Общоприето е, че краят на Второ Българско Царство идва през 1396 година когато турците нахлуват във Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това събитие е предшествано от превземането на Търново, столицата на Търновското царство, на 17 юли 1393 год. и окончателното падане на царството със смъртта на Иван Шишман и превземането на последната крепост, Никопол, през 1395 год. Последователното превземане на България (1388, 1393, 1395, 1396…) и изникването на нови извори, неизвестни до преди 50 години, подлагат под съмнения дали всъщност 1396 година е последната година от османското превземане на България – всички ли български земи губят свободата си и независимостта си? И за щастие, и за съжаление има голям избор от години предложени от различни историци, които можем да приемем за край на Българската държава. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев предлагат като крайна година 1422, а пък скептиците (В. Златарски и др.) са на мнение, че за реално съществуваща българска държава може да се говори най-много до 1413 год., когато е сключен договор между Видинското царство и турците след битката при Чамурли. Има и такива обаче, които казват, че България е просъществувала 50 години след 1396 и предлагат години като 1430 (от тогава Видин присъства като османски санджак в архивите), 1444 (Битката при Варна и освобождаването на северна България) или пък 1453 (превземането на Константинопол) като крайни дати. Но коя всъщност е наистина годината или поне коя е най-правдоподобната? Този въпрос е много спорен и може би няма конкретен отговор, но основното нещо е, че свободни български територии просъществуват и след 1396.
Превземането на България и дори на целите Балкани от страна на турците е един много плавен и последователен процес, който продължава около столетие.
Османското завоевание на балканските земи започва с превземането на крепостта Цимпе през 1352 год. От този момент нататък започва едно постепенно разширяване на турските земи в Тракия, което разширяване достига своя връх в периода 1360-1372 година когато голяма част от византийските крепости в Тракия са превзети.
Дори османската столицата е преместена от малоазиатския град Бурса в балканския град Димотика, а след това в Адрианопол. Това показва намеренията на турците за трайно установяване на Балканите. От този момент нататък започва и завладяването на България и посегателството върху територии населени с българи. Градовете Пловдив, Дъбилин (Ямбол) и Боруй (Стара Загора) са първите, които са паднали под турска власт. По този начин Източна Тракия е първата българска територия, която пада под ударите на турците. В този период на Балканите се наблюдава една разпокъсаност – земите населени с българи са разделени в пределите на няколко държави , Сръбското царство се разпадало като се появили много и малки княжества в Македония, а поради османските завоевания в Тракия територията на Византия била раздробена (Византийската империя владеела територията около Константинопол, Солун и покрайнините му и малки владения в Пелопонес) – която не се очертавала да се промени. Опитите на крал Вълкашин за коалиция срещу османците не довели до успех, което неимоверно довело до загубата на християнските войски при Битката при Черномен (1371). Тази битка била от решаващо значение, защото показала слабостта на балканските държави пред османците. Били превзети Беломорието и Македония, които били населявани с българи, макар и да не били част от тогавашната българска държава, а да били управлявани от самостоятелни владетели. Опитите на съпротива от страна на търновския цар Иван Шишман били неуспешни и той трябвало да се признае за васал (1373) на османския султан като му дал сестра си Кера-Тамара за съпруга, но това не спасило крепостта Средец и тя била превзета през 1385 год. По този начин до 1386 год. цяла южна България и всички земи на юг от Стара планина населени с българи са превзети от турците. През 1387 год., поради назряващата битка между турците и сръбския княз Лазар, те се вклиняват между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Превзети са Шумен (1388), Мадара, Свищов, Силистра и Варна. Така, Добруджанското деспотство става васално, а Източна България пада под османска власт, Иван Срацимир и влашкия воевода Мирчо се признават за васали на турците (1388). През 1390/1г. Мирчо се опитва да ги изтласка и достига до Карнобат (това става възможно поради отслабналата сила на Османския султанат след битката при Косово поле), но последва поредица от турски походи, като през 1393г. турците превземат Търново. Бойните действия се пренасят на север от Дунав (битката при Ровине – 1395), а Шишман е в Никопол. Турците превземат и останалите части на Търновското царство. През 1395г. Шишман е посечен, а през 1396г. Страцимир е отведен в плен в Бурса (според Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“). Това е и периода в който, след смъртта на Крали Марко и Константин Драгаш, техните княжества в Македония престават да съществуват.
Но това ли е окончателното превземане на българските земи и краят на българската държавност? Какво обаче става с Александър и Фружин – синове на цар Иван Шишман – и с Константин – син на цар Иван Срацимир?
За Александър се знае, че управлявал областта Самсун, а за Константин казват, че заедно с майка си царица Ана успели да избягат във Влашко, но за това в хрониките не се говори нищо, а се казва само, че цар Иван Срацимир е бил пленен. Константин е бил съвладетел и наследник на баща си, което го прави известна личност за времето си, но до нас не достига никаква информация – не се казва дали е отведен както е сторено с баща му, нито пък, че е избягал. Поради това можем да смятаме, че Константин е останал във Виден на мястото на баща си.
Битката при Анкара през 1402г. за малко да обърне хода на историята – Баязид е пленен, Тимур разорява държавата му, а прогонените от османците владетели се връщат в земите си. Не е казано за българите, но ако Константин не си е бил във Видин, то тогава най-вероятно се е върнал. Тогава ние не можем напълно да изключим съществуването на Видинското царство или поне част от него.
Следващото споменаване на синовете не българските царе е във връзка с някой си Каралюк, който направил в историята онова, което в легендите е щяло да се припише на крал Марко – освободил пленени от турците християни, предимно унгарци. Текста на Константин Костенечки не е много ясен, но най-вероятно Каралюк е бил управител на някаква българска област, заради което претендента Сюлейман организирал поход срещу българите. Тези събития се отнасят към 1408г. В този период е и писмото на Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: „Господин Остоя, крал на Босна (…), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (…). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…“, където Константин е наричан император на България – впечатляващо, защото Сигизмунд е императора на Свещенната Римска Империя, което означава, че Константин е получил признание от равните, т.е. имал е международно признание на титлата си. Също така името му изредено наравно с това на владетелите на свободните по това време балкански държави. Дори има информация, че Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са „се върнали“ под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет, като се има впредвид османски.
Но признанията не идват само от страна на Унгария. Според решението на „Големия съвет на търговската република Дубровник ” от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите „в страните Славония, Босна, Срем и България“. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в „българската страна“. Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.
В тези документи България е третирана наравно с пулонезависимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна. Немислимо би било, ако България е била превзета от османците, Венецианската република да пропусне този важен факт и дори да има смелостта да постави една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг – Унгария.
В своя дарителска грамота за манастирите „Тисмана“ и „Водица“ във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: „Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската(Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (…), нека бъде свободен да дойде…“ Логиката отново сочи, че споменатата „Българска земя“ явно е държава, а не османска провинция.
В един широко използван пасаж от „Житието на Стефан Лазаревич“ българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че „…българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе“ – събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман „… се отправил срещу Темско(средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой“. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Това доказва по-ранния написан текст от мен, в който Сигизмунд се радва, че българския цар и влашкия воевода се върнали под негово върховенство. Това е момента в който България отхвърля васалитета към османския султан придобит още по времето на Срацимир и Шишман, но през 1408 г. Сюлейман се отправил срещу разбунтувалите се Константин и Фружин и отново ги направил васали.
Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса („Муса Кеседжия“) Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за „власи, сърби и българи“(1409 г.). Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от „власи“ и „сърби“, а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.
Обаче отношенията между българите и Муса се влошили, и през 1413 г. последва т.нар. Второ разорение на България. Муса Кеседжия предприема поход на север от Балкана и завзема българските крепости там (анонимен османска хронист , похода на Муса срещу Видин „(Муса)…завзел града и го поставил под своя власт.“). Друг важен документ от този период е византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на „…владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)…“ (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът „…върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички…“Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир…”.
Излиза, че уж изчезналата от картата на Европа България има „посланник”. Поставянето на „България“, „българите“, „българския владетел“, неговите „посланици“ и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел), в което надали трябва да се съмняваме. Дори известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин.
В хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България” (три лъва върху златен щит и над тях царска корона)..
Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман
През 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в турски санджак, като първите такива данни за Видин са от към 1430 година.
Интересна е практиката на османските завоеватели, които постепенно стеснявали границата на дадена държава и после я превземали окончателно. Такъв пример е дори самата Византия на която последните превзети територии били тези в далечния Пелопонес и столицата Константинопол. Защо да не се е случило същото и с България или по-точно с Видинското царство? В периода на окончателното превземане на Византия е превзета и Сърбия, а Видин се намира в непосредствена „близост” до Сърбия, като дори е на „границата” между България, Сърбия и на север Влашко и Унгария.
С тези доказателства тезата, че Видин, като олицетворение на България, се е съхранило след 1396 год е напълно правдоподобна. Това доказва, че българската държавност и царство са просъществували и след 1396 год. макар и в някаква зависимост.
Макар и от горните текстове да не става ясно коя част точно от България е запазила свободата си – дали територията на царството на Срацимир, самия град Видин и околностите му или някоя друга територия и град – то можем да приемем, че в Северна България са се запазили някакви самостоятелни градове и територии начело с местни феодали. Може да се приеме, че част от България е устояла независима чак до XV век заедно с Влахия, поради което на картата Cornelis De Jode 1593(приложена по-долу) има все още късчета свободна България.
Има данни, че български феодали са запазвали земите и крепостите си чак до 1469 г, дори че български феодали запазили земите си в северозападна България до връщането на разбитите турци от Виена (Д.Маринов, История на град Лом и Ломска околия); български феодали са държали владения и във Влашко. Това може да означава само едно – Това може да означава само едно – със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел Константин. Може да се приеме, че просъществува и до по-късно, но това може да се каже в по-голяма степен не за българската държава, а за самостоятелни владетели и феодали, които останали свободни или под някаква зависимост.
Някои такива градове, които остават свободни (зависими или полузависими) като воеводствата София, Търново и свободните градове Свищов, Лом и Ловеч.
Тук ще изложа извадки от Арменска география ”Ашхарацуйц” (”Светопоказател”) създадена през XIII век от Вардан Аревелци с късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век. Това е текст, на когото историците от близкото минало не са обърнали внимание, но сега започва да става все по-популярен и използван в съвременната медиевистика.
Този текст показва съществуването на свободни феодални владения след 1396 год. и свободни български градове като Ловеч, София и Свищов.
”Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.
Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.
Времето, което се визира в този пасаж, е периода 1420-1459 год.. Причината, която ме тласка към това е споменаването на Смедерево, което в този период е било столица на Сърбия, заедно с Ловеч и Свищов. Може да се смята, че Ловеч и Свищов не са под османска власт, защото са изредени като важни градове редом със свободния Константинопол и Смедерево. Ако бяха под властта на османците би трябвало да бъдат разорени и споменаването им би било неуместно. Но това, че има свободни градове не бива да ви учудва, защото в добавките от ХV век към същия текст на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия като османско владение, както и още редица не османски ”политически активни единици” – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните:”Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); ”Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; ”Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; ”И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; ”И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.
Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос все още няма данни за да се индиефицира, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Това доказва и друга теза, която написах по-рано в проекта ми, a тя е, че в завоевателната си политика Османския султанат не завземал територията на дадена държава веднага, а първо превземал дадени територии от нея, като по-далечните били превзети по-късно. Такъв пример е и Сърбия, както и Византия.
След като се има информация за падането на останалите градове написани в пасажа в който е писано за Ловеч би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. ”Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в ”Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт. Но дори Ловеч да е превзет в периода 1420-1430 той пак е просъществувал около четвърт век след падането на Търново. Ако тезата за този период бъде доказана, може да се приеме, че Ловеч е превзет след смъртта на Константин (син на Иван Сраицимир) или няколко години след това. Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя в първата половина на XV век, а са съществували феодални владения васални на султана намира потвърждение и в някои други източници.
Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:
”Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак…. Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”
За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: ”След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.
Може да погледнете картата по-горе на която Пелопонес, Албания и Босна са в пределите на османската империя, но на север към Влахия все още седи името България, което не е част. По този начин два напълно независими един от друг източника се потвърждават.
По отношение смисловата употреба на термина ”българи”, използван в горния цитат, си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на ”Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой ”власи, сърби и българи” (при Мокса съответно ”румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в ”Българска анонимна хроника” под ”българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро под ”българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.
Дори в сведението за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски се показва, че софийската аристокрация не е изтребена, а под софийска аристокрация може да се приемат феодалите от онова време. Поради това може да се смята, че София е притежавала някаква свободия. Следващата част от откъса за превземането на Пелопонес, Босна и Албания (написан по-нагоре) показва, че София е превзета от турците около 1430. Това значи, че преди това тя не е била част от Османския султанат, а както казва текста е била под сръбско управление:
„Развали мира (Мехмед II), който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.
Но след победата на Владислав Варненчик през 1443 година една от клаузите на мирния договор между него и султана била връщането на София на деспот Гоерги:
„Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.
Освен Филипо Лоникоро, Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:
”Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът[на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.
Дори има данни, че още през 1385г. София насочила поглед към сърбите за закрила от османците отколкото на Търновското царство. Това се казва от Евлия Челеби, според които през 1385 г. сърбите дошли на помощ на жителите на София, но били отблъснати от турците.
Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.
Но Османската Империя върнала моща си още по времето на султан Мурад II, а по времето на Мехмед II завоюването на Балканите достигнало до зенит.
”Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя.
Картата по-горе показва Балканите в периода около 1560 год, като ние виждаме как България, макар и да е обозначена на картата, е вече част от Османската империя.
***
В нашето съвремие безрезервно приеманите теории, тези и факти за историята на България постепенно се подлагат под съмнение, поради откриването на нови извори и източници. Такъв е и въпроса с окончателния край на Второто Българско Царство и завземането на българските земи от страна на турците през периода XIV-XV век. Макар и все още не официално признато от българските историци ние можем да приемем, че българската държавност е отстояла най-малко до 1413 година, та дори и до 1422 година когато умира последния цар от Второто Българско Царство – Константин. Дори, в бъдеще, ако се открият повече сигурни доказателства „летвата” може да се вдигне повече и за крайна година да се приеме някой по-късна от 1422. Но, както и да е, последните няколко реда бяха относно края на българската държавност, което не означава, че някои градове, като Кюстендил чиято самостоятелност била премахната след унищожаването на Велбъждската крепост от пълководеца Турхан през 1428 год, не са запазили някаква самостоятелност и свободия от страна на турците най-малко след 1396 година та чак до края на 50те години на XV век. След края на 50те години на XV век всички самостоятелни владения на Балканите са окончателно присъединени към Османската империя, като и от тогава започват хайдушките движения и поредицата от български въстания срещу османската власт
Използвана литература и източници
– Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в средновековна България (исторически справочник)
– Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век
– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)
– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)
– Тютюнджиев, Ив. Българската анонимна хроника от XV в.
– Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Българската държава и османската експанзия (1369-1422).
– Павлов, Пл., Тютонджиев, Иван., Българската държава и османската експанзия (1369-1422)
– Павлов, Пламен., Цар Константин II Асен (1397-1422)
– Пламен Павлов и Д. Маринов, ”История на Лом и ломска околия“
– Павлов, Пламен „Българското средновековие – познато и непознато”
– Гюзелев, В., Божилов, Ив. История на България. Т. І.
– Иречек, К. История на българите (с поправки и добавки от самия автор). Под. ред. на П. Петров.
– Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. // Известия на Българското истор. дружество, кн. VII-VIII
– К. Костенецки, Житие на деспот Стефан Лазеривич
– Задморско пътешествие, дьо ла Брокиер, изд. 1968 г., писана 1432 г.
– Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“
– БАН (институт по История), История на България, том 3
– Турски извори за българската история
– Борис Караконовски в ст. „Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година“, поместена в том 2 от поредицата с енциклопедичен характер „Ловеч и Ловчанско“
– ”История на Добруджа“ 3 том
– „Градът – история, етнология, култура“ (Троян 2007)
– Мутафчиев, „ История на българския народ”
– Руски хронограф от XIV век; Сръбски Бранковичев ръкопис; приписка от ръкопис N 125 от сбирката на Хилендарския манастир;
– Григорий Цамблак,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“
– информация от интернет портали и страници; учебник по история за 12 клас от изд. Просвета, В. Гюзелев и др.;
Статията е написана от Владимир Иванов, 10 клас, Гимназия „Христо Ботев”, гр. Дупница
След смъртта на Кирил придружавал Методий в Панония и Великоморавия. През 885 пристигнал в България. Отначало се установил в Плиска и се изявил като организатор на църковния и просветния живот в столицата и нейните околности. След ръкополагането на Климент Охридски (893) за епископ Н. продължил неговата дейност в Югозападна България. Предполага се, че е работил в манастира „Св. Пантелеймон“ край Охрид. През 905 издигнал манастир на Охридското езеро, който днес носи неговото име. След смъртта му бил канонизиран за светец. Като книжовник Н. има големи заслуги за създаването и процъфтяването на Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа.
Още няколко стотици негри са уловени и предприятието е заплашено да фалира, защото брегът опустява. Всички негри избягват навътре в непристъпните лесове на страната. Португалците са принудени да търсят жертвите си там, Дето още местните жители не ги познават. Така те отиват още по на юг но дължината на брега.
Кадамосто изследва течението на реките Сенегал и Гамбия, събира сведения за търговските пътища в Африка и за туземните племена. Свещениците и монасите, които го придружават, правят първите покръствания. При плаването около Зеления нос буря отвлича корабите му на около 465 километра западно от брега и тук Кадамосто открива голи и необитаеми острови. Единия той нарича Буенависта, другия — Сантяго. Тези острови днес са известни като островите на Зеления нос— Капвердски острови. Западната група от тях са открити няколко години по-късно. От тая страна на Африканския континент на картата, съставена по Птоломей, са показани острови, известни в древността под името „Благодатните острови“ или „Островите на щастието и блаженството“. Не се знае дали те са Капвердските или Канарските, или Азорските острови.
За да се увери какво е положението, крал Жуао II решава нещо, което не бе дошло на ума на Енрико Мореплавателя. Едновременно с Бартоломео Диас той изпраща Перо де Ковилям и Гонсало да Павия, свои доверени хора, да проникнат през преградата на арабския свят и да отидат по суша до източното африканско крайбрежие и до Индия. Тяхната задача е да разузнаят както за географското разположение, тъй и за пътищата на арабската и индийската търговия и за царството на презвитер Йоан. Ако случайно намерят това царство, да привлекат всемогъщия християнски господар за съюзник на португалския крал в откриване пътя за Индия и при завладяването й от неверниците.