Преписката на Инокентий III с българите се състои от 40 писма и е  ценен извор за политическата и дипломатическата история на България в  началото на XIII в. Превод на Ив. Дуйчев и М. Войнов в ЛИБИ, III, с.  308—378, от преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и  бележки от Ив. Дуйчев, ГСУ, ифф. т. XXXVII, С, 1942, с. 21—66.

До благородния мъж Йоаниций

Господ обърна поглед към твоето смирение и преданост, която както се  знае, си имал досега към Римската църква, и не само мощно те защити  сред военните бури и опасностите на битките, но дори по необикновен и  милосърден начин те възвеличи. А ние, като чухме, че твоите предци са  произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил от тях  благородната кръв и чувството на искрена преданост, което ти имаш  спрямо апостолическия престол като по наследствено право, отдавна вече  си поставихме за цел да те посетим посредством писма и пратеници. Но,  възпрепятствани от различни църковни грижа, ние не можахме досега да  изпълним нашето намерение. Сега обаче ние сметнахме, че и тази грижа  трябва да се поеме между другите наши грижи, или, по-скоро, поета вече  отдавна, ще трябва да бъде изпълнена, за да те подкрепим с пратеници и  наши писма в похвалното намерение и да те укрепим в предаността ти към  апостолическия престол. И тъй, като изпращаме лично при теб нашия любим  син Доминик, архипрезвитер на гърците от Бриндизи, припомняме на твое  благородие и те увещаваме в Господа и ти поръчваме с апостолическо  писмо, като го приемеш смирено и предано, да се отнесеш с почести и  любезно и чрез него да ни засвидетелстваш по-пълно своята преданост.  Защото ние решихме, когато ни станат ясни чрез, него искреността на  твоето намерение и чувството ти на преданост, да изпратим при теб  по-високи пратеници или по-скоро посланици, които да уверят както теб,  така и твоите хора в обичта на апостолическия престол и да те осведомят  за нашето благоволение.

Писмо на Калоян, господар на българите и власите, изпратено до господин  папа Инокентий III, преведено от български на гръцки и после от гръцки  на латински.
До уважавания и пресвети отец, върховния първосвещеник. Аз, Калоян,  император на българите и на власите, ти желая радост и здраве.  Известяваме на ваша светлост, че получихме ващето пресвето писмо, което  ни донесе благочестивият бриндизийски архипрезвитер, и че ние го  сметнахме по-скъпо от всяко злато и кой да е скъпоценен камък. Затова  въздадохме много благодарности на всемогъщия бог, който по своята  неизказуема доброта ни посети нас, своите недостойни раби, обърна  поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от  което произхождаме. И сега, отче свети, ти като добър пастир и глава на  всички верни християни, желаейки да събереш на едно чадата на светия  католически и апостолски престол, ни издири нас, отдалечените телесно.  И макар моите блаженопочивщи братя още отдавна да бяха искали да  изпратят пратеници до ваша светост, те все пак не са могли да достигнат  до вас поради многото наши неприятели. И ние, опитвайки се по същия  начин веднъж, втори й трети път да изпратим до вас пратеници, не  можахме да доведем до успешен край това, което желаехме. И сега,  виждайки, че ваша светост е сметнала за достойно да изпрати пратеник до  нашето царство, ние като собствени и твърде любими чада изпращаме на  ваше милосърдие като на прелюбим и прежелан отец, благочестивия  бранически преждеосвещен епископ, верния наш призвитер Власий заедно с  вашия пратеник — бриндизийския архипрезвитер, които ви носят като на  духовен отец и върховен първосвещеник от наша страна изразите на  благодарност, приятелство и подчинение. Пресвети отче, вие ни  известихте чрез вашето свето писмо да ви съобщим какво желаем от  Римската църква. А нашето царство иска от апостолическия престол ние да  бъдем утвърдени като с майчинско чувство от Римската църква На първо  място ние като любим син искаме от нашата майка, Римската църква,  царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари  императори. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър,  втори — Самуил и други, които са ги предхождали по царуване. Сега  обаче, ако ваша светост реши да ни изпълни това желание, каквото  сметнете, че трябва да се възложи на нашето царство, то ще се изпълни  за слава на бога и на Римската църква. Не се учудвайте, че вашият  пратеник не се е завърнал бързо при вас, тъй като ние го бяхме  заподозрели нещо, защото в нашето царство дойдоха мнозина, които  замислят да ни лъжат. Ние обаче знаем да се предпазваме добре от  всички. Но ние получихме свидетелство на Претекстат за него и се  успокоихме относно него. Но ако вие, пресвети отец, благоволите,  изпратете ни пратеници от висок ранг, за които ни съобщихте с вашето  писмо. Изпратете с тях и този и тогава ние ще се уверим едновременно за  първото и второто посолство. Господ да ви даде много години.

Ние решихме да проводим до тебе като пратеник на апостолическия престол  любимия син Й [оан], капелан и наш близък, мъж предвидлив и разсъдлив,  когото поради неговото благочестие и честност ние и нашите братя  обичаме в господа с особена обич между останалите наши капелани. Нему  ние поверихме нашата длъжност да изправя в цялата ти земя духовните  работи, които намира, че трябва да бъдат изправени, и да установява  това, което би трябвало да бъде установено съгласно с бога. По него ние  също така изпращаме за архиепископа на твоята страна палиум, сиреч  знака за пълнота на първосвещеническата длъжност, който трябва да му се  предаде съгласно с формулата, която изпращаме под вид на наша була. На  същия наш пратеник ние дадохме поръчение, ако някои в твоята страна  случайно трябва да бъдат повишени в сан или да бъдат посветени за  епископи, той да нарежда те да бъдат назначавани и посвещавани само  чрез съседни католически епископи. Също така ние му възложихме да  издири по-грижливо както по старите книги, така и по други документи  истината относно короната, дадена от Римската църква на твоите предци,  и да обсъди с тебе всичко, което би трябвало да бъде обсъдено, та  когато бъдем осведомени за всичко от него и от твоите пратеници, да  действаме по-нататък по-умно и по-зряло, според както трябва да се  действа. И тъй ние молим твое благородие и те подканваме в името на  бога да приемеш нашия пратеник благосклонно като наше лице и да се  стараеш да му оказваш почит, като и ти сам приемеш спасителните му  съвети и постановления, а и направиш те да бъдат приети и спазвани от  цялата църква на българите и власите.

Аз, княз Белота, преголям грешник, изказвам почит към великата ваша  светост, прославена по цял свят. Известявам ти, че ни бе твърде  приятно, когато при нас дойде вашият пратеник — архипрезвитерът Доминик  — и ни съобщи за ваша светост и за молитвата ви. И аз в името на бога  приветствам великата ваша светост и моля за молитвата и благословията  на твоя светост, за да мога да участвам аз, жена ми, децата ми и целият  ми род в благодатта на Римската църква. И първият, който мине през наша  земя, нека ни донесе писмо и благословия от вас, за да бъдем утвърдени  във вашите молитви.

До благородния мъж княз Белота…, жена  му и   синовете  му.
Получихме с подобаваща благосклонност писмото, което ваше благородие ни  изпрати по любимия син [Диминик], бриндизийския архипрезвитер, и  разбрахме добре какво съобщавате с него. Радваме се обаче в господа и  одобряваме мъдростта на ваше благородие, че имате чисто чувството на  преданост спрямо нас и Римската църква и искате да бъдете укрепени с  нашата благословия и подпомогнати от молитвите ни. И тъй ние напомняме  на ваше благородие и ви подканяме по-настойчиво и поръчваме чрез  апостолическо писмо, постоянствайки смирено в предаността си към нас и  апостолическия престол, да приемете благосклонно и да се стараете да  оказвате почит на любимия син Й[оан], капелан и наш близък, пратеник на  апостолическата църква, мъж предвидлив и разсъдлив, когото поради  благочестието и честността му ние и нашите братя обичаме в господа с  особена обич между останалите наши капелани. Разбира се, ние ви имаме  дълбоко в сърцето и отправяме молитви към господа да ви даде да минете  по същия начин през земните блага, за да получите най-после вечните.

Калоян, император на българите, до пресветия господин патриарх римски  папа на християнската вяра от Изток чак до Запад. Аз ти пращам  послание, като се радвам, ако моят пратеник те намери здрав и весел  заедно с всички, които са с тебе и с всички твои сродници и приятели.  Аз съм здрав по добродеянието на господа и на блажената Дева и чрез  молитвите на светите апостоли Петра и Павла, и чрез светите твои  молитви. Аз, Калоян, император на българите, разбирам, че ти имаш власт  от бога да свързваш и развързваш, както е имал блаженият апостол Петър,  комуто господ рече: Каквото свържеш на земята и прочие, така и на тебе  възложи бог тази благодат. Затова, когото свържеш, е свързан и когото  развържеш, развързан е. Известявам на твоя светост, че се изминаха шест  години, откак аз веднъж, дважди и три пъти изпращах при вас, но моите  пратеници не можаха да стигнат при твоя светост и да предадат моето  слово и да ми донесат твоето утешение. Господ вдъхнови твоя светост да  ми изпроводи бриндизийския архипрезвитер Доминик, от когото разбрах, че  не си ме забравил мене — твоя роб. Аз го почетох като твой човек и му  дадох писмо, което да отнесе на твоя светост и което, бог знае, дали е  донесъл или не е донесъл. Откакто гърците узнаха това, патриархът и  императорът пратиха при мене [пратеник с предложение]: „Ела при нас, ще  те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без  патриарх не бива.“ Но аз не пожелах, а, напротив, прибягнах до твоя  светост, защото искам да бъда роб на св. Петър и на твоя светост. И  нека знае твоя светост, че аз изпроводих при тебе ариепископ с всяко  устроение и богатство и копринени платове, восък и сребро, коне и  мулета, за да почете той твоя светост вместо мене, твоя роб. И аз моля  чрез молитвите на блажения апостол Петър и чрез светите твои молитви да  изпроводиш кардинали, на които твоя светост да поръча да ме коронясат  за цар и в моята земя да поставят патриарх, та да съм твой роб през  времето на моя живот.

Освен това да знае твоя светост, че аз, архиепископ Василий, идвах с  това богатство, за да почета твоя светост, и стигнах до Драч, гдето  видях пратениците на граф Валтер, които заедно с мене се зарадваха и се  разпореждаха да преплуват заедно с мене. Но гъркът, който идваше с тях,  след като се посъветва с дука на Дирахиум, не ми позволи да премина с  тях, уверявайки, че ако премина, ще бъде неприятно на императора.  Когато чуха това архидяконът и латинските свещеници, които се намират в  Драч, също ме посъветваха да не преминавам и ако постъпя иначе, щял съм  да загубя вещите и себе си. Поради това изпроводих при теб знатните  мъже и верни на царя люде коместабул Сергий и презвитер Константин, на  които е поръчано да ти известят истината. Нека Господ те вдъхнови да  постъпиш добре в това дело.

След като получихме писмото, което твое братство ни изпрати от името на  благородния мъж Калоян, господаря на българите, по любимия син  презвитер Константин и констабла Сергий, ние изпитахме по-пълна радост,  че като мислите двамата еднакво правилно за ключовете на църквата,  признавате на Римската църква първенството и на нас властта да връзваме  и развързваме, а на църковното учение — главенството. Вие наистина  разбирате, че за нас е казано от господа, а не само за блажения Петър:  Ще ти дам ключовете на царството небесно и каквото завържеш на земята и  пр., но за нас се казва също и у пророка: Ето поставих те днес над  народи и царства, за да рушиш, разрушаваш и погубваш, да строиш и  насаждаш. Искате от нас и царска корона, и върховенството на  патриаршеско достойнство, тъй като същият благородник желае чрез нашия  авторитет да му се възложи корона и в земята да му се постави от нас  патриарх. Ние обаче отдавна вече сметнахме, че трябва да се изпрати  лично до същия благородник любимия син Доминик, бриндизийския  архипрезвитер, за да можем да бъдем осведомени за неговата и на  подчинените му преданост и за положението на земята [му], тъй като ние  не само искаме, но дори желаем, щото той, както е произлязъл от  благороден римски род, така също да следва наредбите на Римската църква  и да вземе от нея наставление в католическата вяра и начало на своето  достойнство. Когато и той се завърна при апостолическия престол с писмо  от същия български господар, от теб и от княз Белота ние се осведомихме  за гореказаните неща и решихме да изпратим при него като пратеник на  Римската църква нашия капелан, любимия син Й[оан], като му  предоставихме пълна възможност да изправя в цялата му страна духовните  работи, които намери, че трябва да бъдат изправени, и да установява  това, което би трябвало да бъде установено съгласно с бога. Чрез него  ние сметнахме, че и на един от архиепископите на неговата земя трябва  да бъде изпратен палиум, сиреч знакът за пълнота на първосвещеническата  длъжност. Ние му поръчахме също, ако случайно някои в онази земя трябва  да бъдат повишени в чин или да бъдат посветени в епископи, да не се  бави да действа в назначаването на тези, които трябва да бъдат  назначени, и в посвещаването на тия, които трябва да бъдат посветени,  само чрез съседните католически епископи. На същия ние дадохме и  поръчение да издири по-грижливо истината относно короната, дадена от  Римската църква на дедите на често споменавания благороден мъж, и да  обсъди със същия всичко, което сметне, че трябва да се обсъди, та  осведомени най-после чрез него и чрез пратениците на същия благородник,  да можем да действаме по този въпрос по-умно и по-бързо. Неотдавна  обаче същият наш пратеник се срещнал с пратениците на същия  благородник, изпратени при прескъпия в Христа наш ,син. .. светлия крал  на Унгария, с които той обявил, че ще замине незабавно при техния  господар. И тъй, въпреки че си решил да изпратиш до нас гореказания  презвитер К[онстантин] и коместабула С [ергий], все пак, понеже  споменатият благородник е възложил специално на теб задължението да  дойдеш при нас и те е натоварил със своето посолство, ние напомняме на  твое братство, подканяме те най-настойчиво и ти поръчваме с  апоетолическо писмо да се представиш пред нашите очи, ако някога може  да стане, след като, ако потрябва, изоставиш множеството прислуга и  конната свита. Наистина ние вярваме, че чрез теб ще бъдем до такава  степен осведомени за това, за което искаме да бъдем осведомени, че не  ще трябва може би да очакваме връщането на онзи пратеник. Напротив, ние  ще можем да изпратим наш пратеник, чрез когото да се задоволи по-пълно  желанието и искането на господаря на българите. Постарай се да отплуваш  за Апулия, защото ще наредим да бъдеш съпроводен безопасно оттам или от  друго място по море или по суша лично при нас и да бъдеш отпратен в  твоята страна със сигурен съпровод, за да не трябва да се съмняваш за  връщането.

До пресветия повелител и вселенски папа, седящ на престола на блажения  Петър и господин отец на моето царство Инокентий III, папа на  апостолическия престол и на Римската църква и учител на целия свят.  Надявам се в господа, спасителя на людете, че твоя светост е добре и  много добре заедно с всички кардинали на светата Римска църква, която  седят около престола на твоя светост. Нека знае великата твоя светост,  че синът твой и на Римската църква — царят на всички българи и власи,  заедно с всички князе на моето царство са много добре благодарение на  бога и на твоята света молитва. Много пъти изпроводи моето царство свои  пратеници при твоя светост, но не намериха сгода да преминат при твоя  светост. Те не можаха да преминат, защото онези, които не бяха в мир с  моето царство, пазеха пътищата. След това през миналия месец юни  царството ми изпроводи своя архиепископ и [глава] на цялата българска  земя и на всеобщата света и велика църква на Търново и велик човек на  моето царство, сега въздигнат в примат и архиепископ на цяла България и  Влахия, на име Василий, който, като пристигнал в Драч, не бил допуснат  да премине при твоя светост, за да изпълни твоя светост желанието на  моето царство съгласно обичая на моите предшественици, царете на  българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на  всички останали царе на българите. Обаче с помощта на бога и със  съдействието и молитвите на твоя светост пристигна при мене настоящият  пратеник на апостолическото седалище и първопрестола на княза на  апостолите и на светата и всемирна Римска църква капелан Йоан и ми  донесе палиум по повеля на твоя светост и на апостолическия престол и  украси с този палиум казания архиепископ и го въздигна в примат и  архиепископ на цяла България и Влахия, като донесе на моето царство  писма от твоя светост и изложи отново, що му поръчала твоя светост.  Изпълни се сърцето ми с голяма радост, защото бог и твоя светост ме  дариха според искането на моето царство. И аз моля и умолявам твоята  велика светост да изпълни желанието на моето царство и да изпрати  пастирски жезъл за събиране на овцете и останалите неща, който е  обичайно да притежава патриархът, и да въздигне сегашния примат за  патриарх в светата и велика църква на Търново, първия град на цяла  България, и тази църква да има патриарх винаги — дори след смъртта на  този патриарх, по повеля на твоя светост. Понеже ще е тежко поради  дължината на пътя и войната между людете след смъртта на всеки един  патриарх да се прибягва към Римската църква, нека бъде предоставено на  църквата в Търново да може да си избира и посвещава патриарх, за да не  остане тази земя поради липса на патриарх без благословение, и твоето  посвещение — непълно и да не падне грях върху твоя светост. Но сега  молим по повеля на твоя светост да бъде приготвяно миро за кръщението  на християните в светата и велика църква на град Търново. Нека знае  твоя светост, че когато ромеите узнаят, че сме получили посвещение от  твоя светост, не ще ми дадат миро. И друго моля от твоя светост: да  изпратиш кардинали при моето царство — или този, който дойде при мене,  или някого другиго от апостолическия престол — и да им дадеш корона и  скиптър според благословията на апостолическия престол и на княза на  апостолите и да изпратиш привилегиум, подпечатен със злато, по подобие  на този, за да се пази винаги в църквата на Търново, и всичко това те  да дадат на моето царство. Но всички гореказани неща, които трябва да  се изпратят на моето царство от твоя светост, нека ги види настоящият  пратеник, браничевският епископ Власий, за да може да донесе онова,  което ти ще напишеш с твоята ръка. И ако изпълни твоя светост всичко  това, тъй ще смятам заедно с рода на моето царство и на всички българи  и власи, [а именно] че съм възлюбен син на православната света Римска  църква. А [въпроса] за границата между Унгария, България и Влахия  предоставям на присъдата на твоя светост, да уредиш това дело честно и  справедливо, та да няма грях душата на твоя светост и царството ми да  има права над България и Влахия така, както кралят на Унгария ще има  права над Унгария, и да престанат убийствата на християни между мене и  него. Нека знае обаче твоя светост, че на моето царство принадлежат  петте епископия на България, които унгарският крал нападна и завладя  заедно с църковните им правдини, и тези епископия са унищожени — дали е  справедливо това да стане? Онова, което каже на твоя светост настоящият  пратеник на моето царство, браническият епископ Власий да приемеш за  вярно, защото ще го каже от мое име.
Изпратих на твоя светост три двойни екзамити и златна чаша, и четири  либри перпери, и три сребърни чашки и сребърна обкова за книга.

Калоян, император на България

Ние, желаейки да се грижим с отеческа грижа в духовните и земните  работи за народите на българи и власи, които от много време са били  откъснати от гърдите на своята майка, уповавайки се на властта на този,  чрез когото Самуил помаза за цар Давид, ние те поставяме за цар над тях  и ти изпращаме по любимия син Л [ъв], презвитер, кардинал на Св. кръст,  посланик на апостолическия престол, мъж предвидлив и почтен, приятен  нам между другите братя, царски скиптър и царска диадема, която да ти  бъде възложена един вид от нас чрез неговите ръце, след като получи от  теб клетвено уверение, че ще останеш предан и послушен на нас, на  нашите наследници и на Римската църква и ще запазиш в подчинение и  преданост на апостолическия престол всички земи и племена, подчинени на  твоята власт. Освен това по молбата на нашия досточтим брат Власий,  епископ браничевски, когото изпрати при апостолическия престол, ти  предоставяме пълна свобода да сечеш в царството си държавна монета,  отбелязана с твоя образ. Също и на нашия досточтим брат [Василий],  търновския архиепископ, предоставяме привилегиума на приматство върху  всички земи, над които заповядваш. Той и неговите наследници да  коронясват с властта на апостолическия престол твоите бъдещи  наследници, след като получат от тях подобна клетва, и да имат в твоята  земя приматско достойнство и да им бъдат подчинени поставените  митрополити както в областта на България, така и на Влахия, които да  оказват на примата дължимата според каноническата форма почит и  уважение.

И теб те поставяме за примат в царството на българите и власите и ти  предоставяме с настоящия привилегиум приматската власт над търновската  църква, като постановяваме ти и твоите приемници, които те наследят в  предаността към апостолическия престол, да се издигате с приматството  над останалите митрополити на България и Влахия. Те да оказват на самия  теб и на тях дължимите на примата съгласно с каноническата форма  уважение и почит. Ние искаме твое братство да знае, че у нас тези две  думи — примат и патриарх, макар имената им да са различни, значат почти  напълно едно и също, понеже приматите и патриарсите по сан са едно и  също. И чрез настоящия привилегиум ние даваме на теб и на твоите  приемници пълно право да помазвате, да благославяте и да коронясвате за  в бъдеще царете на българите и власите. Когато обаче ти, който сега си  примат на споменатата църква, умреш, да не се поставя там начело никой  с измамна хитрост освен този, който бъде избран за нея канонически  според одобрения обичай. Избраният пък от митрополитите и другите  суфраганеи на същата църква, които могат да вземат участие, да бъде  тържествено посветен за епископ. А след като бъде посветен, да изпрати  свои пратеници при апостолическия престол, които да искат взетия от  тялото на блажения Петър палиум, сиреч знака за пълнота на  понтификалната длъжност. При получаването той ще дава на нас и на  приемниците ни и на Римската църква клетвата, която ни дават според  общия обичай другите примати и митрополити и която и самият ти даде при  получаването на палиума. Ние изпращаме нейната формула, потвърдена с  нашата була за вечни времена, като изтъкваме в нея, когато коронясва за  цар някого от приемниците на казания цар, да взема от него предписаната  клетва. Когато обаче някои от митрополитите, които ти са подчинени по  правото на приматство, поеме пътя на всяка плът, ти ще утвърдиш  тържествения канонически избор на удобно лице и избраното лице ще  посветиш за епископ. За палиум обаче ти ще изпратиш своите пратеници  ведно с пратениците на църквата, чийто предстоятел е, до апостолическия  престол и ние ще ти го изпратим по тях на драго сърце и радостно, за да  бъде даден чрез теб тържествено на митрополита епископ съгласно с  формулата, която ще получиш с наша була, но така че ако се случи да  присъства наш посланик или пратеник, ти ще изпълниш това заедно с него.  Ние позволяваме мирото и маслото за оглашените и болните да се приготвя  всяка година [в деня] на господната вечеря според римския обичай както  в твоята, така и във всяка съборна църква в България и Влахия, така че,  колчем бъде необходимо, да се кръщават тия, които трябва да бъдат  кръстени, и да получат конфирмация тия, които трябва да я получат, и  посвещението на епископите и назначението на свещениците нито да се  възпрепятства напълно поради липсата на подобни неща, нито да се отлага  за по-дълго време. Защото, макар досега у вас да не са получавали  обикновено свето помазване нито презвитерите при своето назначение,  нито епископите при своето посвещения, все пак ние желаем занапред  първосвещениците и свещениците да се помазват тържествено, следвайки не  толкова нашия обред, колкото божественото предписание, по силата на  което в закона се предписва да се помазват тържествено първосвещениците  и свещениците — да се помазват ръцете на тия, които се назначават за  презвитери, а на тия, които се посвещават за епископи — както ръцете,  така и главата. Освен това ние даваме на твое братство правото да се  носи пред теб по цяла България и Влахия кръстът, сиреч знамето на  господнето страдание.

Калоян, цар на цяла България и Влахия, до боговъздигнатия и пресвети  възлюблен в Христа и преуважаем отец на моето царство Инокентий трети и  пресвети папа на Рим и приемник на княза апостол Петър. Посланикът на  апостолическия престол господин кардинал Лъв донесе на мое царство  писанието на твоя светост. Като узнах, прочее за неговото здраве и  невредимост, възхвалих всемогъщия бог и пресветата негова майка. Дано  писанието на мое царство намери твоя светост жив и пребиваващ във всяка  радост и веселие. А моето царство по благодатта на всемогъщия бог и на  преблажената Богородица и чрез застъпничеството на ваша светост е  здраво и много добре с всяка радост и веселие. Нека бъде известно на  ваша светост, духовни отче на мое царство, господине папа, че господин  Лъв, посланик на апостолическия престол, пристигна при моето царство и  ми донесе корона и като я благослови, постави я на главата на моето  царство и в моите ръце ми даде скиптър и знаме и благослови пресветия  патриарх на моето царство и на цяла България по поръка на ваша светост,  а ние възвеличихме много бога и преблажената Богородица, както и  съобразителността на ваша светост затова, че ваша светост изпълни  според искането на мое царство цялото ни желание. Цяла България и  Влахия и владенията на цялото ни царство много прославиха и възвеличиха  ваша светост. Пиша ви обаче и за унгареца, че моето царство няма  никаква общност на владенията или нещо друго с него, нито му вреди, а,  напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство и дали аз не  зачитам унгареца или пък самият той не зачита моето царство. Нека му  пише ваша светост да стои далече от моето царство, понеже моето царство  нито има намерение да не го зачита, нито да отива против неговите земи.  Ако обаче той сам дойде против земите на моето царство и бог помогне да  бъде победен, нека ваша светост да не подозира моето царство, но да съм  свободен [от подозрение]. Също за латините, които навлязоха в  Константинопол, пиша на ваша светост да им пишете да стоят далече от  моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло, нито пък  те нас да не зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство  и не го зачетат и убият от онези люде, които са му подвластни, нека  ваша светост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно [от  подозрение]. При твоята пък велика светост изпроводих две момчета,  едното се казва Василий, а другото Витлеем. Нека бъдат дадени по нейна  повеля да научат в училището латинско писмо, защото тук нямаме  граматици, които могат да превеждат писмата, които ни изпращате. И  когато те се изучат, нека бъдат върнати при моето царство. Изпратих  засега също в знак на малък спомен два екзамита, двойни еписими —  единия червен и другия бял — и един камей. Наистина, когато изпращам  пратеници при ваша светост, винаги ще си спомням за ваша светост.

В името на отца и сина и светия дух, амин. Тъй като бе угодно на  господа наш Исус Христос да ме въздигне господар и император на цяла  България и Влахия, издирих в писанията и книгите на Нашите предци и  законите на блаженопочившите царе, наши предшественици, отгде те са  получили българско царство и царско утвърждение, корона за главите си и  патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в  техните писания, че тези блаженопочивши царе на българите и власите и  наши предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили корона за своето  царство и патриаршеско благословение от пресветата божия Римска църква  и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър. Така също и  моето царство пожела да получи благословение и царско утвърждение чрез  корона на главата на своето царство и патриаршеско благословение от  Римската църква, от апостолическия престол, от княза на апостолите  Петър и от преснетия наш отец и вселенски патриарх папа Инокентий  трети. И от който и господин папа да бъдат дадени и отстъпени  патриаршеска благословия и поръчение на града на моето царство Търново  за поставяне и посвещаване на архиепископи, митрополити и епископи, а и  други църковни свещенослужителски послушания, моето царство позволява  те да имат най-пълна власт във всяко притежание и във владенията на  моето царство. Разбира се, притежанията на цялата църква в целокупното  мое царство и моят патриарх, митрополитите, архиепископите, епископите  и всички свещеници нека да бъдат под властта на Римската църква и да  държат закона, обичая и последованието, което са държали  блаженопочившите царе на цяла България и Влахия, онези наши някогашни  предшественици, и ние, които следваме по същия начин техните стъпки. А  пък моето царство подписва своя златопечатник в потвърждение на това,  че никога не ще отстъпи от Римската църква и от апостолическия престол,  от княза на апостолите Петър — сиреч нито самото мое царство, нито  другите князе на моето царство ще се отлъчат, но аз ще бъда като  призван възлюблен син на светия и апостолически римски престол на княза  на апостолите Петър. И каквито земи на християни или езичници в бъдеще  придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия  свещен и апостолически римски престол. И за да бъде смятан за истински  и безсъмнен настоящият златопечатник на моето царство, царството ми го  даде в ръцете на препочтения мъж Йоан, пратеник на пресветия римски  престол и капелан на господин папата. Подписа се в него и нашето  благочестиво и от бога въздигнато царство. В годината шест хиляди  седемстотин и дванадесета, индикт седми.

Прекланяйки своите вратове под десницата на неговото господство като  пред най-свети отец и господин папа, с наведена глава и ПОДБИТИ колена  поклон. На първо място грешник и смирен митрополит на пресветата църква  на Велбъжд Анастасий; след него грешник и смирен митрополит на великата  църква на Преслав Сава и епископът, ако и недостоен, на пресветата  църква на Богородица в Скопие Марин; смиреният епископ на пресветата  епископия на Призрен Аврам; грешник и смирен епископ на пресветата  църква на блажения и преславен великомъченик Прокопий в Ниш Кирик и  недостойният епископ и грешник на пресветата църква на Богородица във  Видия Климент — ние те молим най-смирено като единствен наш пастир и  вселенски отец и господар да благоизволите да ни изпратите палиум за  пълнота на свещенослужителския сан, та и ние през всичките дни на нашия  живот да не престанем да се молим за вашето велелепие.

И тъй, понеже сметнахме, че нашият досточтим брат [Василий] ,  търновският архиепископ, трябва да бъде поставен за примат във всички  земи, в които заповядва най-скъпият в Христа наш син Калоян, сияйният  цар на българите и на власите, като му предоставихме според обичая на  апостолическия престол знаците на почит, които се отнасят до неговата  длъжност, за да почетем и теб особено като уважаван член на Търновската  църква и митрополит на Велбъждката църква и прелат по митрополитско  право на нейните викарии, ние ти изпращаме по любимия син Л [ъв],  презвитер, кардинал на Светия кръст, легат на апостолическия престол,  мъж за препоръчване поради честния нрав и учено дарование, когото  обичаме с особена обич между останалите наши братя, да ти бъде даден  според, формулата, скрепена и потвърдена с нашата була, палиум, сиреч  знак за пълнота на първосвещеническа власт, взет от тялото на блажения  Петър. И тъй ние напомняме на твое братство, подканяме те в господа и  ти поръчваме чрез апостолическо писмо да го приемеш смирено и предано и  да си послужиш с него не за възвеличаване, а по-скоро за смирение вътре  в църквата си през време на празничните дни на литургии, които ти  посочи същият кардинал, и да се стараеш да се покажеш такъв, че  вътрешната украса от добродетели да прозира под външната украса на  одеждите и външната дреха да издава вътрешното състояние на душата, и  то не с изкуствено преструване, а по-скоро с истинско изразяване.
Със същото съдържание до преславския архиепископ Сава.

И затова ние изпращаме от наша страна в България и Влахия обичния син Л  [ъв], презвитер, кардинал на Светия кръст, легат на апостолическия  престол, забележително начетен мъж, надарен с честност, когото между  останалите наши братя обичаме с особена нежност, за да те помаже с  нашия авторитет и власт, да ти даде царски скиптър и да ти наложи  царска диадема. И понеже по любимия син Й [оан], наш. капелан, решихме  да изпратим палиум на досточтимия наш брат Василий, търновския  архиепископ, и понеже го назначихме за примат на цяла България и  Влахия, по същия посланик изпратихме на митрополитите, които същият  капелан е поставил и отново подчинил под негова власт, палиум, сиреч  знака за пълнота на първосвещеническа власт, който да им се даде според  формулата, която изпращаме, дадена в нашата була. И на същия посланик  ние дадохме пълно право да изправя това, което реши, че трябва да се  изправи, и да постановява това, което реши, че трябва да се постанови,  като поръчваме на същите [митрополити] да осведомят както клира, така и  народа за това, което се отнася до успеха на християнската вяра, и да  ги уведомяват за нашето благоволение.

Аз [Василий], архиепископ търновски, примат на цяла България и Влахия,  от този час занапред ще бъда верен и покорен на блажения Петър и на  светия римски апостолически престол и на моя господар папа Инокентий и  на неговите католически приемници. Не ще участвувам в дело или съвет,  или споразумение, за да загубят те живота си или свой член или да бъдат  пленени или ограбени. Съвет, който те биха ни поверили, никому няма да  открия съзнателно в тяхна вреда. Ако зная, ще се помъча да попреча на  всяко явно зло спрямо тях. Ако не мога да попреча това, ще им известя,  колкото може по-скоро. Ще защищавам според възможността си римското  папство, честта, достойнството и интересите на апостолическия престол,  докато запазвам моя чин, против всеки жив човек. Бидейки призован на  събор, ще дойда, освен ако бъда възпрепятствуван от каноническа  задръжка. Ще посещавам седалището на апостолите всеки четири години  лично или чрез мой пратеник, освен ако бъда освободен по тяхно желание.  Ще приема с преданост пратеника за апостолическия престол, за когото ще  зная положително, че е пратеник, и ще му помагам в неговите нужди.  Когато посвещавам когото и да било от моите подгласници за епископ, ще  го карам да се закълне, че ще оказва постоянно повиновение и дължима  чест на римския първосвещеник и на Римската църква. По-нататък, когато  коронясвам някого за цар на българите и власите според даденото на мене  и на моите приемници от апостолическия престол позволение, ще изисквам  от него клетвено уверение, че ще пребъде предан и покорен на оногова,  който тогава би стоял на апостолическия престол, на неговите приемници  и на Римската църква, и всички земи и народи, подчинени на неговото  царство, ще запази в повиновение и преданост към апостолическия  престол. Всичко това ще спазвам добросъвестно. Нека така ми помага бог  и това свето Евангелие сега и в бъдеще. Амин. [1204 г.]

До светия цар на българи и власи

За да се прославиш заедно с апостола в кръста на нашия господ Исус  Христос и за да приписваш своите бъдещи победи не на себе си, но на  този, пред когото се скланя всяко коляно, който научава ръката за война  и движи пръстите за битка, и за да чувстваш, че сред различните случаи  на войните ти си защищаван от застъпничеството на този, комуто Господ е  дал ключовете на небесното царство и властта да връзва и да развързва,  ние решихме да изпратим по същия човек на теб, твоя светлост, по  искането на нашия досточтим брат браничевския епископ В[ласий] освен  знаците на царско достойнство, които ти изпращаме по любимия син Л  [ъв], презвитер, кардинал на Св. кръст, посланик на апостолическия  престол, човек предвидлив и почтен, още и знаме, с което да си служиш  срещу тези, които почитат с уста разпънатия на кръста, сърцето им обаче  е далече от него. То представлява не без религиозно значение кръст и  ключове, защото блаженият апостол Петър и кръста заради Христа прие и  ключовете от Христа получи. И така то представлява знакът на кръста, с  който именно побеждаващият Христос царува и повелява, завладял е  небесните простори, с който плячката, хващайки грабителя, го е  погълнала и умиращият живот е уловил смъртта и хипопотама пред очите му  като с въдица. То представлява двоен ключ, единият — за разграничаване,  другият — за власт, та когато разграничаваш доброто от лошото,  светлината от тъмнината, а също така светото от безбожното, да си  послужиш с поверения ти материален меч за наказание на злосторниците и  за похвала на добрите и да вземеш оръжието и щита против онези, които  не са взели бога за свой помощник, но доверявайки се на своето зверство  и на множеството, се мъчат да ритат срещу ръжен.

На втората глава отговаряме по този начин. Наистина ти си предоставил  сигурен съпровод и свободно преминаване през своята земя за нашите  пратеници до страната на господаря на българите Йоаниций и за неговите  пратеници, които желаят да отидат до Римската църква, като по молбата  на нашия посланик разпусна войската, която беше събрал против него,  след като си направил разноски, за което ние изказваме щедро  благодарност на твоя светлост. Ти пишеш обаче, че споменатият Йоаниций  е завзел и държи земята, която твоят баща [Бела III] е дал зестра на  сестра ти — гръцката императрица — и че, като привлякъл на своя страна  огромно множество езичници, опустошил жестоко земята на Сърбия,  подчинена на твоята корона, така че освен тия, които били погубени чрез  неговото тиранство, били отвлечени в плен на езичниците и мнозина  християни. . . По това да знаеш напълно сигурно, че за нас е твърде  тежко всяко нападение, което се извършва срещу теб несправедливо и в  твоя вреда, и че ние ще положим старание и плодотворен труд, за да ти  се даде съответно удовлетворение.
На третата глава ние отговаряме така. Макар да ни пишеш, че ако и да е  завзел и държи сега една част от твоето кралство и друга част от  царството на друг, гореспоменатият Йоаниций не е законен господар на  никоя земя, поради което се учудваш, че сме предложили да коронясаме,  без да се допитваме до тебе, така внезапно за цар толкова открития ти  враг, това, за да говорим, без да спорим, донякъде все пак не е така,  тъй като ти не знаеш напълно истината по това. Наистина от старо време в България последователно мнозина царе са били короновани чрез  апостолическа власт, като Петър и Самуил и някои други след тях.  Наистина и поради проповедта на свещено-паметния наш предшественик папа  Николай царят на българите, на чиито допитвания той твърде често  отговарял, заслужи да бъде покръстен с цялото поверено нему царство. Но  най-после, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха  царското достойнство, дори бяха заставени да робуват под тежко  константинополско иго, докато напоследък двама братя, сиреч Петър и  Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова  да завземат, колкото, да възвръщат земите на своите бащи, така че в  един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни  народи. Ние не отричаме прочее че те може да са нахлули насилствено в  някоя част на страната, но ние положително твърдим, че те са възвърнали  най-голямата част от страната по бащино право. Затова ние възнамеряваме  по подобие на нашите предшественици да го коронясаме за цар не върху  чужда земя, а върху собствената, желаейки и сам той да възвърне  несправедливо задържаната [от него] земя, а и несправедливо задържана  земя да му се възвърне, тъй като сам бе пожелал това от нас, а именно  да наредим да се даде правосъдие между тебе и него, на двете страни, за  земите, в които е било извършено нахлуването. И тъй, понеже ти бе  предоставил не само свободно преминаване за нашите пратеници до него и  за неговите пратеници до нас, но и сигурно съпровождане, ние не бяхме  длъжни да смятаме, че той ти е най-опасният враг, макар и да можете да  станете от неприятели приятели чрез усърдната наша грижа и след като  бъде премахнат поводът за вражди, а и ние не пристъпихме към извършване  на тази работа внезапно, тъй като за това нещо сме се често грижили да  изпращаме до него пратеници с наши писма, за да призовем обратно  дъщерята при майката и да върнем члена към главата, та да има една  кошара и един пастир. Обаче в този случай уместно бихме могли да  обърнем внимание и върху това, че когато знатният мъж, великият жупан  на Сърбия Стефан смирено ни се помоли чрез знатни пратеници да изпратим  в земята му посланик, който да я приведе към повиновение на Римската  църква и да му донесе кралска корона, и когато по общо решение на  нашите братя решихме да уважим искането му, като възложихме службата по  това посолство на нашия досточтим брат, епископа на Албано Й[оан], след  като се разбра, че това никак не се нрави на твое височество, ние се  отказахме заради тебе не без известно смущение от начинанието. Ти  обаче, след като нападна Сърбия и отстрани Стефан, а на негово място  постави Вълко, чрез свои пратеници ни съобщи, че желаеш да върнеш тази  земя, към повиновение на Римската църква и невъзмутимо поддържаше  споменатия Вълко да получи царска корона от апостолическия престол, ако  се запазят твоите права в светските работи. След това по съвета на  твоите пратеници ние сметнахме, че изпълнението на тази работа трябва  да се възложи на досточтимия наш брат . . . архиепископа на Калача. Но  макар да са изминали вече две години, ние узнаваме, че няма никакъв  напредък.
По четвъртата глава ние отговаряме по следния начин. Макар да си приел  предано и да си почел старателно любимия син Л [ъв], презвитер,  кардинал на св. кръст, посланик на апостолическия престол, така че,  като си отпратил благосклонно и с целувка на мира, наредил си да бъде  съпроводен с почести чак до границата на кралството и оставало само да  премине Дунава, за да отиде от Унгария в България, защото наистина  според поетическия израз по-позорно е да се изхвърли гостът, отколкото  да не се допусне, ние се учудваме немалко и се вълнуваме наистина  повече заради тебе, отколкото заради нас, че веднага си заповядал да го  върнат. Защото е по-малко позорно, ако не беше го допуснал, когато  пътуваше, отколкото след като го допусна, да не му позволиш да замине.  На съображенията, прочее които ти си изтъкнал за това в твоето писмо,  би било достатъчно да отговорим със Соломоновото изречение: напразно се  хвърля мрежа пред очите на птиците, ако не трябваше да отговарям на  онова, което ти поиска молително с писмото си, а именно или да се  откажем напълно от намерението да го коронясаме, или поне да забавим  това, докато стане възможно разногласията между вас да се приключат със  съд или посредничество, тъй като ти си готов да се подчиниш на съда или  на посредничеството на нашия посланик. Нека дадем някои от многото  съображения, за да не те смути много преясният отговор. Тъй като  гореспоменатият кардинал е прекарал твърде дълго в твоето кралство и е  бил не само приет с почит както от тебе, така и от другите, но е бил и  почетен великолепно, наистина той не би могъл да бъде общ посредник за  възстановяването на съгласието, нито справедлив съдия за премахване на  спора, ако той не бъде приет от него по същия начин в земята му, за да  се премахне всяко подозрение. Освен това той не би могъл да го накара  да се споразумее или да уважи правото, преди да признае властта на  апостолското учение и се подчини на нашето ръководство и наставление.  При това, когато същият посланик отива да разпространява тайнството на  християнската вяра и да увеличава славата на апостолическия престол,  ако ти случайно го възпрепятствуваш, наистина ще се натъкнеш на  божественото негодувание и ще заслужиш нашата немилост, и ще го  направиш за себе си по-голям неприятел, и не ще спечелиш нищо, понеже  ние бихме могли по друг начин да изпълним целта на нашето желание.  Внимавай все пак грижливо какво би казал, ако ние пожелаем да попречим  твоят роден син да се короняса за крал, и разбери, че ние замисляме  това, ако ти се опиташ да попречиш да не може да се короняса за цар  нашият духовен син, сиреч блудният син, който някога поради  разточително живеене с блудници разпилял богатството. Но най-после,  като се осъзнал, той се върнал при баща си, който, затичвайки се,  прегръща и целува връщащия се син и нарежда на слугите си да му облекат  най-хубавата дреха, да му дадат пръстен на ръката и обувки на краката  му, да заколят охранено теле, за да ядат и се хранят, защото син му бе  мъртъв и оживя, беше загубен и се намери. Евангелската притча, чиято  поука ние силно желаем ти да подражаваш и в този, и в други случаи, би  те научила по какъв начин бащата е успокоил негодуванието на по-големия  син. Ако ли случайно се боиш да не би, след като получи короната,  внезапно издигнат, да стане по-надменен, ти трябва да знаеш сигурно, че  той не би спечелил толкова от добре нагласената измама, колкото би  загубил, ако злоупотреби с доверието. И ние ти казваме по-малко, за да  можеш да разбереш ти самият повече. . .
Толкова за гореспоменатия крал. За останалото ние с апостолическо писмо  предписваме и заповядваме на твоя преданост да коронясаш за цар  гореказания Йоаниций не върху чужда земя, но върху неговата собствена и  след като разучиш по-пълно истината, да пристъпиш посредством  правосъдието към прекратяване на раздора, който съществува между него и  споменатия унгарски крал, като безапелационно наредиш да се спазва  здраво това, което си постановил чрез църковна разпоредба. Дадено в  Рим, Св. Петър, 15. IX. [1204].

Много поклони и много поздрави от мене, Василий, смирен примат на  българите и власите, към отеца на всички и мой господин и отец,  превелелепния и пресветия папа Инокентий. Молим всемогъщия бог и  пресветата Богородица и преблажените апостоли Петър и Павел, щото  посланието на мое смирение да ви намери здрав и читав. И чрез  велелепието на вашето господство живея и аз по божия милост, потънал в  големи прегрешения. Нека бъде, прочее известно на вашата велика  светост, че кардинал Лъв, изпроводен от ваша светост и от  апостолическия престол, пристигна здрав и читав и дойде в нашия голям  град Търново на петнадесетия ден от месец октомври и донесе цялата  пълнота на патриаршеското достойнство и всички свещенослужителски  украси, които ми бяха изпратени от великото ваше светейшество. Предаде  също и пръстена, и привплегиума, и писанията, и наставленията. И по  разпоредба на ваша светост той ме помаза с миро, като ме благослови и  ме посвети за патриарх на седмия ден от месец ноември, сиреч на  празника на светия апостол Яков, брат господен. И аз в същия ден  помазах двама митрополити и други епископи с голяма радост, а  кардиналът благослови двама от митрополитите и им връчи палиум и митри,  а на другите от тях постави митри на главите. На осмия ден от същия  месец, сиреч на празника на свети Михаил, той короняса и благослови цар  Калоян, господар на всички българи и власи, и постави на главата му  царска корона и връчи в ръцете му скиптър. Всичко това той изпълни и  извърши според волята на ваша светост и като ни благослови, раздели се  от нас на петнадесетия ден от месец ноември. Нека знае при това вашата  велика светост, че ви изпровождам по повеля на господаря цар две  момчета — едното е син на свещеника Константин, а другото на царя, та  да изучат по нареждане на ваша светост латинско писмо и каквото можете  да сторите в чест на царя, сторете го. Да запази бог ваша светост за  много и дълги времена.

А той [Йоан], папският капелан, посланик на апостолическия престол,  след като заминал, дал на гореспоменатия архиепископ палиум, митра и  пръстен, като взел от него клетва за вярност и повиновение, което ще  трябва да се оказва завинаги на върховния първосвещеник на Римската  църква. След като бил приет с почит и предано от гореспоменатия  Йоаниций или Калоян, господаря на власите и на българите, той по негов  съвет и с негово съгласие постави в това царство двама други  митрополити, именно велбъждкия и преславския, които подчини на  гореспоменатия загорски като на примат. И приматството учреди в Търново  като по-известен град на тази страна. И тъй, след като това бе добре  извършено, Йоаниций подчини себе си и царството си на властта на  Римската църква чрез грамота на привилегиума, подпечатана със златен  печат. ..
Честите дарове обаче показват колко е бил щедър и грижлив по отношение на култа и украсата на църквите.
Той изпрати на българския патриарх планета, далматика, и туника от бял  азамит, украсени подходящо със златошевица, и голям пръстен с пет  топаза, с който лично си служеше, митра, украсена със златошевица,  камисум, амиктус стола, мануале, пояс, калиги, сандали, хиротека и  други украшения, които подхождат за патриарх.
Също и на браническия епископ, който се яви лично пред папата, даде един златен пръстен със смарагд и митра с подходящо поставена на нея златошита ивица.

Солунското кралство след ІV кръстоносен поход (1204)

От Никита Хониат

Превод на Ал. Милев от Nicetas цит. съч., с. 808—814.

Ромеите, които придружавали императора (повечето от тях били от знатен произход, прославени с военни подвизи и произхождали от тракийските градове), решили да влязат във връзка с маркиза и да му предложат военна помощ. Той им отговорил, че няма нужда от ромейски войници, и така ги отблъснал. Те се обърнали с молба до император Балдуин да ги приеме на служба. Но понеже и тук, както казват, „пели отново напразно“, те се обърнали към Йоан, който бил отхранен и роден в областите покрай Хемус. Със своите враждебни нападения той почти опустошил и унищожил цялата западна подвластна на ромеите страна, разорявайки я със скитски нападения и измъчвайки я с най-различни бедствия. Той ги приел с отворени обятия. Впрочем Йоан подозирал жестокия план на латинците и се страхувал от тяхното копие като от огнен меч, понеже в отговор на неговите пратеничества за дружба те му заповядали да се отнася с тях в грамотите си не като император към приятели, а като подчинен със своите господари. В противен случай го заплашвали, че ще вдигнат оръжие срещу него и ще опустошат подвластната му Мизия, която той използвал не по право, а като въстанал срещу нейните владетели, ромеите, и ще го върнат в предното състояние. [ В друг препис е казано: „Йоан непрекъснато се страхувал от франките и се плашел от техните копия като от страшен огън. Затова той изпратил при тях пратници с предложение за мир и дружба. В своите грамоти те не му отговаряли като на император, който им е приятел, а както отговаря господар на своя роб. Те му нареждали да хвърли оръжието си и да се откаже от царството си, защото в противен случай те ще тръгнат срещу него с войска и ще го направят роб на царството си, какъвто той е бил и преди това.“]
Йоан заповядал на дошлите при него ромеи да се завърнат в родните си градове и да вредят, както могат, на латинците, като се готвят за въстание, докато той сам уреди по-добре тяхната съдба. След като се завърнали в родината си, те разбунтували тракийските и македонските градове с помощта на власите. Поради това повечето от латинците, които населявали градовете, били избити, а други се опитали чрез бягство да се завърнат във Византион. По този начин впрочем едни били избити в Димотика, а други били изгонени от Орестиада [Одрин]. Въпреки всяко очакване това дело освободило Изтока от латинците, които се насочили отново към войната на Запад, намалило високомерието им и направило сравнително по-скромни тези, които били завладели Елада и Пелопонес. Нека да разкажем поред как станали тези неща. Ромеите, след като били повикани в Аркадиопол и завладели Димотика, останали в тази страна, имайки немалка подкрепа от страна на власите. Йоан със собствените си полкове и с многобройна помощна скитска войска употребявал всичкото си старание да остане незабелязан от латинците. Щом като император Балдуин и тримата главни вождове (понеже граф Сен Пол умрял и бил погребан в Манганския манастир в гробницата на севаст Склирена) научили за въстанието на ромеите, изпратили веднага войска, която да върне в подчинение въстаналите градове. Виза и Чурул били върнати и подчинени, както преди това. Но град Аркадиопол латинците намерили изоставен от богатите и знатни жители. Между това през нощта ромеите, на които градът бил родина, и техните съюзници ги нападали. Отначало те останали спокойни с оръжието си и се пръснали по крепостите за наблюдение. На разсъмване, след като латинците видели, че ромеите нямат никакъв боен ред и не спазват никакви правила на военната дисциплина и че дори не били добре въоръжени, решили да отдръпнат построената си за бой войска. Ромеите смело се втурнали подир тях, понеже сметнали предпазливото отстъпване на латинците за страхливост, излезли извън градските стени и започнали бой с тях. Скоро обаче ромеите трябвало да отстъпят с бягство и през онзи ден настанала тъжна и печална гледка. Латинците не щадили никого, избивали всички с мечовете си и напоили земята с кръв. Никой от падналите не бил удостоен с погребение. Това извършила излязлата напред латинска войска. Тя не се осмелила да отиде по-нататък, понеже я обграждали от всички страни ромеи и власи с една част от скитската войска, докато другите бързо се отправили в Аркадионопол като в спасително прибежище. През месец март тръгнали срещу тях император Балдуин и граф Людовик дьо Блуа, а след тях венецианският дож Хенрих Дандоло, всеки със собствените си полкове. Те приближили до Адрианопол и се разположили на лагери извън обсега на стрелите, а на следния ден придвижили напред войските си и поставили стенобойни машини. Понеже обсадените се защищавали, то латинците поради якостта на крепостните стени в продължение на много дни не могли да направят нищо друго, освен да хвърлят стрели и да бъдат обстрелвани. Затова решили да вдигнат основите на стените с лостове и по този начин неочаквано и из един път да ги разтърсят. Почнали да подкопават стените колкото било възможно по-отдалече, като изнасяли земята тайно, а изкопите подпирали с подпори от здрави дървета. Тази работа те извършвали с много работници. И ромеите от своя страна се стараели да измислят нещо, което да спаси града. Не изминали много дни, когато Йоан отделил част от скитската войска и им заповядал да нападнат на определените за продоволствие животни и на конете, които пасели тучната зелена трева около лагера на латинците, понеже искал чрез този стратегически опит да разбере намеренията на неприятелите и да ги накара да издадат своята военна дисциплина. Щом като латинците видели скитите, въодушевили се за нападение и се впуснали към конете и копията си. Те се нахвърлили срещу скитите с всичките си сили, а после скитите отстъпили назад и почнали бързо да се оттеглят, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите, без да забравят да бягат напред. Латинците ги преследвали и гонели, макар нищо да не постигнали, защото вървели след бързи и леко въоръжени войници. Така свършил този ден. След това Йоан се разположил с войските си в недостъпни места и долини, скрил се между хълмове и се грижел враговете му да не могат да забележат неговото присъствие. Той отново изпратил многобройни скити от отреда, който ръководел Коца, и заповядал да действат, както при първия случай, а при завръщането си да вървят по пътя, по който се върнали по-рано. Латинците пък, щом видели отново скитите, бързо и веднага се въоръжили, нахвърлили се срещу тях, размахвайки копията си, и ги преследвали още по-разпалено. Понеже скитите бързо бягали назад, като почти не хвърляли стрели зад гърба си и понеже били леко въоръжени и бягали с твърде бързи коне, то латинците не забелязали колко надалеч отишли в преследването и поради неопитността си достигнали до местата, дето били устроени засади, примки и измами. Впрочем самите латинци били изтощени от усиленото преследване и когато вече и конете им били изморени, те попаднали под неизморените скитски войски и били обградени от всички страни, тъй като скитите ги заобиколили като в кръг. Когато боят започнал, те били притиснати от множество скити, тъй като мнозина скити заобикаляли всеки един от тях. Но като упорити те не отстъпвали и били сваляни от конете, избивани с коси и удушвани с примки; и конете им били също избивани. Като гъст черен облак скитите нападнали латинците и не им давали възможност нито да разгънат конницата, нито да избягат. Загинала най-добрата част от латинската войска, която била опитна да си служи с копия. Загинал и граф Людовик дьо Блуа. А Балдуин бил пленен и изпратен в Мизия. Оттам бил препратен в Търново, където го затворили в тъмница, след като го оковали с окови до шията. Обаче най-старото и най-коварно зло, виновникът на всички злини на ромейския народ, венецианският дож Дандоло, който последен тръгнал на поход, като научил от бегълци за поражението на войската, веднага обърнал юздите на коня си и се завърнал в лагера. Щом като настъпила нощта (защото сражението станало привечер), той заповядал да осветят палатките и да запалят по възможност повече огньове, за да покажели, че цялата войска не е унищожена и че не се страхуват от неприятеля. По време на първата нощна стража той тръгнал оттам и пристигнал в приморския град Родосто. След като се съединил там с Хенрих, брат на Балдуин, току-що пристигнал от Атрамития с троянските арменци, които му помогнали във войната, той се завърнал във Византион страдайки от стомах и с отекли полови органи поради многото парасанги, които преминал на кон през време на бяството си.

От Жофроа дьо Вилардуен

Жофроа дьо Вилардуен е един от видните участници в IV кръстоносен поход, автор на съчинението „Завладяването на Константинопол“, в което описва събитията от 1197 до 1207 г. Съчинението съдържа изобилен фактически материал. Като автор Жофроа се отличава с добра осведоменост, описва подробно и картинно, но се старае да оправдае действията на папата и на някои от кръстоносните ръководители. Превод на Вс. Николаев,. Хроника на Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Цариград, С, 1947,. с. 257—273, от Villehardouin, , La conquete de Conataninople, ed. E. Faral, t. ll, Paris, 1939, с. 160-180.

И когато дойде утрото и се съвсем съмна, те [кръстоносците] яздиха според както беше решено и дойдоха пред Одрин и то намериха с твърде многоброен гарнизон; и видяха върху стените и върху кулите бойните знамена на Йоанис, краля на Влахия и на България; и градът бе твърде укрепен, и твърде богат, и препълнен с хора. Те ги обсадиха с много малко войска пред две врати. И това бе във вторник след Връбница. Така те останаха три дни пред града в голямо безпокойство и с малко хора.
Тогава пристигна Енрико Дандоло, който бе дож на Венеция; но той бе стар човек и не виждаше никак. И доведе такива хора, с каквито разполагаше, и горе-долу толкова, колкото император Балдуин и граф Дуи бяха довели; и се настани пред една от вратите. На другия ден се увеличиха с една група конници; но би трябвало те да струват повече, отколкото струваха. И те имаха малко продоволствия, защото търговците не можеха да ги следват; и те не можеха да отидат за сено, защото имаше толкова гърци в страната, че те съвсем не можеха да отидат там.
Йоанис, кралят на Влахия, идваше да подпомогне тези от Одрин с твърде голяма войска, защото той водеше власи и българи и около четиринадесет хиляди кумани. . .
Тогава пристигна новината, че Йоанис, кралят на Влахия, идваше върху тях, за да подпомогне града; те подготвиха работата си и се съгласиха, че Жофруа маршалът и Манасие дьо Лил ще пазят лагера, и че император Балдуин и всички други ще излязат вън, ако Йоанис дойде да се бие.
Те останаха така да срядата на великденските празници. А Йоанис бе сега толкова близо, че се бе настанил на пет левга от тях. И той прати своите кумани да препускат пред лагера; и тревожният сигнал се дава в лагера и те излизат в безредие. И твърде безразсъдно преследват куманите цяла една левга. И когато поискаха да се завърнат оттам, куманите започнаха да ги обсипват със стрели и раниха много от конете им.
Така те се завърнаха в лагера и бароните бяха повикани в жилището на император Балдуин; и те държаха съвет и казаха, че били извършили твърде голямо безумие, като са толкова преследвали [едни] така леко въоръжени хора. Заключението на съвещанието бе, че ако Йоанис дойдеше пак, те ще излязат и ще се наредят пред лагера и ще го чакат там и не ще се помръднат оттам; и те наредиха да се вика [и извести] по целия лагер никой да не посмее да престъпи тази заповед заради вик или рев, който той би чул. И бе решено Жофруа маршалът да пази откъм града с Манасие дьо Лил.
Така прекараха те тази нощ до четвъртък сутринта на великденските празници. И те изслушаха литургията и ядоха на обед. А куманите препускат чак до техните палатки; и се вдига тревога и те се хвърлят на оръжие и излизат от лагера всички баталиони подредени така, както бе уговорено преди.
Граф Луи излезе пръв със своя баталион; и почна да преследва куманите; и той съобщава на император Балдуин да го последва. Уви! колко лошо те изпълниха това, което бяха решили вечерта; защото те преследваха така куманите на около две левги далечина; и те се сблъскаха с тях; и ги преследват доста дълго време; и куманите ги атакуват и започват да викат и да хвърлят стрели.
А [нашите] освен рицари имаха във войската си и друга хора, които не познаваха достатъчно военното дело; и те започват да се плашат и да бягат. И граф Луи, който пръв започна [битката], бе ранен на две места твърде тежко: и куманите и власите почват да нахлуват; а графът бе паднал и един негов рицар, който се казваше Йоан дьо Фриез, бе слязъл и го постави върху своя кон. Мнозина от хората на граф Луи му казаха: „Господарю, идете си, защото сте твърде тежко ранен на две места.“ А той каза: „Да не дава господ бог да бъда някога упрекнат, че бягам от бойното поле и изоставям императора.“
Императорът, който сам бе в твърде тежко положение, подканваше хората си и им казваше, че той никога няма да побегне, а и те да не го изоставят; и тия, които бяха там, свидетелстват наистина, че никога един рицар не се е бранил по-добре от него. Тази битка продължи така дълго време. Имаше такива, които добре се биха, а имаше и такива, които го изоставиха. Накрая, понеже бог допуска премеждията, те бяха разбити. Там, на бойното поле останаха император Балдуин, който никога не пожела да бяга, и граф Луи: император Балдуин бе взет жив, а граф Луи убит.
Там бяха загубени епископът Пиер дьо Бетлеем и Етиен дю Перш, брат на граф Жофруа, и Рево дьо Монмирай, брат на граф дьо Невер, и Матиьо дьо Валикур, и Роберт дьо Ронсуа, Жан дьо Фриез, Готие дьо Ньойи, Фери д’Иер, брат му Жан, Ьосташ дьо Ьомон, брат му Жан, Бодуен дьо Ньовил и много други, за които книгата не говори тук. А другите, които можаха да се спасят, се върнаха бягайки в лагера.
И когато Жофруа, маршалът на Шампания, който пазеше пред една от вратите на града, видя това, той излезе колкото можа по-скоро с хората, които имаше. И съобщи на Манасие дьо Лил, който пазеше другата врата, да го последва бързо. И язди с целия си баталион срещу бегълците в бърз ход. И всички бегълци се присъединиха към него; и Манасие дьо Лил, който пристигна със своите хора колкото можа по-скоро, се присъедини към него. И тогава те образуваха по-голяма дружина; и всички ония, които идваха от голямото поражение и които те успяха да задържат, те ги поставиха в тяхната дружина.
И това бягство бе спряно така между деветия час и вечерта. Мнозина бяха толкова изплашени, че избягаха пред тях до палатките и жилищата. И така завърши това бягство, както чухте. И куманите, и власите, и гърците, които преследваха [бегълците], се спряха; и те не даваха мир на дружината с техните лъкове и стрели; а тези от дружината стояха неподвижно срещу тях. Така останаха до нощта; и куманите и власите започнаха да се оттеглят и дадоха храна на конете си и самите те ядоха, каквото намериха, а то бе малко.
Така те останаха в този град през целия ден до нощта. А Йоанис, кралят на Влахия, ги бе следвал целия ден през целия им път и се разположи на лагер на около две левги от тях. И когато дойде нощта, тия, които бяха в града, се въоръжиха всички и излязоха вън. Жофруа маршалът образува предната охрана, а задната охрана образуваха онези, които бяха я правили през деня. Така те яздиха в голям страх и с големи усилия през цялата нощ и на другия ден, докато стигнат в града Родосто, който бе населен с гърци — много богат и твърде укрепен. И тези не посмяха да се отбраняват; а [нашите] влязоха там и се настаниха; и тогава те бяха в безопасност. . .
Така се отърваха тези от войската при Одрин, както чухте. . .
Йоанис, кралят на Влахия и на България, бе с всички свои армии и бе завзел цялата земя; и страната, и градовете, и замъците бяха минали към него; и неговите кумани направиха набег до пред Цариград. Анри, регентът на империята, и дожът на Венеция, и Жофруа маршалът бяха още в Родосто, който беше на три дни далеч от Цариград; и те държаха [своя] съвет. И дожът на Венеция постави гарнизон от венецианци в град Родосто, който бе техен. А на другия ден подредиха бойните си отреди и яздиха към Цариград, [минавайки] от едно място до друго.
И когато дойдоха в Салембри — един град, който бе на два дни от Цариград [и] който [принадлежеше] на цариградския император Балдуин, неговият брат Андри постави там. гарнизон от свои хора. А останалите яздиха до Цариград, където бяха твърде добре приети, тъй като хората от страната бяха много изплашени: и никак не бе чудно, защото те бяха загубили всичката земя и извън Цариград не държаха нищо освен Родосто и Салембрия а цялата земя я държеше Йоанис, кралят на Влахия и на България.

От Роберт дьо Клари

Роберт дьо Клари е беден рицар, участник в четвъртия кръстоносен поход. Съчинението му „Завоюването на Константинопол“ обхваща събитията от 1205 до 1216 г. Превод на Б. Примов в БВИФ, с. 550—551, от Robert de Clari, La counquete de Constantinople, ed. Ph. Lauer, Paris, 1924, с. 105, 112.

След това се случи, че един град, който императорът бил превзел, въстанал срещу него. Името на този град било Одрин.. Когато императорът се научил, извикал дожа на Венеция, граф Луис и другите барони; казал им, че иска да отиде да обсади Одрин, който бил въстанал срещу него, поканил ги да му помогнат да завоюва този град. Бароните отговорили, че ще извършат това с готовност. Тогава императорът и бароните, се приготвили да отидат към града. Когато стигнали до града, обсадили го. Когато стояли там, ето че един ден Йоан Влахът и куманите, всички извънредно много хора, идват към цариградската земя, както и друг път били идвали. Те заварили императора с цялата си войска да обсажда Одрин. Когато хората от войската видели куманите, облечени в кожуси, не се уплашили и не им обърнали повече внимание, отколкото на някоя дружина деца. Куманите и тези хора дошли с много бърз ход, нахвърлили се върху французите, убили мнозина и разбили всички в това сражение. Тъй изчезнал императорът и не се узнало какво станало с него, също граф Луис и много други видни хора, чийто брой ние не знаем, но знаем, че има изчезнали 300 души рицари. Който можал да се спаси, върнал се с бягство в Цариград. Дожът на Венеция дошъл, бягайки с много хора, които изоставили палатките и багажите си така, както били при обсадата на града. Те никога не се осмелили да се върнат там, толкова голямо било поражението.

От патриарх Евтимий

Из похвалното слово на Иван Поливотски. Превод на В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. III, С, 1972, . 226, бел. 1, от E Kaluzniacki, Werke des Patriarchen Euthymius von Bulga-rien, Wien, 1901, с. 197.

След много години, когато при благочестивия цар Калоян българският род се въздигна, цялата гръцка земя бе покорена под ръката му. След като пък франкският народ бе превзел тогава Цариград, а също и цялата гръцка власт, поставили си и цар от своето коляно. Когато българският цар Калоян узнал, че последният дошъл в Одрин, пристига бързо в Пловдив и с голяма хитрост го превзел. Тогава той изпратил войници по плячка към Одрин, а по-голямата войска скрил в известни места. Поставеният пък от франките цар на име Балдувин, без да знае скритата измама, бързо с тия, които имал тогава под ръка, впуснал се върху тях. Те се престорили, че бягат, докато го докарали до [скритата] войска. И изведнъж отвсякъде българите се събрали, уловили го и го отвели в Търново, гдето го предали на смърт. Тогава, тъкмо тогава твърде славният Калоян, цар български, мъжки се въоръжил против гръцката държава и всичките им градове опленил и разсипал, завладял цялата им земя дори до Драч. И не само владеел оная земя, която и родният му брат, старият Асен, но и много по-обширна през текущата тогава година 6712 [ = 1204].

Из преписката на папа Инокентий III с българите

…Превод на М. Войноя в ГИБИ, III, с. 363—378.

Из писмото на латинския император Хенрих до папа Инокентий III

Тъй като моят брат и господар, императорът, е съобщавал на ваше отчество напоследък, до края на март, твърде ясно чрез многобройни писма и пратеници за цялото напредване на християнската войска и за редица трудности на нашия поклоннически поход, аз сметнах за достойно да ви съобщя като на баща и господар нашата съдба след това, твърде различаваща се от предишната, дори твърде нещастна поради греховете ни. И тъй гърците, които след всякакъв вид осигуряване и гаранция поради вредната си злоба и обичайно коварство винаги се проявяват склонни към предателство, случи се веднага след отпращането на изпратените напоследък до вас пратеници да направят срещу нас въстание и явно да разкрият предателството, което са били замислили преди това. След като се узна за него, моят брат и господар, императорът, желаейки да отмъсти, излезе своевременно от столицата против центъра на въстанието, сиреч Одрин, придружен от малко хора, тъй като ние бяхме пръснати в по-голямата част по укрепления и владения. Този град е най-укрепеният в Гърция, съседен на народа на власите и отделен от тях само от планините. Наистина по това време ние бяхме разпределени така: монфератският маркиз беше с мнозина хора отвъд Солун. Аз с немалко хора бях при Адромитикон, от другата страна на ръкава Св. Георги. Паган де Аврелия и Петър де Брецел — към Никея, от същата страна на залива. Рене де Трит заедно с мнозина хора — при Филипопол, а другите — пръснати по разни места и укрепления. После, след като господарят на власите, когото и гърците били извикали, но тайно, за да може повече да навреди, чул, че латинците са обсадили с толкова малко хора споменатия град, този влах Йоаниций внезапно се нахвърлил върху нашите с безчислено множество варвари, сиреч, власи, кумани и други. Когато нашите излезли също твърде ненадейно срещу тях и застанали по-далеч, отколкото трябвало и най-после били обкръжени отвсякъде от неприятелски засади, уви, моят господар, императорът, граф Людовик, Стефан де Пертико и някои други барони и рицари — това не мога да разказвам без проливане на кървави сълзи, — връхлетени от такова множество, все пак не без загуби и за неприятелите, били обкръжени от тях. Наистина ние не знаем кои са били заловени, кои убити. Все пак ние научихме от най-сигурни наши разузнавачи и от достоверни слухове, че моя господар император го държат здрав и жив. Същият Йоаниций, както твърдят, засега се отнася достатъчно почтително с него и с други някои, които и досега не можем да назовем определено с имена. Трябва да знаете обаче, че от деня, в който бяхме навлезли в пределите на гърците, до деня на онова нещастно сблъскване, колкото и голямо множество да връхлиташе върху нас и нашите, макар нашите да биваха понякога твърде малко, все пак винаги излизаха тържествуващи и с победа. Неоценимата обаче загуба, за която ние скърбим и плачем, че ни се случи тогава, смятаме, че ни сполетя поради необмислената дързост на нашите и по вина на нашите грехове. И тъй тези, които се били измъкнали от сражението и се спасили от ръцете на неприятелите, без да мислят много, заедно с тези, които били останали да пазят палатките, се оттеглили от обсадата без други загуби. Когато те се насочвали към столицата и били така неочаквано изоставени, господ им дал внезапно толкова голямо утешение, че всички, колкото били разпръснати, се събрали в един миг заедно, като че свикани от господа, в някакъв град, който се нарича Родосто. Маркизът пък пребивавал щастливо и победоносно в своите владения, а Рене де Трит — по божия милост здрав и читав в своите земи. И тъй като, след като направихме там преглед на силите си, оттогава започнахме да укрепяваме градовете и укрепленията и действайки така, отидохме чак до Константинопол. И тъй, макар да ни сполетя тъжно нещастие със загуба на хора, все пак ние се надяваме в господа и смело се уповаваме, че с божия помощ ще можем да издържим по-дълго време засадите и нападенията на нашите неприятели и да очакваме подкрепа и помощ отдалеч.

Писмо на папа Инокентий III до българския цар Калоян

До Калоян, славния цар на българите и на власите

Поради особеното благоволение, с което те прославихме между всички християнски владетели, ние те обичаме до такава степен, че дейно подкрепяме твоето благо и чест, като сигурно се надяваме, че ти трябва непрекъснато да напредваш в предаността си към своята майка, светата Римска църква, чрез чиито заслуги ти спечели славна победа срещу тия, които се стараеха да ти причинят неприятности. Понеже ти получи от нае чрез посланика на апостолическия престол царска диадема н военно знаме, за да бъде твоята царска власт специално от блажения Петър, ние желаем да се погрижиш старателно, освободен отвсякъде от нападенията на неприятелите, да се радваш на спокоен мир. И тъй да знаещ, прелюбезни сине, че освен тази войска, която се е приближила неотдавна, огромна войска ще тръгне от западните страни за Гърция. Затова ти трябва да се погрижиш много и за себе си, и за своята земя, докато можеш, за да сключиш мир с латинците, защото, ако случайно, от една страна, те, а, от друга, унгарците те нападнат, ти не би могъл да се противопоставиш лесно на усилията на двете страни. Затова ние внушаваме на твоя сияйност и искрено те съветваме, понеже казват, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти така да се погрижиш за себе си, че чрез освобождаването му да сключиш истински и здрав мир с латинците, за да спрат напълно да нападат теб и твоята земя. Защото ние наредихме с апостолическо писмо до Хенрих, брата на същия император, който стои в Константинопол начело на латинската войска, да склони латинците на мир с тебе срещу освобождаването на императора и да престане изобщо да те безпокои. И така нека бог ти внуши да послушаш нашите напомняния и съвети, за да може твоето царство, което ти най-предано посвети на блажения Петър и на Римската църква, да се запази незасегнато от всяко смущение, за което ние желаем да положим грижливо старание и резултатен труд.
Писано е до [Василий], търновски архиепископ, примат ,на българи и власи, и той да го посъветва усърдно и да го склони към това.

Писмо на папа Инокентий III до император Хенрих

С апостолическо писмо нареждаме на твое благородство, като се стремиш усърдно към освобождението на своя брат, да затвърдиш истински и здрав мир с прескъпия ни в Христа син Калоян, славния цар на българи и власи, за дапросъществува занапред вярно и здраво приятелство между българи и латиняни. Пишем накратко, защото има нужда повече от дела, отколкото от думи. Наистина приятелството ще може да бъде много плодоносно и за двете страни.

Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян

До любимия в Христа наш син Калоян, светлия цар на българите

Тъй като според свидетелството на апостол Яков бог се противопоставя на гордите, а на смирените оказва милост, ти бе длъжен да припишеш предоставената ти от господа победа не на своята храброст, но по-скоро да я отдадеш на греховете на тези, които заслужено паднаха, тъй като се надяваха на лъка си и вярваха да се спасят с меча си. Ти обаче, като приписваш на себе си изтръгнатата от неприятелите победа, не си отдал, както беше длъжен, слава на бога, в чиито ръце са сърцата на царете. Което може да се прецени доста ясно по това, че когато се погрижихме да изпратим при теб наш пратеник, за да сключиш с намиращите се в Константинопол латинци мир или примирие, ти не само не пожела да направиш това, но дори прие и отпусна самия пратеник с по-малко почести, отколкото подобава на царското достойнство. Ти беше длъжен да го приемеш благосклонно и да се отнесеш към него с почит от уважение към апостолическия престол, имайки пред вид, че той е пратен да благовести мир и да проповядва спасение. И тъй, макар да си се възгордял в себе си поради споменатата победа повече, отколкото трябва, все пак, понеже те обичаме като прелюбим в Христа син с искрена в господа обич, желаейки ти спасение и мир, ние приехме благосклонно любимия син, твоя пратеник, и писмото, което ни изпрати по него, и внимателно взехме пред вид това, което ни пишеш в него. Разбира се, след като разбрахме, че ти вече отдавна си се стремил да изпратиш пратеници до нас лично, но те не са имали достъп, тъй като не са се осмелявали да минат през Унгария, нито през Дирахиум поради господстващите там венецианци, ние с наше писмо поръчахме на любимия в Христа син [Андрей], светлия унгарски крал, да позволи да преминат свободно и безопасно през неговата земя твоите пратеници, които си решил да изпратиш до апостолическия престол. Същото това поръчахме и на любимия син, благородния мъж [Пиетро Циани], дожа на венецианците, а именно да нареди същите да получат безопасно преминаване през Дирахиум. А за това, дето уверяваш, че твърде постоянстваш в предаността си към апостолическия престол и ако бъде необходимо, си щял да изложиш главата си за него, ние препоръчваме царското [ти] височество на господа и въздаваме благодарност на дарителя на всички блага, който милосърдно ти е внушил това намерение. И тъй ние напомняме на твоя царска сияйност и те поощряваме в господа, като ти поръчваме с апостолическо писмо да сключиш и спазваш мир и примирие с прелюбимия ни в Христа наш син Хенрих, славния константинополски император, и с другите пребиваващи в империята Романия латинци. Ние обаче, когато видим, че е полезно, ще се постараем да се погрижим да изпратим при тебе наш пратеник, според както ни беше внушено свише.
Дадено в Латеран, 25 май, десета година [1207 г.].

Отговор на цар Калоян на писмото на папа Инокентий III

А гореказаният Йоаниций или Калоян, цар на българите и на власите, отговори, че след като чул за превземането на Константинопол, бил изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи с тях мир, но те му отговорили най-надменно, като му казали, че не ще има мир с него, ако не върне земята, принадлежаща на константинополската империя, в която бил нахлул с насилие. На това той отговорил, че тази земя той притежавал по-справедливо, отколкото те Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели Константинопол, който ни най-малко, не им е принадлежал. Освен това самият той бил получил законно царската корона от върховния първосвещеник. А този, който се наричал константинополски василевс, без основание си бил присвоил самоволно императорска корона. Затова властта принадлежи по-скоро нему, отколкото на онзи. Затова под едно знаме, което получил от блажения Петър, украсено с неговите ключове, той се сражавал уверено срещу тези, които носели на раменете си лъжливи кръстове. И тъй, предизвикан от латинците, той бил принуден да се защищава срещу тях; неочаквана победа му дал бог, който се противопоставя на надменните, а благославя смирените. Самата победа той приписвал на блажения Петър, княза на апостолите: обаче той не можел да освободи казания император по негов съвет и по поръка на върховния първосвещеник, понеже той бил платил дължимото на плътта, когато се намирал в затвора.

Из „Морейската хроника“

„Морейската хроника“ (позната в четири версии: френска, гръцка, арагонска и италианска) е възникнала в самия край на XIII или началото на XIV в. във франкека Морея (Пелопонес). Публикуваният тук откъс е от арагонския вариант на хрониката. Превод на Ив. Божилов от Libro de los fechos et conquistas del de la Morea, publiee et traduite la premiere fois par A. morel-Fatio, Geneve, 1885(=Societe de l’ Orient latin, serie historique IV), c 16—17.

§ 59 [1205]. Когато император Бодуен беше завладял цялата империя [Византия] и маркизът [Бонифаций Монфератеки] цялото Солунско кралство и по-голямата част от Влахия, един император на България, наречен Калоян Асен, който притежаваше големи богатства и командваше голям брой хора, страхувайки се, че император Бодуен, който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както той бе направил с тази на гърците, повика аланите [куманите] и взе на служба при себе си 23 000 от тях.
§ 60. И той [Калоян] се отправи оттам с голям брой от тези войници [кумани] и хора от своята земя към Адрианопол. И император Бодуен, след като научи това, събра много от своите хора и се отправи към Адрианопол, за да защищава града и да срещне споменатия император на България.
§61. И когато споменатият Бодуен беше в Адрианопол със своите хора, казаният император на България излезе на, полето и потърся битка с император Бодуен. И споменатият Бодуен, който беше много смел, излезе навън [от града] и се би със споменатия император на България. И Бодуен, и цялата негова армия бяха победени, и той загина с голяма част от своите хора.
§62. [1205—1207]. И когато император Бодуен бе мъртъв, императорът на България кръстоса земята на Бодуен и разори много области и замъци и накрая се обърна към Солун.
§63. И бидейки край Солун, той [императорът на България]; се би с маркиза [Бонифации] и с помощта на засадите, които му бе устроил, той уби маркиза. И в същото време, когато хората на маркиза бяха избягали в града, той влезе в Солун със своите хора и го завладя. И така, когато Солун беше загубен за франките, деспотът на Арта завладя Влахия отново за гърците. Императорът на България, след като завладя Солун, остави го на местните гърци и се завърна в своята страна България.
§ 64. Сега ние ще престанем да говорим за императора на България и ще започнем отново да приказваме за бароните в Константинопол, които ще избират император.

От Никита Хониат

Превод на Ал. Милев от Nicetas, цит. съч., с. 815—819 и 829—831.

Друг бич, много по-тежък и по-ужасен, заблестял сега над ромеите. Мизиецът Йоан, показвайки се едновременно враг и отмъстител за ромеите, предал на скитите за разграбване всичките паланки, които се намирали близо до Византион, понеже били плащали данък на латинците. Тогава настъпило ново и необикновено нещастие, което надминало всяко определено от бога наказание. Два народа опустошавали една и съща земя и един и същи народ, нападайки ту двата заедно, ту един след друг. При нападение скитите унищожавали всичко, което попадало под краката им, а някои от пленниците, които се отличавали с красотата си, след като наказвали с бичове, принасяли в жертва на своите демони, като ги обесвали. Латинците пък, ожесточени от въстанието на ромеите против тях и от понесеното поражение от страна на скитите, постъпвали не по-малко жестоко с ромеите. Не останало нито едно място за спасение и помощ, понеже земята била изпълнена с безкрайни злини и станала по-гибелна от самата гибел и понеже еднопалубни кораби на латинците плували по морето, жестоко подхвърляйки на грабеж и морско разбойничество всичко, което им се изпречвало. Йоан не се бавил дълго време в тракийските градове. Той се отправил към Тесалоника, за да установи в този град своята власт, да отнеме градовете от латанците и да ги подчини на себе си. Когато пристигнал до Сер, той завързал сражение с намиращите се там латинци и ги победил след голямо кръвопролитие. Латинците посрещнали Йоан с присъщото си военно изкуство и с готовност за нападение. Те наранили мнозина от неговите войници. Не след много обаче латинската войска била напълно разбита, с бягство се отправила към Сер и не била в състояние да заключи крепостната врата на Сер. По този начин власите и ромеите, които преследвали бягащите, се вмъкнали в крепостта заедно с тях. Така градът бил превзет. След това той бил изгорен и градските стени били разрушени, плененото множество било оковано и откарано. Оная част пък от латинските войски, които не погинали в сражението, отчасти се пръснали, гдето всеки могъл, за да се спаси, а отчасти завзели крепостта и се установили в нея. На следния ден Йоан обградил крепостта и предложил на избягалите в нея латинци да му предадат укреплението и по този начин да получат възможност да се спасят. Те обаче очаквали помощ от маркиза и не искали да чуят за отстъпка. Затова Йоан, като приготвил стълби и като поставил на намиращия се срещу крепостта хълм особено голяма обсадна машина, започнал да разрушава крепостните стени. Намиращите се в крепостта латинци упорито се противопоставяли, като използвали всичко, което било за защита на стените. Когато обаче видели, че Йоан е заобиколил крепостта с цялата си войска като с огнена стена и им препречил всякакъв изход от нея, така че никой дори пешком тайно да не може да се добере до маркиза [Бонифаций Монфератски], те решили да му предадат крепостта, ако им обещае и позволи свободно да излязат от нея с оръжието и конете си. Понеже той дори не искал да слуша за договор при такива условия, те започнали да молят за позволение да се завърнат в своята родина при съпровод на водачи чак до границите на Пеония.
Когато клетвените договори били сключени при тези условия, Йоан получил крепостта, а латинците — възможност да заминат безпрепятствено за отечеството си.
Но как стояли работите на техния вожд маркиза? Не би трябвало да отминем неразказани и тези неща. Докато той уреждал работата си в Пелопонес и докато воювал със Сгур, съпругата му съобщила с писмо, че тесалоникийците въстанали, че самата тя била изгонена от града и избягала в крепостта, гдето вече няколко дни се намирала обсадена, а града завладял някой си влах по име Ециизмен [Чъсмен], управител на Просек и на местата около него, които били подвластни на Йоан. Когато маркизът узнал това, той решил веднага да й помогне и тръгнал по обратния път. Преди още да стигне до Тесалоника, той срещнал пратеници, от които научил, че враговете били победени и прогонени и че в града отново било възстановено спокойствие. Естествено маркизът се възрадвал на тези известия и ги споделил със своите приближени. След това променил посоката на похода и се отправил бързо към Скопие, за да отмъсти на Йоан за всичко, което той му сторил. Но той още не бил започнал замислените дела, когато пристигнал друг пратеник, който му съобщил за смъртта на граф дьо Блуа и за пленяването на император Балдуин. Отново сега маркизът поел по-раншния път и пристигнал в Тесалоника. Като разследвал истинското положение за станалите събития, които писмено му били съобщени по-рано, той излял злобата си върху жителите на града и напълно унищожил всичко, което била пощадила гибелната война, избухнала преди неговото пристигане. Едни от гражданите той наказал, като ги ограбил и по-голи от тояги ги изгонил от града, други избил, трети обесил, и то не само лица от простия народ, но и лица със свещенически сан. А нещастния император Алексий и неговата съпруга Ефросина изпратил по море на алеманския крал. Уви, това било нечувано нещастие сред ромеите и, така да се каже, невиждано зрелище. Когато пък научил, че Йоан нападнал Сер, преди още да узнае за края на станалата по-рано битка, той изпратил на своите сънародници помощни войски. Те узнали още по време на похода за станалото сражение, но не били в състояние да се върнат, защото вече попаднали сред ужаса на боя, макар и да знаели, че ще се сражават с много по-силни неприятели. Те влезли в бой с тях, но били напълно разбити и обърнати в бягство, понеже много скити се нахвърляли върху тях и ги нападали от всички страни като рояк пчели, излетели от кошерите, или като оси, излезли от крайпътните пещери. Като претърпял такова поражение в тези две битки, маркизът се затворил в Тесалоника, а Йоан без никакво противодействие влязъл във Верея и си присвоил останалите градове, които били подчинени на маркиза. . .
Работите на изток били в такова положение. Мизиецът пък Йоан обсадил Филипопол, завзел града, разграбил го и го разрушил, а мнозина от жителите му избил. Отдавна той бил озлобен против този град и дирил удобен случай да го завладее, за да отмъсти на жителите му за тяхната непокорност, понеже не го признавали за император и се отвращавали от него като от „мъж на кръвта“. Злобата и варварското ожесточение на Йоан достигнали краен предел, когато те приели Алексий Аспиет и му се подчинили като на водач, а нападащия Йоан на няколко пъти победили. Впрочем този град можеше да остане незасегнат от злините, ако се управляваше самостоятелно, като ту любезно влизаше в съюз с латинците, ту пък напълно не отблъскваше мизиеца Йоан. Но след като паднала столицата и била съкрушена опората на градовете, тогава и този град като дъщеря, която следва майка си, се подхвърлил на още по-големи нещастия. Понесъл всичките ужаси на грабежите и убийствата, той бил разрушен до основи и превърнат в обширно поле от развалини, сред което само едно нещо весели очите на пътниците — висока греда, на която с главата надолу висял Аспиет, обесен с краката за въже, прекарано през мускулите на прасеца. След всичко това привържениците на Аспиет и тези, които го подпомагали при завземането на царската власт, страхувайки се да не бъдат наказани като непостоянни, тъй като не било възможно да останат скрити от Йоан, открито прекъснали всяка връзка с него. Щом като се отдалечили, едни от тях минали на страната на Теодор Ласкарис, управител на източните градове, други, които избягали в Орестиада или пристигнали в Димотика, влезли в преговори с латинците. Те изпратили пратеници и молели да им бъде назначен за пълководец Теодор Врана. Скоро след това пристигнал в Мизия Йоан, уредил там своите работи, наказал изменниците със страшни наказания и с нови начини на убиване и гневен, жесток и безмилостен, решил да започне война с ромеите, казвайки, че не бил повече в състояние да понася тяхното коварство, вероломство и непостоянство. Обхванат от гняв, той изпратил рояци от скитски войски, които съперничели по своя брой на летните цветя. Едни от тях, които били многобройни като мравки, бързо преминали през прекрасните житни поля и обсадили Адрианопол, а други се приближили до Рузий [Рускьой, в Турция] и започнали бой с намиращия се в този град латински гарнизон. Войниците на този гарнизон били най-храбри от всичките латински войски — те били високи на ръст и отлични във военното изкуство, а техният вожд, някой си Тиер, бил твърде знатен и благороден мъж. Щом като латинците узнали от съгледвачи, че скитите са се разположили на лагер, те веднага се отправили срещу тях. Скитите пък предварително научили за готвеното нападение на латинците срещу тях, тайно заели друго място, което било близо до Рузий. Когато латинците се връщали, те ги видели и се изплашили от неочакваната гледка, понеже тяхното голямо количество не им предвещавало нищо добро. Все пак станало голямо сражение. И едните, и другите се биели с еднаква храброст. Накрай латинците, след като извършили много подвизи, почти всички загинали. Докато ставало така това сражение, други скитски многобройни и войнствени отреди се отправили към Апрон, бързо го завладели и веднага го разрушили. Една част от населението на града, което скитите пленили, избили, други откарали да продават в робство, като им вързали ръцете назад, а мнозина изгорили. Те наистина били победители, но се възползвали от победата по нечовешки начин.

Жофроа дьо Вилардуен

Превод на Вс, Николаев, Хроника на Жофроа дьо Вилардуен: завладяването на Цариград, с. 275—327.

И когато дойде празникът Св. Дух, Йоанис, кралят на Влахия и на България, правеше всичко по своя воля в земята; и той не можа повече да задържи в страната своите кумани, защото те не можеха повече да воюват поради лятото и се върнаха в своята страна. А той със своите войски от българи и гърци тръгна против маркиза [Бонифаций Монфератски] към Солун. И маркизът, който бе научил за поражението на император Балдуин, напусна обсадата на Напл и отиде към Солун с толкова хора, с колкото разполагаше, и постави там гарнизон.. .
Случи се по онова време, че Йоанис, кралят на Влахия и на България, язди срещу маркиза с всичките си войски до един град, наречен Сер. А маркизът бе оставил в него много добър гарнизон от свои хора: тъй като бе поставил там Юг дьо Колиньи, който бе твърде добър рицар и благородник, и Гийом д’Арл, който беше негов маршал, и голяма част от благородниците си. И Йоанис, кралят на Влахия, ги обсади. Той съвсем не беше на тази обсада, когато превзе града със сила; и при превземането на града се случи голямо нещастие: тъй като Юг дьо Колиньи умря, защото бе ударен в окото.
А когато той умря — тъй като беше най-добрият измежду всичките, другите много се изплашиха и се оттеглиха в замъка, който бе твърде укрепен. И Йоанис ги обсади и изправи своите каменохвъргачки. [Преди още] да бе стоял там дълго време, и тези отвътре предложиха да преговарят, за което [после] бяха упрекнати и порицани. И договорът бе такъв, че те предадоха крепостта на Йоанис. И Йоанис накара двадесет и пет от най-големите благородници, които имаше, да се закълнат, че ще ги заведе [пленените] живи и здрави с всичките им коне и с всичкото им оръжие в Солун или в Цариград, или в Унгария, в което от трите [места] те пожелаят.
По такъв начин бе предаден Сер. И Йоанис ги накара да излязат вън и да се настанят близо до него в полята и им се престори на твърде добър, и им изпрати свои дарове. И така ги държа три дни; после ги излъга във всичко, което им бе обещал: накара да ги пленят и да им отнемат всичкото имущество и да ги отведат във Влахия пеша — голи и боси. Бедните и незначителните хорица, които не струваха нищо, накара да ги отведат в Унгария, а другите, които струваха нещо, накара да им отрежат главите. Такова смъртно предателство направи кралят на Влахия, както чухте. Тука войската понесе една от най-мъчителните загуби, които някога е понасяла. А Йоанис нареди да разрушат крепостта и града и се завърна срещу маркиза…

Прочее тук ще оставим Анри, регента на империята, а ще говорим за Йоанис, краля на Влахия и на България, комуто Сер бе предаден, както чухте да ви се казва по-горе и който бе избил чрез измама тези, които му се бяха предали; който бе яздил към Солун, бе дълго време престоял там и опустошил голяма част от земята. Маркиз Бонифаций дьо Монфера беше в Солун твърде развълнуван и твърде опечален за своя господар, император Балдуин, който бе загубен, и за другите барони, и за своя замък в Сер, който бе загубил, и за своите хора.
И когато Йоанис видя, че не ще може да направи повече, върна се назад в своята страна с всичките си хора. И тези от Пловдив, който принадлежеше на Рение дьо Три, комуто император Балдуин го бе дал, чуха, че император Балдуин бе загинал с много от бароните и че маркизът бе загубил Сер; и видяха, че роднините на Рение дьо Три и неговият син, и неговият племенник го бяха изоставили и че той имаше малко хора; и повярваха, че франките никога не ще имат надмощие. Една част от хората, които бяха попеликани, отидоха при Йоанис и му се предадоха, и му казаха: „Господарю, ела язди пред Пловдив, или изпрати твоята войска: ние ще ти предадем целия град.“
Когато Рение дьо Три, който беше в града, го узна,, той се усъмни да не го предадат на Йоанис; той излезе с толкова хора, колкото имаше, и тръгна един ден и дойде в едно от предградията на града, където пребиваваха попеликаните, които се бяха предали на Йоанис; и той подпали предградието и изгори голяма част от него. И си отиде в крепостта на Станемак, която бе на три левги оттам и бе с гарнизон от негови хора, и влезе вътре и бе след това дълго време затворен в нея — около 13 месеци — в голяма грижа и в голяма нищета; и от лишение яде конете си. И бе далеч на 9 дни път от Цариград и не можеха да чуват новини едни за други.
Тогава Йоанис изпрати войската си пред Пловдив. Преди още да бе стоял там дълго, тези от града му се предадоха и той им обеща покровителство; и когато им [го бе обещал], той накара да убият най-напред архиепископа на града; а благородниците той нареди някои да одерат живи, а на други там да им отрежат главите; и всичко останало нареди да отведат във вериги, а града [той] заповяда целия да сринат — и кулите, и стените, а високите дворци и богатите къщи да опожарят и разрушат. Така бе разрушен благородният град Пловдив, който бе [един] от трите най-хубави [градове] на цариградската империя. ..
А Йоанис, кралят на Влахия и на България, който бе твърде богат и могъщ, не се самозабрави, а събра голямо множество кумани и власи; и когато минаха три седмици от Коледа, той ги изпрати в земята на Романия, за да подпомогнат тези от Одрин и тези от Димотика. И когато тези бяха подсилени, те се окуражиха и заяздиха по-смело.
Тиери дьо Термонд, който бе капитан и конетабл, предприе един конен поход на четвъртия ден преди празника на св. Мария дьо ла Шандельор; и язди цяла нощ с около 120 рицари и остави Рус, пазен от малко хора. И когато се зазори, той пристигна в едно село, където кумани и власи се бяха настанили. И ги изненадаха така, че тези, които бяха в селото, не усетиха нищо; и избиха много от тях и хванаха около 40 техни коне. И след като извършиха това нападение, върнаха се назад към Рус.
И същата тази нощ куманите и власите яздиха, за да нападнат, и бяха около 7000. И дойдоха сутринта пред Рус и останаха там доста дълго време. А градът бе пазен от малко хора и тези затвориха вратите и се качиха върху стените. И онези се върнаха назад. Те не бяха се отдалечили на левга и половина от града, когато срещнаха кавалкадата на французите, на която капитан бе Тиери дьо Термонд. Когато французите ги видяха, те се подредиха в 4 бойни отреди; и тяхното намерение бе да се оттеглят в Рус с бавен ход и ако господ им дадеше да могат да стигнат там, те биха били на сигурно място.
И куманите, и власите, и гърците от страната препуснаха към тях, защото имаха много повече хора; и стигат до задната охрана и започват да ги нападат непрекъснато твърде силно. Задната охрана образуваха хората на Тиери дьо Лос, който бе сенешал и се бе завърна от Цариград; и капитан на тези хора бе Вилен, негов брат. И куманите, и власите, и гърците ги притиснаха твърде отблизо и раниха много от конете им. И големи бяха виковете и врявата; и с голяма сила те ги отхвърлиха, смазани, върху отреда на Андре Дюрбуаз и на Жан дьо Шуази; и така [нашите] се придвижваха, съпротивявайки се дълго време.
И после [враговете] засилиха [атаката] тъй, че отхвърлиха [нашите] върху отреда на Тиери дьо Термонд — конетабла. И после, не след дълго, отхвърлиха ги върху отреда, който Шарл дьо Френ командваше. И като се отбраняваха, те толкова се бяха придвижили, че видяха Рус на по-малко от половина левга. А другите ги притискаха все по-отблизо; и голяма беше атаката срещу тях и имаше там много ранени от тях и от конете им. И понеже господ благоволява да допусне нещастията, [нашите] не можаха [да удържат] и бяха разбити; и те бяха тежко въоръжени, а ония — техните противници — леко; и [тези] започнаха да ги избиват.
Уви! Какъв печален ден бе това за християните! Защото от всичките 120 рицари не се отърваха повече от 10, които да не бяха убити или пленени. И тези, които се спасиха, дойдоха, бягайки към Рус, и се затвориха с хората си, които бяха вътре. Там бяха убити Тиери дьо Термонд, Ори дьо Лил, който бе твърде добър рицар и твърде почитан, и Жан дьо Помпон, Андре Дюрбуаз, Жан дьо Шуази, Ги дьо Конфлан, Шарл дю Френ, Вилен, братът на Тиери — сенешала. За всички, които бяха убити или пленени там, книгата не може да ви каже всичките имена. На този ден се случи една от най-големите скърби и от най-големите загуби и едно от най-големите нещастия, които някога са се случвали на християнството от земята на Романия.
Куманите и гърците и власите, които правеха в страната всичко, каквото си искаха, и бяха завладели много добри коне и хубави ризници, се върнаха назад. И тази беда се случи в деня преди навечерието на св. Мария дьо ла Шандельор. А останалите, конто се бяха спасили от поражението, и тези, които бяха в Рус, веднага щом дойде нощта, напуснаха града и си отидоха, като бягаха цяла нощ, и на сутринта пристигнаха в града Родосто. . .
И когато до Йоанис, краля на Влахия, стигна тогава новината за онова, което се бе случило на неговите хора, той се много зарадва: защото те бяха убили и пленили една голяма част от ценните хора, които французите имаха. Тогава той призова по цялата своя земя всички хора, които можеше да има, и се снабди с една голяма войска от кумани и от гърци и от власи; и влезе в Романия. И повечето от градовете минаха на негова страна и всичките замъци. И това не бе никак чудно, защото той имаше толкова много хора.
Когато венецианците чуха да се говори, че той идва, те изоставиха Аркадиопол. И Йоанис язди, докато стигна до града Напл, който имаше гарнизон от гърци и латинци и принадлежеше на Верна, който имаше за жена императрицата — сестрата на краля на Франция; а латинците имаха за капитан Бег дьо Франзюр, рицар от земята на Бовези. И Йоанис, кралят на Влахия, накара да атакуват града и го превзе със сила.
Там бяха избити толкова много хора, че не бе чудно, че смъртността бе толкова голяма. И Бег дьо Франзюр бе доведен пред Йоанис и този заповяда да го убият веднага. А всички други, които не струваха нищо — гърци и латинци, и всички незначителни хора, жени и деца, той накара да ги отведат във Влахия в плен. Тогава той накара да унищожат и да срутят целия град, който бе много хубав и много богат и сред хубава страна. Така бе разрушен градът Напл, както чухте.
На 12 левги оттам бе после градът Родосто, разположен на морето, който бе твърде богат и укрепен и с многоброен венециански гарнизон. И към всичко това дойде една рота конници и те бяха около 2000 и бяха дошли в града също за гарнизон. Когато те чуха да се говори, че Напл бил превзет със сила и че Йоанис бе заповядал да избият хората, които бяха вътре, между тях настъпи такъв ужас, че те бидоха напълно разбити от само себе си. И тъй като господ допуска да се случват нещастия на хората, венецианците скочиха в корабите си, кой от кой по-напред и кой от кой по-бързо, така че за малко единият да не удави другия. А конниците, които бяха от Франция и от Фландрия и от други земи, побягнаха по суша.
Вижте прочее каква беда, която те сами си бяха направили! Защото градът бе така укрепен и така обграден с добри стени и добри кули, че не би се намерил никога [някой] да ги обсади и че никога Йоанис не би се обърнал в тази посока. И когато Йоанис, който бе на половин ден път оттам, научи, че те бяха избягали оттам, той язди в тази посока. Гърците, които бяха в града, му се предадоха; и той, веднага накара да ги хванат — и малки, и големи — освен ония, които се изплъзнаха, и заповяда да ги откарат във Влахия, а града накара да срутят. Ах, каква голяма загуба бе това! Защото това бе един от най-хубавите градове на Романия и от най-добре разположените.
Там наблизо имаше един друг [град], който се наричаше Панедор, който му се предаде; и той заповяда да го срутят и унищожат; и заповяда да ги отведат във Влахия, както от другия [град]. И после язди към града Ареклуа, който лежеше на едно хубаво морско пристанище и беше на венецианците, които [го държаха] със слаб гарнизон; и той го атакува и превзе със сила; там също имаше голямо човешко клане; а останалите той заповяда да отведат във Влахия; и накара да сринат града, както другите.
И оттам язди към града Даин, който беше твърде укрепен и твърде хубав; и жителите не посмяха да го отбраняват: той му бе предаден; и накара да го съборят и унищожат. После язди към града Чорлу, който му се бе предал, и заповяда да го сринат и унищожат и да отведат хората в робство [в тъмница]. И така, щом някой замък или град му се предаваше, [макар] да им бе обещал покровителство, той заповядваше да го сринат, а мъжете и жените отвеждаше в робство [в тъмница]; и той не държеше на никоя от направените спогодби.
Тогава куманите и власите се понесоха до пред вратите на Цариград, където Анри, регентът на империята, беше с толкова хора, колкото имаше — твърде опечален и загрижен, защото нямаше достатъчно хора, за да може да брани земята си. И така стръвно куманите плениха земните блага и мъжете и жените и децата; и срутиха градовете и замъците и направиха такова голямо опустошение, че никога никой човек не бе чувал да се говори за толкова голямо.
Тогава те дойдоха до един град на 12 левги от Цариград, който се казваше Натура; и Анри, братът на императора, го бе дал на Пайен д’Орлеан. В този град имаше голямо множество хора и тези от страната бяха всички избягали там. И те го нападнаха и превзеха със сила. Там имаше едно такова голямо клане на хора, каквото и не бе имало в никой град, където те бяха [минали]. И знайте, че всички замъци и всички градове, които се бяха предали на Йоанис и на които той бе осигурил [пощада], бяха всички унищожени и сринати, а хората откарани във Влахия по такъв начин, който вие чухте.
Знайте, че на пет дни път от Цариград не остана нищо за опустошаване освен само града Виза и [града] Салембрия, които имаха гарнизони от французи; и в тоя на Виза беше Ансо дьо Кайьо с около 120 рицари; а в този на Салембрия беше Макер дьо Сент-Менеулд с 50 [рицари]. И Анри, братът на император Балдуин, пребиваваше в Цариград с останалите. И знайте, че те бяха в много лошо положение, защото освен самия Цариград бяха задържали само тези два града. . .
Йоанис, кралят на Влахия и на България, който бе прекарал дълго време в Романия и вилня в страната през целия велик пост и дълго време след Великден, се оттегли към Одрин и Димотика; и той имаше намерение да направи с тях така, както бе постъпил с другите [градове]. И когато гърците, които бяха с него, видяха, че той ще се насочи към Одрин, те започнаха да се измъкват незабелязано и през нощта, и през деня – 20, 30, 40, 100. ..
И когато той пристигна там, поиска [от гърците] в града да го оставят да влезе вътре, както бяха постъпили в другите [градове]. И те му отговориха, че няма да [го] сторят, и му казаха: „Господарю, когато ние ти се предадохме и когато се надигнахме срещу франките, ти ни се закле, че ще ни закриляш съвестно и че ще ни спасиш. Ти не го направи, а разори Романия. И ние знаем, че ти ще направиш с нас това, което направи с другите.“ И когато Йоанис чу това, той обсади Димотика и издигна околовръст 16 големи каменохвъргачки и започна да строи всякакви военни машини и да опустошава цялата страна наоколо…
Когато Йоанис научи, че франките идват, той не посмя да ги чака, но изгори машините си и се махна. И така той се махна от Димотика; и знайте, че всички взеха това за голямо чудо. И Анри, регентът на империята, пристигна на четвъртия ден пред Одрин и се разположи на най-хубавите поляни на света, до реката. Когато тези от Одрин ги видяха да идва, излязоха вън на процесия с всичките си кръстове и показаха най-голямата радост, която някога е била виждана; и те трябваше наистина да правят така, защото съвсем не бяха добре.
И тогава пристигна в лагера на франките новината, че Йоанис се е установил в един замък, който се нарича Родестюик. И на сутринта войската на франките потегли и язди към тази посока, за да търси битка. А Йоанис се махна и язди назад към своята страна. [Те] го следваха така пет дни; а той вървеше все пред тях. Тогава на петия ден те се настаниха върху едно хубаво място в един замък, който се казва Фраим. Там престояха три дни. . .
Тогава Анри — регентът на империята, и бароните, които бяха с него, държаха съвет; и решението им бе да яздят напред. Те яздиха два дни и се разположиха в една много хубава долина, близо до един замък, който се казва Монияк. И този замък им се предаде и те престояха там около пет дни. И казаха, че ще отидат да отърват Рение дьо Три, който бе обсаден в Естанемак и бе затворен там около 12 месеца. Анри, регентът на империята, остана в лагера, също и една голяма част от неговите хора; останалите отидоха да помогнат на Рение дьо Три. . .
Така те преспаха в града и на другия ден сутринта тръгнаха и напуснаха Естанемак. И яздиха два дни, а на третия пристигнаха в лагера, където Анри, братът на императора, ги очакваше под замъка Монияк, който е разположен на реката Арта и където той се бе установил. Голяма радост бе за тези от войската, че Рение дьо Три бе освободен и това бе голяма заслуга на онези, които го доведоха; защото, като отиваха там, те се излагаха на голяма опасност. . .
И тъй като императорът бе коронован в Цариград така, както го чухте, а Верна бе останал в земята на Одрин и на Димотика, Йоанис, кралят на Влахия и на България, когато узна това, събра хора колкото можа. А Верна бе отново оградил Димотика със стени, които Йоанис бе сринал с каменохвъргачките си и с метателните си машини, и му бе оставил слаб гарнизон. И Йоанис язди към Димотика, превзе го и го разруши и срина стените до земята. И се понася през цялата страна и хваща мъже и жени, и деца, и добитък; и направи голямо опустошение. Тогава онези от Одрин поискаха от имратор Анри да ги подпомогне, защото Димотика бе загубен по този начин.
Тогава император Анри събра колкото можеше да има хора и излезе от Цариград и язди в боен ред към Одрин от едно място до друго с всичките си баталиони. И когато Йоанис, кралят на Влахия, който бе в страната, научи, че той идва, оттегли се назад към своята земя. А император Анри язди, докато стигна до Одрин и се разположи [на лагер] вън на полето.
И тогава гърците от страната дойдоха и му казаха, че Йоанис, кралят на Влахия, отвеждаше мъжете и жените и добитък и беше разрушил Димотика и цялата страна наоколо и че беше само на един ден път оттам. И решението на императора бе да иде да се бие с него, ако той го чакаше, за да спаси пленниците и пленничките, които той отвеждаше. И той язди след него; а другият вървеше все пред него; и той го следва така 4 дни. Тогава дойде до един град, който се казваше Верой.
И когато тези от града видяха да идва войската на императора, те забягнаха в планините и изоставиха града. И императорът дойде с цялата си войска и се разположи пред града; и го намери снабден с жита, с храни и с други полезни неща. Той престоя там два дни и нареди хората му да кръстосат околната страна; и те взеха [плячка] доста добитък — волове и крави, и биволи в твърде голямо количество. Тогава той напусна този град с плячката си и язди към един друг град, на един ден път оттам, който се казва Близма. И както другите гърци изоставиха другия град, така и тези оставиха този: и той го намери снабден с всички полезни неща и се разположи пред него. Тогава им пристигна новината, че в една долина на три левги от лагера бяха пленниците и пленничките, които Йоанис отвеждаше с всичкия им добитък и с всичките им каруци. Тогава император Анри разпореди, че гърците от Одрин и тези от Димотика ще отидат да ги търсят и че ще им даде два баталиона рицари. Както бе решено, така бе сторено на другия ден. Капитан на единия от батальоните бе Йосташ, братът на Анри, императора на Цариград; а на другия — Макер дьо Сент-Менеулд.
И те яздиха заедно с гърците до долината, която им бяха посочили. И намериха хората, както им бе казано. И хората на Йоанис се хвърлиха вкупом срещу хората на император Анри и имаше мъже, жени и коне убити и ранени от едната страна и от другата. Но със силата на бога франките взеха надмощие и върнаха пленниците и ги отведоха пред тях назад. И знайте, че тази контраатака не бе малка, защото имаше около 20 000 мъже, жени и деца и около 3000 каруци, натоварени с техните дрехи и с багажите им, без другия добитък, от който имаше доста. И докато идваха в лагера, тяхната върволица се простираше на около две дълги левги. И така те пристигнаха през нощта в лагера; и император Анри и всичките., други барони се много зарадваха от това; и той ги настани отделно така, че никой не загуби пукнат грош от онова, което.; имаха. Император Анри престоя и на другия ден заради народа, който той бе отървал. На следващия ден той замина от страната и язди толкова от едно място до друго, че пристигна в Одрин. . .
А императорът от друга страна бе събрал хората си, които бяха откарали на сигурно място в лагера плячката от Верой, която бяха взели. И тоя язди от едно място до друго, отвъд Одрин толкова, че пристигна в земята на Йоанис, краля на Влахия и на България. И дойдоха до един град, който се казваше Ферма, и го завзеха и влязоха в него и взеха там твърде голяма плячка. И те престояха в него три дни, и кръстосаха цялата страна, и спечелиха голяма плячка, и разрушиха един град, който носеше името Аквило.
На четвъртия ден напуснаха Ферма, който бе хубав и добре разположен; и там извираха топли води, най-хубавите в целия свят; и императорът накара да го разрушат и изгорят и отведоха твърде голяма плячка добитък, и [взеха] други полезни неща. И яздиха от едно място до друго толкова, че стигнаха до града Одрин, и престояха в страната до празника на всичките светии, защото поради зимата не можеха повече да воюват. И тогава император Анри се върна в Цариград с всичките си барони, които бяха твърде уморени от похода. А в Одрин между гърците [Анри] бе оставил един свой човек, който се казваше Пиер дьо Радингам, с всичко двадесет рицари. . . Толдр Аскарът, който воюваше срещу император Анри, взе свои пратеници и ги изпрати до Йоанис, краля на Влахия и на България; и му съобщи, че всичките хора на император Анри бяха [заети] срещу него, понеже му водеха война на другата страна на ръкава откъм Турция; и че императорът бил в Цариград с малко хора и че може да му се отмъсти, ако единият бъде от едната страна, а другият дойде от другата; и че императорът имаше толкова малко хора, че не би могъл да се бори срещу тях двамата. Йоанис бе събрал голяма войска кумани които идваха при. него; и той събра своите войски от власи и българи, колкото може по-многобройни. И толкова време се бе вече минало, че настъпи великият пост…
Тогава Йоанис излезе от Влахия с армиите си и една голяма войска кумани, които бяха дошли при него, и влезе в Рочания. И куманите направиха набег чак до вратите на Цариград. И той обсади Одрин и издигна 33 големи каменохвъргачки, които биеха срещу стените и кулите. А в Одрин бяха само гърците и Пиер дьо Радингам, който бе там с 10 рицари от страна на императора. И тогава и гърците, и латинците съобщиха заедно на император Анри, че Йоанис ги бе така обсадил, та да ги подпомогне…
Йоанис, кралят на Влахия, който държеше Одрин обсаден, не стоеше със скръстени ръце: неговите каменохвъргачки, от които той имаше достатъчно, биеха по стените и по кулите и ги повредиха доста; и той постави пионерите си на стените; и те няколко пъти отидоха на пристъп. А онези, които бяха вътре, гърци и латинци, се държаха много добре. И твърде често пращаха [известия] на император Анри да им прати помощ и да знае, че ако не им помогне, те са напълно загубени. И императорът бе твърде загрижен, тъй като щом той поискваше да помогне на хората си от едната страна, Толдр Аскарът така го притискаше от другата, че се налагаше [той] да се върне непременно [при него].
И така през месец април Йоанис бе пред Одрин: и му оставаше толкова малко да го превземе, защото бе Сринал до земята стените и кулите на две места, така че [неговите войски] можеха да се бият ръкопашно с тези отвътре със саби и пики. Така той извърши там твърде големи нападения. А те се защищаваха добре. И имаше там много убити и много ранени от едната и от другата страна.
Така както господ пожелава да се случват нещата, куманите, които [Йоанис] бе пратил из земята, бяха свършили грабежите си и се бяха завърнали в лагера при Одрин с цялата си плячка. И казаха, че не ще останат там повече с Йоанис, но че искат да си отидат в своята земя. Така куманите се отделиха от Йоанис. И когато той видя това, не посмя да остане без тях пред Одрин; и така той си замина от града и го изостави.
И знайте, че хората взеха за голямо чудо това, че един такъв могъщ човек беше изоставил един град, който беше толкова близо пред падане. Но подобава нещата да се случат тъй, както господ го пожелае. Тези от Одрин не закъсняха да известят императора, че ако той не побърза да дойде за бога и Йоанис, кралят на Влахия, се завърне, да знае наистина, че те ще бъдат избити и пленени.. .
По онова време Бонифаций, маркиз дьо Монфера, който бе в Сер, който град той бе възстановил, направи конни набези чак до Месинопол…
Когато маркизът бе [вече] в Месинопол, не бяха минали и 5 дни [и] по съвета на гърците от земята той направи един конен набег в месинополската планина на разстояние повече от един цял ден [от града]. И когато той бе в тази местност и се готвеше да си тръгва, българите от страната се бяха събрали; и видяха, че маркизът бе с малко хора. И идват от всички страни и нападат неговата задна охрана. И когато маркизът чу тревогата, той скочи съвсем обезоръжен върху един кон с един меч в ръката. И когато дойде там, където [българите] бяха нападнали ариергарда му, той се хвърли върху тях и ги преследва доста далече назад.
Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото; той започна да губи кръв. И когато хората му видяха това, започнаха да се колебаят и да губят кураж и лошо да удържат. А тези, които бяха около маркиза, го подкрепяха, но той загуби много кръв и почна да агонизира. И когато хората му видяха, че няма да имат никаква помощ от него, те се уплашиха и почнаха да го изоставят. Така те бяха разбити поради нещастна случка. И онези, които останаха с него — а те бяха малко, бяха избити. И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфера. И хората от страната изпратиха главата му на Йоанис; и това бе една от най-големите радости, които той някога бе имал.
Уви, каква мъчителна загуба бе това за император Анри и за всички латинци от земята на Романия — да загубят поради зла случайност един такъв човек, един от най-добрите и от най-щедрите барони, и от най-добрите рицари в останалия свят. И това нещастие стана в годината хиляда двеста и седма от въплъщението на Исуса Христа.

Из „История“ на Георги Акрополит

Византийският историк и писател Георги Акрополит (1217—1282) е роден в Цариград. Получил е своето образование в Никея. Бил е приближен на никейските императори Йоан III Дука Ватаци и сина му Теодор II Ласкарис и е участвал в походите им срещу България. Неговата „История“ се отличава с достоверност. Тя отразява събитията на Балканския полуостров и в Мала Азия в периода 1203—1261 г. Превод на М. Войнов в ГИБИ, VIII, С, 1971, с. 156, от Georgii Acrpolitae Opera, rec. A Heizenberg, Lipsiae, 1903, с. 23—24.

И тъй той [Калоян] сринал до основите му Филипопол, твърде забележителен град, който е разположен край Еврос, а освен това всички други градове: Ираклия, Панион, Родосто, Хариопол, Траянопол, Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да изброяваме. А населението той вдигнал оттам и го настанил край бреговете на Истър. Той нарекъл селищата им по имената на собствените им разграбени села и градове. Той отмъщавал прочее, както казвал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец. И тъй той дошъл чак до самия Солун и умрял, обхванат от болка в страната. А, както казват някои, смъртта му произлязла поради божия гняв срещу него. Той видял насън, че въоръжен мъж застанал до него и го ударил с копие в страната. Наистина никой никога не е причинявал такива злини на ромейската земя, така че и име му било дадено [ново], получавайки прякора „куче“. Всички го наричали Скилойоан. Защото, като се сближил със скитското племе и завързал с тях роднинство, той възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал от убийствата на ромеите. Като умрял, царската власт над българите взел синът на сестра му, по име Борил, който се оженил за вуйна си скитка. Синът на Асен, който бил още дете, бил взет тайно от някого и отведен при скитите [русите].

Из „Деянията на св. Димитър Солунски“

Превод на В. Тъпкова-Заимова в БВИФ, с. 455—458, от В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, III, С, 1973, с. 581—587.

Тогава владетел на българите бил Йоан, известен повече е името Йоаница и наричан така и досега. Той въпреки пустошта, която го възпирала, се отправил на поход срещу ромеите. И като пребродил цяла Македония, опустошил всички области, сринал и разрушил из основи крепости, оплячкосал, опустошил и преселил цялото население покрай брега на р. Дунав, с една дума, превърнал в пустиня всяко място, което нападнал. С неудържим устрем той се отправил и срещу Солун, като водел войнство, по-многочислено от морския пясък: българи, кумани, татари, хазари, гърци, алани, руси — потомци от всички родове, които е откърмила северната страна, подобно на многоглава хидра, както би казал някой, или стоглав тифон, сторък исполин или някакви други свирепи зверове.
Там имало стрелци, копиеносци, шлемоносци, щитояосци, прашкари и всички други видове войници. Пред него вървял воеводата на неговите войски Манастър, който бил твърде опитен във военното дело. Той водел многочисленото войнство и се разположил за малко на стан в ливадите край река Галик. След това и българският цар разположил стана си със своето множество войска в Лагадина — място, което отстои недалече от града и има изобилна вода и паша за конете. И така стекли се войски от Галик и от Лагадина и този велик град Солун се увенчал с венец не на слава, а на изпитание. Заградили го войски отвсъде, околностите му се изпълнили с полкове. Всички хълмове се изравнили, земята долу се тресяла от въоръжените конници, а горе въздухът ечал от цвиленето на конете. Чувал се трясък, подобен на гръм, който предизвикал трепет в сърцата на гражданите. Един изглеждал ката Ксеркс, който воювал срещу Гърция, друг — като Рампсак от Асирия, трети — като Сенахерим, който отивал на поход срещу Юдея. Пред него огън опустошавал, а зад гърба му плам се разгарял, както казва божественото писание, „сякаш пред лицето му се разстилаше пищен рай, а след него оставаше безлюдна пустиня”. И след като владетелят на това безчислено войнство пристигнал откъм тамошните по-северни високи хълмове, отгдето му се разкривал целият град, той почнал да го разглежда от височината. Той наблюдавал великолепието и красотата на къщите, разпитвал и за пречестните църкви и ги разглеждал. Той съзрял също и храма на великия Димитрий, запитал за него и щом научил, че това е църквата на мъченик Димитрий, веднага слязъл от коня, поклонил се и рекъл: „Свети Димитрие, ако превзема този град, ще ти построя прекрасен манастир.“ Прочее той замислял нещо, лукаво за този прочут град, обаче бог от небесата не утвърдил това…
Но, та, Димитрие, добрий мъченико, закрилник на града, покорител на родното си място, велики военачалнико на божието „опълчение, си се надсмял над неговото безумие и си поругал суетната му замисъл. Ти вече си наострил срещу него оръжието си, но все пак си се въздържал и си му дал време да се разкае целомъдрено и да се отвърне от злината и суетата си. Той обаче не сторил това, а с най-голяма бързина изпратил съгледвачи около целия град, преброил всички кули и всички разстояния между кулите по стените и всички зъбери. Скоро след това военачалниците му се събрали на съвет и съветът решил как да се води войната: към всяка крепостна кула на града да настъпи по един полк от неговата войска. Всеки един полк да донесе по две стълби, та когато цялото войнство обкръжи града едновременно и го нападне вкупом, лесно да го овладее според правилата на войната. И неговите намерения щели да се осъществят. Защото при такова огромно множество войска къде би могъл нашият град да намери вътре [в градските стени] люде, годни да го отбраняват, ако великият наш бранител, военачалник и победоносец отново не вдигнеше силите си и отново не предприемеше спасителен за града поход?
Българският цар Йоан си легнал да спи, след като подготвил от вечерта всички бойни съоръжения, плановете си, войската си и оръжия, мечове, лъкове и всички други съоръжения, та на другия ден още с настъпването на утрото, при изгрев слънце, да обкръжи града е войска и да го щурмува. Вече настъпила нощта на неговата смърт. И, както подобава, през нощта той не си представял и не сънувал друго освен как неговите полкове обсаждат града, как с помощта на стълбите се възкачват по стените, виждал кръвопролития, слушал смущение и се виждал да влиза в града с голяма гордост. Това траяло чак до полунощ, а след това той се пробудил. В нощната тъмнина мъждукали свещи в палатката, а вън пред нея според обичая бдели и стояли на стража млади войници.
Тогава, именно тогава в дълбоката нощ чрез ревността на мъченика бог излъскал докрай сабята на своето отмъщение и я наострил сякаш на точило. И внезапно неуморимият истински наш страж и пазител на града Димитрий — великият воин на великия владетел, се появил пред българския цар като конник, яхнал бял кон, и в миг нанесъл смъртна рана на нещастника. А той изведнъж изохкал и започнал да обвинява върховния военачалник на войската си Манастър, че бил наранен от него, защото му се сторило, че го е видял да влиза на кон в шатрата, яхнал чистокръвен бял кон, и да забива в сърцето му копието, което носел. И пак отново и още много пъти го обвинявал, така че и самият Манастър скочил от леглото си, стреснат от виковете — защото неговата шатра била наблизо, — влязъл при него и видял и чул наяве: „Ти преди малко пристигна тук на белия си кон и ме прониза с копието си.“ А Манастър се уплашил и казал: „Не, царю, помилуй и пощади ме! Не съм аз, не съм! Видение ти се е явило, това не е истина.“ А царят, ранен дълбоко със смъртна рана, страшно се превивал, викал и стенел. Защото бил прободен направо в утробата и потекла чиста алена кръв под него. Така заради твоя град, Димитрие, нозете ти се обагрили в кръвта на твоите врагове. Той вече започнал да изнемогва; Виждайки това, върховният военачалник на неговата войска Манастър го положил възнак и побягнал презглава, търсейки спасение. Така заминал той тайно с най-голяма бързина, а след него и заедно е него се оттеглило и цялото онова многохилядно войнство — така бързо, сякаш някакви северни вихри, както се казва, ги гонели. Прочее по някаква необяснима причина страх и трепет ги бил обхванал. А Калоян не живял дълго след това, но още същия ден към залез слънце умрял от насилствена смърт — също както познатата от разказите еднодневка, която пожънала плодовете на своята злост и суета и изпила чак до дъно чашата на гнева господен. . .

Из житието на св. Сава

Житието на сръбския архиепископ Сава е написано от Теодосий около началото па XIV в. Превод на В. Златарски, История на българската държава през средните векове. III, С, 1973.

Калоян, цар загорски, се вдигна и като разори, много гръцки градове по цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава царуваха франките и владееха Константиновия град, без да скърбят за разорението на другите градове, понеже не ги смятаха за свои, той, като ги намери празни и безсилни, разоряваше. Дойде той е много войска, както в старо време Сенахерим срещу божия град, срещу докрай земя прославения богохраним голям град Солун, срещу родината на светия великомъченик и страстоносец Димитър — в него град лежат и честните му мощи, от които тече миро, — без да се посрами от светостта на светеца, нито пък да се стресне от чудесата, които стават от него при светия му ковчег чрез мироизвиране, и мислеше както другите градове, тъй и Солун да разори и да го докара в крайно запустение. Но чрез горещото настояване на светеца пред бога той се отказа от суетния си помисъл, не изсипа тул стрели, нито извади оръжие, а заедно с пристигането си при града по божия присъда от невидима рана в сърцето си получи смърт, неочаквано се помина. И тъй чрез молитвите на светеца бог запази града невредим. Дошлите войски, обхванати от ужас, боейки се от светеца, намислили да бягат, но началстващите воеводи не искали да оставят своя цар за поругание на гражданите и за ядене на зверове н птици, а като имаха вяра към него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха всичките му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна.

Източник: nauka.bg
Изображение: omda.bg

Когато империите са във възход или в падение и болестни епидемии прочистват Земята, хората по традиция обвиняват за всичко това звездите. Но може би те трябва да обвиняват времето. Нов анализ на европейските дървесни пръстени показват, че умерено лято може да се окаже ключът към възхода на Римската империя и че продължителни засушавания, студ, както и други промени на климата може да са изиграли роля в историческите катаклизми като варварските нашествия през V век, довели до рухването на Рим или като чумната епидемия, наречена Черната смърт, която през XIV век унищожила населението в голяма част от средновековна Европа.

„Връщайки се 2500 години назад, виждаме, че има примери, които показват как изменението на климата влияе върху човешката история.“, казва авторът на изследването, палеоклиматологът Улф Бюнтген от Швейцарския изследователски институт по горите, снега и ландшафта.

Изследването обхваща 9000 парчета дърво, най-вече – събрани през последните 30 години от археолозите, които използват дървесните пръстени, за да определят чрез тях възрастта на древни обекти, конструкции, техника, предмети и фрагменти от дърво. Този метод за датиране се нарича дендрохронлогия. С помощта на дървесните пръстени, взети от живи дървета като ориентир, дендрохронолозите сравняват дървесните проби от миналото. С помощта на дендрохронологията биолозите изучават биологическите промени през последните хилядолетия, а палеоклиматолозите и дендроклиматолозите – климатичните промени през хилядолетията.
Изследователите сравнявали записи, събрани през последните 200 години с проби от живи дървета, за да видят как температурата и влагата, са засегнали растежа на дървесните пръстени. Екипът разгледал дървени фрагменти от исторически сгради, дървета, запазени в реки или в блата, както – и образци от археологически обекти. Изследването използва 7284 дъбови проби от Франция и Германия, за да види кога и как влагата се е появила в дървесните пръстени и 1500 различни борови проби от голяма надморска височина в Австрия за създаване на температурен регистър.

През добрите сезони, когато водата и хранителните вещества са изобилни, дърветата изграждат широки пръстени с ясни и видимо отдалечени една от друга граници. При неблагоприятни условия като суша или застудяване пръстените са тесни.

Като имали данните за целия този 2500 годишен период, учените ги съпоставили с историческите събития и установили, че тази хронология има връзка със степента на просперитета в някои древни общества, като например Римската империя.
Топлите и влажни летни периоди съвпадат с епохите на просперитет на Римската империя и на средновековните държави. Топлото и влажно лято е идеално за селското стопанство. Променливият климат между 250 и 600 г. сл. Р. Хр. и през 1000 – 1200 г. сл. Хр. съвпада с упадъка на Западната Римска империя и с мащабните миграционни движения сред „варварските” народи – т. нар. „Велико преселение на народите” и с епохата на кръстоносните походи.
Определено сушавият III в. е период на сериозна криза в Западната Римска империя, белязан от варварски инвазии и политически и икономически сътресения. Размествания в няколко галски провинции.
Около 1300 г. сл. Р. Хр., от друга страна, започва внезапно застудяване в съчетание с по-влажно лято, валежи и наводнения. Немалка част от обработваемите земи се заблатили и станали неизползваеми. Зачестили неплодородните и „гладни” години. Хората били изтощени поради недохранването и станали по-податливи към различни заболявания. Това съвпада с чумната епидемия, унищожена почти половината от населението на Европа през 1347 г.

Резултатът от изследването сочи, че тежките климатични условия са свързани с демографските промени и катаклизмите в обществата.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://news.sciencemag.org/

Целта на тази книга е да се изследва произхода, разцвета и упадъка, на това, което можем да наречем субнаучни теории за геометрията на Голямата пирамида в Египет и за мотивите на техните създатели. Освен геометричните теории на социолози и на други групи от автори (повечето от тях от викторианска Англия), в книгата се обсъждат и техните философски разбирания. Херц-Фишлер изброява единадесет различни теории и повече от седемдесет автори, които са се занимавали с геометрията на Голямата пирамида.

Великата пирамида на фараона Хуфу (известен и като Хеопс) е построена около 2 600 г. пр.н.е. и е най-голямата и най-старата от трите пирамиди до Гиза. Като има предвид това, египтолози и други учени са проучили всички три пирамиди, и повечето „пирамидолози“ са съсредоточили усилията си върху Голямата пирамида.

Съвременните проучвания са установили следните размери на Великата пирамида: страната на базовия квадрат е 230.4 m с грешка от около 10 см. Тъй като обвивката от каменни слоеве на повърхността и някои камъни на върха са изчезнали, точната височина трябва да се определи от ъгъла на наклона на страните. Измерване на този ъгъл от около десетина корпуса на останалите камъни е довело до откриване на оригиналната височина – 146.6 м. (днес тя е 137.2 м). От останалите камъни от най-горния слой е установено, че върха на пирамидата е по-малък с 4 cм от „теоретичния“, гледан „от птичи поглед”, тоест – отгоре квадрат. Ние нямаме никакво обяснение за начина, по който древните строители са успяли да получат тази почти невероятна точност на изчислението и на изработката.

Отделно от това, зза пирамидолозите централен проблем е въпросът за геометричния дизайн на сградата преди построяването й. Това е още по-голямо предизвикателство, защото, както Херц-Фишлер посочва, ние нямаме археологически или други доказателства нито за наличието на геометрични бази за изграбдане на всички пирамиди, нито дали, ако имаше една, как тя се е връзвала с математическите познания на древните египтяни, доколкото ние я познаваме. Така че всяка реконструкция на геометричния дизайн е чисто хипотетична. От друга страна, повечето от тези реконструкции водят до размери, които са изцяло в границите на статистическите грешки при прилагане на наблюдаваните стойности.

Една от хипотезите е наречена от Херц-Фишлер „пи-теория”. Според тази теория, „теоретичната форма на Голямата пирамида е определена, като се предполага, че обиколката на кръг с радиус, равен на височината на пирамидата, която пък е равна на периметъра на основата на пирамидата“. Като се има предвид основата, това предположение ни дава височина от 146.7 м., и наблюдавани стойности. Има деветима автори от викторианска Англия и още шест от ХХ век, които предлагат или защитават тази теория. В глава 18 на книгата Херц-Фишлер обяснява, че не можем да разглеждаме пи-теорията като чисто геометрична теория, а по-скоро трябва да видим развитието й като тясно свързано с други въпроси от голям обществен интерес през втората половина на ХIХ век в Англия, като: квадратура на кръга, борбата за налагане като общовалидни различни местни мерни единици (метрични или – не), текстовете в Библията и теорията за еволюцията.

Глава 17 установява критериите, на които всяка теория трябва да отговаря, за да може да бъде вземана на сериозно.

Книгата завършва с глава „Заключения”. В своите заключения, Херц-Фишлер се връща към социологическите аспекти. Той показва как различните теории са били разпространявани, променяни в движение, блокирани от други, и как по-проста теория може да потъне в неизвестност, вероятно – защото отговорът изглежда твърде лесен.

Авторът подготвя и втори том на книгата си, където ще ни разкрие тайните на „златното сечение“.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://www.redorbit.com

Статията има за цел да разгледа социалната структура на българското население през периода на Възраждането. За целта ще се опитам да проследя демографските процеси на българските земи, както и причинноследствената връзка помежду им.

XV век – Османското нашествие

XIV – XV век се извършва  едно важно събитие – на Балканите пристига нова популация, тази на османците. Тя се опитва се да завземе земята. Най-изгодната е в равнината, където има вода. Османците заселват преди всичко тези най-удобни за живеене места на Балканите и ги колонизират с турско население. Феодалните имения се създават в Мизия, Добруджа, Тракия, по течението на Струма. Османското завоевание е свързано с преселването на полуномадски племена от Азия към Европа. Те притежават силата, изтласкват местното население, което отива в планините. Има един процес, който е ясно документиран. Огромната част от селищата по яката на Стара планина, Родопската яка, високите полета на Западна България са заселени преди всичко от славянското завладяно население. Между релефа възможностите да се използва за човешките общности и политическите събития има тясна връзка, която не може да бъде разделена.

Османското завоевание оказва дълбоко въздействие върху социалната структура на българското общество. Насилственото разместване на населението в хода на завладяването на българските територии е белязано от три големи вътрешни преселвания. Първото датира от 15 век, когато вълни от българи се придвижват от запад на изток, към Добруджа. Края на XVI и през XVII век се случва второто, когато компактни маси заминават от планините на средна Северна България към Северозападните предели. Третата миграция е от Югоизточна България към Добруджа през XVIII век. Тези преселнически движения водят до уплътняване селския състав на населението и народобитовата традиция, както и омаломощаването етническия български дял в западните покрайнини, в Македония и Одринска Тракия. [1]

XIV – XV век се наблюдава изтребване на голям брой българи. Завоевателите си служат с физическо унищожение, отвличане в робство на компактни маси, прогонване на населението на цели селища и насилствена или доброволна промяна на вярата, за да ограничат състава на чуждоетническите общности в рамките на империята.[2]

Из чуждестранните пътеписи ХV-ХIХ в.  

Първоначалната ответна реакция се изразява в изолация, вътрешно затваряне, отграничаване от завоевателя и чужденеца. Българинът търси сила в традиционното начало. Традиционното общество е общество на колективностите. Човек живее в мрежа от социални отношения, която осигурява възможностите за неговото съществуване, хората не могат да живеят извън тази мрежа от социални институции, защото те осигуряват физическото оцеляване и неговия мир с космоса и комфорта му.  След XV век българите водят частния си и социален живот при наличието на много други народности по собствените си земи и това дава своето отражение върху обществения и културен живот. Тази пъстрота се среща навсякъде, поради което много рядко на територията на полуострова се срещат чисти адаптивни модели. Тази неразчлененост на труда, която е характерна за периода, особено в селата, където всеки прави всичко, е разпространена. Разделението на труда и специализацията е забавено. Имаме адаптивност, отвореност към променящата се социална среда, която е траен белег на живеенето в тази част на света. Започвайки с най-базовото- стратегиите за изкарване на поминък. Почти няма места в България, където има ясна специализация на скотовъдци, занимаващи се с отглеждането на само едно животно, занаятчии, които се занимават само със занаят и нищо др. и т.н. Те бързо в рамките на човешкия живот се нагаждат към промените на околната среда. Тази стратегия на оцеляване е важна и тук може да се говори за това как се отразява на мисленето на хората, но така или иначе едно от  нещата, което не се развива силно, е култът към професионалиста. В Западна Европа класическите експерти се появяват много рано. Такъв тип експерти в тази среда се появяват след средата на 19 век. Това означава, че всяко семейство практикува земеделие, гледа животни, изработва си дрехите, строи си къщата, гледа децата си. Това се самозадоволяващи се системи. Основен мотив е да не зависиш от средата, да можеш сам да задоволиш нуждите си. Средата на живеене е общината. Появяват се поселищни агломерации от смесен тип, оттук се създава  предпоставка за наличието на смесени бракове и в перспектива се оформят райони със смесено население. Така се създават условия за денационализация на етническото съзнание, размиване на езика, взаимстване на народната култура. На практика във всеки град още през XVвек има мюсюлманско население, което изтиква християнското.[3] Спонтанната биологична реакция е нарастване на раждаемостта, което води до демографски бум – рефлекс за самосъхранение и  за възстановяване демографския потенциал на населението. Така към началото на XVIII век вече са компенсирани загубите в следствие на емиграциите, епидемиите, верското и народностно притеснение. Любопитен пример е Пазарджик – пътешествениците говорят, че през XV век там има едно пазарище, има хан, събират се търговци, които продават на минаващите пътници и армия. Няма съмнение, те не говорят за град. Век по-късно се казва, че това е малък градец. През XVII – XVIII век вече е добре уреден град със значително голямо население- 15-20 хил. жители. От пазарище постепенно се появяват трайни постройки и накрая влиза административна регулация и се появява град. Именно поради тази социално -управленческа структура, където няма достатъчно опорни точки, където да се сложи кадията, данъчните служби, съществуващи села се повишават в ранг на градове. Броят на градовете нараства в пъти за периода XV -XVIII век. Подобен процес в Западна Европа се случва през XI – XIII век.

XV – XVII век – демографски подем

Н. Генчев признава ускоряването на урбанистичните процеси през XV – XVII век[4]. Според него: „До началото на XVIII век българското общество представлява една почти изравнена в социално отношение раетска маса, състояща се изключително от селяни, примесени с незначителен брой търговски посредници, с малки занаятчийски групи от градовете, подчинена на османската армия и администрация, и една незабележимо тънка прослойка от манастирска интелигенция”.[5] През Възраждането текат процеси на радикални промени в социалната структура на българското общество, в резултат на които до Освобождението то все повече заприличва на общество от раннобуржоазен тип, като основни негови характеристики са диференциацията (разчленяването) и мобилността (подвижността).

В българското общество от XV – XVIII век са налице два основни демографски процеса. Първото е дезинтегриращото развитие, до което довежда загубата на човешки потенциал в следствие на насилствената ислямизация и турцизация. На второ място идва консолидиращото развитие, което през XVIII и най-вече през XIXвек е съпътствано от демографски подем. През XVII век солидни маси от българи биват потурчени, но за сметка на това много семейства имат голям брой деца (6-7, нерядко и 10-15), което за малко повече от век значително увеличава броя на българите от 1 500 000 до 4 000 000 души.[6] Тези изчисления са приблизителни, тъй като по това време все още не е налична точна демографска статистика. Демографският бум е водеща причина за последвалите вътрешни миграции от планините към гладовете, където българските махали непрекъснато нараствали и все повече българи се ангажирали в сферата на градското занаятчийско производство, което оформя облика на дребната буржоазия.

В средата на XVIII век се случва нещо, на което трябва да се обърне внимание. Появява се ферман, който регламентира стриктно работата на еснафските сдружения в империята. Това е проявата, опит за свръх централизирано управление, което е белег за слабост на империята. Тя става символ на корупцията, подкупничеството, на това, че всеки един сериозен проблем може да бъде решен чрез заобикаляне на правилата, подкуп, а не чрез свободната икономическа активност. По парадоксален начин обаче точно наличието на нерегламентираните отношения между населението и чиновническия апарат всъщност се натрупват капитали в ръцете на хора, които до този момент са призвани само да служат на централната власт, вече има хора със свободни капитали и това подкопава установения ред. Така постепенно се ражда прослойката на забогателите търговци, откупвачи на данъци. Посредническата фигура в Османската империя и икономика, начин на живот придобива изключителна важност. Това е първата голяма възможност за разпада на традиционните общности.

XIX век – разпадане на традиционните общности

Социалната структура на българското общество почива върху динамика. Основна причина за нея са миграционните процеси от планинските и полупланинските към равнинните райони, от селата към градовете. Съвсем отчетлива е тенденцията за нарастване българския дял сред градското население.

Масата на селяните би могла да бъде разделена на три групи с оглед на имущественото си състояние. Около 8-10% от селските домакинства влизат спадат към бедните селяни, т.е. тези, които владеят до 30 декара и наемат или обработват чужди земи. Това са изполичари, кесимджиите, ратаи. Средната група е най-многобройна. Състои се от селяни, които притежават от 30 до 200-300 декара. По своите социални характеристики би могла да бъде определена като дребна буржоазия. Втори след тях по численост са заетите в занаятчийско-промишлената и търговската сфера, които масово пребивават в градовете. Тази прослойка има разклонена стратификация , тъй като съществува диференциация сред заетите в занаятчийското производство (чираци, калфи, майстори) и занимаващите се с търговска дейност. Те също се причисляват към дребната буржоазия. [7]

Най-високо в йерархията е застанала едрата буржоазия. Тук е мястото на манифактуристите, фабрикантите, предприемачите, едрите търговци и земевладелци.  Разграничението е условно, би могло да се говори и за средна буржоазия. В ежедневния език, както и в литературата, те носят общото название „буржоазия”. Нейните представители имат предимно търговско-посреднически функции, тъй като притежават производствен капитал  и изпълняват ръководни и организаторски дейности в стопанския живот. В повседневния език за тях често се използва думата „чорбаджии”, т.е. заможни българи, които имат посредническа функция между българския народ и турската власт за користни цели.

През XIX век  може да се говори за интелигенция, която все пак остава малобройна обществена група. Към нея спадат учители и свещеници.

Обобщение

 Процесите, протичащи на българските земи, са тясно обвързани с икономиката и политиката, упражнявана от Османската империя по време на владичеството. При самото нахлуване на завоевателите числено намаляват броя на българите, изтребвайки ги или бидейки причина за миграционни процеси. Следва  период на демографски бум като рефлекс за самосъхранение на българските маси. Характерна за периода XV – XVII век е и настъпващата урбанизация. Краят на XVIII и началото на XIX век бележат промяна в социалната структура на населението. Може да се говори за край на традиционното общество и социална диференциация.

Библиография:

Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998.

Гаврилова, Райна, Колелото на живота, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1999.

Генчев, Николай, Българската култура – XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988.

Грозданова, Е., С. Андреев, Българите през XVIвек, Издателство на Отечествения фронт, София, 1986.

Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993.

Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996.

[1] Генчев, Николай, Българската култура XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988, с.94.

[2] Пак там, с.94.

[3] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.61.

[4] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.53.

[5] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.21.

[6] Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996, стр.66.

[7] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.22.

Източник: nauka.bg
Автор: Калина Хицова

“Бързо преживяни минути” е между книгите, осъдени  на забрава след 9-ти септември 1944 г., както и добруджанската епопея. Издадена като възпоменателен дар от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище през 1917 г., тя е своеобразен паметник на българския войник. Като военен кореспондент на в. “Балканска трибуна”, той отразява действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут. От друга страна авторът търсейки “душата на българския войник”, описва ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война.
Добруджанската епопея като кулминация на българската драма през тази война е основен лайтмотив на книгата. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен полемистичен стил най-високо и най-осъдително, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Написана преди краха на националните идеали, от тази книга лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята.
Образът на българския войник, който въплъщава максимализма на българската кауза във войната, изложена от Бобошевски, отразява отговорността на обществото като цяло за преследването на националните ни идеали на всяка цена, под девиза “свобода или смърт”. Това прави всяко управление заложник на националната кауза и показва необходимостта от постигане на исторически баланс при оценка на отговорността за националните катастрофи.

Към голямата тема за българския печат и неговите автори, към който се отнася и военновременния се появяват нови изследвания[1], насочени към запълване пропуските в нея. Това цели и настоящето съобщение, представяйки част от публицистичната дейност на Владимир Бобошевски. Неизвестен днес, той е емблематичната фигура на врачанският печат през първата половина на 20 в. до смъртта си през 1947 г. [2]

 В историческото развитие на България политическите сътресения нееднократно са подлагали интелигенцията й на радикални преоценки. След 9- ти септ. 1944 г. отечественофронтовската власт освен физическото ликвидиране на водещите представители на интелектуалния елит, между който и редица журналисти, налага и политическа цензура над техните имена и произведения.[3]

 На такива преоценки по същия модел е подлагана и българската история.

 В резултат от целенасоченото провеждане на тази политика, която засяга особено радикално Добруджанската епопея от 1916 г., се създава и явлението библиографска рядкост за посветените на нея издания, а  съвременните поколения не познават добре историята си. За сметка на което пък съвременните изследователи са обречени да бъдат откриватели.

Настоящето изложение има конкретната цел да представи една от книгите, осъдени да станат библиографска рядкост. “Бързо преживяни минути”, с фейлетони, скици и записки от войната, е  издадена от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище в ограничен тираж през 1917 г. Тя е разпространявана  основно сред оцелелите от войните, като скромен възпоменателен дар. Този факт, който я откроява сред останалите му военни репортажи като един своеобразен и оригинален паметник на българския войник, допълнително е спомогнал за превръщането й в библиографска рядкост[4].

 Написана в знак на почит и преклонение пред “душата на обикновения български войник”, тя представя всъщност ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война, който може да бъде проследен по бойните полета – от Добруджа до Добро поле[5]. “Стараех се да подбера отделни факти, които дават що-годе представление за душата на нашия войник, за неговото самопожертвование пред олтара на родината си…“

Това мотивира избора й за обект на научно съобщение и по-специално – страниците, посветени на Добруджанската епопея, които се очертават като идеен център в нея.

Владимир Бобошевски пише своите военни разкази както десетките български журналисти, писатели и поети, мобилизирани като военни кореспонденти на 15 юни 1915 г. с тайна заповед № 323 на министъра на войната ген.лейт. Иван Фичев.[6]

 Но със своите скици от войната, както я вижда като кореспондент на в. “Балканска трибуна” той пише на границата между репортажа и литературата. От една страна те имат репортажен, документален характер, описвайки точно действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут през Сърбия до Беласица и Рупелското дефиле, от там към Добруджа, а през Румъния и Унгария, отново към Сърбия, Македония и Бяло море[7]. Пише ги, преди все още краха на националните идеали да стане основен лайтмотив на съвременниците на събитията, когато ежедневния героизъм на българския войник поражда една еуфорична увереност сред всички слоеве на българското общество в осъществяването на възрожденските завети. Затова основната си задача като кореспондент той вижда в оставянето на писмени свидетелства пред поколенията, пред бъдещите “деца на България”, за героизма на бащите им. Тези документални свидетелства той пише още тогава през 1917 г. Затова от тях лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята, “която при спокойствие ще пише историята на голямата война във всичките й подробности, когато всеки ще намери името си срещу графата за принесените заслуги”, безусловно уверен във вечната признателност на България пред саможертвата на нейните синове. [8] А фактът, че книгата е издадена още тогава, през 1917 г., съхранява автентичните му реакции на видяното и преживяното.

Като представител на поствъзрожденското поколение журналисти обаче, той се подчинява и на традициите, характерни за военно-патриотичната  литература, доминирана от патриотичен патос, стигащ на моменти до национализъм[9].

В историята на българския печат този тип вестникари, които съвместяват с лекота ролите на публицист, писател, общественик и културтрегер макар и наследници на Ботев, Каравелов, Славейков и Захари Стоянов се считат за отминал етап, изместени от “вестника на новините”.[10] Но при всичките критики срещу тях, те имат своето място като военни свидетелства, особено в сравнение с литературата.

Като типичен публицист от “вестника на идеята”, Бобошевски е страстен полемист с ярки позиции, които защитава яростно и безапелационно, но солидно аргументирано. Предава пряко, “репортажно” събитията на фронта, но е воден от стремежа не само да описва, а да осмисля, анализира и особено да оценява изпитанията над България в усилията й за реализиране на нейните исторически идеали.

Именно тази оценъчност доказва, че ако журналисти като Бобошевски са изразители на обществените настроения, то е вярно също, че те в немалка степен допринасят за тяхното формиране, поради значимото въздействие, което винаги е оказвала българската преса върху общественото мнение.[11] Това още по-вече налага да се проучва писменото им  наследство, за да се разкрие  не просто ролята, а отговорността им като фактори, за развитието на обществено-политическите събития в една или друга посока. Това важи особено за Бобошевски, незаобиколим фактор в обществено-политическото и културно развитие на Враца по-вече от четири десетилетия [12].

Но оценките му над събитията далеч не са предпоставени или привнесени. Формирани при търсене отговорите на най-болезнените въпроси от следосвобожденската ни история още там “когато топовете продължават да припяват страшната песен на войната и гробове се копаят и зариват; когато става надпреварване, кой по-скоро ще се вмести в редицата на безсмъртните…” Струва му се че те неминуемо са там някъде – под барутния дим, в ежедневния героизъм на довчерашните селяни на бойното поле и извън него, в начина им на разсъждение и възприемане на нещата, в реакцията им на събитията, те са базирани главно върху образа на неговите земляци – коравите селяни от Врачанско.

Така се преплитат почти документалните свидетелства за видяното, с ярките литературни отклонения и исторически реминисценции и неговите изводи, анализи и оценки. Като военен кореспондент, който върви с полковете, той е на фронта и при обоза, в палатките и под голото небе, в болниците и гробищата, по прашните улици на превзетите градове и села, в разрушените крепости и оцелелите църкви, за да отрази всичко. И като типичен вестникар не се задоволява само да наблюдава. Разпитва войниците и жителите, вглежда се в лицата им по време на битка и отдих, търси мнението им по злободневните въпроси, вслушва се във всяка проронена реплика и духовитост. Като публицист, той подрежда пъзел от събраните случки, лица и образи, за да покаже, с присъщата му безапелационна категоричност “душата на българския войник” – т.е.         картината на българската народопсихология като фактор за най-драматичните събития, които преживява българския народ след Освобождението.

Прекалено кратки за разказ, прекалено емоционални и наситени с образи и драматизъм за скица, прекалено аналитични и умозаключителни за фейлетон, прекалено ярки и завършени за записки, прекалено есеистични и ангажирани с лична позиция и оценки за репортаж, миниатюрите на журналиста Бобошевски са придобили несравнима форма, която по емоционалния си заряд наподобява по-скоро експлозивите, които избухват на бойното поле край него, отколкото някой литературен жанр.

Кулминацията на българската драма през тази война настъпила с Епопеята за Добруджа е основен лайтмотив на книгата, определящ и смисловото, и структурното й съдържание. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен стил най-високо и най-осъдително, със самочувствието на изразител на настроенията не само на българския войник, но и на целия народ, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Загубата и възвръщането на Добруджа той представя като крайъгълния  камък на войната. Този извод се позовава на ярки исторически реминисценции,  инспирирани от мислите и репликите на войниците, в които оживяват междусъседските омрази, комплекси и рани, наслоявани през вековете и разлютени през 1913 г., за да избухнат в неудържимото желание за възмездие през 1916 г., в което основно място заема Добруджанският въпрос. Проследява ги в настроенията на войската във всичките им етапи – от болезненото нетърпение преди желаното и очаквано обявяване на войната в първите заглавия (“Барабаните” и “Първият изстрел”), първите сражения на частите в Сърбия и през земите на “българоубийците”, за да достигнат до своята кулминация в заглавията, посветени на незатихналия още гняв и обида за  най-голямата неправда – откъсването на Добруджа.

Още възгласа “към Румъния” с който започва “Ние не сме ли българи” е пропит от крайните настроения които владеят полковете – от желание за разплата, до неудържима радост при заповедта за настъпление към Добруджа “та нима може да има по-радостна вест от тази за ония, които през 1913 г. изпитаха всичкия ужас на румънското нашедствие”. Той прави тук типичен репортаж за реакциите на личния състав при тази новина. Войниците от целия регион, където се рекрутира 6-та Бдинска дивизия лично са преживели ужаса на румънското нападение в домовете си, за разлика от населението в Южна България. Затова и настроението им разкрива “страшната омраза посята там гдето стъпи ромънски крак тогава” и се доминира от заявената решимост на полковете, “които заприщват с ликуващи тълпи Кресненското дефиле” да защитят честта си като народ до последния войник. ”Кой можеше да приклопи очи и да приспи спомените от 1913 г.  Чуждият крак, стъпил в дома на войника бе оставил кървава диря; тя сочеше пътя за Добруджа и Румъния”.

Но същевременно стремежа на полемиста да осмисля своите наблюдения го води до заключението, че българинът не е жесток по натура, освен когато добродетелите му се подхвърлят на гавра, както с Добруджа. Но когато воюва, той е проникнат дълбоко от почти свръхестественото убеждение “как можем да не победим, когато се бием”[13]. “Победата за тех бе толкова естествена, че най-малкото съмнение би се сметнало за едно светотатство, за една лудост, за една простащина.”[14]

В този разказ се разкрива и един  недискутиран широко факт – настроенията в 3-и и 15-и полк от 6-та Бдинска дивизия, където има и власи от дунавските краища, които са оставени на южния фронт. “Не сме ли и ние българи, защо ни оставяте тук?  Прононсираните власи от Ломско и Видинско, понесли също разорението в домовете си, изпращат нетърпеливите полкове с обида за недоверието към тях и с призиви “Момчета, отмъстете и за нас”.

Тези исторически реминисценции у Бобошевски ескалират в особено остра и цветиста полемика когато описва действията на Румъния, Букурещкия мир и ролята на европейските сили за него. А в три от скиците тя прелива от оценки и епитети, изразяващи чувства, вариращи от гняв и сарказъм, до опиянение. Впрочем същите тези чувства, които владеят тогава цялата армия и допринасят в не малка степен за христоматийните й победи. И чиято липса особено остро се усеща на Добро поле. В “Кърви по белите ръкавици”, “Ерострат” и “В Капша” той прави исторически анализ на Балканския пожар. Нарицателното “Ерострат” е неговата оценка на мира, “който значеше война”, “война до край, за спасението на едно право, за изкупуването на един морал, без който живота на Балканите не можеше да улегне и народите им не можеха да живеят, без да държат оръжието си винаги готово”. От позицията и на съвременник и на изразител на тези събития, той в прав текст заявява, че с Балканските войни България не просто воюва за националното си обединение, а “брани първенствующото си положение на Балканите”, извоювано на…”Шипка, Сливница и Чаталджа”.[15] Това кратко изречение носи цялата тежест на максимализма на българската кауза във войните, като ключ и към поредицата решения и действия, завършили с още един мир, който значи война.

 В “Кърви по белите ръкавици” той описва още една причина за обречения на война Букурещки мир – а именно така нареченото прочистване на Добруджа след нейното откъсване през 1913 г. и кървавите изстъпления над мирното население през 1916 г. И докато сведенията за жестокостите на румънското управление предава според разказите на местните хора, в къщата при гарата на Добрич и на погребението на избитите там 80 души Бобошевски присъства лично. За да завърши с краткото “не можах да издържа”.

Скиците от самия Добруджански фронт обаче се отклоняват и от репортажа и от публицистиката и се доминират изцяло от литературната патетика. Те са показателни за видяното от него там не с това, което описват, а с това което не успяват. В “Осанна” Добрич е наречен “пробния камък, където ще се реши съдбата на Добруджа”, “където или България ще си строши главата или пък ще помете всичко”, но категорично заявява, че отказва да описва неописуемото. Вместо епичните сражения, които вижда, той реди хиперболизирани сравнения, суперлативни оценки и христоматийни сравнения, взети от върховете на Библията и на Древногръцката история като нарицателни за саможертвен подвиг, спасителна надежда и чудодейно избавление. Сравнява Добрич със Спарта и Термопили, Витлеем и Йерусалим; отвоюването му определя като Великден, а посрещането на войските от Добричлии като Осанна.

 “Чудото бе извършено и настана Великден.” Но след като изчерпва епитетите, този журналист, иначе известен с острото си перо и безпощадния език[16] още като студент в Париж, и от сп. “Летописи”, в. “Мир”, в. “Ек”, в. “Балканска трибуна”, в. “Нов дневник”, в. “Дневник”, в. “Дневен бюлетин” и много други, навярно за пръв път изпада в състояние на писателско безсилие пред стихията на боевете и собствените си емоции.

 Затова се обръща към другото лице на победата. В “Осанна” и “Майка вместо майка” описва помощта и съпричастността  на добруджанци, допринесли в еднаква степен за победата, която нарича  подвиг. Обръща внимание на всеки трогателен детайл – от  децата, които носят вода на позициите – до майките, които погребват жертвите. Както своите, така и чуждите. Патетиката доминира в описанието и на грандиозното посрещане, и на грандиозното погребение на стотиците загинали врачани и козлодуйци, извършени почти едновременно, защото града и околностите му са покрити от телата им.

 В “Майка вместо майка” разкрива уникални данни, видяни от него при самото създаване на военното гробище в Добрич, което определя като място на сродство на двата града и наивно смята, че времето не би могло да изличи. Нещо което обаче развитието на историята след 9-ти септември 1944 г. изцяло опровергава. За днешните врачани това е неизвестен факт. Това прави още по-ценни неговите кратки репортажни свидетелства, макар и преливащи от литературни епитети, описващи момента, когато бойния път на земляците му от Добрич към Кубадин се постила буквално  с труповете на загиналите и как гробището расте с часове пред очите му, докато изпълва цялото поле и краят му не се вижда.

Най-вероятната причина за патриотичната патетика, която взема връх тук се дължи на емоционална обремененост. Самото наименование Добруджа, генериращо върховното емоционално напрежение в частите от 6-та дивизия,  на което се дължи и несъкрушимата воля за победа у войниците, която самият той описва, у него явно предизвиква творческо безсилие. Страничната му  роля по време на съдбоносните битки срещу многочислените противници, би могла да предизвика такова чувство за безполезност в някаква степен в момент, когато бойното поле пред него имало остра нужда от войници, а не от наблюдатели.

След превземането на Букурещ журналиста Бобошевски успява да се съвземе достатъчно, за да се върне към репортажния стил. Но от всички събития там избира най-театралното. Символ на изкупление и възмездие вижда в настаняването на мокрите и кални български войници тъкмо в “Капша”, където според очевидци е решено нападането на България в тил през 1913 г. и е подготвен Букурещкия мир. За това описва победата чрез мощното им ура и маршовете, които разтърсват огледалните стени на лъскавия румънски локал и особено чрез описание на войнишката пародия, която разиграват неговите земляци на фаталните събития, случили се там. А в тази уникална демонстрация на пиперливия и саркастичен, стигащ до черно хумор на българина, той вижда въплъщение на цялата му народна философия.

Тази иначе малка книга не е само един от военните сборници, посветени на военните събития по фронтовете на първата световна война и не напразно е написана от журналист. Той успява да направи целенасочена характеристика на обществените настроения към войната, на отношението на българския войник към националните идеи, трагедии и крушения, към поуките от историята и целите на настоящето, към страховете и комплексите от миналото и надеждите за бъдещето, към слабостите, които го провалят и качествата, които го обричат на победа. Видял и съпреживял войната със своите земляци, той цели да създаде един обобщен образ на българина, който да отразява най-характерните според него качества и в ежедневния му живот и по време на войната; да дава “представление за душата на нашия войник”. Поради това акцентира не толкова на събитийната страна на ситуациите, на които е свидетел, които използва като фон, на който откроява действията на българския войник, в търсене качествата, които го описват най-пълно и ярко.На тази негова цел са посветени и основната част от заглавията в книгата.[17] Обръщайки специално внимание на поведенческия му модел, той вижда българина отговорен пред семейството и децата си, жертвоготовен пред идеалите на отечеството си, търпелив пред трудностите и лишенията, хладнокръвен пред опасността, състрадателен пред чуждата болка и поразително скромен и дори мълчалив, и в изразяването на своята вяра и в ежедневния си героизъм. Но това, което най-много го впечатлява е именно специфичният му хумор, демонстриран от неговите земляци. В редица ситуации, разиграли се пред очите му, той вижда отразена неговата способност дори в драматични моменти да иронизира и себе си и противника си и дори смъртта. Описвайки качествата на българина като войник, той го вижда като че ли само в позитивна светлина – изтъкан от чест, скромност и храброст, неспособен на страх, предателство и коварство. Това впечатление се подсилва при съпоставката с  противниците му на бойното поле и това сравнение го изпълва с неприкрита гордост. В този обобщен образ Бобошевски вижда всички основания “за гордост и на България” от неговите добродетели и способности, доказани в най-висша степен с Добруджанската епопея, “като гаранция за едно добро бъдеще”. Именно Добруджа за него става въплъщение и олицетворение на българския войник, за това и придобива такава смислова и идейна тежест в книгата, въпреки относително малкия дял, който заема в нея..

 В крайна сметка неговата книга разкрива как наистина народът може да мисли, чувства и действа като единен организъм, с една мисъл и една душа, в моменти на върховно напрежение на всички обществени сили, енергии, воля и решителност. Достатъчно е да има един фокус, който да кумулира и да направлява тази обединяваща сила (мечтата на всеки политик) – или към победите на Добруджанския фронт или към предизвестения разгром при Добро поле[18].

Тази негова гледна точка към събитията и хората, които ги движат, която може да бъде наречена “репортажна”, (независимо от литературната си украса и патетиката), дава толкова конкретни данни за хода и посоката, която те поемат, че може да послужи за изследване на народопсихологията на българската кауза във войната и да предложи ключ към по-точното разбиране на отговорността на всички обществени слоеве към двете национални катастрофи, за които вече над 90 години тя е стоварена основно върху българския цар Фердинанд. Категоричният отказ на обществото като цяло, което воюва под възрожденския девиз “свобода или смърт”[19] за постигането на всяка цена на националните си идеали, чийто заложник неминуемо става всяка политика, да поеме на практика своя дял от историческата отговорност за фаталните последици от крайния си максимализъм при преследване на каузата си,  възражда отново и отново болезнения въпрос “Кой е виновен”. Затова и въпреки намерения “козел отпущения” в лицето на българския цар, то все още така и не успява да преживее своя катарзис и да постигне успокоение в исторически план, а при всеки нов проблем в своето развитие се наблюдава задълбочаване на все старите национални комплекси.

Необходимостта от такава гледна точка има своето място. От една страна тя се илюстрира от състоянието и предназначението на българския царски дворец в София през последните над 60 г, като доказателство за комплексираното отношение към монархическия институт, за разлика от всички останали европейски столици.[20] Скромният дворец на българските князе и царе, символ и средоточие на цялата ни следосвобожденска епоха не съществува като цялостен самостоятелен архитектурно-исторически паметник.

 Нуждата от постигането на историческия баланс при отговора на незаглъхващия въпрос за вината изпъква особено при оценката за мястото и ролята на Войнишкото въстание и неговите инспиратори. Подменяйки националната кауза на България с чуждата кауза на руската революция, за броени месеци те превръщат титаничния герой от Добрич, Тутракан и Кубадин в заложник на лумпенизираната тълпа при Добро поле[21]. Те принуждават българския войник да замени опиянението от победите в буквалното пиянство, което превръща кръчмите през следващия четвърт век в симптом на поствоенния травматичен синдром на българския селянин. Българската  кръчма във Врачанско между войните става феномен[22], който съвместява функциите и на партизански клуб и на място за групова психоанализа, където покрай взаимните обвинения, участниците в националната трагедия успяват по-скоро да удавят унижението си, отколкото да подтиснат натрапчивото чувство че са били зле употребени.

Най-ярък изразител на този синдром става именно журналиста Бобошевски. През следващите близо 30 години той споделя отново съдбата на своите земляци и негова редакция става култовата кръчма “Кубадин” на площад Ботев – Враца.[23]

[1] Българската журналистика 160 години. минало, настояще, бъдеще. С., 2005 г.; Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото, съст. Цв. Трифонова, С., 2006; Книга за българския печат. С., 2008; Бориславов, Я. Българската журналистика – възходи и падения(1844-1944). УНСС, “Алма комуникация”, 2010, № 4.