Няма нищо по-хубаво от разкошен финал на любима книга. Специално за вас, подбрахме 20 любими края на книги, промени нас и живота ни.

20 финала на книги, които никога няма да забравите:

1. „Мисия Лондон” на Алек Попов

„От три дни вали. Всичко се разпада, с изключение на ламинираната биография на Че – подарък от Фидел за годишнината от революцията. Оценявам високо жеста, но снимката с отрязаните китки на последната страница някак си ме изнервя… Храним се с буболечки. Аз обаче съм си хванала една жаба и смятам да си я хапна, когато не ме гледат. Ще се измъкна от тия лайна, каквото ще да става! Всичко, което не ни убива, ни прави по-силно. Който го е казал, да се гръмне.”

2. „Белият Бим, черното ухо” на Гавриил Троеполски

„Земята беше поръсена с капчици небе. И беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло.”

3. „Мостовете на Медисън” на Робърт Джеймс Уолър

„Почне ли да се свечерява, заставам ей тук, взимам саксофона и свиря онази мелодия за мъжа на име Робърт Кинкейд и за жената, която той наричаше Франческа.”

4. „Изумление и трепет” на Амели Нотомб

„Времето минаваше, както си бе свикнало. През 1992-ра излезе първият ми роман. През 1993-та получих писмо от Токио. То гласеше следното:

Амели-сан,
Моите поздравления.

Мори Фубуки

Тези думи ми доставиха голямо удоволствие. Но имаше една подробност, която особено ме очарова — бяха написани на японски.”

5. „Престъпление и наказание” на Фьодор Достоевски

„Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ — но сегашният ни разказ свърши.”

6. „Граф Монте Кристо” на Александър Дюма

„А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.

Затова живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!”

7. „Лавина” на Блага Димитрова

„Стъпки в снега, макар и със следи от патерици, водят нанякъде. Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст? Стъпки в снега. Правят планетата обитаема. Викат ни настойчиво да тръгнем по тях, да ги продължим по-нататък. Накъде?
По-нататък не е отъпкано…”

8. „Къпиново вино” на Джоан Харис

„Тук свършва моята история. В кухнята на малката къща на фермата край реката в Ланскене. Тук той ме отваря и освобождава уханията на забравени лета и отдавна несъществуващи места. Пие за Джо и Поуг Хил Лейн; тостът е едновременно поздрав и сбогуване. Приказвайте каквото щете, но нищо не може да се сравни с аромата на хубаво грозде. С къпинова жилка или не, аз притежавам своя магия, най-после освободена след трийсет и седем години очакване. Надявам се и двамата да оценят това, притиснали устни и сплели ръце. Сега е техен ред да говорят. Моят край наближава. Бих искал да се надявам, че техният край ще бъде също така щастлив. Но сега не мога да знам това. Аз съм обект на друг вид химия. Безгрижно се изпарявам в светлия въздух и се приближавам към своята загадка, и не виждам призраци, не предсказвам бъдещето, за мен дори блаженото настояще е мимолетно — зърнато през тъмното стъкло.”

9. „Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни

„— Искаш ли да хвана това хвърчило за теб?
Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи. Вятърът разроши косата му. Стори ми се, че го видях да кима.

— За теб и хиляда пъти — чух собствения си глас.
После се обърнах и хукнах.

Беше само усмивка, нищо повече. Не можеше да поправи всичко. Нищо не можеше да поправи. Само усмивка.

Дреболия. Самотен лист в гората, трепнал от крилото на подплашена птица.
Но ще я приема. С разтворени обятия. Защото, когато дойде пролет, снегът се топи снежинка по снежинка и може би току-що бях видял как се топи първата.
Тичах. Възрастен мъж сред рояк крещящи деца. Но не давах пет пари за това. Тичах, а вятърът облъхваше лицето ми, върху което сияеше усмивка, широка като долината Панджар.
Тичах.“

10. „Евгени Онегин” на Александър Пушкин

„Блазе на оня, който рано
пира остави, в пътя свил,
и чашата си недопил,
не ти е допрочел романа,
а се разделя тихо той,
тъй както аз с хероя мой.”

11. „Отива една жена при лекаря” на Рей Клуун

„Щом оставям дистанционното на нощното шкафче, в ъгъла на стаята забелязвам чифт бели кецове със зелено-червено-зелена лента. Разсмивам се и поклащам глава. Gucci-тата, за които тя до последно се чудеше. Трябва утре да звънна на някой от погребалното да дойде да й ги обуе. Всъщност… ама че тъпотия! Измъквам се от леглото, навличам един халат и грабвам кецовете. На пръсти, за да не събудя Луна, се спускам по стълбите. Малко напрегнат, с кецовете в ръце, открехвам вратата на хола, в който тихичко бръмчи охладителната инсталация под ковчега на Кармен.”

12. „Чест” на Елиф Шафак

„Чак когато престанах да получавам писмата й, разбрах, че е умряла втори и последен път.”

13. „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн

„Доволна съм, Огъстас.
Наистина съм доволна.”

14. „Лято без мъже” на Сири Хутсвет

„– Някаква кола влиза в алеята. – Тя се наведе към прозореца. – Не виждам кой е. Нали не чакаш никого? Боже, той излиза от колата. Върви към стълбите. Качва се. Натиска звънеца. – Чух звъна. – Мамо, това е татко. Татко е! Хайде, няма ли да му отвориш? Какво ти става?

Флора сграбчи Дейзи през краката и заподскача нетърпеливо.
– Е? – изгука тя. – Е?

– Ти му отвори – казах. – Нека той дойде при мен.”

15. „Анна Каренина” на Лев Толстой

„Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля — но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мене — не само не е безсмислен, какъвто бе по-рано, но има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“

16. „Любовта трае три години” на Фредерик Бегбеде

„Най-фантастичното в живота е, че той продължава. Целунахме се бавно, сключили ръце под оранжевата луна, заслушани в бъдещето.

Погледнах часовника си: беше 23 и 59.”

17. „Майките” на Теодора Димова

„Беше се случило прекалено бързо, за да можеха да повярват на онова, което са извършили, на трупа на Явора, на светлосините й дънки, на притворените й клепачи, на стъкленото синьо на очите й, на разкъсаната раирана риза, от която се подаваше все още живата й гръд.”

18. „Хари Потър” на Дж. К. Роулинг

„Влакът потегли и Хари закрачи покрай вагона, без да сваля очи от мъничкото лице на сина си, вече грейнало от вълнение. Продължи да се усмихва и да маха с ръка, макар че си беше малка загуба да вижда как синът му отива толкова далече от него…

И последната следа от пара се разсея в есенния въздух. Влакът зави. Ръката на Хари все още беше вдигната високо.

— Не се притеснявай за него, всичко ще бъде наред — прошепна Джини.

Хари я погледна, после разсеяно свали ръка и докосна мълниевидния белег на челото си.

— Знам.

Белегът не го беше болял деветнайсет години. Всичко беше наред.“

19. „Алхимикът” на Паулу Коелю

„„Животът наистина е щедър към тези, които следват Личната си легенда“, помисли си момчето. Сети се, че трябва да отиде в Тарифа и да даде една десета от всичко това на циганката. „Циганите наистина са много хитри“, реши момчето. Може би защото много пътуват.

Ала вятърът отново задуха. Това бе източният вятър, който идваше от Африка. Този път обаче не носеше мириса на пустинята, нито пък заплаха от мавърско нашествие. Носеше парфюм, който момчето добре познаваше, а също и звук от целувка. Приближаваше се съвсем бавно, докато накрая спря на устните му.

Момчето се усмихна. Тя за пръв път правеше това.

— Идвам, Фатима, идвам — каза то.”

20 „Мартин Идън” на Джек Лондон

„Ръцете и краката не го слушаха вече, макар и конвулсивно те заблъскаха слабо във водата. Но той бе измамил и тях, и желанието за живот, което ги караше да се движат. Бе потънал много дълбоко. Те не можеха да го изнесат никога до повърхността. Стори му се, че плува бавно в някакво море от неясни видения. Попадна в цветове и отблясъци, които го заливаха и потъваха в него. Но какво бе това? Макар че приличаше на фар, блесна с ослепително бялата си ярка светлина в мозъка му. Примигваше все по-бързо и по-бързо. Чу продължителен тътен и му се стори, че пропада в някакво огромно, безкрайно стълбище. Далече, чак към дъното, потъна в мрак. Това бе всичко, което можа да долови. Потъна в мрака, а мигът, в който го разбра, бе последното, което стигна до него.”

Мечо Пух е голяма работа, това е ясно на всички от нас. Чели сме книгата поне два пъти – един път с гласа на мама вечер преди лягане и поне веднъж сами, разгръщайки двата романа на Алън Милн – „Мечо Пух“ и „Къщичката в къта на Пух“. Най-вероятно е и да сте гледали сериала на Дисни, заради който неделните следобеди се изнизваха толкова бързо и леко, както и всички филмчета за усмихнатото мече, които сте намирали по телевизията или в интернет. Вероятно си спомняте и до припадък повтаряте така популярните цитати „Някои са умни, а някои не са“ на Пух или „Малко внимание, малко мисъл за другите – и всичко би изглеждало иначе“ на меланхоличния Йори, но днес ще ви припомним няколко диалога, които ни връщат в света на хумора в Голямата гора и напомнят, че съвсем не е нужно да имаш много мозък, за да бъдеш верен приятел и добър мечок.

—Ох! Помощ! — извика Пух. — По-добре е да се върна… Ох! Жалко, трябва да продължа напред… Но не мога да направя и това! Ами сега? — изплаши се Пух. — Помощ! Ох! Помощ!
Зайо също искаше да излезе на разходка, но като видя, че предната врата е запушена, излезе през задната, заобиколи и застана пред Пух:
— Хей, ти май се заклещи?
— Ами! Н-не! — отговори Пух безгрижно. — Почивам си, мисля си и си тананикам!
— Я си подай лапата!
Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли… тегли… тегли…
— Ох! — извика Пух. — Боли!
— Никакво съмнение, Пух, заклещен си!
— Това стана — сърдито извика Пух, — защото вратата ти не е достатъчно голяма!
— Това стана — строго каза Зайо — от много ядене! Още тогава си помислих — само че не исках да ти го кажа, — че един от двама ни яде много и това не бях аз!

— Знаеш ли какво искам да ти кажа, Пух?
— Точно това мислех и аз, Прасчо.
— От друга страна, Пух, не трябва да забравяме…
— Правилно, Прасчо, макар че в момента съм забравил.

— Здравей, Прасчо — каза Пух.
— Здравей, Пух — каза Прасчо.
— Какво се мъчиш „да направиш“?
— Мъча се да стигна чукчето — каза Прасчо. — Тъкмо минавах наблизо.
— Дай да ти помогна — каза Пух учтиво. Той хвана чукчето и почука на вратата.
— Току-що се видях с Йори — започна той. — Бедният Йори е в Много Тежко Положение, защото има рожден ден и никой не се е сетил за това. И сега Йори е много Мрачен — ти знаеш какъв си е… и такъв е сега… Колко се бавят да отворят тези, дето живеят тук! — И Пух повторно почука.
— Ама, Пух! — каза Прасчо. — Това е твоят дом!
— О! — каза Пух. — Наистина! Тогава да влезем.
И така те влязоха.

— Трябва да напишеш Честит Рожден Ден на него…
— Тъкмо това исках да те помоля — каза Пух, — защото моят правопис е Разклатен. Добър ми е иначе правописът, но се Клати и буквите отиват не на мястото си. Ти би ли написал върху него „Честит рожден ден“ вместо мен?

— Прасчо — каза Зайо, като започна да подостря молива си, — нямаш никаква смелост!
— Трудно е да бъдеш Храбър — каза Прасчо, леко подсмърчайки, — когато си Толкова Малко Животно!

— Всички да носим Провизии.
— Да носим какво?
— Неща за ядене.
— О! — извика Мечо радостно. — Пък аз мислех, че каза Провизии! Отивам да им кажа.

— Тъкмо място — обясни той — за Засада!
— Какво е засадено там? — пошепна Пух на Прасчо. — Да не би да е хвойна?
— Драги Пух — каза Бухала надменно, — нима не знаеш какво значи Засада?
— Бухале — каза Прасчо, като го гледаше свирепо, — това, което ми пошепна Пух, е частен разговор и нямаш право…
— Засада — каза Бухала — е един вид Изненада.
— Такава е и хвойната понякога — каза Пух.
— Засада, както се канех да обясня на Пух, е един вид Изненада.
— Ако някой неочаквано връхлети отгоре ти, това е Засада — каза Бухала.
— Засада, Пух, е когато някой връхлети отгоре ти — обясни Прасчо.
Пух, който сега знаеше какво е Засада, каза, че и хвойната веднъж го връхлетяла най-неочаквано, когато той паднал от едно дърво и трябвало после цели шест дни да се чисти от бодлите й.
— Ние не говорим за хвойна! — каза Бухала малко раздразнен.
— Но аз говоря! — каза Пух.

— Когато се събуждаш сутрин, Пух — каза Прасчо най-после, — какво си помисляш най-напред?
— Какво ще има за закуска. А ти какво си помисляш, Прасчо?
— Аз си мисля какво ли интересно нещо ще се случи днес.
Мечо кимна замислено.
— То е все същото! — каза той…

— Ето бюфета, драги Тигре, погледни и си избери каквото ти хареса. — Тя веднага беше разбрала, че колкото и голям да изглежда Тигъра, той се нуждае от толкова нежност, колкото и Ру.
— Мога ли да погледна и аз? — попита Пух, който беше почнал да се чувства малко като в единадесет часа.

— Здравей! — каза Пух.
— Здрасти! — квикна Прасчо, като подскочи от изненада. — Знаех, че си ти!
— И аз знаех — каза Пух. — Какво правиш?
— Засаждам един жълъд, Пух, та да порасне един дъб и така ще имам много жълъди точно пред вратата си, вместо да ходя километри и километри, нали разбираш, Пух?
— Ами ако не порасне? — попита Пух.
— Ще порасне, защото Кристофър Робин каза, че ще порасне, и затова го засаждам.
— Значи, ако аз посадя една пита мед пред къщата си, ще порасне кошер! — каза Пух.
Прасчо не беше много сигурен.
— Или по-добре само парче от пита — каза Пух, — за да не хабя много. Само че тогава може да порасне само парче от кошер, и то това парче, в което пчелите само бръмчат, а не в което медят. Неприятно!
Прасчо се съгласи, че ще бъде твърде неприятно.

— Зайо е умен — каза Пух замислено.
— Да — каза Прасчо, — Зайо е умен.
— И има Мозък.
— Да — каза Прасчо, — Зайо има Мозък.
Последва дълго Мълчание.
— Предполагам — каза Пух, — че затова той никога не може да разбере някои неща…

— Представи си, Пух, че някое дърво падне, когато сме под него.
— Представи си, че не падне — каза Пух след внимателно обмисляне.

— Това, което мисля — каза Пух, — е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Йори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.
— Аз пък мисля — каза Прасчо, — мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.
— Хайде да отидем да видим всички — каза Пух. — Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: „Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка“ — и ти си дошъл — това аз наричам Приятелски Ден.

— Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?
— Ами — каза Пух — какво обичам най-много… — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: „Какво ще кажете за нещо малко?“, и аз да кажа: „Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?“, и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“

Илюстрации: Оригинални на Е. Х. Шепард, 1957 г.