Още преди освобождението в българските земи се появява периодичният печат. Започват да се печатат български вестници и списания, които обаче са списвани и редактирани от български възрожденци и революционери. Такива са : „ Дума на българските емигранти ” – издаван и редактиран от Христо Ботев, „ Цариградски вестник ” – основан и редактиран от Иван Богоров, „ Гайда ” – български сатиричен вестник издаван от Петко Славейков.
Но нещата се променят след руско-турската война.
Много от младите българи завършват престижни университети в чужбина. Наред с икономическите, правните или медицински науки много будни българи следват филология и журналистика.
С появата на професионалисти нивото на българската журналистика се вдига.
В този период започват да излизат множество вестниците сред които са: „Млада България ” – издаван от Димитър Ризов, „ Независимост ” – редактиран от Петко Славейков, „ Държавен вестник ” – издаван „Пряпорец ” – официален орган на демократическата партия. Негови активни сътрудници са Григор Василев и Андрей Ляпчев.
Освен в София вестници се появяват и в останалите части на страната. Добруджанския край не прави изключение.
Добруджанската преса се развива с бързи темпове.
В периода между двете световни войни се появяват много местни печатни издания.
Те отразяват политическата и икономическа обстановка в Добруджа и като цяло България.
Особено активни са добруджанци след Ньойския договор от 1919г.
Това е напълно естествено като се има предвид последвалите ньойския договор събития.
В периода 1919-1938г. излизат доста вестници и списания. Сред тях са имената следните : „Добруджански глас”, „Добруджанско знаме”, „Добруджански куриер”, „Свободна Добруджа”, „Добруджанско слово” и списанията – „Добруджански преглед”, „Отечество”, „Огнище”, „Прелом” и други.
Съдбата на Добруджа и на нейното население от двете страни на Дунав е основната тема в добруджанския печат.
Чуждата политическа власт предизвиква вълна от недоволство сред българското население в Южна Добруджа.
Повторната румънска окупация кара много българи да напуснат родните си места и да се заселят в свободните територии на България. Създава се един емигрантски кръг във Варна, София и другите големи градове.
Те формират две големи землячески групи.
Тези добруджанци, които се заселват във Варна започват да издават вестник „Добруджански вести”, който за съжаление бързо прекратява своята дейност. Той излиза в периода 11. VІІІ – 21. ХІ. 1919г.
Добруджанските бежанци, които се заселват в столицата също започват да издават свой печатен орган. Те издават двуседмичника „Родна Добруджа”. Негов редактор е Драгомир Пачев.
Едни от най-видните добруджански журналисти са: д-р. Петър Вичев – редактор на вестниците „Добруджанско знаме” и „Свободна Добруджа”, Любен Станчев – редактор на вестник „Добруджански куриер”, Печо Господинов – редактор на списание „Антимовски хан” (В момента списание „Антимовски хан” излиза като издание за живопис и култура –http://www.antimovski-han.org/).
Тяхната политическа и гражданска позиция предизвиква недоволството на ново установилите се румънски власти.
Но най-големи главоболия за новата румънска власт предизвиква дейността на айдемиреца д-р Петър Вичев. Той взема дейно участие в антирумънските брожения на българите.
През късната есен на 1919г. в София се провежда първия Велик Добруджански събор. Той се провежда в дните 21-25. ноември. На този събор се обединяват двете големи революционни организации на южните добруджанци. Това са Добруджанската организация и Централния Добруджански народен съвет. Новосформираната организация приема името съюз „Добруджа”. За неин председател е избран д-р Вичев.
Дейността на д-р Петър Вичев се следи както от българското правителство, така и от румънските окупационни власти.
Бездействието на българските политици и и недоволството на румънските власти в Южна Добруджа създава впечатление, че добруджанското население е обречено.
Добруджанската общественост в това число и д-р Вичев обвиняват правителството и парламента в национално предателство. В очите на народа бездействието на родния ни политически елит е свързан с тайни договорености, които остават скрити от погледа на обикновените българи.
Политическата и гражданска позиция относно Добруджанския въпрос принуждава председателя на съюз „Добруджа” да напусне родния си Добруджански край.
Доктор Вичев се заселва в столицата на царство България – София. Той не е единствения. Голяма част от добруджанските общественици последват неговия пример. Така именно тези хора създават списание „Родна Добруджа”.
Там той продължава своята политическа дейност, поради която постоянно е преследван от властимащите.
Обвиненията към министър-председателя Андрей Ляпчев относно поредното арестуване на д-р Вичев са документирани в стенограмата на 50-то заседание от ІV редовна сесия на ХХІІ народно събрание.
От трибуната на народното събрание съмишленика на д-р Вичев – Христо Калайджиев отправя обвинение към премиера и неговия кабинет.
„Х. Калайджиев (раб): (От трибуната) Г. г. народни представители! Г. министърът на вътрешните работи, бидейки на тясно по въпроса за безработицата, който въпрос се повдигна сега, намери за нужно да отговори сега на нашето питане за д-р Вичев, което е от друго естество и което няма нищо общо с въпроса, който се повдигна.
Министър-председател А. Ляпчев: Ако го оттегляте, няма да Ви отговарям.
Министър В. Моллов: Значи, не щете да Ви се отговаря на питането.
Х. Калайджиев (раб): Не го оттеглям. Ние искаме да ни се отговори, но начинът, по който иска сега да ни отговори на това питане г. министърът, е особен.
Г. г. народни представители! Питането се касае за известния на българското общество публицист и журналист д-р Вичев. … ”
Официалната версия относно задържането на Вичев е свързана с неговите убеждения, но истината е друга.
„ За да бъде изпратен д-р Вичев в затвора е послужил следният повод: преди 7—8 месеца той е издал една преводна брошура от Г. Бройдо върху националния и колониален въпрос. При издаването на брошурата полицията е взела три екземпляра, прегледала ги е и никакви последствия — нито я инкриминирва, нито пък задържа д-р Вичева. След 7—8 месеци, казвам, след като брошурата е почти разпродадена, хващат Вичева и право в затвора.
това се е доказвало много пъти и сега наново се подчертава с арестуването на д-р Вичев и изпращането му в затвора. Защото, очевидно, с арестуването на д-р Вичев, като един от водачите на добруджанското движение и като председател на лигата за борба против империализма, се е целило именно да се попречи на борбата на добруджанските маси за национално освобождение и, следователно, да се окаже косвена подкрепа на заробителите на добруджанци, на ромънската олигархия и същевременно да се попречи на борбата против империализма от страна на българските работници и селяни и на бежанските маси.
Това е, според моето дълбоко убеждение, целта, която се гони с арестуването на д-р Вичев, това е политическият смисъл на този акт. … ”
Доктор Вичев, Любен Станчев, Печо Господинов, Матей Бончев – Бръшляна и редица други журналисти и общественици се борят за свободата на Южна Добруджа и нейното връщане в пределите на България.
Въпреки политическия натиск върху добруджанската общественост от страна на българските и румънски власти, те не успяват да пречупят българската интелигенция в Добруджанско.
Част от българската добруджанска интелигенция заплаща с живота си свободата на Добруджа.
Все пак целта е постигната. На 25. ІХ. 1940г. Южна Добруджа е върната на България.
Защо военната история трябва да се изучава в цивилни висши учебни заведения? Това е основният въпрос, на който всеки историк, дръзнал да се занимава с проблемите на войната, трябва да може да даде отговор. Отговорът на въпроса, обаче, съвсем не е толкова прост и ще отнеме малко повече място.
Истината е, че военната история е една изключително проблематична материя, която изисква комбиниране на познания и методика от няколко различни сфери на познанието – стратегия, тактика, икономика, социална история, антропология и дори биология. Всеки, който смята че проблемите приключват със зазубрянето на няколко дати и сухото изброяване на цифри на загинали и на разходи, похарчени за воденето на тази или онази война , се намира в сериозна заблуда. За да можем да разберем войната, трябва най-напред да разберем хората, които я водят – техните стремежи, техните традиции, техните отношения с останалите народи. Следващата стъпка е да преценим възможностите на отделните воюващи страни – техният човешки потенциал, финансовите им възможности, ресурсите с които разполагат, както и броят съюзници, които имат на своя страна. Едва след като знаем всички тези неща, можем да преценим хода на военните действия, който се изразява не само в начина, по който си взаимодействат армиите, но също така и на начина по който си взаимодействат бюрокрацията, военните и местното население. Битките сами по себе си са важни, но не по-малко важна е адекватността на логистиката, възможността за управляване на окупираните територии, както и правилното разполагане на гарнизони и контролни пунктове с цел запазване на спечеленото или контриране на по-нататъшна офанзива. След приключване на военните действия, историкът следва да анализира резултатите от водените сражения, нивото на логистична поддръжка, загубите – човешки и материални, както и спечелените и загубените територии. На базата на тези и други критерии, историкът дава своята оценка за разгледаната война. Но работата му не свършва до тук. Дипломатическите маневри, които предхождат, съпътстват и следват един конфликт са неразделна част от него, също както и причините, поводите и следствията от войната – било то социални, икономически, стратегически или дори религиозни.
Вече видяхме, че изучаването на една война е свързано с доста странична работа, без която изследването на конфликта остава непълно и незадоволително като качество. Но нека погледнем монетата и от другата й страна. Можем ли да изучаваме историята, без да познаваме добре войните? Можем ли да твърдим, че познаваме историята на един народ, без да познаваме конфликтите, които често пъти са предрешавали съдбата му? Можем ли да твърдим, че разбираме човешкият вид, без да познаваме мотивите на една група хора да избива друга група хора, преследвайки определени цели? Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен, но нека дадем няколко примера, за по-неубедените ни читатели. Възможно ли е да познаваме средновековното общество, без да познаваме отношението му към войната? Не, не можем, защото цялата структура на това, както и на предходните и следващите общества е базирана на войната. Защо? Много просто, социалната йерархия на античността, Средновековието и Модерната епоха се основава на мястото на индивида на бойното поле. Повечето титли и част от служебните длъжности произлизат именно от бойното поле, а повечето военни изпълняват и цивилни длъжности във време на мир. Типичен пример е Таблицата на Ранговете в Русия, където всички дворцови и светски титли са приравнени към съответните армейски чинове. Друг много важен момент от развитието на всяко едно общество и държава е посоката, в която се изразходват средствата, събирани чрез данъци, мита и т.н. Както е добре известно, само до преди два века, държавите често са харчели по над 50% от годишния си бюджет за поддържане на ариите, а дори и през последните 200 години, този процент остава доста висок чак до 1989г. Нещо повече, до въвеждането на модерните комуникации, войните са един от основните методи за трансфер на информация в световен мащаб. Колониалните експедиции, Кръстоносните походи и междудържавните конфликти са все събития, които служат като проводници на културен обмен между различните общества. Не бива да пренебрегваме и ролята, която войната играе в културното формиране на едно общество. Култът към войната е едно от най-древните и устойчиви религиозни течения. Боговете на войната, техните служители и ритуалите, свързани с култовите им обреди са неизменна част от всяко общество.Ще дам само няколко примера. Древно персийският бог-войн Митра се превръща в едно от най-почитаните божества в древността. Култът му се разпространява от Хиндокуш до Британия и се превръща в един от фундаментите на новата световна религия – Християнството. В самото християнство, макар и пацифистично по своята идея, светците-войни – Георги, Михаил и Гавраил са едни от най-почитаните фигури, отстъпващи само на Светата Троица и Дева Мария. Не на последно място, в Исляма, идеята за свещена война – джихад, насочена както към самия индивид, така и срещи неверниците има централно място в религиозната доктрина.
Нека се върнем на основният въпрос – Защо военната история трябва да се изучава в цивилни висши учебни заведения? Надявам се по-горните параграфи да са хвърлили лъч светлина върху важността на военната история за развитието на цялостното историческо познание. За добро или зло, войната е една от най-древните форми на обществена проява и през последните (поне) пет хилядолетия е неизменна спътница на човечеството. Не е възможно явление, което толкова време е определяло хода на човешкото развитие, непрекъснато стимулирайки технологичното развитие на човешките общества, да остане без своето заслужено място в сферите на интерес на науката История. Не е редно да се опитваме да разбираме историята на хората, без да разбираме историята на войните, които са водили.
За съжаление, тази нужда от развитие на цивилната военна история в България остава все още слабо позната. Разбира се, военните академии преподават предмет „Военна история” като задължителна част от своята програма, но извън техните нормативно ограничени граници, шепата цивилни, които се занимават с тази проблемна материя, са по-скоро любители отколкото професионалисти. Казвам любители в добрия смисъл на думата – хора, за които водещ е личният интерес и желанието да научат повече, но хора, които не са имали възможността да получат методологическо обучение за това как да подходят към проблемите на военната история. Именно това е причината, в България военна история да се пише рядко и още по-рядко да се публикува. По-голямата част от достъпната литература е преводна или директно чуждоезична, а що се отнася до редовното обучение по история, то войните са недоглеждани и оставяни за четене у дома от страна на студентите. Това, обаче, не означава че липсва основа, върху която да се гради. Поколение след поколение, хората, които не са пряко свързани с армията, но имащи интерес към военната история събират колекции от книги и документи, обменят опит по сбирки и форуми или организират различни събития и възстановки. Отделно от това съществуват военно-историческите институции, които могат да дадат необходимият опит и методологоично познание. Това, което до скоро липсваше, беше желанието от страна на студентите да потърсят тези вече съществуващи основи и да се опитат сами да разрешат един проблем, за който вече повече от 130 години цивилното висше образование не е дало решение.
Именно тук идва мястото да се кажат няколко думи за инициативата, наречена Клуб „Военна История”. Историята на тази инициатива започва преди три години с една поредица от идеи, съставени от трима студенти на Софийски Университет и насочени към подобряване на качеството на образованието в Исторически факултет. Поради ред причини тези идеи нямаше как да видят бял свят, но инициативата остана и от всички предложени нови курсове, ние се съсредоточихме върху един – военната история. Какво ни подтикна да изберем точно тази тематика? Истината е, че на голяма част от конфликтите, отнасящи се до периодите, покрити в бакалавърската програма по История не се отделя достатъчно внимание и са оставени за самоподготовка или като четиво за любознателните. Ние решихме, че поради вече споменатите причини, военната история не бива да бъде пращана на заден план и съставихме програма, целяща създаването на предмет „Военна История на България”, който да покрива определен брой семестри от бакалавърската програма, както и възможността за цялостна магистратура – „Военна История”, която да създаде първите цивилни специалисти в историята на Софийски Университет. Една такава стъпка, разбира се, предполага сериозна материална и административна подготовка и нейното реализиране остава нашата финална цел. Но за да се случат големите неща, първо трябва да се направят малките стъпки. Първата стъпка вече беше направена преди почти година със създаването на Кръжока по военна история, под патронажа на проф. др. Искра Баева. Успехът на Кръжока беше несъмнен – множество сбирки, неочаквано висока посещаемост от страна на студентите, множество разгледани проблеми и въпроси, обхващащи Средновековието, Новото време и Съвременната епоха. Именно на базата на Кръжокът, ние решихме да създадем Клуб „Военна История”. Защо клуб? Причината за промяна на името е колкото козметична, толкова и идейна. Целта ни през настоящата академична година е, да провеждаме ежеседмични сбирки, посветени на теми, организирани в два модула и представляващи една цялостна програма. Клубът, също така, дава възможност за по-трайно привличане на заинтересованите не само студенти, но и частни лица, за които вратите на нашата аудитория са широко отворени.
Какви са следващите стъпки? От тук нататък сме решени да вървим само напред и да преследваме основната си цел – превръщането на военната история в част от програмата на Исторически факултет на Софийски Университет. Този път е несъмнено дълъг и изисква множество междинни етапи да бъдат реализирани. На първо време обмисляме създаването на клубни карти, организирането на различни инициативи – дебати, изложби, включването ни в семинари и конференции и въобще всяка дейност, която ще ни помогне да популяризираме обучението по военна история. Не на последно място, ние ще се стремим да потърсим партньори в нашите начинания, както от страна на официалните институции, така и от частни инициативи, каквато е списание „БГ Наука”.
В заключение искам да благодаря на редакторите на списание „БГ Наука”, за това, че ни предоставиха трибуна за популяризиране на нашите идеи, както и за ценните съвети, които ни дадоха по време срещите ни. А що се отнася до ползата от изучаването на военната история, то смятаме, че в свят, който само за последните шест месеца стана свидетел на три нови конфликта, е необходимо войната да бъде изучавана и разбирана. За свое мото избрахме римската пословица Si vis pacem, para bellum (лат. „Ако искаш мир, готви се за война”), защото само тези, който са подготвен за войната, могат да я предотвратят.
Битката при Пловдив и краят на българо-латинското противостояние
Големите битки на България не са само победни, макар българското оръжие и победи да са сред най-съществени исторически фактори за съществуването на България. За българските загуби се знае по-малко, а те са с исторически и геополитически ефект, не по-малък от победите.
На първи август 1208 г. в Пловдивското поле завършва една бурна и много оспорвана военна кампания, започната от цар Борил. С това недългата, но доста драматична история на конфликтът на новото Българско царство и новата Латинска империя, тръгва към своя край.
През 1204 под ударите на западните кръстоносци пада Константинопол и на балканската сцена се появява един нов и много силен играч, така наречената Латинска империя, наричана още Нова Франция или Франция на Изток. Почти веднага след създаването си тя влиза в тежък конфликт с България, която 20 години след възстановяването си като държава усилено търси международно признание. Отвхърлили през 1205 г. предложенето на цар Калоян за съюз и директно предявили претенции към България като към византийско наследство, латинците не само обричат и себе си, и България на изтощително противостояние, но и с един замах заличават дългогодишните дипломатически усилия на Калоян и заиграванията му със западния свят и с папата за признаване на Българското царство. За огромно съжаление на французите в лицето на цар Калоян те се сдобиват с един изключително силен и умел враг. Известно е унищожителното поражение при Одрин, което нанася цар Калоян на надменните рицари чието самочувствие стигало дотам да заявяват, че даже небето да падне ще го задържат на върховете на копията си. Всъщност, освен че нанася поражение цар Калоян извършва и неоценима услуга на Латинската империя, убивайки некадърния Бодуен, а на негово място на трона в Константинопол се възкачва брат му Анри*. Неговият военен талант е толкова значим, че съвременниците му го сравняват с бога на войната Арес. Именно той спасява империята от предстоящата катастрофа и и осигурява няколко десетилетия живот. Пак той успява да отвърне на удара при Одрин и поне донякъде да възвърне престижа на западните рицари в битката при
В България също настъпват промени. Понякога необузданият, но иначе голям държавник и дипломат български цар Калоян загива при Слоун през октовмри 1207 г. и България губи могъщ политически лидер. Замества го аристократът Борил, чиито държавнически и военачалнически качества скоро ще бъдат поставени на сериозно изпитание.
През лятото на 1208 цар Борил начело на голяма армия от българи и кумани навлязъл в Тракия и започнал да я опустошава. Император Анри, който тъкмо се бил завърнал от солунското кралство побързал да събере всички свои войници които могъл в Силиврия, откъдето французите потеглили за Одрин. Когато узнали за това българите ,които опустошавали този район, събрали цялата заграбена плячка и пленените ромеи (които мислели да поселят в Мизия) и започнали отстъпление към Боруй**. Французите яздили по техните следи и скоро доближили Боруй, дълбоко навътре в българска територия без да срещнат никаква съпротива. Там те се остановили на лагер в очакване на последващи заповеди от императора. В това време, българите след като се погрижили богатата плячка и пленниците да бъдат прехвърлени през Балкана, започнали да се подготвят за бойни действия. Една нощ българите тайно се промъкнали до френският лагер който не бил укрепен. На зазоряване те станали и нападнали французите. Изненадата била пълна, за бой бил готов само авангарда който незабавно се построил в боен ред за да отбие нападението. Главните сили започнали да се построяват в боен ред зад авангарда, но българите имали твърде голям брой добре обучени стрелци които ги засипали със стрели. Загубите били твърде значителни, тъй като французите още не били облекли броните си и били слабо защитени. В това време куманите обходили по фланговете авангарда и нападнали главните сили. В настъпилата неразбория били убити много французи, сам императорът бил хванат с ласо и съборен от коня. След това куманина започнал да го влачи по земята към своите, за да го вземат в плен. Спасила го единствено съобразителността на рицаря Лиенард който с меча си срязъл въжето, а след това с тялото си, облечено в тежка броня, прикрил императора от куманските стрели. Когато главните сили заели боен ред, французите започнали отстъпление на запад, понеже авангарда не издържал българският натиск, а и вече нямало смисъл да се стои под Боруй.
Отстъплението на запад било свързано с много трудности, валял дъжд и пътищата били покрити с дълбока кал, освен това българите следвали ариегарда на минимални дистанции и силно го притискали. Анри многократно се притичвал на помощ с главните сили, за да не бъде изтребен ариегарда. След 12 дни на тежки боеве и изнурителни преходи (дъждът не преставал и французите подгизнали до кости, а и пътищата били непроходими от кал) достигнали Пловдив и се разположили на лагер на 3 км северно от градът за да се укрият в него при нужда. Изпратени били фуражири охранявани от 3 бойни отряда. Българите веднага ги нападнали с големи сили и започнала битка. Виждайки че ще бъдат избити Анри вдигнал цялата френска армия и заповядал атака. Когато ги видели българите побързали да отстъпят. Французите от своя страна също се оттеглили в лагера си.
Още същата привечер французите забелязали близо до лагера построената в боен ред българска армия. Макар и силно уморени, французите се въоръжили и се построили в боен ред срещу българите, и така стояли до залез слънце. Опасявайки се от утринна атака още по тъмно французите излезли от лагера си и се построили в боен ред срещу българите. Денят бил първи август 1208 г. Според Анри дьо Валансиен българите били 33 000 души разделени в 36 отряда, французите имали 15 отряда от по 20 рицаря, а в императорския – 50***. Първи започнали битката куманите, които вихрено нападнали французите и ги засипали със стрели. Французите бързо отбили удара и минали в настъпление. Поучени от горчивия опит при Одрин, този път настъпвали бавно за да запазят бойният си ред. Не съзнавайки че французите не влизат в капан, цар Борил заповядал атака и цялата българска армия се стоварила върху французите. Тъй като царската гвардия разполагала с най добрите коне и била най добре екипирана излязла леко напред и с пълна сила се врязала в императорския отряд в центъра. Битката била жестока и кръвопролитна, много скоро благодарение на солидното си въоражение французите взели надмощие и започнали да притискат българите. Виждайки че планът му се е провалил цар Борил започнал отстъпление. Когато крилата още не встъпили в бой видели отстъплението на царския отряд също започнали да се оттеглят. Скоро отстъплението се превърнало в бягство на север. Анри помислил, че това е хитрост с цел французите да разтеглят редиците си. Той заповядал настъплението да продължи, но внимателно, за да не се разбърка бойния ред.
Благодарение на това българите лесно и бързо се отделили от французите и продължили отстъплението си. Борил имал намерение да стегне армията си и да мине в атака, но видял че латинците продължават настъплението си в сгъстен строй. Осъзнавайки че битката е провалена той заповядал армията да продължи отстъплението си към прохода Турия****, добре знаейки че французите не ще посмеят да преследват българите в планината. Същевременно куманската конница получила заповед да прикрива отстъплението.
Скоро латинците се убедили, че българите бягат и започнали преследване. В подножието на прохода цар Борил заповядал на куманите да нападнат французите които вече застигали българите. Районът бил хълмист и горист и не дал възможност на французите да използват тежката си конница както трябва. Битката била тежка и кръвопролитна и само численото надмощие спасило французите от пълно поражение. В това време българите вече се били изтеглили и куманите получили заповед да прекратят битката и да се изтеглят. Французите не посмели да ги преследват и куманите необезпокоявани се изтеглили.
Французите не посмели да преследват българите в планините, а се изтеглили в Пловдив. След това император Анри заминал за Родопите, за да воюва с деспот Алексий Слав. Обаче деспотът не желаел да воюва, а предложил съюз, като той се ожени за незаконната дъщеря на Анри. В началото Анри силно възмутен от това нахалство искал да съсече наглия българин, но неговите съветници го разубедили. Те посочили че Борил е най силния им врат и ако се сдобият с още един враг при това българин може да способвстват за съюз между цар Борил и Алексий Слав което се оценявало като най голямата възможна заплаха. Именно затова предложения съюз бил приет.
Битката при Пловдив всъщност може да се разглежда като финал на военната кампания на България към земите на бившата Византия. Битката е и края на кампанията на новият цар Борил, опитващ се да продължи военното дело на Калоян на юг. Последиците от тази битка са фатални за държавното усилие на новото бълграско царство на юг. Ще трябва да мине повече от десетилетие и на българския престол да седне Иван Асен II, за да се поправят нещата. След смъртта на Калоян и стратегическото поражение при Пловдив, в България се засилват регионалистични тенденции, като някои местни феодали обявяват самостоятелност. Настъпва известен държавен разпад. Деспот Алексий Слав, за когото се смята че е син на цар Петър ІV, отцепва Родопите и организира там своя държава. Във Видин неизвестен по име роднина на цар Калоян, използвайки куманска помощ се обява за самостоятелен владетел. Войната с него е тежка и изтощителна и ще струва твърде скъпо на България. Подобна е ситуацията и със Стрез, който успява да завладее Македония и да се утвърди като независим владетел на обширни български земи.
Битката при Пловдив е използвана максимално добре от император Анри, той впряга всичките си сили да развие от тази битка някакъв стратегически успех, съизмерим с битката при Одрин. Всъщност такъв няма, но затъналия в борби със своите роднини цар Борил вече няма възможност да поднови настъплението си в Тракия и така България търпи едино много важно стратегическо поражение. Забележителната по онова време западноевропейска воинска традиция бележи една от сериозните си победи в кампанията на IV-тия кръстоносен поход.
* Анри Фландърски, втори император на Латинската империя, по-малък брат на Бодуен (Балдуин), граф на Фладрия и граф Хенегауски, син на граф Балдуин V Хенегауски и Маргарита I Елзаска, р.около 1174 във Валансиен, Франция, починал на 11.06.1216 г. в Солун. Наследил на престола на Латинската империя брат си, успешно утвърдил властта на империята с поредица от войни с българите и с Никейската империя и със съюзи с местни феодали. Женен за сестрата на цар Калоян Мария. Смята се за най-успешния император на Латинската империя.
**дн.Стара Загора
*** по всяка вероятност с всеки от рицарите воювал отрядът му от пехотинци и сержанти; общата численост трудно може да се установи, но вероятно е по-малка от тази на българите;
****вероятно около дн. с.Зелениково, област Пловдив
Политическата и военната инициатива преминават изцяло в ръцете на цар Симеон. През 913 г. той стига с войските си пред стените на византийската столица, която обсажда от Златния рог до Мраморно море. Провеждат се преговори, които завършват с унизителни за Византия церемонии. Младият император Константин VII Багренородни, придружен от седемте членове на регентския съвет начело с патриарх Николай Мистик, посреща Симеон пред Влахернската врата, която се отваря само в най-тържествени случаи. По установения за онова време ритуал на българския владетел се признава царско достойнство. Следва тържествен обяд, на който присъстват и двама от синовете на Симеон, в позлатения императорски триклиниум, украсен с огромната мозаечна икона на Богородица, покровителка на града, на която, както изглежда, цариградските управници вече не разчитат. След официалния прием, на който присъства столичната аристокрация, Симеон се завръща в страната си., с многобройни и великолепни дарове“.
Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход“.
И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг“. Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.
Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г. предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле.
Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.
Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.
Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.
Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало.“
Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се спасява с кораб, тъй като българите преследвали остатъците от разбитата ромейска войска и овладели крепостта. Според Масуди, който дава числеността на двете войски, ромейските загуби били огромни. Спасили се само две хиляди души. Това известие е в съгласие със съобщението на Лъв Дякон, който посетил полесражението след половин век: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.“
За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти недалеч от Константинопол те били разбити.
Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с кавхак Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович. забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние.
Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя. Сега Византийската империя, която непрекъснато е застрашавала българската държава още от основаването й, според видния френски византолог Шарл Дил е застрашена повече откогато и да било. А последвалите победи на българската армия над ромеите дават основание на английския историк Джон Дрейпър да сочи българите и арабите като най-силни и опасни противници на Византийската империя през средновековието.
„При цар Симеон Велики (893—927 г.) — писа Васил Коларов — България достигнала голяма военна мощ и високо културно развитие. Тя обхванала целия Балкански полуостров и разпространила своята власт на север чак до Полша и Моравия. Към този исторически период се отнасят думите на Енгелс за българите като за „нация“, най-силна в средните векове.“
Австрийски пътнически параход, извършвал рейсове по р. Дунав главно между Оршова и Галац. Построен през 1851 в Будапеща, от 1858 носи на носа си бюста на своя патрон – австрийския фелдмаршал от чешки произход Йосиф Венцел Радецки (1766-1858). При пътуването му към Виена на 16 и 17 май 1876 от различни дунавски пристанища (Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле, Каратия и Бекет) на него на групи се качват, преоблечени като градинари, четниците от четата на Хр. Ботев. На 17 май войводата на четата Хр. Ботев настоява капитанът на парахода Дагоберт Енглендер да спре парахода на българския бряг при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата слиза на родния бряг и поема пътя към Стара планина.
Параходът е бракуван през 1918 и унищожен през 1924. През 1964-1966 с доброволни средства от българските деца параходът е построен отново по запазени чертежи и превърнат в музей, открит в чест на 90-годишнината от подвига на Ботевата чета.
1. Христо Ботйов* из Калофер
2. Давид Теодоров Враца
3. Никола Курото,байрактар Джумая
4. Георги Апостолов Стара Загора
5. Никола Обретенов Русе
6. Войновски, офицер Габрово
7. Иваница Данчев Свищов
8. Перо ……… Македония
9. Петър Йорданов Търново
10. Йордан П. Инджето Търново
11. Сава Пенев Търново
12. Кирил Ботйов Калофер, брат на Христо Ботйов
13. Прокопий Дянков Свищов
14. Йордан Кършовски Елена
15. Поп Сава Катрафилов Елена, бивш свещеник
16. Анастас Алексиев Свищов
17. Димитър Иванов Севлиево
18. Димитър Калев Габрово
19. Христо Тодоров Калофер
20. Петър Маринов Ловеч
21. Димитър Дишлията Сливен
22. Георги Матев Свищов
23. Сава Савов Враца
24. Митьо Ангелов Враца
25. Сава Димитров Враца
26. Йовчо х. Петров Котел
27. Сава Димитров Тетевен
28. Руско Робов Котел
29. Иван Кожухаров Ченге(Айтоско)
30. Иван Христов с.Делиорман
31. Кольо Черкезът с.Бяла Черква
32. Кънчо Скорчев Трявна
33. Христо Иванов Сопот
34. Петър Иванов Ловеч
35. Сава Младенов Тетевен
36. Христо Иванов Габров. колиби
37. Ица Лазаров Ловеч
38. Петър Левски Карлово
39. Тонко Биволчето с.Микра
40. Кольо Семов с.Микра
41. Тодор Стойков с.Микра
42. Един турски арнаутин Албания
43. Петраки Жеорджеско Македония
44. Едно 17 годишно момче Лясковец
45. Христо Лазаров ?
46. Неделчо Тончев Търново
47. Димитър Кутев Сливен
48. П. Боев с.Микра
49. Димитър ? Чирпан
50. Димитър ? Берковица
51. Вълчо Македонецът Македония
52. Никола Майнов Ловеч, словослагател на Ботйов
53. Пенчо Христов с.Микра
54. Васил Петков с.Микра
55. Дяко Йонков с.Гложене
56. Илия Милчев с.Гложене
57. Васил Ненчев Тетевен
58. Атанас Горов Пещера
59. Спас Соколов Тулча
60. Н.Кючуков Сливен
61. Стоян Ловчалията Ловеч
62. Стефанаки Савов Враца
63. Марко Бошнаков Враца
64. Митьо Цветков Враца
65. Петър Ванков Свищов
66. Коста Апостолов Свищов, Коста и Георги Апостолови са братя
67. Георги Апостолов Свищов
68. Тинко Христов Карлово
69. Никола Сопотлията Сопот
70. Пенчо Сопотнянецът Сопот
71. Христо ? Севлиево
72. Върбан Господинов Русе
73. Теофан Раданович Петербург, Русия, твърдял че е княз
74. Един бошнак Босна
75. Димитър Тодоров Нова махала, Габрово
76. Димитър Икономов Троян
77. Курти Чобанинът Кара Омур, Силистренско
78. Илия Чобанът Кара Омур, Силистренско
79. Димо ? с.Атмаджалий, Силистренско
80. Стефан Попов с.Бесарабово, Русенско
81. Васил ? Троян
82. Тодор Илиев Ловеч
83. Пенко Гачев Ловеч
84. Иван Докторов Ловеч
85. Никола Астарджиев Ловеч
86. Марин Петков Тетевен
87. Станчо Василев Тетевен
88. Славко Иванов Тетевен
89. Иван Тонев Тетевен
90. Христо Дачев Тетевен
91. Тончо Кунчев Тетевен
92. Пенчо Минков Калофер
93. Хаджи Бенчо Плевен
94. Иван Стойков Сопот
95. Хаджи Георги Гръблата Тулча
96. Стойко Фучеджи Тулча
97. Христо Аврамов Тетево
98. Тодор Стоянов Неврокоп
99. Стоян Стайков Якоруда
100. Антон Стоянов Призрен
101. Янко Атанасов Неврокоп
102. Димитър Ночов Пирдоп
103. Нено Иванов Смолско, Златишко
104. Димитър Кючюкът Егри паланка
105. Григор Костов Неврокоп
106. Кръстьо Андреев Карлово
107. Георги Андреев Карлово
108. Илия Видулов Карлово
109. Ангел Тодоров Разград
110. Димитър Казакът Сливен
111. Хаджи Костадин Сливен
112. Антон Македонецът Охрида
113. Илия Лазаров Локорско?
114. Владимир Тодоров Мачин
115. Христо Клинков Етрополе
116. Пенчо Атанасов Ловеч
117. Атанас Димитров Оряховица
118. Досе Дюлгеринът Дряново
119. Никола Димитров Г. турчета, Бяла черква
120. Михал Каназирски Болград
121. Димо ? Калофер
122. Михал ? Браила
123. Васил Стоянов Троян
124. Ангел Стоянов Панагюрище
125. Христо Гецов Етрополе
126. Атанас ? с.Радино
127. Иван Попов Калофер
128. Никола Попов Калофер
129. Янко Боянов Оряховица
130. Христо ? Калкандере
131. Иванчо ? Сливен
132. Ганчо ? Дряново
133. Драган Иванов с.Правец
134. Киро ? Търново
135. Марко Атанасов Браила
136. Цанко ? Казанлък
137. Георги Христов Карлово
138. Никола ? София
139. Атанас ? Самоков
140. Никола ? Търново
141. Н.Нанов с.Руска Бяла, Врачанско
142. А. Иван Чартазанов Оряховица
143. Антон ? Габрово
144. Никола ? Габрово
145. Антон Черногорецът Подгорица
146. Александър х.Димитров с.Аладаглии, Сливенско
147. Петър Паскалов с.Глушник, Сливенско
148. Стефан Газибаров Сливен
149. Петър Дюкмеджиев Карлово
150. Младен Павлов Видин
151. И. Цанев Тетевен
152. Захарий Петров Трявна
153. Неделчо Цанев Сухиндол, Севлиевско
154. К. Хараламбов Котел
155. Стоян Войвода Стара Загора
156. Христо Стоянов с.Боженци
157. Пенчо Мончев с.Калугерово, Търновско
158. Васил Троенчето Троян
159. Пенчо ? Котел
160. Иван Кръстев Русе
161. Анастас Джумалиев Севлиево
162. Стефан П. Димитров Габрово
163. Пенчо Стаменов с.Мирково
164. Тодор Минков с.Сараня
165. Атанас П. Рахаилов Шумен
166. Маринчо Ников Шумен
167. Коджа Иван Моканецът Добруджа
168. Малкият Иван Силистренско
169. Сава Букурещлията ?
170. Нено Иванов Габровско
171. Пенчо ? Троян
172. Йовчо ? Силистренско“
Името на Христо Ботев и на брат му Кирил Ботев са транскрибирани Ботйов, както е било възприето тогава, така са се подписвали самите те.
Бююк джамия е най-голямата в София, може би и една от най-старите. Тя е интересна с постройката си и с предназначението си сега- музей, но е минала и през други времена…
Тя е внушителна по обем квадратна постройка. Четири колони я разделят на 9 равни части (квадрати). На всеки от тези квадрати на покрива съответства по едно оловно кубе. Това разположение на кубетата придава тържественост и спокойствие на монументалната сграда. Отвътре стените са изрисувани с орнаменти, характерни за мюсюлманското декоративно изкуство. Изграждането й започва при султан Мехмед II (1451–1481), завоевателя на Цариград, върху основите на античен строеж. Завършена е около 1474 г. Наречена е Шехид Мехмед паша джами, но сред населението става известна като Голямата джамия. Осветена е след смъртта на султан Мехмед II през 1494 г. – по времето на султан Баязид II. Сградата е трикорабна, като средният кораб е по-висок. При строежа е използвана клетъчна зидария от камък и тухли, характерна за късното средновековие (всеки камък е обграден в квадрат от тухли). Северната и южната врата са направени по селджукски тип, със стрелковидни форми, което напомня джамиите от времето на султан Мурад II в Бруса. По-късно около джамията издигат ансамбъл от медресета (мюсюлмански богословски училища) на Коджа Махмуд паша. Той трябва да е бил богат и бележит човек, защото с неговото име споменават и самата джамия, както и една махала, хан, медресе и водохранилище. За Бююк джамия разказва Евля Челеби през ХVII в.: с деветте си покрити с олово кубета „в София няма по-голям храм от нея…” Релефно изработеният надпис на масивната стара дървена врата гласи: „Бързайте за молитва, без да губите време, бързайте, покайте се, преди да умрете.” По време на Руско-турската война джамията е използвана за болница. По-късно тук се настанява държавната печатница. Мислело се дори сградата да се използва за театър, но на това се възпротивил Стефан Стамболов: „Ние не можем да превръщаме джамията в карагьозчийница! Какво ще кажат, ако научат в Цариград.” Избрано е най-доброто за момента решение – в джамията се нанася Народната библиотека. Преместването е посрещнато одобрително от турското население в София, както се изказал Джансъзов, статистик в Министерството на финансите, пред Константин Иречек: „Сградата е превърната в китабхане (книгохранилище), което според турците е свещено място.” Библиотеката е една от първите институции, които се изграждат в младата българска държава – още по време на руското управление се създава Софийска публична библиотека (по-късно Народна библиотека). Още тогава се предвижда към нея да се уреди „музей за старини”. Първоначално библиотеката се намира в близост с княжеския дворец, който се помещава в бившия турски конак (където през 1873г. е съден Васил Левски). За началните стъпки на институцията разказва първият й библиотекар Иван Б. Шумков, ученик на Кръстьо Пишурката и другар на Васил Левски. След разпускане на Великото народно събрание в Търново княз Александър Батенберг дошъл в библиотеката, придружен от Марин Дринов, Константин Стоилов и Трайкович и се разпоредил тя „да се пренесе в Бююк джамия в разстояние на една седмица, понеже е долепена до двореца”. Заповядал и да се отпуснат 10–15 войници на директора Георги Яковлев Кирков, както и сандъци и коли за ускоряване на работата. Пренасянето станало в края на 1879 г. Със специален акт Министерството на народното просвещение предоставя на библиотеката и на Държавната печатница сградата Бююк джамия. Официалното откриване на библиотеката в джамията е на 2 март 1880 г. Пак Иван Шумков разказва: „…около 7000 лв. похарчих, за да поправя и разпределя една трета част от джамията на стаи и удобна за библиотека.” За това приспособяване вторият директор на Народната библиотека Константин Иречек пише до Марин Дринов: „Библиотеката се намира в една дървена малка хата (индийски wigwam), поставена вътре във великолепна „Голяма джамия”, нещо много смешно за нас, европейците a la Liliput. „На друго място пише: „…сутринта 3/15 юли 1880 г. с Елмера посетих библиотеката джамия… Почти влажно. Проектът за етаж пропадна… Огромните масивни стълбове като в бирария…” Иречек е имал проект джамията да се преустрои в два етажа, всеки със седем зали, а около нея да се направи малък парк. Той смятал, че в така преустроената сграда може да се помещават Народната библиотека, музеят, Министерството на народното просвещение, Книжовното дружество и пр… Днес същата сграда може да изложи едва 1/5 от материалите на фонда, които притежава Националният археологически музей. Още на следващата 1881 г. обаче започват оплаквания от негодността и нехигиеничните условия за работа в сградата. Управата на Народната библиотека пише до Министерството на народното просвещение, че с приближаване на лятото влагата в зданието се усилва, сградата влияе вредно върху здравето на служителите… Един случай от живота на известния български поет Григор Пърличев (преводач на „Илиада”) потвърждава лошите битови условия. След превръщането на Габровската класическа гимназия в реална Пърличев е назначен от 1 юли 1880 г. за младши помощник в Народната библиотека. Щом влязъл в джамията, той се изплашил от мрачността и влагата и веднага си подал оставката. В молбата си до министъра той пише: „Удушителната влажност, следствие на плътните стени, ще опропасти в най-кратко време здравето ми уже изнурено от възрастта и труда.” Григор Пърличев е освободен от длъжността на 15 септември 1880 г. и е назначен за учител в Битоля. Не след дълго Народната библиотека е преместена от Бююк джамия. В началото на 1893 г. Народният музей, дотогава отдел към Народната библиотека, се обособява като самостоятелно учреждение, със своя администрация и директор – чешкият учен В. Добруски. За самостоятелна сграда на музея се определя Бююк джамия. Извършва се реконструкция. В същия стил са пристроени помещения за канцеларии и за отоплителна инсталация през 1895 г. За 5 години всички археологически материали, които се пазели дотогава на различни места в града, се преместват в Бююк джамия. Официалното откриване за посетители е на 18 май 1905 г. в присъствието на княз Фердинанд и на министъра на просвещението Иван Шишманов. През 30-те години към сградата са пристроени две нови зали (към Народната банка) и административни помещения (към ул. „Леге” и бул. „Стамболийски”). Въпреки непривлекателните условия и трудностите музеят се помещава вече 111 г. в Бююк джамия.
Азизие джамия – една от малкото останали във Варна
Известната на варненци Азизие джамия се намира на днешната улица „Ангел Георгиев“. Датата на построяването й не е изяснена. Преди време имало възпоменателна плоча, която днес липсва. По думите на районния мюфтия джамията е строена през 1795 г., но това не е сигурно, тъй като по това време тя би била на пусто място извън очертанията на крепостната стена. Най-вероятно джамията е строена след построяването на новата крепостна стена, когато в този район е образувана новата Татар махлеси. Джамията носи името на султан Абдул Азиз, който дошъл на власт през 1861 г., и с чиито средства е построена. Известно е, че той посетил Варна през 1867 г. Както всички джамии Азизие е построена така, че стената кибла да сочи към Мека. От архитектурна гледна точка тя е ниска еднопространствена джамия, със скатен покрив, в средата на малък двор. На западната стена, вдясно от входа се издига минарето. Самото минаре е с квадратна основа, която след нивото на джамията преминава в кръг. На върха, конзолно изнесено е шерефето – балкона от който мюеззина призовава мюсюлманите на молитва. След 9 септември, както и множество други храмове джамията е оставена неподдържана, вследствие на което през 1976 г. се срутва покривът й. Ремонт е започнат едва през 1990 г., а редовни молитви започват да се четат след две години. Скорошният ремонт е оказал влиянието на сегашния облик на джамията. Интериорът е семпло оформен, но съгласно ислямските канони. Преди да се влезе в молитвения салон се минава през малко предверие, в което има мивки за ритуално измиване и етажерка за оставяне на обувките. Самия молитвен салон е с традиционна квадратна форма, чийто под е застлан с килими. Подът се възприема от молещите се като огледало, до което човек докосва чело и се оглежда с благоговение и чистота. Салонът се отличава с това, че е много светъл и за разлика от християнските храмове без почти никакви украси. Изографисването на човешки образи е недопустимо, затова в правоъгълни пана има калиграфски текстове от Корана, а на кръгли табли са изписани имената на Аллах и пророка Мохаммад.
Аналог на християнския олтар в джамията е михрабната молитвена ниша. По канон, погледнато от вратата, тя е в посоката на Кааба – най-свещеното за мюсюлманите място, намиращо се в Мека. Самият михраб е с аркообразна форма, оформена в дебелината на стената и отворена към салона. Единствено във варненската Азизие джамия михрабът е украсен със златна врата от каабата в Мека. В дясно от нишата, издигнат от десетина стъпала е мимбарът. Над входната колоната е разположен балкон, в който по правило, зад декоративни решетки е мястото за молитва на жените. Днес там са устроени няколко канцеларски помещения.
Кулшумлу джамия
Куршумлу джамия в гр.Силистра е деклариран паметник на културата от местно значение. Тя е един от архитектурните модели на Мимар Синан. Сградата е строена през първите десетилетия на 16-ти век. Описана е в пътеписите на Евлия Челеби в средата на XVII в. След Томбул джамия в Шумен и Ибрахим паша в Разград, Куршумлу джамия е третата по значение в Северна България. Тя отразява нaй-добре майсторството на Османските архитекти. Името си получава от оловните листове, с които е покрит куполът и. Първият ремонт на сградата е през 1630 г. от учениците на архитекта Синан, както това е отбелязано на специална мраморна плоча, вградена в дясната външна стена. Стенописната украса датира от 1730 г. – 1800 г. и е изключително професионално изпълнена. Джамията е построена точно в центъра на тогавашния град Силистра, с шадраван пред нея. Тук се събирала общността за молитва, за изслушване на проповедта и за обсъждане на общи въпроси. Ето как в близост възниква вакърски комплекс, който насърчава развитието на търговията в региона. Както всяка джамия, строена през Османска династия, Куршумлу Джамия е насочен към Мека. Тази ориентация е посочена на южната стената чрез михраб. Украсата на Куршумлу джамия се съсредоточава най-вече в пода , покрит с килими и в богато изработените, и рисувани стени и тавана.Украсата на вътрешните стени е от цветни камъни в зидарията над прозорците и вратите. Темите, избрани за украса на стените са цветя /рози, карамфили, лалета.
Джамията в Джене
Голямата джамия е необичайна сред джамиите в Западна Африка с това, че мястото, на което е построена, преди това не е било свещено, а там е имало дворец. Повечето останали джамии са построени на местата на конични кирпичени или каменни съоръжения, символизиращи духовете на предците. Някои изследователи на ислямската архитектура считат, че впоследствие тези форми са интегрирани в архитектурата на джамиите в Мали, като Голямата джамия е най-известният пример. На мястото има джамия от построяването на първоначалната сграда, поръчано от Кои Кунборо през 1240 г., още преди разцвета на Джене при империите Мали и Сонгай. Амаду Лобо, който превзема Джене през Тукулорската война, нарежда оригиналната джамия да бъде разрушена през 1834 г.. Той счита, че първоначалната сграда, която е преустроен дворец, е прекалено пищна. Единствената оцеляла част е ограденото гробище на местните видни личности. Копие на оригинала е завършено към 1896 г., но впоследствие отново е разрушено, за да бъде построена сегашната сграда.Строителството на сегашната Голяма джамия започва през 1906 г. и вероятно е завършено през 1907 или 1909 г.. Строителството е ръководено от водача на зидарската гилдия в Джене, Исмаила Траоре. По това време Джене е част от колонията Френска Западна Африка и французите вероятно оказват политическа и икономическа подкрепа за строителството, както на джамията, така и на близката мадраса.Стените на Голямата джамия са изградени от печени на слънце глинени тухли, наричани ферей и глинен хоросан. Покрити са с мазилка от глина, която придава гладкия изваян вид на сградата. Стените са дебели между 41 и 61 см. Дебелината е различна в различните части на стената — по-високите участъци са по-дебели, за да поддържат по-голямото тегло. Снопове палмови клони са вградени в сградата, за да намалят напукването, предизвиквано от рязката промяна във влажността и температурата, както и за да се използват като готово скеле за годишните ремонти. Стените изолират сградата от топлината през деня и до вечерта поглъщат достатъчно топлина, за да поддържат джамията топла през нощта. Улуците от керамични тръби се издават навън от покрива и насочват водата далече от стените.Молитвената стена кибла на Голямата Джамия е обърната на изток към Мека и гледа към градския пазар. Централен елемент на киблата са трите широки четвъртити минарета, издаващи се от главната стена, поддържана от осемнайсет контрафорса. Всяко минаре има вити стълби, стигащи до покрива, завършващи с коничен купол с щраусово яйце на върха. Половината от джамията е покрита с покрив, а другата представлява открит молитвен двор. Покривът се поддържа от деветдесет дървени колони във вътрешната молитвена зала. Вентилационните отвори на покрива са покрити с керамични капаци, позволяващи издигането на топлия въздух от сградата и проветряването на вътрешността. Молитвеният двор се намира зад покритата част и е ограден от север, запад и юг със стени. Той е ограден с аркада от вътрешната страна на стените. Вътрешната стена на аркадата е накъсана от дъговидни отвори с височина 15 м, позволяващи преминаването между двора и аркадата.Повредите от водата, най-вече при наводнения, са основно съображение за Траоре при планирането на строежа. Годишното прииждане на река Бани превръща Джене в остров, а необичайно високи води дори заливат части от града. Голямата джамия е построена на издигната платформа с площ около 5600 м, която досега я предпазва и от най-силните наводнения. Джамията е един от най-важните ислямски образователни центрове в Африка през Средновековието. Хиляди ученици изучанат Корана в мадрасата на Джене. Историческият квартал на Джене, заедно с джамията, са обявени през 1988 г. от ЮНЕСКО за част от Световното културно и природно наследство. Макар че има много джамии, по-стари от сегашното превъплъщение, Голямата джамия остава най-забележителния символ както на град Джене, така и на Мали.
Новата Голяма джамия в Гранада
Малко повече от 500 години след предаването на Гранада, се построява новата джамия в Гранада. Отварянето на джамията съвпада с появата на исляма в Западна Испания, като цяло и в Европа в частност, през последната четвърт на XX в. И по-специално с един момент на криза и изключителна чувствителност що се отнася до исляма. В този период всичко свързано с тази ралигия се представя, като силна конфронтация на две противоположни понятия- тероризъм и толерантност.
За да бъде построена тази джамия, на едно толкова значимо място, трябвало да се преодолеят множество пречки – свързани най-вече с администрация. Някои от препятствията били подобни и с други джамии – лошо финансиране, технически проблеми, проблеми с издаване на лицензи и разбира се, появата на корупция. Този проект има своята дълбока чувствителна същност водена от нуждата да бъде преодоляна браждебността към исляма,пуснала корени още преди 500 години в Гранада. В началото имало много хора,които заради възгледите си не позволили да бъде построена тази джамия. Битката стига до там,че се намесва Върховният съд ,но реактивно настроените срещу проекта загубили делото. Така през юли на 2003 г. строежът на джамията бил започнат. Това се приело, като огромен успех от местните мюсюлмани.
Неочаквано, но местното християнско население приело джамията на Албаисин и дори регионалните власти приели с гордост постройката. Много хора започват да смятат,че присъствието на мюсюлманска общност в района не бива да бъде причина за неразбирателство или напрежение. Заради самата джамия идвали все повече поклонници, което довежда до обогатяване на града след 2003 г.
Джамията в Гранада е отворена за всички,а в нея идват да се молят мюсюлмани от цял свят. Това разбира се не бива да е повод да се смята, че джамията не е европейска по същност. Главната инициатива е поета от испанските мюсюлмани,които финансират и проекта.
Ораганизатор и създател на джамията е Шейх Абдул Кадир ас-Суфи, създател на най-голямото ислямско движение в Европа в края на XX в. Най-много поклонници има от Испания,Англия, Швейцария, Италия, Босна и Херцеговина и Германия.
И тук, както и в много джамии ,построени в немюсюлманска земя (пр. България) се появява вапросът как може една джамия да е Дом на исляма в една такава земя? Функциите, които би трябвало да изпълнява – творческо и молитвено място – трябва да се съобразят с държавата,местните структури и, разбира се се изисква квалифицирани хора,които да знаят местния език, за да могат да бъдат в полза на хора, които се интересуват.
Поради структурата си джамията се нуждае от добро ръководство. Испанските мюсюлмани дори въвеждат динар и дирхам, като валута. А всичко това се ръководи от един човек. Общността има емир. Този емир дава поста на някой, който да управлява джамията, но и този човек е подчинен на емира в обществото. Новата джамия в Гранада поставя началото и е една от малкото ислямски институции, които се стремат към отвореност. Самото общество, което се моли в нея смята за свой дълг да приема и други хора, да направи джамията в общ център за публикации, творчество – да не става расово ограден или национален участък.
Джамията в Албаисин се характеризира с една изключителна архитектура.Стените й отвън са изцяло бели, подобно на типичната испанска архитектура. На пръв поглед има формата на християнски храм, но вътрешността й е типична за джамия – с надписите от Корана, типичните декорации по тавана,нишата михраб и, разбира се стената кибла. Една от странностите в джамията е кулата й-която има функциите на минаре, но формата й е типична за църковните камбанарии. Впечатляваща част от комплекса е дворът, отворен за всички,който е изпълнен с дръвчета и фонтан с типичната осмоъгълна конструкция.
В този ред на мисли джамията в Гранада е важна от гледна точка на нуждите на ислямското общество днес, когато настроенията срещу религеята са много силни. Тя показва, че в джамията не се учи само за война и кръвопролития, а тя е част от самата държава и равна на всяка една религиозна структура.
Ето защо Новата голяма джамия в Гранада е толкова важна – тя показва, че обществото може да бъде толерантно, а мюсюлманите да не се отделят от него.
Това също е от моята дипловна работа. Това са сборни джамии. Малко прекалих с тази тема – ще пиша и за други неща.
ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ
КOHCTИTУЦИЯ HA БЪЛГAPCКOTO КHЯЖECTBO
(Приета на 16.04.1879 г.; изм. на 15.05.1893 г. и 11.07.1911 г.;
отменена с Конституция на НРБ, приета от ВНС на 4.12.1947 г., ДВ, бр. 284 от 06.12.1947 г.)
74. Зaтвopи и пpeтъpcвaния пo къщятa мoгaтъ дa cтaвaтъ caмo cпopeд пpaвилaтa, кoитo ca излoжeни въ зaкoнитe.
75. Никoму нe мoжe дa ce нaлoжи нaкaзaниe, кoeтo нe e уcтaнoвeнo oтъ зaкoнитe.
Мъчeния, пpи кaквo дa e oбвинeниe cъщo и кoнфиcкувaнье нa имoтъ, ce зaпpeщaвaтъ.
76. Акo би ce пoявили някoи cъбития, кoитo би мoгли дa нapушaтъ oбщecтвeннaтa бeзoпacнocтъ, тo Князa мoжe дa cпpe въ цeлo Княжecтвo или въ oтдeлни мecтa дeйcтвиeтo нa 73 и 74 члeнoвe, нo зaдължaвa ce дa внacя тaкиви cвoи pacпopeждaния зa пoтвъpждeниe въ Пъpвoтo Нapoднo cъбpaниe.
77. Чacтни пиcмa и чacтни тeлeгpaфичecки дeпeши cъcтaвятъ тaйнa и ce бpoятъ нeпpикocнoвeнни. Отгoвopнocттa нa длъжнocтнитe лицa зa нapушeниe тaйнaтa нa пиcмa и дeпeши щe ce oпpeдeли пo ocoбeнъ зaкoнъ.
Дeлъ VII
Зa нapoднoтo учeниe
78. Пъpвoнaчaлнoтo учeниe e бeзплaтнo и зaдължитeлнo зa вcитe пoддaнници нa Бългapcкoтo Княжecтвo.
Дeлъ VIII
Свободaтa нa пeчaтa
79. Пeчaтa e cвoбoдeнъ. Никaквa цeнзуpa нe ce дoпущa, cъщo и никaкъвъ зaлoгъ нe ce иcкa oтъ пиcaтeлитe, кoгaтo e пиcaтeлътъ пoзнaтъ и живee въ Княжecтвoтo, издaтeлътъ, пeчaтapътъ и paздaвaчътъ нe ce пpecлeдвaтъ.
80. Свeщeнoтo пиcaниe бoгocлужeбнитe книги и cъчинeния oтъ дoгмaтичecкo cъдъpжaниe, oпpeдeлeни зa упoтpeблeниe въ пpaвocлaвнитe цъpкви, тъй cъщo и учeбницитe пo зaкoнъ бoжий, нaзнaчeни зa упoтpeблeниe въ училищaтa нa пpaвocлaвнитe, пoдлeжътъ нa пpeдвapитeлнo oдoбpeниe oтъ Св. Синoдъ.
81. Пpecтъплeния пo дeлaтa нa пeчaтa ce cъдътъ пo Зaкoнa въ oбщитe cъдeбни уcтaнoвлeния.
Дeлъ IX
Зa cвoбoдaтa нa cъбpaниятa и зa cъcтaвянье дpужecтвa
112. Акo пpaвитeлcтвoтo нe cклoни нa измeнeниятa, дoпълнeниятa и пoпpaвкитe, нaпpaвeни въpxу зaкoнoпpoeктa му, oнo мoжe или дa cи гo взeмe нaзaдъ или дa гo внece пoвтopнo, кaктo e билъ иcпъpвo, cъ oбяcнeния и зaбeлeжки, или пък дa гo внece c oния измeнeния и дoпълнeния, кoитo нaйдe зa cгoдни.
Ако детето ви се страхува да спи на тъмно и вярва, че в шкафа се крият страшни същества, време е на нощното му шкафче да се озове романа на Алан Сноу – „Тук има чудовища”. Защото дори да ги има наоколо, опознаем ли ги, ние ще научим колко мили и отзивчиви са те.
Точно така се държат кутийковците и зеленоглавите, който живеят под земята на града Плъховмост и излизат на повърхността му само нощем, когато няма да изплашат никого, но ще успеят да набавят така важните гайки и болтове за едните и храна на другите. Плъховмост е странно място, в което храната не се намира само по масите за вечеря, но тя може да бъде уловена и създадена. При това понякога не особено качествено и дори вредно за здравето на околните (съвсем като в реалния живот).
Предполага се, че галактиката Млечен път – огромната група от звезди, в която е разположена Земята – се състои от спирално изкривени ръкави, излизащи от един център. Формата и ротационното й движение са установени между 1951 и 1953 г. в рамките на съвместна програма по радиоастрономия, изпълнявана в Холандия и Австралия. През 1951 г. холандският астроном Ян Хендрик Оорт и неговите сътрудници съставят първата карта на Млечния път по подробни наблюдения, провеждани в двете страни.
Хелиоцентризъм
През III в. пр. Хр. Аристарх, грък от Самос, отива по-далеч и твърди, че Земята и други небесни тела се въртят около Слънцето. Аристарх вярва, че звездите, които ние наричаме неподвижни, са несравнимо по-далеч от нашето Слънце, че всички тела в нашата слънчева система са относително близо до Слънцето и обикалят около него за различно време. Според един гръцки тълкувател, Плутарх, Аристарх е предложил тази идея, но тя е доказана едва през следващото столетие от астронома Селевк. В действителност тя е вярна само от субективна гледна точка и изобщо не може да се докаже, но може би Селевк я е съгласувал с различни наблюдаеми явления.
Въртене на Земята
След като е била приета сферичността на Земята, хората са продължавали да мислят, че тя остава неподвижна, а Вселената се върти около нея. Но в Сиракуза (Сицилия) през V в. пр. Хр. някои гръцки последователи на Питагор, в това число Хисет и Екфант, развиват идеята, че Земята се върти около оста си за 24 часа.
Учени са разкриват реда на генома на „свещения лотос”, откритие, което може да разкрие много тайни, свързани със стареенето и генетичните дефекти.
Екип от 70 учени от САЩ, Китай, Австралия и Япония съобщи, че е подредил и анотирал геномът на „свещения лотос”, за който се вярва, че има силна генетична система, която поправя генетични дефекти и може да разкрие тайните на успешното стареене. Учените са секвенирали повече от 86% от почти 27 000 гена на растението Nelumbo nucifera, което е почитано в Китай и други страни като символ на духовна чистота и дълголетие.
„Геномът на лотоса е древен и ние вече знаем неговата азбука,” казва Джейн Шен-Милър, един от тримата кореспондиращи автори на изследването и старши научен изследовател към Центъра за изследване на еволюцията и произхода на живота в UCLA. „Сега молекулярните биолози могат по-лесно да изследват как гените на това растение се включват и изключват по време на стрес и защо неговите семена могат да живеят 1 300 години. Това е стъпка към разбирането на тайните против стареене, които свещения лотос предлага.”
Изследването е публикувано в журнала „Геномна биология” (Genome Biology).
Според Шен-Милър генетичните механизми за възстановяване на лотоса могат да бъдат много полезни, ако е възможно пренасянето им върху хора или посеви като ориз, царевица и пшеница, продължителността на живота на чиито семена е само няколко години. „Ако нашите гени можеха да се възстановяват от заболявания, така както го правят тези на лотоса, ние бихме имали по-здравословно стареене. Трябва да научим повече за възстановителните механизми и за биохимичните, физиологичните и молекулярните свойства на това растение, но все пак неговия геном сега е открит за всички.”
В ранните 90 години на миналия век Шен-Милър ръководи изследователски екип на UCLA, който открива жизнеспособно семе на лотос на възраст от почти 1300 години в Североизточен Китай. Това е забележително откритие, имайки предвид, че семената на много други растения остават жизнеспособни не повече от 20 години.
През 1996 Шен-Милър ръководи друго посещение в Китай. В провинцията Лиаонинг нейният екип, с помощта на местни фермери, събира около 100 семена на лотос, повечето от които на възраст около 450-500 години. Изненадващо за изследователите, повече от 80% от семената, тествани за жизнеспособност, покълват. Според Шен-Милър това показва, че растението има силна генетична система, способна да поправя дефекти по покълването, които произхождат от стотиците години стареене.
Разбирането на това как възстановителния механизъм на лотоса работи и неговите възможни намеси в човешкото здраве е в основата си процес от 3 стъпки, казва Кристен Блеби-Хаас, учен по химия и биохимия в UCLA и съавтор на изследването. „Разбирането на секвенцията на генома беше първата стъпка. Втората стъпка ще бъде идентифицирането на гените, които допринасят за дълголетието и възстановяването на генетични повреди. Третата стъпка ще бъде потенциалното им приложение в човешкото здраве, ако открием и характеризираме тези гени. Геномната секвенция ще бъде от полза в бъдещите анализи”.
„Следващият въпрос е какво правят тези гени, а най-големият въпрос е как те допринасят за дълголетието на растението и другите негови интересни атрибути,” казва Блеби-Хаас. „Преди това, когато учените са изследвали лотоса, е било все едно са слепи, сега те могат да виждат. Веднъж знаейки репертоара от гени, вече имаме основата за изучаване на техните функции.”
Секвенцията на генома на лотоса, сравнена с познати генни секвенции на дузина други растения, разкрива, че лотоса има най-голяма прилика с прародителя на всички еудикоти – широка категория цъфтящи растения, които включват ябълкови, фъстъкови, доматови, памучни, кактусови и тютюневи растения.
Лотосът формира отделен клон на това семейно дърво; на него му е чуждо сигнатурното утрояване на генома, виждано при повечето други членове на семейството, казва Рей Минг, професор по растителна биология в университета на Илинойс в Урбана-Шампейн, който ръководи анализите с Шен-Милър и Шаохуа Ли, директор на ботаническата градина Лухан към Китайската академия на науките.
Дупликациите на целия геном – удвояването или утрояването на целия генетичен фонд на един организъм – са важни събития в еволюцията на растенията, казва Минг. Някои от дублираните гени запазват оригиналните си структура и функции,а други постепенно се адаптират и развиват свои собствени функции. Ако тези промени са полезни, генът продължава; ако са вредни – изчезва от генома.
Много селскостопански посеви, включително диня, захарна тръстика и пшеница, се възползват от дупликации на генома, казва Робърт ВанБурен, студент в лабораторията на Минг и съавтор на изследването.
Геномът на повечето от еудикотите се е утроил преди повече от 100 милиона години, но изследователите откриват, че лотосът претърпява отделна дупликация на целия геном преди около 65 милиона години.
Според Шен-Милър експертите по стареене и стрес ще изучават с нетърпение гените на лотоса, поради неговото необикновено дълголетие. „Лотосът може да отлежава 1000 години и дори да преживее мразовито време,” казва тя. „Неговият генетичен състав може да пребори стреса. Повечето посеви нямат много дълъг срок на годност. Нишестетата и протеините в семената на лотоса обаче остават активни и силно спомагат покълването, дори след векове.”
Необикновената генетика на лотоса му придава някои уникални умения за оцеляване. Листата му отблъскват мръсотия и вода, цветовете му произвеждат топлина, за да привличат опрашители, а покритието на плода му съдържа антибиотици и восък, които подсигуряват жизнеспособността на семето, което се намира в него.
Блеби-Хаас изследва лотусните гени, които може би са включени в обработването на метали. Едно семейство гени привлича нейното внимание. „Открихме, че лотосът има 16 от тези гени, докато повечето растения имат само един или два,” казва тя. „Не знаем дали това е изключително важен протеин за лотоса, поради което той се нуждае от толкова много такива гени, или дупликацията позволява появата на нови функции.”
Тези гени може да са свързани с уникалната среда на лотоса, който расте с корени, потопени във вода. (Лотосът е бил сухоземно растение, което се е приспособило към водата.)
Свещеният лотос е известен от геоложките данни от преди 135 милиона години, когато динозаврите са бродели по Земята, казва Шен-Милър. Отглеждано е от поне 4000 години в Китай, където всяка част от него дълго е използвана за храна и лекарства.
Съавторът Сабееха Мърчант е професор по биохимия в UKLA, чиято лаборатория изследва биологията на метали като желязо, мед и цинк. Други съавтори са Дж. Уилиам Шопф, директор на Центъра по изучаване на еволюцията и произхода на живота в UCLA и професор в департамента по Земни и космически науки, който изучава геологията на езерото, в което са открити семената; и Стивън Карпович, бивш студент в лабораторията на Мърчант в UCLA, който към момента се намира в Източния орегонски университет.
Публикация: Рей Минг, и др. „Геном на дълголетния свещен лотос (Nelumbo nucifera Gaertn.)” (“Genome of the long-living sacred lotus (Nelumbo nucifera Gaertn.),” Genome Biology 2013, 14:R41; doi:10.1186/gb-2013-14-5-r41)
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Още преди освобождението в българските земи се появява периодичният печат. Започват да се печатат български вестници и списания, които обаче са списвани и редактирани от български възрожденци и революционери. Такива са : „ Дума на българските емигранти ” – издаван и редактиран от Христо Ботев, „ Цариградски вестник ” – основан и редактиран от Иван Богоров, „ Гайда ” – български сатиричен вестник издаван от Петко Славейков.
