Фотографът Jay Philbrick, започва кариерата си като снима природни пейзажи за туристически гайдове, но постепенно се пренасочва към сватбената фотография. Или поне се опитва, а в резултат се получава смесване на двете му призвания, в коет младoженците получават шанс за незабравимо преживяване – екстремна сватбена фотосесия. Тези снимки са правени на 350 метра над земята, в Ню Хампшир, където Jay е успял да заснеме перфектния кадър. Смела двойка, нали?
„Понякога тръгваме по даден път само защото не вярваме в него.
Тогава е лесно – трябва просто да правим нещата, които да докажат,
че това не е нашият път. Но когато нещата започнат да се случват и
пътят се разкрива пред нас, ние се плашим да продължим нататък.”
„Брида“, Паулу Коелю
Преди три години получих sms: „Прочети „Брида” и ще разбереш”. Нарочно не я прочетох, дори не си направих труда да потърся книгата, препоръчана ми от човек, когото напуснах без обяснения. Тогава не исках някой да ми обяснява, просто исках да следвам сърцето си. Три години по-късно смело посегнах към книгата на рафта в библиотеката и я взех.
“Искам да уча магия – каза момичето” – с тези думи започва „Брида”. Чели ли сте нещо на Паулу Коелю или спадате към гилдията, която го плюе, без да се е опитала да прочете и осмисли дори част от думите му? За мен Коелю е като Петър Дънов – той учи и лекува. Понякога книгите му са ненужни и непонятни, когато сърцето е цяло, а душата не търси. Нямаме нужда от лекар, нито от лекарствата му до момента, в който се разболеем. Тялото ни има уникалната способност да се бори с всеки прилив на болест до момента, в който съвсем се изтощи и се отказва. С душата е същото.
„Брида” е красива. И „Брида” не учи, нито поучава, тя разказва. Леко, нежно, приятелски. Ти имаш избор – да четеш или да спреш по средата. Имаш избор – да вярваш или да се съмняваш. Красотата на тези книги е липсата на категоричност, в липсата на наставления. „Нямам нужда някой да ми каже, че трябва да бъда щастлив”, каза един приятел съвсем скоро по повод на този тип книги. Тогава се замислих дали те всъщност ни казват, че трябва да сме щастливи или ни разказват как друг го е направил. Не знам.
Знам, че след първите страници не искаш да спреш, защото този полет се влива в теб, а ти ставаш част от него. Знам, че спирах, не защото не ми беше интерeсно, а за да поема дъх, защото тичах през страниците. Тичах през мислите на автора и на героите му, тичах през мъдростта. Да, тук отново има магове, вещици и магия. Да, тук отново има ученик и ученичка. Да, тук отново ще си говорим за Живот и неговите тайни, познати чрез преражданията. Да, тук ще има страст, мъдрост и любов.
Скептиците могат смело да забелят очи, пуфтейки „Пак ли?”. Останалите могат да се усмихнат. Всеки ден, всеки избор, всеки човек, мисъл, минута – те са нашите Учители. Ставаме нови след всяка случка, раждаме се по-силни след всеки залез. Нищо и никой не спира нашето развитие, нашата вяра. Никой не може да повлияе на пътя, който ще извървим или бавно, или бързо, според нашето решение. Можем да бъдем част от забелващите очите скептици, можем да отворим сърцето си. Ще кажете, че нямате време и нужда за това. А питали ли сте душата си дали тя не е на друго мнение?
„Брида” на Паулу Коелю е само крачка в пътешествието. Но може да бъде не само първата ви крачка, но и една от най-значимите. Вие решавате дали да ми повярвате или не.
Пък може и да се срещнем – някъде по пътя.
Зареждащите късометражни анимации са онези 5 минути, които могат да обърнат целия ни ден наопаки, пращайки мислите в напълно неизвестна посока или разсмивайки ни до толкова, че ще изпратим видеото поне на десет човека, за да усмихнем и техния ден. Искрено се възхищаваме на създателите им, които успяват в няколко кратки минути да ни разкажат пълноценна история, епизод или дори цял живот на героите и ви предлагам пет чудесни повода да се усмихнете.
1. Октоподи
Любовта е над всичко – тя стои над социалните ограничения и материалните изгоди. Това доказва краткото и безобразно готино видео за двама влюбени гръцки октоподи, които всеки миг могат да бъдат разделени от алчния продавач, който съвсем не се интересува от тяхната връзка. Но те са двама и освен това ги свързва чистата емоция, която определено ще им помогне. Вижте как…
2. Летящи книги
Тази анимация ще разтопи сърцето на всеки, които по някакъв начин е обвързал живота си с книгите. Независимо дали той е издател, писател или просто страстен читател, той или тя непременно ще усетят магията. Един дом пълен с книги има нужда от човешка ръка, която да се грижи за тях и да ги дава на останалите, чийто живот е сив и тъжен. Винаги съм вярвала, че книгите носят цвета на ежедневието ни, но за пръв път виждам тази своя идея в реалността или по-точно като част от късометражно филмче. Вижте я и вие!
3. Прасето
Филмчето за прасето е наистина хит. Попаднах на него една късна вечер и се развеселих толкова, че не можех да заспя след това. Едно типично, кратко и усмихващо видео, което съвсем не цели да разкаже нещо извънредно сериозно. Просто лакомото прасе има цел – да стигне бисквитите и както най-често се случва, след изпробвани хиляди начини да достигне до тази цел, отчаян, получава всичко сам. Защото усилията ни ще бъдат наградени, просто трябва малко да изчакаме… Видеото обикаля куп късометражни фестивали през 2010 година, носейки на създателите си общо 8 награди, но това разбира се, не е толкова важно, важно е, че ние го харесваме, нали?
4. Маймуната и монахът
Малкото момче копнее да стане истински монах, но му предстои едно последно, най-тежко изпитание. Задачата му е да донесе един специален плод и само тогава ще достигне мечтата си, но то определено не очаква да срещне точно такова препятствие. Вътрешната борба трае само няколко мига, но именно тя дава този заряд на анимацията, която за пореден път ще ни припомни колко „важни“ са материалните неща…
5. The Cubbcubbs
Това видео звучи като виц. Опитайте да го разкажете на някого и той 100% ще се смее, защото наистина е адски зареждащо. Няма значение, че от създаването му са минали поне 5 години, Чъбчъбс винаги е на мода и съм почти убедена, че в един или друг момент сте попадали на тази анимация, но сърце не ми дава да не я споделя тук. Защото наистина е много добра!
Снимка: The Monk and the Monkey
Парижският дизайнер и фотограф Лео Ларди подготви цяла серия фотоилюстрации с постери на известни филми и актьорите участващи в тях… като деца! Резултатът е забавен и трогателен едновременно.
Майките ни всичко умееха – едновременно шивачки, готвачки, лекарки и машинистки. Бащите ни до един бяха обучени – да воюват, да стоят училища и мостове, да пасат говеда, да орат поля. От пътя човек да хванеш, готов беше за олимпиада, ей така, без подготовка, Щанги, маратон, копие, все в един ден. И все световни рекорди. Дядо ми например спечелил два медала – сребро и злато, и двата от едно и също състезание. Точно така, троен скок. А бил тогава на шейсет години. Да покажа медалите, но дядо взел, че ги загубил. За него те бяха досадна дреболия.
Развили бяхме колония на Луната, купол на Марс. Всяко училище разполагаше с космодрум, всяко дете – със собствена ракета. За да завърши ученик първи клас, очакваше се от него да завърти пълна орбита около Земята. Какво да си в безтегловност ли? Велико чувство. Първите няколко пъти. После омръзва.
С вашето лего вие си строите замъчета. От нашите конструктори ние майсторяхме оръжие. Всяка сутрин в училище, още преди да си изпием чаша мляко, изпъвахме стройни редици, вадехме калашниците от чантите и започвахме – заглобявай и сглобявай за под половин минута време. Нивята ни бяха чудно плодовити – ягодите като ябълките, ябълките колкото пъпеши. Пъпешите като коли. А колите ни –танкове. Денем слънцето така ги напичаше, че нощем светеха като милион геройски слънца. И нямаше да има заник на нашата Родина.
Догдето един ден слънцето не взе, че залезе. Да, аз всичко помня. Бях голям вече. Земята се разтресе, небесата помръкнаха и нищо не остана същото. Дойде зимата и се проточи с години. Опашки за хляб и мляко – с дни. Развързвай кучетата. Изхвърляй котките. Откъде пари за домашни любимци? Деца и старци, един по един взеха да чезнат от опашките – отмъкваха ги дивите глутници, разкъсваха ги на парчета. Накрая и нашия ред дойде да залеем улиците – наместо майки, бащи, сестри и братя, навред се плисна безлика сбирщина.
Ние по това време живеехме с дядо. Да, олимпийският медалист. Той беше също и учител по история, та успя някак да си запази работата. Но татко го съкратиха. И каза татко – давайте да се махаме. Вдигнаха ме от сън една нощ, връчиха ми празен сак и рекоха, само вещи от първа необходимост. Оставяй калашника, оставяй лимонките, само дрехи и обувки. Пред блока тълпата беснееше, псетата виеха, та се провряхме скришно през един тунел под земята, до космодрума в училище.
Дядо ме пое на ръце, целуна ме по челото, пък ме закопча в креслото на ракетата. Един ден, казах му, ще дойда да си те взема. Мама заброи на обратно: десет, девет, осем. Татко натисна копчето и двигателите изреваха. Ракетата се затресе, полетя. Отгоре, отвисоко, видях много други ракети как бягат, двигателите им – като цъфнали божури в тъмата.
Не знаете, значи, както е то, божурът. Добре де, а с какви цветя си свивате венците? С какви цветя празнувате 24 май? Денят на славянската писменост. Славянската… А, б, в…
Да, сега, като погледна назад, струва ми се, че английския така го научих – с лъготене. Но на мен лъжите май винаги са ми били по-сладки от истината.
Откъс: „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков
Обожавамe този филм! Особено ни харесва името, под което по-бързо можеш да го откриеш и разпознаеш, а именно “We want sex”, идващо от недоразгънатия протестен транспарант, на който пише “We want sex equality”.
Действието се развива в Англия през 1968 година. В завода на „Форд“ работя 55 000 мъже и 187 жени-шивачки. Въпреки че, отделът на жените е от изключителна важност за целия завод (виждали ли сте „Форд“ без тапицерия?), в централата на компанията взимат решение женският труд да бъде определен като „неквалифициран“, приравнявайки шивашката им дейност с тази на чистачките и съответно изплащайки им в пъти по-ниска заплата от тази на съпрузите им. Нещо повече, жените често работят повече часове от мъжете си и ръководството не смята за свое задължение да заплаща за тази дейност.
Събитията се случват в средата на миналия век, когато домакинските задължения са изцяло дело на женската половинка в семейството и в един момент търпението на шивачките свършва. Откъде-накъде те ще получават определението „неквалифициран работник“? И започват стачката. Всъщност именно тази стачка, продължила с променлив успех и подкрепа, както от обществото, така и от собствените съпрузи на протестиращите шивачки на „Форд“, води до Акта за равностойното заплащане, приет през 1970 година във Великобритания и разпространил се с мълниеносна скорост в останалите държави по света.
Истината е, че когато гледах филма за пръв път, плаках. Когато го гледах за втори път, плаках още повече. Не знам защо на жените им отнема толкова усилия да извоюват правата си. Не знам защо мъжете са готови да водят толкова битки, за да ги ощетяват и унижават. В една от сцените на филма съпругът на главната героиня – събирателен образ на няколко борбени жени, участвали в историческите събития на миналия век, заявява, че той е добър съпруг, защото не се напива всяка вечер и не бие децата и жена си. „Но така трябва да бъде!“ му отвръща тя и отива на поредната стачка.
Думи казани преди 40 години, болката изпитвана десетилетия наред, търпението, което в един момент свършва и огромната енергия, която носят жените в себе си. Всичко това ви подарява този филм, който силно препоръчвам на мъжете! С образователна цел, разбира се…
Дори не можем да си представим цялата красота на нашия свят. Всеки пейзаж е изключителен и цял живот няма да ни стигне, за да видим цялото могъщество на Земята, но за наше щастие може да надзърне поне малко с помощна на снимки. Ето няколко места, който трябва да посетите. След прегледа на които ще искате да съберете багажа и да заминете към поне едно от тези места.
Река Ли, Китай
Ангкор Ват, Камбоджа
Каньон Антилопа, САЩ
Остров Санторини, Гърция
Езерото Салар де Уюни, Боливия
Цветните скали Чжанъе Данксиа в Гансу, Китай
Национален парк Хитачи, Япония
Баган, Миянма
Мачу Пикчу, Перу
Петра, Йордания
Планините на Тиендзин, Китай
Долината Йосемити, САЩ
Заливът Халонг, Виетнам
Памукале, Турция
Долина на паметниците, САЩ
Пещера от кристали, Мексико
Пещерата Tham Khoun Xe Cave, Лаос
Венеция, Италия
Пещерата Алгавре, Португалия
Френският Прованс
Метеора, Гърция
Бамбуковата гора, Япония
Плитвички езера, Хърватия
Ленсойс-Мараненсис, Бразилия
Оризови тераси, Виетнам
Заливът Навази, Гърция
Водопадът Виктория, Южна Африка
Бора-Бора, Франската Полинезия
Езерото Морейн, Канада
Гейрангерфиорд, Норвегия
Поле от лалета, Холандия
Планината Рорайма, Южна Америка
Ледникът Ватнайокул, Исландия
Пещерата Бату, Малайзия
Фарьорските острови, Дания
Водопадът Игуасу, границата между Бразилия и Аржентина
Кападокия, Турция
Египетските пирамиди
Източник: Miridei
Нашето предложение от Магазин „Читател“:
На едно младежко обучение миналата година ни обясняваха дълго и пространно какво представлява флашмобът. Бях доста изненадана, че имаше хора, които наистина не знаеха какво е това, не бяха виждали и дори не можеха да си представят как изглежда такова събитие. В България има няколко малки, но успешни събития, в които група хора се събира спонтанно, извършва всякакви весели лудости, понякога разплаква онези, за които е направен флашмобът и се разбягва също толкова бързо, колкото са е събрала.
Ако сте гледали романтичната комедия „Friends with benefits” знаете, че именно флашмобът на Таймс Скуеър надделява в избора на главния герой дали да започне нова работа и да се премести в Ню Йорк. Защото мястото, където хората могат без задръжки да танцуват на улицата и да участват в импровизиран спектакъл е наистина свободно.
Най-често флашмобовете се случват на някое много публично място, където участниците в акцията няма да бъдат забелязани. Освен площадите, където подобен род събития се провеждат най-редовно, гарите са също перфектни за този тип акции. Един от най-гледаните клипове в YouTube е точно от Grand Central в Ню Йорк, където една прекрасна сутрин 300 човека просто замръзнаха…
Няма начин – изненадите за любим човек често се правят с помощта на група приятели. Но понякога събитието изисква да бъдат поканени малко повече от „група“ и на едно място да се събрат тълпа приятели, роднини и просто усмихнати младежи готови да помогнат за изненадата, която може да завърши неочаквано. Например, с предложение за брак. Много са флашмобовете, организирани на тази тема, но един от тях ми е особено симпатичен. Вижте защо…
Е, ако случайно не сте получили пръстена си по този особено публичен и романтичен начин – не се отчайвайте, предстои ви сватба. Младата булка така или иначе ще се вълнува в този важен ден и един мъничък флашмоб с участие на 500 души няма да й навреди. Взимайте пример от руснаците, момчета!
Опитът показва, че сватбите и годежите съвсем не са задължителните поводи, за да организираш група от хора, които да покажат на един човек колко специален е той. Силно се съмнявам, че ставайки от леглото си, шофьорът на автобуса в Копенхаген е знаел какво ще му се случи в този ден. Вярно е, денят не беше обикновен, а рожденият му ден, но и не всеки ден в автобуса ти се качват пътници, които пеят…
За финал пазя любимия си „мъжки“ флашмоб. Турският отбор по баскетбол едва ли е предполагал, че скучното начало на опера, на която са поканени в пълен състав ще завърши специално за тях. Видеото, което се превърна в част от рекламната кампания на отбора е изключително вдъхновяващо. Защото за спортиста няма нищо по-важно от любовта и вниманието на феновете и в този момент те определено я усещат пълноценно.
Живеем в социална джунгла. Мисля за това всеки ден и всеки път щом попадна в ситуация, в която силният решава, се замислям дали правилата, според които живеем са… правилни. Вътрешно знам, че не са, но винаги се утешавам, че някой друг решава вместо нас. Книгата „Приказки за щастие“ на Гаспар Ернандес и Джорди Явина помитат тази представа и я изхвърля в кошчето, припомняйки ни, че едно от най-важни качества, които трябва да притежаваме е да бъдем, емоционално интелигентни.
Толкова сме използвали и изхабили понятието „щастие“, че понякога то започва да прилича на „благополучие“. Това не е лесно. Харесва ми обяснението на каталунския писател и журналист Гаспар Ернандес: „Какво означава „промяна на съзнанието“? Накратко, става дума за нова култура на живот. Става въпрос за промяна, която да отдава повече значение на това да бъдеш, отколкото това да правиш или да имаш…“
Няма как да бъде лесно. Мерилото за успех отдавна се изобразява в броя нули след цифрата на заплатата ни, както и в размера на колата, къщата и гардероба. 20 приказки по наивен и лек начин припомнят за същността на чувствата страх, тъга, радост, самочувствие, щастие. Говорят за търпението, алтриузма, позитивното мислене и тревогите, а в практическата част след всяка притча ни поясняват какво точно представлява това чувство и как се живее с него. Отново ще цитирам едно уточнение, което силно ме жегна: „Толкова сме използвали и изхабили понятието „щастие“, че понякога то започва да прилича на „благополучие.“
„Приказки за щастие“ трябва да се четат дълго, а най-добре ще е ако се въоръжите с молив, с който да отбелязвате отделните изречения и сложите книгата около леглото. За да прочитате по няколко думи преди сън и да спите спокойно, ставайки една идея по-дружелюбни в своя свят, където законите на джунглата отстъпват пред тези на сърцето…
Графичният дизайнер Жулиен Дувие среща света на фотографията и киното и създава своите удивителни сцени от синемаграфия, които не бива да бъркаме с обикновените GIF-чета. Дизайнерът от Франция показва сцени от нашия живот, а крехкото движението в тях ще ви убеди, че това е възможна реалност. Изкуството на синемаграфията съчетава в себе си традиционната фотография с елементи на локална анимация и именно тя придава ефекта на жива картина, която тези изображения придобиват. Чисто технически това се извършва с изолиране на отделни части от картината, към които се добавя движение – процес, които отнема до няколко дни. Синемаграфията на Жулиен Дувие излъчва мир и тишина, сякаш гледате кадър от филм, а самият дизайнер споделя, че по време на работата си залага на музиката, която слуша. По неговите думи, именно тя внася чувството за хармония у него, а той от своя страна го прехвърля и върху изображенията си. Наблюдението на илюстрациите с подходяща музика също е изключително преживяване. Можем да опитаме с Yiruma.
Източник: Lastmag
