бисери багреница и червени обувки. Самия него пък удостоил със сан магистър.“
**************************
Борба за освобождение на завладените български земи.
Западните български земи запазили своята политическа независимост и съхранили здравите традиции на българската държавна власт. Там се преместил патриархът на Българската църква.
Управлението на западните български области се намирало в ръцете на синовете на комит Никола — т.нар. комитопули Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. За защита на остатъците от Българското царство те се опитали да потърсят и чужда военна помощ. През 973 г. комитопулите проводили пратеничество при германския император Отон I (962-973) в Кведлинбург. Направен бил и опит за съюз с унгарците с антивизантийска насоченост. След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи комитопулите започнали на широк фронт активни действия срещу Византийската империя, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. През същата година загинали Давид и Мойсей.
През 976 г, като използвали размириците във Византия, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград и се отправили към България. На границата Борис II бил убит погрешка, а Роман успял да се добере до Видин и бил провъзгласен за български цар (976-991).
По време на пребиваването си в Цариград той бил скопен и не можел да има жена и потомство. Роман оставил военните и държавните дела изцяло в ръцете на той, а сам предпочел да се отдаде по примера на покойния си баща „на свят живот и църковни въпроси“. Така, по думите на византийския историк Йоан Скилица (XI в.), Самуил станал самовластен господар на цяла България. Макар и да не носел царската корона, той още от 976 г. насетне ръководел съдбините на Българското царство. По време на една битка цар Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където умрял. Българското болярство избрало и провъзгласило за цар Самуил (991-1014). За кратко време българите постигнали значителни успехи във възобновените военни действия срещу Византия.
Аарон обаче бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да заграби едноличната власт бил убит по заповед на Самуил заедно с цялото си семейство. По настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир бил оставен жив единствено неговият братовчед Иван Владислав.
Опитът на византийския император Василий II (976-1025) да превземе Средец претърпял неуспех. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата, известен като Българската клисура, отстъпващата византийска армия била обкръжена и подложена на безпощадна сеч; пленена била и императорската шатра с намиращите се в нея съкровища. След удържаната победа били освободени Източна и Отвъддунавска България. От стратегическа гледна точка през следващите години ударите били насочени към Драч и Солун. Българите навлезли дълбоко в Гърция и стигнали чак до Пелопонес.
При един от своите походи българската войска начело със Самуил била нападната из засада от византийците при р. Сперхей и понесла тежко поражение (996). Две години по-късно, за да осигурят своя тил, българите били принудени да насочат ударите си срещу разпокъсаните сръбски княжества. Те покорили адриатическото крайбрежие от Драч до Задар и княжествата Босна и Рашка.
Завладяване на България от византийците
Успехите на Византия във войните срещу арабите и Армения й дали възможност да прехвърли значителна част от войските си на Балканския полуостров. Император Василий II започнал упорити и системни походи, които целели обезсилването и завладяването на България. През периода 1001-1004 г. била превзета източната половина на Българското царство, а от западната част във византийски ръце попаднали важните твърдини Бдин (Видин) и Скопие. Част от българската аристокрация, подмамена от щедрите обещания на византийския император, предавала без съпротива крепостите. Поражението на Самуиловата войска в битката край Крета и предаването на адриатическата твърдина Драч в ръцете на византийците (1009) били тежки удари върху българската военна мощ.
През 1014 г. византийският император Василий II потеглил с голяма армия срещунм България. Тя била възпряна от българите в клисурата до крепостта Ключ (Петричко). На 29 юли съсредоточената там българска войска била обкръжена. Цар Самуил и синът му Гаврил Радомир едва успели да се спасят. Пленена била 15-хилядна българска войска. По заповед на византийския император на пленените български войници били избодени очите, като на всеки 100 души бил оставен по един едноок, за да ги води. Ослепените български войници били изпратени при българския цар. При вида на това трагично шествие цар Самуил получил сърдечен удар и след два дни починал (6 октомври 1014).
Безспорно цар Самуил е една от най-интересните и трагични личности в цялото българско средновековие. Византийският хронист Йоан Скилица (XI в.) го характеризира като „войнствен човек, който никога не знаел покой“. За Дуклянския летописец (XII в.) той бил онзи български цар, който водил „дълги войни с гърците и ги изгонил от цяла България“. Непоколебим защитник на независимостта на България и на свободата на българския народ, цар Самуил е сред онези владетели, които трайно са вписали името си в историята не само на България, но и на Европа.
С неговата смърт започнала мъчителната агония на Българското царство. Гаврил Радомир (1014-1015) не се оказал в състояние да предотврати разрухата и настъпилия разкол в редовете на аристокрацията. Византийците превзели последователно Прилеп, Щип, Острово, Воден и Мъглен. Тяхната дипломация успяла да внесе раздори и в царския двор. По време на един лов цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед Иван Владислав (1015-1018), който незабавно заел царския престол.
Със специално пратеничество новият цар изявил пред византийския император своето приятелство и готовност за подчинение. Ала Василий II не обърнал внимание на уверенията му и засилил офанзивата. Победата, удържана от воеводата Ивац в битката на Битолското поле (1015), била последната в епичния българо-византийски двубой. Цар Иван Владислав се опитал да отклони вниманието на византийците от столицата Охрид, насочвайки се към Драч, но под стените на града намерил смъртта си (1018) в един неразумен двубой с византийския стратег Никита Пигонит.
Сред българската аристокрация ясно се разграничили и противопоставили две групировки. Начело на първата, която била за незабавна и пълна капитулация пред византийския император, стояли царицата, патриархът и управителят на вътрешната област. Групировката, която била за водене на борбата докрай, се възглавявала от престолонаследника Пресиян и Самуиловите воеводи Ивац и Никулица.
През март 1018 г. император Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на България. Той се отправил към столицата Охрид, характе-ризирана от Йоан Скилица по следния начин: „Охрид бил столица на България, там се издигали дворците на българските царе и се съхранявали богатствата им. Като отворил съкровищниците, императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и 100 кентинария (византийски монетни едичици) сечени пари от злато. Всичко това той изразходвал за заплата на войската.“
Превземането на Охрид не означавало покоряване на България. В някои области съпротивата срещу византийците продължавала. Последни защитници на независимостта на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг и Сермон.
Император Василий II Българоубиец на два пъти отпразнувал най-тържествено своя триумф: първия в „Св. Богородица“ на Акропола в Атина и втория път при завръщането си в Цариград, когато начело на неговото шествие били поставени българската царица, нейните синове и дъщери и пленените или предалите се български боляри. Покоряването на България той смятал за най-голямото постижение на своя живот. Това намерило отражение не само в историческите съчинения, но и във византийското изкуство.
В дългогодишния двубой с Византийската империя българският военен и човешки потенциал силно се изтощил и обезкръвил. През последните години на своето съществуване ранносредновековното Българско царство освен това се изолирало в международен план и не можело да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения в българското общество и особено в редовете на царстващия род и аристокрацията още повече обезсилвали съпротивителните му възможности и играели отрицателна роля при организиране на действията срещу Византия.
Събитията на Балканите в края на Х-началото на XI в. са окачествени от известния френски византинист Гюстав Шльомберже като „византийската епопея“. Всъщност те са „българската епопея“ в двубоя с Византия. Със завладяването на България и на разпокъсаните сръбски княжества „за пръв път целият Балкански полуостров от славянското му заселване отново се намирал под византийски скиптър“ (Георгий Острогорски). Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, забавила задълго развитието на българското общество и държавност.
Огненият камък
Кратерът на кимберлитната тръба „Big hole” от диама
„Екселсиор”
„Великият Могол”
„Южна звезда”
