(864-27.V.927)

Кои са факторите за възхода на България при княз Борис I?

„Дълбокият мир“ между Византия и България, установен през 863 г, довел  до силно увеличаване на населението в българската държава, интензивно  строителство на църкви, манастири и граждански сгради, до  религиозно-културно обновление на българското общество. Заложени били  основите на бъдещо преуспяване и могъщество. България успяла не само  политически, но и в духовно отношение да сплоти около себе си  славянските племена на Балканския полуостров. Българската държава не  можела да не изрази своята нараснала мощ и жизненост в съперничество с  Византийската империя.
В края на IX в. Византия изпаднала в нова, твърде остра  вътрешнополитическа криза. Сблъсъците в редовете на нейната  аристокрация имали за прицелна точка императорския трон. Същевременно  нараснала отново арабската експанзия към нейните владения в Италия,  Мала Азия и на Балканския полуостров. Назрявали конфликти и с  българската държава. Натрупаните между двете страни противоречия в  редица случаи били изглаждани, но византийската дипломация не се  отказала от интригите срещу България, като настройвала печенегите,  сърбите и унгарците. Разплитането на възела от противоречия през  средновековието рядко ставало по мирен път.

Възкачване на Симеон на престола и начало
на неговото управление. Преславският събор (893)

През 889 г. поради тежка болест княз Борис I доброволно се оттеглил от  престола и се замонашил. Управлението на държавата преминало в ръцете  на неговия първороден син Владимир-Расате (889-893). Новият княз  изменил на политиката, водена от баща му, и направил опит за възвръщане  на езичеството в страната. Разрушени били някои християнски църкви и  били предприети гонения срещу духовенството. Подкрепен от своите верни  боляри и войската, княз Борис напуснал манастира и се разправил с  непокорния си син (893). Владимир бил свален от престола, ослепен и  хвърлен в тъмница. През същата година бил свикан събор, който утвърдил  детронирането на Владимир-Расате и за български княз бил провъзгласен  размонашилият се Симеон. Столицата била преместена от Плиска в Преслав.  За официален богослужебен и държавен език бил обявен славянският.
Новият български владетел прекарал младините си в Цариград, където в  прочутата Магнаурска школа получил високо образование и разностранна  култура. Неговите съвременници го наричали „полугрък“ и „нов Птолемей“  заради голямата му образованост. Изглежда, Симеон бил готвен от баща си  за глава на българската църква. Още в началото на Симеоновото  управление се изострили българо-византийските отношения. Император Лъв  VI (886-912) преместил тържището за български стоки от Цариград в  Солун. Този акт накърнил сериозно интересите на аристокрацията и на  търговците, защото се удължавал пътят и се увеличавали разходите им.  Преговорите за уреждане на възникналия спор не дали резултат.  Българските войски нахлули в Източна Тракия и постигнали бързи успехи  (894). За да се противопостави на победоносното им настъпление,  Византия наела като съюзници унгарците, които извършили две  опустошителни нашествия в Източна България. По време на второто те  обсадили за продължително време крепостта Дръстър (дн. Силистра), в  която се намирал и българският владетел. Престарелият княз Борис се  принудил повторно да напусне манастирската обител, да препаше боен меч  и да поведе българите за отблъскване на унгарските нашественици.  Последвали действия на византийската армия в Източна Тракия и на нейния  флот в дунавските устия. За да спечели време, княз Симеон повел  преговори за сключване на мир с империята. Разменената между него и  византийския пратеник Лъв Магистър Хиросфакт кореспонденция показала голямото остроумие на високообразования български владетел и изключителните му способности на дипломат. Междувременно с щедри  подаръци българите склонили печенегите да воюват на тяхна страна. Със  съвместни сили те внезапно нападнали оттеглилите се унгарци в техните местоживелища (между реките Днепър и Долни Дунав), разгромили ги и ги  принудили да се заселят в областта Панония (дн. Унгария).  Непосредствено след това българската войска нахлула в Източна Тракия,  удържала отново блестяща победа срещу византийците в битката при  Българофигон (дн. Баба Ески, Турция) и стигнала до Цариград (896). Византия поискала временно примирие, като изпълнила предявените от  българския владетел искания да върне тържището за български стоки в  Цариград и да плаща ежегоден данък на България.
Временно прекъснатите военни действия между двете държави били  възобновени. След редица успешни походи в различни краища на Балканския  полуостров, които достигали чак до Елада и Пелопонес, българите  най-сетне склонили да сключат мирен договор (904). Византия била  принудена да признае по-голямата част от българските завоевания: областта на юг от Странджа до Мидия; областта около Воден (дн. Едеса) и цяла Албания с изключение на Драчката област. Българо-византийската  граница достигнала на 20 км от Солун. Империята се задължила да изплаща  ежегоден данък на българите.

Цар Симеон Велики и мечтата му за Цариград

Кризата във Византия се задълбочила. Последиците от нея ставали все  по-големи и поради неуспехите й във войните срещу арабите. Очертали се  благоприятни възможности за налагане на българската военнополитическа  хегемония на Балканския полуостров. Като продължител на идеята на хан  Крум за превземането на Цариград Симеон Велики се опитал да я реализира  върху принципите на византийския универсализъм.

БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКИ  ОТНОШЕНИЯ

Из кореспонденцията на цар Симеон Велики с византийския пратеник Лъв Магистър Хиросфакт (Писмата са от 895-896 г.)
I писмо
„По-миналата година твоят цар се показа премного достоен за учудване,  като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не  само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко  време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща  за движението и хода на небесните тела. Ако това е истина, разбира се,  той знае и за пленниците; и понеже знае, той би могъл да ти каже дали  ние ще ги пуснем, или ще ги задържим. И тъй, обади ни едно от двете и  ако познаеш нашата скрита мисъл, то като награда както за  предсказанието, тъй и за пратеничеството, Бог ни е свидетел, ще получиш  пленниците. Здравей!“
II   писмо
,,Никак не позна, о, Магистре, бъдещето и тайната, нито ни написа това,  що си написал. А и твоят цар, прочее, който се занимава с небесните  движения, никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах — Бог ми е  свидетел — да възвърна пленниците. Обаче няма да (ги) върна, тъй като  ти не позна бъдещето и лъжливо помисли, че няма да бъдат изпратени,  нито можа да получиш награда за предсказанието. Здравей!“
III писмо
„О, Магистре Лъве, не съм обещавал за пленниците; нищо не съм ти  казвал; няма да ги изпратя и особено понеже не позна бъдещето точно.“

Цариградското правителство отказало да изпълнява условията на сключения  договор и през 913 г. българските войски обсадили Цариград.  Регентството на малолетния император Константин VII Багренородни  (913-959) повело преговори за мир, съгласило се да изпълнява  поставените му условия и признало на Симеон титлата „цар на българите“.  Във Влахернския дворец в чест на цар Симеон Велики и на неговите синове  бил даден тържествен прием. Някои извори дават основание да се приеме,  че там бил извършен и символичен обред на неговата царска коронация от  цариградския патриарх.

Византийската аристокрация смятала сключения договор за крайно  унизителен. Не след дълго империята отказала да го изпълнява и това  довело до възобновяване на военните действия. Създала се силна  антибългарска военна коалиция, в която влизали печенегите, унгарците и  сърбите. Във Византия войната, водена срещу България, била обявена за  свещена и пълководците дали клетва, че ще оставят костите си на бойното  поле, но ще победят.
Цар Симеон допуснал византийската армия да премине границата и й дал  решаващо сражение в равнината край рекичката Ахелой (при днешното  едноименно село, Бургаско), където тя била обсадена и поголовно избита  (20 август 917 г.).

Политическата и военната инициатива преминават изцяло в ръцете на цар  Симеон. През 913 г. той стига с войските си пред стените на  византийската столица, която обсажда от Златния рог до Мраморно море.  Провеждат се преговори, които завършват с унизителни за Византия  церемонии. Младият император Константин VII Багренородни, придружен от  седемте членове на регентския съвет начело с патриарх Николай Мистик,  посреща Симеон пред Влахернската врата, която се отваря само в  най-тържествени случаи. По установения за онова време ритуал на  българския владетел се признава царско достойнство. Следва тържествен  обяд, на който присъстват и двама от синовете на Симеон, в позлатения  императорски триклиниум, украсен с огромната мозаечна икона на  Богородица, покровителка на града, на която, както изглежда,  цариградските управници вече не разчитат. След официалния прием, на  който присъства столичната аристокрация, Симеон се завръща в страната  си., с многобройни и великолепни дарове“.

Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените  земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част  от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради  срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и  печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на  дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита  само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички  въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в  Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока,  известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на  империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в  империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу  България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската  държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на  този поход“.

И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник,  какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният  дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася  пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се  заклеват „да умрат едни за друг“. Но за да придадат по-голяма тежест на  моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след  като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа).  Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин  се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.

Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните  си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е  най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се  съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които  по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г.  предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска  шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена.  Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред.  Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си  крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги  унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават  бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от  стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и  пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други.  Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите  се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи  копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на  умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле.

Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български  левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на  ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да  я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той  наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към  подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на  дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е  резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да  полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го  повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо,  като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.

Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска  Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват,  за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска  полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от  неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да  устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е  единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.

Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която  тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги  застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не  са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.

Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали  гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един  други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие,  каквото от векове не било ставало.“

Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се  спасява с кораб, тъй като българите преследвали остатъците от разбитата  ромейска войска и овладели крепостта. Според Масуди, който дава числеността на двете войски, ромейските загуби били огромни. Спасили се  само две хиляди души. Това известие е в съгласие със съобщението на Лъв  Дякон, който посетил полесражението след половин век: „И сега още могат  да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била  посечена бягащата войска на ромеите.“

За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че  византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо  събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти недалеч  от Константинопол те били разбити.

Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър  Гойникович начело с кавхак Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да  заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав,  където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено  българско политическо влияние.

Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната  мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя. Сега Византийската империя, която непрекъснато е застрашавала българската  държава още от основаването й, според видния френски византолог Шарл  Дил е застрашена повече откогато и да било. А последвалите победи на  българската армия над ромеите дават основание на английския историк  Джон Дрейпър да сочи българите и арабите като най-силни и опасни  противници на Византийската империя през средновековието.

„При цар Симеон Велики (893—927 г.) — писа Васил Коларов — България  достигнала голяма военна мощ и високо културно развитие. Тя обхванала  целия Балкански полуостров и разпространила своята власт на север чак  до Полша и Моравия. Към този исторически период се отнасят думите на  Енгелс за българите като за „нация“, най-силна в средните векове.“

 „Славата на България“ 1985 г. Борис Чолпанов

Зародилата се по време на Крумовото властване идея за завладяването на  Цариград и ликвидирането на византийската власт над Балканския  полуостров придобила съвсем реални очертания. През 918 г. Симеон Велики  се самопровъзгласил за „император на ромеите“. Това бил сериозен удар  върху престижа на Византия и претенциите на нейния император, че заема  първенствуващо място в „семейството на владетелите и народите“. Възпитан във византийски дух и обладан от силни държавнически амбиции,  цар Симеон се стремял да се превъплъти в ролята на византийски  император и да създаде обхватна и универсална славяно-византийска  империя. За осъществяването на своите амбиции той бил готов да впрегне  всички сили на своя народ и да пролее потоци от кръв. Развоят на  събитията показал, че неговите планове се оказали не само нереалистични, но и изтощили премного жизнената енергия на българското население и породили сред него силно недоволство от нескончаемите войни.

Последното десетилетие от Симеоновото царуване било изпълнено с  непрекъснати и кръвопролитни войни срещу Византия, Сърбия, Хърватско и  печенегите.

Българските походи в Източна Тракия и към Цариград се редували с  нахлувания в Епир, Елада и Пелопонес. Симеоновите победоносни войски  стигнали чак до Коринтския провлак. Византийската власт на Балканите  изглеждала пред прага на пълно ликвидиране. Цар Симеон постепенно  осъзнал, че превземането на столицата край Босфора само с действия  откъм сушата е невъзможно. Нужна била подкрепата на голям флот, който  да я обсади откъм морето. Поради това бил потърсен съюз с арабските  халифати със средища Багдад и Кайро. Египетският халиф ал-Махди проявил  готовност за преговори, ала неговите пратеници и българските им  придружвачи били заловени от византийците.

  Цар Симеон изпраща пратеници до владетеля на Египетските араби Убайдаллах ал-Махди

Когато през 923 г. цар Симеон отново се намирал с войските си пред  Цариград, той, изглежда, вече бил достигнал вътрешното самопризнание,  че българската военна мощ е ограничена до стените на имперската столица  и там именно настъпвало нейното безсилие. При създалата се обстановка  той проявил желание да се срещне със съимператора Роман Лакапин  (920-944) и да преговаря за евентуален мир. Преди срещата, станала на  Златния рог, Симеоновата помпозна свита (част от нея била въоръжена със златни щитове и копия, а другата със сребърни) го приветствала на  гръцки език като „василевс на ромеите“. И ако след проведените  преговори българската войска се оттеглила от стените на византийската  столица, причините за това трябва да се търсят другаде.

През първата половина на IX в. българските ханове успели да обединят  „варварския“ езически свят срещу Византия, в началото на следващото  столетие византийският император сплотил „варварите“ срещу християнска Симеонова България. Особено често като оръдие на византийската  дипломация действала Сърбия. През 924 г. тя била завладяна от  българската войска. Това послужило като повод за война и срещу Хърватско, която се оказала несполучлива за българите (926). В разгара  на нови приготовления за последна и решителна битка с Византия цар  Симеон починал от сърдечен удар на 27 май 927 г.

Симеоновата столица Велики Преслав

Военнополитическите успехи на българската държава през Симеоновото  царуване били съпроводени и с разцвет в развитието на културата.  Причините за това се коренели в материалното възмогване на страната и в  стимулиращото въздействие на християнската религия и славянската  книжовност. Развитието на българската книжнина, архитектура и изкуство  през този период изиграло ролята на образец и голям исторически пример  за други славянски страни като Киевска Рус и Сърбия.
Нов етап в развитието на архитектурата и строителството по време на  Симеоновото царуване бележи ансамбловото изграждане на втората  българска столица Велики Преслав, извършено за 27 години. По  архитектурен план тя била сходна с Плиска, но Вътрешният и Външният град били оградени с високи каменни стени. Великолепният Симеонов дворец се откроявал със своите размери и монументалност. Масовото  строителство на църкви и манастири в столицата и нейната околност изменило архитектурния й облик. Уникална за Балканския полуостров била построената в началото на X в. кръгла „златна църква“, чиито основи  могат да се видят и днес.

   Кръглата черква в Преслав

Монументалното строителство не се ограничило само в столицата. Редица  внушителни църкви и манастири били издигнати в други краища на  държавата — Средец, Охрид, Девол и др. Някои от тях станали не само  средища на църковна и книжовна дейност, но и на изкуството и  художественоприложните занаяти. Нови явления в развитието на  българското изкуство били монументалната и миниатюрната живопис и  преславската рисувана керамика. Цар Симеон се стремял да превърне  Велики Преслав в „нов Цариград“ и в голям политически, културен и  църковно-религиозен център на Източна Европа.
 Корниз за стенна облицовка , Велики Преслав, 10в. НИМ

Симеоновият „Златен век“ на българската Книжнина

Най-голямото постижение в областта на културата по това време било  развитието и обогатяването на славянската книжнина. В центъра на  разгърналата се книжовна дейност стоял цар Симеон Велики. Под негово  ръководство били съставени три обемисти сборника — „Златоструй“, и два  други сборника, които имали характер на енциклопедии.

Във Велики Преслав се формирал кръг от бележити книжовници, между които  се откроявали Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски и  др. Сред тях със своята самобитност като творец се изявил Черноризец  Храбър. Неговата единствена творба „Сказание за буквите“ е блестяща  защита и възхвала на славянската писменост и книжнина, в която умело са  използвани исторически, богословски и логически доводи. Методиевият  ученик епископ Константин Преславски с беседите си в „Учително  евангелие“, „Историкии“ и със стихотворните си творби „Азбучна молитва“  и „Проглас към евангелието“ положил основите на няколко основни жанра в  българската и славянските литератури. Наумовият ученик Йоан Екзарх в „Шестоднев“ и „Небеса“ си поставил за задача да обясни богословските  схващания за сътворението на света. Старобългарската литература от  Симеоновия „Златен век“ притежава две характерни черти, които разкриват  нейното общославянско и общочовешко значение. Още в началото на своето  развитие тя не се ограничава в рамките на българската действителност, а  става литература с общочовешка тематика. Българска по своя език и  произход, тази книжнина е общославянска по широта и общоевропейска по  традиции.

Цар Симеон Велики в българската и европейската история

Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар  Симеон Велики се изявил като мащабна личност; с делата си той станал  пример за подражание на редица български и чужди владетели. Името му  останало вписано сред имената на най-видните европейски владетели. По  думите на известния византинист Георгий Острогорски цар Симеон е  „най-великият владетел, който средновековна България е познавала“,  Френският историк Алфред Рамбо го оценява по следния начин: „Цар Симеон  бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и  много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална  литература.“

Величието на цар Симеон се изразило не чрез неговите подвизи по  бранните поля и нереализираната му мечта за Цариград, а чрез онова,  което той и неговото обкръжение оставили като материално и духовно  наследство на средновековна България, онова, което носело в себе си  елементите на съзиданието.

БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРИ ЦАР СИМЕОН

Из „Шестоднев“ от Йоан Екзарх
„Когато някой плебей (странник селянин) и беден чужденец дойде отдалеч  към придворните кули на княжеския дворец (на столицата) и ги види, той  се чуди. И като пристъпи към вратите, чуди се и пита, а като влезе  вътре (във Вътрешния град) и види от двете страни постройки, украсени с  камък и нашарени с дърво и прочее, удивява се. Като влезе пък в двореца  (във Вътрешния град) и види високите палати и богато украсени (отвън)  църкви с камък, дърво и багри,а вътре с мрамор и мед,сребро и злато, не  знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго освен  сламени хижи, бедният, започва да губи ума си и им се чуди. Ако ли пък  му се случи да види и княза, седнал в мантия, обшита с бисер, със  златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и  увиснал на бедрото меч, а от двете му страни седнали боляри със златни  огърлици, с пояси и гривни, и когато се завърне в своята земя, ако  някой го попита: „Какво видя там?“,той ще рече: „Не зная как да разкажа  това,защото само със собствените си очи бихте могли достойно да се  начудите на тази красота и ред. Само който види от вас със собствените  си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре.  Защото собствените очи не лъжат никого. И макар понякога и те да мамят,  все пак те са по-верни.“

> Коя е най-великата империя на всички времена?
> цар Симеон І Велики или архонт Симеон

> Битката при р. Ахелой

> Българската епопея в двубоя с византийската империя

След Симеоновата смърт обстановката в Европейския югоизток силно се променила. Византийската империя се намирала отново във възход. Постигнала успех във войните с арабите в Мала Азия, тя успяла да укрепи позициите си на Балканския полуостров и да възстанови предишната си стройна военноадминистративна и църковна организация в различни области. Неуспели да реализират своята експанзия в Средна Европа, унгарците напирали към вътрешността на Балканите. Като значителен фактор в Източна Европа се издигнала Киевска Рус, която обединила около себе си източните славяни. Опитите на князете им да проникнат към Долния Дунав били възпирани от печенегите, които обитавали областите на север от дунавските устия и били непосредствени съседи на България.

Упадъкът на България

Дългите Симеонови войни имали отрицателни последици за обикновеното българско население. Цялата им тежест легнала върху плещите на селячеството. То поело издръжката на многобройната войска, давало тежки жертви по бранните поля и понасяло както бедствията на войната, така и тегобите от държава, църква и отделни господари. Още в края на Симеоновото царуване се почувствали симптомите на разложение и упадък в българското общество. Приживе цар Симеон Велики лишил своя първороден син Михаил от престола и го заставил да се замонаши. Негов наследник останал вторият му син Петър (927-969). След Симеоновата смърт срещу България отведнъж се опълчили всички нейни съседи, които в предишни години изпитали силата на българската военна мощ.
Още през първата година от царуването на Петър между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор. Византийците се съгласили да изплащат ежегоден данък на България, признали отново титлата цар на владетеля и и независимостта на нейната църква начело с патриарх. Българският цар се оженил за Мария Ирина, внучка на император Роман Лакапин. За пръв път византийска принцеса отивала в чужд владетелски двор. Това било голямо отстъпление от византийските принципи и свидетелство за значителните отстъпки, направени от империята в името на един траен мир с България.
Сключеният с Византия мирен договор предизвикал острата реакция на онези среди на българското болярство, които били за твърдо отстояване на политиката, предначертана и следвана от цар Симеон Велики. Срещу силното влияние на Византия в дворцовия церемониал дали израз двамата по-млади Симеонови синове Иван и Боян, които носели одежди според българския обичай, а не според дворцовия церемониал. През 928 г. Симеонови велможи, възглавявани от Иван, направили съзаклятие за сваляне на Петър от трона. Заговорниците били разкрити, а предводителят им — хвърлен в тъмница и принудително замонашен. След това бил изпратен на заточение във Византия. През 930 г. първородният Симеонов син Михаил напуснал манастира и с подкрепата на българското население от долината на р. Струма вдигнал въстание. Неочакваната му смърт довела до потушаване на въстанието.
Разприте за българския престол били използвани от сърбите, които след успешно въстание се освободили от българска власт (931). [Сръбският княз Чеслав откъсва от България завладените от цар Симеон І сръбски територии. С помощта на Византия и без да срещне някакво противодействие от българска страна, той възстановява княжеството и обединява сръбските племена. ]
Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава я отслабили и създали благоприятни условия за нашествия на нейните съседи. Унгарците нахлули в българските предели през 934 г. [Унгарците преминават през българските земи и навлизат в Тракия. След преселването им по долни Дунав основен обект на грабителските им набези са германските земи, но след голямото поражение, нанесено им през 955 от немския крал Отон І * (936-973), те променят посоката на набезите си към Балканския полуостров. Според някои съвременни медиевисти пътят им към Тракия е отворен от упадъка на България, но според други нахлуванията на юг от Стара планина вероятно стават със съгласието на българите. ], а впоследствие няколкократно подлагали на опустошение различни области, достигайки до Източна Тракия и до Солун. Печенегите опустошили североизточните български предели. Народното недоволство се засилило и взело различни форми. Силно се разпространило богомилското учение, което придобило характер на народно движение.

Византийците завладяват Източна България и столицата Преслав.

След като стабилизирала вътрешното си положение, Византийската империя ориентирала целенасочено своята политика към изостряне на отношенията с българската държава. През 967 г. българско пратеничество се явило в Цариград, за да получи ежегодния данък. Византийският император подложил на оскърбление пратениците и отказал да плати данъка. При разправата с българите той решил да вади кестените от огъня с чужди ръце. С щедри подаръци и обещания византийците склонили киевския княз Светослав да нападне България. През 968 г. русите нахлули в пределите на Отвъддунавска България, разбили противопоставилата им се българска войска и превзели 80 крепости.
Междувременно цар Петър се разболял. Управлението преминало за кратко в ръцете на дворцовата аристокрация, която потърсила помощта на Византия и печенегите, за да отстрани руската опасност. Двамата Петрови синове Борис и Роман, които живеели като заложници в Цариград, били освободени и се върнали в България. Борис II (969-971) бил коронясан за цар на мястото на неговия замонашил се баща. С новия български владетел Византия сключила договор, чрез който се задължила да му оказва помощ във войната срещу русите.
Междувременно княз Светослав бил принуден да се оттегли от българските земи поради това, че неговата столица Киев била обсадена от печенегите. Скоро той отново се появил с голяма войска в българските предели. Този път руските войски преминали на юг от р. Дунав и завладели важната крепост Дръстър. Въпреки многократните си настоявания българският цар не получил обещаната от Византия военна помощ. При създалата се обстановка Борис II се решил на единствения ход, който можел да спаси страната от завладяване: с русите бил сключен договор, насочен срещу Византия.
През 970 г. българските и руските войски под предводителството на княз Светослав нахлули в Северна и в Източна Тракия, стигайки чак до Одрин. В отговор на това византийският император Йоан Цимисхи (969-976) предприел поход срещу България. На 5 април 971 г. византийците успели да превземат столицата Велики Преслав, храбро отбранявана от българи и руси. Княз Светослав и войската му били обсадени в Дръстър. При известни условия той склонил да се завърне в родината си. След оттеглянето на русите византийците побързали да покорят и останалите български крепости. Североизточните български земи попаднали фактически под византийска власт.
На връщане от Дръстър Йоан Цимисхи минал през Велики Преслав, пленил българския цар и цялото му семейство, преименувал града на свое име — Йоанопол, и обявил покорените области за част от Византия.

*****************
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ

Из „История“ от Лъв Дякон (византийски монах и историк от X в. Съчинението му обхваща събития, станали през времето от 959 до 989 г.)
..А пък император Йоан, който се борил с руската войска в продължение на четири месеца, както бе съобщено по-горе, върнал Мизия на ромеите(…) После… с големи трофеи се върнал в Цариград. Там пред крепостните стени го посрещнали гражданите, които му поднесли венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни. (…) Като повел тържествено шествие посред града, украсен навред с пурпури и килими и окичен като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки,той влязъл в големия храм на божията мъдрост „Св. София“, произнесъл благодарствена молитва и посветил на Бога като пръв дар от плячката великолепната корона на мизите (българите). След това отишъл в двореца си,като водел със себе си Борис, цар на мизите, и му заповядал да свали знаците на царската власт. Те били следните: тиара, обвита в пурпур, и извезана със злато и бисери багреница и червени обувки. Самия него пък удостоил със сан магистър.“
**************************

Борба за освобождение на завладените български земи.

Западните български земи запазили своята политическа независимост и съхранили здравите традиции на българската държавна власт. Там се преместил патриархът на Българската църква.
Управлението на западните български области се намирало в ръцете на синовете на комит Никола — т.нар. комитопули Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. За защита на остатъците от Българското царство те се опитали да потърсят и чужда военна помощ. През 973 г. комитопулите проводили пратеничество при германския император Отон I (962-973) в Кведлинбург. Направен бил и опит за съюз с унгарците с антивизантийска насоченост. След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи комитопулите започнали на широк фронт активни действия срещу Византийската империя, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. През същата година загинали Давид и Мойсей.
През 976 г, като използвали размириците във Византия, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград и се отправили към България. На границата Борис II бил убит погрешка, а Роман успял да се добере до Видин и бил провъзгласен за български цар (976-991).
По време на пребиваването си в Цариград той бил скопен и не можел да има жена и потомство. Роман оставил военните и държавните дела изцяло в ръцете на той, а сам предпочел да се отдаде по примера на покойния си баща „на свят живот и църковни въпроси“. Така, по думите на византийския историк Йоан Скилица (XI в.), Самуил станал самовластен господар на цяла България. Макар и да не носел царската корона, той още от 976 г. насетне ръководел съдбините на Българското царство. По време на една битка цар Роман бил пленен от византийците и откаран в Цариград, където умрял. Българското болярство избрало и провъзгласило за цар Самуил (991-1014). За кратко време българите постигнали значителни успехи във възобновените военни действия срещу Византия.
Аарон обаче бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да заграби едноличната власт бил убит по заповед на Самуил заедно с цялото си семейство. По настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир бил оставен жив единствено неговият братовчед Иван Владислав.
Опитът на византийския император Василий II (976-1025) да превземе Средец претърпял неуспех. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата, известен като Българската клисура, отстъпващата византийска армия била обкръжена и подложена на безпощадна сеч; пленена била и императорската шатра с намиращите се в нея съкровища. След удържаната победа били освободени Източна и Отвъддунавска България. От стратегическа гледна точка през следващите години ударите били насочени към Драч и Солун. Българите навлезли дълбоко в Гърция и стигнали чак до Пелопонес.
При един от своите походи българската войска начело със Самуил била нападната из засада от византийците при р. Сперхей и понесла тежко поражение (996). Две години по-късно, за да осигурят своя тил, българите били принудени да насочат ударите си срещу разпокъсаните сръбски княжества. Те покорили адриатическото крайбрежие от Драч до Задар и княжествата Босна и Рашка.

Завладяване на България от византийците

Успехите на Византия във войните срещу арабите и Армения й дали възможност да прехвърли значителна част от войските си на Балканския полуостров. Император Василий II започнал упорити и системни походи, които целели обезсилването и завладяването на България. През периода 1001-1004 г. била превзета източната половина на Българското царство, а от западната част във византийски ръце попаднали важните твърдини Бдин (Видин) и Скопие. Част от българската аристокрация, подмамена от щедрите обещания на византийския император, предавала без съпротива крепостите. Поражението на Самуиловата войска в битката край Крета и предаването на адриатическата твърдина Драч в ръцете на византийците (1009) били тежки удари върху българската военна мощ.
През 1014 г. византийският император Василий II потеглил с голяма армия срещунм България. Тя била възпряна от българите в клисурата до крепостта Ключ (Петричко). На 29 юли съсредоточената там българска войска била обкръжена. Цар Самуил и синът му Гаврил Радомир едва успели да се спасят. Пленена била 15-хилядна българска войска. По заповед на византийския император на пленените български войници били избодени очите, като на всеки 100 души бил оставен по един едноок, за да ги води. Ослепените български войници били изпратени при българския цар. При вида на това трагично шествие цар Самуил получил сърдечен удар и след два дни починал (6 октомври 1014).
Безспорно цар Самуил е една от най-интересните и трагични личности в цялото българско средновековие. Византийският хронист Йоан Скилица (XI в.) го характеризира като „войнствен човек, който никога не знаел покой“. За Дуклянския летописец (XII в.) той бил онзи български цар, който водил „дълги войни с гърците и ги изгонил от цяла България“. Непоколебим защитник на независимостта на България и на свободата на българския народ, цар Самуил е сред онези владетели, които трайно са вписали името си в историята не само на България, но и на Европа.
С неговата смърт започнала мъчителната агония на Българското царство. Гаврил Радомир (1014-1015) не се оказал в състояние да предотврати разрухата и настъпилия разкол в редовете на аристокрацията. Византийците превзели последователно Прилеп, Щип, Острово, Воден и Мъглен. Тяхната дипломация успяла да внесе раздори и в царския двор. По време на един лов цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед Иван Владислав (1015-1018), който незабавно заел царския престол.
Със специално пратеничество новият цар изявил пред византийския император своето приятелство и готовност за подчинение. Ала Василий II не обърнал внимание на уверенията му и засилил офанзивата. Победата, удържана от воеводата Ивац в битката на Битолското поле (1015), била последната в епичния българо-византийски двубой. Цар Иван Владислав се опитал да отклони вниманието на византийците от столицата Охрид, насочвайки се към Драч, но под стените на града намерил смъртта си (1018) в един неразумен двубой с византийския стратег Никита Пигонит.
Сред българската аристокрация ясно се разграничили и противопоставили две групировки. Начело на първата, която била за незабавна и пълна капитулация пред византийския император, стояли царицата, патриархът и управителят на вътрешната област. Групировката, която била за водене на борбата докрай, се възглавявала от престолонаследника Пресиян и Самуиловите воеводи Ивац и Никулица.
През март 1018 г. император Василий II потеглил на своя последен поход за завладяването на България. Той се отправил към столицата Охрид, характе-ризирана от Йоан Скилица по следния начин: „Охрид бил столица на България, там се издигали дворците на българските царе и се съхранявали богатствата им. Като отворил съкровищниците, императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и 100 кентинария (византийски монетни едичици) сечени пари от злато. Всичко това той изразходвал за заплата на войската.“
Превземането на Охрид не означавало покоряване на България. В някои области съпротивата срещу византийците продължавала. Последни защитници на независимостта на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг и Сермон.
Император Василий II Българоубиец на два пъти отпразнувал най-тържествено своя триумф: първия в „Св. Богородица“ на Акропола в Атина и втория път при завръщането си в Цариград, когато начело на неговото шествие били поставени българската царица, нейните синове и дъщери и пленените или предалите се български боляри. Покоряването на България той смятал за най-голямото постижение на своя живот. Това намерило отражение не само в историческите съчинения, но и във византийското изкуство.
В дългогодишния двубой с Византийската империя българският военен и човешки потенциал силно се изтощил и обезкръвил. През последните години на своето съществуване ранносредновековното Българско царство освен това се изолирало в международен план и не можело да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения в българското общество и особено в редовете на царстващия род и аристокрацията още повече обезсилвали съпротивителните му възможности и играели отрицателна роля при организиране на действията срещу Византия.
Събитията на Балканите в края на Х-началото на XI в. са окачествени от известния френски византинист Гюстав Шльомберже като „византийската епопея“. Всъщност те са „българската епопея“ в двубоя с Византия. Със завладяването на България и на разпокъсаните сръбски княжества „за пръв път целият Балкански полуостров от славянското му заселване отново се намирал под византийски скиптър“ (Георгий Острогорски). Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, забавила задълго развитието на българското общество и държавност.

> Векът на цар Симеон Велики (893-927)

> България (ХII – ХV в.)