НачалоВдъхновениеПсихологияКакво е мотивацията: психологически теории, изследвания и практически изводи
Психология

Какво е мотивацията: психологически теории, изследвания и практически изводи

7

Какво е мотивацията?

Мотивацията е психологическото понятие, което обяснява защо хората предприемат определени действия, поддържат усилие във времето и насочват поведението си към конкретна цел. Думата произлиза от латинския глагол movere – „движа, привеждам в движение“ – и още в етимологията си носи основната идея на понятието: мотивацията е силата, която превръща намерението в действие. В психологията тя се разглежда като енергизиращ и насочващ фактор на поведението – той обяснява не само защо човек започва дадена дейност, но и защо продължава да я извършва, дори когато срещне съпротива или умора.

До скоро психолозите са разглеждали мотивацията като единно, недиференцирано качество – или човек го притежава, или не. По-новите изследвания показват друга картина: количеството положен труд има значение, но типът на подбудата, която стои зад него, влияе много по-силно върху качеството на резултата, върху издръжливостта на усилието и върху усещането за благополучие, свързано с извършваната дейност. Мотивацията може да се разглежда като енергизиращата сила зад поведението, която му придава посока и постоянство. Именно затова съвременната психология не се задоволява само с констатацията, че някой е „мотивиран“ или „немотивиран“, а изследва произхода, механизма и устойчивостта на самата подбуда.

Вътрешна и външна мотивация

Класическото разграничение в психологията на мотивацията е между вътрешна (интринзична) и външна (екстринзична) подбуда. Вътрешната мотивация се отнася до действия, движени от вътрешна награда – лично удовлетворение или радост от самото учене, докато външната мотивация включва фактори извън дейността, като награди или наказания. Човек, който чете определена книга, защото сюжетът го увлича, действа под влиянието на вътрешна мотивация. Служител, който изпълнява задача заради бонус в края на месеца, е воден предимно от външна подбуда.

Външната мотивация обхваща участието в дадена задача с цел получаване на признание отвън или избягване на наказание, а формите на подкрепление варират от словесна похвала и признание до награди, пари, служебни титли, престиж, слава и постижения. Вътрешната мотивация, от своя страна, според изследователите Едуард Деси и Ричард Райън, е насочена към растеж – тя представлява склонността на човека да изследва и да учи. Разликата не е само теоретична: учащ се, който изучава биология, защото я намира за увлекателна, обикновено постига по-добри резултати, проявява повече творчество и се задържа по-дълго в дейността, отколкото връстник, който учи единствено защото родителите му заплашват да му отнемат телефона, дори при положение че двамата влагат еднакво количество време.

Важно е да се отбележи, че вътрешната и външната мотивация рядко съществуват в чист вид. По-скоро те представляват спектър на постепенно „интернализиране“ – процес, при който едно поведение, наложено първоначално отвън, постепенно бива прието и възприето като лично значимо. Теорията на самоопределението не твърди, че вътрешната мотивация е добра, а външната – лоша; тя показва, че мотивацията съществува на спектър на интернализация и че истинската задача е хората да бъдат придвижвани по този спектър – от външно подчинение към вътрешно осмисляне – а не просто да се избягват наградите като такива.

Опасността от прекомерната външна награда

Едно от най-показателните открития в тази област е свързано с така наречения ефект на свръхоправданието — явление, което възниква, когато към дейност, която човек вече харесва, бъде добавено външно подкрепление. Изследване с деца показва механизма нагледно: деца, които са били възнаграждавани за рисуване с флумастери или за игра с математически задачи, впоследствие са прекарвали значително по-малко време в тези занимания, след като наградите са били отнети, в сравнение с деца, които не са получавали награда за същите дейности. Присъствието на убедителна външна причина кара човека да подценява колко от неговата ангажираност всъщност е произтичала от истински интерес, и той несъзнателно преформулира приятна дейност в „работа срещу заплащане“.

Подобен извод произтича и от по-стари изследвания с примати. Психологът Хари Харлоу открива през 1949 година, че маймуни разгадават механически пъзели с очевидно удоволствие, без каквато и да е външна награда за това – самото решаване на задачата е достатъчно възнаграждаващо. Когато по-късно към задачата е добавена храна като награда, резултатите на животните парадоксално се влошават. Психолозите Хари Харлоу и Едуард Деси установяват, независимо един от друг, че наградите могат да не подобрят ангажираността на хората със задачата, а в някои случаи дори да ѝ навредят.

Йерархията на потребностите на Маслоу

Друг основополагащ модел в теорията на мотивацията принадлежи на американския психолог Ейбрахам Маслоу, който през 1943 година публикува своята концепция за йерархия на човешките потребности. Тя организира човешките нужди в пет нива: физиологични, нужда от сигурност, нужда от любов и принадлежност, нужда от уважение и самоактуализация. Логиката на модела се основава на принципа на предимството: по-ниските по степен потребности обикновено трябва да бъдат задоволени, преди по-висшите да могат да станат мотивиращ фактор — човек, обзет от глад или несигурност, разполага с малко психологически ресурс, за да преследва творческо изразяване или лично осмисляне.

Първите четири нива в модела на Маслоу често се наричат „дефицитни потребности“, защото тяхната липса поражда напрежение, което подтиква човека към действие, докато нуждата не бъде задоволена. Мотивацията за задоволяване на подобни нужди става още по-силна, колкото по-дълго остават неудовлетворени — колкото повече време човек прекарва без храна, толкова по-силно е усещането за глад. Петото, най-високо ниво – самоактуализацията – е от съвсем различно естество. То се отнася до пълния потенциал на човека и до реализацията на този потенциал — желанието да постигнеш всичко, на което си способен, да станеш „всичко, което можеш да бъдеш“. За разлика от дефицитните потребности, тази нужда не изчезва след задоволяване, а продължава да се разгръща през целия живот на човека, тъй като според Маслоу личността е в постоянен процес на „ставане“, а не в статично състояние.

Заслужава да се отбележи и един често пропускан детайл от историята на модела: Маслоу никога не е представял йерархията на потребностите под формата на пирамида – този иконичен образ е по-късно графично опростяване, добавено от други автори. Самият Маслоу описва развитието на личността по-скоро като динамичен, нелинеен процес, в който различните нива на потребности могат да изискват внимание едновременно, а не строго последователно изкачване по стълбица.

Теория на самоопределението: автономия, компетентност и свързаност

През седемдесетте и осемдесетте години на XX век психолозите Едуард Деси и Ричард Райън от Университета в Рочестър разработват алтернатива на доминиращите по онова време бихейвиористки модели, съсредоточени изцяло върху ролята на подкреплението. Вместо това те тръгват от вродената склонност на човека да учи и да проявява любопитство, което самият Райън по-късно описва като своеобразен „коперникански обрат“ в областта на изследването на мотивацията.

Централната теза на тяхната теория за самоопределението е, че съществуват три вродени психологически потребности – автономия, компетентност и свързаност – и че задоволяването им поражда по-качествена мотивация, по-високо благополучие и по-устойчива ангажираност във всяка сфера на живота. Автономията се отнася до способността на човека да регулира собствените си действия по самоопределен начин; компетентността засяга усещането за ефективност и майсторство във взаимодействието със средата; а свързаността се отнася до нуждата от смислена социална връзка и усещане за принадлежност.

Изследователите подчертават, че тези три елемента не са просто предпочитания, а истински потребности – тяхната липса причинява измерима психологическа вреда, подобно на липсата на храна или сън. Добре устроената среда – семейна, образователна или работна – не просто „оптимизира ангажираността“, а буквално доставя психологически хранителни вещества, без които развитието спира. Особено ценно е наблюдението, че тези три потребности действат в синергия: реалният ефект върху мотивацията се проявява само когато всичките три са налице едновременно, а не поотделно.

Изследване, посветено на ролята на свързаността, показва по интересен начин защо тя е толкова важна за процеса на интернализация – превръщането на външно наложено поведение във вътрешно прието. Тъй като външно мотивираните дейности обикновено не са интересни сами по себе си, основната причина хората изобщо да ги изпълняват е, че тези дейности се насърчават, демонстрират или ценят от значими други хора, към които индивидът се чувства привързан или желае да се чувства привързан. С други думи, детето учи да свири на пиано не защото инструментът само по себе си е завладяващ, а защото родителят, когото то обича и уважава, цени тази дейност – и постепенно, чрез тази връзка, дейността бива присвоена като собствена.

От „тояга и морков“ към автономия, майсторство и смисъл

Журналистът и автор Даниъл Пинк систематизира голяма част от съвременните изследвания върху мотивацията в книгата си „Драйв: Изненадващата истина за това какво ни движи“. Пинк описва традиционния модел на мотивация чрез награда и наказание като „Тип X“ поведение и му противопоставя модела на вътрешно мотивираното поведение, наречен „Тип I“. Според него съвременните работни места, изискващи творчество, решаване на проблеми и иновация, се нуждаят от коренно различен подход спрямо мотивацията в сравнение с механичните, повтарящи се задачи от индустриалната епоха.

Пинк нарича своя модел „Мотивация 3.0“ – понятие, което представлява надграждане над примитивната мотивация за оцеляване („Мотивация 1.0“) и над културата на награда и наказание, разпространена в повечето съвременни организации („Мотивация 2.0“). Тримата стълба на новия модел са автономия, майсторство и смисъл. Автономията е импулсът, който подтиква човека да насочва собствените си решения без постоянен външен надзор; майсторството е желанието да бъдеш най-добрият в определено умение или дейност; а смисълът е онова, което подтиква хората да вършат нещо в служба на нещо по-голямо от самите тях.

За да илюстрира границите на класическия модел с награди, Пинк използва един елегантен психологически експеримент, познат като „проблема със свещта“, разработен от гещалт психолога Карл Дункер през тридесетте години на XX век. Участник в експеримента получава свещ, кутия кабарчета и кибрит и трябва да закрепи свещта на стената така, че разтопеният восък да не капе върху масата под нея. Задачата изисква т.нар. преодоляване на „функционална фиксираност“ – способността да се погледне на кутията не просто като на съд за кабарчета, а като на потенциален държач за свещта. Решението се състои в това кутията да бъде закачена празна на стената с помощта на кабарчетата, а свещта да бъде поставена вътре в нея.

Когато изследователите предлагат парична награда на участниците за по-бързо решаване на задачата, резултатите вървят в неочаквана посока: обещаното възнаграждение не ускорява решаването, а го забавя, защото стеснява фокуса на мисленето точно в момента, в който е необходимо разширено, творческо съобразяване. Изводът на Пинк е, че класическият модел на награда и наказание работи добре само за прости, механични задачи, но за дейности, изискващи творчество, решаване на проблеми и иновация, истинската мотивация идва отвътре. Пинк допълва, че парите все пак имат роля в тази картина, но много по-ограничена, отколкото обичайно се предполага: най-разумната употреба на парите като мотиватор е хората да получават достатъчно, за да престанат да мислят за самите пари и вместо това да насочат вниманието си към същината на работата – едва след това автономията, майсторството и смисълът се превръщат в реалните двигатели на по-доброто представяне и на личното удовлетворение.

Практическо приложение на теориите за мотивацията

Изведените по-горе модели не остават абстрактна теория – те намират директно приложение в организацията на образователния процес и на работната среда. Компании, които предоставят на служителите си реален контрол върху начина на изпълнение на задачите, наблюдават по-високо ниво на ангажираност именно защото задоволяват потребността от автономия, описана в теорията на самоопределението. В австралийската софтуерна компания „Атлашън“ например служителите разполагат с т.нар. „ShipIt Days“ – дни, в които могат да работят по проект по свой избор в продължение на двайсет и четири часа. Подобни практики не са просто жест на добра воля към персонала, а конкретно приложение на принципа, че хората постигат по-добри резултати, когато усещат собственост върху процеса, вместо просто да изпълняват чужди указания.

В образователната система изводите от теорията на самоопределението водят до сходни препоръки. Включването на автономия и свързаност в учебния процес води до по-мотивирани и по-удовлетворени учители, както и до по-ангажирани ученици. Учител, който предоставя на учениците известна свобода на избор в рамките на урока и изгражда истинска връзка с тях, задейства именно онези психологически механизми, които превръщат наложеното учебно съдържание в лично осмислено знание – процесът на интернализация, описан от Деси и Райън.

Едновременно с това е важно да се отбележи границата на приложимост на тези модели. Не всяка дейност може или трябва да разчита изцяло на вътрешна мотивация – съществуват задължения, рутинни задачи и обществени ангажименти, които изискват известна степен на външна структура и подкрепление. Изследванията в тази област сочат, че двата вида мотивация невинаги си противоречат: съчетаването им, при внимателно балансиране, може да доведе до по-добри резултати, отколкото разчитането единствено на единия от двата подхода.

Заключение

Съвременната психология на мотивацията изминава дълъг път – от бихейвиористките модели, съсредоточени изцяло върху награда и наказание, през йерархията на потребностите на Маслоу, до по-новите изследвания на Деси, Райън и Пинк, поставящи ударение върху автономията, компетентността, свързаността, майсторството и смисъла. Общата нишка, която свързва тези на пръв поглед различни модели, е разбирането, че устойчивата мотивация рядко произтича от външен натиск – тя възниква там, където дейността е свързана с личен избор, с усещане за нарастващо умение и с чувство за принадлежност към нещо, което човек намира за смислено. Именно в тази посока съвременните организации, образователни институции и отделните хора могат да търсят практически насоки, когато си задават въпроса как да поддържат собствената си мотивация или мотивацията на хората около тях в дългосрочен план.

Източници:

предишна статия
Как да изберете онлайн казино: На какво да обърнете внимание при депозитите и тегленията
Свързани статии