„Аз чета с Настя“ – „Пазителят”, „Деликатност” и „Белият Бим, черното ухо”

Анастасия Карнаух
-
0
„Аз чета с Настя“ – „Пазителят”, „Деликатност” и „Белият Бим, черното ухо”

Аз чета с Настя

1. „Пазителят” на Лоис Лаури – Радеем за свят с правила, които важат за всички, търсим справедливост и равнопоставеност и често сме готови на крайни мерки, за да ги получим. А ако продължим с крайностите и си представим, че такъв „идеален” свят наистина съществува? Впрочем, не тормозете въображението си, защото такава история вече е написана от Лоис Лаури и екранизирана от режисьора Филип Нойс. И въпреки че точно сега ще бъдете залети от реклами и билборди на филма, аз съм ви приканвам да го включите в челната петорка, която да гледате през септември. Стерилният свят, в който е роден и израснал Джонас ще претърпи промяна, а вие ще поживеете в една утопична реалност за два часа – независимо дали ще ги прекарате на дивана с книгата или в мекия фотьойл на киното. „Пазителят” е тук, за да ни напомни, че идеални неща не съществуват естествено и всичко е такова, каквото си го направим сами.

Continue

5 мисли на Теодора Димова

Анастасия Карнаух
-
1
5 мисли на Теодора Димова

Теодора Димова

Говоря за Теодора Димова като за Космос, защoтo за мен тази жена и енергията, която тя носи в себе си е необятни и безкрайни. Потъвам във всеки неин роман и под множеството пластове сюжет, откривам нови и нови идеи и размисли. След всеки прочит. След всяко преосмисляне. Миналата година я видях. Вървеше точно до мен по време на една от безкрайните ни вечерни „разходки“ от Министерски съвет до НДК. Държеше знаменце и беше сама. Вглъбена и красива. Аз също бях сама. Някак случайно се получи да се озова сама на протест и ми стана двойно по-хубаво. Крачехме с тази мъдра жена една до друга – тя – без да си дава сметка колко важни моменти сме „преживяли заедно“, аз – замислена за нея, протеста и самотата, която за пореден път обикнах.

Преди броени дни гледах и четях куп нейни интервюта и си припомнях колко важно беше това лято именно с подкрепата на интелигенцията. Посегнах отново към Теодора покрай литературния клуб Greenwich Book Club и разговора за последния й роман „Влакът за Емаус“, а покрай него подбрах пет прекрасни цитата на Теодора от различни интервюта давани в медиите. Прегърнете ги. Истински са. 

„Чудеса има. И място за чудеса винаги има. Чудеса се случват непрестанно, но вече споменах за девалвацията на духовните ценности. Това вече е проблем на нашите сетива, които огрубяват все повече, на нашето съзнание, на нашата ценностна система. Днес всичко се обяснява със случайност или съвпадение. Днес в нашия бит има много повече пошлост, отколкото преди век например. Чудеса се случват ежедневно, но повечето хора не ги забелязват. Днес хората се впечатляват от фокуси.“

Писателката Теодора Димова: Окаяна и жалка е съдбата на купените хора!, в. Труд

„Животът в България много загрубя. Ние сме под огромно напрежение, което дори и не съзнаваме. От време на време, когато на някого изгорят бушоните, всеки си дава сметка, че тук се появиха най-първичните инстинкти, които не се омекотяват с никаква нравственост или морал. Не че липсва любов. Но между нас има всеобщо безхаберие. Толкова се отплеснахме в стремежа си да оцелеем физически, че забравихме стремежа си да оцеляваме в духовен план.“

Теодора Димова: Забравихме да оцеляваме духовно, сп. Тема

„Думите са едно, делата – съвсем друго. Винаги съществуват два гласа, два пътя. Единият глас казва, че благоденстващите са силните, безочливите, грубите. А другият глас съвсем тихо нашепва, че смирението, кротостта, топлотата, приятелството, уважението и почитта към другия са важните. През тях идва радостта. Истинската радост, а не удоволствието, забавлението, кефа. И всеки трябва да направи избор между тези два гласа.“

Теодора Димова: Българите от времето на баща ми са били по-различни от нас. Погледнете лицата им, e-vestnik

„Да – казва Теодора по темата на “Жената днес” за насилието, – най-голямата вина пада върху майките. Защото едно дете е най-важното нещо, няма по-важно от него. Особено до 14-ата си година то трябва да знае, че е най-важно, трябва да е обгърнато в пашкул от любов, в който е предопределено да живее. Трябва да живее в радост, топлина, смях и добронамереност. Когато тези неща ги няма, когато семейството не ги създаде, детето започва да се чувства много самотно и оголено като нерв и поема отрицателните енергии от обществото ни, няма сили да се справя с тях, не знае как да го направи. Агресията минава през него. Това е обяснението на детското насилие.“
Теодора Димова, която разтърси утробите, ladyzone.bg 

„Борбата с гордостта и себелюбието е най-важната, най-тежката битка. Малко са хората, които водят подобна битка. Напротив, като че ли колкото повече се разраства егото им, толкова по-добре се чувстват. Парадирането със самочувствие – нещо толкова грозно – е белег за успешност, за сила, а проявата на смирение и отстъпчивост – признак за слабост. Всеки крие слабостите и немощите си дори от собствените си очи, защото е провал да бъдеш слаб и немощен. И именно заради това криене не може да се пребори с тях и те все повече се задълбочават.“
Знаци по пътя, Capital Light 

 Прочети още: 

12 мисли на Лев Толстой
30 цитата от „Лавина“ на Блага Димитрова

Женското в истината

Читател
-
0
Женското в истината

lao-tzu

Лао Дзъ

Докато феминистите настояват за равенство на жените в смисъла на традиционно мъжките стойности, има други мислители, които виждат в традиционно женските качества, като отстъпчивост и емоционалност, пътя към това, което има най-голяма стойност и за мъжете, и за жените.

„В единството на света жените са винаги по-добри от мъжете със своята смиреност.
Бидейки смирени, те заемат по-ниско обществено положение.“

Автор на тези редове е първият китайски философ Лао Дзъ, живял през VI в. пр. Хр. В „Дао де Джин“ той възхвалява пътя на „загадъчната жена“. Това е общо и повърхностно понятие, но по-късно японският философ и литературен критик Мотоори Норинага (1730-1801) описва женския принцип в съзнанието на всички индивиди, който представя истинските им чувства и е ключът към плодотворно себеизразяване. Норинага призовава без задръжки да се опираме на женската част от нашата същност, символизираща според него нежността, чувствителността, емоционалността и дълбоката тъга. Възможно е този начин на мислене да се е появил в Япония, защото точно там е съществувало дълбоко презрение към тези качества като признак за мекушавост. По-късно Норинага променя мнението си, отказва се от борбата си за женственост и започва да призовава към вяра в древните религиозни теории.

Детското в истината

В Китай друг литературен критик решава, че истинската нравственост може да дойде само от детското съзнание. Ли Чир (1527 – 1602) недоволства, че почти всички хора непоправимо са загубили своята истинска същност, защото са позволили традиционното възпитание и морал да задръстят съзнанието им с фалшиви безсмислици. Само хора, запазили детското си съзнание непокътнато, не са загубени и могат да разберат истинските неща.

Злото поражда добро и Доброто поражда зло

Читател
-
0
Злото поражда добро и Доброто поражда зло

Evil creates good

Злото поражда добро

Свети Августин от Северна Африка (354 – 430 г. след Хр.) пише в своята книга „Градът на Бог“, че Бог пуска злините и страданията сред хората, за да пробва Своя народ и да предизвика у него добро. Тази концепция е развита по-късно в Германия от Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646 – 1716). Той е прочут с твърдението си, че всичко, което се случва в живота, е за добро, и че нашият свят е най-добрият от всички възможни. Тази вяра е известна на философите като „оптимизъм“. Според Лайбниц всяко зло предизвиква пропорционално по-голямо и компенсиращо го добро. Бог ни е изпратил страданието, за да имаме душевни сили и състрадание; бедността – за да има благотворителност; махмурлука – за да ни подтикне към умереност, и т.н. В „Theodicy“ той твърди, че ни е отредено точно толкова зло, колкото е нужно да се гарантират най-добрите възможни резултати. Има нещо в тази философия, което кара повечето хора да не я приемат. Но в Европа през XVIII век тя дава подходящия отговор на тези, които казват, че ако Бог е толкова добър и всемогъщ, не би позволил злото в света.

Доброто поражда зло

Противното мнение – доброто поражда зло – е изказано значително по-рано и поради съвсем различни причини. Даоистът Джуан Дзъ е противник на прогреса, бил той в морала, в обществото или в техниката. Той твърди, че колкото повече постига човечеството в тези области, толкова по-големи злини се стоварват върху него. Ян Дзъ посочва как техническият прогрес поражда хаос в околната среда, как с увеличаването на богатството се увеличават кражбите и как моралното поведение подтиква към експлоатация.

Алтруизъм

Читател
-
0
Алтруизъм

Алтруизъм

Алтруизмът в древните философски учения – между безкористността и себелюбието

Въпросът за алтруизма и егоизма е един от вечните дебати във философията. Различните школи предлагат различни подходи към това как да балансираме собствените си интереси с интересите на другите. Въпреки че много школи призовават своите последователи да се ръководят от безкористни мотиви, догматичните позиции са по-рядко срещани от умерените подходи.

Историята на философската мисъл показва, че повечето мислители търсят баланс между крайните позиции. Те признават важността на грижата за другите, но не отричат напълно легитимността на собствените интереси и нужди.

Мохистката школа и универсалната любов

Догмата за безусловен алтруизъм се среща рядко в историята на философията. Тя се проповядва за пръв път от китайската мохистка школа, основана през V в. пр. Хр. от Мао Дзъ. Тази школа представлява един от най-радикалните подходи към алтруизма в древната философска мисъл.

Тяхната доктрина за „универсалната любов“ означава да обичаш еднакво всички, без значение дали някой човек или група хора имат специално отношение към теб. Според мохистите всички хора заслужават еднаква грижа и внимание независимо от техните връзки с нас. Мохистите проповядват всякакви жертви в полза на обществото като морален императив.

Конфуцианският компромис

От самото начало на историята почти всички заемат междинна позиция по отношение доктрините на егоизма и алтруизма. Тази умерена позиция намира своя най-ясен израз в учението на китайския мъдрец Конфуций. Първият философ, обяснил тази концепция, е Конфуций (551 – 479 г. пр. Хр.).

Той проповядва любов към всички създания, но с подчертано толериране на нас самите и на тези, които са директно свързани или от съществено значение за нас. Този подход признава естествените човешки склонности към по-голяма грижа за близките хора. Конфуцианската етика не отрича важността на семейните и приятелските връзки, а ги интегрира в по-широка система от морални задължения.

Ограниченият алтруизъм като философска позиция

Концепцията за ограничения алтруизъм представлява практичен компромис между крайните позиции. Тя признава, че хората имат естествени склонности да се грижат повече за себе си и за близките си хора. В същото време тя не отрича моралната стойност на грижата за другите и обществото като цяло.

Този подход е по-реалистичен от радикалния алтруизъм на мохистите, защото взема предвид човешката природа. Той не изисква от хората да пренебрегнат напълно собствените си интереси или интересите на семействата си. Вместо това той търси начини да се постигне баланс между различните морални задължения, които имаме към различни хора и групи.

Практическите измерения на алтруизма

Дебатът между различните форми на алтруизъм има важни практически последици. Радикалният алтруизъм може да доведе до пренебрегване на собствените нужди и нуждите на близките хора. От друга страна, чистият егоизъм води до пренебрегване на социалните задължения и общественото благо.

Умереният подход на ограничения алтруизъм предлага път, който позволява на хората да бъдат морални, без да изисква от тях невъзможни жертви. Той признава, че моралните задължения могат да имат различна сила и приоритет в зависимост от контекста и отношенията.

 

Егоизъм

Читател
-
0
Егоизъм

egoism

Противно на Мао Дзъ, неговият съотечественик Ян Чу (440 – 360 г. пр. Хр.) декларира, че няма да пожертва и косъм от главата си, за да спаси света, и няма да направи каквото и да е било, освен ако не е в негов интерес. Той е първият философ, проповядващ открито чистия егоизъм. (Скоро след това същата доктрина е приета от епикурейците и получава популярност в Европа.)

Киренската школа

Читател
-
0
Киренската школа

Aristippus

Аристип основава школата на Кирения и дава пример, като живее, строго спазвайки принципите на собственото си учение. Той призовава към наслади с жени и се заобикаля с лесно достъпни момичета. Той задава риторичния въпрос: „Има ли разлика между това да наемеш къща, в която вече са живели много хора, и такава, в която още никой не е стъпвал?… Няма разлика и ако жената, с която живееш, е била вече с много други или с нито един.“ Когато Аристип иска от своя богат приятел Дионис пари, той му отговаря: „Не, ти си ми казвал, че мъдрият никога не е в нужда.“ „Плати! Плати – настоява Аристип, – и после ще обсъдим този въпрос.“ Дионис дава парите и Аристип казва: „Сега нали виждаш, че аз не съм в нужда.“

Хедонизъм

Читател
-
0
Хедонизъм

Aristippus

Хедонизмът учи, че стремежът към удоволствие е смисълът на живота. Това учение започва от Аристип от Кирения (435 – 350 г. пр. Хр.), който е философ от Северна Африка и е ученик на Сократ в Атина. Неговите основни догми са, че индивидуалните удоволствия са целта на живота, че щастието е тяхната сума, че всяко удоволствие е добро дори когато произлиза от неприлично поведение, макар че най-добри са телесните удоволствия.

Хуманност и хуманизъм

Читател
-
0
Хуманност и хуманизъм

Хуманност

Хуманността като мярка за това кое е нравствено правилно е формулирана върху плоча от Месопотамия, датирана около 2000 – 2700 г. пр. Хр. Тя се появява в пасаж, писан от един книжовник, ядосан от ужасното поведение на сина си. „Защото ти не се обръщаш към своята хуманност, душата ми е развълнувана като от зъл вятър.“ Думата, преведена като хуманност, е namulu. „Нека твоята хуманност те въздигне“, е заключението на сърдития автор – едно пожелание в съгласие с хуманната философия, появила се по-късно при много по-развити култури.

humanity

Снимка: www.wakingtimes.com

Хуманизъм

Гръцкият философ Протагор (485 – 415 г. пр. Хр.) от Абдера е първият агностик и е известен най-вече с афоризма си: „Човек е мярката на всички неща“. Той е авторът на първата открито антропоцентрична философска теория. Преди него хуманността е била разбирана като власт на морала, а нейните норми оформят базата на класицизма на Конфуций. Протагор отива по-нататък – той отрича съществуването на всички норми или приемливи авторитети извън оценката на човека.

Антихуманизъм

Диаметрално противоположното мнение е изказано в Китай около 500 г. пр. Хр. от Лао Дзъ – основателя на даоизма. Той проповядва, че човек трябва да се откаже от всякакви преценки и дискусии върху теми, които хората смятат за важни. Според даоизма да си човек означава просто да си една от многото форми на съществуване и при това не от първостепенно значение за всичко живо или дори за човешкия род. Алтернативата на човека е само да насочи мисълта си към дао, начина на проява на естеството.

Антропософия

Читател
-
0
Антропософия

anthroposophy

Изображение: www.anthroposophyforprisoners.org

Антропософската общност е учредена през 1912 г. от австрийския учен Рудолф Щайнер (1861 – 1925), за да наложи неговата нова „духовна наука“. Тя е базирана на убеждението му, че човешкият интелект, развиван по подходящ начин, може да осъществи контакт със свръхестествените духовни светове. През следващата година (1913) в Дорнах, Швейцария, той основава първия Гьотеанум (Goetheanum) – това е неговата школа за изучаване на спиритически науки.

1...99100101...170страница 100 на 170