„Изглед от канала „Сен Мартен“, Париж“ (1870), Алфред Сисле, музей Орсе

Импресионизмът е течение в изобразителното изкуство, което се заражда в края на 19 век от група парижки художници. Техните независими изложби им донасят известност през 70-те и 80-те години на века, въпреки силната опозиция от утвърдените академични художници. Името на движението произлиза от творбата на Клод Моне “Импресия, Изгряващо слънце” („Impression soleil levant“), по повод на която Луи Льороа (гравьор, художник и утвърдил се драматург) пише силно критична статия във вестник „Ле Шаривари“, озаглавена “Изложбата на импресионистите”. Художниците не харесват това определение, съдържащо подигравка. Самите те предпочитат да се наричат „независими“.

Импресионистичните картини се характеризират със сравнително малки и тънки, но все пак видими удари с четката, отворена композиция и ударение върху точното изобразяване на светлината в различни състояния (често се набляга върху ефекта на изтеклото време). Засягат се ежедневни теми, движението присъства като ключов елемент на човешкото възприятие и се използват нестандартни гледни точки. Развитието на Импресионизма в изобразителното изкуство скоро води до зараждане на аналогични стилове в музиката и литературата.

Около 400 г. пр. Хр. няколко китайски творци възприели импресионизма като свой характерен стил. Посредством икономична и прецизна работа с четките си те претендирали, че са постигнали поразителен ефект на светлина, пространство и проекция, без да са очертавали контурите и детайлите. Този техен подход бил наречен „пробуждане на духа“. Един от пионерите бил Уарн Уей (415-443 г. след Хр.), който не бива да бъде бъркан с известния си съименник от династията Тарн. „Физическите образи са основани на физически форми“, написал Уарн:
„Духът е невидим, следователно в това, което той внася, няма движение. Окото има ограничени възможности, следователно това, което то вижда, не е всичко. И така, използвайки малка четка, аз рисувам една безкрайна пустота… С крива линия аз изобразявам планините Сънг… Един лек замах ще бъде достатъчен за планината Тай Хуа и няколко несиметрични точки ще покажат носа на дракона. Веждите, челото и скулите изглеждат като ведра усмивка, а самотната канара е толкова огромна и възвишена, сякаш достига облаците. С промени… във всички направления е създадено движение и чрез добавяне на съответни пропорции и мерки духът се разкрива.“

(тр. Де Бари, Чай, Уотсън; Модификация) Течението на импресионистите възниква в Париж
в края на 50-те години на XIX век с творбите на Еду-ард Мане (1832-1883) и Клод Моне (1840-1926). През 1874 г. в Париж представителите на течението правят първата обща изложба и започват да се наричат „импресионисти“, използвайки цитат на един критик, който се позовава на картината на Моне импресия „Изгрев слънце“.

Летище за ангели, Рубен Кукиер

Останки от древните култури включват много рисунки на неща извън човешките възможности, породени от фантазия и въображение. Най-ранните не са сюрреалистични, защото са вдъхновени от фантазията или митологията, а не са замислени въз основа на тогавашната реалност. Сюрреалистичното движение започнало по време на Римската империя през I век пр. Хр. с шокиращи нововъведения в рисуването на храмове; тръстики, крепящи зидани покриви, и растения, от които никнат човешки същества, били типични за този стил. Те са описани от римския автор Витрувий така:
„Когато хората видят такива мошеници, те не забелязват грешките им, а, напротив – възхищават им се и не се интересуват дали някои от тях съществуват или не. Те са заслепени от декадентските критикарски принципи.“

Първите хиперреалистични художници били гърци от началото на IV век пр. Хр. – Зиуксис от Хераклея и неговия по-млад съвременник Пархациус от Ефес (днешна Турция). Още с началото на кариерите си те спечелили голямо възхищение заради точността на рисунъка си и контрола им над дълбочината и цвета. Обаче възникнал спор, с който може би те достигнали степента на хиперреализма. Зиуксис започнал с картина, изобразяваща грозде, която изглеждала толкова истинска, че когато я изложил, тя привлякла птиците. Радвайки се на успеха си, той подтикнал и Пархациус да дръпне завесата на своя дебют. Пархациус обаче спечелил аплодисментите, възползвайки се от Зиуксис, защото неговата дебютна картина изобразявала завеса. Няма доказателство, че двамата са пожънали кой знае какъв успех, когато са рисували одушевени предмети. Когато Зиуксис по-късно нарисувал момче с грозде, той бил разочарован, защото птиците отново били привлечени от гроздето. Когато не се уплашили да дойдат по-близо до картината, вече му било ясно, че не може да рисува момчета толкова добре, колкото грозде.

„Двойно негативна пирамида“ на Сол Левит, Литва

Когато става въпрос за изкуство, което минава без външно усъвършенстване, а изпълнява само централния си обект, няма нищо по-просто и по-ранно от Сенеферувата пирамида в Дакшир до река Нил. Времето е разрушило гладката й повърхност, но когато е построена, около 3100 г. пр. Хр., е била съставена просто от квадрати и триъгълници. Въпреки невероятните й размери (висока 214 стъпки) е доста по-малка от по-късните „велики пирамиди“. Основен интерес от гледна точка на историята на изкуството предизвиква изключителната оригиналност на очертанията й, напълно неприсъщи за „стъпаловидните пирамиди“ – единствените други съществуващи по-това време. Тя е създадена от вдъхновение, а не от архитектурните традиции или от градивна еволюция. Тук може би най-забележителният факт е, че творецът е имал възможността да убеди правителството си, че цялостната му концепция си струва вложените средства.

Едуар Мане „Закуска в студиото“ (1868)

Странното в историята на изкуството е, че някои от най-старите оцелели изящни изкуства са шедьоври на реализма от Каменната ера. Вместо последователно развитие на умения и разбиране се наблюдава кулминация на постижения, изникнали от нищетата. В Западна Европа през Ледниковия период преди 13 000-16 000 години първобитният човек украсява стените на пещерите с трайни рисунки и релефно изрисувани диви животни, сцени на лов и понякога хора. Открити са няколко града, чието датиране е твърде неточно, за да се каже кой от тях е най-ранният, но най-добрите колекции са в Алтамира, Испания и Леско, Франция. През поколенията, предхождащи тези доста реалистични хора на изкуството, трябва да е имало напредък в уменията, направил работата им възможна. Забележителното в това е, че докато те не са могли да ушият дреха или да построят могила, вече са рисували картини извън възможностите на цивилизованите творци от много по-напреднали общества.