Из „История“ на Никита Хониат

Превод на Ал. Милев от Nicitas , с. 620—624, 643—644, 666—673, 675—681, 685—687, 706—709.

Убийството на Асен и възцаряването на Калоян.

Малко след като се завърнал в Мизия, Асен бил убит от един свой близък. Неговото убийство станало по следния начин. Един мъж, който приличал на него по външност у по характер и който се ползвал с неговото голямо благоволение (името му било Иванко, което значи Йоан), имал тайни връзки със сестрата на неговата жена. Като се научил за тези връзки, Асен най-първо повикал жена си, за да я разпита, и почнал да я заплашва със смърт, ако премълчи нещо. А когато жена му с различни думи го отклонила от Неговото намерение и стремеж за убийство, накрай прибавила, че той напразно й се сърди, понеже сам има възможност да узнае за тази връзка. Асен пренесъл гнева си от жена си върху Иванко. Той изпратил да го повикат при него късно през нощта, тъй като не бил в състояние по никакъв начин да умири своята възбуденост. Този пък сметнал, че не без причина и не без вина го вика в неподходящо време и затова отложил отиването си за сутринта. Когато Асен отново настоял и не можал да понесе повече неговото бавене, което сметнал за незачитане по отношение на себе си, Иванко, узнал вече късно причината за викането му, се посъветвал с роднини и приятели. Те го посъветвали да отиде, но като си вземе и меч, който да скрие под дрехата си и ако Асен след спокойните упреци ограничи своя гняв срещу него с оскърбления или изобщо му наложи наказание, което няма да засегне живота му, да го понесе мъжествено и да поиска прошка за оскърблението, в което е заловен. Ако ли пък онзи [Асен] се опита да си послужи срещу него с меч, тогава и той да се покаже мъж и да се постарае да изпревари това, което Асен възнамерява да направи, ,и да нанесе сигурен и смъртоносен удар, който да отведе в ада безсрамния и кръвожаден човек. Той постъпил по този начин. И понеже варваринът никак не смятал да постъпи с него умерено, но още при първия поглед станал див като звяр и посегнал към меча си, той го изпреварил, ударил го в слабините и го убил. Иванко веднага избягал при своите съучастници, разказал им станалото и решил заедно с тях да започне въстание, тъй като братята, роднините и близките на убития нямало да останат спокойни. Ако работата би станала според техните планове, то те щели да управляват страната и Мизия по-справедливо и по-законно от Асен. Те нямало да решават всичко с меч, както убитият, и нямало да вършат сам това, което им внушавало личното чувство. Ако ли пък техните планове би станали по друг начин и изобщо не се изпълнят техните намерения, те решили да поемат друг курс и да доверят своите дела на ромейския император. Още същата нощ те не само затвърдили това си решение, но и подбудили мнозина да се присъединят към техните решения. Затова те се опитали да завладеят Търново (този град е най-укрепеният и най-красивият от всички градове по склоновете на Хемус, заобиколен е от яки стени, мие се през средата от бистра река и е построен върху билото на височина) и се противопоставили на привържениците на Петър. Мълвата за смъртта на Асен още в зори се разпространила не само по търновските стени, но и далеч извън тях. Понеже Петър не смятал за лесна победата на Иванко и последният не можел да отблъсне Петър, то Петър решил да протака и бил убеден, че само това протакане може да победи неговия съперник Иванко. Ето защо Иванко се убедил, че е необходимо да прибегне към ромейския император и с негова помощ да надвие своите противници. Говорило се дори, че Асен бил убит от Иванко по внушение на севастократор Исак, който го склонил към това, не само с много различни обещания, но особено с обещанието си, че ще му даде за жена собствената си дъщеря Теодора. Впрочем Исак умрял в затвора още преди да стане убийството на Асен.. .
Никой не искал заради подкрепата на Иванко да влезе в бой с варварите и да се сражава с тях. Вече изтощен и отчаян от хода на работите около Търново, понеже привържениците на Петър междувременно постоянно се засилвали и увеличавали поради присъединяване на нови войски, Иванко тайно избягал оттам и заминал при императора. По този начин управлението на мизите отново минало в ръцете на Петър. Но и той не умрял от естествена смърт, а малко след това бил пронизан с меч от един свой сънародник и свършил жално живота си. Властта над власите сега минала в ръцете на третия брат Йоан. По това време Петър бил взел Йоан като помощник в трудовете и като съучастник в управлението. Същият дълго време бил и заложник у ромеите, пленен по времето, когато Исак бил на поход срещу мизите, но след време избягал. Щом се завърнал в отечеството си, Йоан започнал да опустошава и да граби така жестоко ромейската страна, както и умрелият му брат Асен.

Иванко, Добромир Хриз, Мануил Камица и Йоан Спиридонаки

След това императорът тръгнал на предстоящия му поход и стигнал до Кипсела [Ипсала, в Турция], за да направи нещо полезно за тракийските градове, които власите и скитите опустошавали. Освен това той си поставил за цел да плени Хриз или поне да спре нападенията му, които той правел неочаквано, опустошавайки околностите на Сер. Този Хриз бил по народност влах, малък на ръст и не само не се присъединил към въстаналите срещу ромеите Асен и Петър, но дори станал съюзник на ромеите и дигнал оръжие срещу тях заедно със своите петстотин души сънародници. Не след дълго време той бил обаче арестуван и поставен под стража, понеже, отстъпвайки пред желанието на своите сънародници и напредвайки във всичко, се стремял да си създаде независима власт. След известно време бил освободен и изпратен да пази Струмица, но той измамил надеждите на пратилия го там император и злоупотребявайки с положението си, станал неумолим враг на съседните ромеи. Затова императорът тръгнал срещу него и събрал достатъчно войска около Кипсела, но в скоро време се отказал от намерението си и решил да се върне обратно. Така напразно войската се събрала там и той без полза предприел поход към Кипсела. Като оставил западните области в същото положение, което те понасяли и търпели още по-рано, той бързал да се върне във Византион, не можейки и два месеца да остане извън столицата.
Така свършила работата там. Императорът тръгнал от Кипсела и стигнал в Адрианопол, а оттам се отправил на поход срещу Хриз. Този бил по народност влах, присвоил си Струмица, заел крепостта, наречена Просак [Демиркапия], и я превърнал в свое местопребивание, като засилил колкото било възможно повече укреплението й, което още отначало и природата превърнала и създала като недостъпно. Стръмни скали от двете страни така плътно се доближават една до друга, че между тях има само една тясна, недостъпна и стръмна пътека. Останалата част от скалите е недостъпна дори и за козите и е напълно непроходима. Дълбоката река Аксиос обикаля скалите и по невероятен начин ги прави още по-недостъпни. След това се явило и изкуственото укрепление, което, съперничейки с природата, ги направило почти напълно непревзимаеми. Здрави стени били издигнати в единствения достъпен вход и те довършили това свръхестествено укрепление. И такава една крепост като Просак ромеите още от по-рано не забелязали и я изоставили пуста, понеже не обръщали внимание на българите. А Хриз си я присвоил и я направил непревзимаемо убежище срещу ромеите, тъй като там събрал цялата си добре упражнена с оръжие войска, напълнил я изобилно с хранителни припаси и пуснал стада волове и овце да пасат по нейните върхове. Заеманото място от крепостта не е малко. Тя се простира значително на дължина и на широчина и е богата с растителност поради дъждовете и гористите места. Лишена е обаче само от един дар на природата, и то най-добрия: по цялата крепост няма нито един дори съвсем малък извор, който да дава поне една капка вода, няма и изкопани кладенци, а трябва да се слиза до реката и оттам да се носи вода със съдове [хидрии]. Станал владетел на такава крепост, Хриз никак не се изплашил, когато императорът тръгнал на поход срещу него, но се приготвил да му се противопостави. Опитните във военното дело, ако наистина и тогава се намирал все още някой такъв, и тези, които знаели добре местоположението, смятали за необходимо и съветвали императора да заобиколи Просак, да завладее останалите градове и села, които били подчинени на Хриз, а след тяхното покоряване да пристъпи към Просак. Така и войската ще бъде по-уверена в силите си, като подчини по-първо лесно превземаемите места и се обогати с плячка, от тях, а и Хриз, притеснен от силата на обстоятелствата, ще стане по-отстъпчив, ще се откаже от самоувереността си или пък ще се подчини напълно. „Съвсем ясно е — казвали те, — че нападението най-първо на непревзимаеми крепости и сражаването по недостъпни планини е сигурно подхвърляне на кървава пот и непосилен труд и безусловно унищожаване на сражаващите се мъже.” Това съветвали опитните във войската, но на тях решително се противопоставили евнусите, които пазели спалнята на императора, пръв между които бил Георги Инеот, и намиращите се при императора голобради момчета. Тези доверени любимци на императора го убедили да поведе войската си направо срещу Просак, да насочи оръжието срещу самия Хриз и да влезе с него в бой. „Ако тази крепост бъде превзета — казвали те, — то вече няма да има никой, който повече да се съпротивява. И защо впрочем да се влиза в сражение с врага чрез обход и заобикаляне, когато нищо не пречи да бъде сразен в сърцето?“. . . Тогава императорът, виждайки, че не може да постигне поставената си цел, а и не желаейки повече да си губи времето там, започнал преговори. На Хриз били отстъпени Просак, Струмица и околностите им. И макар той да си имал жена, императорът обещал да му даде за съпруга една от своите роднини. Затова, щом като се завърнал във Византион, той разделил от съпруга и дъщерята на протостратора и я изпратил на Хриз и за придружител на невестата изпратил севаст Константин Радия. След бракосъчетанието бил устроен пир, през време на който Хриз пил и ял без мярка, а неговата жена, спазвайки обичая на новобрачните жени, се въздържала напълно от всичко предложено. Когато била поканена от съпруга си да вземе участие в гощавката, тя не изпълнила веднага неговата покана И с това го разгневила. Той изговорил много думи на себе си на своя варварски език, разсърдил се и най-сетне с презрение казал на елински: „Не яж и не пий!“
По това време станало и нападение на скитите, което било най-голямото и най-ужасното от всички по-раншни нападения. Те разделили войската си на четири части и прекосили цяла Македония, нападайки дори добре укрепени градове и отправяйки се срещу височините на планините. Така те достигнали до планината Ган [Текирдаг], разграбили там много манастири и избили монаси. От страх никой не се осмелявал да им се противопостави, понеже те и с малобройна войска влизали в бой срещу многоброен противник, без да щадят живота си. . .
Иванко въстанал във Филипопол, Както по-горе казахме, той бил преименуван Алексий и станал зет на императора, като се оженил за една от неговите внучки, получил по-голяма власт, отколкото трябвало и станал главнокомандуващ на войските, които били разположени и настанени около Филипопол срещу неговите сънародници власите. Щом като станал господар на тамошните области, бидейки хитър и старателен, той правел и вършел всичко за осъществяване на своите планове и намерения. Обучил във военното изкуство намиращата се при него войска от негови сънародници, обогатявайки ги с подаръци и правейки ги силни с оръжие, издигнал непристъпни крепости в съседните места до планината Хемус и ги направил почти напълно непревзимаеми. Научавайки за тези неща, императорът ги одобрявал, хвалил Алексий, отрупвал го с много и твърде големи подаръци, на драго сърце се вслушвал в неговите съвети и лесно изпълнявал желанията му. Приближените до императора, виждайки това, което върши този човек [Иванко], макар делата му да изглеждали хубави, все пак те казвали, че той ги върши добре, но не ги върши за полза на ромеите. Затова настоявали пред императора да освободи от власт Алексий. „Не може човек варварин — казвали още, — който доскоро е бил най-голям враг на ромеите, така неочаквано и толкова много да се промени, за да строи крепости и укрепени селища в удобни места, да увеличава войската си от свои сънародници и да намалява ромейската, като понякога отстранява ромеите от войската като негодни за сражение, ако не се е вселила в душата му мисъл за самостоятелна власт. Някои хора предпочитат да не казват с устата си своите планове, но в повечето случаи техните дела по-ясно от всяка реч издават това, което крои техният ум.“ Те обаче говорели всичките тези мъдри слова пред лица, които не ги слушали. Императорът сметнал веднъж завинаги брака на Алексий с внучката си Теодора като сигурна гаранция и затова не вярвал на слуховете относно верността и честността му, като че ли, както ми се струва, тогава някаква зла сила го омагьосала и постоянно влачела ромейската държава към гибел. А когато не след много време станало това, от което се страхували, императорът останал като вцепенен от чудото и не знаел какво да прави. Понеже това зло се разразило съвсем неочаквано за него, а и свикването на войските било затруднено, той още в самото начало изпратил при бунтовника един евнух, който от по-рано бил много близък на Алексий, за да му напомни за договорите и за това, че от оня момент, в който минал на страната на императора, той не е претърпял нищо неприятно и противно на очакванията му. Императорът се надявал, че той ще промени мнението си. След евнуха тръгнали двама току-що оженени зетьове на императора, придружени от цялата си свита, придворните сановници и от войските, които тогава се намирали на разположение на двореца. Безчестният скопец, като стигнал при Алексий, не само не направил нищо за изпълнението на поставената му задача, но със своето присъствие го накарал да се заеме още по-усърдно за започнатото дело, понеже безразсъдно му съобщил за предстоящото нападение срещу него от страна на ромеите и с това му внушил да напусне равнините и да се отправи към планините, за да се спаси и да запази метежната си войска от свои сънародници, когато онези се явят. Войските на императорските зетьове и на протостратора Мануил Камица старателно преследвали бунтовника; имало някакво чудно усърдие и всички полагали усилия да се надпреварват. Но поради търсене на плячка те пропуснали удобния момент и въодушевлението им изчезнало. По-разпалените предлагали да преследват и да гонят Алексий, като вървят по дирите му в планините, където той избягал. По-разумните пък не се съгласявали да вървят по следите на орел, който хвърчи над планинските върхове, да дирят следите на змия по скалите и да дразнят свиреп глиган в леговището му, който много пъти е излагал гърдите си на стрели, но да обходят градовете, които построил и укрепил Алексий, и да ги подчинят на императора. Това мнение като по-добро взело връх. Ромеите нападнали на крепостта, която Алексий построил в подножието на планината в т. нар. място Кричим. След като твърде много се измъчвали и геройски се надпреварвали, те изпратили няколко храбри мъже да поставят стълби на стената. Пръв между тях бил Георги Палеолог. Най-сетне ромеите превзели крепостта, а след нея си подчинили и някои други укрепени селища, едни от които завладели със сила, а други се предали. Алексий, който бил находчив и твърде изобретателен във военното изкуство, показал в този случай срещу ромеите твърде много дела, богати със стратегическа опитност. Най-сетне при един подобен опит на изкусни маневри той пленил заедно с други ромеи и самия протостратор. Алексий докарал от високите места на планините големи стада добитък в полето, предал ги на свои сънародници и на една част ромейски пленници, за да ги откарат към Хемус като определена плячка и дял за Йоан, владетеля на Загора, понеже бил свързал съюз с Алексий и сключил договор против ромеите. По този начин той поставил засада и искал да измами ромеите. Алексий знаел грабливия нрав и алчността на хората, а, от друга страна, знаел, че щом: като ромеите съгледат твърде скъпи на сърцата им люде, ще се увлекат и ще рискуват живота си за тях, без да се погрижат за своето спасение. И наистина твърде скоро те постъпили точно така, както предполагал. Щом като протостраторът чул за прекарването на добитъка, веднага тръгнал от Батрахокастрон, където бил на лагер, и пристигнал в Баткун [Пазарджишко]. Привлечен от измамата и не забелязвайки хитростта на Алексий, той заповядал на войската си да граби всичко, което попадне пред очите й, а сам, възседнал невъоръжен кон, се разхождал и наблюдавал това, което ставало. Тогава Алексий излязъл от засадата, заградил протостратора от всички страни, разположил своята войска като мрежа около самия пълководец и го заловил жив. Тази ловка хитрост и измама на бунтовника напълно обезкуражила останалата ромейска войска и подигнала духа на разбунтуваните войници. Ромеите вече не очаквали никакъв успех и не се осмелявали да се противопоставят на Алексий в безполезно сражение, но отправяйки се към Филипопол, те имали желание той поне да не напада този град. Алексий в съгласие със своето решение подчинил окончателно укрепените места и крепостите, които се намирали по височините около Хемус и били недостъпни поради високото си месторазположение и още повече поради лошите пътища. Той не оставил спокойни и останалите крепости в областта. Разбунтувал и отделил от ромеите областите от Мисинопол до самата Ксантия, от планината Пангей до Авдир. След това си подчинил Смоленската тема и като страшна чума започнал да опустошава съседните й места: едни ромеи вземал в плен, други избивал и трети пускал на свобода срещу откуп, а на своите сънародници, които му се предавали доброволно, позволил да останат на предишните си сребърните и златните съдове, копринените тъкани и различните скъпи дрехи, поради които той бил смятан за най-богат сред хората. Императорът поставил върху едното блюдо на своята въображаема везна родствените си чувства към протостратора, а на другото неговите богатства, уровновесил ги и намерил, че второто блюдо е много по-тежко, и затова не обърнал никакво внимание на неговите писма. Напълно отчаян, Камица решил да нападне заедно с Хриз съседните на Просак ромейски области. Те без труд завладели Пелагония, леко покорили Прилеп, нападнали едно след друго останалите места и принуждавали да се предадат дори и далечни области, минали бързо през тесалийската долина Темпе, завзели равнините, разбунтували Елада и накарали Пелопонес да въстане. В това време се появил и нов бунтовник подобно на гигантите, които никнели от земята. Това бил някой си Йоан Спиридонаки, родом от остров Кипър, човек с грозно лице и с още по-грозна външност, кривоглед, работник по занятие, страшен със своята съдба. Служейки при императора, той с невероятни повишения и производства достигнал до пазител на т. нар. вътрешни складове и най-сетне получил управлението на Смоленската област. Спиридонаки знаел умствената ограниченост и простотата на изпратилия го император и облегнат на непристъпността на местността, с безумна дързост въстанал против него подобно на сатана, на язва или на някакво отвратително и неочаквано привидение. Освен това императорът страдал тогава и от трето нещастие — от присъщата му болест, която отнемала движението на тялото му. Затова той страдал от двойно разкаяние, което го измъчвало, давило и душило: понеже не откупил своя братовчед и понеже такова негодно същество като Спиридонаки назначил за своя собствена гибел като управител на толкова много и отлично укрепени градове. Като разделил на две собствената си войска, той поверил едната част на своя зет Алексий Палеолог, комуто поръчал да накаже негодника Спиридонаки, а другата изпратил в подкрепа на Йоан Инуполит, който се сражавал срещу протостратора. Императорският зет Алексий, човек храбър и с разумна смелост, без голямо усилие победил Спиридонаки и принудил това пигмейоподобно човеченце да избяга в Мизия. Борбата с протостратора продължила дълго време, но и тя се свършила благополучно. Императорът наред с другите средства си служел и с хитрост, за да привлече на своя страна Хриз. Той му дал за съпруга своята внучка Теодора, която по-рано била сгодена за Иванко и която той извикал от Византион. По този начин си възвърнал Пелагония и Прилеп, изгонил Камица от Тесалия, който ту бивал побеждаван в сражение, ту пък доброволно отстъпвал. Най-после го изгонил и от самия стан, в който се бил укрил като в последно и несъкрушимо убежище. Когато се украсил с такива дела след дългото си бездействие и невоюване, императорът се завърнал във Византион. Тогава той завладял и Струмица, като и в този случай измамил Хриз и сключил мир с Йоан.

Източник: nauka.bg

I. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1185-1197)
1. ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ
НАЧЕЛО С АСЕН И ПЕТЪР ПРЕЗ 1185—1187 г.

Из „История“ на Никита Хониат

Византийският писател и историк Никита Хониат е роден в средата на XII в, Бил е императорски секретар и управител на тема Филипопол в края на същия век. Починал е през 1213 г. Неговата „История“ обхваща събитията в периода 1118—1206 г. Тя е едно от най-забележителните произведения на византийската историография. Превод на Ал. Милев от Nicetas Choniata, Historia, Bonnae 1835, с. 481—483, 485—492, 515—521.

[Тогава императорът Исак II Ангел] пожелал да си вземе жена от иностранен род, понеже първата му съпруга била починала. Той влязъл в преговори чрез пратеници с унгарския крал Бела и взел за своя жена неговата дъщеря, която не била навършила още десет години. Но поради своята дребнава пресметливост той решил да отпразнува сватбените тържества с държавни пари и почнал да ги събира от вътрешните области, без да са предвидени като данъци. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Стара планина, които преди това се наричали мизи [българи], а сега се наричали власи. Те, надявайки се твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, които се намирали високо в недостъпните скали, били и по-рано надменни спрямо ромеите, а тогава намерили повод, така да се каже, свой Патрокъл — отвличането на стадата им и насилственото вземане на пари, и дигнали открито въстание. Виновници за това зло и бунтовници на целия народ били двамата родни братя Петър и Асен. Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал на лагер в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската войска и с императорска грамота да им даде едно не твърде доходно място в Стара планина. Тяхната молба обаче не била удовлетворена, понеже божествената воля е по-силна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват, че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне от държавата и за това, което ще направят, като се завърнели в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан бил напляскан по лицето поради своето безсрамие. Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени. Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво са направили след това на ромеите тези нечестивци и престъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия? Впрочем за тези неща ще говорим после, а сега да продължим разказа си поред. . .
След като вече мизите решили да се отделят от държавата и след като станали водачи на това зло лицата, които споменах, императорът тръгнал на поход срещу тях. Необходимо е да разкажа и събитията преди похода. Власите отначало се бавели и не се решавали да започнат въстанието, към което ти подстрекавали Петър и Асен, понеже се страхували от такава голяма работа. Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от този страх, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и проявяващи напълно останалите неща, които правят обхванатите от зли духове, и внушили на тези бесновати люде да викат с висок глас, че бог е решил да подари свобода на българския и влашкия народ и да премахне дългото им робство. Затова и Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиването си заедно с ромеите и е дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в това дело. Тези безумци са дали за малко време отдих и из един път отново събрали по-голяма смелост, като че ли в нов припадък на болестта се възбуждали и почнали да викат в изстъпление и с крясък, че не е време вече за бездействие, но да вземат оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите. Заловените по време на войната да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и избиват, да не ги освобождават срещу откуп, да не отстъпват пред молбите им и да не се трогват от техните коленопреклонни молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни към всяка молба и да убиват всички пленници. Въодушевен от такова предсказание, целият народ се въоръжил. Понеже въстанието имало отначало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятства на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се разпръснали и по намиращите се далеч от Стара планина паланки и селища. Единият от братята, Петър, поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали. Нападнали и Преслав (този град е много стар, целият е от печени тухли и в по-голямата си част е заграден от Хемус). Когато видели, че обсадата му не е безопасна, те го отминали и се отправили към Стара планина и неочаквано се явили в други ромейски паланки, пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни. Тогава Исак се отправил на поход срещу тях. А те заели непроходимите и недостъпни места и дълго време се съпротивявали. Когато обаче неочаквано паднал мрак, който бог поставя на свое тайно обиталище, и бог изпратил мрак и покрил с него планините, които те пазели, като заели предварително със засада теснините на проходите, ромеите тайно и неочаквано ги нападнали, изплашили ги и така ги разпръснали. Виновниците за злото и водачите на войската, а именно Петър и Асен, и цялата им изменническа дружина подобно на стадото евангелски свине, които се втурнали към морето, се отправили към Истър, преминали го и се съединили със съседните скити. Императорът, който поради пълната липса на лице, което да му пречи, можел да обходи цялата Мизия и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от които или почти всички били построени на недостъпни скали и на покрити с облаци върхове, не направил нещо подобно, но изгорил купните от храни и измамен от лицемерното разкаяние [хитростите] на явилите се при него власи, неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела още неуредени. По този начин той предизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил.
След като се върнал в столицата, императорът толкова се хвалил със своите дела, че един сановник измежду съдиите (той бил Лъв Монастириот) казал: „Страда душата на Василий Българоубиец, понеже императорът пренебрегнал неговия пример и това, което той бил наредил в завещанието си в Состеновия манастир, ако някога власите въстанат.“ Лъв не пропуснал с малко думи да се подиграе и надсмее, като че ли лъжата наистина е в предсказанието, казвайки, че императорът за толкова кратко време отново покорил и довел до прежното подчинение и робство въстаналите, а не за толкова много време като Василий и че напразно последният като от предсказваща уста и делфийски пророкуващ триножник изригва лъжливи и недействителни предсказания. Варварите на Асен преминали Истър и се съединили със скитите, събрали оттам колкото може повече войска, както било необходимо, и се върнали в своето отечество Мизия. Те я намерили напълно освободена и опразнена от ромейската войска, втурнали се в нея с голям шум, като че ли водели със себе си от Скития тълпи от демони вместо легиони. Затова те не се задоволили да запазят свободата си и да задържат господството си само над Мизия, но постоянно причинявали по възможност повече злини на ромеите и се опитвали да съединят в едно властта на мизите и българите, както е било някога отдавна. И може би работата би се свършила благополучно, ако сам императорът отново се беше отправил на поход срещу въстаниците. Но той отложил личното си участие за друго време и поверил началството на войската на своя чичо по баща, севастократор Йоан. Последният с умение и дори достойно за похвала усърдие командвал войската и се стараел да напада враговете, когато били разпръснати на голямо разстояние и слизали в равнина, достъпна за конницата. Не след дълго време обаче той бил лишен от длъжността на главнокомандуващ, понеже бил заподозрян в домогване до императорската власт. Заместил го в командването кесар Йоан Кантакузин, който бил зет на императора по сестра. Той бил много красив и твърде опитен във военното дело, но тогавашната война против власите водил безуспешно. Затова командването получил Алексий Врана. Той още когато водел войната срещу латинците, се стремял към императорската власт и дори една нощ се вмъкнал в светилището на храма и се опитал да подбуди народа да въстане. Понеже тогава плановете му свършили безуспешно, той сключил с императора мир, но не престанал да подхранва същия си този стремеж, въздържайки насила и обуздавайки своето скрито честолюбие като послушен кон. Тогава той сметнал своето командване на войските като точило за острието на стремежите си и решил да доведе докрай по-прежните си замисли. Той се възползвал от многото си и все знатни съветници, негови сънародници, който му били близки по род (произхождали от Адрианопол), обул червени сандали, минал от мястото на военните действия в родния си град, където бил провъзгласен за император от цялата войска, отправил се за столицата и се разположил на лагер около т. нар. външен Филопатион.
Императорът, недоволен от себе си, решил да се отправи отново на поход срещу мизите, тъй като през време на първия поход срещу тях не свършил докрая добре работата в неприятелската страна и се върнал оттам много набързо, като че ли враговете го преследвали зад гърба му, и не оставил в крепостите дори ромейски караули, нито взел деца на варварите за заложници. Тогава той се отправил от столицата с малобройна войска, която се намирала при него, защото бил се научил, че мизите вече не се скитали страхливо по планините и високите места, но като събрали наемна скитска войска, се спуснали в околностите на Агатопол и ги опустошавали с всичките си сили, извършвайки големи злочинства. По негов призив се събрала и останалата войска. Той искал да противопостави на неочакваното и бързо нападение на варварите също така бързо противонападение, надявайки се да спре нападението на враговете и неговите войници да не го изоставят във втория му поход срещу власите, стига само той пръв да вземе веднага оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал в Тавроком (това имение се състои от села и се намира недалече от Адрианопол), той се спрял, за да събере войската си и да дочака кесар Конрад, който трябвало да тръгне незабавно. . .
Императорът взел със себе си около две хиляди отбрани войници, дал им оръжие и бързи коне и се отправил от Тавроком срещу неприятеля, а на целия обоз и на обозните слуги заповядал да се завърнат в Адрианопол. Съгледвачите съобщили, че враговете опустошавали съседните области на Лардея [при Карнобат], а след като избили твърде много хора и не по-малко взели в плен, те решили да се върнат назад, претоварени с плячка. Затова през нощта при сигнала на бойната тръба императорът яхнал коня си и се отправил на поход. Когато стигнал до мястото, наречено Вастарна, той дал отдих на войската си, понеже още не се показвали неприятелите. След три дни той тръгнал оттам и рано сутринта се отправил направо към Верея. Но не изминал и четири парасанги, когато при него се явил един леко въоръжен войник, който донесъл известие за близката опасност. Той казал, задъхвайки се, че неприятелят се намирал наблизо и се връщал с голяма плячка, като поради две причини се движел бавно: понеже не виждал никаква съпротива и понеже бил претоварен с многобройна плячка. Веднага императорът разделил цялата си налична войска на отряди, построил ги в боен ред и тръгнал по пътя, по който му съобщили, че се движела неприятелската войска. Когато ние я забелязахме и видяхме съвсем ясно (и аз лично следвах императора като подсекретар — ипограматевс), скитите и власите предали плячката на отделни свои дружини и им заповядали да се движат през по-късите пътища и да бързат да стигнат до планинските места. Останалите се събрали накуп и безстрашно посрещнали нападащата ги ромейска конница, като се сражавали по своя отечествен и присъщ им начин. Нападайки, те хвърляли стрели и удряли с копия, а след малко време променяли нападението в бягство и започвали да предизвикват неприятеля да ги преследва отзад като бегълци, после из един път като птици, които прорязват въздуха, те се обръщали с лице към настигащите ги неприятели, влизали в бой с тях и още по-храбро се сражавали. Те повторили тази тактика няколко пъти и вече станали по-силни от ромеите. Сега те се отказали от заобикалянията, извадили мечовете си и със страшен боен вик, който надали за кратко време, се втурнали срещу ромеите по-бързо, отколкото може да си представи човек, избивали еднакво и сражаващите се с тях, и заловените при опит да се спасят с бягство. Вероятно скитите в този ден щяха да пожънат голяма слава и щяха да ни се надсмеят и ние щяхме да бъдем предадени на поругание на дивия народ, ако сам императорът не се яви на помощ със своята още невзела участие в боя фаланга и ако огласяващите полесражението бойни тръби, шумът на медноустите рогове и показалите се образи на дракони, които се вееха по посока на вятъра върху дървените копия, не бяха изплашили враговете, като увеличиха в тяхното смутено въображение броя на нашата войска. Тогава императорът, като си освободил малка част от пленниците като че ли ги измъкнал от устата на зверовете, се отправил назад в Адрианопол и изоставил пътя, по който бил решил да върви. Но понеже варварите не се усмирили, той отново се върнал на пътя, който бил изоставил. Когато стигнал до Верея, той спрял нападенията на скитите и мизите колкото поради помощта на твърде опитни мъже във военното изкуство, толкова и поради своите лични качества. Варварите, макар и да се страхували от ромеите и да се обръщали в бягство, щом като се появявал императорът, все пак нападали из засада, като се втурвали някъде уж с намерение да нападат и карали да ги очакват като нападатели, а в действителност нападали на друго място и винаги имали известен успех. Когато пък императорът се отправил в Агатопол, за да спре нападенията на варварите, те ограбили и села, които били много близо до Филипопол. Щом като той се приближавал до мястото на опустошението [страданието], те веднага се отдалечавали оттам, където се явявал императорът. Тези дела вършел един от братята, Асен, който бил човек необикновено ловък и много изобретателен в трудни обстоятелства. Императорът решил отново да замине за Загора и според възможностите си да се опита да смири мизите. Той тръгнал от Филипопол и стигнал в Триадица. Впрочем той бил чул, че оттам пътят за Хемус изобщо е достъпен, а и на отделни места се откривали прави пътеки, имало и изобилие вода за пиене и се намирал фураж за впрегатния добитък, когато някой пътувал по това време там. Но понеже настъпила зимата и реките замръзнали, тъй като там климатът изобщо е студен и суров, и падналият дълбок сняг напълно покрил земята, като не само запълнил долините, но и затворил вратите на къщите, то императорът отложил похода си до настъпването на пролетта, заповядал на войската да остане на лагер в тамошната провинция, а той бързо се запътил за столицата, където присъствал на конни състезания и се наслаждавал на театрални представления. В началото на пролетта той отново тръгнал на поход и се насочил срещу мизите. Цели три месеца се бавил и много се измъчил с превземането на крепостта Ловеч, но оставил и тази работа незавършена, напуснал обсадата и се върнал в столицата. Красотата на Пропонтида, нейните приятни дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързвали към себе си нашите императори и не им позволявали да останат дълго на открито поле, но като страхливци ги заставяли да дезертират при тях. Макар императорът тогава и да пленил жената на Асен и макар и да взел като заложник другия му брат Йоан, все пак работата тръгнала към лошо.

2.ПРЕМИНАВАНЕ НА ТРЕТИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ 1189 Г.

Из „История на кръстоносците“

„История на кръстоносците“ е написана от неизвестен автор, участник в Третия кръстоносен поход. Отличава се с изчерпателност при описанието на събитията и точна датировка. Превод на Стр. Лишев в ЛИБИ, III, С, 1965, е 224—242, от Historia peregrinorum, ed. A. Chroust, MGH, SS, Nova serves, V, с. 131—К9.

След преминаването на р. Сава нашите още тогава стъпиха в пределите на гръцкото царство, [т. е. в България], и се разположиха на лагер при Белград. .. Прочее войската потегли от Белград и след двудневно пътуване през гористи места пристигна до р. Морава, която също премина на кораби. . .
Сред вихъра на сраженията, но все пак при ясно и приветливо време нашите вече наближаваха града Ниш. Неман и Красимир, велики жупани на Сърбия и Рашка, заедно с третия си брат Мирослав неотдавна бяха изтръгнали от констан-тинополската империя тоя град заедно с цялата област наоколо и го бяха подчинили под властта си. Наистина те радостно излязоха да посрещнат кръстоносците и с голяма тържественост и бляскаво великолепие приветстваха, както подобаваше, най-вече пристигането на императора. На драго сърце те му отдаваха почести, оказваха му любезни услуги, щедро раздадоха и на отделните князе волове, овце, вино, жито и ечемик и уредиха пазар за всички. Обещаваха на императора всякакво съдействие срещу което и да било племе, а най-вече срещу константинополския император. Доброволно му предлагаха помощ както от своя страна, така и от страна на своите съюзници и приятели, т. е. от страна на Калопетър и брат му Асен, които благодарение на военните си добродетели също бяха подчинили и владееха част от България около Дунава и части от Тракия.. .
След като потегли от Ниш, войската вървеше в строй, както и по-преди, и разпределена по отреди. Като минаваше вече с усилие през планински стръмнини и дълбоки долини, тя бе силно обезпокоявана от неприятели, които непрекъсната подновяваха нападенията си. Те предварително вече се бяха стекли от всички страни и тайно и явно, се готвеха да причиняват убийства и неприятности на кръстоносците. . .
Между това нашите разрушиха и подпалиха всички препятствия в прохода, с оръжие в ръка преминаха свободно оттам и навлязоха в съседната област Църквица. Това бе земя равна, плодородна и приветлива, гдето те намериха в изобилие овършано жито, грозде, вече узряло за гроздобер, и всякакви блага. След това на 24 август пристигнаха при Филипопол, гдето прекараха няколко дни на лагер вън от стените на града, преди да влязат в него по нареждане на знаменития император. Филипопол е богат и виден средищен град, разположен в началото на Македония. Цялата област около него има плодородна и твърда сочна почва. . .
Имаше един град, разположен сред стръмни планини недалеч от Филопопол, на име Скрибенцион. Той бе твърде здраво укрепен както поради естественото си местоположение, така и със своите стени снабдени с кули. Все пак този град още при лървото нападение бе принуден от Хенрих от Калден, маршал на императорската курия, да се предаде. Императорът определи рицарски гарнизон, за да го държи в подчинение. Между това от някои донесения предприемчивият швабски херцог бе уведомен, че гръцка войска се намира в засада срещу нашите в съседство с близката област, ако се случи някои непредпазливо да излязат за плячка. Тогава херцогът, след като взе със себе си отред рицари, бързо предприе нощен поход срещу тях. На разсъмване те, ако и да бяха предупредени, все пак не успяха всички да избягнат страшното нападение на нашите. Там загинаха знаменосецът им и други петдесет души от племето алани, които бяха наемни войници на гръцкия император. Така, след като прогони неприятеля оттам и събра плячка от местността, херцогът победоносно се върна назад. След няколко дни отново се пръсна слух, че при град Верои неотдавна се е събрала друга гръцка войска. Споменатият херцог и неговият роднина, меранският херцог, решиха и нея също тъй да нападнат със силен отред. Гърците пък, като узнаха за нашето пристигане, излязоха от града, наредени в бойни отреди, и даваха вид като че имаха намерение да предприемат нещо важно. Но след като съгледаха отблизо отредите и блестящите оръжия на нашите, те веднага изоставиха града и слисани като овце, нападнати от вълци, се разбягаха в планината. Нашите влязоха в града, след това, отрупани с награбената оттам плячка, те победоносно се завърнаха във Филипопол на коне и коли. Освен това в кратко време нашите със силен отред завладяха около десетина града и принудиха други два по-големи града Пермис [вероятно Перущица] и Брандевой, да се предадат. Така пред погледа на нашето племе „земята се смълча“, жителите коленопреклонно молеха за мир, обещаваха да уредят пазар, срещу трибут получаваха мир от императора и от войската и се върнаха по домовете си, изпълнявайки достатъчно честно обещанието си за пазар.
Вече множество коли излизаха за плячка, кръстоносците опустошаваха цялата страна и се връщаха назад, претоварели с плячка и със свестни припаси. Овце и волове, а и полски дребен добитък имаше в такова изобилие във войската, че един вол се купуваше за пет денара, а един овен — за два или три денара. Всички, които се стремяха да натрупат плячка, твърде лесно спечелваха злато, сребро и много пари. Поради многото плячка старателно изработени килими и копринени дрехи не се смятаха за някаква ценност. . .
Между това Калопетър, който заедно със своя брат Асен властваше над влашките народи, изпрати посолство в Адрианопол. Той молеше императора да положи на главата му собственоръчно диадемата на гръцкото царство и обещаваше да му дойде на помощ срещу константинополския император с четиридесет хиляди кумани. Императорът даде любезен и съобразен с обстоятелствата отговор на молбата му, въпреки че други грижи и други по-големи задължения го караха да продължи по-нататък предприетия поход.

3. УТВЪРЖДАВАНЕ И ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ
НА БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА ХИ В.

От Никита Хониат

Превод на Ал. Милев от Nicetas, с. 561—566; 568—570; 587—589; 612—617; 617—620.
Походът на византийците през 1190 г. и неговият злополучен край.

Понеже положението на запад ставало все по-лошо и по-лошо, а власите и куманите непрекъснато грабели и опустошавали ромейската земя, императорът отново предприел поход срещу тях. Като минал покрай Анхиало, той чрез заобикаляне стигнал до Хемус. Убеждавайки се обаче, че не е в състояние да извърши нищо достойно за императорското присъствие, решил да свърши похода в два месеца. Той намерил тамошните крепости и паланки много по-силни от по-рано, понеже били заобиколени с нови крепостни стени, които на места били снабдени с кули. Освен това защитниците им, дори да се решавали
да излязат извън тях, скачали като елени по височините и се движели по недостъпните скали като диви кози, избягвайки ръкопашния бой. А и опасение от евентуално нападение на скитите (защото времето все още било удобно за тяхното преминаване) карало императора да се върне бързо оттам понеже той решил да не мине в обратна посока по същия път, по който дошъл, започнал да дири друг и по-къс път, като смятал да се спусне по него през томашните долини направо във Верея, и унищожил твърде голяма част от войската си. И ако господ не бил с него, той сам би се преселил в ада. Вместо да тръгне по път, който на отделни места е широк и давал възможност да разгърне напълно конницата си, той вмъкнал себе си и войската си в непроходими теснини, и планински долове. А през това място течал и буен планински поток. Напред вървели протостратор Мануил Камица и Исак: Комнин, оженен за дъщерята на Алексий, който след това станал император. В последния отред били севастократор Йоан Дука, чичо на императора по баща, а средата на фалангата, пред която се движел обозът и намиращата се извън строя прислуга, ръководели сам императорът Исак и родният му брат севастократор Алексий. Варварите се появили по двете страни на тесния проход, явно давайки да се разбере, че имат намерение да извършат нещо страшно. Авангардните части преминали без сражение, понеже власите не им се противопоставили в теснините на пътя, тъй като без съмнение сметнали, че е полезно за тях да позволят [минаването] на първите по височините без кръвопролитие, а да нападнат и да разбият средата на фалангата, където се намирал императорът, неговата свита и всичките знатни, които го придружавали. И те не се излъгали в своето намерение. Защото, щом като императорът навлязъл вътре в тази теснина, която не давала никаква възможност за бягане, варварите го нападнали с цялото си множество. Ромейските пехотни сили не отстъпили пред тях, като се стараели по всякакъв начин да не бъдат обградени.. Те се отправили бързо към недостъпно място и макар и с голяма мъка, и с голям риск, отблъснали нападащите ги от височините варвари. Но когато били притиснати от множеството и когато твърде пострадали от търкалящите се камъни, ромеите започнали. да отстъпват наистина отначало бавно и внимателно, а и не за дълго време. Събраните заедно врагове получили надмощие. Напирайки с всичките си сили и нападайки постоянно с по-голямо мнозинство, те се нахвърлили без всякакъв ред върху войската. Тогава настъпила суматоха, когато всеки се стараел да спаси себе си, враговете избивали всеки заловен войник и клали попадащите в ръцете им, както се коли заграден в обор добитък. Нямало кой да ги защити, а и никой не бил в състояние да ги защити. Сам императорът, заловен като в мрежа, често се опитвал да отблъсне насочващата се срещу него варварска войска, но не можал да направи нищо и дори загубил шлема от главата си. Около него се насъбрали най-сетне много знатни, които пожертвали много животни и, както казват, много ромейски войници, които застанали на прохода, за да спират нападението. По този начин бил осигурен изход за него и той сам се спасил чрез смъртта на мнозина. Като се съединил с първите полкове, подобно на Давид принесъл благодарствена жертва на бога, който осенил главата му през време на сражението. А севастократор Дука, като видял, че било невъзможно да премине направо, след като намерил добър водач, когото бил примамил от варварската войска — един войник на име Литовой, тръгнал по друг път й преминал по него невредим. Когато императорът стигнал по споменатия ручей до Верея, той узнал, че сред преминалата безопасно войска се разказвали недобри неща за него, разправяло се, че и той сам бил загинал с останалата войска. Поради опасност от този слух императорът прекарал няколко дни в тамошните области и след това се завърнал в столицата. А между това тъжната мълва за владетеля бързо се сменила с друга вест, която императорът по примера на Анон Картагенски пуснал като птица из градовете да го прославя като победител. . . Императорът не се наслаждавал дълго време на славата си като победител, понеже голямата загуба на хора изпълнила градовете с плач и накарала жителите на селата да пеят тъжни песни. Когато вече се върнал в, столицата, той усмирил малко своята гордост и бил засегнат от тези неща.

Войната през 1190—1191 г.

Власите [= българите], понеже били свикнали да побеждават ромеите и понеже получили от ромейската плячка голямо богатство и различни оръжия, започнали неудържимо да нападат. Нападайки, те не само безразборно опустошавали села и полета, но се насочили с оръжие и срещу добре укрепени градове. Те разграбили Анхиало, покорили Варна и като стигнали до Триадица, която в по-старо време се наричала Сердика, унищожили по-голямата част от нея и изгонили жителите на Стоб. Те стигнали чак до Наисос и оттам задигнали голяма плячка в хора и животни. Императорът, обкръжен отвсякъде като восъчна пита от пчели, не знаейки на коя от страдащите области да помогне по-напред и на скитите. Освен това той се отправил и срещу сръбския жупан, който продължавал да върши грабежи и разорил Скопие. Двете войски се срещнали при река Морава. Варварите отстъпили й през време на преследването им мнозина от тях загинали — едни удавени във водата, а други избити с оръжие. Минал покрай Наисос и стигнал до река Сава, където се съединил със своя тъст, унгарския крал Бела. Там прекарал известно време и отново се върнал във Филипопол, а оттам заминал за престолния си град, отбягвайки пътя към Хемус.

Походът на византийците през 1195 г. и детронирането
на Исак II Ангел

Не можейки да понася нападенията и грабежите на власите и скитите, а и поразен от обстоятелството, че Алексий Гид и Василий Ватаци, от които първият командвал източните войски, а Ватаци — западните, влезли в бой с неприятелите близо до градчето Аркадиопол и не само не постигнали никакъв успех, но Гид едва се спасил с позорно бягство, като погубил по-добрата част от войската си, а Ватаци загинал заедно с полковете си, императорът решил отново сам да започне война срещу враговете. Започнало събирането и свикването на ромейските войски, а била събрана и силна наемна войска. Императорът изпратил за помощ и при своя тъст, княза на хуните [т. е. унгарците]. Последният охотно се съгласил да му помогне и обещал да изпрати помощните си дружини през Видин. И така, като събрал достатъчно войска и като взел със себе си 15 центенария злато и повече от 60 центенария сребро, и като се запасил с всичко, което е необходимо за войската, императорът тръгнал през месец март от столицата, предоставяйки се на бога, твърдо решен да се противопостави на варварите и да не слага оръжие, преди да довърши докрай това, заради което се е въоръжил срещу бунтовниците. Ако делото излезе успешно, той възнамерявал да принесе благодарствена жертва на бога, а в случай, че не стане това, за което той се моли, решил също да се подчини на волята на този, който често прави жезъла на грешниците да бъде средство за наказание на праведните. С такава смелост и насочвайки се към най-голяма опасност, той тръгнал на поход. Но ръката на бога била над всичко и силата му била високо, понеже гневът на всемогъщия не бил задоволен, както това станало ясно по-късно от всичките злини, които ни причинявали победените от нас власи. Очите впрочем на владетеля били насочени срещу причиняващите ни скръб бунтовници и пред неговия взор се очертавали далече събитията на бъдещето. Но неговите очи не виждали, че враговете били много близко, наложило се да отложи помощта за по-късно, разделил войската между пълноводните си. По този начин той си възвърнал Варна, укрепил с кули Анхиало и поставил в тях гарнизони. Макар че тези постъпки изглеждали, че не са далече от императорската предвидливост, все пак делата на противниците получили отново превес. По време на есенното равноденствие той се отправил във Филопополската област, водейки със себе си и жените от двореца, и доколкото било възможно, отблъснал нападенията на власите. Те се стараели да го лишат от властта. Той не можал да забележи опасността, която застрашавала домашното му огнище.
Походът на българските войски до Сер и разгромът на византийците
Щом като Алеюсий се възцарил, той употребил всичките си старания, за да сключи мир с власите. Затова той изпратил пратеници при Асен и Петър. Но той не можал да сключи нито договор, нито мир, понеже тези мъже дали твърде горд отговор и предложили такива условия за мир, които били напълно невъзможни и оскърбителни за ромеите. А между това, докато императорът се намирал на изток, те нападнали българските земи [области], които били около Сер, разбили лагеруващия там ромейски отред, избили по-голямата част от него и взели в плен Алексий Аспиет, който командвал ромейските войски. След това завладели голяма част от тамошните ромейски крепости, укрепили ги още по-силно и се върнали в отечеството си, носейки със себе си голяма плячка. Императорът се страхувал да не би и за в бъдеще това същото нещо да се повтори и затова изпратил срещу тях със значителна войска своя зет севастократор Исак. По този повод власите съветвали Асен да не напада необмислено и смело ромеите, но да си припомни и за методите на военното изкуство (понеже, както знаят вече, сега управлявал ромеите войнствен мъж и много по-способен от брат си). Асен гордо отговорил, че не трябва винаги да се дава ухо на слуховете. Нито, когато мълвата представя някого за храбър, трябва от него веднага да се плаши човек като от наистина храбър, нито пък ако представя някого като страхлив и слаб, той трябва да бъде презиран и пренебрегван. Но и мълвата не трябва да бъде отминавана напълно, понеже не винаги е лъжлива, особено тази, която се носи в устата на голяма част от народа. Делата на хулените или възхваляваните от мълвата да се смятат като пробен камък, а в повечето случаи е необходимо собствените ни очи да бъдат съдия над мълвата и тогава да я приемем като вярна или пък да я подмажем с миро като лъжлива и да я пуснем да си хвърчи на воля. „В действителност ушите не виждат делата, но като съберат много приказки, стават пазачи на чужди и дори на противоположни мнения. А окото е сигурен съдия и свидетел, който не може да бъде излъган в това, което вижда, понеже не приема като нещо сигурно идващата от другаде мълва за разпространяваните слухове, а има свои доказателства. Ето защо вие не трябва да се смущавате от това, че ромейският император сега се представя от мълвата като храбър, а трябва да гледате дали той е такъв, за какъвто го прославя мълвата. Нека да ви бъде в това водач и верен ръководител по-раншният живот на този човек. А ако вие внимателно разучите живота му, то ще се убедите, че той с нищо не е заслужил сегашната си слава. Той не е участвал във войни и никога не се е подхвърлял на опасности, вземайки участие във военни походи и помагайки на своя брат в трудни-моменти за ромейската държава. Аз зная това, понеже твърде много сам ограбвал и опустошавал неприятелската земя, печеля победа след победа и трупайки трофеи след трофеи. После получил батреницата и императорската корона не като награда за подвизите си, но, както се вижда от фактите, завладял е властта по игра на слепия случай. Аз не мога да разбера наистина по какъв начин той, когото не съм видял в сражение и който нито с дума, нито с ръка, нито със съвет никога не е пречил на плановете на мизите, от един път се е изменил и е станал напълно друг. Доколкото е възможно, аз ще ви обясня с пример това, що се отнася до този мъж и до останалия му род. Погледнете тъканите, които висят и се веят на моето копие. По цвят те са различни, макар по тъкан да са еднакви. Те са от една и съща материя и един и същ е техният тъкач. Различавайки се по цвят, те обаче изглеждат, че са различни и по материя. Но това съвсем не е така. По същия начин Исак и Алексий са братя. Първият от тях е лишен вече от императорската власт, а другият и сега носи порфира и се украсява с короната на владетел. Те са имали един и същ баща, произлезли са от една и съща майчина утроба, в една и съща земя са отраснали, получили са всичко еднакво, макар че единият от тях, Алексий, е по-стар. Ето защо те и по отношение на войната едва ли ще се различават, както аз мисля и както всички ще се убедим на дело. Аз казвам, че е необходимо да започнем война по същия начин, както и по-рано, знаейки, че и сега ще воюваме със същите хора, с които сме се били и по-рано, за да не кажа, че те са станали и по-слаби. Аз имам пред вид, от една страна, сломения и вече твърде отслабнал дух на ромеите, които често са побеждавани от нас и нито един път не са възстановили своето положение, а от друга страна, зная, че те са си навлекли гнева на бога, понеже лишиха от императорска власт Исак, който ги освободи от тежко робство. Защото тези, които по такъв начин се въоръжават против своите спасители, необходимо е при пръв случай да бъдат унищожени от враговете си като нарушители на договор.“ Като възбудил с такива мисли умовете на своите подчинени, варваринът с още по-голяма самоувереност нападнал областите около Стримон и Амфипол [на Орфанския залив] . Когато севастократор Исак научил, че са нападнали Сер, бидейки млад и окуражен от едно неотдавнашно поражение на власите, без да се осведоми за силите на враговете, още при първото известие тръгнал срещу тях. Неочаквано той дигнал войската си до даден сигнал с бойна тръба, бързо облякъл ризницата си и пръв възседнал бойния си кон; размахвайки копието си, той бързо се впуснал на бой срещу враговете, като че ли му били уредили предварително лов на елени и като че ли му били подготвили там някъде лов за упражнение. Изминал в галоп около 30 стадии и така много изморил конницата, че тя била напълно безполезна през време на сражението. Също и изморената пехота впоследствие била негодна за нищо. Когато той приближил неприятелската войска, Асен разместил на различни места най-голямата и най-добрата част от войската и доставил отделните отряди в засада, а Исак, без да забележи тази тактика и хитрост, се впуснал с безумен устрем, убеден, че ще ги победи и обърне в бягство. Затова, когато се появили оставените в засада отреди, той се намирал заобиколен от всички страни като с примки, загубил голяма част от войската си и накрай сам бил заловен жив от скитите. След това варваринът подобно на лъв в своето си владение без страх се отдал на плячкосване и грабеж, понеже никой от ромеите не му се противопоставял вече, но всички, които не станали жертва на меча в сражението, със страх се отдали на бягство и с възможната голяма бързина се укрили в град Сер. Скитът, като взел в плен севастократора, се стараел по всякакъв начин да го укрие от Асен, обхванат от користни надежди, че ако му се удаде да го закара тайно от власите в своята страна, императорът ще му заплати за него голям откуп. Но понеже мълвата за пленения пълководец се разпространила, станало щателно претърсване, севастократорът бил открит и заведен при Асен.

Из: „Христоматия по история на България“
Източник: nauka.bg

Мръсни дни (25.12-6.01). В предхристиянските вярвания на българите съществуват множествофантастични същества. Както много от древните религии, така и врелигиозните представи на прабългарите е залегнала философията надуализма. В нашите митологични представи ясно се различават добри илоши свръхестествени същества. Този дуализъм е характерен не само задревните религиозни практики, но и за много от съвременните религии, втова число и християнството.
Въпреки приетото от българите и изповядвано и днес християнство, то тене променят изцяло своите религиозни възгледи от предхристиянския сипериод. Самата българска православна църква възприема много от нашитеезически традиции, поради това източното православие става достъпно занарода ни. Съществуващите до този момент религиозни представи набългарите оказват влияние и върху неговия фолклор и народен календар.

Непосредствено след Рождество Христово според народните вярваниязапочват тъй наречените Мръсни или Погани дни. Те траят до Богоявление(Йордановден) – 6.01
Пак според тези вярвания, през този период се активират всички лошисили. Те излизат след залез слънце и изчезват при първи петли ( около 3часа сутринта ). От полунощ до първи петли ходят различни духове. Някоиот тях като караконджоло са пакостливи, но не нанасят трайни вреди начовека. Народът ги рисува, като получовеци, полуконе. Според народнотоповерие от главата до предните си крака каракоджолото има човешкичерти, а другата половина на неговото тяло има външните белези на коня.Но освен копита и конска опашка този дух има и криле, с които хвърчи.Старите хора са вярвали, че ако случайно човек замръкне и не дай Божетой да е на път, то караконджолото го възсядал. Той не напуска човека,докато не пропеят първи петли, тогава този дух губи своята сила.
Освен караконджоло в нощите след Коледа бродят и други сили. За разликаот получовека караконджоло те са зли духове, които вредят повече нахората. В тези нощи навън ходят вещици, вампири, нави, таласъми и др.Те в повечето случаи причиняват смърт на обикновения човек.
Старите хора смятат, че вещица става тази жена, която е минала 50 години. Тя може да е стара мома, бездетна или вдовица. За да станевещица, тя трябва да вземе на Велики четвъртък първото снесено от чернакокошка яйце. Трябва да е преди изгрев слънце. След като го вземе тя гослага под мишниците си докато се излюпи. Тогава пилето се коли на пустоогнище. С неговата кръв бъдещата вещица си намазва тялото. Тя не секъпе в продължение на 40 дена. Когато изтече този срок, тя се изкъпваслед полунощ в опачница (воденица, чието ветло се обръща на обратно).Малко по-късно тя отново идва на същото място, където се полива съсспециални билки, които народа нарича самодивски. Те също биват сваренина пусто огнище.
Едва след тези действия тя получава силата да прави и разваля магии.Според народните вярвания, след като приключи с тези ритуали, вещицатаот този момент нататък придава душата си на дявола. От него получаватази сила. Те вече получават познания за всички болести и билки. Освентова тези жени могат не само да лекуват. В същото време вещиците могати да причинят и смърт на даден човек.
Освен от вещиците хората са се страхували и от вампирите, навите италасъмите. За разлика от вещиците, вампирите, навите и таласъмитепроизлизат от вече починали хора.
Когато един човек почине и неговото тяло бива прескочено от животно, тотой се превръща във вампир. Но в такива се превръщат и тези хора, коитоса умрели от насилствена смърт или от дълбока старост. Във вампири илиплътеници се превръщат и хората, които не са приели светото кръщене, икоито не са погребани прикадени. Това важи и за тези, които сапогребани неокъпани.
Старите хора смятат, че вампирът е въплатената душа или сянка начовека. Тя броди през нощта и прави пакости през първите 40 дни отсмъртта на човека. Тази сянка излиза след полунощ и изчезва при първипетли. Но ако през това време не е убита, нейната мощ се усилва и тязапочва да броди и през деня. Това обикновено е душата на човек, койтопреживе е натрупал много грехове.
След като минат тези 40 дни сянката или душата на починалия се оплътяваи приема образа на човека преди неговата смърт. Това нещо старите хоранаричат укостяване. Самите вампири имат същата структура на тялото катоживите хора, но те нямат кости. Те имат хрущяли. Тези вампирясали хораводят обикновен живот и могат да се женят. Децата на вампирите илиплътениците се наричат глогове. Единствено те ги виждат и могат даубият вампирите. Но за да бъде убит един вампир човека не трябва да есамо негово дете, но самия глог трябва да е заченат и роден в събота.
През тези зимни нощи наред с кароконджолото, вещиците и вампирите навънбродят нави и таласъми. Въпреки че и навите, и таласъмите сасръхестествени същества, то представата на старите българи за тях еразлична.
Обикновено хората си представят навите като малки голи пилета. Те садушите на починалите насилствено преди и след раждане деца. Такива са ипочиналите некръстени деца.
Както вампирясалите хора, така и душите на самите нави бродят и семъчат. Те постоянно търсят своята майка, за да й напакостят за това,което им е сторила. По този начин навите си отмъщават. Тяхнотоотмъщение застига не само собствените им майки, но и всяка бременнажена или родилка. Затова народа предприема различни начини запредпазване на бъдещите майки и на жените, които вече са станалитакива.
За разлика от навите в представите на хората таласъмите имат човешки и животински образ.
В първия случай това се отнася към строителната практика да се зазидва сянка или цял човек в основите на мост, чешма и др.
Народното поверие гласи, че ако се вгради сянката или тялото на даденчовек, то мостът или чешмата ще бъдат здрави. За да се вгради обачесянката, всичко това трябва се направи на пладне и скришом отнабелязания човек. Майсторът тогава премерва с пръчка сянката нажертвата и я вгражда в основите. Човекът, чиято сянка е вградена умираслед известно време. Всички лекове са безсилни пред това.
Зазиданата сянка или душа на вече починалия човек се мъчи. Тя може даизлезе от своя затвор след 7-9 години, ако пък зазиданият е бил грешен,душата (VсянкатаV) му излиза едва след 32 години.
В началото вградената сянка излиза през нощта, като се явява в образана починалия човек – мъж, жена или мома. Ако е жена или мома тя пее.
Освен, чрез ликът на обречения човек, сянката приема и образи наразлични животни. Тя се появява под формата на някое животно тогава,когато покрай мястото, където е зазидана случайно мине пътник. Товаобикновено става след полунощ. Мислейки нещастния пътник за майстора,който й е причинил това зло, тя го убива.
Животните, в чиито образ се въплатява вградената сянка старите хора наричат таласъми.
Във втория случай (народът си представя талъсъмите) като духовепазители на закопани съкровища. Те се явяват в образа на различниживотни. Както зазиданата човешка сянка, така и духовете пазители назаровеното имане убиват хора. Тези таласъми убиват само хора, които приопит да се доберат до заровеното златно съкровище не са успяли даизпълнят условията на човека, който го е закопал. Тъй като всяко иманее прокълнато, то може да бъде дадено на човека, който го е открил безпоследния да пострада при определени условия.
Пазителите на тези съкровища единствено не нападат сираци, тогава самозлатото се дава на такива хора. Единствено те могат да го ползват съсздраве и щастие.
От споменатото до тук виждаме, че не всички духове вредят на хората.Някои от тях, макар и да им правят пакости не причиняват физическасмърт на хората. Но наред с тях има и такива, които довеждат до полудаи смърт обикновения човек, който се е оказал на неподходящото място внеподходящото време.
За да се предпазят именно от злите духове нашите предци предприематредица предпазни мерки срещу тях. Най-широко разпространение иманосенето на чесън в пазвата. Понеже този чеснов лук е отБъднивечерската трапеза, то той е прикаден. Такъв чесън носят иколедарите в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа. Освен това коледаритепреди да тръгнат изпиват прекадена вода от празничната трапеза, в коятопреди това са били сложени въглени от Бъдника. Така, че караконджолотои другите лоши сили не са могли да ги нападат.
Наред с тези предпазни мерки българите са използвали и различни видовебилки, които имат магическа сила. Те също пропъждат злите сили.
В много от вярванията на българите се преплитат по-стари представи завидимия и невидимия свят. Забелязват се реминисценции от древногръцкатаи тракийска религиозна система. Пример за това мога да посочапредставата на нашия народ за караконджоло. Образът на товасръхестествено същество много прилича на древногръцките сатири, коитоса полухора, полуконе. Те са спътници на боговете и най-вече на Дионис,които понякога правят различни пакости.
В нашите народни вярвания се срещат и елементи от религиозните вярванияна траки, гърци, египтяни и други в задгробния живот, както и запътуването на душата в отвъдния свят. Това обаче не винаги е билогладко. Понякога тя е трябвало да извърви дълъг и мъчителен път пълен спрепятствия, за да намери покой.
Тези два примера ни довеждат на мисълта, че въпреки християнството,което сме приели, в нашите религиозни представи се е съхранила част отрелигиозния мироглед на древните народи.
Използвана литература:
Маринов, Д. Жива старина: Вярванията или суеверията на народа. Русе, 1891; С., 2003, 308-320.

Общоприето е, че краят на Второ Българско Царство идва през 1396 година когато турците нахлуват във Видин и пленяват цар Иван Срацимир. Това събитие е предшествано от превземането на Търново, столицата на Търновското царство, на 17 юли 1393 год. и окончателното падане на царството със смъртта на Иван Шишман и превземането на последната крепост, Никопол, през 1395 год. Последователното превземане на България (1388, 1393, 1395, 1396…) и изникването на нови извори, неизвестни до преди 50 години, подлагат под съмнения дали всъщност 1396 година е последната година от османското превземане на България – всички ли български земи губят свободата си и независимостта си? И за щастие, и за съжаление има голям избор от години предложени от различни историци, които можем да приемем за край на Българската държава. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев предлагат като крайна година 1422, а пък скептиците (В. Златарски и др.) са на мнение, че за реално съществуваща българска държава може да се говори най-много до 1413 год., когато е сключен договор между Видинското царство и турците след битката при Чамурли. Има и такива обаче, които казват, че България е просъществувала 50 години след 1396 и предлагат години като 1430 (от тогава Видин присъства като османски санджак в архивите), 1444 (Битката при Варна и освобождаването на северна България) или пък 1453 (превземането на Константинопол) като крайни дати. Но коя всъщност е наистина годината или поне коя е най-правдоподобната? Този въпрос е много спорен и може би няма конкретен отговор, но основното нещо е, че свободни български територии просъществуват и след 1396.

Превземането на България и дори на целите Балкани от страна на турците е един много плавен и последователен процес, който продължава около столетие.

Османското завоевание на балканските земи започва с превземането на крепостта Цимпе през 1352 год. От този момент нататък започва едно постепенно разширяване на турските земи в Тракия, което разширяване достига своя връх в периода 1360-1372 година когато голяма част от византийските крепости в Тракия са превзети.

Дори османската столицата е преместена от малоазиатския град Бурса в балканския град Димотика, а след това в Адрианопол. Това показва намеренията на турците за трайно установяване на Балканите. От този момент нататък започва и завладяването на България и посегателството върху територии населени с българи. Градовете Пловдив, Дъбилин (Ямбол) и Боруй (Стара Загора) са първите, които са паднали под турска власт. По този начин Източна Тракия е първата българска територия, която пада под ударите на турците. В този период на Балканите се наблюдава една разпокъсаност – земите населени с българи са разделени в пределите на няколко държави , Сръбското царство се разпадало като се появили много и малки княжества в Македония, а поради османските завоевания в Тракия територията на Византия била раздробена (Византийската империя владеела територията около Константинопол, Солун и покрайнините му и малки владения в Пелопонес) – която не се очертавала да се промени. Опитите на крал Вълкашин за коалиция срещу османците не довели до успех, което неимоверно довело до загубата на християнските войски при Битката при Черномен (1371). Тази битка била от решаващо значение, защото показала слабостта на балканските държави пред османците. Били превзети Беломорието и Македония, които били населявани с българи, макар и да не били част от тогавашната българска държава, а да били управлявани от самостоятелни владетели. Опитите на съпротива от страна на търновския цар Иван Шишман били неуспешни и той трябвало да се признае за васал (1373) на османския султан като му дал сестра си Кера-Тамара за съпруга, но това не спасило крепостта Средец и тя била превзета през 1385 год. По този начин до 1386 год. цяла южна България и всички земи на юг от Стара планина населени с българи са превзети от турците. През 1387 год., поради назряващата битка между турците и сръбския княз Лазар, те се вклиняват между Търновското царство и Добруджанското деспотство. Превзети са Шумен (1388), Мадара, Свищов, Силистра и Варна. Така, Добруджанското деспотство става васално, а Източна България пада под османска власт, Иван Срацимир и влашкия воевода Мирчо се признават за васали на турците (1388). През 1390/1г. Мирчо се опитва да ги изтласка и достига до Карнобат (това става възможно поради отслабналата сила на Османския султанат след битката при Косово поле), но последва поредица от турски походи, като през 1393г. турците превземат Търново. Бойните действия се пренасят на север от Дунав (битката при Ровине – 1395), а Шишман е в Никопол. Турците превземат и останалите части на Търновското царство. През 1395г. Шишман е посечен, а през 1396г. Страцимир е отведен в плен в Бурса (според Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“). Това е и периода в който, след смъртта на Крали Марко и Константин Драгаш, техните княжества в Македония престават да съществуват.

Но това ли е окончателното превземане на българските земи и краят на българската държавност? Какво обаче става с Александър и Фружин – синове на цар Иван Шишман – и с Константин – син на цар Иван Срацимир?

За Александър се знае, че управлявал областта Самсун, а за Константин казват, че заедно с майка си царица Ана успели да избягат във Влашко, но за това в хрониките не се говори нищо, а се казва само, че цар Иван Срацимир е бил пленен. Константин е бил съвладетел и наследник на баща си, което го прави известна личност за времето си, но до нас не достига никаква информация – не се казва дали е отведен както е сторено с баща му, нито пък, че е избягал. Поради това можем да смятаме, че Константин е останал във Виден на мястото на баща си.

Битката при Анкара през 1402г. за малко да обърне хода на историята – Баязид е пленен, Тимур разорява държавата му, а прогонените от османците владетели се връщат в земите си. Не е казано за българите, но ако Константин не си е бил във Видин, то тогава най-вероятно се е върнал. Тогава ние не можем напълно да изключим съществуването на Видинското царство или поне част от него.

Следващото споменаване на синовете не българските царе е във връзка с някой си Каралюк, който направил в историята онова, което в легендите е щяло да се припише на крал Марко – освободил пленени от турците християни, предимно унгарци. Текста на Константин Костенечки не е много ясен, но най-вероятно Каралюк е бил управител на някаква българска област, заради което претендента Сюлейман организирал поход срещу българите. Тези събития се отнасят към 1408г. В този период е и писмото на Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: „Господин Остоя, крал на Босна (…), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (…). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…“, където Константин е наричан император на България – впечатляващо, защото Сигизмунд е императора на Свещенната Римска Империя, което означава, че Константин е получил признание от равните, т.е. имал е международно признание на титлата си. Също така името му изредено наравно с това на владетелите на свободните по това време балкански държави. Дори има информация, че Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са „се върнали“ под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет, като се има впредвид османски.

Но признанията не идват само от страна на Унгария. Според решението на „Големия съвет на търговската република Дубровник ” от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите „в страните Славония, Босна, Срем и България“. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в „българската страна“. Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В тези документи България е третирана наравно с пулонезависимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна. Немислимо би било, ако България е била превзета от османците, Венецианската република да пропусне този важен факт и дори да има смелостта да постави една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг – Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите „Тисмана“ и „Водица“ във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: „Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската(Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (…), нека бъде свободен да дойде…“ Логиката отново сочи, че споменатата „Българска земя“ явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от „Житието на Стефан Лазаревич“ българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че „…българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе“ – събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман „… се отправил срещу Темско(средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой“. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума. Това доказва по-ранния написан текст от мен, в който Сигизмунд се радва, че българския цар и влашкия воевода се върнали под негово върховенство. Това е момента в който България отхвърля васалитета към османския султан придобит още по времето на Срацимир и Шишман, но през 1408 г. Сюлейман се отправил срещу разбунтувалите се Константин и Фружин и отново ги направил васали.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса („Муса Кеседжия“) Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за „власи, сърби и българи“(1409 г.). Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от „власи“ и „сърби“, а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

Обаче отношенията между българите и Муса се влошили, и през 1413 г. последва т.нар. Второ разорение на България. Муса Кеседжия предприема поход на север от Балкана и завзема българските крепости там (анонимен османска хронист , похода на Муса срещу Видин „(Муса)…завзел града и го поставил под своя власт.“). Друг важен документ от този период е византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на „…владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)…“ (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът „…върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички…“Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир…”.

Излиза, че уж изчезналата от картата на Европа България има „посланник”. Поставянето на „България“, „българите“, „българския владетел“, неговите „посланици“ и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел), в което надали трябва да се съмняваме. Дори известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин.

В хрониките на Костенецкия събор от 1414–1418 г. неизменно присъства герба на „императора на България” (три лъва върху златен щит и над тях царска корона)..

Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман

През 1396 г., когато би трябвало да е паднало окончателно Видинското царство, няма данни за превръщането му в турски санджак, като първите такива данни за Видин са от към 1430 година.

Интересна е практиката на османските завоеватели, които постепенно стеснявали границата на дадена държава и после я превземали окончателно. Такъв пример е дори самата Византия на която последните превзети територии били тези в далечния Пелопонес и столицата Константинопол. Защо да не се е случило същото и с България или по-точно с Видинското царство? В периода на окончателното превземане на Византия е превзета и Сърбия, а Видин се намира в непосредствена „близост” до Сърбия, като дори е на „границата” между България, Сърбия и на север Влашко и Унгария.

С тези доказателства тезата, че Видин, като олицетворение на България, се е съхранило след 1396 год е напълно правдоподобна. Това доказва, че българската държавност и царство са просъществували и след 1396 год. макар и в някаква зависимост.

Макар и от горните текстове да не става ясно коя част точно от България е запазила свободата си – дали територията на царството на Срацимир, самия град Видин и околностите му или някоя друга територия и град – то можем да приемем, че в Северна България са се запазили някакви самостоятелни градове и територии начело с местни феодали. Може да се приеме, че част от България е устояла независима чак до XV век заедно с Влахия, поради което на картата Cornelis De Jode 1593(приложена по-долу) има все още късчета свободна България.

Има данни, че български феодали са запазвали земите и крепостите си чак до 1469 г, дори че български феодали запазили земите си в северозападна България до връщането на разбитите турци от Виена (Д.Маринов, История на град Лом и Ломска околия); български феодали са държали владения и във Влашко. Това може да означава само едно – Това може да означава само едно – със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел Константин. Може да се приеме, че просъществува и до по-късно, но това може да се каже в по-голяма степен не за българската държава, а за самостоятелни владетели и феодали, които останали свободни или под някаква зависимост.

Някои такива градове, които остават свободни (зависими или полузависими) като воеводствата София, Търново и свободните градове Свищов, Лом и Ловеч.

Тук ще изложа извадки от Арменска география ”Ашхарацуйц” (”Светопоказател”) създадена през XIII век от Вардан Аревелци с късни преписвачески добавки, някои от които са от втората половина на ХІV век. Това е текст, на когото историците от близкото минало не са обърнали внимание, но сега започва да става все по-популярен и използван в съвременната медиевистика.

Този текст показва съществуването на свободни феодални владения след 1396 год. и свободни български градове като Ловеч, София и Свищов.

”Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Константинопол; и градът Самандриа. И през Лова и Сечов [Тракия] достига чак до Константинопол”.

Самандриа определено е Смедерево, което във всички западни и османски документи и карти до средата на ХІХ век е означавано като Самандрия, Семендре, Семендрия, а не с пославянченото име Смедерево. Лова и Сечов безспорно са Ловеч и Свищов.

Времето, което се визира в този пасаж, е периода 1420-1459 год.. Причината, която ме тласка към това е споменаването на Смедерево, което в този период е било столица на Сърбия, заедно с Ловеч и Свищов. Може да се смята, че Ловеч и Свищов не са под османска власт, защото са изредени като важни градове редом със свободния Константинопол и Смедерево. Ако бяха под властта на османците би трябвало да бъдат разорени и споменаването им би било неуместно. Но това, че има свободни градове не бива да ви учудва, защото в добавките от ХV век към същия текст на Вардан Аревелци на Балканите са посочени Румелия като османско владение, както и още редица не османски ”политически активни единици” – т.е. градове, които не са под турска власт. Те са следните:”Тесалонике е Селеник” (т.е. Солун); ”Корънтос със своята епархия е в Пелопонида и Акайа”; ”Еллада заедно с Македония е в Пелагос”; ”И град Атенк се намира на морския бряг, където е школата на философите”; ”И град Ошинтос е в Тракия близо до Ъстагира, откъдето бил Аристотел”.

Корънтос е Коринт, Атенк е арменски запис на Атина, Ошинтос все още няма данни за да се индиефицира, но Ъстагира е Стагира, намираща се на брега на Егейско море, родният град на Аристотел, както и се уточнява в добавката. Солун, Коринт, Атина и Стагира, както и Смедерево, Ловеч и Свищов са разположени по периферията на османските владения на Балканите. До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ. С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един между 1430 и 1459 г. Това доказва и друга теза, която написах по-рано в проекта ми, a тя е, че в завоевателната си политика Османския султанат не завземал територията на дадена държава веднага, а първо превземал дадени територии от нея, като по-далечните били превзети по-късно. Такъв пример е и Сърбия, както и Византия.

След като се има информация за падането на останалите градове написани в пасажа в който е писано за Ловеч би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. ”Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според ловешкия изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша. Датата на документа (1430 г.) е определена от Руси Стойков, обаче в ”Турски извори за българската история” регистърът е отнесен към средата на ХV век, което по никакъв начин не го противопоставя на тезата за късното падане на града под османска власт. Но дори Ловеч да е превзет в периода 1420-1430 той пак е просъществувал около четвърт век след падането на Търново. Ако тезата за този период бъде доказана, може да се приеме, че Ловеч е превзет след смъртта на Константин (син на Иван Сраицимир) или няколко години след това. Тезата, че българските земи, макар и лишени от царска институция, не са били автоматично включени в системата на Османската империя в първата половина на XV век, а са съществували феодални владения васални на султана намира потвърждение и в някои други източници.

Например прекосилият Балканите през 1432 г. французин Бертрандон де ла Брокиер изрично споменава за български феодали, васални на султан Мурад II:

”Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (султанът) лесно може да събере 120 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 аспри на конник и по 5 – на пешак…. Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са християни и не смеят да откажат.”

За същия период се отнася и едно сведение на италианеца Филипо Лоникоро от 1583 г., споменаващо за български феодали, против които воювал Мурад ІІ: ”След това (след превземането на Солун в 1430 г.) с непрестанни победи, с невероятна бързина покори и Фокида и Атика, Бойотия, Айтолия, Акарнания и цялата област от тази страна на Пелопонес до Коринтския канал, на дело опустоши и на дело покори Илирик, Албания и Босна и се насочи срещу българите, власите и сърбите с намерение да завземе Панония”.

Може да погледнете картата по-горе на която Пелопонес, Албания и Босна са в пределите на османската империя, но на север към Влахия все още седи името България, което не е част. По този начин два напълно независими един от друг източника се потвърждават.

По отношение смисловата употреба на термина ”българи”, използван в горния цитат, си струва да се приведе мнението на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев. Те разглеждат едно сведение, оставено от автора на ”Българска анонимна хроника” и повторено от влашкия летописец Михаил Мокса, свързано с военните действия на Муса през 1409 г. Във войската му имало огромен брой ”власи, сърби и българи” (при Мокса съответно ”румъни, сърби и шкеи”). Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев изрично уточняват, че на това и на други места в ”Българска анонимна хроника” под ”българи” се разбира българска държава, която в конкретния случай е Видинското царство. Следователно и в случая със сведението на Лоникоро под ”българи” следва да се разбира ако не българска държава в буквалния смисъл на думата, то най-малкото български феодали, които са запазили контрола над наследствените си земи и разполагащи със свои армии.

Дори в сведението за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски се показва, че софийската аристокрация не е изтребена, а под софийска аристокрация може да се приемат феодалите от онова време. Поради това може да се смята, че София е притежавала някаква свободия. Следващата част от откъса за превземането на Пелопонес, Босна и Албания (написан по-нагоре) показва, че София е превзета от турците около 1430. Това значи, че преди това тя не е била част от Османския султанат, а както казва текста е била под сръбско управление:

„Развали мира (Мехмед II), който беше потвърдил с женитбата с дъщерята на деспот Георги, нападна деспота на Сърбия и го прогони от владенията му, отнемайки му градовете Скопие, Новомонт и София и като зароби двамата му сина, с варварски свирепост го лиши от зрение, доближавайки нажежено желязо до зениците му”.

Но след победата на Владислав Варненчик през 1443 година една от клаузите на мирния договор между него и султана била връщането на София на деспот Гоерги:
„Това принуди Амурат да проводи пратеници при Ладислав да искат мир при тези условия, които определи победителят. Мирът бил сключен за 10 години и потвърден с клетва при тези условия: Амурат да напусне Сърбия и да изтегли гарнизоните си от онези крепости и градове, които все още държал; да върне владенията на деспот Георги и занапред да се въздържа от насилия; да не иска обратно Молдовия и изгубената част от България, да откупи Карамбей за 50 000 жълтици. Амурат се съгласи с това, но искаше да му се остави цяла България. Мирът не трая дълго. Наруши го Ладислав, подтикван от папа Евгений и от пагубните съвети на кардинал Юлиан, който твърдеше, че папата има право да разтурва клетвите, особено когато са дадени на врагове на християнското име”.

Освен Филипо Лоникоро, Бертрандон де ла Брокиер също намеква, че към 1430 г. София не е окончателно в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Ето какво съобщава той:

”Казаха ми, че на посланика (на Миланския дук) било поръчано да предаде на Турчина молбата на брат му, Миланския дук, щото от обич към него султанът да оставел на Сигизмунд, император на Свещената римска империя, Унгарското кралство, Влахия и България до София, а също и Босненското кралство, заедно с онази част от Албания, която държал и която зависела от Склавония… Посланикът[на Миланския дук] ми разказа, как последния път, когато Турчинът разбил императора, който обсаждал Голубац, господин Адвис, полски рицар, бил убит с 6000 власи. Тогава той, споменатият посланик, идвал от Турция, та се явил преди поражението. Той ми каза как се случило всичко и как Жан Висконти бил предупреден, че султанът наближава, как преди това бил преговарял с българите, за да се подчини на императора цяла България до София и да избият всички турци, намиращи се там, нещо, което императорът не желаел да предприеме”.
Дори има данни, че още през 1385г. София насочила поглед към сърбите за закрила от османците отколкото на Търновското царство. Това се казва от Евлия Челеби, според които през 1385 г. сърбите дошли на помощ на жителите на София, но били отблъснати от турците.
Най-вероятно в смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г., когато турската власт на Балканите е била силно разклатена и дори разнебитена, парализираните от страх местни владетели и феодали са организирали съвместни акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч и Свищов също са получили статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.
Но Османската Империя върнала моща си още по времето на султан Мурад II, а по времето на Мехмед II завоюването на Балканите достигнало до зенит.
”Като умрял, той (султан Мурад II) оставил сина си Мохамет като осми крал. Този в 1453 г., в последния ден на май, превзел Константинопол след 54-дневна обсада, напрягайки всички сили в последния пристъп. Също тогава му се предал богатият град Пера и стените му били разрушени.
Като овладял България и Расция (Сърбия), той завзел Смидеров, великолепния замък на Расция над Дунава. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация, проникнал в Щирия и в Австрия”.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево. Тази дата влиза в синхрон с факта, че овладявайки Константинопол, явяващ се християнска крепост в сърцето и едновременно в тила на османските владения в Европа и Азия, Мехмед ІІ се е почувствал обезопасен и е предприел политика на унищожаване на независимостта на владенията на балканските си васали. Така между 1453 и 1479 г. последователно са превзети оцелелите християнски държавици в континентална Гърция, повечето от егейските острови, Сърбия, Албания, Босна, Херцеговина, последните български крепости като Ловеч и Свищов, а Влашко, Молдова и Кримското ханство стават османски васали. В Мала Азия Мехмед ІІ ликвидира Караманския бейлик и Трапезундската империя.

Картата по-горе показва Балканите в периода около 1560 год, като ние виждаме как България, макар и да е обозначена на картата, е вече част от Османската империя.

***
В нашето съвремие безрезервно приеманите теории, тези и факти за историята на България постепенно се подлагат под съмнение, поради откриването на нови извори и източници. Такъв е и въпроса с окончателния край на Второто Българско Царство и завземането на българските земи от страна на турците през периода XIV-XV век. Макар и все още не официално признато от българските историци ние можем да приемем, че българската държавност е отстояла най-малко до 1413 година, та дори и до 1422 година когато умира последния цар от Второто Българско Царство – Константин. Дори, в бъдеще, ако се открият повече сигурни доказателства „летвата” може да се вдигне повече и за крайна година да се приеме някой по-късна от 1422. Но, както и да е, последните няколко реда бяха относно края на българската държавност, което не означава, че някои градове, като Кюстендил чиято самостоятелност била премахната след унищожаването на Велбъждската крепост от пълководеца Турхан през 1428 год, не са запазили някаква самостоятелност и свободия от страна на турците най-малко след 1396 година та чак до края на 50те години на XV век. След края на 50те години на XV век всички самостоятелни владения на Балканите са окончателно присъединени към Османската империя, като и от тогава започват хайдушките движения и поредицата от български въстания срещу османската власт

Използвана литература и източници

– Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в средновековна България (исторически справочник)

– Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VII-XIV век

– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)

– Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)

– Тютюнджиев, Ив. Българската анонимна хроника от XV в.

– Тютюнджиев, Ив., Павлов, Пл. Българската държава и османската експанзия (1369-1422).

– Павлов, Пл., Тютонджиев, Иван., Българската държава и османската експанзия (1369-1422)

– Павлов, Пламен., Цар Константин II Асен (1397-1422)

– Пламен Павлов и Д. Маринов, ”История на Лом и ломска околия“

– Павлов, Пламен „Българското средновековие – познато и непознато”
– Гюзелев, В., Божилов, Ив. История на България. Т. І.

– Иречек, К. История на българите (с поправки и добавки от самия автор). Под. ред. на П. Петров.

– Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. // Известия на Българското истор. дружество, кн. VII-VIII

– К. Костенецки, Житие на деспот Стефан Лазеривич
– Задморско пътешествие, дьо ла Брокиер, изд. 1968 г., писана 1432 г.
– Григорий Цамбак ,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“

– БАН (институт по История), История на България, том 3

– Турски извори за българската история

– Борис Караконовски в ст. „Превземането на гр. Ловеч от турците в 1474 година“, поместена в том 2 от поредицата с енциклопедичен характер „Ловеч и Ловчанско“

– ”История на Добруджа“ 3 том

– „Градът – история, етнология, култура“ (Троян 2007)

– Мутафчиев, „ История на българския народ”

– Руски хронограф от XIV век; Сръбски Бранковичев ръкопис; приписка от ръкопис N 125 от сбирката на Хилендарския манастир;

– Григорий Цамблак,“Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия“

– информация от интернет портали и страници; учебник по история за 12 клас от изд. Просвета, В. Гюзелев и др.;

Статията е написана от Владимир Иванов, 10 клас, Гимназия „Христо Ботев”, гр. Дупница

На 22 декември православната църква почита деня на Великомъченица Анастасия (Св. Чьорна).
Празникът на Света Анастасия спада към групата на регионалните празници. Той е разпространен главно в Родопския край.

Според едно житие от ІІІ век Света Анастасия е родена в Рим, но от рано остава сираче. На тригодишна възраст тя попада в един малък женски манастир край Рим, където е отгледана и възпитана в законите на ранното християнство. Като много от ранните християни и тя намира смъртта си след нечовешки страдания. Това става по време на управлението на император Валериан.

На този ден празнуват тези, които носят това име. Името на светицата има гръцки произход и означава възкресение.

Макар да е разпространен само сред населението в Родопите, на този празник се спазват някои строги забрани. На този ден жените не вършат никаква домашна работа. Според народните вярвания с лика на тази светица се персонифицира физическата смърт на човека. Поради това се спазват тези строги забрани. Старите хора вярват, че ако накоя стопанка не спазва това, то тогава нейния дом ще бъде сполетян от беда, т.е. това семейство ще се зачерни.

Може днес някои представи на нашите предци да ни се виждат смешни и неразбираеми, но те са представлявали техния мироглед, който ги е крепял векове наред.

Сатурналии (лат. Saturnalia) — при древните римляни бил празникът в чест на Сатурн, с името на който жителите на Лациум свързвали земеделието и реколтата. Той бил отъждествяван с гръцкия Кронос и считан за баща на Юпитер, Юнона и Нептун. Според легендите, в древни времена Сатурн управлявал Лациум и царстването му било време на любов, доброта, справедливост, всеобщо благоденствие и братство. През т. нар. ‘златен век’ – aurea aetas нямало господари и роби, хората били равни и щастливи.

Честването протичало през втората половина на декември – времето, когато завършвало жъненето. По времето на Сатурналиите /17 – 21 дек./ обществените работи били отменени, учениците не учили, забранено било да се наказват престъпниците. Робите през това време получавали допълнителни привилегии – те се освобождавали от повседневните си занимания, могли да носят pilleus /шапка-символ на освобождаването/, могли да се хранят от трапезата на господарите си и да носят техните дрехи и дори да ги командват.

Съществували своеобразни ‘закони за провеждането на Сатурналиите’, които не позволявали да се произнасят никакви други речи освен хумористични и забавни такива. Задължителна традиция била да се подаряват подаръци. При това богатите трябвало да подаряват на бедните, а на учените хора трябвало да се правят подаръци в двоен размер. Бедните хора, ако те били учени, трябвало да пратят за благодарност на богатия книга на някой древен автор или пък собствено съчинение. Богатият пък се задължавал да приеме подаръка и веднага да го прочете. Така писал за сатурналиите известният античен сатирик Лукиан.

В обикновеното римско семейство празникът започвал с жертвоприношение – заколвали прасе в чест на бога. Следвало гощавка, като роднините и приятелите си подарявали подаръци. Сред даровете имало восъчни свещи /cerei/ – символ на зимното слънцестоене /bruma/ и тестени или теракотени фигурки /sigillaria/ – посветени на бог Сатурн.

Обществените мероприятия започвали от храма на Сатурн на Форума, следвало религиозно пиршество, в което участвали сенаторите и конниците. Храмовете и сградите били украсявани с венци. Улиците били наводнени с тълпи от хора, навсякъде се викало Jo Saturnalia. Забавленията продължавали 7 дена

Професор Олаф Капер, археолог от Лайденския университет в Холандия, смята че може да е разрешил една от най-древните мистерии на древната история- какво се е случило с 50 хилядната армия на персийския крал Камбис II в египетската пустиня около 524г. преди христа.

Според гръцкия историк Херодот, Камбис II, най-старият син на Кир Велики изпратил армията си да унищожи оракула на Амун в оазиса Сива. 50 хиляди войни навлезли в Египетската западна пустиня близо до град Луксор. Някъде по средата на пустинята армията е била изправена пред пясъчна буря и унищожена. Въпреки, че много учени смятат историята за мит, аматьори както и професионални археолози са търсили за останките от персийски войници от десетилетия.

 Професор Капер така и не повярвал на тази история. „Някои хора очакват да намерят цялата армия, напълно екипирана в пясъците. Само, че опита е показал, че не може да се умре от пясъчна буря“. Професор Капер твърди, че армията не е просто изчезнала, а е била победена.

„Изследването ми сочи, че армията не е просто минавала през пустинята към Оазиса Дакла, а е била въвлечена в битка.

„Оазисът не е било мястото където войските на бунтовниеския египетски лидер Петубащ 3 са се намирали.“

“В крайна сметка той е нападнал от засада армията на Камбис 2, и по този начин е  успял от базата си в оазиса да завладее големи части от Египет, след което е коронясан за фараон в столицата, Мемфис.

Факта, че съдбата на Камбисовата армия остана толкова дълго време неясна се дължи вероятно на персийския цар Дарий I, който е прекратил египетския бунт с много кръвопролития 2 години след загубата на Камбис II.

“Благодарение на оскъдицата от информация, 75 години след събитието всичко което Херодот е успял да напише е било историята с пясъчната буря.“

През последните 5 години, професор Капер се е занимавал с разкопки в Амхейда и оазиса Дакла.

По-рано тази година той е дешифрирал пълния списък с титли на Петубастис III написани върху каменни плочки

“С това начинание парчетата от пъзела започнаха да се нареждат,“ казва професор Капер

“Плочките са индикация, че мястото където са намерени трябва да е било твърдина в началото на персийския период. След като комбинирахме това с информацията която имаме за Петубастис III, мястото на разкопките и историята на Херодот, можахме да разберем какво се е случило.“

Източник: www.sci-news.com