Целта на тази книга е да се изследва произхода, разцвета и упадъка, на това, което можем да наречем субнаучни теории за геометрията на Голямата пирамида в Египет и за мотивите на техните създатели. Освен геометричните теории на социолози и на други групи от автори (повечето от тях от викторианска Англия), в книгата се обсъждат и техните философски разбирания. Херц-Фишлер изброява единадесет различни теории и повече от седемдесет автори, които са се занимавали с геометрията на Голямата пирамида.
Великата пирамида на фараона Хуфу (известен и като Хеопс) е построена около 2 600 г. пр.н.е. и е най-голямата и най-старата от трите пирамиди до Гиза. Като има предвид това, египтолози и други учени са проучили всички три пирамиди, и повечето „пирамидолози“ са съсредоточили усилията си върху Голямата пирамида.
Съвременните проучвания са установили следните размери на Великата пирамида: страната на базовия квадрат е 230.4 m с грешка от около 10 см. Тъй като обвивката от каменни слоеве на повърхността и някои камъни на върха са изчезнали, точната височина трябва да се определи от ъгъла на наклона на страните. Измерване на този ъгъл от около десетина корпуса на останалите камъни е довело до откриване на оригиналната височина – 146.6 м. (днес тя е 137.2 м). От останалите камъни от най-горния слой е установено, че върха на пирамидата е по-малък с 4 cм от „теоретичния“, гледан „от птичи поглед”, тоест – отгоре квадрат. Ние нямаме никакво обяснение за начина, по който древните строители са успяли да получат тази почти невероятна точност на изчислението и на изработката.
Отделно от това, зза пирамидолозите централен проблем е въпросът за геометричния дизайн на сградата преди построяването й. Това е още по-голямо предизвикателство, защото, както Херц-Фишлер посочва, ние нямаме археологически или други доказателства нито за наличието на геометрични бази за изграбдане на всички пирамиди, нито дали, ако имаше една, как тя се е връзвала с математическите познания на древните египтяни, доколкото ние я познаваме. Така че всяка реконструкция на геометричния дизайн е чисто хипотетична. От друга страна, повечето от тези реконструкции водят до размери, които са изцяло в границите на статистическите грешки при прилагане на наблюдаваните стойности.
Една от хипотезите е наречена от Херц-Фишлер „пи-теория”. Според тази теория, „теоретичната форма на Голямата пирамида е определена, като се предполага, че обиколката на кръг с радиус, равен на височината на пирамидата, която пък е равна на периметъра на основата на пирамидата“. Като се има предвид основата, това предположение ни дава височина от 146.7 м., и наблюдавани стойности. Има деветима автори от викторианска Англия и още шест от ХХ век, които предлагат или защитават тази теория. В глава 18 на книгата Херц-Фишлер обяснява, че не можем да разглеждаме пи-теорията като чисто геометрична теория, а по-скоро трябва да видим развитието й като тясно свързано с други въпроси от голям обществен интерес през втората половина на ХIХ век в Англия, като: квадратура на кръга, борбата за налагане като общовалидни различни местни мерни единици (метрични или – не), текстовете в Библията и теорията за еволюцията.
Глава 17 установява критериите, на които всяка теория трябва да отговаря, за да може да бъде вземана на сериозно.
Книгата завършва с глава „Заключения”. В своите заключения, Херц-Фишлер се връща към социологическите аспекти. Той показва как различните теории са били разпространявани, променяни в движение, блокирани от други, и как по-проста теория може да потъне в неизвестност, вероятно – защото отговорът изглежда твърде лесен.
Авторът подготвя и втори том на книгата си, където ще ни разкрие тайните на „златното сечение“.
Проучване, сравняващо думи, свързани с настроението в американски и британски книги, показва, че американците все по-често използват емоционални думи.
Ако разтворите някоя британска книга, лесно можете да видите няколко културни различия, в сравнение с някоя американска книга – склонност към правописа на
думите с допълнително „ф“, непознати жаргонизми и литературния еквивалент на силен самоконтрол и сдържаност при изразяване на емоции.
Според ново изследване, през втората половина на ХХ век в американската литература се наблюдава значително покачване на употребата на емоционални думи, в сравнение с употребата на такива думи в британската литература.
Проучването е публикувано в PLoS ONE. Изследователите са разглеждали книги от миналия век в Ngram Viewer на Google – база данни, която визуализира честотата на определени ключови думи в над 5 000 000 тома, и са открили, че в средата на ХХ век в употребата на определени думи в американския и в британския английски език има определени отклонения.
Проследявайки използването на думи, които предават шест настроения – радост, изненада, гняв, тъга, страх и отвращение, авторите установили, че с течение на времето са намалели думите, които показват настроението – освен страха, настроение, което се радваше на възраждане от 1970 г. насам.
Използването на думи, които показват положителни и отрицателни емоции, също показва определени исторически тенденции. Имало е увеличение на радостта през 20-те и 60-те години, например, но увеличение на тъгата по време на Втората световна война.
През първата половина на 20 век британските книги са сходни в емоционално съдържание с американските, дори – малко по-емоционални от тях. Но от 1960 г. насам американската литература е имала по-емоционално съдържание, по-голямо „настроение“, отколкото нейната британска аналогия. Същата тенденция се открива и при използването на повече безсъдържателни думи в американския език като „and“ („и“), „but“ („но“) и „the“ (пълен член) и др., което очертава още по-голяма стилистична разлика между британските и американските текстове.
В САЩ „бейби бум“ поколението е израснало в периода на най-големия икономически просперитет през миналия век, докато британското „бейби бум“ поколение е израснало в следвоенния период на възстановяване. Не бива да се пропуска и влиянието на околната среда. Във Великобритания околната среда е по-хладна и по-мъглива, с по-дълги дъждовни сезони, а всичко това вероятно влияе малко по-депресивно на англичаните.
Статията има за цел да разгледа социалната структура на българското население през периода на Възраждането. За целта ще се опитам да проследя демографските процеси на българските земи, както и причинноследствената връзка помежду им.
XV век – Османското нашествие
XIV – XV век се извършва едно важно събитие – на Балканите пристига нова популация, тази на османците. Тя се опитва се да завземе земята. Най-изгодната е в равнината, където има вода. Османците заселват преди всичко тези най-удобни за живеене места на Балканите и ги колонизират с турско население. Феодалните имения се създават в Мизия, Добруджа, Тракия, по течението на Струма. Османското завоевание е свързано с преселването на полуномадски племена от Азия към Европа. Те притежават силата, изтласкват местното население, което отива в планините. Има един процес, който е ясно документиран. Огромната част от селищата по яката на Стара планина, Родопската яка, високите полета на Западна България са заселени преди всичко от славянското завладяно население. Между релефа възможностите да се използва за човешките общности и политическите събития има тясна връзка, която не може да бъде разделена.
Османското завоевание оказва дълбоко въздействие върху социалната структура на българското общество. Насилственото разместване на населението в хода на завладяването на българските територии е белязано от три големи вътрешни преселвания. Първото датира от 15 век, когато вълни от българи се придвижват от запад на изток, към Добруджа. Края на XVI и през XVII век се случва второто, когато компактни маси заминават от планините на средна Северна България към Северозападните предели. Третата миграция е от Югоизточна България към Добруджа през XVIII век. Тези преселнически движения водят до уплътняване селския състав на населението и народобитовата традиция, както и омаломощаването етническия български дял в западните покрайнини, в Македония и Одринска Тракия. [1]
XIV – XV век се наблюдава изтребване на голям брой българи. Завоевателите си служат с физическо унищожение, отвличане в робство на компактни маси, прогонване на населението на цели селища и насилствена или доброволна промяна на вярата, за да ограничат състава на чуждоетническите общности в рамките на империята.[2]
Из чуждестранните пътеписи ХV-ХIХ в.
Първоначалната ответна реакция се изразява в изолация, вътрешно затваряне, отграничаване от завоевателя и чужденеца. Българинът търси сила в традиционното начало. Традиционното общество е общество на колективностите. Човек живее в мрежа от социални отношения, която осигурява възможностите за неговото съществуване, хората не могат да живеят извън тази мрежа от социални институции, защото те осигуряват физическото оцеляване и неговия мир с космоса и комфорта му. След XV век българите водят частния си и социален живот при наличието на много други народности по собствените си земи и това дава своето отражение върху обществения и културен живот. Тази пъстрота се среща навсякъде, поради което много рядко на територията на полуострова се срещат чисти адаптивни модели. Тази неразчлененост на труда, която е характерна за периода, особено в селата, където всеки прави всичко, е разпространена. Разделението на труда и специализацията е забавено. Имаме адаптивност, отвореност към променящата се социална среда, която е траен белег на живеенето в тази част на света. Започвайки с най-базовото- стратегиите за изкарване на поминък. Почти няма места в България, където има ясна специализация на скотовъдци, занимаващи се с отглеждането на само едно животно, занаятчии, които се занимават само със занаят и нищо др. и т.н. Те бързо в рамките на човешкия живот се нагаждат към промените на околната среда. Тази стратегия на оцеляване е важна и тук може да се говори за това как се отразява на мисленето на хората, но така или иначе едно от нещата, което не се развива силно, е култът към професионалиста. В Западна Европа класическите експерти се появяват много рано. Такъв тип експерти в тази среда се появяват след средата на 19 век. Това означава, че всяко семейство практикува земеделие, гледа животни, изработва си дрехите, строи си къщата, гледа децата си. Това се самозадоволяващи се системи. Основен мотив е да не зависиш от средата, да можеш сам да задоволиш нуждите си. Средата на живеене е общината. Появяват се поселищни агломерации от смесен тип, оттук се създава предпоставка за наличието на смесени бракове и в перспектива се оформят райони със смесено население. Така се създават условия за денационализация на етническото съзнание, размиване на езика, взаимстване на народната култура. На практика във всеки град още през XVвек има мюсюлманско население, което изтиква християнското.[3] Спонтанната биологична реакция е нарастване на раждаемостта, което води до демографски бум – рефлекс за самосъхранение и за възстановяване демографския потенциал на населението. Така към началото на XVIII век вече са компенсирани загубите в следствие на емиграциите, епидемиите, верското и народностно притеснение. Любопитен пример е Пазарджик – пътешествениците говорят, че през XV век там има едно пазарище, има хан, събират се търговци, които продават на минаващите пътници и армия. Няма съмнение, те не говорят за град. Век по-късно се казва, че това е малък градец. През XVII – XVIII век вече е добре уреден град със значително голямо население- 15-20 хил. жители. От пазарище постепенно се появяват трайни постройки и накрая влиза административна регулация и се появява град. Именно поради тази социално -управленческа структура, където няма достатъчно опорни точки, където да се сложи кадията, данъчните служби, съществуващи села се повишават в ранг на градове. Броят на градовете нараства в пъти за периода XV -XVIII век. Подобен процес в Западна Европа се случва през XI – XIII век.
XV – XVII век – демографски подем
Н. Генчев признава ускоряването на урбанистичните процеси през XV – XVII век[4]. Според него: „До началото на XVIII век българското общество представлява една почти изравнена в социално отношение раетска маса, състояща се изключително от селяни, примесени с незначителен брой търговски посредници, с малки занаятчийски групи от градовете, подчинена на османската армия и администрация, и една незабележимо тънка прослойка от манастирска интелигенция”.[5] През Възраждането текат процеси на радикални промени в социалната структура на българското общество, в резултат на които до Освобождението то все повече заприличва на общество от раннобуржоазен тип, като основни негови характеристики са диференциацията (разчленяването) и мобилността (подвижността).
В българското общество от XV – XVIII век са налице два основни демографски процеса. Първото е дезинтегриращото развитие, до което довежда загубата на човешки потенциал в следствие на насилствената ислямизация и турцизация. На второ място идва консолидиращото развитие, което през XVIII и най-вече през XIXвек е съпътствано от демографски подем. През XVII век солидни маси от българи биват потурчени, но за сметка на това много семейства имат голям брой деца (6-7, нерядко и 10-15), което за малко повече от век значително увеличава броя на българите от 1 500 000 до 4 000 000 души.[6] Тези изчисления са приблизителни, тъй като по това време все още не е налична точна демографска статистика. Демографският бум е водеща причина за последвалите вътрешни миграции от планините към гладовете, където българските махали непрекъснато нараствали и все повече българи се ангажирали в сферата на градското занаятчийско производство, което оформя облика на дребната буржоазия.
В средата на XVIII век се случва нещо, на което трябва да се обърне внимание. Появява се ферман, който регламентира стриктно работата на еснафските сдружения в империята. Това е проявата, опит за свръх централизирано управление, което е белег за слабост на империята. Тя става символ на корупцията, подкупничеството, на това, че всеки един сериозен проблем може да бъде решен чрез заобикаляне на правилата, подкуп, а не чрез свободната икономическа активност. По парадоксален начин обаче точно наличието на нерегламентираните отношения между населението и чиновническия апарат всъщност се натрупват капитали в ръцете на хора, които до този момент са призвани само да служат на централната власт, вече има хора със свободни капитали и това подкопава установения ред. Така постепенно се ражда прослойката на забогателите търговци, откупвачи на данъци. Посредническата фигура в Османската империя и икономика, начин на живот придобива изключителна важност. Това е първата голяма възможност за разпада на традиционните общности.
XIX век – разпадане на традиционните общности
Социалната структура на българското общество почива върху динамика. Основна причина за нея са миграционните процеси от планинските и полупланинските към равнинните райони, от селата към градовете. Съвсем отчетлива е тенденцията за нарастване българския дял сред градското население.
Масата на селяните би могла да бъде разделена на три групи с оглед на имущественото си състояние. Около 8-10% от селските домакинства влизат спадат към бедните селяни, т.е. тези, които владеят до 30 декара и наемат или обработват чужди земи. Това са изполичари, кесимджиите, ратаи. Средната група е най-многобройна. Състои се от селяни, които притежават от 30 до 200-300 декара. По своите социални характеристики би могла да бъде определена като дребна буржоазия. Втори след тях по численост са заетите в занаятчийско-промишлената и търговската сфера, които масово пребивават в градовете. Тази прослойка има разклонена стратификация , тъй като съществува диференциация сред заетите в занаятчийското производство (чираци, калфи, майстори) и занимаващите се с търговска дейност. Те също се причисляват към дребната буржоазия. [7]
Най-високо в йерархията е застанала едрата буржоазия. Тук е мястото на манифактуристите, фабрикантите, предприемачите, едрите търговци и земевладелци. Разграничението е условно, би могло да се говори и за средна буржоазия. В ежедневния език, както и в литературата, те носят общото название „буржоазия”. Нейните представители имат предимно търговско-посреднически функции, тъй като притежават производствен капитал и изпълняват ръководни и организаторски дейности в стопанския живот. В повседневния език за тях често се използва думата „чорбаджии”, т.е. заможни българи, които имат посредническа функция между българския народ и турската власт за користни цели.
През XIX век може да се говори за интелигенция, която все пак остава малобройна обществена група. Към нея спадат учители и свещеници.
Обобщение
Процесите, протичащи на българските земи, са тясно обвързани с икономиката и политиката, упражнявана от Османската империя по време на владичеството. При самото нахлуване на завоевателите числено намаляват броя на българите, изтребвайки ги или бидейки причина за миграционни процеси. Следва период на демографски бум като рефлекс за самосъхранение на българските маси. Характерна за периода XV – XVII век е и настъпващата урбанизация. Краят на XVIII и началото на XIX век бележат промяна в социалната структура на населението. Може да се говори за край на традиционното общество и социална диференциация.
Библиография:
Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998.
Гаврилова, Райна, Колелото на живота, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1999.
Генчев, Николай, Българската култура – XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988.
Грозданова, Е., С. Андреев, Българите през XVIвек, Издателство на Отечествения фронт, София, 1986.
Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993.
Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996.
[1] Генчев, Николай, Българската култура XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988, с.94.
[2] Пак там, с.94.
[3] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.61.
[4] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.53.
[5] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.21.
[6] Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996, стр.66.
[7] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.22.
“Бързо преживяни минути” е между книгите, осъдени на забрава след 9-ти септември 1944 г., както и добруджанската епопея. Издадена като възпоменателен дар от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище през 1917 г., тя е своеобразен паметник на българския войник. Като военен кореспондент на в. “Балканска трибуна”, той отразява действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут. От друга страна авторът търсейки “душата на българския войник”, описва ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война.
Добруджанската епопея като кулминация на българската драма през тази война е основен лайтмотив на книгата. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен полемистичен стил най-високо и най-осъдително, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Написана преди краха на националните идеали, от тази книга лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята.
Образът на българския войник, който въплъщава максимализма на българската кауза във войната, изложена от Бобошевски, отразява отговорността на обществото като цяло за преследването на националните ни идеали на всяка цена, под девиза “свобода или смърт”. Това прави всяко управление заложник на националната кауза и показва необходимостта от постигане на исторически баланс при оценка на отговорността за националните катастрофи.
Към голямата тема за българския печат и неговите автори, към който се отнася и военновременния се появяват нови изследвания[1], насочени към запълване пропуските в нея. Това цели и настоящето съобщение, представяйки част от публицистичната дейност на Владимир Бобошевски. Неизвестен днес, той е емблематичната фигура на врачанският печат през първата половина на 20 в. до смъртта си през 1947 г. [2]
В историческото развитие на България политическите сътресения нееднократно са подлагали интелигенцията й на радикални преоценки. След 9- ти септ. 1944 г. отечественофронтовската власт освен физическото ликвидиране на водещите представители на интелектуалния елит, между който и редица журналисти, налага и политическа цензура над техните имена и произведения.[3]
На такива преоценки по същия модел е подлагана и българската история.
В резултат от целенасоченото провеждане на тази политика, която засяга особено радикално Добруджанската епопея от 1916 г., се създава и явлението библиографска рядкост за посветените на нея издания, а съвременните поколения не познават добре историята си. За сметка на което пък съвременните изследователи са обречени да бъдат откриватели.
Настоящето изложение има конкретната цел да представи една от книгите, осъдени да станат библиографска рядкост. “Бързо преживяни минути”, с фейлетони, скици и записки от войната, е издадена от Попечителството на Вратчанското окръжно сиропиталище в ограничен тираж през 1917 г. Тя е разпространявана основно сред оцелелите от войните, като скромен възпоменателен дар. Този факт, който я откроява сред останалите му военни репортажи като един своеобразен и оригинален паметник на българския войник, допълнително е спомогнал за превръщането й в библиографска рядкост[4].
Написана в знак на почит и преклонение пред “душата на обикновения български войник”, тя представя всъщност ролята на морално-психическия фактор през Първата световна война, който може да бъде проследен по бойните полета – от Добруджа до Добро поле[5]. “Стараех се да подбера отделни факти, които дават що-годе представление за душата на нашия войник, за неговото самопожертвование пред олтара на родината си…“
Това мотивира избора й за обект на научно съобщение и по-специално – страниците, посветени на Добруджанската епопея, които се очертават като идеен център в нея.
Владимир Бобошевски пише своите военни разкази както десетките български журналисти, писатели и поети, мобилизирани като военни кореспонденти на 15 юни 1915 г. с тайна заповед № 323 на министъра на войната ген.лейт. Иван Фичев.[6]
Но със своите скици от войната, както я вижда като кореспондент на в. “Балканска трибуна” той пише на границата между репортажа и литературата. От една страна те имат репортажен, документален характер, описвайки точно действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут през Сърбия до Беласица и Рупелското дефиле, от там към Добруджа, а през Румъния и Унгария, отново към Сърбия, Македония и Бяло море[7]. Пише ги, преди все още краха на националните идеали да стане основен лайтмотив на съвременниците на събитията, когато ежедневния героизъм на българския войник поражда една еуфорична увереност сред всички слоеве на българското общество в осъществяването на възрожденските завети. Затова основната си задача като кореспондент той вижда в оставянето на писмени свидетелства пред поколенията, пред бъдещите “деца на България”, за героизма на бащите им. Тези документални свидетелства той пише още тогава през 1917 г. Затова от тях лъха увереност както в победата на справедливата българска кауза, така и в справедливата оценка на историята, “която при спокойствие ще пише историята на голямата война във всичките й подробности, когато всеки ще намери името си срещу графата за принесените заслуги”, безусловно уверен във вечната признателност на България пред саможертвата на нейните синове. [8] А фактът, че книгата е издадена още тогава, през 1917 г., съхранява автентичните му реакции на видяното и преживяното.
Като представител на поствъзрожденското поколение журналисти обаче, той се подчинява и на традициите, характерни за военно-патриотичната литература, доминирана от патриотичен патос, стигащ на моменти до национализъм[9].
В историята на българския печат този тип вестникари, които съвместяват с лекота ролите на публицист, писател, общественик и културтрегер макар и наследници на Ботев, Каравелов, Славейков и Захари Стоянов се считат за отминал етап, изместени от “вестника на новините”.[10] Но при всичките критики срещу тях, те имат своето място като военни свидетелства, особено в сравнение с литературата.
Като типичен публицист от “вестника на идеята”, Бобошевски е страстен полемист с ярки позиции, които защитава яростно и безапелационно, но солидно аргументирано. Предава пряко, “репортажно” събитията на фронта, но е воден от стремежа не само да описва, а да осмисля, анализира и особено да оценява изпитанията над България в усилията й за реализиране на нейните исторически идеали.
Именно тази оценъчност доказва, че ако журналисти като Бобошевски са изразители на обществените настроения, то е вярно също, че те в немалка степен допринасят за тяхното формиране, поради значимото въздействие, което винаги е оказвала българската преса върху общественото мнение.[11] Това още по-вече налага да се проучва писменото им наследство, за да се разкрие не просто ролята, а отговорността им като фактори, за развитието на обществено-политическите събития в една или друга посока. Това важи особено за Бобошевски, незаобиколим фактор в обществено-политическото и културно развитие на Враца по-вече от четири десетилетия [12].
Но оценките му над събитията далеч не са предпоставени или привнесени. Формирани при търсене отговорите на най-болезнените въпроси от следосвобожденската ни история още там “когато топовете продължават да припяват страшната песен на войната и гробове се копаят и зариват; когато става надпреварване, кой по-скоро ще се вмести в редицата на безсмъртните…” Струва му се че те неминуемо са там някъде – под барутния дим, в ежедневния героизъм на довчерашните селяни на бойното поле и извън него, в начина им на разсъждение и възприемане на нещата, в реакцията им на събитията, те са базирани главно върху образа на неговите земляци – коравите селяни от Врачанско.
Така се преплитат почти документалните свидетелства за видяното, с ярките литературни отклонения и исторически реминисценции и неговите изводи, анализи и оценки. Като военен кореспондент, който върви с полковете, той е на фронта и при обоза, в палатките и под голото небе, в болниците и гробищата, по прашните улици на превзетите градове и села, в разрушените крепости и оцелелите църкви, за да отрази всичко. И като типичен вестникар не се задоволява само да наблюдава. Разпитва войниците и жителите, вглежда се в лицата им по време на битка и отдих, търси мнението им по злободневните въпроси, вслушва се във всяка проронена реплика и духовитост. Като публицист, той подрежда пъзел от събраните случки, лица и образи, за да покаже, с присъщата му безапелационна категоричност “душата на българския войник” – т.е. картината на българската народопсихология като фактор за най-драматичните събития, които преживява българския народ след Освобождението.
Прекалено кратки за разказ, прекалено емоционални и наситени с образи и драматизъм за скица, прекалено аналитични и умозаключителни за фейлетон, прекалено ярки и завършени за записки, прекалено есеистични и ангажирани с лична позиция и оценки за репортаж, миниатюрите на журналиста Бобошевски са придобили несравнима форма, която по емоционалния си заряд наподобява по-скоро експлозивите, които избухват на бойното поле край него, отколкото някой литературен жанр.
Кулминацията на българската драма през тази война настъпила с Епопеята за Добруджа е основен лайтмотив на книгата, определящ и смисловото, и структурното й съдържание. Образите и събитията, видяни от него там, заемат централно място в нея, където гласът на автора се издига в своя типичен стил най-високо и най-осъдително, със самочувствието на изразител на настроенията не само на българския войник, но и на целия народ, за да я предаде в двете й крайни измерения, които вижда – трагедията при откъсването на Добруджа през 1913 г. и триумфа при нейното отвоюване през 1916 г. Загубата и възвръщането на Добруджа той представя като крайъгълния камък на войната. Този извод се позовава на ярки исторически реминисценции, инспирирани от мислите и репликите на войниците, в които оживяват междусъседските омрази, комплекси и рани, наслоявани през вековете и разлютени през 1913 г., за да избухнат в неудържимото желание за възмездие през 1916 г., в което основно място заема Добруджанският въпрос. Проследява ги в настроенията на войската във всичките им етапи – от болезненото нетърпение преди желаното и очаквано обявяване на войната в първите заглавия (“Барабаните” и “Първият изстрел”), първите сражения на частите в Сърбия и през земите на “българоубийците”, за да достигнат до своята кулминация в заглавията, посветени на незатихналия още гняв и обида за най-голямата неправда – откъсването на Добруджа.
Още възгласа “към Румъния” с който започва “Ние не сме ли българи” е пропит от крайните настроения които владеят полковете – от желание за разплата, до неудържима радост при заповедта за настъпление към Добруджа “та нима може да има по-радостна вест от тази за ония, които през 1913 г. изпитаха всичкия ужас на румънското нашедствие”. Той прави тук типичен репортаж за реакциите на личния състав при тази новина. Войниците от целия регион, където се рекрутира 6-та Бдинска дивизия лично са преживели ужаса на румънското нападение в домовете си, за разлика от населението в Южна България. Затова и настроението им разкрива “страшната омраза посята там гдето стъпи ромънски крак тогава” и се доминира от заявената решимост на полковете, “които заприщват с ликуващи тълпи Кресненското дефиле” да защитят честта си като народ до последния войник. ”Кой можеше да приклопи очи и да приспи спомените от 1913 г. Чуждият крак, стъпил в дома на войника бе оставил кървава диря; тя сочеше пътя за Добруджа и Румъния”.
Но същевременно стремежа на полемиста да осмисля своите наблюдения го води до заключението, че българинът не е жесток по натура, освен когато добродетелите му се подхвърлят на гавра, както с Добруджа. Но когато воюва, той е проникнат дълбоко от почти свръхестественото убеждение “как можем да не победим, когато се бием”[13]. “Победата за тех бе толкова естествена, че най-малкото съмнение би се сметнало за едно светотатство, за една лудост, за една простащина.”[14]
В този разказ се разкрива и един недискутиран широко факт – настроенията в 3-и и 15-и полк от 6-та Бдинска дивизия, където има и власи от дунавските краища, които са оставени на южния фронт. “Не сме ли и ние българи, защо ни оставяте тук? Прононсираните власи от Ломско и Видинско, понесли също разорението в домовете си, изпращат нетърпеливите полкове с обида за недоверието към тях и с призиви “Момчета, отмъстете и за нас”.
Тези исторически реминисценции у Бобошевски ескалират в особено остра и цветиста полемика когато описва действията на Румъния, Букурещкия мир и ролята на европейските сили за него. А в три от скиците тя прелива от оценки и епитети, изразяващи чувства, вариращи от гняв и сарказъм, до опиянение. Впрочем същите тези чувства, които владеят тогава цялата армия и допринасят в не малка степен за христоматийните й победи. И чиято липса особено остро се усеща на Добро поле. В “Кърви по белите ръкавици”, “Ерострат” и “В Капша” той прави исторически анализ на Балканския пожар. Нарицателното “Ерострат” е неговата оценка на мира, “който значеше война”, “война до край, за спасението на едно право, за изкупуването на един морал, без който живота на Балканите не можеше да улегне и народите им не можеха да живеят, без да държат оръжието си винаги готово”. От позицията и на съвременник и на изразител на тези събития, той в прав текст заявява, че с Балканските войни България не просто воюва за националното си обединение, а “брани първенствующото си положение на Балканите”, извоювано на…”Шипка, Сливница и Чаталджа”.[15] Това кратко изречение носи цялата тежест на максимализма на българската кауза във войните, като ключ и към поредицата решения и действия, завършили с още един мир, който значи война.
В “Кърви по белите ръкавици” той описва още една причина за обречения на война Букурещки мир – а именно така нареченото прочистване на Добруджа след нейното откъсване през 1913 г. и кървавите изстъпления над мирното население през 1916 г. И докато сведенията за жестокостите на румънското управление предава според разказите на местните хора, в къщата при гарата на Добрич и на погребението на избитите там 80 души Бобошевски присъства лично. За да завърши с краткото “не можах да издържа”.
Скиците от самия Добруджански фронт обаче се отклоняват и от репортажа и от публицистиката и се доминират изцяло от литературната патетика. Те са показателни за видяното от него там не с това, което описват, а с това което не успяват. В “Осанна” Добрич е наречен “пробния камък, където ще се реши съдбата на Добруджа”, “където или България ще си строши главата или пък ще помете всичко”, но категорично заявява, че отказва да описва неописуемото. Вместо епичните сражения, които вижда, той реди хиперболизирани сравнения, суперлативни оценки и христоматийни сравнения, взети от върховете на Библията и на Древногръцката история като нарицателни за саможертвен подвиг, спасителна надежда и чудодейно избавление. Сравнява Добрич със Спарта и Термопили, Витлеем и Йерусалим; отвоюването му определя като Великден, а посрещането на войските от Добричлии като Осанна.
“Чудото бе извършено и настана Великден.” Но след като изчерпва епитетите, този журналист, иначе известен с острото си перо и безпощадния език[16] още като студент в Париж, и от сп. “Летописи”, в. “Мир”, в. “Ек”, в. “Балканска трибуна”, в. “Нов дневник”, в. “Дневник”, в. “Дневен бюлетин” и много други, навярно за пръв път изпада в състояние на писателско безсилие пред стихията на боевете и собствените си емоции.
Затова се обръща към другото лице на победата. В “Осанна” и “Майка вместо майка” описва помощта и съпричастността на добруджанци, допринесли в еднаква степен за победата, която нарича подвиг. Обръща внимание на всеки трогателен детайл – от децата, които носят вода на позициите – до майките, които погребват жертвите. Както своите, така и чуждите. Патетиката доминира в описанието и на грандиозното посрещане, и на грандиозното погребение на стотиците загинали врачани и козлодуйци, извършени почти едновременно, защото града и околностите му са покрити от телата им.
В “Майка вместо майка” разкрива уникални данни, видяни от него при самото създаване на военното гробище в Добрич, което определя като място на сродство на двата града и наивно смята, че времето не би могло да изличи. Нещо което обаче развитието на историята след 9-ти септември 1944 г. изцяло опровергава. За днешните врачани това е неизвестен факт. Това прави още по-ценни неговите кратки репортажни свидетелства, макар и преливащи от литературни епитети, описващи момента, когато бойния път на земляците му от Добрич към Кубадин се постила буквално с труповете на загиналите и как гробището расте с часове пред очите му, докато изпълва цялото поле и краят му не се вижда.
Най-вероятната причина за патриотичната патетика, която взема връх тук се дължи на емоционална обремененост. Самото наименование Добруджа, генериращо върховното емоционално напрежение в частите от 6-та дивизия, на което се дължи и несъкрушимата воля за победа у войниците, която самият той описва, у него явно предизвиква творческо безсилие. Страничната му роля по време на съдбоносните битки срещу многочислените противници, би могла да предизвика такова чувство за безполезност в някаква степен в момент, когато бойното поле пред него имало остра нужда от войници, а не от наблюдатели.
След превземането на Букурещ журналиста Бобошевски успява да се съвземе достатъчно, за да се върне към репортажния стил. Но от всички събития там избира най-театралното. Символ на изкупление и възмездие вижда в настаняването на мокрите и кални български войници тъкмо в “Капша”, където според очевидци е решено нападането на България в тил през 1913 г. и е подготвен Букурещкия мир. За това описва победата чрез мощното им ура и маршовете, които разтърсват огледалните стени на лъскавия румънски локал и особено чрез описание на войнишката пародия, която разиграват неговите земляци на фаталните събития, случили се там. А в тази уникална демонстрация на пиперливия и саркастичен, стигащ до черно хумор на българина, той вижда въплъщение на цялата му народна философия.
Тази иначе малка книга не е само един от военните сборници, посветени на военните събития по фронтовете на първата световна война и не напразно е написана от журналист. Той успява да направи целенасочена характеристика на обществените настроения към войната, на отношението на българския войник към националните идеи, трагедии и крушения, към поуките от историята и целите на настоящето, към страховете и комплексите от миналото и надеждите за бъдещето, към слабостите, които го провалят и качествата, които го обричат на победа. Видял и съпреживял войната със своите земляци, той цели да създаде един обобщен образ на българина, който да отразява най-характерните според него качества и в ежедневния му живот и по време на войната; да дава “представление за душата на нашия войник”. Поради това акцентира не толкова на събитийната страна на ситуациите, на които е свидетел, които използва като фон, на който откроява действията на българския войник, в търсене качествата, които го описват най-пълно и ярко.На тази негова цел са посветени и основната част от заглавията в книгата.[17] Обръщайки специално внимание на поведенческия му модел, той вижда българина отговорен пред семейството и децата си, жертвоготовен пред идеалите на отечеството си, търпелив пред трудностите и лишенията, хладнокръвен пред опасността, състрадателен пред чуждата болка и поразително скромен и дори мълчалив, и в изразяването на своята вяра и в ежедневния си героизъм. Но това, което най-много го впечатлява е именно специфичният му хумор, демонстриран от неговите земляци. В редица ситуации, разиграли се пред очите му, той вижда отразена неговата способност дори в драматични моменти да иронизира и себе си и противника си и дори смъртта. Описвайки качествата на българина като войник, той го вижда като че ли само в позитивна светлина – изтъкан от чест, скромност и храброст, неспособен на страх, предателство и коварство. Това впечатление се подсилва при съпоставката с противниците му на бойното поле и това сравнение го изпълва с неприкрита гордост. В този обобщен образ Бобошевски вижда всички основания “за гордост и на България” от неговите добродетели и способности, доказани в най-висша степен с Добруджанската епопея, “като гаранция за едно добро бъдеще”. Именно Добруджа за него става въплъщение и олицетворение на българския войник, за това и придобива такава смислова и идейна тежест в книгата, въпреки относително малкия дял, който заема в нея..
В крайна сметка неговата книга разкрива как наистина народът може да мисли, чувства и действа като единен организъм, с една мисъл и една душа, в моменти на върховно напрежение на всички обществени сили, енергии, воля и решителност. Достатъчно е да има един фокус, който да кумулира и да направлява тази обединяваща сила (мечтата на всеки политик) – или към победите на Добруджанския фронт или към предизвестения разгром при Добро поле[18].
Тази негова гледна точка към събитията и хората, които ги движат, която може да бъде наречена “репортажна”, (независимо от литературната си украса и патетиката), дава толкова конкретни данни за хода и посоката, която те поемат, че може да послужи за изследване на народопсихологията на българската кауза във войната и да предложи ключ към по-точното разбиране на отговорността на всички обществени слоеве към двете национални катастрофи, за които вече над 90 години тя е стоварена основно върху българския цар Фердинанд. Категоричният отказ на обществото като цяло, което воюва под възрожденския девиз “свобода или смърт”[19] за постигането на всяка цена на националните си идеали, чийто заложник неминуемо става всяка политика, да поеме на практика своя дял от историческата отговорност за фаталните последици от крайния си максимализъм при преследване на каузата си, възражда отново и отново болезнения въпрос “Кой е виновен”. Затова и въпреки намерения “козел отпущения” в лицето на българския цар, то все още така и не успява да преживее своя катарзис и да постигне успокоение в исторически план, а при всеки нов проблем в своето развитие се наблюдава задълбочаване на все старите национални комплекси.
Необходимостта от такава гледна точка има своето място. От една страна тя се илюстрира от състоянието и предназначението на българския царски дворец в София през последните над 60 г, като доказателство за комплексираното отношение към монархическия институт, за разлика от всички останали европейски столици.[20] Скромният дворец на българските князе и царе, символ и средоточие на цялата ни следосвобожденска епоха не съществува като цялостен самостоятелен архитектурно-исторически паметник.
Нуждата от постигането на историческия баланс при отговора на незаглъхващия въпрос за вината изпъква особено при оценката за мястото и ролята на Войнишкото въстание и неговите инспиратори. Подменяйки националната кауза на България с чуждата кауза на руската революция, за броени месеци те превръщат титаничния герой от Добрич, Тутракан и Кубадин в заложник на лумпенизираната тълпа при Добро поле[21]. Те принуждават българския войник да замени опиянението от победите в буквалното пиянство, което превръща кръчмите през следващия четвърт век в симптом на поствоенния травматичен синдром на българския селянин. Българската кръчма във Врачанско между войните става феномен[22], който съвместява функциите и на партизански клуб и на място за групова психоанализа, където покрай взаимните обвинения, участниците в националната трагедия успяват по-скоро да удавят унижението си, отколкото да подтиснат натрапчивото чувство че са били зле употребени.
Най-ярък изразител на този синдром става именно журналиста Бобошевски. През следващите близо 30 години той споделя отново съдбата на своите земляци и негова редакция става култовата кръчма “Кубадин” на площад Ботев – Враца.[23]
[1] Българската журналистика 160 години. минало, настояще, бъдеще. С., 2005 г.; Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото, съст. Цв. Трифонова, С., 2006; Книга за българския печат. С., 2008; Бориславов, Я. Българската журналистика – възходи и падения(1844-1944). УНСС, “Алма комуникация”, 2010, № 4.
[2] Роден във Враца (8 септ. 1879-13 дек. 1947), завършва Ecoledessciencespolitiques – Париж. Първи публикации – сп. “Летописи”;кореспондент на в. “Мир” в Париж; Военен кореспондент на в. “Балканска трибуна”(1915-1918); Редактор и кореспондент: в.“Ек”,1903 г.;в.“Балканска трибуна”(1906-1909);в. “Нов дневник”;в. “Реч”(1909-1913);в. “Мир”, в. “Дневник”,в. “Утро”,в.“Български колоездач” (1899-1943);в. “Дневен бюлетин”(1913-1915); сп. “Българска сбирка”, сп. “Листопад”, сп. “Светлина”, в. “Ратник”, Русе, в. “Нова борба”, Сливен, в. “Варненски търговски вестник”, в.“LaDefance”- Цариград, в. “Вършец” (1926-1930). Издател: в. “Спорт”, 1908 г., в.“Трибуна” Враца (1919-1934, 401 броя); в. “Читалищно дело” Враца (1926-1944, 265 бр.),в. “Свободна трибуна” Враца (1922-1923), в. “Северозападен преглед” Враца (1938-1941). Псевдоними – Б-ски, Бе Ве, Берус, Руве, В. Кетин, Флеш, В. Б. , Трайчо Мълчанков
[3] Политическата цензура в България, В., 2003 г.; Миланова, С.Лука Говедаров-един интелектуалец начело на Съюза на провинциалните журналисти. В: Годишник на РИМ –Пловдив, П., 2009, с. 87-94.; Радева, В. “Комунистите убиха Данаил Крапчев заради българолюбието му. в. “Македония”, бр.11, 17 март 1999г.
[4] Днес тя липсва дори в библиотеката на читалище “Развитие”-Враца, чийто дългогодишен председател е бил.
[5] Своите заключения за причините и виновниците за разгрома при Добро поле, Бобошевски излага в книгата си “Септемврийската нощ над България”, Вр. 1919 г., 23 л., също библиографска рядкост.
[6] С нея в обявения списък на “запасните войнски чинове и неслужили, които в случай на мобилизация се назначават за военни чиновници” се включват и военните кореспонденти към Щаба на действащата и на отделните армии и дивизиите.(пощенски, цензори, картографи, кореспонденти, художници, археолози, етнографи, кинематографисти и химици).
[7] Таслаков, В. 35-ти пехотен врачански полк в всеобщата европейска война през 1915-1918 г. ч. І, Вр. 1934 г.
[8] с. 148. Съвременниците не биха могли да допуснат, че тези кървави саможертви биха могли да бъдат обречени на забрава за цели поколения напред.
[9] Христоматийни образци създават Й. Йовков, Ив. Вазов, Ст. Чилингиров, К. Христов, Елин Пелин, Н. Райнов, А. Страшимиров, и мн. др.
[10] Бориславов, Я. цит. съч., л.3.
[11] пак там
[12] Петков, П. Владимир Бобошевски. в. “Отечествен зов”, бр. 92, 1994 г.(единствен опит за биография във Враца)
[13] л. 24
[14] л. 83
[15] л. 42
[16] Бобошевски е изтъкнат “сред най-турбулентните личности” на вестникарското съсловие в следосвобожденска София в спомените на Каназирски-Верин, Г. София преди 50 г., 1947 г.
[17] Най-характерните заглавия са “Дяволските комари”, “Нека има и за децата”, “До сърцето”, “От отпуска”, “Инвалид”, “Изповедта на един осъден на смърт”, “По-скоро смъртта”, “Последната роза”, “Чудят се”, “Кръст за храброст”, “Тиловаци”, “Нож вместо целувка”, “Той е по-лошо ранен”, “Писмото от дома”, “Елате деца”, ”Ревът на морските чудовища”.
[18] Действята на участниците описани в “Септемврийската нощ над България” в момента, когато още бунтът не е бил напълно овладян, той нарича “Грях пред историята, пред България и пред децата си…”, л. 14.
[19] Симптоматично за тази отговорност например е съществуването на ВМРО все още като наследник и приемник на идеалите на тази организация, което през 21 в. е исторически и политически анахронизъм, независимо от материалните аспекти на тази приемственост.
[20] Дори днес, в епохата на културно-историческия туризъм, когато атрактивността и печалбата са водещия мотив за възстановяване на римски и средновековни архитектурни паметници, царският дворец не е между тези обекти, за разлика от довроцовите комплекси в цяла Европа.
[21] ВОСР и революционните борби в България 1917-1919 г. Сборник документи, С., 1957 г. В цит. съч “Септемврийската…” , л. 16 Бобошевски отново се заблуждава, изтъквайки, че историята никога няма да прости на т. нар. революционери, които тръгват към София и откриват фронта, “че те изложиха на плен своите другари от 1, 6 и Сборната дивизии – харизаха ги в ръцете на неприятеля.” Така врачанци, които сътвориха Добричката епопе, бяха обречени от другарите си на плен. И макар, че той осмива авторите на страха от болшевизма у нас, “призрака на комунизма”може да се потърси в залите, където се подписва Ньойския договор, в страха на Европа от разпространение на руската революция на Балканите.
[22] Цветанова, В. За някои обществено-политически организации в община Мездра през първата половина на 20 в.. В: Научна сесия 100 г. община Мездра, Вр. 1998 г., л. 86-87. Архивните документи на околийските управления във Врачанско разкриват данни и за серия женски бунтове срещу кръчмите и провеждане на първите успешни референдуми за затварянето им в редица села. През 1927 г. при 14 хил. жители, от които 7 хил. мъже, във Враца има 103 кръчми.
От зараждането на живота на Земята преди около 4,54 млрд. години уязвимите видове винаги са съществували в сянката на унищожението. Изчезването на видовете е нещо напълно естествено – 99% от всички 4 млрд. форми на живот, за които са смята, че са еволюирали оттогава, вече са измрели. Освен това, през последните 500 млн. години планетата е преживяла пет пъти значително ускоряване на обикновено стабилния темп на измиране на видовете. Тогава повече от 75% от формите на живот на планетата измирали за период, който от геоложка гледна точка се равнява на един миг.
Поне едно от тези масови измирания е било причинено от някакво апокалиптично събитие. Ако огромен астероид удари Земята, например, сблъсъкът би предизвикал унищожителни земетресения и огромни вълни – цунами по цялото земно кълбо. Това вече се е случвало – динозаврите, заедно с повече от половината от останалите видове, са били ликвидирани преди 65 млн. години, след като астероид с диаметър 10 км се разбил някъде в полуостров Юкатан.
Други природни бедствия, които могат да имат подобен ефект, са рязка промяна в климата или масивно вулканично изригване. Подобни събития биха предизвикали глобални катастрофи, които могат да ликвидират голяма част от живота на Земята. Като се има предвид обаче, че сме преживели стотици хиляди години, изложени на такъв риск, е малко вероятно подобно бедствие да сложи край на нашето съществуване.
Космическите заплахи за живота на Земята също винаги са ни съпътствали – сблъсъкът на нашата галактика – Млечния път – с най-близката друга галактика – Андромеда, например, или появяването на черна дупка.
В действителност обаче може да се окаже, че най-големите рискове за човечеството произлизат от нашите собствени действия – климатичните промени, замърсяването, изчерпването на природните ресурси, ядрените оръжия или – нещо друго.
С все повече и повече технологии, които могат да посеят масово унищожение, с по-добро познаване на космическите заплахи за нашата планета, и все повече форми на масмедии, които тръбят наближаването на Армагедон, изглежда, че истерията, свързана с възможен скорошен апокалипсис, отново завладява човечеството. Като се има предвид, колко са успешни през последните години филмите за бедствия, слагащи край на света, изглежда, че човечеството е истински запленено от сценариие за края на света.
В реалния свят не можем да знаем, как и дали Земята и човечеството ще срещнат своя край. Размишленията върху края на света обикновено са работа на религията. Сега обаче науката също се включва в търсенето на отговор този въпрос.
Според песимистите, светът ще се сгромоляса рязко – с гръм и трясък. Или ще върви към гибелта си бавно и дълго време. Според оптимистите пък, човечеството ще преодолее трудностите и ще оцелее в този си вид или – под друга форма.
Предлагаме ви множество от възможни сценарии на развитие на човечеството или на независещи от човека изменения на Земята или във Вселената, които биха могли да сложат край на нашата цивилизация.
Смърт от поемането на наркотици и настъпването на еуфория
Много голяма част от човечеството ежедневно използва наркотици, като например – кофеин или никотин. Други наркотици подобряват настроението или държат човек в будно състояние в продължение на денонощия. Не е изключено да настъпи катастрофална зависимост на човечеството от наркотиците, при която то да започне да измира постепенно. Нека си спомним как през XIX век китайците масово започнаха да ползват опиум, а когато държавата забрани употребата му, англичаните инициираха опиумни войни. Оттогава – насам са създадени много нови наркотици. Наркоманията (или токсикоманията) е болест, предизвикана от периодичната употреба на някакво упойващо или токсично (отровно) вещество, с тендеция дозировката му постояо да се повишава. Тази болест води до психо-физическа зависимост от съответото вещество и до пагубни и необратими последствия за целия организъм. Наркоманията неминуемо води до смърт. Освен алкохола, тютюна, кофеина и опиума, други наркотици са морфинът, кодеинът, хероинът, марихуаната, хашишът, ганджата, амфетамините, мескалинът, ацетонът, толуенът и така нататък. В САЩ най-широко разпространените и най-вредните наркотици са алкохолът и цигарите. От тях годишно умират много повече хора, отколкото – от останалите наркотици. Съчетаването на психотерапия с метадонова програма се използва по целия свят за лечението на хероиново зависимите. Лечението с метадон е лечение с наркотична субстанция, но ползите от него са, че той не осигурява еуфоричния ефект от наркотиците, има продължително действие и не изисква пациентът настойчиво и цял ден да си търси дрога. Изисква се пациентът да продължи да го приема за доста дълъг период от време.
Внезапна промяна в физичните константи на Вселената
Ако Земята е била създадена и все още се намира в регион, известен като „фалшив вакуум”, тази област може във всеки момент да премине в по-ниско енергийно състояние. Този срив може да се случи със скоростта на светлината и нашите атоми няма да успеят да се задържат един за друг при вълната от енергия, която би последвала, и всичко би се разпаднало. Ако това се случи, Вселената няма да бъде такава, каквато я познаваме.
Ускорител на частици и частицата „стрейнджлет”
В квантовата механика има много страховити хипотези. Една от тях е свързана с елементарната частица, наречена „стрейнджлет”, която може да трансформира всяка друга материя в копие на себе си. Така само за няколко часа няколко такива частици могат да превърнат планетата в безформена маса стрейнджлети. Физиците отдавна теоретизират, чеускорителите на частици (като големия адронен колайдер) може да унищожат Земята. Когатоелектрическите полета се използват за ускоряване на протони, те биха могли да се сблъскат с огромна скорост, при която да се създадат малки черни дупки, които бавно ще погълнатнашата планета и дори – цялата Слънчева система.
Краят на времето
През 2007 г. испански учени предложиха алтернативно обяснение на мистериозната тъмна материя, която представлява 75% от масата на Вселената и действа като антигравитация, разделяйки галактиките една от друга. Те изказаха предположението, че ефектите, които наблюдаваме, се дължат на това, че времето се забавя и изтича от нашата Вселена.
Мегацунами и потоп
Мегацунами би могло да унищожи цялото източното крайбрежие на САЩ, на Япония или друга океанска или морска държава. Крайбрежните области в целия свят може да бъдат наводнени. Каква би могла да бъде причината: стопяване на ледниците, земетресения в океаните и моретата, падане на астероид в океан или в море. Геолозите се тревожат, че евентуално бъдещо изригване на някой вулкан може да запрати в Атлантическия океан парче скала, два пъти по-голямо от остров Ман, което да предизвика вълни с височина над един километър с катастрофални последици за бреговете на Европа, Северна Америка, Южна Америка и Африка.
Геомагнитна инверсия
Магнитното поле на Земята представлява щит срещу опасната слънчева радиация. През известен период северният и южният магнитен полюс разменят позициите си и по време на тази размяна магнитното поле може да отслабне или да изчезне в продължение на години. Ако това се случи, на нашата планета могат да попаднат космически лъчи, които да унищожат всяка форма на живот. Последната известна такава смяна се е случила преди почти 780 000 години и е възможно да се повтори в недалечно бъдеще.
Избухване на свръхнова звезда в близост до Слънцето
Когато една свръхмасивна (свръхнова) звезда умира, от нея в космическото протранство се изстрелват високоенергийни гама-лъчи. Ако такива лъчи достигнат Земята, тяхната огромна енергия би разкъсала молекулите на атмосферата и би унищожила защитния озонов слой.Гама-лъчите са най-мощните експлозии, известен във Вселената. Те могат да освободяттолкова енергия, колкото е освободило нашето Слънце по време на целия си живот – 10милиарда години. Огнена въртележка в Космоса би могла да изпепели живите организми на Земята.
Черна дупка
Черните дупки са най-мощните гравитационни обекти във Вселената, които са способни да разкъсат Земята на съставните й атоми. Дори и ако е на милиарди километри, една черна дупка може да извади Земята от Слънчевата система и да я запрати в космическото пространство, където тя ще се рее без източник на светлина и топлина. Най-малкото, черната дупка би могла да изкриви орбитите на всички планети от Слънчевата система, както – и орбитите на техните спътници. (Най-много спътници има планетата Юпитер – 63.) А би могла да откъсне някои планети от системата. Ако черна дупка изхвърли Юпитер от нашата слънчева система, на Земята ще падат 10 000 пъти повече метеорити. Теоретичната физика твърди, че черните дупки, създадени от устройство, подобно на адронния колайдер, ще бъдат съвсем малки и или ще се изпарят, или ще напуснат със свръхскорост нашата галактика. А най-близките черни дупки се намират на хиляди светлинни години от Земята.
Агресивни видове
Агресивните видове може да са растения, животни или микроби, попаднали в екосистема, която не разполага със защита срещу тях. Популацията на нашественика бързо се увеличава, а нападнатата екосистема е дестабилизирана и застрашена от колапс. Агресивните видове вече представляват скъпо струващ глобален проблем – те нарушават стабилността на местните екосистеми, изяждат други видове, пренасят вируси, отравят почвите и нанасят щети на земеделието.
Трансхуманизъм
Биологичните и технологичните нововъведения могат да доведат хората до ново ниво, отвъд сегашното, на което те вече няма да приличат на представителите на човечеството, които съществуват днес. „Постхората” ще функционират с изкуствен интелект, базиран на мислите и спомените на древните хора, които са били вкарани в компютърна система и съществуват единствено под формата на дигитална информация в мрежа.
Ядрена война или повреда на ядрена електроцентрала, последвана от ядрена зима
След бомбардировките над Хирошима и Нагасаки с ядрени бомби в края на Втората световна война двете суперсили – САЩ и СССР навлязоха в период на „студена война”, приключил през 1991 г. Държави като Пакистан, Иран и Северна Корея също правят опити да се сдобият с атомни бомби. От десетилетия – насам ядрените бомби държат световното население в страх от Армагедон и, докато лидерите на страните с ядрени оръжия си сътрудничат в разоръжаването, ядреният тероризъм все още е голяма опасност. Известно е съществуването на около 20 000 ракети с ядрени бойни глави, пръснати по целия свят. А за още колко не знаем? Не бива да се забравя какво се случи в Хирошима и Нагасаки през 1945 г.! Не бива да забравяме и последствията от повреждането на реакторите в електроцентралите в Чернобил и Фукушима. Това е най-бързият начин, по който би могло да бъде унищожено човечеството.
Компютрите и роботите завладяват света
Развитието на новите технологии и изкуствения интелект би могло да доведе до появата на компютърен свръх разум, който да поведе компютрите и роботите на война срещу хората. Вече има интелигентни компютърни вируси, имащи полу-самосъзнание. Военните роботи стават все по-сложни и все повече се доближават до човешкия интелект. Скоро може да започнат да взимат и самостоятелни решения. И да решат, че ще им бъде по-комфортно, ако изтребят хората на тази планета. Възможно е някоя извънземна цивилизация да изпрати свои роботи, които да завладеят Земята и да унищожат човечеството. От друга страна, роботите биха могли да завладеят човечеството и с любов. Може идеалната ни „половинка” да се окаже робот. Роботите може да се окажат и наследници на човечеството – след неговата гибел по някоя друга причина.
Промяна на климата и екологията, намаляване на биоразнообразието, колапс на екосистемите
Предполага се, че неконтролируемо покачване на глобалното затопляне би могло да причини изменение на климата на Земята, която постепенно би могла да стане съвсем необитаема – също като планетата Венера. Според един климатичен доклад на ООН, поради глобалното затопляне хималайските ледници, източник на най-големите реки в Азия – Ганг, Инд, Брахмапутра, Яндзъ, Меконг, Салуин и Жълтата река – може да изчезнат до 2350 г. Около 3 милиарда души живеят в дренажния басейн на хималайските реки, което е почти половината от населението на света. Хималайската речна система се простира върхуследните държави: Афганистан, Бангладеш, Бутан, Китай, Индия, Непал, Мианмар (Бирма), Камбоджа, Тайланд, Лаос, Виетнам, Малайзия и Пакистан. Възможни са както засушавания, така – и големи наводнения в тези държави. В Индия само р. Ганг осигурява вода за пиене и за земеделие на над 500 милиона души. Западното крайбрежие на Северна Америка, което получава голяма част от водата си от ледниците в планински вериги като Скалистите планини, Каскадните планини и Сиера Невада, също ще бъде засегнато. Ако нови водоизточници не бъдат открити до 2020 г., жителите на щата Калифорния ще бъдат изправени пред голям недостиг на вода.
Климатолозите споделят своите наблюдения относно нарастването на интензивността и честотата на природните бедствия. Днес около 70% от бедствията са свързани с климата, а преди 20 г. са били 50%. Тези бедствия вземат повече човешки жертви и да цената за справянето с последствията от тях е все по-висока. Разрушителните внезапни проливни дъждове, интензивни тропически бури, повтарящи се наводнения и суши, вероятно ще се увеличат. Изсичането на тропическите гори ще намали дъждовете в тропиците, а затоплянето на Световния океан, ще повлияе на изхранването на фитопланктона. Това ще доведе до пустинни области в тропическите зони и ще намали биоразнообразието на планетата. Разтопяването на полярните ледници пък може да доведе до потоп и потъване на много крайбрежни градове (например – Венеция). След резки климатични изменения може да започне масова миграция на население. Ще започне ново преселение на народите. И ще има множество конфликти за оставащите ресурси (храна, пасища за животните, питейна вода, полезни изкопаеми…), тъй като някои части на света ще станат много по-непригодни за живеене. Макар че времето в Канада става малко по-приятно, глобалното затопляне вече променя моделите на миграция на птиците и животните, преразпределя валежите от дъжд и сняг и дори увеличава честотата и силата на ураганите.
Влошаване на качеството на почвите и намаляване на земеделските добиви
Качеството на около 40% от селскостопанската земя в света е сериозно влошено. Ако до 2025 г. настоящата тенденция на деградация на почвите в Африка продължи, континентът ще бъде в състояние да се изхранва само 25% от населението си.
Сблъсък на космически тела (комети, метеорити, астероиди, друга планета от Слънчевата система или планетата Нибиру) със Земята
Много са факторите, довели до изчезването на динозаврите, но финалният щрих вероятно дължим на онова гигантско небесно тяло, сблъскало се с планетата ни преди 65 милиона години. Широкият ок. 10 км. астероид се забил в мексиканския полуостров Юкатан, създавайки кратера Чиксулуб, дълбок 10 километра и с диаметър 180 километра. Ударът предизвикал катастрофални мегацунамита, бури и пожари по целия свят и изстрелял достатъчно прах и частици във въздуха, така че да блокира Слънцето и да предизвика продължителен период на глобално застудяване, довел до измирането на множество растения. Оттам по веригата загинали и други същества, населяващи Земята. Според изчисленията на учените, на всеки 500 000 години обект с диаметър около 1 км се сблъсква с нашата планета, а обект с диаметър над 6 км, който би предизвикал масово измиране на видовете, може да се сблъска с нашата планета на всеки 100 000 000 години, като срещата ни с втория вид обекти вече е просрочена. След сблъсък на Земята с метеорит ще настанатопустошение, пожари, земетресения, може да се активират някои вулкани. Ако планета от ранга на Меркурий се сблъска със Земята, животът на нашата планета ще бъде унищожен и сблъсъкът ще изхвърли в орбита достатъчно планетарна материя, която би могла да формира втори спътник на Земята. Някои астрономи обясняват възникването и развитието на живота на Земята с влиянието а планетата Юпитер, която защитава нашата планета от голяма част от метеоритите. Ако Юпитер не съществуваше, метеоритните удари върху Земята биха били поне 10 000 пъти повече. По своя минерален състав, метеоритите се делят на каменни, желязо-каменни и железни с висок примес на никел. Най-големият метеорит, паднал на Земята лежи в западна Сахара и тежи над 60 тона. В България също са падали метеорити. Късове от тях могат да бъдат видени в Геологическия музей на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Много астрономи, в това число – и български, работят по няколко международни програми за откриване на астероиди, преминаващи на опасна близост до Земята, и които биха могли да се сблъскат с нея.
Нова ледена епоха
Това може да се случи при евентуално намаляване на слънчевата активност. Достатъчно е тя да намалее и само с 1%. Една нова Ледена епоха ще има сериозно въздействие върху цивилизацията, защото обширни територии на континентите Северна Америка, Европа и Азия може да станат необитаеми. Все още ще бъде възможно да се живее в тропическите региони, но там пък може да има загъба на влажност и на водани ресурси. Последният дълъг ледников период е приключил преди около 10 000 години.
Демографски взрив на световното население, селскостопанска криза и невъзможност то да бъде изхранвано
През ХХ и XXI век станахме свидетели на бързо нарастване на човешката популация, поради развитието на медицината и подобряване на медицинските условия в света. А също – и заради огромно увеличение в производителността в селското стопанство. Между 1950 и 1984 г. световното производство на зърно е нараснало с 250%. Така стана възможно производството на храни да бъде в крак с прираста на населението в световен мащаб и да поддръжка този постоянен прираст. Според редица учени, предстоящата криза в селското стопанство ще започне да се усеща след 2020 г., а през 2050 г. резултатите от нея ще бъдат отчайващи. Учените твърдят, че през следващите десетилетия цената на хранителните стоки и на питейната вода ще започнат да се покачват спираловидно. Предстоят световен глад и световна жажда, каквито историята е познава. Ако пшеницата заболее от различни болести, освен кризата в добивите, ще има криза и в производството на храни, базирани на нея. Ще последва намаляването и поскъпването на други хранителни продукти.
Изригване на супервулкани
Живеем върху огнена топка, покрита с тънка кора. Изригването на супервулкани би могло да доведе до премного жертви и ужасни разрушения, последвани от вулканична зима или – най-малкото – до години без летен сезон. Вулканичната деност би могла да доведе и до нови природни бедствия като земетресения и огромни вълни цунами. Все още науката не е създала стратегии за предотвратяване на изригване на супервулканите. На всеки 50 000 години изригва супервулкан.
Сблъсък на галактиката Андромеда е с нашата галактика – Млечния път
Сблъсъкът и възможното сливане на свете галактики би могло да измени орбитата на цялата Слънчева система, предизвиквайки възможността нашата планета да стане необитаема.
Извънземни превземат Земята
Извънземните отвличат, изнасилват, правят научни експерименти и убиват хората масово. Така е поне в научно-фантстичната литература и филмография. Може би те се крият от човечеството и ненадейно ще атакуват Земята, като ни бомбардират от Космоса, а после ще изпратят своите роботи да ни доунищожат. Ако не се справят по този начин, биха могли да използват химическо и/или биологичско оръжие. След като ни унищожат, те ще разграбят природните изкопаеми на нашата планета. Другата възможност е извънземни да донесат непознати за нас болести, които да унищожат човечеството. Ако извънземните цивилизации съществуват и, ако нивото им на развитие е малко по-високо от нашето, те вече знаят, че на нашата планета има живот.
Все още нашите учени не са открили извънземен разум. Може би извънземните не съществуват и ние сме сами във Вселената. Фактът, че независимо от усилията да бъдат регистрирани следи (сигали, съобщения и др.) от други цивилизации, досега не са установени техни прояви, вероятно означава, че извънземни цивилизации просто няма. Или пък извънземните живеят твърде далеч от нас и им трябва много време, за да достигнат до нашата планета. Може би извънземните имат твърде кратък живот. Или нивото им на технологично развитие е нищожо. Или ние се намираме в техен резерват, а те ни изучават мълчаливо, без да се намесват в развитието ни и криейки от нас съществуването си. Бъдещето ще покаже коя хипотеза е вярната. Търсенето на извънземен разум прилича на търсене на игла в купа сено, без да заем как точно изглежда иглата. Или – на търсене на черна котка в тъмна стая, в отсъствие на самата котка.
Изчезване на насекомите, опрашващи растенията, колапс на екосистемите
Намаляване или изчезване на насекомите, опрашващи растенията, ще доведе до загубата на много растения, сред които – и на голям брой земеделски култури. Ще настъпят недохранване и глад. Биоразнообразието на нашата планета стремглаво намалява. По 30 000 видове изчезват всяка година. Животът на всеки един организъм на планетата е неразривно преплетен с живота на другите. За да улесним живота си, ние тук и сега, ние изсичаме и изгаряме горите, замърсяваме околната среда със синтетични материали, транспортиране организми от оригиналните им екосистеми в други… Последиците от екологиченн катаклизъм са непредсказуеми.
Инфекциозни болести и пандемии
Инфекциозните болести са опустошавали човечеството през цялата му история. Чумата е убила почти половината от хората във всеки един от регионите, в които е бушувала. Маларията, проказата, туберкулозата, холерата, хепатитът, СПИН-ът и други болести катоатипичната пневмония, птичия и свинския грип, едрата и дребната шарка, вирусът Ебола и други продължават да опустошават света днес. Възможно е една такава болест (или – няколко такива болести) да унищожи цялото население на Земята. Военните продължават да създават нови и нови биологични оръжия. В една бъдеща война те биха могли да изпуснат от контрол някое такова оръжие и микробите биха могли да унищожат световното население, преди то да намери лечение за новата болест.
Зомбиране на хората и превръщането им в ходещи мъртъвци
Съществуват паразити, които могат да контролират мравките и да ги превръщат в зомбита, но не са известни вируси или бактерии, които да могат да превърнат хората в ходещи мъртъвци. Вуду магьосниците използват екстракт от отровната риба фугу, за да зомбират своите жертви, но не могат да зомбират цялото човечество, при това – едновремено.
Негативни генетични изменения на човечеството или ерозия на теломерите
Негативни генетични изменения или смаляване на теломерите (Теломерите са защитните „капачки” на хромозомите.) може да направят хората по-податливи на болести на напредналата възраст като рак, диабет тип 2, артериална хипертония, атеросклероза, инфаркт, инсулт, болестта на Алцхаймер, старческа деменция… Някои учени обясняват изчезването на неандерталците именно с ерозия на теломерите. От друга страна, възможно е част от човечеството да се превърне в мутанти, които да избият останалата част от хората.
Психични разстройства на личността
Поради дистрес човечеството може да заболее от различни психични разстройства – тревожност, различни фобии, депресия, шизофрения, хипохондрия и др.
Тероризъм
Днес е лесно група отмъстители да се сдобие с необходимите материали и технологии за създаването на оръжия за масово унищожение. Терористите предпочитат химическото и биллогическото оръжие, но не биха се двоумили да използват и ядрено, ако им попадне. Най-вероятно биха използвали някоя позабравена болест, например – чумата, антракса или едрата шарка. Или – някой отровен газ. Терористи биха могли да препрограмират роботите така, че те да унищожат човечеството.
Бъдещето на Слънцето
Въпреки че няма да сме живи в този момент, за да го наблюдаваме, след около 5 милиарда години нашето Слънце ще се превърне в червен гигант, а горещината му ще разтопи земната кора и ще свари водата в океаните, моретата, езерата и реките. Говорете за глобалното затопляне! Говорете за SPF 1000! Обемът на Слънцето ще нарастне дотолкова, че то ще погълне всички планети от земната група (Меркурий, Венера, Земя и Марс) заедно със спътниците им (Луна, Деймос и Фобос). Да се надяваме, че дотогава щe сме колонизирали други обитаеми слънчеви системи!
Божествена намеса
Въпреки липсата на научни доказателства, тази теория се подкрепя от множество религиозни текстове – на юдеизма, християнството и исляма, например. Всички религии имат подобна история: божествена сила ще се намеси в света, за да донесе края на нашата история и да наложи нов морален ред. Справедливостта ще възтържествува, злите ще бъдат наказани в ада, а добрите ще заживеят в рая. Затова свещените текстове препоръчват да живеем праведно. Дори и атеистите, които не вярват в това, има защо да се притесняват. Някои религиозни секти принуждават своите последователи да пристъпят към избиване на собствените си семейства и след това да се самоубият групово. А други секти се опитват да ускорят края на света. Един пример: японската секта Аум Шинри кьоо пусна нервнопаралитичния газ зарин в станция на токийското метро през 1995 г., убивайки 12 д. и ранявайки над 5000 д. Представете си какво би се случило, ако други такива групи се сдобият с по-мощни оръжия за масово поразяване!
Облак космически прах
Ако Слънчевата система премине през космически облак прах, това би довело до глобална промяна на климата.
Рязко препозициониране на оста на въртенето на Земята
Такова нещо може да бъде причинено от изключително мощни геоложки и/или космически фактори. Ако това се случи внезапно (а не – бавно, в рамките на един много продължителен период), ще генерира огромно множество земетресения, вулканични изригвания, мегацунами, мегациклони по целия свят.
Учените отричат възможността краят на света да настъпи през 2012 г. Освен, ако сами не го предизвикаме по някакъв начин. Ако човечеството не се самоунищожи догодина, 2012-та ще бъде поредната нормална година – като всяка предишна.
Под повърхността на Европа, една от луните на Юпитер, е възможно да се намира голям солен океан и в този океан, казват учените, има потенциал да се таи живот. Мисия, наскоро предложена от НАСА, ще посети ледената повърхност на луната, за да търси съединения, които могат да бъдат показатели за живот. Къде обаче е най-правилното място за търсене? Ново изследване от завършилите Caltech (Калифорнийски технологичен институт) студенти Патрик Фишър, Майк Браун, Ричард и Барбара Розенбърг, професор и професор по Планетарна астрономия и Кевин Хенд, астробиолог и планетарен учен по JPL подсказва, че то може да бъде в района на белязаните, разбъркани области, които съставляват т. нар. „терен на хаоса“.
„От дълго време за нас е известно, че наскоро заледената повърхност на Европа, покрита с пукнатини и хребети, е белег на огромен вътрешен солен океан.“ – казва Браун. Областите около „терена на хаоса“ показват признаци за огромни ледени плочи, които са се разчупили, разпаднали един от друг и замразени отново. Тези райони са от особен интерес за учените, тъй като е възможно водата от океаните по-долу да се повиши до повърхността през пукнатините и да се утаи там.
„Вземането на проби директно от океана на Европа представлява огромно технологични предизвикателство и вероятно ще бъде възможно далеч в бъдещето“ – казва Фишър. „Но ако е възможно да се вземат проби от утаилата се вода на повърхността в „терените на хаоса“, това би разкрило много за състава и динамиката на океана по-долу.“ Смята се, че този океан е по-дълбок от 100км. „Това може да ни каже много за активността между границата на скалното ядро с океана.“ – добавя Браун.
В търсене на такива уталожени води, учените отправят нов поглед чрез използването спектрографа OSIRIS към данни от наблюдения направени през 2011г. с телескопа W. M. Keck в Хавай. Спектографите разбиват светлината на съставни части и след това измерват техните честоти. Всеки химичен елемент притежава уникални абсорбиращи светлината свойства, наречени спектри или поглъщащи ивици. Спектралните модели, получени от поглъщане на свелината в определени дължини на вълната могат да бъдат използвани за дефиниране на химическия състав на повърхностните минерали на Европа чрез наблюдаване на отразената слънчева светлина.
OSIRIS измерва спектрите в инфрачервени вълни. „Минералите, които очакваме да открием на Европа притежават твърде различни спектрални „пръстови отпечатъци“ в инфрачервена светлина“. – казва Фишър. „Комбинирайте това с необикновените възможности за оптична адаптация на телескопа KECK и ще имате един мощен инструмент“. Адаптивните оптични механизми намаляват размазването на изображението, причинено от турбуленция в земната атмосфера чрез измерване на изкривяването на изображението на ярка звезда или лазер или механично я коригират.
Наблюденията OSIRIS произвеждат от 1600 отделни петна по повърхността на Европа. За да има смисъл от тези данни, Фишър разработва нова техника, за да сортира и идентифицира основните групи от спектрални белези.
„Патрик разработва изключително умен нов математически способ, който позволява да правите колекция от спектри автоматично и без никакви предубеждения и човешки пристрастия, и ги класифицира във важни спектри“, казва Браун. След това софтуерът е в състояние да ги съпостави с данните от карта на повърхността на Европа, направена от мисията „Галилей“ на НАСА, която картографира луната в края на миналия век. Резултатът е визуално ръководство за състава на регионите, представляващи интерес за екипа.
От анализа се открояват три различни категории от спектри. Първата от тях е лед, който доминира на повърхността на Европа. Втората включва хемикали, съставени от йонизирана сяра и кислород, за които се смята, че произхождат от вулканичната дейност на съседна луна, бомбардирали повърхността на луната и реагирали след това с местните ледове. Тези констатации са в съответствие с предишни работи на Браун, Хенд и други, работещи върху идентифицирането на химичния състав на лунната повърхност.
Третата група химични показатели, обаче, е далеч по-озадачаваща. Тя не съвпада с нито една комбинация от ледени или серни комбинации, нито е може да бъде идентифицирана като набор от солни минерали, както би могло да се очаква от предишните познания за Европа. Относно магнезият се смята, че се среща на повърхността, но има слаб спектрален отпечатък, така че тя набор не съвпадна и с него. „В действителност, тя не е в съответствие с някой от солните минерали, свързвани по-рано с Europa“, казва Браун.
Когато тази трета група е картографирана на повърхността, тя попада върху „терена на хаоса“. „разглеждах картата на третата група от спектри и забелязах, че те предимно попадат в този регион, изграден по изображения от Галилей. Беше зашеметяващ момент.“. – казва Фишър. – „Най-важното от това изследване бе разбирането, че тези материали са естествени за Европа, защото те ясно се съотнасят до райони с неотдавнашна геоложка активност.“
Съставът на наносите е все още неясен. „Уникалната идентификация е все още трудна.“ – споделя Браун. – „Смятаме, че може да изследваме за соли, останали след като огромно количество вода е изтекло на повърхността и след това се е изпарило веднага.“ Той сравнява тези региони със земните им братовчеди. „те могат да бъдат като големите солни повърхности в пустините райони на света, където химичния състав на солта отразява каквито и материали да са попаднали във водата, преди да се изпари.“
„Ако трябваше да се предложи район в Европа, където океанската вода наскоро се е разтопила и са се изсипали химикали на повърхността, това ще бъде то. Ще успеем да научим повече за това какво се случва на океанското дъно на тази луната и може би да намерим и органични съединения, ако един ден успеем да изследваме и каталогизираме химичните състави, намерени там. Това би било вълнуващо.
Историческо събитие в космонавтиката и в човешката технологична история се случи вчера (12.11.2014), около 18:10 ч. българско време. Сондата Philae (Фила), пусната от космическия кораб Rosetta, успешно се приземи на кометата “67P” или още „Чурюмов – Герасименко“, кръстена на открилите я съветски астрономи Светлана Герасименко и Клим Чурюмов през 1969 г. Автоматиката на сондата е изпратил следното съобщение в Twitter: „Кацане! Новият ми адрес е: 67P!“ twitter.com
Пряко онлайн излъчване от Европейската космическа агенция: livestream.com
Сондата изпраща сигналите си с 28.20 минути закъснение, а космическият кораб Rosettaсе е намирал на 22.5 км. от кометата в момента на изстрелването на сондата. Сондата е кръстена на остров „Фила“ в Нил, потопен при строежа на Асуанския язовир, а участъкът на кометата, където е извършено кацането носи името „Агликия“, като е кръстен на островът в Нил, приютил различни културни ценности, преди това намиращи се на о-в Фила.
Ще бъде определен химическият състав на кометата, като и ще се търси изображение на ядрото й и изменението на активността й. Ст.н.с. Алексадър Блохин, от Института по астрофизика на Академията на науките на Таджикистан и съпруг на откривателката Светлана Герасименко, съобщава, че с неголяма пробивна сонда ще бъдат взети проби от дълбочина 2 м. от повърхността на кометата, както и реалния й атмосферен състав.
На 511 000 000 км. от земята, сондата ще установи десет радиоспектрометри, в опит да се провери дали теорията за това, че комети са „докарали“ водата на Земята и така са сложили началото на живота на планетата ни.
Кометата “67P” или още „Чурюмов – Герасименко“
Корабът Rosetta е изстрелян преди 10 г. и оттогава е изминал 6 400 000 000 километра по много сложна траектория.
Отделянето на сондата беше потвърдено от Космическия операционен център в Дармщат, Германия около 10:03 централно европейско време. Имайки предвид забавянето на сигналите от предавателя на „Розета“ от около 28 минути и 20 секунди да достигнат до земята, то същинското разделяне е станало в 9:35.
Спускането към повърхността на комета 67П/Чурюмов – Герасименко отне 7 часа, като сондата „използва“ това време за да направи измервания на средата около кометата.
Един от научните пробиви на 21 век се извършва пред очите ни.
Изследователите докладват, че въздушно течение може би се е насочило по ръба на кратера (отбелязано с червени стрелки) и по фланговете на Острия връх (жълти стрелки) сутрин, когато марсианската повърхност се загрява, и в обратната посока през късния следобяд, когато се охлажда. Изследователите създадоха компютърен модел, демонстриращ че финия пясък пренасян от тези ветрове може да се акумулира с течение на времето, и да построи дюна с размерите на Острия връх ако приемем, че повърхността е била гола в началото. Сините стрелки индикират по-променливите начини на движение на вятъра по дъното на кратера, който е включен в пейзажа заснет от Кюриосити (маркиран с „х”). (Кредит: Image by NASA/JPL-Caltech/ESA/DLR/FU Berlin/MSSS)
Марсианска дюна висока около 3.5 мили, за която учени предполагаха, че съдържа доказателство за масивно езеро, може би се е формирала като резултат от известната прашна атмосфера на червената планета според нов анализ на състава на дюната. Ако това заключение се окаже правилно, могат да се разсеят очакванията, че дюната съдържа доказателство за голямо количество вода, което пък ще има важниимпликации за разбирането на евентуалните условия за обитаемост на планетата в миналото.
Изследователи от университета Принстън в Калифорнийския Технически институт предполагат, че дюната, известна като Острия връх, най-вероятно се е появила в следствие на силни ветрове, пренесли прах и пясък в широкия 96 мили кратер, в центъра на който се намира дюната. Те докладват за журнала „Геология”, че вероятно въздухът се издига от масивния кратер Гейл, когато Марсиянската повърхност се затопля през деня, и след това се придвижва надолу по стръмните стени през нощта. Въпреки, че тези ветрове по склона са силни в рамките на стените на кратера, те биха замряли към центъра му където финия прах и пясък се стабилизират и акумулират. В края на краищата те са формирали Острия връх, който по височина се приближава до вр. Макинлий в Аляска.
Това движение противоречи на надделяващата теория, че Острия връх се е формирал от слоеве тиня, седиментирали на дъното на езеро. Настоящото откритие може да означава, че дюната съдържа много по-малко доказателства че Марсианският климат в миналото е бил подобен на Земния, което много учени в момента предполагат. Доказателства за това, че кратерът Гейл някога е съдържал в себе си езеро, донякъде оформи решението на НАСА да приземи роувъра Кюриосити точно там. Роувърът се докосна до Острият връх през август с цел да разкрие доказателства за обитаемост, и през декември Кюриосити откри следи от глина, водни молекули и органични компоненти. Определянето на произхода на тези елементи и връзката им с Острия връх ще бъде фокуса на мисията на Кюриосити в идните месеци.
Дюната сама по себе си вероятно никога не е била под вода, въпреки че известно количество вода може да е съществувало в „ровът“ около базата на дюната, обясни съавтора на проучването Кевин Луис, асоциириан изследовател в Принстън в ресора Геонауки , и участник в мисията на роувъра Кюриосити на научната лаборатория Марс.„Задачата ни да определим дали някога Марс е бил обитаем, може би трябва да се насочи в друга посока“, каза той.
„Нашата работа не изключва същестуването на езера в кратера Гейл, но предполага, че натрупването на материала, образувал Острия връх, се е депозирал там в голяма степен заради вятър,“ каза Луис, който работеше с авторът Едуин Кайт – доктор по планетарни науки в Калтех; Майкъл Ламб – асистент професор по геология в Калтех, и Клеър Нюман и Марк Ричардсън от калифорнийската компания за проучвания Ашима рисирч.
„Всеки ден и нощ имаме тези силни ветрове, които се движат нагоре и надолу по стръмните топографски склонове. Излиза, че могили като тази може би са нещо съвсем естествено, което може да се формира в кратер като Гейл.“ – допълни Луис. „Обратно на нашите очаквания, Острият връх може да се е формирал като свободна купчина от седимент, който никога не е изпълвал кратера.“
Дори и ако Острият връх се е породил от ветрове, той и подобни дюни със сигурност преливат от ценна геологическа – ако не и биологическа – история за Марс, която може да разкрие климатичната история на планетата и да даде напътствие за бъдещи мисии, каза Луис.
„Тези седиментарни дюни могат да носят своеобразен архив за милиони години от марсианската климатична история“ – каза Луис. “Така ще научим много за земната история, откривайки най-пълното седиментарно свидетелство, през което можем да минем пласт по пласт. По един или друг начин, ние ще получим една невероятна историческа книга на всички събития, случили се докато седимента се е депозирал. Аз мисля, че Острия връх все пак ще ни предостави невероятна история. Може просто никога да не е бил езеро.“
Доун Съмнър, професор по геология в калифорнийския университет Дейвис, и член на лабораторията за Марсови науки казва, че специфичността на този изследователски модел го прави ценен опит за обяснение на произхода на Острия връх. Докато работата сама по себе си не е достатъчна, за да се преосмисли разпределението на водата на Марс, тя все пак предлага уникална картина на динамиката на ветровете в кратера Гейл, и след това добавя достатъчно детайлни модели за да може да бъде тествана тази хипотеза със събирането на все повече проби от Марс, каза Съмнър.
„Доколкото знам, техният модел е новаторски не само защото използва за обяснението катабатични /хладни, движещи се надолу/ ветрове, за да се формира Острия връх, но и количествено моделиране на това как ветровете в действителност правят това,“ казва Съмнър, който е запознат с работата, но няма участие в нея.
„Големия принос тук са предоставените нови идеи, които са достатъчно специфични, за да можем да ги тестваме,“ казва изследователката. „Това изследване предоставя нов модел за Острия връх, който прави специфични предположения за характеристиките на скалите в състава на дюната. Наблюденията на Кюриосити в подножието на Острия връх може да тестват модела, като търсят доказателства за ветрово отлагане на седименти.“
Изследователите използват двойки сателитни изображения на кратера Гейл, заснети като подготовка за приземяването на роувъра с Експериментална Камера за Заснемане на Изображения с Висока Резолюция ( HiRISE ), разположена на борда на орибитращия сателит за разузнаване на Марс, поддържан от Колтек за НАСА. Софтуерните инструменти са извлекли топологическите детайли на Острия връх и заобикалящия го терен. Изследователите са открили, че различни пластове на върха не са просто натрупани един върху друг, както е при седиментите, депозирани от езера. Вместо това, пластовете са разположени ветрилообразно, излизайки от центъра на дюната в много необичайна кръгова композиция, казва Луис.
Кайт са разработили компютърен модел, с който тестват как кръговата циркулация на ветровете може да повлияе на депозирането и ерозията на ветрово-отложените седименти в кратер като Гейл. Изследователите са открили, че ветровете по полегатите части, които постоянно влизат и излизат в кратера Гейл, може да ограничат депозирането на седименти близо до ръба на кратера, докато отлагат дюна в центъра на кратера, дори и на земята там да не е имало нищо в самото начало, казва Луис.
Резултатите, получени от изследователите, предоставят доказателства за скорошните въпроси за водния произход на Острия връх, казва Луис. Сателитните наблюдения преди това са засекли следи от минерали, свързани с водата, в долната част на Острия връх. Докато този факт предполага, че долната част може да е била серия от дъна на езера, части от горната част на върха са по-странни, казва Луис. Първо, горните слоеве на дюната са по-високи от кратерните стени на няколко места. Също така, кратерът Гейл седи на ръба на Марсианските северни низини. Ако е бил запълнен с вода до височината на Острия връх, тогава цялото северно полукълбо на планетата щеше да е наводнено.
Анализите на почвата, извършени от Кюриосити – първоначалната мисия на роувъра, която е с продължителност две години, но може да бъде удължена – ще помогнат да се определи природата на Острия връх, и марсианския климат като цяло, казва Луис. Ерозията, причинена от вятър, разчита на специфични фактори, като размера на индивидуалните почвени частици, така че много от информацията, придобита от мисията Кюриосити, ще ни помогне да определим характеристики на Марс като скорост на вятъра например. На земята, седиментите се нуждаят от известно количество влага, за да се обединят в скала. „Ще бъде интересно да знаем,“ добавя Луис, „как слоевете скали на Острия връх се държат заедно, и как може би е замесена водата в този процес.”
„Ако механизмът, който описваме, е правилен, ще ни каже много за Марс и как се случват процесите там, защото Острия връх е само един обект от цял клас енигматични седиментирани дюни, наблюдавани на Марс,“ казва Луис.
В далечна Австралия, учените пуснаха в действие най-бързия в света радиотелескоп който ще увеличи изключително много способноста на астрономите да наблюдават Вселената, да отбелязват черните дупки и да хвърлят светлина върху произохода на галактиките. Австралийският радио телескоп със 36 антени, всяка от по 40 фута (1 фут е равен на 30,48 см), започна да се вглежда във вселената в петък, 07.10.2012 г. от отдалечена ферма в Западна Австралия. Телескопът е с цена 152 милиона долара (96 милиона паунда) и ще „слуша“ радио вълни от космоса, които биха могли да дадат на астрономите поглед върху началото на Вселената. Телескопът АСКАП се намира в графство Мърчисън, район с големина 19,300 квадратни мили (1 миля е равна на 1,609 км), или иначе казано голям е колкото Коста Рика, с едва 120 души жители. Мястото е идеално за целта, защото е „радио-тихо“, или иначе казано липсват човешки радио сигнали които да се намесват в прихващането на астрономически радио сигнали от антените. Използвайки нови „радио камери“, наречени „фазирано антенно захранване“, телескопът ще може да сканира небето много по-бързо отколкото съществуващите в момента радио телескопи и полезрението му ще е около 150 пъти размера на Луната. АСКАП също така е първия елемент от най-големия телескоп на света (СКА) който ще бъде базиран в Австралия и Южна Африка. Строежа на СКА ще започне през 2016 и Австралия ще добави още 60 антени към досегашните 36 , като част от проекта. Способността на телескопа АСКАП да сканира толкова голяма част от вселената ще генерира огромен брой данни. В първия ден в който работи на оптимално ниво, АСКАП ще събере повече данни отколкото има в момента във всички радиоастрономически архиви на Щатската конгресна библиотека. Чрез сегашните радиотелескопи, изображение на „Алфва Кентавър“, най-близката галактика до земята с черна дупка, ще изисква около 400 снимки, 2 години наблюдение и 10000 часа компютърно време. На АСКАП ще му трябват само 2 снимки и 5 минути наблюдение и компютърно време.
„Това, което ми прави впечатление е, че все още не сме построили компютър, който да може да се справя с данните които ще генерираме. Ще трябва да проектираме и построим супер компютър които да задминава супер компютрите които имаме сега и да надвишава способността им да обработват информация,“ – каза австралийският министър на науката Крис Еванс по време на церемонията по откриването.
АСКАП е вече напълно ангажиран за следващите 5 години от учени от целия свят, които искат да го ползват за изследвания. Някои от първите сфери на изследване ще включват преброяване на всички галактики в рамките на 2 билиона светлинни години, това може да хвърли светлина върху въпроса „Как се е образувал Млечния Път?“
Друг изследователски проект ще търси черни дупки, които астрономите смятат, че може да са „семената“ на галактиките.
В югозападната част на Полша е открита дървена камера на гробница от XI в. на елитен езически войн. Археолозите са открили различни артефакти в самия гроб, включително керамични съдове, сребърна халка и железен нож.
„Трябва да се отбележи също така, че освен различните предмети в гроба има останки от храни и напитки, както и други предмети, които ясно показват, че става въпрос за погребения на хора, които или са били езичници или са били покръстени, но са погребани с видими езически традиции и ритуали.“ , каза д-р Марек Флорек от археологическия инситут Мария Кюри-Склодовска, който смята, че погребаният войн е чужденец. Около гробницата, екипът от археолози е намерил няколко по-малки гробове от същия период съдържащи дървени ковчези.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Но със своите скици от войната, както я вижда като кореспондент на в. “Балканска трибуна” той пише на границата между репортажа и литературата. От една страна те имат репортажен, документален характер, описвайки точно действията на бригадите от 6-та Бдинска дивизия в състава на 1-ва и 3-та армии и Сборните дивизии по целия й маршрут през Сърбия до Беласица и Рупелското дефиле, от там към Добруджа, а през Румъния и Унгария, отново към Сърбия, Македония и Бяло море
Изследователите докладват, че въздушно течение може би се е насочило по ръба на кратера (отбелязано с червени стрелки) и по фланговете на Острия връх (жълти стрелки) сутрин, когато марсианската повърхност се загрява, и в обратната посока през късния следобяд, когато се охлажда. Изследователите създадоха компютърен модел, демонстриращ че финия пясък пренасян от тези ветрове може да се акумулира с течение на времето, и да построи дюна с размерите на Острия връх ако приемем, че повърхността е била гола в началото. Сините стрелки индикират по-променливите начини на движение на вятъра по дъното на кратера, който е включен в пейзажа заснет от Кюриосити (маркиран с „х”). (Кредит: Image by NASA/JPL-Caltech/ESA/DLR/FU Berlin/MSSS)
