I. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1185-1197)
1. ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ
НАЧЕЛО С АСЕН И ПЕТЪР ПРЕЗ 1185—1187 г.

Из „История“ на Никита Хониат

Византийският писател и историк Никита Хониат е роден в средата на XII в, Бил е императорски секретар и управител на тема Филипопол в края на същия век. Починал е през 1213 г. Неговата „История“ обхваща събитията в периода 1118—1206 г. Тя е едно от най-забележителните произведения на византийската историография. Превод на Ал. Милев от Nicetas Choniata, Historia, Bonnae 1835, с. 481—483, 485—492, 515—521.

[Тогава императорът Исак II Ангел] пожелал да си вземе жена от иностранен род, понеже първата му съпруга била починала. Той влязъл в преговори чрез пратеници с унгарския крал Бела и взел за своя жена неговата дъщеря, която не била навършила още десет години. Но поради своята дребнава пресметливост той решил да отпразнува сватбените тържества с държавни пари и почнал да ги събира от вътрешните области, без да са предвидени като данъци. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Стара планина, които преди това се наричали мизи [българи], а сега се наричали власи. Те, надявайки се твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, които се намирали високо в недостъпните скали, били и по-рано надменни спрямо ромеите, а тогава намерили повод, така да се каже, свой Патрокъл — отвличането на стадата им и насилственото вземане на пари, и дигнали открито въстание. Виновници за това зло и бунтовници на целия народ били двамата родни братя Петър и Асен. Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал на лагер в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската войска и с императорска грамота да им даде едно не твърде доходно място в Стара планина. Тяхната молба обаче не била удовлетворена, понеже божествената воля е по-силна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват, че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне от държавата и за това, което ще направят, като се завърнели в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан бил напляскан по лицето поради своето безсрамие. Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени. Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво са направили след това на ромеите тези нечестивци и престъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия? Впрочем за тези неща ще говорим после, а сега да продължим разказа си поред. . .
След като вече мизите решили да се отделят от държавата и след като станали водачи на това зло лицата, които споменах, императорът тръгнал на поход срещу тях. Необходимо е да разкажа и събитията преди похода. Власите отначало се бавели и не се решавали да започнат въстанието, към което ти подстрекавали Петър и Асен, понеже се страхували от такава голяма работа. Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от този страх, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и проявяващи напълно останалите неща, които правят обхванатите от зли духове, и внушили на тези бесновати люде да викат с висок глас, че бог е решил да подари свобода на българския и влашкия народ и да премахне дългото им робство. Затова и Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиването си заедно с ромеите и е дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в това дело. Тези безумци са дали за малко време отдих и из един път отново събрали по-голяма смелост, като че ли в нов припадък на болестта се възбуждали и почнали да викат в изстъпление и с крясък, че не е време вече за бездействие, но да вземат оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите. Заловените по време на войната да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и избиват, да не ги освобождават срещу откуп, да не отстъпват пред молбите им и да не се трогват от техните коленопреклонни молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни към всяка молба и да убиват всички пленници. Въодушевен от такова предсказание, целият народ се въоръжил. Понеже въстанието имало отначало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятства на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се разпръснали и по намиращите се далеч от Стара планина паланки и селища. Единият от братята, Петър, поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали. Нападнали и Преслав (този град е много стар, целият е от печени тухли и в по-голямата си част е заграден от Хемус). Когато видели, че обсадата му не е безопасна, те го отминали и се отправили към Стара планина и неочаквано се явили в други ромейски паланки, пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни. Тогава Исак се отправил на поход срещу тях. А те заели непроходимите и недостъпни места и дълго време се съпротивявали. Когато обаче неочаквано паднал мрак, който бог поставя на свое тайно обиталище, и бог изпратил мрак и покрил с него планините, които те пазели, като заели предварително със засада теснините на проходите, ромеите тайно и неочаквано ги нападнали, изплашили ги и така ги разпръснали. Виновниците за злото и водачите на войската, а именно Петър и Асен, и цялата им изменническа дружина подобно на стадото евангелски свине, които се втурнали към морето, се отправили към Истър, преминали го и се съединили със съседните скити. Императорът, който поради пълната липса на лице, което да му пречи, можел да обходи цялата Мизия и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от които или почти всички били построени на недостъпни скали и на покрити с облаци върхове, не направил нещо подобно, но изгорил купните от храни и измамен от лицемерното разкаяние [хитростите] на явилите се при него власи, неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела още неуредени. По този начин той предизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил.
След като се върнал в столицата, императорът толкова се хвалил със своите дела, че един сановник измежду съдиите (той бил Лъв Монастириот) казал: „Страда душата на Василий Българоубиец, понеже императорът пренебрегнал неговия пример и това, което той бил наредил в завещанието си в Состеновия манастир, ако някога власите въстанат.“ Лъв не пропуснал с малко думи да се подиграе и надсмее, като че ли лъжата наистина е в предсказанието, казвайки, че императорът за толкова кратко време отново покорил и довел до прежното подчинение и робство въстаналите, а не за толкова много време като Василий и че напразно последният като от предсказваща уста и делфийски пророкуващ триножник изригва лъжливи и недействителни предсказания. Варварите на Асен преминали Истър и се съединили със скитите, събрали оттам колкото може повече войска, както било необходимо, и се върнали в своето отечество Мизия. Те я намерили напълно освободена и опразнена от ромейската войска, втурнали се в нея с голям шум, като че ли водели със себе си от Скития тълпи от демони вместо легиони. Затова те не се задоволили да запазят свободата си и да задържат господството си само над Мизия, но постоянно причинявали по възможност повече злини на ромеите и се опитвали да съединят в едно властта на мизите и българите, както е било някога отдавна. И може би работата би се свършила благополучно, ако сам императорът отново се беше отправил на поход срещу въстаниците. Но той отложил личното си участие за друго време и поверил началството на войската на своя чичо по баща, севастократор Йоан. Последният с умение и дори достойно за похвала усърдие командвал войската и се стараел да напада враговете, когато били разпръснати на голямо разстояние и слизали в равнина, достъпна за конницата. Не след дълго време обаче той бил лишен от длъжността на главнокомандуващ, понеже бил заподозрян в домогване до императорската власт. Заместил го в командването кесар Йоан Кантакузин, който бил зет на императора по сестра. Той бил много красив и твърде опитен във военното дело, но тогавашната война против власите водил безуспешно. Затова командването получил Алексий Врана. Той още когато водел войната срещу латинците, се стремял към императорската власт и дори една нощ се вмъкнал в светилището на храма и се опитал да подбуди народа да въстане. Понеже тогава плановете му свършили безуспешно, той сключил с императора мир, но не престанал да подхранва същия си този стремеж, въздържайки насила и обуздавайки своето скрито честолюбие като послушен кон. Тогава той сметнал своето командване на войските като точило за острието на стремежите си и решил да доведе докрай по-прежните си замисли. Той се възползвал от многото си и все знатни съветници, негови сънародници, който му били близки по род (произхождали от Адрианопол), обул червени сандали, минал от мястото на военните действия в родния си град, където бил провъзгласен за император от цялата войска, отправил се за столицата и се разположил на лагер около т. нар. външен Филопатион.
Императорът, недоволен от себе си, решил да се отправи отново на поход срещу мизите, тъй като през време на първия поход срещу тях не свършил докрая добре работата в неприятелската страна и се върнал оттам много набързо, като че ли враговете го преследвали зад гърба му, и не оставил в крепостите дори ромейски караули, нито взел деца на варварите за заложници. Тогава той се отправил от столицата с малобройна войска, която се намирала при него, защото бил се научил, че мизите вече не се скитали страхливо по планините и високите места, но като събрали наемна скитска войска, се спуснали в околностите на Агатопол и ги опустошавали с всичките си сили, извършвайки големи злочинства. По негов призив се събрала и останалата войска. Той искал да противопостави на неочакваното и бързо нападение на варварите също така бързо противонападение, надявайки се да спре нападението на враговете и неговите войници да не го изоставят във втория му поход срещу власите, стига само той пръв да вземе веднага оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал в Тавроком (това имение се състои от села и се намира недалече от Адрианопол), той се спрял, за да събере войската си и да дочака кесар Конрад, който трябвало да тръгне незабавно. . .
Императорът взел със себе си около две хиляди отбрани войници, дал им оръжие и бързи коне и се отправил от Тавроком срещу неприятеля, а на целия обоз и на обозните слуги заповядал да се завърнат в Адрианопол. Съгледвачите съобщили, че враговете опустошавали съседните области на Лардея [при Карнобат], а след като избили твърде много хора и не по-малко взели в плен, те решили да се върнат назад, претоварени с плячка. Затова през нощта при сигнала на бойната тръба императорът яхнал коня си и се отправил на поход. Когато стигнал до мястото, наречено Вастарна, той дал отдих на войската си, понеже още не се показвали неприятелите. След три дни той тръгнал оттам и рано сутринта се отправил направо към Верея. Но не изминал и четири парасанги, когато при него се явил един леко въоръжен войник, който донесъл известие за близката опасност. Той казал, задъхвайки се, че неприятелят се намирал наблизо и се връщал с голяма плячка, като поради две причини се движел бавно: понеже не виждал никаква съпротива и понеже бил претоварен с многобройна плячка. Веднага императорът разделил цялата си налична войска на отряди, построил ги в боен ред и тръгнал по пътя, по който му съобщили, че се движела неприятелската войска. Когато ние я забелязахме и видяхме съвсем ясно (и аз лично следвах императора като подсекретар — ипограматевс), скитите и власите предали плячката на отделни свои дружини и им заповядали да се движат през по-късите пътища и да бързат да стигнат до планинските места. Останалите се събрали накуп и безстрашно посрещнали нападащата ги ромейска конница, като се сражавали по своя отечествен и присъщ им начин. Нападайки, те хвърляли стрели и удряли с копия, а след малко време променяли нападението в бягство и започвали да предизвикват неприятеля да ги преследва отзад като бегълци, после из един път като птици, които прорязват въздуха, те се обръщали с лице към настигащите ги неприятели, влизали в бой с тях и още по-храбро се сражавали. Те повторили тази тактика няколко пъти и вече станали по-силни от ромеите. Сега те се отказали от заобикалянията, извадили мечовете си и със страшен боен вик, който надали за кратко време, се втурнали срещу ромеите по-бързо, отколкото може да си представи човек, избивали еднакво и сражаващите се с тях, и заловените при опит да се спасят с бягство. Вероятно скитите в този ден щяха да пожънат голяма слава и щяха да ни се надсмеят и ние щяхме да бъдем предадени на поругание на дивия народ, ако сам императорът не се яви на помощ със своята още невзела участие в боя фаланга и ако огласяващите полесражението бойни тръби, шумът на медноустите рогове и показалите се образи на дракони, които се вееха по посока на вятъра върху дървените копия, не бяха изплашили враговете, като увеличиха в тяхното смутено въображение броя на нашата войска. Тогава императорът, като си освободил малка част от пленниците като че ли ги измъкнал от устата на зверовете, се отправил назад в Адрианопол и изоставил пътя, по който бил решил да върви. Но понеже варварите не се усмирили, той отново се върнал на пътя, който бил изоставил. Когато стигнал до Верея, той спрял нападенията на скитите и мизите колкото поради помощта на твърде опитни мъже във военното изкуство, толкова и поради своите лични качества. Варварите, макар и да се страхували от ромеите и да се обръщали в бягство, щом като се появявал императорът, все пак нападали из засада, като се втурвали някъде уж с намерение да нападат и карали да ги очакват като нападатели, а в действителност нападали на друго място и винаги имали известен успех. Когато пък императорът се отправил в Агатопол, за да спре нападенията на варварите, те ограбили и села, които били много близо до Филипопол. Щом като той се приближавал до мястото на опустошението [страданието], те веднага се отдалечавали оттам, където се явявал императорът. Тези дела вършел един от братята, Асен, който бил човек необикновено ловък и много изобретателен в трудни обстоятелства. Императорът решил отново да замине за Загора и според възможностите си да се опита да смири мизите. Той тръгнал от Филипопол и стигнал в Триадица. Впрочем той бил чул, че оттам пътят за Хемус изобщо е достъпен, а и на отделни места се откривали прави пътеки, имало и изобилие вода за пиене и се намирал фураж за впрегатния добитък, когато някой пътувал по това време там. Но понеже настъпила зимата и реките замръзнали, тъй като там климатът изобщо е студен и суров, и падналият дълбок сняг напълно покрил земята, като не само запълнил долините, но и затворил вратите на къщите, то императорът отложил похода си до настъпването на пролетта, заповядал на войската да остане на лагер в тамошната провинция, а той бързо се запътил за столицата, където присъствал на конни състезания и се наслаждавал на театрални представления. В началото на пролетта той отново тръгнал на поход и се насочил срещу мизите. Цели три месеца се бавил и много се измъчил с превземането на крепостта Ловеч, но оставил и тази работа незавършена, напуснал обсадата и се върнал в столицата. Красотата на Пропонтида, нейните приятни дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързвали към себе си нашите императори и не им позволявали да останат дълго на открито поле, но като страхливци ги заставяли да дезертират при тях. Макар императорът тогава и да пленил жената на Асен и макар и да взел като заложник другия му брат Йоан, все пак работата тръгнала към лошо.

2.ПРЕМИНАВАНЕ НА ТРЕТИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ 1189 Г.

Из „История на кръстоносците“

„История на кръстоносците“ е написана от неизвестен автор, участник в Третия кръстоносен поход. Отличава се с изчерпателност при описанието на събитията и точна датировка. Превод на Стр. Лишев в ЛИБИ, III, С, 1965, е 224—242, от Historia peregrinorum, ed. A. Chroust, MGH, SS, Nova serves, V, с. 131—К9.

След преминаването на р. Сава нашите още тогава стъпиха в пределите на гръцкото царство, [т. е. в България], и се разположиха на лагер при Белград. .. Прочее войската потегли от Белград и след двудневно пътуване през гористи места пристигна до р. Морава, която също премина на кораби. . .
Сред вихъра на сраженията, но все пак при ясно и приветливо време нашите вече наближаваха града Ниш. Неман и Красимир, велики жупани на Сърбия и Рашка, заедно с третия си брат Мирослав неотдавна бяха изтръгнали от констан-тинополската империя тоя град заедно с цялата област наоколо и го бяха подчинили под властта си. Наистина те радостно излязоха да посрещнат кръстоносците и с голяма тържественост и бляскаво великолепие приветстваха, както подобаваше, най-вече пристигането на императора. На драго сърце те му отдаваха почести, оказваха му любезни услуги, щедро раздадоха и на отделните князе волове, овце, вино, жито и ечемик и уредиха пазар за всички. Обещаваха на императора всякакво съдействие срещу което и да било племе, а най-вече срещу константинополския император. Доброволно му предлагаха помощ както от своя страна, така и от страна на своите съюзници и приятели, т. е. от страна на Калопетър и брат му Асен, които благодарение на военните си добродетели също бяха подчинили и владееха част от България около Дунава и части от Тракия.. .
След като потегли от Ниш, войската вървеше в строй, както и по-преди, и разпределена по отреди. Като минаваше вече с усилие през планински стръмнини и дълбоки долини, тя бе силно обезпокоявана от неприятели, които непрекъсната подновяваха нападенията си. Те предварително вече се бяха стекли от всички страни и тайно и явно, се готвеха да причиняват убийства и неприятности на кръстоносците. . .
Между това нашите разрушиха и подпалиха всички препятствия в прохода, с оръжие в ръка преминаха свободно оттам и навлязоха в съседната област Църквица. Това бе земя равна, плодородна и приветлива, гдето те намериха в изобилие овършано жито, грозде, вече узряло за гроздобер, и всякакви блага. След това на 24 август пристигнаха при Филипопол, гдето прекараха няколко дни на лагер вън от стените на града, преди да влязат в него по нареждане на знаменития император. Филипопол е богат и виден средищен град, разположен в началото на Македония. Цялата област около него има плодородна и твърда сочна почва. . .
Имаше един град, разположен сред стръмни планини недалеч от Филопопол, на име Скрибенцион. Той бе твърде здраво укрепен както поради естественото си местоположение, така и със своите стени снабдени с кули. Все пак този град още при лървото нападение бе принуден от Хенрих от Калден, маршал на императорската курия, да се предаде. Императорът определи рицарски гарнизон, за да го държи в подчинение. Между това от някои донесения предприемчивият швабски херцог бе уведомен, че гръцка войска се намира в засада срещу нашите в съседство с близката област, ако се случи някои непредпазливо да излязат за плячка. Тогава херцогът, след като взе със себе си отред рицари, бързо предприе нощен поход срещу тях. На разсъмване те, ако и да бяха предупредени, все пак не успяха всички да избягнат страшното нападение на нашите. Там загинаха знаменосецът им и други петдесет души от племето алани, които бяха наемни войници на гръцкия император. Така, след като прогони неприятеля оттам и събра плячка от местността, херцогът победоносно се върна назад. След няколко дни отново се пръсна слух, че при град Верои неотдавна се е събрала друга гръцка войска. Споменатият херцог и неговият роднина, меранският херцог, решиха и нея също тъй да нападнат със силен отред. Гърците пък, като узнаха за нашето пристигане, излязоха от града, наредени в бойни отреди, и даваха вид като че имаха намерение да предприемат нещо важно. Но след като съгледаха отблизо отредите и блестящите оръжия на нашите, те веднага изоставиха града и слисани като овце, нападнати от вълци, се разбягаха в планината. Нашите влязоха в града, след това, отрупани с награбената оттам плячка, те победоносно се завърнаха във Филипопол на коне и коли. Освен това в кратко време нашите със силен отред завладяха около десетина града и принудиха други два по-големи града Пермис [вероятно Перущица] и Брандевой, да се предадат. Така пред погледа на нашето племе „земята се смълча“, жителите коленопреклонно молеха за мир, обещаваха да уредят пазар, срещу трибут получаваха мир от императора и от войската и се върнаха по домовете си, изпълнявайки достатъчно честно обещанието си за пазар.
Вече множество коли излизаха за плячка, кръстоносците опустошаваха цялата страна и се връщаха назад, претоварели с плячка и със свестни припаси. Овце и волове, а и полски дребен добитък имаше в такова изобилие във войската, че един вол се купуваше за пет денара, а един овен — за два или три денара. Всички, които се стремяха да натрупат плячка, твърде лесно спечелваха злато, сребро и много пари. Поради многото плячка старателно изработени килими и копринени дрехи не се смятаха за някаква ценност. . .
Между това Калопетър, който заедно със своя брат Асен властваше над влашките народи, изпрати посолство в Адрианопол. Той молеше императора да положи на главата му собственоръчно диадемата на гръцкото царство и обещаваше да му дойде на помощ срещу константинополския император с четиридесет хиляди кумани. Императорът даде любезен и съобразен с обстоятелствата отговор на молбата му, въпреки че други грижи и други по-големи задължения го караха да продължи по-нататък предприетия поход.

3. УТВЪРЖДАВАНЕ И ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ
НА БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА ХИ В.

От Никита Хониат

Превод на Ал. Милев от Nicetas, с. 561—566; 568—570; 587—589; 612—617; 617—620.
Походът на византийците през 1190 г. и неговият злополучен край.

Понеже положението на запад ставало все по-лошо и по-лошо, а власите и куманите непрекъснато грабели и опустошавали ромейската земя, императорът отново предприел поход срещу тях. Като минал покрай Анхиало, той чрез заобикаляне стигнал до Хемус. Убеждавайки се обаче, че не е в състояние да извърши нищо достойно за императорското присъствие, решил да свърши похода в два месеца. Той намерил тамошните крепости и паланки много по-силни от по-рано, понеже били заобиколени с нови крепостни стени, които на места били снабдени с кули. Освен това защитниците им, дори да се решавали
да излязат извън тях, скачали като елени по височините и се движели по недостъпните скали като диви кози, избягвайки ръкопашния бой. А и опасение от евентуално нападение на скитите (защото времето все още било удобно за тяхното преминаване) карало императора да се върне бързо оттам понеже той решил да не мине в обратна посока по същия път, по който дошъл, започнал да дири друг и по-къс път, като смятал да се спусне по него през томашните долини направо във Верея, и унищожил твърде голяма част от войската си. И ако господ не бил с него, той сам би се преселил в ада. Вместо да тръгне по път, който на отделни места е широк и давал възможност да разгърне напълно конницата си, той вмъкнал себе си и войската си в непроходими теснини, и планински долове. А през това място течал и буен планински поток. Напред вървели протостратор Мануил Камица и Исак: Комнин, оженен за дъщерята на Алексий, който след това станал император. В последния отред били севастократор Йоан Дука, чичо на императора по баща, а средата на фалангата, пред която се движел обозът и намиращата се извън строя прислуга, ръководели сам императорът Исак и родният му брат севастократор Алексий. Варварите се появили по двете страни на тесния проход, явно давайки да се разбере, че имат намерение да извършат нещо страшно. Авангардните части преминали без сражение, понеже власите не им се противопоставили в теснините на пътя, тъй като без съмнение сметнали, че е полезно за тях да позволят [минаването] на първите по височините без кръвопролитие, а да нападнат и да разбият средата на фалангата, където се намирал императорът, неговата свита и всичките знатни, които го придружавали. И те не се излъгали в своето намерение. Защото, щом като императорът навлязъл вътре в тази теснина, която не давала никаква възможност за бягане, варварите го нападнали с цялото си множество. Ромейските пехотни сили не отстъпили пред тях, като се стараели по всякакъв начин да не бъдат обградени.. Те се отправили бързо към недостъпно място и макар и с голяма мъка, и с голям риск, отблъснали нападащите ги от височините варвари. Но когато били притиснати от множеството и когато твърде пострадали от търкалящите се камъни, ромеите започнали. да отстъпват наистина отначало бавно и внимателно, а и не за дълго време. Събраните заедно врагове получили надмощие. Напирайки с всичките си сили и нападайки постоянно с по-голямо мнозинство, те се нахвърлили без всякакъв ред върху войската. Тогава настъпила суматоха, когато всеки се стараел да спаси себе си, враговете избивали всеки заловен войник и клали попадащите в ръцете им, както се коли заграден в обор добитък. Нямало кой да ги защити, а и никой не бил в състояние да ги защити. Сам императорът, заловен като в мрежа, често се опитвал да отблъсне насочващата се срещу него варварска войска, но не можал да направи нищо и дори загубил шлема от главата си. Около него се насъбрали най-сетне много знатни, които пожертвали много животни и, както казват, много ромейски войници, които застанали на прохода, за да спират нападението. По този начин бил осигурен изход за него и той сам се спасил чрез смъртта на мнозина. Като се съединил с първите полкове, подобно на Давид принесъл благодарствена жертва на бога, който осенил главата му през време на сражението. А севастократор Дука, като видял, че било невъзможно да премине направо, след като намерил добър водач, когото бил примамил от варварската войска — един войник на име Литовой, тръгнал по друг път й преминал по него невредим. Когато императорът стигнал по споменатия ручей до Верея, той узнал, че сред преминалата безопасно войска се разказвали недобри неща за него, разправяло се, че и той сам бил загинал с останалата войска. Поради опасност от този слух императорът прекарал няколко дни в тамошните области и след това се завърнал в столицата. А между това тъжната мълва за владетеля бързо се сменила с друга вест, която императорът по примера на Анон Картагенски пуснал като птица из градовете да го прославя като победител. . . Императорът не се наслаждавал дълго време на славата си като победител, понеже голямата загуба на хора изпълнила градовете с плач и накарала жителите на селата да пеят тъжни песни. Когато вече се върнал в, столицата, той усмирил малко своята гордост и бил засегнат от тези неща.

Войната през 1190—1191 г.

Власите [= българите], понеже били свикнали да побеждават ромеите и понеже получили от ромейската плячка голямо богатство и различни оръжия, започнали неудържимо да нападат. Нападайки, те не само безразборно опустошавали села и полета, но се насочили с оръжие и срещу добре укрепени градове. Те разграбили Анхиало, покорили Варна и като стигнали до Триадица, която в по-старо време се наричала Сердика, унищожили по-голямата част от нея и изгонили жителите на Стоб. Те стигнали чак до Наисос и оттам задигнали голяма плячка в хора и животни. Императорът, обкръжен отвсякъде като восъчна пита от пчели, не знаейки на коя от страдащите области да помогне по-напред и на скитите. Освен това той се отправил и срещу сръбския жупан, който продължавал да върши грабежи и разорил Скопие. Двете войски се срещнали при река Морава. Варварите отстъпили й през време на преследването им мнозина от тях загинали — едни удавени във водата, а други избити с оръжие. Минал покрай Наисос и стигнал до река Сава, където се съединил със своя тъст, унгарския крал Бела. Там прекарал известно време и отново се върнал във Филипопол, а оттам заминал за престолния си град, отбягвайки пътя към Хемус.

Походът на византийците през 1195 г. и детронирането
на Исак II Ангел

Не можейки да понася нападенията и грабежите на власите и скитите, а и поразен от обстоятелството, че Алексий Гид и Василий Ватаци, от които първият командвал източните войски, а Ватаци — западните, влезли в бой с неприятелите близо до градчето Аркадиопол и не само не постигнали никакъв успех, но Гид едва се спасил с позорно бягство, като погубил по-добрата част от войската си, а Ватаци загинал заедно с полковете си, императорът решил отново сам да започне война срещу враговете. Започнало събирането и свикването на ромейските войски, а била събрана и силна наемна войска. Императорът изпратил за помощ и при своя тъст, княза на хуните [т. е. унгарците]. Последният охотно се съгласил да му помогне и обещал да изпрати помощните си дружини през Видин. И така, като събрал достатъчно войска и като взел със себе си 15 центенария злато и повече от 60 центенария сребро, и като се запасил с всичко, което е необходимо за войската, императорът тръгнал през месец март от столицата, предоставяйки се на бога, твърдо решен да се противопостави на варварите и да не слага оръжие, преди да довърши докрай това, заради което се е въоръжил срещу бунтовниците. Ако делото излезе успешно, той възнамерявал да принесе благодарствена жертва на бога, а в случай, че не стане това, за което той се моли, решил също да се подчини на волята на този, който често прави жезъла на грешниците да бъде средство за наказание на праведните. С такава смелост и насочвайки се към най-голяма опасност, той тръгнал на поход. Но ръката на бога била над всичко и силата му била високо, понеже гневът на всемогъщия не бил задоволен, както това станало ясно по-късно от всичките злини, които ни причинявали победените от нас власи. Очите впрочем на владетеля били насочени срещу причиняващите ни скръб бунтовници и пред неговия взор се очертавали далече събитията на бъдещето. Но неговите очи не виждали, че враговете били много близко, наложило се да отложи помощта за по-късно, разделил войската между пълноводните си. По този начин той си възвърнал Варна, укрепил с кули Анхиало и поставил в тях гарнизони. Макар че тези постъпки изглеждали, че не са далече от императорската предвидливост, все пак делата на противниците получили отново превес. По време на есенното равноденствие той се отправил във Филопополската област, водейки със себе си и жените от двореца, и доколкото било възможно, отблъснал нападенията на власите. Те се стараели да го лишат от властта. Той не можал да забележи опасността, която застрашавала домашното му огнище.
Походът на българските войски до Сер и разгромът на византийците
Щом като Алеюсий се възцарил, той употребил всичките си старания, за да сключи мир с власите. Затова той изпратил пратеници при Асен и Петър. Но той не можал да сключи нито договор, нито мир, понеже тези мъже дали твърде горд отговор и предложили такива условия за мир, които били напълно невъзможни и оскърбителни за ромеите. А между това, докато императорът се намирал на изток, те нападнали българските земи [области], които били около Сер, разбили лагеруващия там ромейски отред, избили по-голямата част от него и взели в плен Алексий Аспиет, който командвал ромейските войски. След това завладели голяма част от тамошните ромейски крепости, укрепили ги още по-силно и се върнали в отечеството си, носейки със себе си голяма плячка. Императорът се страхувал да не би и за в бъдеще това същото нещо да се повтори и затова изпратил срещу тях със значителна войска своя зет севастократор Исак. По този повод власите съветвали Асен да не напада необмислено и смело ромеите, но да си припомни и за методите на военното изкуство (понеже, както знаят вече, сега управлявал ромеите войнствен мъж и много по-способен от брат си). Асен гордо отговорил, че не трябва винаги да се дава ухо на слуховете. Нито, когато мълвата представя някого за храбър, трябва от него веднага да се плаши човек като от наистина храбър, нито пък ако представя някого като страхлив и слаб, той трябва да бъде презиран и пренебрегван. Но и мълвата не трябва да бъде отминавана напълно, понеже не винаги е лъжлива, особено тази, която се носи в устата на голяма част от народа. Делата на хулените или възхваляваните от мълвата да се смятат като пробен камък, а в повечето случаи е необходимо собствените ни очи да бъдат съдия над мълвата и тогава да я приемем като вярна или пък да я подмажем с миро като лъжлива и да я пуснем да си хвърчи на воля. „В действителност ушите не виждат делата, но като съберат много приказки, стават пазачи на чужди и дори на противоположни мнения. А окото е сигурен съдия и свидетел, който не може да бъде излъган в това, което вижда, понеже не приема като нещо сигурно идващата от другаде мълва за разпространяваните слухове, а има свои доказателства. Ето защо вие не трябва да се смущавате от това, че ромейският император сега се представя от мълвата като храбър, а трябва да гледате дали той е такъв, за какъвто го прославя мълвата. Нека да ви бъде в това водач и верен ръководител по-раншният живот на този човек. А ако вие внимателно разучите живота му, то ще се убедите, че той с нищо не е заслужил сегашната си слава. Той не е участвал във войни и никога не се е подхвърлял на опасности, вземайки участие във военни походи и помагайки на своя брат в трудни-моменти за ромейската държава. Аз зная това, понеже твърде много сам ограбвал и опустошавал неприятелската земя, печеля победа след победа и трупайки трофеи след трофеи. После получил батреницата и императорската корона не като награда за подвизите си, но, както се вижда от фактите, завладял е властта по игра на слепия случай. Аз не мога да разбера наистина по какъв начин той, когото не съм видял в сражение и който нито с дума, нито с ръка, нито със съвет никога не е пречил на плановете на мизите, от един път се е изменил и е станал напълно друг. Доколкото е възможно, аз ще ви обясня с пример това, що се отнася до този мъж и до останалия му род. Погледнете тъканите, които висят и се веят на моето копие. По цвят те са различни, макар по тъкан да са еднакви. Те са от една и съща материя и един и същ е техният тъкач. Различавайки се по цвят, те обаче изглеждат, че са различни и по материя. Но това съвсем не е така. По същия начин Исак и Алексий са братя. Първият от тях е лишен вече от императорската власт, а другият и сега носи порфира и се украсява с короната на владетел. Те са имали един и същ баща, произлезли са от една и съща майчина утроба, в една и съща земя са отраснали, получили са всичко еднакво, макар че единият от тях, Алексий, е по-стар. Ето защо те и по отношение на войната едва ли ще се различават, както аз мисля и както всички ще се убедим на дело. Аз казвам, че е необходимо да започнем война по същия начин, както и по-рано, знаейки, че и сега ще воюваме със същите хора, с които сме се били и по-рано, за да не кажа, че те са станали и по-слаби. Аз имам пред вид, от една страна, сломения и вече твърде отслабнал дух на ромеите, които често са побеждавани от нас и нито един път не са възстановили своето положение, а от друга страна, зная, че те са си навлекли гнева на бога, понеже лишиха от императорска власт Исак, който ги освободи от тежко робство. Защото тези, които по такъв начин се въоръжават против своите спасители, необходимо е при пръв случай да бъдат унищожени от враговете си като нарушители на договор.“ Като възбудил с такива мисли умовете на своите подчинени, варваринът с още по-голяма самоувереност нападнал областите около Стримон и Амфипол [на Орфанския залив] . Когато севастократор Исак научил, че са нападнали Сер, бидейки млад и окуражен от едно неотдавнашно поражение на власите, без да се осведоми за силите на враговете, още при първото известие тръгнал срещу тях. Неочаквано той дигнал войската си до даден сигнал с бойна тръба, бързо облякъл ризницата си и пръв възседнал бойния си кон; размахвайки копието си, той бързо се впуснал на бой срещу враговете, като че ли му били уредили предварително лов на елени и като че ли му били подготвили там някъде лов за упражнение. Изминал в галоп около 30 стадии и така много изморил конницата, че тя била напълно безполезна през време на сражението. Също и изморената пехота впоследствие била негодна за нищо. Когато той приближил неприятелската войска, Асен разместил на различни места най-голямата и най-добрата част от войската и доставил отделните отряди в засада, а Исак, без да забележи тази тактика и хитрост, се впуснал с безумен устрем, убеден, че ще ги победи и обърне в бягство. Затова, когато се появили оставените в засада отреди, той се намирал заобиколен от всички страни като с примки, загубил голяма част от войската си и накрай сам бил заловен жив от скитите. След това варваринът подобно на лъв в своето си владение без страх се отдал на плячкосване и грабеж, понеже никой от ромеите не му се противопоставял вече, но всички, които не станали жертва на меча в сражението, със страх се отдали на бягство и с възможната голяма бързина се укрили в град Сер. Скитът, като взел в плен севастократора, се стараел по всякакъв начин да го укрие от Асен, обхванат от користни надежди, че ако му се удаде да го закара тайно от власите в своята страна, императорът ще му заплати за него голям откуп. Но понеже мълвата за пленения пълководец се разпространила, станало щателно претърсване, севастократорът бил открит и заведен при Асен.

Из: „Христоматия по история на България“
Източник: nauka.bg

Мръсни дни (25.12-6.01). В предхристиянските вярвания на българите съществуват множествофантастични същества. Както много от древните религии, така и врелигиозните представи на прабългарите е залегнала философията надуализма. В нашите митологични представи ясно се различават добри илоши свръхестествени същества. Този дуализъм е характерен не само задревните религиозни практики, но и за много от съвременните религии, втова число и християнството.
Въпреки приетото от българите и изповядвано и днес християнство, то тене променят изцяло своите религиозни възгледи от предхристиянския сипериод. Самата българска православна църква възприема много от нашитеезически традиции, поради това източното православие става достъпно занарода ни. Съществуващите до този момент религиозни представи набългарите оказват влияние и върху неговия фолклор и народен календар.

Непосредствено след Рождество Христово според народните вярваниязапочват тъй наречените Мръсни или Погани дни. Те траят до Богоявление(Йордановден) – 6.01
Пак според тези вярвания, през този период се активират всички лошисили. Те излизат след залез слънце и изчезват при първи петли ( около 3часа сутринта ). От полунощ до първи петли ходят различни духове. Някоиот тях като караконджоло са пакостливи, но не нанасят трайни вреди начовека. Народът ги рисува, като получовеци, полуконе. Според народнотоповерие от главата до предните си крака каракоджолото има човешкичерти, а другата половина на неговото тяло има външните белези на коня.Но освен копита и конска опашка този дух има и криле, с които хвърчи.Старите хора са вярвали, че ако случайно човек замръкне и не дай Божетой да е на път, то караконджолото го възсядал. Той не напуска човека,докато не пропеят първи петли, тогава този дух губи своята сила.
Освен караконджоло в нощите след Коледа бродят и други сили. За разликаот получовека караконджоло те са зли духове, които вредят повече нахората. В тези нощи навън ходят вещици, вампири, нави, таласъми и др.Те в повечето случаи причиняват смърт на обикновения човек.
Старите хора смятат, че вещица става тази жена, която е минала 50 години. Тя може да е стара мома, бездетна или вдовица. За да станевещица, тя трябва да вземе на Велики четвъртък първото снесено от чернакокошка яйце. Трябва да е преди изгрев слънце. След като го вземе тя гослага под мишниците си докато се излюпи. Тогава пилето се коли на пустоогнище. С неговата кръв бъдещата вещица си намазва тялото. Тя не секъпе в продължение на 40 дена. Когато изтече този срок, тя се изкъпваслед полунощ в опачница (воденица, чието ветло се обръща на обратно).Малко по-късно тя отново идва на същото място, където се полива съсспециални билки, които народа нарича самодивски. Те също биват сваренина пусто огнище.
Едва след тези действия тя получава силата да прави и разваля магии.Според народните вярвания, след като приключи с тези ритуали, вещицатаот този момент нататък придава душата си на дявола. От него получаватази сила. Те вече получават познания за всички болести и билки. Освентова тези жени могат не само да лекуват. В същото време вещиците могати да причинят и смърт на даден човек.
Освен от вещиците хората са се страхували и от вампирите, навите италасъмите. За разлика от вещиците, вампирите, навите и таласъмитепроизлизат от вече починали хора.
Когато един човек почине и неговото тяло бива прескочено от животно, тотой се превръща във вампир. Но в такива се превръщат и тези хора, коитоса умрели от насилствена смърт или от дълбока старост. Във вампири илиплътеници се превръщат и хората, които не са приели светото кръщене, икоито не са погребани прикадени. Това важи и за тези, които сапогребани неокъпани.
Старите хора смятат, че вампирът е въплатената душа или сянка начовека. Тя броди през нощта и прави пакости през първите 40 дни отсмъртта на човека. Тази сянка излиза след полунощ и изчезва при първипетли. Но ако през това време не е убита, нейната мощ се усилва и тязапочва да броди и през деня. Това обикновено е душата на човек, койтопреживе е натрупал много грехове.
След като минат тези 40 дни сянката или душата на починалия се оплътяваи приема образа на човека преди неговата смърт. Това нещо старите хоранаричат укостяване. Самите вампири имат същата структура на тялото катоживите хора, но те нямат кости. Те имат хрущяли. Тези вампирясали хораводят обикновен живот и могат да се женят. Децата на вампирите илиплътениците се наричат глогове. Единствено те ги виждат и могат даубият вампирите. Но за да бъде убит един вампир човека не трябва да есамо негово дете, но самия глог трябва да е заченат и роден в събота.
През тези зимни нощи наред с кароконджолото, вещиците и вампирите навънбродят нави и таласъми. Въпреки че и навите, и таласъмите сасръхестествени същества, то представата на старите българи за тях еразлична.
Обикновено хората си представят навите като малки голи пилета. Те садушите на починалите насилствено преди и след раждане деца. Такива са ипочиналите некръстени деца.
Както вампирясалите хора, така и душите на самите нави бродят и семъчат. Те постоянно търсят своята майка, за да й напакостят за това,което им е сторила. По този начин навите си отмъщават. Тяхнотоотмъщение застига не само собствените им майки, но и всяка бременнажена или родилка. Затова народа предприема различни начини запредпазване на бъдещите майки и на жените, които вече са станалитакива.
За разлика от навите в представите на хората таласъмите имат човешки и животински образ.
В първия случай това се отнася към строителната практика да се зазидва сянка или цял човек в основите на мост, чешма и др.
Народното поверие гласи, че ако се вгради сянката или тялото на даденчовек, то мостът или чешмата ще бъдат здрави. За да се вгради обачесянката, всичко това трябва се направи на пладне и скришом отнабелязания човек. Майсторът тогава премерва с пръчка сянката нажертвата и я вгражда в основите. Човекът, чиято сянка е вградена умираслед известно време. Всички лекове са безсилни пред това.
Зазиданата сянка или душа на вече починалия човек се мъчи. Тя може даизлезе от своя затвор след 7-9 години, ако пък зазиданият е бил грешен,душата (VсянкатаV) му излиза едва след 32 години.
В началото вградената сянка излиза през нощта, като се явява в образана починалия човек – мъж, жена или мома. Ако е жена или мома тя пее.
Освен, чрез ликът на обречения човек, сянката приема и образи наразлични животни. Тя се появява под формата на някое животно тогава,когато покрай мястото, където е зазидана случайно мине пътник. Товаобикновено става след полунощ. Мислейки нещастния пътник за майстора,който й е причинил това зло, тя го убива.
Животните, в чиито образ се въплатява вградената сянка старите хора наричат таласъми.
Във втория случай (народът си представя талъсъмите) като духовепазители на закопани съкровища. Те се явяват в образа на различниживотни. Както зазиданата човешка сянка, така и духовете пазители назаровеното имане убиват хора. Тези таласъми убиват само хора, които приопит да се доберат до заровеното златно съкровище не са успяли даизпълнят условията на човека, който го е закопал. Тъй като всяко иманее прокълнато, то може да бъде дадено на човека, който го е открил безпоследния да пострада при определени условия.
Пазителите на тези съкровища единствено не нападат сираци, тогава самозлатото се дава на такива хора. Единствено те могат да го ползват съсздраве и щастие.
От споменатото до тук виждаме, че не всички духове вредят на хората.Някои от тях, макар и да им правят пакости не причиняват физическасмърт на хората. Но наред с тях има и такива, които довеждат до полудаи смърт обикновения човек, който се е оказал на неподходящото място внеподходящото време.
За да се предпазят именно от злите духове нашите предци предприематредица предпазни мерки срещу тях. Най-широко разпространение иманосенето на чесън в пазвата. Понеже този чеснов лук е отБъднивечерската трапеза, то той е прикаден. Такъв чесън носят иколедарите в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа. Освен това коледаритепреди да тръгнат изпиват прекадена вода от празничната трапеза, в коятопреди това са били сложени въглени от Бъдника. Така, че караконджолотои другите лоши сили не са могли да ги нападат.
Наред с тези предпазни мерки българите са използвали и различни видовебилки, които имат магическа сила. Те също пропъждат злите сили.
В много от вярванията на българите се преплитат по-стари представи завидимия и невидимия свят. Забелязват се реминисценции от древногръцкатаи тракийска религиозна система. Пример за това мога да посочапредставата на нашия народ за караконджоло. Образът на товасръхестествено същество много прилича на древногръцките сатири, коитоса полухора, полуконе. Те са спътници на боговете и най-вече на Дионис,които понякога правят различни пакости.
В нашите народни вярвания се срещат и елементи от религиозните вярванияна траки, гърци, египтяни и други в задгробния живот, както и запътуването на душата в отвъдния свят. Това обаче не винаги е билогладко. Понякога тя е трябвало да извърви дълъг и мъчителен път пълен спрепятствия, за да намери покой.
Тези два примера ни довеждат на мисълта, че въпреки християнството,което сме приели, в нашите религиозни представи се е съхранила част отрелигиозния мироглед на древните народи.
Използвана литература:
Маринов, Д. Жива старина: Вярванията или суеверията на народа. Русе, 1891; С., 2003, 308-320.

Общоприето е, че краят на Второ Българско Царство идва през 1396 година когато турците нахлуват във Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това събитие е предшествано от превземането на Търново, столицата на Търновското царство, на 17 юли 1393 год. и окончателното падане на царството със смъртта на Иван Шишман и превземането на последната крепост, Никопол, през 1395 год. Последователното превземане на България (1388, 1393, 1395, 1396…) и изникването на нови извори, неизвестни до преди 50 години, подлагат под съмнения дали всъщност 1396 година е последната година от османското превземане на България – всички ли български земи губят свободата си и независимостта си? И за щастие, и за съжаление има голям избор от години предложени от различни историци, които можем да приемем за край на Българската държава. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев предлагат като крайна година 1422, а пък скептиците (В. Златарски и др.) са на мнение, че за реално съществуваща българска държава може да се говори най-много до 1413 год., когато е сключен договор между Видинското царство и турците след битката при Чамурли. Има и такива обаче, които казват, че България е просъществувала 50 години след 1396 и предлагат години като 1430 (от тогава Видин присъства като османски санджак в архивите), 1444 (Битката при Варна и освобождаването на северна България) или пък 1453 (превземането на Константинопол) като крайни дати. Но коя всъщност е наистина годината или поне коя е най-правдоподобната? Този въпрос е много спорен и може би няма конкретен отговор, но основното нещо е, че свободни български територии просъществуват и след 1396.

Превземането на България и дори на целите Балкани от страна на турците е един много плавен и последователен процес, който продължава около столетие.

Османското завоевание на балканските земи започва с превземането на крепостта Цимпе през 1352 год. От този момент нататък започва едно постепенно разширяване на турските земи в Тракия, което разширяване достига своя връх в периода 1360-1372 година когато голяма част от византийските крепости в Тракия са превзети.

Дори османската столицата е преместена от малоазиатския град Бурса в балканския град Димотика, а след това в Адрианопол. Това показва намеренията на турците за трайно установяване на Балканите. От този момент нататък започва и завладяването на България и посегателството върху територии населени с българи. Градовете Пловдив, Дъбилин (Ямбол) и Боруй (Стара Загора) са първите, които са паднали под турска власт. По този начин Източна Тракия е първата българска територия, която пада под ударите на турците. В този период на Балканите се наблюдава една разпокъсаност – земите населени с българи са разделени в пределите на няколко държави , Сръбското царство се разпадало като се появили много и малки княжества в Македония, а поради османските завоевания в Тракия територията на Византия била раздробена (Византийската империя владеела територията около Константинопол, Солун и покрайнините му и малки владения в Пелопонес) – която не се очертавала да се промени. Опитите на крал Вълкашин за коалиция срещу османците не довели до успех, което неимоверно довело до загубата на християнските войски при Битката при Черномен (1371). Тази битка била от решаващо значение, защото показала слабостта на балканските държави пред османците. Били превзети Беломорието и Македония, които били населявани с българи, макар и да не били част от тогавашната българска държава, а да били управлявани от самостоятелни владетели. Опитите на съпротива от страна на търновския цар Иван Шишман били неуспешни и той трябвало да се признае за васал (1373) на османския султан като му дал сестра си Кера-Тамара за съпруга, но това не спасило крепостта Средец и тя била превзета през 1385 год. По този начин до 1386 год. цяла южна България и всички земи на юг от Стара планина населени с българи са превзети от турците. През 1387 год., поради назряващата битка между турците и сръбския княз Лазар, те се вклиняват между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Превзети са Шумен (1388), Мадара, Свищов, Силистра и Варна. Така, Добруджанското деспотство става васално, а Източна България пада под османска власт, Иван Срацимир и влашкия воевода Мирчо се признават за васали на турците (1388). През 1390/1г. Мирчо се опитва да ги изтласка и достига до Карнобат (това става възможно поради отслабналата сила на Османския султанат след битката при Косово поле), но последва поредица от турски походи, като през 1393г. турците превземат Търново. Бойните действия се пренасят на север от Дунав (битката при Ровине – 1395), а Шишман е в Никопол. Турците превземат и останалите части на Търновското царство. През 1395г. Шишман е посечен, а през 1396г. Страцимир е отведен в плен в Бурса (според Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“). Това е и периода в който, след смъртта на Крали Марко и Константин Драгаш, техните княжества в Македония престават да съществуват.

Но това ли е окончателното превземане на българските земи и краят на българската държавност? Какво обаче става с Александър и Фружин – синове на цар Иван Шишман – и с Константин – син на цар Иван Срацимир?

За Александър се знае, че управлявал областта Самсун, а за Константин казват, че заедно с майка си царица Ана успели да избягат във Влашко, но за това в хрониките не се говори нищо, а се казва само, че цар Иван Срацимир е бил пленен. Константин е бил съвладетел и наследник на баща си, което го прави известна личност за времето си, но до нас не достига никаква информация – не се казва дали е отведен както е сторено с баща му, нито пък, че е избягал. Поради това можем да смятаме, че Константин е останал във Виден на мястото на баща си.

Битката при Анкара през 1402г. за малко да обърне хода на историята – Баязид е пленен, Тимур разорява държавата му, а прогонените от османците владетели се връщат в земите си. Не е казано за българите, но ако Константин не си е бил във Видин, то тогава най-вероятно се е върнал. Тогава ние не можем напълно да изключим съществуването на Видинското царство или поне част от него.

Следващото споменаване на синовете не българските царе е във връзка с някой си Каралюк, който направил в историята онова, което в легендите е щяло да се припише на крал Марко – освободил пленени от турците християни, предимно унгарци. Текста на Константин Костенечки не е много ясен, но най-вероятно Каралюк е бил управител на някаква българска област, заради което претендента Сюлейман организирал поход срещу българите. Тези събития се отнасят към 1408г. В този период е и писмото на Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: „Господин Остоя, крал на Босна (…), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (…). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…“, където Константин е наричан император на България – впечатляващо, защото Сигизмунд е императора на Свещенната Римска Империя, което означава, че Константин е получил признание от равните, т.е. имал е международно признание на титлата си. Също така името му изредено наравно с това на владетелите на свободните по това време балкански държави. Дори има информация, че Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са „се върнали“ под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет, като се има впредвид османски.

Но признанията не идват само от страна на Унгария. Според решението на „Големия съвет на търговската република Дубровник ” от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите „в страните Славония, Босна, Срем и България“. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в „българската страна“. Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В тези документи България е третирана наравно с пулонезависимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна. Немислимо би било, ако България е била превзета от османците, Венецианската република да пропусне този важен факт и дори да има смелостта да постави една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг – Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите „Тисмана“ и „Водица“ във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: „Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската(Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (…), нека бъде свободен да дойде…“ Логиката отново сочи, че споменатата „Българска земя“ явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от „Житието на Стефан Лазаревич“ българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че „…българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе“ – събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман „… се отправил срещу Темско(средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой“. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Това доказва по-ранния написан текст от мен, в който Сигизмунд се радва, че българския цар и влашкия воевода се върнали под негово върховенство. Това е момента в който България отхвърля васалитета към османския султан придобит още по времето на Срацимир и Шишман, но през 1408 г. Сюлейман се отправил срещу разбунтувалите се Константин и Фружин и отново ги направил васали.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса („Муса Кеседжия“) Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за „власи, сърби и българи“(1409 г.). Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от „власи“ и „сърби“, а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

Обаче отношенията между българите и Муса се влошили, и през 1413 г. последва т.нар. Второ разорение на България. Муса Кеседжия предприема поход на север от Балкана и завзема българските крепости там (анонимен османска хронист , похода на Муса срещу Видин „(Муса)…завзел града и го поставил под своя власт.“). Друг важен документ от този период е византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на „…владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)…“ (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът „…върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички…“Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир…”.

Излиза, че уж изчезналата от картата на Европа България има „посланник”. Поставянето на „България“, „българите“, „българския владетел“, неговите „посланици“ и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел), в което надали трябва да се съмняваме. Дори известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин.

В хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България” (три лъва върху златен щит и над тях царска корона)..

Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман

През 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в турски санджак, като първите такива данни за Видин са от към 1430 година.

Интересна е практиката на османските завоеватели, които постепенно стеснявали границата на дадена държава и после я превземали окончателно. Такъв пример е дори самата Византия на която последните превзети територии били тези в далечния Пелопонес и столицата Константинопол. Защо да не се е случило същото и с България или по-точно с Видинското царство? В периода на окончателното превземане на Византия е превзета и Сърбия, а Видин се намира в непосредствена „близост” до Сърбия, като дори е на „границата” между България, Сърбия и на север Влашко и Унгария.

С тези доказателства тезата, че Видин, като олицетворение на България, се е съхранило след 1396 год е напълно правдоподобна. Това доказва, че българската държавност и царство са просъществували и след 1396 год. макар и в някаква зависимост.

Макар и от горните текстове да не става ясно коя част точно от България е запазила свободата си – дали територията на царството на Срацимир, самия град Видин и околностите му или някоя друга територия и град – то можем да приемем, че в Северна България са се запазили някакви самостоятелни градове и територии начело с местни феодали. Може да се приеме, че част от България е устояла независима чак до XV век заедно с Влахия, поради което на картата Cornelis De Jode 1593(приложена по-долу) има все още късчета свободна България.

Има данни, че български феодали са запазвали земите и крепостите си чак до 1469 г, дори че български феодали запазили земите си в северозападна България до връщането на разбитите турци от Виена (Д.Маринов, История на град Лом и Ломска околия); български феодали са държали владения и във Влашко. Това може да означава само едно – Това може да означава само едно – със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел Константин. Може да се приеме, че просъществува и до по-късно, но това може да се каже в по-голяма степен не за българската държава, а за самостоятелни владетели и феодали, които останали свободни или под някаква зависимост.

Някои такива градове, които остават свободни (зависими или полузависими) като воеводствата София, Търново и свободните градове Свищов, Лом и Ловеч.

Тук ще изложа извадки от Арменска география ”Ашхарацуйц” (”Светопоказател”) създадена през XIII век от Вардан Аревелци с късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век. Това е текст, на когото историците от близкото минало не са обърнали внимание, но сега започва да става все по-популярен и използван в съвременната медиевистика.

Този текст показва съществуването на свободни феодални владения след 1396 год. и свободни български градове като Ловеч, София и Свищов.

”Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.

Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.

Времето, което се визира в този пасаж, е периода 1420-1459 год.. Причината, която ме тласка към това е споменаването на Смедерево, което в този период е било столица на Сърбия, заедно с Ловеч и Свищов. Може да се смята, че Ловеч и Свищов не са под османска власт, защото са изредени като важни градове редом със свободния Константинопол и Смедерево. Ако бяха под властта на османците би трябвало да бъдат разорени и споменаването им би било неуместно. Но това, че има свободни градове не бива да ви учудва, защото в добавките от ХV век към същия текст на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия като османско владение, както и още редица не османски ”политически активни единици” – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните:”Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); ”Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; ”Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; ”И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; ”И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.

Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос все още няма данни за да се индиефицира, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Това доказва и друга теза, която написах по-рано в проекта ми, a тя е, че в завоевателната си политика Османския султанат не завземал територията на дадена държава веднага, а първо превземал дадени територии от нея, като по-далечните били превзети по-късно. Такъв пример е и Сърбия, както и Византия.

След като се има информация за падането на останалите градове написани в пасажа в който е писано за Ловеч би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. ”Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в ”Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт. Но дори Ловеч да е превзет в периода 1420-1430 той пак е просъществувал около четвърт век след падането на Търново. Ако тезата за този период бъде доказана, може да се приеме, че Ловеч е превзет след смъртта на Константин (син на Иван Сраицимир) или няколко години след това. Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя в първата половина на XV век, а са съществували феодални владения васални на султана намира потвърждение и в някои други източници.

Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:

”Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак…. Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”

За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: ”След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.

Може да погледнете картата по-горе на която Пелопонес, Албания и Босна са в пределите на османската империя, но на север към Влахия все още седи името България, което не е част. По този начин два напълно независими един от друг източника се потвърждават.

По отношение смисловата употреба на термина ”българи”, използван в горния цитат, си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на ”Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой ”власи, сърби и българи” (при Мокса съответно ”румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в ”Българска анонимна хроника” под ”българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро под ”българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.

Дори в сведението за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски се показва, че софийската аристокрация не е изтребена, а под софийска аристокрация може да се приемат феодалите от онова време. Поради това може да се смята, че София е притежавала някаква свободия. Следващата част от откъса за превземането на Пелопонес, Босна и Албания (написан по-нагоре) показва, че София е превзета от турците около 1430. Това значи, че преди това тя не е била част от Османския султанат, а както казва текста е била под сръбско управление:

„Развали мира (Мехмед II), който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.

Но след победата на Владислав Варненчик през 1443 година една от клаузите на мирния договор между него и султана била връщането на София на деспот Гоерги:
„Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.

Освен Филипо Лоникоро, Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:

”Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът[на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.
Дори има данни, че още през 1385г. София насочила поглед към сърбите за закрила от османците отколкото на Търновското царство. Това се казва от Евлия Челеби, според които през 1385 г. сърбите дошли на помощ на жителите на София, но били отблъснати от турците.
Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.
Но Османската Империя върнала моща си още по времето на султан Мурад II, а по времето на Мехмед II завоюването на Балканите достигнало до зенит.
”Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя.

Картата по-горе показва Балканите в периода около 1560 год, като ние виждаме как България, макар и да е обозначена на картата, е вече част от Османската империя.

***
В нашето съвремие безрезервно приеманите теории, тези и факти за историята на България постепенно се подлагат под съмнение, поради откриването на нови извори и източници. Такъв е и въпроса с окончателния край на Второто Българско Царство и завземането на българските земи от страна на турците през периода XIV-XV век. Макар и все още не официално признато от българските историци ние можем да приемем, че българската държавност е отстояла най-малко до 1413 година, та дори и до 1422 година когато умира последния цар от Второто Българско Царство – Константин. Дори, в бъдеще, ако се открият повече сигурни доказателства „летвата” може да се вдигне повече и за крайна година да се приеме някой по-късна от 1422. Но, както и да е, последните няколко реда бяха относно края на българската държавност, което не означава, че някои градове, като Кюстендил чиято самостоятелност била премахната след унищожаването на Велбъждската крепост от пълководеца Турхан през 1428 год, не са запазили някаква самостоятелност и свободия от страна на турците най-малко след 1396 година та чак до края на 50те години на XV век. След края на 50те години на XV век всички самостоятелни владения на Балканите са окончателно присъединени към Османската империя, като и от тогава започват хайдушките движения и поредицата от български въстания срещу османската власт

Използвана литература и източници

– Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в средновековна България (исторически справочник)

– Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век

– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)

– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)

– Тютюнджиев, Ив. Българската анонимна хроника от XV в.

– Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Българската държава и османската експанзия (1369-1422).

– Павлов, Пл., Тютонджиев, Иван., Българската държава и османската експанзия (1369-1422)

– Павлов, Пламен., Цар Константин II Асен (1397-1422)

– Пламен Павлов и Д. Маринов, ”История на Лом и ломска околия“

– Павлов, Пламен „Българското средновековие – познато и непознато”
– Гюзелев, В., Божилов, Ив. История на България. Т. І.

– Иречек, К. История на българите (с поправки и добавки от самия автор). Под. ред. на П. Петров.

– Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. // Известия на Българското истор. дружество, кн. VII-VIII

– К. Костенецки, Житие на деспот Стефан Лазеривич
– Задморско пътешествие, дьо ла Брокиер, изд. 1968 г., писана 1432 г.
– Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“

– БАН (институт по История), История на България, том 3

– Турски извори за българската история

– Борис Караконовски в ст. „Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година“, поместена в том 2 от поредицата с енциклопедичен характер „Ловеч и Ловчанско“

– ”История на Добруджа“ 3 том

– „Градът – история, етнология, култура“ (Троян 2007)

– Мутафчиев, „ История на българския народ”

– Руски хронограф от XIV век; Сръбски Бранковичев ръкопис; приписка от ръкопис N 125 от сбирката на Хилендарския манастир;

– Григорий Цамблак,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“

– информация от интернет портали и страници; учебник по история за 12 клас от изд. Просвета, В. Гюзелев и др.;

Статията е написана от Владимир Иванов, 10 клас, Гимназия „Христо Ботев”, гр. Дупница

На 22 декември православната църква почита деня на Великомъченица Анастасия (Св. Чьорна).
Празникът на Света Анастасия спада към групата на регионалните празници. Той е разпространен главно в Родопския край.

Според едно житие от ІІІ век Света Анастасия е родена в Рим, но от рано остава сираче. На тригодишна възраст тя попада в един малък женски манастир край Рим, където е отгледана и възпитана в законите на ранното християнство. Като много от ранните християни и тя намира смъртта си след нечовешки страдания. Това става по време на управлението на император Валериан.

На този ден празнуват тези, които носят това име. Името на светицата има гръцки произход и означава възкресение.

Макар да е разпространен само сред населението в Родопите, на този празник се спазват някои строги забрани. На този ден жените не вършат никаква домашна работа. Според народните вярвания с лика на тази светица се персонифицира физическата смърт на човека. Поради това се спазват тези строги забрани. Старите хора вярват, че ако накоя стопанка не спазва това, то тогава нейния дом ще бъде сполетян от беда, т.е. това семейство ще се зачерни.

Може днес някои представи на нашите предци да ни се виждат смешни и неразбираеми, но те са представлявали техния мироглед, който ги е крепял векове наред.

Сатурналии (лат. Saturnalia) — при древните римляни бил празникът в чест на Сатурн, с името на който жителите на Лациум свързвали земеделието и реколтата. Той бил отъждествяван с гръцкия Кронос и считан за баща на Юпитер, Юнона и Нептун. Според легендите, в древни времена Сатурн управлявал Лациум и царстването му било време на любов, доброта, справедливост, всеобщо благоденствие и братство. През т. нар. ‘златен век’ – aurea aetas нямало господари и роби, хората били равни и щастливи.

Честването протичало през втората половина на декември – времето, когато завършвало жъненето. По времето на Сатурналиите /17 – 21 дек./ обществените работи били отменени, учениците не учили, забранено било да се наказват престъпниците. Робите през това време получавали допълнителни привилегии – те се освобождавали от повседневните си занимания, могли да носят pilleus /шапка-символ на освобождаването/, могли да се хранят от трапезата на господарите си и да носят техните дрехи и дори да ги командват.

Съществували своеобразни ‘закони за провеждането на Сатурналиите’, които не позволявали да се произнасят никакви други речи освен хумористични и забавни такива. Задължителна традиция била да се подаряват подаръци. При това богатите трябвало да подаряват на бедните, а на учените хора трябвало да се правят подаръци в двоен размер. Бедните хора, ако те били учени, трябвало да пратят за благодарност на богатия книга на някой древен автор или пък собствено съчинение. Богатият пък се задължавал да приеме подаръка и веднага да го прочете. Така писал за сатурналиите известният античен сатирик Лукиан.

В обикновеното римско семейство празникът започвал с жертвоприношение – заколвали прасе в чест на бога. Следвало гощавка, като роднините и приятелите си подарявали подаръци. Сред даровете имало восъчни свещи /cerei/ – символ на зимното слънцестоене /bruma/ и тестени или теракотени фигурки /sigillaria/ – посветени на бог Сатурн.

Обществените мероприятия започвали от храма на Сатурн на Форума, следвало религиозно пиршество, в което участвали сенаторите и конниците. Храмовете и сградите били украсявани с венци. Улиците били наводнени с тълпи от хора, навсякъде се викало Jo Saturnalia. Забавленията продължавали 7 дена

Професор Олаф Капер, археолог от Лайденския университет в Холандия, смята че може да е разрешил една от най-древните мистерии на древната история- какво се е случило с 50 хилядната армия на персийския крал Камбис II в египетската пустиня около 524г. преди христа.

Според гръцкия историк Херодот, Камбис II, най-старият син на Кир Велики изпратил армията си да унищожи оракула на Амун в оазиса Сива. 50 хиляди войни навлезли в Египетската западна пустиня близо до град Луксор. Някъде по средата на пустинята армията е била изправена пред пясъчна буря и унищожена. Въпреки, че много учени смятат историята за мит, аматьори както и професионални археолози са търсили за останките от персийски войници от десетилетия.

 Професор Капер така и не повярвал на тази история. „Някои хора очакват да намерят цялата армия, напълно екипирана в пясъците. Само, че опита е показал, че не може да се умре от пясъчна буря“. Професор Капер твърди, че армията не е просто изчезнала, а е била победена.

„Изследването ми сочи, че армията не е просто минавала през пустинята към Оазиса Дакла, а е била въвлечена в битка.

„Оазисът не е било мястото където войските на бунтовниеския египетски лидер Петубащ 3 са се намирали.“

“В крайна сметка той е нападнал от засада армията на Камбис 2, и по този начин е  успял от базата си в оазиса да завладее големи части от Египет, след което е коронясан за фараон в столицата, Мемфис.

Факта, че съдбата на Камбисовата армия остана толкова дълго време неясна се дължи вероятно на персийския цар Дарий I, който е прекратил египетския бунт с много кръвопролития 2 години след загубата на Камбис II.

“Благодарение на оскъдицата от информация, 75 години след събитието всичко което Херодот е успял да напише е било историята с пясъчната буря.“

През последните 5 години, професор Капер се е занимавал с разкопки в Амхейда и оазиса Дакла.

По-рано тази година той е дешифрирал пълния списък с титли на Петубастис III написани върху каменни плочки

“С това начинание парчетата от пъзела започнаха да се нареждат,“ казва професор Капер

“Плочките са индикация, че мястото където са намерени трябва да е било твърдина в началото на персийския период. След като комбинирахме това с информацията която имаме за Петубастис III, мястото на разкопките и историята на Херодот, можахме да разберем какво се е случило.“

Източник: www.sci-news.com

 Увод

Настоящата работа беше вдъхновена от една средновековна творба на изкуството с изтънчен стил, богатство на палитрата и майсторство на техниката – Уилтънският диптих.

 Целта на работа е да покаже как идеите за властта, церемонията и изображенията са част от монархическата пропаганда на средновековния владетел.

Материала се състои от четири глави.

 В първа глава се описва развитието на средновековната идея за власт и владетел.

 Втора глава фокусира идеята за кралска власт върху възгледите на една определена личност – английския крал Ричард II.

 Трета глава се занимава с владетелския церемониал в периода на управление на Ричард. Обръща внимание на неговите елементи – коронация, миропомазване, клетва, за да може да направи връзката межу идеята за власт и нейната публична показност.

 Четвърта глава показва мястото на изображението на Уилтънския диптих в рамките на визуалното представяне на концепцията за „свещена кралска власт“.

 На база проучения материал, ще се опитаме да отговорим на въпроса какво ни показва картината на Уилтънския диптих.

 Глава I

Власт и владетел в средновековна Англия

За да разберем защо една велика историческа промяна се е осъществила, трябва да проучим времето и обстоятелствата, при които тя се е случила и не само да ги представим, но да покажем историческото им значение, както за миналото, така и за бъдещето.[1] Средновековното разбиране за власт и владетел ще са основен обект на изследване в следващите страници на настоящата работа, като по-обстойно ще се спрем на промените в английската политическа мисъл в периодаIX–XVI век. Но преди да се запознаем със ситуацията в средновековна Англия, трябва да се върнем малко по-назад във времето, за да проследим как процесите, протичащи на Континента в периодаII–IX век повлияват Британското кралство и в каква посока насочват неговото развитие.

1. Римската империя и „варварските“ нашествия

В периода между II и V век сл. Хр. в историята е отбелязана вълна от нашествия на германски племена по териториите на Римската империя. В традиционната историография тези набези са представени като истинска „катастрофа“ за империята, „катастрофа“ по-скоро за консервативните аристократични източници, отколкото за по-скромни фигури като представителите на държавните канцеларии. Едно по-критично вглеждане в събитията показва тяхната преувеличеност. Нашествия наистина е имало, но силата на племената не е била толкова голяма, че да причини големи щети на империята. През този период в империята има множество вътрешни междуособици, а нашествията на „варварските“ германски племена донасят само смут и разделение. В края на III век натискът им е спрян, а в IV век голяма част от тези племена се оказват легално живеещи на териториите на империята, но не са „завладени“ насилствено. Сключват договорни отношения с нея – чрез т.нар. федос, племената стават наемници или федерати, т.е. нейни съюзници – наемна войска. Историята на наемната римска войска може да се проследи още от епохата на Античността, когато Рим е република. В началото войската се е състояла от римски граждани, но постепенно с увеличаването на териториите на Рим и превръщането му в империя, войската престава да бъде италийска, а се попълва от мъже от новозавладените територии извън италийските – тракийци, сирийци, дори араби. Римската държава е станала достатъчно богата, за да може да плаща на наемници като германите, чието основно препитание е войната. През IV век е от взаимен интерес размирните племена да служат на Рим. Така германските племена стават войска на държавата и по този начин получават определени права и задължения. Римската империя им дава определени земи по териториите на лимеса, които продължават да са нейна собственост. Имат право на usum (ползване) според закона на hospitalitas(гостоприемство). Получават също опеката на Рим и част от военната плячка, а в замяна се задължават да бранят римските граници от по-северните германи. През V–VI век, вследствие на естествения процес на упадък на държавната администрация в Западната част на империята, функциите на войските се увеличават. Усвоили римските традиции и закони, те поемат администрацията в свои ръце, организират териториите по римски образец и установяват нова политическа стабилност. Тези народи не са единични наемници, а са цели племенни групи. Техният водач се нарича крал, като под това понятие трябва да се разбира суверен, а не независим владетел. Кралят е водач на народа, на войската, а не собственик на територията. Той служи на римската държава. Всички длъжности са поверени на негови приближени, които той избира по роднинска или васална линия. Средновековните кралства не са възприемани като отделни държави, а като организми по публично право.

С Миланския едикт от 313 г. християнството е признато за легална религия на територията на Римската империя, а малко по-късно става и нейна официална религия. Християнизацията на народите в земите на Римската империя се осъществява в течение на няколко века. Процесът започва първо от най-висшите слоеве на обществото – краля и аристократите, а оттам и останалото население. В края на VII век всички английски кралства официално са приели християнската религия и англо-сакските крале започват да я налагат със закони[2], а до края на IXвек християнството достига и най-северозападните части на континента, дори започва да се разпространява в Източна Европа.

Целият този процес води до християнизиране на традиции и обичаи, наследство от древни цивилизации и тяхното адаптиране към монотеистичната религия. Древни египетски и персийски вярвания навлизат в гръцката философия. Около древните идеи се изгражда християнската философия за владетел и държавата. В тях откриваме личността на господаря като одушевен закон, като подражание и представител на Бога.[3]

2. Средновековна Англия

В ранното средновековие английската кралска власт достига една от най-забележителните си характеристики – сливането на публична и частна сфери на живот. Това означава, че кралят комбинира в своята личност способности, които по-късно ще бъдат разглеждани като отделни. От една страна той е публична фигура, владетел, който е отделен от подчинениете си. От друга, той е частен лорд, собственик на земя, като неговото управление има характеристиките на лордската власт. Втората способност намира израз в понятието, което се използва за описание на земята, принадлежаща на кралската длъжност. Познато е като владение – от латинското dominicus, еднолична собственост, лично владение на краля.

След норманското завоевание през 1066 г. в Англия, вследствие на феодализацията, териториалният аспект на кралската власт придобива нова форма. Ражда се доктрината, че цялата земя на Англия е собственост на краля. Земята е отдадена „назаем“ на норманските рицари и по този начин те стават васали на краля. Така се свързват публичните и частни аспекти на кралската власт.[4] Уилям Завоевателят отдава цялата земя на Англия под аренда на своите лордове, при условие, че ще му осигурят армия от около 5 000 рицари. Те пък отдават голяма част от своята земя на подчинените си, в замяна на известен брой от тези рицари. Всеки от рицарите трябва да служи поне 40 дни годишно на краля на собствени разноски. Дългът за снабдяване с рицари е неделима част от земята, за която се казва, че се поддържа за рицарска служба. Владението или феода, не може да бъде разделено на части така, че върховният лорд да бъде лишен от рицарската служба или други феодални „такси“.[5]

През XI – XII век на феодалната система се придава ново измерение. В периода 1066 – 1154 кралският двор се състои не само от феодално събрание от кралски арендатори, а също и от група кралски чиновници, които администрират делата на короната из кралството. Владетелят избира т.нар. „върховен съдия“, който да го представлява и да изпълнява службата на регент при неговото отсъствие, което се случва често, защото англо-норманските крале прекарват много повече време в Нормандия, отколкото в Англия.

Когато Хенри II се възкачва на трона през 1154 г. Англия е разделена политически на локални единици (окръзи и ширства) и феодални единици (манори). Всяка локална единица се управлява от съвет от целия народ или всички свободни мъже. Феодалните единици представляват манори (имения с годподарска къща), оглавявани от своя феодален лорд. Лордовете на манора са подчинени и арендатори на по-висши лордове, а те от своя страна – на главния лорд – краля. Бюрократичният апарат е слабо развит. Не съществуват постоянни административен, юридически и законодателен апарат, които да функционират самостоятелно и да регулират локалните и феодални проблеми. Извънредни са случаите на кралско правосъдие, не съществува постоянно правосъдие, което да се упражнява от професионални съдии. Липсата на постоянна съдебна система се свързва с отсъствието на идеята за кралската власт като законодателна институция. Кралете не считат за свое задължение постоянно да издават нови закони.

3. Политическо богословие

В основата на кралската институцията е преданието, наследено от библейски времена: кралете са лица, поставени от Господ. Кралят упражнява своята власт по Божия милост, Dei gratia, той е наместник на самия Бог, vicarius Dei. През XII век кралската доктрина е оспорена от претенцията на папата да бъде медиатор между хората и Бог. Кралете се противопоставят на това, защото се възприемат като директно управлявани от Господ и голяма част от заобикалящите ги изображения, а също и церемониите дават визуален израз на тази гледна точка. Понятието за свещено е най-ясно артикулирано в жеста на помазване, който е централен за коронацията.[6]

Богословската идея за Църквата (християнското общество) като corpus mysticum, чиято глава е Христос, е прехвърлена в държавата, където кралят е главата. Оттук идва и сравнението на владетеля, като глава на държавата, с Христос, като глава на Църквата.[7] Религиозният момент в политическата теория черпи своята сила от текстовете на Светото писание. Думите на апостол Павел предзадават тълкуването на властта като Божия повеля: „няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога“[8]. В тях откриваме и заръката за подчинение на властта: “всеки човек да се покорява на властите, които са над него“[9], и още: „който се противи на властта, противи се на Божията наредба“[10]. Поданиците трябва да се подчиняват на този, който притежава властта – кралят, чиято земна власт е дадена от Бога – „покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било на царя като върхивен владетел, било на управителите като пратени от него…, защото това е Божията воля“[11]. Кралят и неговите поданици скрепяват отношенията си чрез взаимна клетва, която има силата на договор. Клетвата на владетеля напомня, че въпреки превъзходството му над неговите подчинени, той също така има и задължения към тях. В Библията се казва: „владетелят е Божий служител за твоята полза“[12]. Той трябва да се грижи за своите подчинени, да им служи, като осигурява благополучието и въдворява мир в кралството. За изпълнението на служебните си задължения, кралят е отговорен единствено пред Бог.[13]Поданиците трябва да почитат владетеля, а също и Бога, да отдават „кесаревото на кесаря, а Божието на Бога“[14]. Неподчинението на заръките на владтетеля е считано за неподчинение на Божията повеля.

Подобно на Христос, който притежава две природи, владетелят притежава „двойна личност“[15]. Връзката на интерпретациите за владетеля, като сложен конструкт от две тела, с двете природи на Богочовека е видима. По този начин се осъществява прехвърляне на богословски идеи в политическата сфера – характерен елемент за политическата средновековна мисъл, който все пак има своята дълга история. Кралят е образ на небесния Помазаник, а по този начин и на Бог и в този смисъл той има същата власт, каквато и Христос. Божествената благодат и двете природи, обаче са неразривно свързани с церемонията по помазването – кралят придобива тези божествени характеристики едва след своето встъпване във власт.[16] Характеристиките на владетеля и властта, които представихме по горе, отговарят на началния период на развитие на политическата мисъл, т.е. до около X–XI век. Тези идеи са ясно изразени в трактатите на неизвестен нормански философ от XII век.[17] От това изследователите извеждат, че записаните концепти за власт и владетел постепенно еволюират, за да изградят късносредновековната политическа мисъл на Англия от XV–XVI век и да оформят метафората за Двете тела на краля. Според тази концепция владетелят има две тела – политическо и физическо, които придобива в момента на своето встъпване във власт. Неговото физическо тяло притежава всички човешки характеристики – то е подобно на телата, които притежават всички хора – смъртно, подвластно на болести и старост.[18]От друга страна, владетелското политическо тяло има божествени характеристики. То се състои от политика и управление, не може да бъде видяно или докоснато, то е безсмъртно и не зависи от личността на владетеля.[19] То се предава от владетел на владетел и по този начин се осигурява неговата продължителност.[20] Двтете тела са съединени в едно корпоративно цяло – тялото на краля.[21] Но за за юристите често настъпват трудности при определянето на точните граници на политическите и физическите правомощия на кралското тяло, имайки предвид съвършеното единство на двете заедно и способностите на всяко едно поотделно. Единственият начин за разделяне на телата, е смъртта – тази на физическото тяло. От своя страна държавата е представена чрез метафората на човешкото тяло, където всяка обществена прослойка отговаря на определена част от човешкото тяло и има точно определени функции.[22] Това разбиране е много характерно за периода на късното Средновековие.

4. Новата представа за власт

Основите на политическата мисъл в началото на Средновековието се намират в дългия период на преход между Античността и Средновековието, т.е. между III век и началото на VII век. През VII век Западна Европа се регионализира и кристалира в появата на кралства. Статутът на християнството като единствена религия на Римската империя, довежда до дългосрочни радикални промени в отнощението към политическия живот на Държавата.[23] Смята се, че новото разбиране за краля като законодател, възниква като резултат от преоткриването на текстовете на римското право на Юстиниан в последните години на XI век и последващото развитие на новата наука на римското право в европейските университети.[24] Новата идея за кралската власт включва за първи път през XII и XIII век признаването на законодателната роля на владетеля. Кралете започват регулярно да издават закони, като основна част от задължението на владетеля да поддържа мира и да раздава справедливост. Кралското законодателство се отделя от кралската администрация, финанси, военни дейности и политики.[25]

Папската революция от XII век ражда новата концепция за кралска власт в Западна Европа. Кралят вече не е върховен глава на църквата. Епохата на „свещената кралска власт“ постепенно залязва. Папата в Рим става върховен глава – той се намира не само над кралете, но и над най-важния от всички суверени – императора. За първи път император и крале се възприемат като „светски“ владетели, чиито основни задачи са поддържането ма мира в техните кралства и раздаването на справедливост. Намаляването на кралския авторитет в църковно отношение се компенсира с разширяване на светските власти – родовата, локалната, феодалната и градската. Разделението на духовна и светска власт води до силно влияние на териториалната идея за кралската власт, според която кралят вече не е военен водач на племето, а главен лорд във феодалната йерархия. Преди той ръководи директно, а сега го прави чрез своите чиновници – целият народ или поне всички свободни мъже на територията, на която е суверен.[26]

През XII–XIII век на Континента, понятията за кралска власт получават подкрепа от Римското право. В римската традиция е известно разбирането за владетеля като върховен законодател. Кралят създава законите и поради тази причина той не може да бъде подчинен на тях. Както казват юристите „волята на владетеля има силата на закон“ или „кралят е свободен от закона“.[27] Поддръжниците на кралския законодателен авторитет се обръщат към римските текстове, за да намерят неговото оправдание, самите крале откриват в речника на римското право много от термините на тяхното собствено законодателство. Но аргументът „от римското право“, както е наричан, не е нищо повече от аргумент. Фактът, че кралският законодателен авторитет е най-влиятелен в Англия, Нормандия и Сицилианското кралство, където възраждането на римското право е по-слабо, отколкото на Континента, показва, че причината и мотивацията за развиването на законодателния авторитет на владетеля не може да бъде търсено в преоткриването на римската правна традиция.[28] Във Франция, страна в която римската правна традиция процъфтява, властта на краля е подсилена от визията за позицията му като създател и поддръжник на закона едновременно. В Англия, въпреки частичното асимилиране на континенталните правни идеи след норманското завоевание, римската правна традиция никога не получава напълно подкрепа. Законът на Англия е неписаният закон на обичайното право – това тяло от обичаи и закони, създадено от ритъма на кралското управление. Владетелят е неразделна част от този закон, като негов приложител и поддръжник.[29]

Обичайното право е творение на краля: претендирайки да гарантира мира на всички в неговото кралство, като върховен феодален сеньор, той предлага на всички свободни хора достъп до неговите дворове, за да регулират споровете, отнасящи се до земята и собствеността. Понятието „чиновник“ е ограничено в Англия: всички, които са обикновени служители на държавата, подчинени са на обичайното право и тяхната принадлежност към някаква администрация не ги различава по нищо от другите граждани, дори когато действат в рамките на своите функции. Това се отнася към различието между власт на краля и държавна власт. Обичайното право като закон за земята, който е привлякъл към съда благородниците и джентрите[30], осигурява по този начин докрай съгласието на доминиращата класа за развитието на една кралска власт, която в замяна гарантира и определя условията за увеличаване на социалната доминация над аристокрацията.[31]

Основната политическа система на управление в Западна Европа е монархията. За разлика от Франция, в Англия тя не е абсолютна, а се основава на уравновесеност на властта между краля и неговите васали.[32] От една страна, според разбиранията на юристите, владетелят се намира над закона, като негов създател. От друга страна, поданиците му очакват той също да спазва законовите норми. Разрешението на този проблем идва с конституционалната революция, представена от Магна Харта (1215). Тя променя завинаги отношението между крал и закон в Англия. Нейно достижение е поставянето на кралската институция под закона. Клауза номер 39 е най-важната от целия документ. Според нея кралят има правото да налага запор или дори отнема правото на владение на всеки, без изключение според закона за земята. Никой владетел не се осмелява да се противопостави на този принцип.[33] Правата, които кралят получава според този документ, са негова привилегия. Това е набор от правомощия, които кралят е свободен да упражнява по собствена воля – избор на чиновници и издигане или сваляне на парламенти. Извън тези правомощия, той се намира под закона. Както пише Брактън[34] „кралят е под Господ и под Закона“. За да бъдат изпълнявани кралските заповеди, владетелят трябва да даде добро основание на поданиците си, за да му служат и да му се подчиняват. Съществуват немалко причини, поради които едните и другите се нуждаят от взаимна помощ. За благородниците и лордвете кралят е гарант на закона, който им дава собственост. С добро управление от негова страна, те се наслаждават спокойно на приходите си и се обръщат към него само за разрешаването на спорове или търсят опека. По същия начин и кралят има нужда от благородниците си, които са негови съветници, командири на войските му по време на война и основни агенти на неговото управление на локално ниво. Двете институции се нуждаят една от друга и се намират във взаимна зависимост.

Авторите на правна литература от този период отбелязват, че кралят управлява в името на „всеобщото благо“, а не действа според собствените си интереси. Само тиранинът може да действа по този начин, а по определение това е човек, който се намира над закона. Английският владетел се грижи за благоденствието на своите поданици и истинското измерение на неговата власт е справедливостта. Действието за всеобщото благо е християнски принцип, а тиранията е престъпление срещу Бог. Важна роля в кралското управление има съветът, който кралят избира. Чрез неговата мъдрост владетелят най-добре може да достигне до Божията повеля, от което зависи качеството на неговото управление.[35]

5. Смесената конституция

В по-късна юридическа формулировка Фортескьо[36] отбелязва, че английското кралство еdominium regale et politicum – кралски и политически доминион. То има „смесена“ конституция, което го различава от съседите му.[37] Идеята за „смесената“ конституция е стара идея. В най-общата си форма, тя свързва управлението на краля, аристократите и обикновените хора. Позната още от Древна Гърция, по времето на Омир, Платон и Аристотел, Полибий я пренася в Рим и открива в нея потвърждение за успеха и просперитета на града. Кулминацията на своето развитие, теорията за смесената конституция достига при Цицерон. В ранното средновековие, никой от класическите текстове не е достъпен на латински език, макар голям брой коментари на автори, традиции, феодални институции, да са сравними с идеята за смесеното управление, никой не съставя теория или независима формулировка по тази тема.[38] В началото на XIII век, точно преди превеждането на Политика, в писанията на английския юрист Брактън относно Църквата, в творбите на канонистите са дадени няколко забележителни формулировки за основаването на монархията. Тя игнорира терминологията на теорията за класическата смесена конституция, макар нейните формулировки да показват сходство с нея. В момента, в който Политика става достъпна, политическата реалност в Европа вече не отговаря на традиционната политическа теория. Мислителите на средновековието се занимават със сложния проблем да адаптират идеите на Аристотел към съвременната им реалност.[39] Първият, който го прави, е Тома Аквински.

За по-голямата част от средновековните автори смесената конституция възприема идеалната форма на управление като един крал, ограничаван от общността на гражданите. Представата за средновековния свят, собствения им опит, политическите наблюдения, усвояването на класическата теория и средновековните коментари, оказват влияние върху средновековните мислители, за да достигнат те до формулировката „смесена“ конституция. Малко от тях обаче използват този нов термин и предпочитат по-скоро да разискват границите на кралската власт.[40]

Фортескьо съживява различието между кралско и политическо управление – идея, която е така важна за Тома Аквински[41], и комбинирайки ги изгражда основата на доброто управление. Подобно на Аквински, Фортескьо прилага своето определение към кралската власт и различава два начина на изграждане на правото. Той не разглежда политическото управление като самостоятелна единица, а само в комбинация с кралското.[42]

По-късно теорията за смесената конституция става централен елемент при зараждането на модерната политическата мисъл. През XVI век много англичани мислят управлението по този начин – един крал-монарх, Камара на аристократичните лордове и Камара на демократичните общности. Теорията достига своя апогей при формалното приемане на модела на смесената конституция от Чарлз I през 1642.[43] Това очертава бъдещото развитие на Англия като една от най-добре управляваните държави.

Глава II

Ричард II и неговите политически възгледи за кралската власт

По отношение на средновековното разбиране на понятието за власт, се оформя политическата мисъл на владетеля. Важно е да обясним виждането на Ричард II за кралската власт, за да свържем тази идея с церемонията и изкуството.

1. История[44]

Портрет на Ричард II от Уестминстърското абатство

Ричард II се възкачва на престола през 1377 г. През юли 1376 г. той става бъдещият наследник на английския трон след смъртта на баща му Едуард Черния принц. През януари 1377 г. канцлерът заявява в парлемента, че принцът е изпратен на Англия от Бог, така както Бог изпратил Своя Син на земята, за да изкупи греховете на Неговия народ.

Коронацията на Ричард II се състои на 16 юли в Уестминстърското абатство. Тя е забелелжителна поради своя символизъм. Церемонията е грижливо „хореографирана“ от неговите съветници. Заповедите на протоколите са разместени, за да се изтъкне възкачването на Ричард по наследствено право. В миналото кралят полага своята клетва, само след като е представен пред народа, за да получи неговото одобрение. По време на коронацията, Ричард първо полага своята клетва – пренареждане, което цели да засили вярността на народа към неговия крал, който бил вече владетел по наследствено право.

Церемонията почти със сигурност направила голямо впечатление на младия крал. Много по-късно, през 1388 г., той иска да припомни най-тържественият момент – онази част от церемонията, в която бил докоснат по гърдите със свещено масло. В момента на коронацията от 1377 г., за Ричард вероятно помазването не бил толкова специфичен момент, колкото спомена за великолепието на литургията като цяло, който оказва влияние върху него. Развитието на церемонията и литургичното великолепие на монархията, е една от най-забележителните характериситики на неговото управелние.

При възкачването на Ричард на престола, той бил на 11 години. За първи път от близо 200 години от историята на Англия момче-крал наследява трона (след Конкистата – Хенри III става крал на 9 години). При Ричард, за разлика от Хенри III, регентско управление не било наложено, тъй като той бил „пълнолетен“. Причината за странното решение е, че не се постига съгласие за подходящ кандидат, който да стане регент.

Селското въстание от 1381 г. маркира превратна точка в политиките за управление на Ричард. Той започва да се занимава с укрепването на йерархията и властта в обществото. В такъв контекст трябва да се разглежда останалият период от управлението на владетеля. Сър Саймън Бърли[45] има най-значително влияние върху  Ричард и вероятно е основният източник на концепцията му за кралския суверенитет.[46] От средата на 1380-те управлението на Ричард става строго авторитарно. През 1380 г. влиянието му върху държавните дела се увеличава. През цялото му управление, неговите цели не се променят: оформяне на силна монархия, ново утвърждаване на йерархията и настояване за подчинение на неговите поданици. В края на своето управление, той се представя като източник на всички закони. По повод членовете за неговото сваляне от власт той казва, че законите на Англия са „в неговата уста и в неговата гръд“.[47]

2. Политически възгледи

Средновековната идея за Свещеното право на владетеля, като Божи помазаник, викар и наследственото право са в основата на политическите възгледи на Ричард за кралската власт. В представата на Ричард за предмета на кралската власт, се оформят няколко главни момента: подчинението на народа, влиянието на предшественика и защитата на Църквата.[48]

Важността на подчинението в мисленето на Ричард е ясно заявена. Той вижда подчинението на своите поданици като мерило за просперитета на неговото кралство и критерия, по който всички крале, и той в частност, ще бъдат съдени. Предишното неподчинение и бъдещото подчинение формират двата полюса, около които Ричард вероятно формулира своята политика по отношение на своите поданици. През ноември 1383 г., Михаил де Пол обяснява въстанието от 1381 г. като кулминация от много действия на незначително неподчинение към кралските министри. По-подробно изложение на необходимостта от подчинение се разисква в трактата за кралската власт, посветен на Ричард II от 1392, De quadripartita regis specie („За четирите вида управление“). Този трактат се занимава да очертае качествата, необходими за доброто управление, да изброи препятствията при неговото упражняване и да добави някои практически предложения за тяхното преодоляване. Първата половина на този труд представлява съкратена версия на псевдо-аристотеловата Secreta secretorum („Тайната на тайните“). Другата част, която вероятно съдържа автентичен материал, се занимава с качеставата на добрата кралска власт, като по-обстойно се спира на неподчинението и stultitia. Неподчинението е строго осъждано от владетелите. Stultitia се определя като народна власт, при която народът заявява „не искаме този човек да ни управлява“. Авторът пояснява, че това представлява обичай, който няма връзка с наследственото владение. Анонимният автор на този трактат вероятно се стреми към кралското благоразположение и ясно цели да поласкае видните кралски убеждения. Текстът може да се използва като наръчник за ранното монархическо мислене на Ричард.

В мисленето на владетеля важно място заема и идеята за влиянието на предшественика и историята. Ричард представя своята дейност на владетел като част от възстановяването на правата на Короната, които по-рано й били отнети от нейните въстанали поданици. Кралят ясно съзнава съдбата и достиженията на своите предшественици на престола, като има добро познание за политическия и административен прецедент. Като „прецизен изследовател на реликвите на неговите предшественици“ интересът на Ричард се съсредоточава основно около защитата на действията на неговия дядо, към чиято канонизация се стреми, а също и създаването на култ към Едуард Изповедника, макар че неговите интереси към кралските му предшественици не се ограничават само до тези двама крале. Освен засилването на почитанието към двама кралски светци от англо-саксонското минало, Едмунд и Едуард, Ричард силно желае да постави себе си и своята политика твърдо в границите на традициите на техните наследници. През 1385 г. той поръчва направата на серия от 13 кралски статуи, които може да се предположи, че формират пълна иконографска програма на владетелите на Англия от Едуард Изповедника до негово време, с които да декорира обновения Уесминстърски дворец. По този начин статуите на кралските му предшественици ще показват „живото“ си присъствие и ще бъдат съдници на неговото управление. Ричард свързва защитата на църквата с потеклото на рода на Плантагенетите, но до голяма степен отношенията, които той поддържа с нея се основават на необходимостта от подкрепата й за легитимацията на определени действия на владетеля.

Позоваването на предшественик за потвърждаването на кралския авторитет, получава изключителен отзвук в теорията и практиката на кралската власт.[49] На практическо ниво, идеите на Ричард намират израз в промените в дворцовия церемониал в последните години от неговото управление. Кралските възгледи на Ричард са показвани по различен начин. Настоявал да се обръщат към него с „ваше височество“, а не „господарю мой“, поръчал изработката на живописни картини с неговия облик, като т. нар. „коронационен портрет“ в Уестминстърското абатство. Разграничението между публичната и частната личност на владетеля гарантира до голяма степен предпазливост на неговите действия. Свещеността на публичната му личност нараства до такава степен, че придворните били задължени да падат на колене всеки път, когато кралят се изправел пред тях. Привилегията на личния достъп се персонализира, чрез собствено кралската воля, която се смята за достатъчна, за да премахне границите между социална и церемониална йерархия. Според тази идея, Короната трябва да бъде хранилище на възстановената власт на Ричард, която е независим и безсмъртен гарант за дълготрайността на политическите му достижения. Ричард вярва в свещенността на своята служба и в „свободата“ на своята Корона – той е единствен източник на закона, крал по Божия милост и рождено право. Ричард се намесва в дейността на Парламента и вероятно по този начин цели създаването на кралски закон (lex regia), който да запазва правата на английската Корона. Той иска да освободи Короната от ограниченията на обичайното право. Стремежът на Ричард да освободи институцията на Короната от всички ограничения, поражда желанието да установи режим на абсолютна монархия.

Ричард отдава голяма важност на ритуала по помазването, който придава на владетеля свещенически функции. Чрез това може да се обясни една част от неговия интерес да защитава църквата от враговете й. Помазаният крал има двойна природа, отчаст светска, отчасти духовна. Ричард II вярва, че помазването оставя незаличим отпечатък върху владетеля и освещаването на кралската власт се подсилва от тази древна церемония.[50]

Глава III

 

Английски владетелски церемониал

Кралската церемония е изградена от ритуали. Заедно с церемониала, те представляват основните елементи на монархическата репрезентация. Ритуалът е средството, чрез което харизмата на кралската власт и имперската идеология стават действителни и по този начин цели да убеди едновременно зрители и участници в нейното съществуване. Създава се митичен, героичен образ за кралската власт, в който кралят е показан като епичен войн, жив герой или божествен спасител, който предпазва общността. В същото време ритуалът, като контролиран и методичен образец на колективно действие, е средство за структурирането и поддържането на властовите отношения в дворцовото общество, и неговото изпълнение цели да разреши или прикрие неяснотата или конфликта относно социалните отношения, като препраща към някаква обща цел, интерес или вяра. В този смисъл, всички елементи на церемонията, облекло, оръжия, предмети, а също и иконография, представят аспектите на кралската власт.[51]

Част от акта на извършване на власт е нейното публично показване. Дворец, архитектура, тържествен ритуал, портрет на владетеля – всичко това е прибавяно към представянето на властта като нещо действително.[52]

1. Коронация и регалии

Английската коронация се състои от величествена серия от ритуали. Монархът на Англия като Божи избраник – тази позиция се нуждае от церемонии, които да изтъкват връзката на монарха с Бог. Такова е намерението на коронацията, която е единственият ритуал от този вид, запазен и до днес в европейските монархии.[53]

Цялата церемония по коронацията на владетеля, е изпълнена с религиозни символи. Суверенът е тържествено въведен в църквата на Уестминстърското абатство, където прави дарение пред олтара. Носен на издигната платформа, той е представян на народа. Това издигане на владетеля на платформа (щит) е един от основните аспекти на коронацията, който символизира изгряващото Слънце. С кратко обръщение на един от епископите, народът изразява с акламации съгласието си за коронацията. След това архиепископът пита краля за неговата готовност да спазва законовите обичаи и свободи, гарантирани от Едуард Изповедника. Кралят трябва да обещае мир на Църквата и справедливост за народа си, като всичко това той потвърждава с клетва, дадена пред олтара. Следва ритуалът на помазването, който започва с химна Veni CreatorSpiritus и литании. Литаниите са символ на „единството и симетрията на двата свята“ и провъзгласяват „хармонията на Небето, Църквата и Държавата“[54]. В момента на помазване, суверенът ляга на земята, върху четири възглавнички: една под коленете му, две под ръцете му, и последната под корема му. Кралят е облечен в дрехи от коприна и злато, а „архиепископът, който ще го короняса, казва молитва над него“.[55] Акцентът тук е върху монарха като слуга на Господ и покорството, с което трябва да покаже, че е достоен за тази чест.[56] Свещенослужителят го помазва с десен палец, очертавайки знака на кръста на дясната ръка, на китката, после отваряйки специалната риза, облечена за церемонията, го помазва и между плешките. Най-накрая се помазва неговата глава, първо с „миро на оглашените“ после със светено масло. Следващата част от церемонията е обличането и инвеститурата на монарха. Туника (colobium sindonis) се слага върху него, сандали на краката му и шпори. Практиката за поставяне на шпорите е вдъхновена вероятно от ритуала по посвещаване в рицарство.[57] След това кралят е препасан с меч и получава armillae(гривни), вид шал около врата, завързан за ръцете при лактите. После се поставя pallium, или мантия, по-рано еквивалент на хламидата, или лилав paludamentum, завързан грубо около дясното рамо. Следва благославяне на короната от специален свещеник, Deus tuorum corona fidelium, и нейното поставяне от архиепископа с помощта на двама други свещеници. Това е последвано от благославяне и даване на пръстена, а накрая скиптъра и жезъла също донасяни от свещеници. Дълга благословия се произнася, докато кралят е воден към трона, където ще получи феодалната клетва на лордовете. Веднага след това започва месата с „морални“ молитви и специална благословия от архиепископа пред Agnus Dei. След Credo, кралят отново отива към олтара и дарява хляб, вино и златна марка (средновековна монета). „Целувката на мира“ се дава на краля на неговия трон, после той отива смирено до олтара, за да получи Причастие, след което отпива глътка вино от каменния бокла на св. Едуард. Накрая кралят се отвежда до гроба на св. Едуард, където той дарява своята корона.[58]

Към това описание на владетелската церемония е необходимо да прибавим и религиозната символика на използваните регалии. Три меча, които били носени пред суверена изобразяват Милосърдието, Църковната и Светска справедливост. Един четвърти меч, Великият меч на Държавата, изобразява кралския авторитет.  Заедно четирите напомнят древния воин, елемент от коронацията.[59] Мечът е символ на защитата на Църквата и народа. До XIII век печатите на английксите крале изобразяват кралят върху трон, носещ меч и скиптър или глобус. Често суверенът носи своя меч пред себе си по време на важни церемонии, като символ на властта. В Средновековието за някои мечове се смята, че са принадлежали на исторически или легендарни герои: „мечът на Константин“, мечът на Тристан, наричан Curtana (чийто връх липсвал вследствие на битка и който бил носен по време на церемониите по коронясване през XIII век). Извън коронационната церемония, мечът на Държавата се носи пред суверена при „отварянето“ на Парламента и при някои особени случаи.[60] Армилите (от лат.), са златни гривни, символизиращи искреността и мъдростта. Те вероятно са вдъхновени от гривните на Саул от Библията. Глобусът представя християнския суверенитет и показва, че владетеля е върховен глава на църквата на Англия. Скиптърът с кръст символизира светската власт на суверена под Христос, а този с гълъб, маркира свещеническата роля на монарха.[61] Поставянето на пръстен, символ на вярата, се използва в коронационната церемония от X век. По произход, той представя традицията за даване на пръстен на свещеник, който ще бъде посветен. Рубинът е традиционният камък за този вид регалия.

2. „Ordines“

За да функционира правилно кралската церемония, всеки от ритуалите, които я изграждат, трябва да следва точно определен начин на изпълнение. В противен случай могат да възникнат ситуации, при които да бъде поставено под съмнение неговото значение или дори да бъде изтълкувано погрешно. Поради тази причина средновековните мислители създават правилници, които да бъдат спазвани при изпълнението на церемониите.

Кралската церемония се описва в специални литургични форми, наричани коронационни правилници, ordines.[62] Предполага се, че един от най-ранните текстове, достигнали до нас в пълната си форма, е с английски произход. Познат е под названието Егбертински правилник, понеже ръкописът, в който се съдържа, представлява англо-саксонски кодекс, който открито твърди че е копие на папския требник (pontifical) на архиепископ Егберт от Йорк (732-766). Подобно описание се среща в други по-ранни ръкописи и фрагменти от него са открити в текстовете на Континенталните правилници, като този за коронацията на кралица Джудит (856).[63] Според други изследователи[64], първият английски правилник за коронацията е със заглавие Benedictiones super regem noviter electum, и се датира около 880 г. Текстът му заема 8 страници от требник, Leofric Missal, и описва помазването, даването на краля на скиптъра, жезъла и короната (galea), и акламацията. Не е сигурно обаче дали този сборник с правила е бил използван преди IXвек.[65] Историците все още не са стигнали до единодушие дали тези правилници произхождат от Англия или от Континента, но взаимовлиянията са неуспорими.

В края на X век в Англия се използва нов правилник за коронациите. Неговият текст включва по-голяма част от Егбертинския, но с много различно значение. Изследванията показват, че той се опитва да имитира описанието на  императорската коронация на Каролингските монарси. От това което знаем за управлението на крал Едгар, можем да предположим, че приблизителната година на неговото създаване вероятно съвпада с годината на отложената кралска коронация (973). Друга промяна на текста е извършена скоро след Конкистата и може да се предположи наличието на норманско влияние. Най-важният английски правилник е този, въведен при коронацията на Едуард II през 1307 г. и познат като „Liber Regalis“ (Кралската книга). Правилникът остава почти непроменен по време на Реформацията, а по-късно е преведен на английски за коронацията на крал Джеймс I. Въпреки че обхваща текстовете на голяма част от молитвите, използвани по време на императорската коронация в Западната империя и на съществуващия „Pontificale Romanum“, правилникът има своите отличителни черти.[66]

 

3. Системата на церемониала – коронация, клетва, миропомазване

 

Всички елементи на владетелския церемониал в средновековна Англия (коронация, клетва, миропомазване) формират една цялостна система. Тези единици имат своето значение само и единствено в рамките на системата. Ако някои от тях липсват, системата не може да функционира правилно. В този смисъл поредицата от действия и жестове се явява необходимост.

Церемонията по коронацията на владетеля има важно значение, защото тя показва връзката между краля и неговите подчинени. Според традицията на изборното право и считани за „посочени“ от Господ, кралете воини били избирани сред членовете на кралското семейство. Веднъж избран, кралят бил акламиран, често носен от воини върху щит, преди да седне по-късно на трона. От времето на управлението на Джон Безземни (1166/1199-1216), принципът на наследяване на трона според правото на промогенитурата (първородството) окончателно замества изборното право, при което наследяването на новия суверен получава потвърждение от формалното избиране на краля от лордовете в двореца на Уестминстър, последвано от акламация на новия крал в едноименното абатство. Изборът се премахва окончателно през XIX век, но с акламацията, наричана „признаване“ (recognition) започва винаги церемонията по коронясването.[67] С помощта на символиката, встъпването в длъжност на краля прави реално единството на кралството чрез участието на краля, духовенството и благородниците (като приемането на действията се институционализира чрез формалното признаване).

Коронацията се извършва понякога дълго време след наследяването на предшественика. Символ на легитимността на владетеля и на негово законно основание да управлява по наследствено право, коронацията се установява в Англия през X век. През 1037 г. Харолд, незаконен син на Кнут, счита за необходимо да поиска от архиепископа да го короняса, въпреки че вече е избран и официално признат за крал от Съвета на благородниците. Едуард Изповедникът е коронясан в катедралата на Уинчестър в деня на Великден през 1042 г. Харолд II получава своята корона от архиепископа на Йорк на 5 или 6 януари 1066 г., в Уестминстърското абатство. През същата година, Уилям Завоевателят избира да бъде коронясан в Уестминстър заради гроба на Едуард Изповедника. От този момент всички крале на Англия се коронясват там, първо според традицията и после по закон.[68]

Един от основните обекти на изследване на учените е коронационната клетва. Тя е гарант за приемствеността на идеята за кралска власт. Според променливата идея за монархия, тя претърпява корекции и еволюира. Интересно е да се запознаем с две от клетвите, дадени от английски монарси при тяхната коронация. Първата е тази на Едуард I, положена в 1274 г. Според изследователите, основният вариант на кралската коронационна клетва съдържа 3 обещания: 1) да поддържа мира и защитава църквата; 2) да подкрепя закони и да отменя несправедливости; 3) да раздава правосъдие на всички без пристрастие. Въпреки, че не е ясно какви са били точните думи на клетвата на владетеля, се появяват хипотези за прибавянето на една допълителна четвърта клауза: „че кралят трябва да спазва правата на кралската власт – iura regni – невредими и че нищо, което засяга правата на Короната не може да бъде направено без съвета на прелатите и великите мъже на кралството“[69]. Вероятните последствия от употребата на подобна клауза биха могли да бъдат свързани с желанието на кралете да попречат на папската намеса в делата на държавата, да се противопоставят на нападенията на лордовете срещу кралските права и да преодолеят съпротивата на духовенството срещу някои кралски назначения и бенефиции. Най-общо казано, целта на подобна клауза би била разширяване правомощията на кралската власт. Но нейното съществуване в посочения период се подлага на съмнение.[70]

Писмените сведения за клетвата, положена по време на коронацията на Едуард II от 1308 г., ни показват реалното съществуване на горната клауза. Още повече, текстът на клетвата е наличен на френски и латински език.[71] Според текста на френската версия (този текст липсва в латинския вариант) по време на клетвата кралят е питан: „Сир, заклевате ли се да поддържате и спазвате правните закони и обичаи, които общността на вашето кралство е избрала, да ги пазите в името на Бог, вашият баща?[72]“. Ключовият израз тук е: „които общността на вашето кралство е избрала“. Едуард II цели да благоприятства една атмосфера на политическо приятелство и сътрудничество в началото на своето управление, стреми се да възстанови отношенията между Короната и магнатите, които се влошили по време на управлението на Едуард I. В този смисъл владетелската коронация спомогнала за постигането на целите му. Членовете на клетвата били изготвени с крайна предпазливост, в съгласие с краля и съветниците му. Клетвата става словесен израз на кралската позиция и като такава следва да не бъде описвана като форма на „предаване“ пред магнатите. Този член не цели да подчини волята на владетеля на неговите поданици, нито да ограничи правомощията му. Основната цел е да успокои духовете, да предразположи народа в своя полза, да гарантира, че всеки следващ владетел няма да наруши новите обещания. Изразът, свързан със законите не предвижда нов метод на тяхното издаване, нито противопоставянето им на владетелската воля, а по-скоро потвърждава, че традиционните действия ще бъдат следвани, но след като законът бъде приет, кралят ще понася неговите условия и ще управлява според неговите предписания, както е обещал да управлява според съществуващия закон. Все пак тезата за нарастването на кралската власт при наличието на подобна клауза, се потвърждава. Едуард II е готов да даде подобна клетва, защото е уверен в способността си да контролира законодателството, което трябва да съответства на кралските интереси. Съществуват достатъчно сведения, че в новия си вид, клетвата продължава да се произнася от кралете през XIII век.[73] Кралското задължение не е самата коронационната клетва като такава, а по-скоро обещанието на един държавен чиновник да спазва законите. Няма никакво противоречие в позоваването на Бог и на народа (представени от магнатите) като източник на кралския авторитет. В това отношение божественото благоволение и „народното“ съгласие съществуват паралелно – магнатите приемат кралят, чиято власт идва от Бог. Също така, Бог може да бъде виждан като действащ чрез тях. Каролингските акламации са основата на формалното признаване на краля по време на коронационната служба. Има ясно разграничение между ролята на миряните и на църковните служители в церемонията по „създаването“ на краля, като общото между тях е полагането на клетва за вярност към него. Клетвите за вярност са определящи, защото монархът не може да разчита само на теократичните основания за своята легитимация.[74] Клетвата установява договорни отношения между владетеля и неговите подчинени.

Ръкополагането чрез миропомазване е църковен ритуал, който припомня помазването на кралете от Стария Завет, Саул и Давид. Според вярването, той дава на краля Божествено благоразположение и прави неговата личност свещена. Първият пример, за който знаем в Англия е от 787 г., когато крал Уфа Мерсийски, който получил върховенство над останалите английски крале, миропомазва своя син Егфрид – вероятно от един от двамата легати, които папата бил изпратил в Англия предишната година – с надеждата да осигури неговото наследничество. После Еардулф, крал на Нортъмбъри, бил помазан през 796 г. Този ритуал, потвърден от папата, се превръща в норма в Англия през X век. До коронцията на Хенри I през 1100 г., кралете на Англия получават помазването както свещеници, т.е. само върху главата, но редът за коронацията на Хенри предписва той да получи помазване и на гърдите, плешките, китките и лактите. Като централен елемент от владетелския церемониал, ритуалът е важна част от развитието на идеята за теократична кралска власт. Неговата цел е да утвърди монарха пред обществото като законен наследник на престола по право и по Божия воля. Кралят е помазван, както показва примерът, със свещено масло на 5 места от тялото – ръцете, гърдите, плешките, лактите и главата, като се следва символът на кръста. Той се очертава и на челото на владетеля. След като архиепископа привърши действието, монархът вече е превърнат в Божи избраник.[75]

Средновековната идея за „двете тела на краля“ подчертава, че кралската власт е представена в една-единствена кралска личност, която притежава едновременно физическо, смъртно тяло и митическо, безсмъртно, политическо такова. Според това убеждение, кралят, по време на ритуала, става посредник, който се присъединява към делото на Бог на земята и неговата справедливост, чрез опазването на народа като основна политика.[76] Помазването става съставен елемент в процеса на кралско създаване: епископите като медиатори на Божественото благоволение „създават“ краля. От една страна той е като всеки друг християнин, понеже всички били „помазани“ чрез кръщенето и по този начин той е равен с неговите поданици, споделяйки общите религиозни и морални отговорности. Чрез допълнителното кралско помазване, на кралят се дава благоволението да изпълнява специална служба в църквата: като слуга на Господ, да води своя народ към спасението. Към тази роля на владетеля са фиксирани християнските отговорности. В своята функция на крал, чрез помазването владетелят се превръща в повече от обикновен мирянин: засилва се статусът му на църковна личност (persona ecclesiastica). Кралят е виждан като образ и подобие на Христос. Позицията на краля комбинира аспекти едновременно на йерархическо превъзходство и равенство, във връзка с неговите християни, на които той е изпратен от Бог, за да ги управлява като подчинени на неговия доминион. Този двоен характер се засилва от литургията, която съпровожда „създаването“ на краля.[77] Литургията отпразнува и потвърждава ролята на краля като свещеник в общността на вярващите: всъщност литургията включва първото символично упражняване на неговата служба. Коронацията е символ на обществото от равни хора, като Християнски души, но управлявани от йерархична структура на управление. Чрез посвещаването, кралят, подобно на епископа, става отговорен пред посветилия го и подчинен на каноничните закони. Поведението на краля е сравнимо с това на дякон, отколкото с мирянин, защото според свидетелствата кралят никога не проспуска литургия. Това е част от концепцията заChristomimesis на кралската власт, което трансформира монарха в rex sacredos, благодарение на помазването.[78]

Доктрината за свещеното право на владетеля се развива в Англия през XIII и XIV век, но тя не измества функцията на ритуала по помазването като трансформиращ елемент на кралската личност. По своята същност, той представлява инициационен ритуал.[79] Могат да се определят три етапа в изграждането на понятието на кралска власт по божията воля: първите два са свързани с библейските текстове (виждането на Павел, че всички власти идват от Бога и че монархът получава властта си директно от Бог), а последният представлява визуалния елемент на кралското помазване от архиепископа. Литургическата прилика с кръщелното помазване предполага, че кралското помазване представлява тайнство.[80] Благодарение на символизма на помазването, кралят става Christos kuriou, месията Яхова, „Синът Годподен“ („Аз днес те родих“[81]). За да подчертае своя нов статус, своята трансформация в свещена личност, кралят сменя името си (или добавя цифра към него). Веднъж помазан, той става свещена личност. Достъпът до тайнството на помазването, го прави също сходен със свещеник. Като такъв кралят е защитник на своя народ пред Рая и жертвен гарант на Рая сред народа си. Той добива чертите на изкупителна жертва за греховете на народа.[82]

4. Миропомазване и чудодейна сила

През IX век се разпространява легендата, че маслото, използвано за миропомазването на френските крале, е същото като това от Светата-Ампула, изпратено от Господ в човката на един гълъб, по време на кръщението на Хлодвиг след 500 г. Това кръщение покръства в християнската религия франкската нация. По-късно, ръкополагането на кралете с мирото на Хлодвиг, ги свързва лично с най-голямото събитие в историята на тяхната нация, приемането на християнската вяра. Това им спечелва в същото време и божията милост, с която Бог удостоява Хлодвиг. Френските крале базират своето право да бъдат наричани „най-християнските“, на притежанието на Свещеното миро – „той засенчва всички крале на земята чрез славната привилегия да бъде помазан със свещено масло, изпратено от рая“.[83]

Образът на краля като свещена личност, поставена от Бога, помазан със свещеното миро на тайнството, създава възгледа, че той трябва да бъде способен да извършва чудеса. Каквата и да е била достоверността, признавана на тайнствената власт, давана от свещеното миро на краля на Франция, той придобива накрая една неповторима магическа сила, което го прави ако не крал-свещеник, то поне крал чудотворец. Това събитие произхожда от свързването на мита за Хлодвиг с легендата за св. Маркул, който създава чудото да „изцерява скрофули“ („кралската болест“). Св. Маркул, местен френски светец, чийто гроб се намира близо до Реймс, се предполага, че има силата да лекува една болест на лимфните жлези, която обезобразявала много и която днес описваме с понятието скрофули. През XI век, тази сила била приписвана и на френския крал, благодарение на свещеното масло на Хлодвиг, използвано по време на коронацията. Така след церемонията в Реймс, кралете на Франция се отправяли към гроба на св. Маркул, където се събирали всички болни, за да „докосват и излекуват скрофули“. „Кралското докосване“ въвежда един истински чудотворен елемент в посвещаването и коронясването на френските крале и ни позволява да говорим за тяхната „свещена кралска власт“.[84] По-късно английските крале също претендират да притежават чудотворни способности. Както във Франция, в Англия се появява легенда, подобна на тази за Хлодвиг. Св. Томас Бекет, който бил на заточение във Франция, получил видение: Девата му изпратила ампула, казвайки, че маслото, което се съдържа в него, трябва да помазва будещите крале на Англия. Бекет дал чудотворната ампула на монах от Поатие, който го скрил под камък в църквата св. Григорий. Там тя останала, докато един свят човек по онова време, крал Едуард III разбрал за съществуването й, дал ампулата на дюка на Ланкастър, който го дал на Едуард Черният принц, който го заключил в кулата в Лондон. Там била намерена от неговия син, Ричард II, който искал да бъде помазан с мирото. Но помазването е тайнство, което не може да бъде повтаряно. Както пише Шекспир: „дори цялата вода в бурното буйно море, не може да отмие балсама от помазан крал.“ Така маслото на Дева Мария било използвано за първи път при коронацията на Хенри IV.[85]

При изследването на вярването във способността на френските и английски крале да изцеряват скрофулозни, докосвайки болните хора, работата на Марк Блок „Кралете-чудотворци“[86] проследява как „твърде двусмислени идеи“ базирани основно на вярването в свръхчовешкия характер на кралската особа, „кристализира през XI и XII век в точен и стабилен обичай“, който продължава седем века. Ритуалът на кралското докосване се развива в чести публични демонстрации на чудотворните резултати от ритуалите по коронацията, в които кралете са едновременно помазвани със свещено миро и коронясвани.

Марк Блок вижда политически произход на вярването. Притежаването на подобна чудодейна сила е вид династически инструмент. Това показва не само отношението на кралете един към друг, но и към самата църква, отражението на борбите на двете монархии, на двата кралски рода: на Капетингите и на Плантагенетите. Чудото е един от символите на тази борба, която е най-голямото съперничество на Средновековието. „Завоюването“ на една чудотворна власт върви наравно с потвърждаването на монархическата власт, съпоставена с големите феодали, лордовете във Франция и Англия. Марк Блок вижда в него едно от средствата, чрез които двамата крале придобиват доминантна власт от един друг ред, различен от феодалната йерархия. Френските крале извършвали ритуала до Революцията, практиката изчезнала в Англия със смъртта на кралица Ана през 1714 г. Вярването в силата на кралското докосване изтъква теорията, че кралят е „смесена личност“ – отчасти сакрален, отчасти мирянин.[87]

Всички легенди показват един основен факт – свръхестественото значение на кралското помазване. Във Франция се породила дълга дискусия дали тази сила произхожда от наследството на Капетинската династия или самото помазване дава чудотворните сили на краля. Повтаряната формула при докосването на скрофулозни напомня тайнството на помазването. Кралете на Англия се специализират в излекуването на епилепсия чрез раздаването на монети с техния образ, които по-късно били превърнати в пръстени (cramp–rings)[88] и подобно на френските крале, те също докосвали хора, болни от скрофули.[89]

Глава IV

Уилтънски диптих[90]

Уилтънският диптих получава своето име от Уилтънската къща в Уилтшир, където се съхранява от XVIII век до 1929 г., когато става част от колекцията на Националната галерия в Лондон. Тази малка преносима олтарна част, изрисувана от двете страни, се състои от два панела, закачени един за друг. Направен за лична употреба на крал Ричард II, Диптихът е едно от най-красивите произведения на изкуството, които някога са създавани. Изяществото на детайла, изчистеният стил на техниката и декоративните ефекти, богатството на цветовете и вдлъбнатата украса със злато, не съвпадат с никое подобно изображение. Все още не е известно кой е изкусният майстор и какво е точното значение на тази изключителна творба на средновековеното изкуство.

Външни панели на Уилтънския диптих

На пръв поглед изображението на Уилтънския диптих изглежда съвсем ясно. Всички фигури, които са част от композицията, могат да бъдат идентифицирани: коленичилият крал, Ричард II, е представен на Дева Мария и Младенеца от св. Йоан Кръстител, Едуард Изповедник и Едмунд. Можем да определим и хералдическите емблеми: около врата си, кралят носи колие от шушулки от растението метла (broom plant или broomcods), а на гърдите си бижу с бял елен, добре познат като личната му емблема. Върху външната страна на единия панел, бял елен, лежащ с изправена глава и с гердан около шията, лежи върху обсипани цветя и листа, включително розмарин. От външната страна на другия са изобразени кралските гербове на Англия и Франция (лъвове пазители с вдигнати предни лапи и ирис), вплетени с митичните гербове на Едуард Изповедника (кръст с пет птици без крака) – комбинация, която е използвана от Ричард. Над кралските гербове има шлем със сребърно листо, който днес не е добре запазен, отгоре лъв пазител с вдигната лапа. В своето първоначално състояние, те сигурно са изглеждали като подредените гербове, изобразени в един ръкопис от ранния XV век.[91]

От художествените техники, използвани за направата на изображението, може да се определи неговият стил. Това е дворцов стил, наричан още международна Готика.[92] В този период, в Европа протичат процеси на силно художествено взаимообогатяване, което прави трудно да се определи произхода на художника на Диптиха. Изтънчен цвят, изящество на линията, контраст на детайла са сред основните характеристики на готическия стил, които откриваме и в Уилтънския диптих. Дървото, от което е изработен диптихът, е дъб, а основата е креда – материали, използвани от североевропейските художници. От друга страна телесните тонове са поставени върху зелена основа, типично италианска техника.[93] Златният фон е гравиран с пунктир, подобно на европейските панелни изображения от края на XIV век. Интересен е начинът, по който художникът използва гравирането, за да създаде един триизмерен модел – техника, която не се среща при никое друго художествено произведение. Уилтънският диптих е смесица от национални практики, което още повече затруднява изследователите в откриването на неизвестния художник.

Уилтънският диптих принадлежи на периода на късното управление на Ричард II (около 1395–1397). Той е реално, видимо свидетелство за интереса на владетеля към неговата специфична роля като крал на Англия. Първоначалното значение на този щедьовър на средновековното изкуство е неясно: връзките между отделните елементи на неговите образи, могат да бъдат проследени до формирането на сложна мрежа от метафори, действащи едновременно на светско и религиозно ниво. Това не изглежда странно за Средновековието, когато двете не се взаимоизключват, а са неразривно свързани.

Вътрешни панели на Уилтънския диптих

Подобен на бижу, Диптихът се поставя в категорията луксозни дворцови предмети, и вероятно е съхраняван от краля, заедно с всички бижута и златни мантии. Неговата първа и основна функция е религиозната – това е преносима олтарна част, която се затваря като книга и може да се постави на олтара на различни църкви и капели.[94] Изображенията от външните страни на Диптиха не са религиозни – личната емблема на Ричард – белият елен, кралските гербове на Англия и Франция, заедно с тези на Едуард Изповедника. Тези символи имат значение само за притежателя на преносимия панел. Отвътре изображението е безспорно религиозно. Крал Ричард е представен от тримата светци на Девата и Младенеца, заобиколени от ангели, един от които държи бяло знаме с червен кръст като това, носено от Христос в сцените на Възкресението. В ореола на Младенеца са гравирани Трънният венец и Трите нокъта, символи на Христовите страсти. Движението на Младенеца е сложна съвкупност от действия, но със сигурност едно от тях включва благославянето на краля. Девата и Детето стоят върху ливада обсипана с цветя, контрастираща с каменистата пустееща земя на другия панел, и която вероятно символизира Рая. Цветята имат религиозно значение: рози, разпръснати из поляната и носени като венци от ангелите, отпращат към чистотата на Девата; сините цветя, вероятно виолетки, са символ на нейното смирение, или може би ириси, отпращащи към скръбта й. Други растения – маргаритки, папрат, детелина и вероятно малки гъбки – са изобразени в долния край на дясната част на панела. Следователно изображението на Диптиха трябва да се чете от ляво на дясно: кралят вероятно ще бъде пренесен от каменистата земя, в която е коленичил, към цветната ливада, за да бъде изкупен от Христовите Страсти и Възкресението.[95]

Култът към Дева Мария е широко разпространен в Средновековна Европа. Подобно на по-голяма част от колекциите на богати покровители, английската кралска колекция, описана в 1400 г. след смъртта на Ричард, съдържа много нейни изображения. Предполага се, че Ричард отправя молитви пред нейна статуя в капела в Уестминстър, вероятно тази на „Св. Мария де ла Пю“ в Уестминстърския дворец или в църква със същото име в Уестминстърското абатство, преди да се срещне с Уат Тейлър по време на Селското въстание от 1381 г. Характерно е североевропейските владетели да се изобразяват коленичещи пред Мария и няма нищо странно в образа на Ричард, коленичил пред Девата и Младенеца в Уилтънския диптих.

Въпреки всички религиозни символи на композицията, е интересно да отбележим, че централната фигура е тази на краля.[96] Всички фигури на десния панел, с изключение на един ангел, който жестикулира, гледат към него: тримата светци зад него го представят чрез жестовете на ръцете си, докато гледат преднамерено към Девата и Младенеца и кръга от единадесет ангели, всички са обърнати към краля. Дори сочещият пръст на един ангел най в дясно е изменен от неговата позиция в първоначалната скица, за да посочи не нагоре към Девата и Младенеца, а недвусмислено към Ричард. По този начин всеки детайл гарантира, че зрителят ще погледне не първо към Мария и Младенеца, а към коленичилия крал.

На основата на хералдическите изображения – особено включването на кралските гербове, комбинирани с оръжията на Едуард Изповедника и мотива broomcod – може да се предположи, че Уилтънският диптих е рисуван около 1396–1397 и не по-рано от 1395 г. Тогава Ричард е вече на 28 години, но въпреки това той е изобразен много по-млад. Някои изследователи предполагат, че целта е била кралят да бъде изобразен така, както е изглеждал по време на своята коронация през 1377 г. Съзнателното решение Ричард да бъде представен като единадесет годишно момче, предполага една от основните цели на Диптиха. Всъщност цялостната интерпретация на изображението трябва да бъде обяснена с идеята на Ричард за кралската власт. За да разберем посланието на Диптиха, трябва да се запознаем със символния код на елементите на изображението.

1. Символика[97]

Белият елен

 Белият елен е личната емблема на Ричард II. На гърдите си, Ричард носи бижу от бял елен на зелен фон. Той има златна корона около врата си и тънка следа от златна верига, перли декорират неговите рога. Кралската мантия е червена с десен от елени и розмарин, оградени отbroomcods и покрит с орли, всички пунктирно гравирани със злато. Белите елени, носени от ангелите, са по-опростени от тези на краля и показват връзката между ангелите и краля. От външната страна на Диптиха е изобразен същият символ, лежащ сред различни растения, включително розмарин, с корона около врата и верига, прикачена за короната.

Белият елен се смята, че е наследен от майката на Ричард Джоан от Кент. Може би Ричард я взима за своя емблема, заради имплицитната игра на думи със собственото му име – най-очевидно във френското му произношение. Вероятно  започва да го използва като емблема под формата на бижу още в ранния период на своето управление. Брошки с бял елен са често използвани в кралския двор.

Брошката на Ричард от изображението на Уилтънския диптих цели да създаде впечатление за бижу и е почти сигурно, че е трябвало да изглежда като направено от мътен бял емайл върху злато. Трудната и скъпа техника, изглежда е била развита в Париж пред втората половина на XIVвек, но е практикувана и от златарите в Англия.

През Средновековието било обичайна практика емблемите или брошките на кралете или благородниците да се носят от техните последователи и поддръжници, включително слуги, като визуално заявление на вярност към феодала. Значки на ливрея били давани и в знак на благосклонност. Видът на елените, носени от последователите на краля зависи от ранга и богатство им. Ангелите от дясната страна на Диптиха носят бели елени, които са символ на тяхната подкрепа, но рогата им са по-плоско изобразени от този на Ричард и по тях липсват перли. Въпреки това те все още изобразяват бижу и все още са триизмерни. Емблемите декорират и различни видове предмети, използвани в кралския двор като чинии, предмети за всекидневна употреба, ръкописи, текстил и др. Белите елени украсяват и сградите, построени от Ричард – издълбани върху камък, изрисувани на стени или колони.

Broomcods

По същия начин, по който Ричард използва белия елен, Шарл VI, крал на Франция, използваbroomcod като една от емблемите си.[98] Присъствието в Уилтънския диптих на изображението наbroomcod, помага да се направи датировка на картината. Възприемането на този символ преди установяване на приятелски отношения около 1395–1396 между Англия и Франция, е малко вероятно. За първи път използван от Ричард, broomcods стават емблема на по-късните английски крале. Broomcods обграждат елените върху мантията на Ричард. На врата си, той носи златна огърлица от broomcod, състояща се от два реда шушулки, свързани с бели цветя със зелени камъни в центъра, и квадратна закопчалка със син камък в центъра и зелени камъни и перли около него.

Огърлиците ливреи, вероятно произхождащи от френската мода, добиват популярност сред английската аристокрация към края на XIV век. Размяната им може да символизира приятелство. Почти е сигурно, че Ричард II имитира употребата на cosse de genêt (=broomcod) от френския двор и това няма как да е станало по-рано от 1395 г., когато Ричард се жени за шестгодишната дъщеря на Шарл VI, Изабела. Вероятно точно по това време символът на приятелството бил въведен в английския двор.

През Средновековието било обичайно съпругът да взима емблемите на жена си. Така Ричард взел розмарина, емблема на първата му жена, Анна Бохемска. След сватбата с Изабела, той разменил дарове с френския крал Шарл VI. Огърлицата от broomcod става част от неговите емблеми.

Тримата светци

Комбинацията от светци в изображението на Уилтънския диптих е уникално по своята същност. Изборът им не е случаен. Двамата кралски светци, Едмунд и Едуард Изповедника и Йоан Кръстител имат специфично значение за кралската власт на Ричард. Присъствието и на тримата в изображението е необходимо за разбирането на основното значение на Диптиха.

Свети Едмунд

Този английски крал светец стои в най-лявата част на изображението. Облечен е в зелена хермелинова пелерина върху златно-синя мантия с фигури на птици, а в лявата си ръка държи стрела. Едмунд е последния крал на Източна Англиа, измъчван, защото не искал да се откаже от християнската религия. Смята се, че е убит със стрели. Заедно със Св. Едуард и Св. Героги, той е почитан като един от патроните на Англия.

За Ричард, този светеци има важно значение във връзка с кралската му власт. Много е вероятно той да се идентифицира с него, като мъченик. Чехлите на светеца са част от регалиита за коронацията на владтетеля, които той носи по време на церемонията. По този начин Едмунд е свързан с Уестминстърското абатство, така както и повечето фигури от изображението, а също и с коронационната служба. Мантията на Едуард напомня, че всеки детайл от Диптиха е свързан с основната тема: птиците са свързани с миналото чрез корони.

Свети Едуард Изповедник

В композицията до Едмунд стои Едуард Изповедника. Той е облечен с хермелинова пелерина върху тъмно-червена мантия, сини ръкави и държи пръстен със син камък. Това припомня легендата, че Едуард дава пръстен на беден поклонник, който се оказал Св. Йоан Евангелист. Може да изобразява и пръстена, собственост на Едуард, украсен с един сапфир и четири червени камъка, споменат в опис на Уестминстърското абатство.

Около 1395 г. Ричард вплита кралския герб с този на Едуард. Вероятно след смъртта на първата си съпруга, Анна Бохемска, Ричард се посвещва на този светец. Комбинацията от гербове на Ричард и Едуард е изобразена на външната страна на Диптиха. В моменти на криза, кралят се обръща с молитви към светеца. Освен това, през 1397 г. членовете на Парламента положили клетви да подкрепят Ричард точно на неговия гроб.

Едуард Изповедникът е централна фигура в церемонията по коронация. По време на своята коронация, Ричард бил облечен с палтото на светеца и неговата корона била използвана за церемонията. В предписанието за коронацията „Liber regalis“ е упоменато, че след церемонията кралят и кралицата отиват в гробницата на Св. Едуард и поставят короните си върху олтара. В този момент монархът съблича мантията, обувките, сваля регалиите и ги връща на абата. Кралят и кралицата получават различни корони на излизане от Абатството.

Ричард дарил рубинен пръстен за гробницата на Св. Едуард, за да бъде използван в бъдещите коронации. Освен това дарил пълен набор одежди, включително един сложно изработен филон, украсен с лика на св. Едуард и гербовете му, повторени два пъти. В писмо до Абатството, в което потвърждава дарението, Ричард специално споменава, че Едуард е негов предшественик, роля, която е свързана с неговата кралска власт. В своите желания той следва примера на Едуард, като призовава Троицата, Дева Мария и целия църковен двор, но към това добавя и призоваването на Едуард Изповедника и Йоан Кръстител.

Свети Йоан Кръстител

 Вероятно от тримата светци в изображението, Св. Йоан Кръстител има най-голяма важност за Ричард като негов свещен покровител. Той е единственият от тримата, които има някакъв физически контакт с краля. Като го представя на Девата и Младенеца, ръката му докосва гърба на Ричард. В ръката си държи агне, което препраща към Жертвения Агнец.

Изглежда кралят бил най-посветен на Йоан Кръстител. Ричард е роден на 6 януари, празника на кръщението на Христос и се възкачва на престола на 22 юни, в навечерието на празника Рождение на св. Йоан Кръстител. На 6 ноември 1392 г. Ричард подарил манора на Алденам на Уестминстърското абатство. В замяна монасите трябва всяка година да отслужват в дена на коронацията на краля Свещена литургия с музика на олтара на свети Йоан Кръстител за него и неговата кралица, Анна Бохемска, през целия им живот и дори след смъртта им. Връзката на Йоан Кръстител с деня на коронацията на Ричард II е паметен. За всеки един от тримата светци, изобразени в Диптиха, този ден е свързан с кралската власт на Ричард, а освен това, и тримата са свързани с Уестминстърското абатство, където била извършена церемонията по неговата коронация и където краткото посвещение върху гроба му, специално се обръща към Йоан Кръстител.

Богоявление

Празникът на Кръщението (06.01) съвпада с този на Богоявление или „Празникът на тримата влъхви (крале)“. В средновековните изображения, посветени на този празник, единият крал е изобразяван коленичил пред Дева Мария и Младенецът, докато другите двама са изправени или коленичат зад него. По същия начин на левия панел на Диптиха, Ричард е изобразен коленичил пред Мария и Младенецът, а Св. Едуард и Св. Едмунд стоят изправени зад него. В този смисъл не е рядкост свещен покровител да се идентифицира с един от влъхвите. Празникът Богоявление заема важно място в литургическия живот на всички кралски средновековни дворове. От времето на Едуард III е обичайно за кралят на този ден да прави дар от злато, тамян и смирна. Ричард запава тази практика. Интересът на Ричард към Тримата влъхви е свързан с факта, че празникът на Благовещение, е също неговият рожден ден. Значението на този празник е засилено вероятно от факта, че когато Ричард се родил в Бордо, там имало трима крале – на Испания, Навара и Португалия, които донесли на Ричард дарове, подобно на тримата влъхви.

Жестът на Ричард

Ричард коленичи в преклонение пред изображението на Рая и въпреки това жестът на ръцете му е двусмислен. Те не са допрени като за молитва, но изглежда са разтворени и празни, сякаш току-що са подали или получили нещо, а може би и двете. Важно за интерпретацията на взаимодействието между фигурите от единия и другия панел е бялото знаме с червен кръст, което един от ангелите държи. Сякаш това изображение напомня Възкресението, но също е интерпретирано като знамето на св. Георги, патрон на Англия. Много е вероятно да символизира и двете идеи. Такава двойнственост на значението не е нещо необичайно за средновековната епоха.

Глобусът

На самия връх на знамето има глобус. В това кълбо с големина само един сантиметър в диаметър е нарисувана съвсем мъничка карта със зелен остров с дървета на хоризонта и малка бяла крепост с две кулички и черни вертикални прозорци. Отгоре е синьото небе, а отдолу морето с кораб със спуснати платна. Тази малка карта е ключ към разбирането на значението на Диптиха.

В Рим през XVII век, имало голяма олтарна част, сега изгубена, на която Ричард и неговата съпруга, Анна Бохемска, били изобразени коленичили пред Дева Мария. Едно описание разказва, че Ричард й дарява „глобуса или модела на Англия“, вероятно кълбо с подобно изображение на Англия, като това от Уилтънския диптих. Олтарната част, която вероятно била направена между 1382 г. и 1394 г., имала издълбан надпис: „Dos tua Virgo pia haec est; quare rege Maria“ (Това е нашата зестра, о, свята Дево, затова управлявай я, о, Мария). Може би малката карта, изобразена на Уилтънския диптих, е символ на Британския остров и на това, че Ричард дарява Англия на Дева Мария като нейна зестра.[99] Неговите ръце са празни, защото вероятно току-що е дал знамето на Девата, която държи своя син. Младенецът явно го е приел и го е дал на ангела. Сега Детето ще благослови Ричард, който после ще получи отново знамето със същия жест на феодалната размяна. Момчето-крал ще управлява Англия със защитата и благословията на Дева Мария. Всъщност Ричард поставя кралството си под закрилата на Дева Мария през 1381 г., когато го възстановява след неговата „загуба“ по време на Селското въстание. От това събитие вероятно произтича идеята за Англия като зестра на Мария.[100] Така, както знамето има едновременно две значения, религиозно и секуларно, вероятно и ангелите, обкръжаващи Девата и Младенеца имат двойна роля.

Ангелите

Ангелите са традицонна част от християнската иконография. Трябва да се отбележи, че те видимо присъстват като неразделна част от образа на Ричард. По време на процесията в Лондон по повод коронацията на владетеля, хора, облечени като ангели, играели важна роля, като хвърляли златни листенца и флорини пред него, подавали му чаша вино, докато един механичен ангел дава короната. По-късно, в триумфалната процесия, която маркира помиряването на Ричард с Лондон през 1392 г., ангели пеят и щедро раздават парченца злато. Младо момче и девойка, облечени като ангели, слизат от кулата, където имало живописна картина от три кръга ангели около Бог. Ангелите са показани като поддръжници на кралския герб на покрива на Уестминстърския дворец, обновен от Ричард през 1395 г. Осем ангела са изобразени на гроба на Ричард, заедно с дванадесет плачещи фигури.

Няколко въпроса възникват около фигурите на ангелите от Уилтънския диптих. Първият е дали тяхната бройка има някакво значение. Според някои автори, числото единадесет се свързва с факта, че Ричард е коронясан когато е единадесет годишен. Тази хипотеза изглежда достоверна, като се има предвид контекста на многобройните други препратки към неговото възкачване на престола и кралската му власт, особено ако целта на Диптиха наистина е била да бъде представена коронацията на владетеля, изобразявайки го като младо момче. Ангелите на панела са нерелигиозни създания. Въпреки че имат крила, те са показани без ореоли и вместо това носят венци. Според описите на собствеността на Ричард, той притежава венци от рози, направени от червен и бял емайл. В Диптиха венците от червени и бели рози създават по-голяма връзка с истинските цветя от ливадата.

Ангелите носят и двете емблеми на Ричард: бял елен и огърлица от broomcods. По този начин те са представени като привърженици на владетеля в райското кралство. Смесването на светско и религиозно в художествените образи на диптиха – тримата крале, аналог на тримата влъхви, знамето загатващо едновременно Възкресението и Св. Георги – поставя въпроса дали ангелите не биха могли вероятно да целят да предизвикат игра на думи. Ангелите от Диптиха не са просто ангели, а също англичани и така те носят брошките на Ричард, за да покажат, че го подкрепят като техен крал.

2. Хипотези за значението на Уилтънския диптих

Някои изследователи смятат, че поръчката на Диптиха не е била дело на краля, а на друг човек. Например може да е поръчан и от Анна Бохемска или Изабела Френска – като последното е по-малко вероятно, имайки предвид възрастта й – като подарък за рождения ден на Ричард. Според друго предположение Диптихът е поръчан от Хенри V за преместването на тялото на Ричард от Лангли в Уестминстър. Този аргумент се основава на интерпретацията на образа на Диптиха, като изобразяващ влизането на Ричард в Рая. Към това трябва да се прибави и специфичния стил на изображението, който може да се сравни с този от началото на XV век. Преносимият му вид обаче оспорва твърдението: такава картина трябва да е имала постоянно местоположение и то най-вероятно е близо до Уестминстърското абатство.

Хералдическите елементи и фокусът на изображението от вътрешните сцени, както и емблемите и гербовете от външната страна обаче изглежда изразяват собственост. Следователно тази хипотеза е по-скоро неприемлива и поръчителят на Диптиха е бил самият крал Ричард II.

Връзката на Уилтънския диптих със съюза между Англия и Франция позволява на някои изследователи да направят предположението, че той е поръчан от Ричард, за да отбележи обета, даден за организирането на съвместен кръстоносен поход, заедно с Шарл VI, за завземането на Свещената земя. Ако наистина е създадена при подобни обстоятелства, картината отразява възможните ползи на Ричард като патрон на кръстоносен поход. Кралят е изобразен като красив младеж, подкрепян от светци и мъченици, в това число двамата канонизирани английски крале Едуард Изповедник и Едмунд, чиито култове подкрепят кръстоносните походи от по-ранни векове. Той е представен на Девата и Младенеца, който изглежда благославя кръстоносно знаме. Младият крал и ангелите, които заобикалят Дева Мария и Христос са изобразени, носещи ливреите на Ричард и Шарл VI, белият елен и broomcod.[101] Ако Диптихът изобразява Ричард, който дава тържествен обет да поведе кръстоносен поход, заедно с френския крал, то това би обяснило използването на емблемите на двамата крале в изображението, а също и християнския символизъм. Но ако такъв е бил замисълът на картината, е странно, че Ричард не е изобразен в мантията за Order of Passion, която е синя с червен кръст. Освен това знамето би трябвало да е бяло с червен кръст, черен кант (символ на Страстите христови) и златния агнец, като и двете липсват в изображението.[102]

Съществува и хипотезата, че Диптихът е поръчан, за да отбележи кралската коронация. Тук отново младежкият вид[103] на краля в явната метафора за неговата коронация и кралска власт, прави това предположение много вероятно. Всъщност, Диптихът не е толкова отбелязване на някакво определено събитие, колкото визуален израз на една идея – тази за кралска власт. Има много събития, по време на управлението на Ричард, когато може да е искал да отпразнува кралската си власт. Хералдическото свидетелство от 1397 г., предполага периода на създаване на Диптиха. Установил мир с Франция, Ричард се връща в Англия и започва действия, за да заяви абсолютния си авторитет. Ричард се почувствал „абсолютен император на своето кралство Англия“. Това е подходящ момент, за да поръча за лична употреба сложно изработено свидетелство за своята кралска власт.

Съвсем близо до Уестминстърското абатство има малка църква, позната с името Св. Мария де ла Пю. Тази църква е построена вероятно във втората половина на XIV век: от дясната страна над олтара е изрисуван бял елен с гердан около шията, легнал с изправена глава; на входа на църквата има два бюста на ангели, този отдясно държи герба Св. Едуард Изповедника, а този отляво – кралските гербове на Франция и Англия. Хералдическата комбинация предполага, че църквата е била използвана от Ричард като молитвен дом за лично посвещение.

В тази църква, която винаги била посветена на Мария, вероятно е имала статуя на Девата в олтарната ниша, която сега липсва. Може би това е бил моделът на Девата от Уилтънския диптих. Една поличка би могла да е служила за опора на отворения Диптих със съответното изображение на Девата със светците Едмунд, Едуард и Йоан Изповедник. Възможно е Ричард да е поръчал Диптиха за употреба в църквата, когато отива там за молитва.

Размерът на Уилтънския диптих предполага, че той може да бъде поставян в различни църкви. Възможно е Ричард да го е използвал в някоя от кралските църкви, или да го е носил със себе си по време на пътуванията из кралството.

Единственото, което е сигурно за този Диптих е, че независимо къде е бил разположен или носен[104], той е поръчан от краля и неговите изображения представят ясно на визуално ниво ричардовата идея за кралска власт.

Заключение

Символите през средновековието са едни от най-важните елементи на епохата. Те изграждат света на средновековния човек. В този смисъл изкуството, заедно с церемониалните действия са средството, което владетелите използват, за да покажат публично своите идеи. Така основната функция на изкуството е да убеждава наблюдателя. То дава визуален образ на тези идеи.

През средните векове ритуалните действия и изображенията служат за визуално представяне на политически идеи. Кралят управлява като наместник на Бог на земята по Негово благоволение. Освен това той има законово право на тази власт според принципа на примогенитурата. Церемонията по коронация цели да установи отношенията между владетеля и неговия народ. Чрез акламациите, представителите от всички прослойки на обществото изразяват своето одобрение на новия владетел. Двустранната клетва, която владетелят и васалите полагат, установява между тях договорни отношения с определени права и задължения. Ритуалът по миропомазването на краля набляга на божественото основание за неговата власт.

Уилтънският диптих е добър пример за това как изкуството показва на зрителя идеите на политическата и богословска мисъл. Образите, които са представени, са колкото очевидни, толкова и неразбираеми. Единственото, което може да се каже със сигурност, е че то изобразява една идея – тази за кралската власт на Ричард II. Този крал разбира властта като законна според свещеното право на владетеля и според това на наследството. Но времето на неговото управление е белязано от размирици и бунтове. Крал по кръвна линия и по Божие благоволение, той се опитва да затвърди своята позиция в обществото. Така Ричард „произвежда“ действия и изображения, чрез които да легитимира властта си. Интересно е да проследим символиката на всеки отделен елемент, който в съзнанието на владетеля не е без значение. Но без историческия контекст, случайният наблюдател не би могъл да го обясни.

Дали наистина е важно да разберем значението на отделните части или цялостната композиция е достатъчна – Ричард е крал и като такъв той е централна фигура в изображението.

Дали това изображение показва церемонията по коронацията на владетеля?

От предписанията за церемонията по коранацията на владетеля, стигаме до извода, че картината не отразява церемонията, защото кралят е изобразен вече с корона. Нито един от елементите на изображението не може да бъде свързан с коронацията.

Вероятно изображението на Уилтънския диптих е въплъщение на идеята за „зестрата на Мария“. Според нея кралят отдава цяла Англия, заедно с народа на Девата, а чрез нея – на Бог. По този начин народът си осигурява Неговото благоволение. Кралят е наместник на Бог на земята. Той ще получи Англия отново, чрез жеста на феодалната размяна. Владетелят дава цялата територия на своето кралство, заедно с народа на Девата, а чрез нея и на Бог. По този начин Мария ще закриля Англия, а Ричард ще управлява в Земното царство като божествен наместник. Присъствието на англите в изображението не е случайно. Ако те са английски, вероятно биха могли да представят народа на Англия и неговото одобрение пред Божието семейство в полза на Ричард II.

Двете вътрешни изображения на Диптиха поставят едно противоречие. На левия панел са изобразени кралят и тримата светци в Земния свят. На десния панел – Богородица, ангелите и Младенецът очевидно се намират в Рая.[105] Двете изображения са ситуирани в различно време и пространство. Но въпреки това е показано тяхното единство. Единство, което може да бъде постигнато само по време на литургията.

Какво тогава ни показва Диптихът?

След като бяха описани някои от основните характеристики на церемонията по коронацията в трета глава от работата, може да се твърди, че изображението не цели да ни покаже тази церемония, която се извършва в Уестминстърското абатство. Но при внимателно разглеждане на образите от Диптиха и свързването им с политическите концепции на периода на управление на Ричард, може да се направи следната хипотеза. Ако ангелите са символ на английския народ и неговите акламации по време на церемонията, ако кралете-предшественици са символ на идеята за наследственото право, ако глобусът е част от идеята за зестрата на Мария, ако жестът на Младенеца е жест на благословия, то не би ли могло това изображение да бъде свързано наистина с една церемония. Но не такава, която бихме могли да видим в църковното пространство. Това е едно свещенодействие, което няма своя еквивалент във видимия свят. Това е невидимата божествена церемония, при която Бог дава на владетеля своята благословия, за да управлява от Негово име на земята. Владетелят има подкрепата на народа, а също и основанието на своите предци. Това обяснява фигурите на двамата крале-светци от английското минало, които присъстват в композицията, както и жеста на благословия, който Младенецът отправя към английския монарх. Това е основанието за притежаваната от владетеля власт.

Библиография

1. Гъркова, В. Аспекти на държавността в западноевропейското Средновековие, в: сб. Държавността в историята – www.clio.uni-sofia.bg/bg/archivistika/SGurkova.pdf .
2. Джеймс, Ед. Европейският север през Ранното средновековие, В: сб. Човекът и Средновековието. Том 1, изд. Анубис, С., 1994.
3. Канторовиц, Е. Двете тела на краля. Изследване на средновековното политическо богословие, ЛИК, С., 2004.
4. Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад, изд. Агата-А, С., 1997.
5. Рънсиман, Ст. Византийската теокрация, УИ, С., 2006.

6. Bak, J. Coronations. Early Medieval and Early Modern Monarchic Ritual, California,1999.

1. Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition –http://books.google.com/books?id=9-8fIBVgCQYC&printsec=frontcover&dq=Law+and+revolution:+the+formation+of+the+Western+legal+tradition&hl=en&src=bmrr&ei=K6TsTcaYDIeUOtnPuI8B&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

8. Bertelli, S. The King’s Body. Sacred rituals of Power in Medieval and Early Modern Europe, Pennsylvania, 2001.

9. Bloc, M. Les rois thaumaturges, Gallimard, 1983.

10. Blythe, J. Le gouvernement idéal et la constitution mixte au Moyen Âge –http://books.google.com/books?id=dbjLYa5ZVXQC&printsec=frontcover&dq=Le+gouvernement+id%C3%A9al+et+la+constitution+mixte+au+Moyen+%C3%82ge&hl=en&ei=1KTsTZbXBYGSOrCQmJsB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

11. Boss, Sarah Jane N. Warmsley. The Wilton Diptych, Mary, Continuum International Publishing Group, 2004, 123-137 – http://books.google.com/books?id=jtrvr5bdBWsC.

12. Brayant, L.M. Ritual, Civic and Royal –http://www.novelguide.com/a/discover/eemw_05/eemw_05_00976.html

13. Campbell, M. England: Our Lady’s dowry – http://gyronny.com/2010/09/14/england-our-ladys-dowry-%E2%80%93-a-lesson-from-richard-%E2%85%A1/

14. Canning, J. Histoire de la pensée politique médiévale (300-1450) –http://books.google.com/books?id=Su91FXqh7WcC&printsec=frontcover&dq=Histoire+de+la+pens%C3%A9e+politique+m%C3%A9di%C3%A9vale+%28300-1450%29&hl=en&ei=nKTsTcuPFdCXOr-Y1LYB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

15. Catholic Encyclopedia, Coronation – http://www.newadvent.org/cathen/04380a.htm.

16. Evans, M. Death of kings: Royal deaths in Medieval England, Continuum International Publishing Group, 2006,203 – http://books.google.com/books?id=sgKlKpwa2_kC&pg=PA177&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=richard%20II&f=false

17. Figgies, J. Divine right of king, Cambridge, 1914 –http://books.google.com/books?id=HPw8AAAAIAAJ&printsec=frontcover&dq=divine+right+of+kings&hl=en&ei=TWwMTuOjBcKr8AObxKCbDg&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

18. Genêt, J.-P. P. Chassaigne (CNRS) Droit et société en France et en Grande-Bretagne, XIIe-XXe siècles: fonctions, usages et représentations – http://books.google.com/books?id=p-rxWeYlJd8C&printsec=frontcover&dq=Droit+et+soci%C3%A9t%C3%A9+en+France+et+en+Grande-Bretagne,+XIIe-XXe+si%C3%A8cles&hl=en&ei=u6TsTYyFC8SYOuWnoLUB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

19. Gennep, V. The rites of passage, London, 2004 – http://books.google.com/books?id=kJpkBH7mB7oC&printsec=frontcover&dq=van+gennep+rites+of+passage&hl=en&src=bmrr&ei=QngMTqXaOIys8QOfssymDg&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

20. Giesey, R. Modeles du pouvoir dans les rites royaux en France, In: Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. 41e année, N. 3, 1986, pp. 579-599.

21. Given-Wilson, Ch. An illustrated history of the late medieval England, Manchester, 1996. –http://books.google.com/books?id=pBu8AAAAIAAJ&printsec=frontcover#v=onepage&q&f=false

22. Lewis, B. The history of the English coronation – http://www.suite101.com/content/the-history-of-the-english-coronation-a196819

23. Lowe, J. Desiring truth: the process of judgment in fourteenth-century art and literature, 39-41 –http://books.google.com/books?id=Sc1HRa-QQbYC&pg=PA41&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=the%20wilton%20diptych&f=false.

24. Mitchell, S. Richard II and the broomcod collar: new evidence from the issue rolls. Fourteenth century England II, Boydell Press, 2000, 171–179 http://books.google.com/books?id=7-qRZK9YXDgC.

25. Monnas, L. Furnishing of royal closets in the reign of Richard II, in: Fourteenth century EnglandIII, Boydell Press, 2004. – http://books.google.com/books?id=mxrkIuYVaJgC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

26. Pearson, A. Envisioning gender in Burgundial devotional art, 1350-1530, British library, 2005 –http://books.google.com/books?id=EMHY-AibWc4C&pg=PA16&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=the%20wilton%20diptych&f=false

27. Saul, N. Richard II and the crisis of Authority, 2011 –http://www.bbc.co.uk/history/british/middle_ages/richardii_crisis_01.shtml

28. Saul, N. The three Richards. Richard I, Richard II and Richard III, Continuum International Publishing Group, 2006 – http://books.google.com/books?id=vv5oxOX8fU8C&pg=PT170&dq=the+three+richards&hl=en&ei=SWsMTqb1KMKu8gP26JCIDw&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

29. Shafe, L. The Wilton Diptych – http://history-of-art.blogspot.com/2005/09/wilton-diptych.html

30. Siddons, M. Regalia et cérémonies du Royaume-Uni , Bulletin du Centre de recherche du château de Versailles – http://crcv.revues.org/422#ftn4.

31. Strootman, R. The Hellenistic Royal Court. Court Culture, Ceremonial and Ideology in Greece, Egypt and the Near East, 336-30 BCE, 2007 Doctoral thesis Utrecht University.

32. The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, Cambridge, 2008.

33. Tyerman, Ch. England and the Crusades, 1095-1588,Chicago, 1988, p. 297 –http://books.google.com/books?id=4P_HVeuWczYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

34. Walker, S. Richard’s views on kingship, in: Rulers and ruled in late medieval England, 1995 –http://books.google.com/books?id=Sctuzn19w5EC&pg=PA49&dq=kingship+medieval+england&hl=bg&ei=mETBTbKYF4bS4wa_rOzaBA&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=8&ved=0CEwQ6AEwBw#v=onepage&q=kingship%20medieval%20england&f=false

35. Wood, Charles T. Richard II and the Wilton Diptych, Joan of Arc and Richard III: Sex, Saints, and Government in the Middle Ages, Oxford University Press US, 1988, 75-90http://books.google.com/books?id=tplzx-OCEicC.

^[1] Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition, p. 403.

^[2] Джеймс, Ед. Европейският север през Ранното средновековие, В: сб. Човекът и Средновековието, с. 247.

^[3] Рънсиман, Ст. Византийската теокрация, с. 42-44.

^[4] Saul, N. The Three Richards: Richard I, Richard II and Richard III, p. 22 – 23.

^[5] Berman, H.J. cit, 440-441.

^[6] Saul, N. cit, p. 23.

^[7] Канторовиц, Е. Двете тела на краля. Изследване на средновековното политическо богословие, с. 30.

^[8] Римляни 13:1

^[9] Римляни 13:1

^[10] Римляни 13:2

^[11] Петър 2:13-15

^[12] Римляни 13:4

^[13] Saul, N. cit., p. 24.

^[14] Матей 22:21

^[15] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 59 – „Така ние трябва да признаем [в лицето на краля] двойната личност – едната, произтичаща от природата, и другата, от благодатта… Едната, чрез която, поради естеството на природата, той е съответен на другите хора; другата, чрез която, поради висотата на [неговото] обожествяване и по силата на тайнството[на освещението], той превъзхожда всички други. По отношение на едната йперсоналност, той е по природа индивидуален човек; по отношение на другата си персоналност, той е по благодат, Помазаник (Christus), сиреч Бого-човек“.

^[16] Канторовиц, Е. цит. съч., 61-62 – „Властта на краля е властта на Бога. Тази власт именно е Божия по природа и кралска по благодат. Следователно кралят също е Бог и Христос, но по благодат; и каквото върши, върши го не просто като човек, но като такъв, който е станал Бог и Христос по благодат“

^[17] Канторовиц, Е. цит. съч., 59-71.

^[18] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 24 – „Защото кралят притежава две тела, а именно физическо тяло и политическо тяло. Физическото тяло (ако бъде разгледано само по себе си) е смъртно тяло, подвластно на всички преходности, които идват от естеството или случая, на слабоумието на младенчеството или на старостта, и на други подобни недостатъци, които могат да имат и естествените тела на останалите хора.“

^[19] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 24 – „Но политическото му тяло е тяло, което не може да бъде видяно или докоснато, и се състои от политика и управление, и е устроено да ръководи на народа, и да се грижи за общественото благо, и това тяло е съвършено лишено от младенчество, старост и други естествени недостатъци и слабоумие, на които физическото тяло е подвластно“

^[20] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 28 – „Кралят има двоен капацитет, понеже има две тела, едното от които е физическото тяло, което се състои от физически членове, които има всеки друг човек, и в това си качество той е подвлатен на сттрастите и смъртта, както и другите хора; другото е политическото тяло и членовете му са неговите поданници, и той заедно с поданиците си съставят Корпорацията, както каза Сауткот, и той е инкорпориран с тях, и те с него, и той е главата, а те са членовете, и той самостоятелно ги управлява; и това тяло не е подвластно на страстите, както другото, нито на смъртта, защото по отношение на това тяло кралят никога не умира и неговата смърт не се нарича в нашия закон (както се казва) „смърт на краля“, но „предаване на краля“, като думата demise не означава, че политическото тяло на краля е мъртво, но че има разделяне на двете тела, и политическото тяло е прехвърлено и предадено – от сега мъртвото или лишено понастоящем от кралско достойнство физическо тяло – на друго физическо тяло. Така че тази дума означава „преместване“ на политическото тяло на това царство от едно физическо тяло към друго“

^[21] Канторовиц, Е. цит. съч., с.25 – „макар той [кралят] да има или да взима земята във физическото си тяло, все пак неговото физическо тяло е съединено с политическото му тяло, което съдържа неговия кралски чин и достойнство; и политическото тяло включва физическото тяло, но физическото тяло е по-малкото и с него е консолидирано политическото тяло. Така че той има физическо тяло, украсявано и обилчано в чин и кралско достойнство; и той не притежава физическо тяло, различено и отдалечено само по себе си от служенето и кралското достойнство, но физическо и политическо тяло заедно неразделни; и тези две тела са обединени в една личност, и съставят едно тяло, а не множество – което е корпоративно тяло във физическото тяло et e contra физическото тяло в корпоративното тяло. Така че физическото тяло, чрез това присъединяване на политическото тяло към него (което политическо тяло съдържа служението, управлението и кралското достойнство) се възвеличава и чрез споменатата консолидация има в себе си политическото тяло.“

^[22] В Библията е описано как всяка част изгражда тялото на Христос и как всяка част е неразделна от останалите, а цялото образува Христос – Кор. 12:12-27.

^[23] Canning, J. Histoire de la pensée politique médiévale (300-1450), 3-4.

^[24] Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition, p. 405.

^[25] Berman, H.J. cit., p. 405.

^[26] Berman, H.J. cit., p. 404.

^[27] Saul, N. cit., p. 24.

^[28] Berman, H.J. cit., p. 405.

^[29] Saul, N. cit., p. 24.

^[30] Джентри – съсловия на дребни английски нетитулувани аристократи (бел. прев.).

^[31] Genêt, J.-P. P. Chassaigne (CNRS) Droit et société en France et en Grande-Bretagne, XIIe-XXe siècles:

fonctions, usages et représentations, p.232.

^[32] Blythe, J. Le gouvernement idéal et la constitution mixte au Moyen Âge, p. 9.

^[33] Saul, N. cit., p. 24.

^[34] Хенри от Брактън (1210-1268) е английски юрист, известен с произведението си De Legibus et Consuetudinibus Angliae, а също и с идеите си за криминалното право. Пише за кралската власт, като според него единствения начин, по който трябва да бъде наричан владетеля, е крал. Повлиян от Декрета на Грациян, в своите текстове, той използва категории от римското право. Така смесва с английското право някои от идеите на римското право.

^[35] Saul, N. cit., 25-26.

^[36] Джон Фортескьо (1394-1480) е английски юрист, автор на De laudibus legum Angliae, трактат за английското право. През 1442 става главен съдия в двора на Хенри VI.

^[37] Saul, N. cit., p. 25.

^[38] Blythe, J. cit., p. 34.

^[39] Blythe, J.cit., p. 26.

^[40] Blythe, J.cit., p. 27.

^[41] Blythe, J. cit., p. 91 – „Кралстването е най-добрата форма за управление на народа, стига да не е корумпирана. Но поради голямата власт, която се дава на краля, кралската власт лесно дегенерира в тирания, освен ако този, на когото тази власт е дадена не притежава перфектна моралност… Но перфектната моралност (добродетел) може да се открие при един малък брой хора“. За насилието и корупцията в средновековната власт по-подробно виж: Raynolds, S. Secular power andauthority in the Middle ages В: Power and identity in Middle ages: essays in memory of Rees Davies.

^[42] Blythe, J. cit., 391–392 – „съществуват два вида кралства, като властта, която се упражнява в първото, се нарича на латински dominium regale, а другото се нарича dominium politicum et regale.Разликата между двете е, че в първото кралят управлява народа си чрез закони, които самият той е разпоредил. И по този начин той може да наложи размера на данъците на народа без неговото съгласие. При втория вид кралят не може да управлява народа, освен чрез законите, с които самият той се съгласява. Така той не може да изисква данъци, с които народът не се е съгласил. Тази разлика е добре показана от Тома Аквински в книгата му Ad regem Cypri de regimine principunt.“

^[43] Blythe, J. cit., p. 22.

[44] Повече за историческата обстановка в Англия и събитията по време на управлението на Ричард, виж. Gordon, D. Makingand meaning: The Witon Diptych, London, 1993, 13-19.

[45] Сър Саймън Бърли (1336-1388) е собственик на службите „Лорд Пазач на Четирите порти“ и управител на замъка Доувър между 1384-1388. Приятел на бащата на Ричард, Едуард Черния принц.

[46] Saul, N. cit., p. 55.

[47] Saul, N. Richard II and the crisis of Authority.

[48] Walker, S. Richard’s views on kingship, p. 49.

[49] Walker, S. cit., p. 51.

[50] Figgies, J. Divine right of king, 75-80.

[51] Strootman, R. The Hellenistic Royal Court. Court Culture, Ceremonial and Ideology in Greece, Egypt and the Near East, 336-30 BCE, 2007 Doctoral thesis Utrecht University, p. 253.

[52] Strootman, R. cit., 259-260.

[53] Lewis, B. The history of the English coronation.

[54] Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад, стр. 312.

[55] Lewis, B. cit.

[56] Lewis, B. cit.

[57] Siddons, M. Regalia et cérémonies du Royaume-Uni , Bulletin du Centre de recherche du château de Versailles.

[58] Catholic Encyclopedia, Coronation.

[59] Lewis, B. cit.

[60]  Siddons, M. cit.

[61] Lewis, B. cit.

[62] The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, 54-57.

[63] Catholic Encyclopedia, Coronation

[64] Това твърдение е на Джанет Нелсън виж The Cambridge history of medieval political thought 300 – 1450, p. 54.

[65] Siddons, M. cit.

[66] Catholic Encyclopedia, Coronation.

[67] Siddons, M. cit.

[68] Siddons, M. cit.

[69] Bak, J. Coronations. Early Medieval and Early Moderm Monarchic Ritual, p. 235.

[70] Bak, J. cit., за теорията на Ричардсън, 235-236.

[71] Bak, J. cit., за теорията на Брукман, 237-238.

[72] Bak, J. cit., p. 236 – „Sire, grauntez vous a tenir et garder les leys et les custumes droitureles les quiels la communaute de vostre roiaume aura eslu, et les defendrez et efforcerez al honour de Dieu, vostre poer ?“

[73] B, Janos, cit, 239.

[74] Тhe Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, p. 62.

[75] Lewis, B. cit.

[76] Brayant, L.M. Ritual, Civic and Royal.

[77] Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, 57-58.

[78] Bertelli, S. The King’s Body, p. 24.

[79] Повече за ритуалите на прехода виж Gennep, V. The rites of passage.

[80] The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, p. 56.

[81] Псалми 2:7

[82] Bertelli, S. cit., 21-22.

[83] Bertelli, S. cit., p. 26.

[84] Giesey, R. Modèles du pouvoir dans les rites royaux en France, p. 583.

[85] Bertelli, S. cit., 26.

[86] Bloc, M. Les rois thaumaturges.

[87] Brayant, L.M. cit.

[88] Bloc, M. Les rois thaumaturges – Една особеност на английския ритуал, която липсва във френския: „второто чудо на английската кралска власт: медицинските пръстени”. От началото на XIV век, на Разпети петък, кралят на Англия, след като е слага монети върху един олтар, ги „откупува” слагайки на тяхно място еквивалентна сума в друг вид и с първите монети поръчва направата на пръстени, които после дава на някои болни, в частност на епилептици, които се излекуват чрез носенето им. Тези пръстени се наричат cramp–rings.

[89] Bertelli, S. cit., p. 26.

[90] Диптихът представлява предмет с две плоски пластини, прикрепени с панта. През Средновековието много панелни картини използват тази формата. Диптисите са и вид икони, състоящи се от два панела, закрепени с панта, за да могат да се затварят и да се носят по време на път.

[91] Gordon, D. cit., p. 11.

[92] Given-Wilson, Ch. An illustrated history of the late medieval England, p. 163.

[93] Shafe, L. The Wilton Diptych.

[94] За диптисите като предмети cornés в двора на дюк Филип Смелия виж Pearson, A. Envisioning gender in Burgundialdevotional art, 1350-1530, р. 16.

[95] Gordon, D. cit, p. 21.

[96]  Shafe, L. cit.

[97] Gordon, D. cit, 49-58.

[98] Повече за огърлицата виж Mitchell, S. Richard II and the broomcod collar: new evidence from the issue rolls. Fourteenth century England II, 171–179.

[99] Думата „зестра“ означава дар по собствена воля на Господ. От латинското dotarium от dos, това е дар, или сватбен чеиз. В духовен смисъл, зестрата отпраща към жертвения дар sacrificial gift на нашата човешка воля на Господ, в замяна на зестрата на неговото свещено благоволение.Образът на Англия като зестра на Мария, е образ на цялата страна, включващ целия народ с всичките му притежания, както и самата земя – всичко това, подарено като дар на Мария за сватбата с нейния Свещен Син. Народът подражава на опита за спечелване на благоволение, превръщайки цялото притежание на Мария, като Притежание на Христос. Това представлява сватбата на английския народ чрез Мария с волята на Бог. Зестрата се дава на и чрез Майката, показващо двойното отдаване на Мария и на светата Църква.

[100] Campbell, M. England: Our Lady’s dowry. За зестрата на Мария и символиката на глобуса с картата на Англия виж Boss, Sarah Jane N. Warmsley. The Wilton Diptych, Mary, 123-137, също и Wood, Charles T. Richard II and the Wilton Diptych, Joan of Arc and Richard III: Sex, Saints, and Government in the Middle Ages, 75-90.

[101] Tyerman, Ch. England and the Crusades, 1095-1588, Chicago, 1988, p. 297

[102] Gordon, D. cit., 59-60.

[103] За Ричард и младежкото изображение виж Evans, M. Death of kings: Royal deaths in Medieval England, p. 203.

[104] Иконографията на кои църкви може да бъде свързана с тази на Диптиха виж: Monnas, L. Furnishing of royal closets inthe reign of Richard II, in: Fourteenth century England III, 191-205.

[105] За пространственото измерение на изображението виж Lowe, J. Desiring truth: the process of judgment in fourteenth-century art and literature, 39-41.

Автор: Вера Атанасова