Автори: Росен Теодосиев и Петър Теодосиев

Историята на град Добрич е потънала в гъста мъгла. Малко са градовете в България, с толкова тайнствена и неизвестна ранна история. Местността е много благоприятна като климат и като плодородна земя, която е удобна за развитие на земеделие, скотовъдство, лозарство, риболовство, пчеларство, каменарство и други занаяти, които са се упражнявали от най-ранни времена. За местността се споменава още от Херодот, но той не дава точни сведения за градове и хора. В Добруджа са намерени следи от праисторически човек и по цялата област има следи от заселвания и опустошения. До Добрич в региона на с. Стожер са намерени зъби и кости от мамут датиращи от епохата на средния палеолит, керамични фрагменти и каменни брадвички от новокаменната епоха (край селата Гурково и Горица). Тъй като земята е много плодородна и богата на ресурси, то районът е лесно проходим и често е бил обект на набези и опустошения. Градският живот в местността не е могъл да се застои трайно, тъй като това зависи изцяло от политическото положение и войните, които водила държавата собственик на региона.
Има сведения даващи ни информация от румънски археолози направили разкопки през 1914 г. и 1924-1949 г. в местността. Сведения и материалите открити от наши археолози ни дават информация за града и региона.
Направени са разкопки в град Добрич през 1963-1965 г (История на град Толбухин, Любка Бобчева, Наука и изкуство – София, 1968 г.) , на който са открити останки от стари строежи, доказателство за живот още от античността е римската баня и други обществени сгради.
От различни източници ние разбираме, че през тези земи са минали траки, елини и скити до началото на IV в. пр. Хр. От този момент местността се е наричала “Малка скития”, като “Голяма скития” е областта в Южна Русия, от където идват и скитите.
Според Херодот през 512 г. пр. Хр. цар Дарий Хистапс (бащата на Дарий I) поел неуспешен военен поход за завладяването на скитите. Със скитите са воювали както Филип II така и синът му Александър Македонски, но чак след смъртта им македонците успели да ги завладеят. Бил разрушен градът Калатис (Мангалия, в днешна Румъния). През следващите няколко века през тези земи минали няколко германски племена от изток на запад.
След няколкократни гонения на германски племена от римски войски и местно население през I в. пр. Хр. римляните трайно се установяват в Добруджа и я превръщат в една от провинциите си. По това време се настаняват римски колонии и се издигат редица римски селища. По известни от тях са: Дорусторум, Троезмис, Диногеция, Рибиум. Според румънски археолози на територията на днешният град Добрич или по околностите му се е намирал античният град Залдепа. Сведенията за града обаче изчезват още в първите години на царуването на византийският император Маврикий (П. Мутафчиев, Съдбите на средновековният Дрестър, Сб. Силистра и Добруджа. Научно-културни изследвания кн. I, София, 1927, с 110). В. Бешлиев споменава в тори район изчезналият град Пистос, но реално няма достатъчно археологически останки и доказателства за подобни твърдения. Бурната политика на територията е прекъснала живота по тези земи многократно и въпреки крайно благоприятните условия за живот в Добруджа, тя е оставена без трайно население. Така наречените “Велики преселения на народите” окончателно слагат край на римската колонизация и прогрес в Добруджа за няколко века. Има сведения, че преди да дойдат на тази територия българите славяни са се установили и са живеели по тези земи. Има открити славянски керамики, даващи ни право да смятаме за живота им по тези земи.
След завладяването на цяла Добруджа от българите и установяване трайно на Балканския полуостров няколко столетия местността остава необезпокоявана от чужди племена и народи. Нямаме много сведения за градът, но в “Христоматия по история на България” от 1978 г. от В. Гюзелев и П. Петров давайки ни откъс от “Български апокрифен летопис от XI в. (стр. 439-443) от “Видение Исаево” преведено от Ив. Дуйчев ние четем следният текст “V. И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис и бе благочестив и много блаоверен. И този цар покръсти цялата Българска земя и създаде черкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овче поле създаде бели черкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот. И Царува 16 години, без да има грях, ни жена. И бе благословено царството му, и почина с мир в господа.”.
От следният текст ние заключваме, че “Овче поле” е така наречената Добруджа и на нейната територия е имало манастири, като и до днес са останали скалните манастири край Русе. интересно е използването тук на “Добрич”, тъй като нямаме оригинала, за да сравним с превода истинското наименование, което е използвано ние приемаме това за вярно.
Първите сведения, които намираме за Добруджа след този откъс са за нападенията на маджарите през 895 г. Те навлизат в Добруджа като съюзник на Византия във войните срещу цар Симеон.
През 1050 г. от север нахлули печенези и узи, които били разбити от византийците на юг от Добруджа. По късно отново в тези райони се появили печенези, като скотовъдци, но се претопили с местното население.
От земите на днешна Румъния и Унгария придошли кумани от тюркски произход са слезли в земите на Добруджа към края на XI в. и началото на XII в. Те попаднали в българските владения и приели християнството.
След нападението на татарите в Добруджа се споменава за “пастира” Ивайло, които е станал цар на българите, но самата информация за тези събития е много оскъдна и спорна. През годините видни историци излизат с различни тези по въпроса, но тук няма да засягаме отделните гледни точни по въпроса с “цар Ивайло”, а нужните факти, които ще използваме са нападенията на татарите през XIII в.
От тези събития на сетне ние свързваме историческите събития изцяло с идването на османските турци. През XIV в. днешен Добрич е попадал в територията на Иван Шишман. В книгата “Книга за описанието на света” на Мехмед Нешри в която се описва турската история от края на XV в. той дава важни сведения за българо-турските отношения през втората половина на XIV в. В тази негова история той споменава Добрич като една от крепостите на Иван Шишман и когато пашата завзел Шумен и е тръгнал към Добрич то “неверници”, както той ги описва са излезли и му връчили ключът на крепостта.
Има сведения за по-ранна колонизация по земите на Добруджа от тюркско население с мюсюлманско самосъзнание. Тези предположения се правят на базата на откритият надпис на джамията при с. Жегларци, който се датира от изследователите от 698 г. от хиджра, т. е. от 1298-1299 г. ( П. Миятев, Египиграфски проучвания на паметници с арабско писмо в България, сп. Археология г. IV (1962), кн. 1, с. 68-69). Тук може да има разногласия по отношение на датировката и дали е разчетена годината правилно, тъй като големият пътешественик и османски историк Евлия Челеби отбелязва, че колонизацията по тези земи се извършва от “Илдъръм Баязид” (Баязид I (1389-1403)).
Тъй като не ни е работа да поставяме заключения в историческите събития, които не са ни ясни, ще оставим тази работа на истинските историци и ще се задоволим с фактите, които разполагаме.
За възникването на града Хаджиоглу Пазарджик Л. Бобчева свързва с колонизацията на Добруджа. Тя свързва тюркските номадските народи, които са преселени по Добруджанските земи, които често пъти отсядали за дълго или за постоянно на някое благоприятно място. Разпространена била практиката да се дават имена на тези създадени нови градове от името на вожда предводител. Самото име “Хаджи-оглу” може да се приеме като име на вожда – предводителя създал на това място града.
За града от създаването му и за самото създаване не разполагаме с никакви данни или нищо, което може да служи за достоверен източник. Като първоначални сведения и данни ние придобиваме от пътеписите на Евлия Челеби посетил града през февруари 1653 г. В своите пътеписи, той казва, че градът е създаден от някой си “Хаджи-оглу” – един от военачалниците на Муса Челеби (“челеби” се превежда като “сир”, официално обръщение) син на Баязид.
Преди да засегнем другите легенди и предания за възникването на града ще дам един откъс от разказ на Йордан Йовков “Добруджа някога”, където авторът разказва за едни отминали времена и за създаването на градът от село, а селото от ханчето на един търговец.
“Чертата на делиорманските гори е достигала по на изток, отколкото е сега. Цялото поле около Добрич е било покрито с гора, остатък от която е гората Кьороолу на запад от града. Сред тая гора, до голям кръстопът, е стояло ханчето на някой си турчин хаджи Оглу. Тоя скромен и самотен търговец е продавал катран, въжа, готови оси и спици на минаващите кервани. И това място, където пътникът е намирал подслон и все е можал да намери и евтино да купи нещо, е добило широка известност, която тъй изразително се чувствува в името му — Хаджиоглу Пазарджик. Това име е взело и селото, което се появило около ханчето на отшелника хаджи Оглу. Постепенно и бавно селото е расло и е станало град.
Но дълго време тоя град е бил неизвестен, безцветен и тъмен. Защото и в турско време Добруджа е била почти също такава, както е в оная далечна епоха, когато през високите треви е препускал хищният скит със запънат лък и с колчан стрели на гърба и когато римските часови с тежки стъпки са се разхождали по Траяновия вал, а върху крайбрежните скали на Черно море е тъгувал Овидий, заточен в Томи.
Законите, които изменят поминъка на хората, са универсални за много страни. Скотовъдството беше инертна форма още от номадските времена. Вместо него скоро дойде земеделието. И само в няколко десетки години Добруджа коренно се измени и се превърна в гъсто населен цветущ край. Неизвестният и беден градец Хаджиоглу Пазарджик стана богат и хубав град — Добрич.”
Този вариант на търговеца основал града според Л. Бобчева е тръгнал от Феликс Каниц, който е записал в своята “Danau Bulgarien und der Balkan” точно този вариант на историята и тя се е разпространила сред всички описания на географско-историческата ни литература. Отделни автори развиват тази “история” и я описват подробно, както с примера на Йордан Йовков, където той се спуска в един разказ, където всичко изглежда много “правдоподобно”, както той се изразява сам в творбата си. Тук ние ако трябва да правим исторически анализ на достоверността, то ние би трябвало да подложим всичко на съмнение, тъй като няма исторически и археологически доказателства за написаното. Има много голяма историческа последователност, която можем да приемем за правдоподобна имайки предвид развитието на местността във времето. Както всеки един град в Османската империя е имал демографски срив след завземането от българските царе. След това с течение на годините българското население се увеличава тъй като трябва да се обработва земя и да се плащат високи данъци. С тези течения самото общество започва да се увеличава и да увеличава своята производителност, като от това печелят и се развиват самите градове. В градовете се развива добра търговия и занаяти, които допринасят допълнително за пазарната търговия на града и съответно за неговото развитие. С името “Пазарджик” се наименуват пазарните средища, които са се развили от пазарите и средищата за търговия. В случая можем да приемем, че Хаджиоглу Пазарджик е бил средищен град, където от различни села са се срещали да разменят и продават различни стоки. От малко пазарно средище то с демографския процес както и много други градове в Османската империя то и днешен Добрич се е развил постепенно и се е превърнал в център на Добруджа.
Историческите сведения дават да предполагаме, че градът е основан от края на XIV до към началото на XV в., което ни води до разсъждението, че в този период българската власт не съществува, а османската тепърва слага своите основи на държавност. В географските характеристики на територията, която е завзела османската империя, то Добруджа си остава гранична зона и удобна за грабители и опустошителни нашествия. Трудно е да предположим, че в една не сигурна администрация сам търговец би тръгнал да основава град и да забогатее в едни не толкова сигурни времена в една не толкова сигурна територия.
Има сведения за земи след идването на османците, които са пустеели по над 100 години и после са вторични заселвани. Възможно е Добруджа да е една от тези земи, тъй като до XIX в., a и дори след това земята е собственост масово на турци. Тези изводи ни карат да смятаме, че второстепенното заселване е било предимно от турци. Тук можем много да развием въображението си да поставим различни сценария за случилото се по онова време, но реално фактите както и различните разкази не ни дават ясна представа за създаването и трансформацията, която е довела до появяването на града.
В историческите предположения написаните от Евлия Челеби “данни”, че основателят на града Хаджиоглу бил “водач на храбреци” и е бил един от “емирите” на Муса Челеби ни дава основание сериозно да погледнем историческите факти.
За да не навлизаме сериозно в дебрите на историческото моделиране ще заключим, че има различни предложения и различни историци застават зад различни позиции по отношението на основаването и основателят на града. По всичко личи, че има достатъчно твърдения и изложени факти от различни историци, пътешественици и археологически открития, които да раждат много теории различни една от друга за един тъмен забулен в мъгла период на Добруджа и днешният град Добрич.
До 1396 година околностите на днешният град Добрич и самият град са гранична зона с Влашкото княжество. След битката близо до Никопол през 1396 г. в която се включили войски от западна Европа и дори кръстоносци, в която претърпели поражение Европа загубила всякаква надежда за Константинопол и земите от балканския полуостров. Цели 480 години османците владеели цяла Добруджа.
Не след дълго от Никополската битка има междуособици в Османската държава. Синовете на Баязид I се разбунтуват, това не би имало голямо значение за настоящото изследване, ако не засягаха точно Североизточна България и Южна Добруджа. Муса получил голяма подкрепа от свободното огузко население на територията на днешна Добруджа и седнал на престола през 1410 г. През 1413 г. бива свален от Мегмед Челеби. След години Муса отново се връща в Южна Добруджа, за да търси подкрепа, но е заловен и осъден на смърт.
Следващите големи раздвижвания по тези земи са продиктувани от походът на кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владимир Варненчик и унгарския пълководец Ян Хуниади през 1444 г. когато поредният опит да се изтласкат османците от Европа пропада. Полско – унгарският крал Владислав III Варненчик от династията Ягело умира край Варна само на 20 години в опит да победи османците и да освободи Йерусалим.
На следващата година друг “кръстоносен” поход на чело, на който седял Жофроа дьо Тоази и сеньор Ваврин от Черно море те навлизат и опустошават това, което е останало от Добруджа и се насочват към Никопол.
От тези опустошителни войни и събития територията на днешният град Добрич се описва като “пустиня”.
Османците се справят с проблемите по Южна Добруджа и подчиняват напълно Влахия, те продължават към Молдова, където са спрени от войводата Влад IV и в последствие от Стефан Велики.
Вече съществуващият град Хаджиоглу Пазарджик не само поел опустошителните последствия от войните, но се превърнал във важна част от инфраструктурата през която минавали войските на османците, търговците, куриери и пътници. Той се превърнал в пътна станция (мензил), важна част от инфраструктурата на османската държава в онези години на войни от Дунав на север. Тези фактори са важна част от развитието на града в административен и търговски център.
Първото споменаване на града Хаджиоглу Пазарджик прави полският посланик Отвиновски през лятото на 1557 г., когато пътува за Цариград. Точно това, че градът се е превърнал в пътна станция ние получаваме тези исторически данни. Полският посланик отбелязва в дневника си “на 4-ти август спахме в градеца Пазарджик” (Хр. Кесяков, Стари пътувания през България, Пер. сп. кн XXI-XXII, 1887, с. 369).
След няколко години през града минава друг полски посланик, който също дава много оскъдна информация за града, като само го споменава. Тези сведения ни дават право да смятаме, че градът се е превърнал във важна част от пътната мрежа, а щом са отсядали на подобно равнище пътници, то самият град е притежавал необходимите сгради за целта.
Следващото споменаване на Хаджиоглу намираме в регистрите за административно деление, което водело сметката за ленните владения през XV в. В един от тези регистри се споменава селото Хаджиоглу като принадлежащо към нахията Варна, а през XVI в. пак там “касабата Пазарджик”.
Джелепкешаните били хора, които се задължавали да дават овце като данък за войската и за изхранването на градовете на османската държава. През XVI в. са се водели списъци по именно на всички джелепкешани, както и градовете и селата с бройката овце, които трябва да предаде. В един такъв списък от 1573 г. се отбелязва отново само с името “Пазарджик”, както го отбелязват и двамата полски посланици, които са минали през града много по-рано. В този списък се казва, че от днешен Добрич има 32 джелепкешани, които дължали общо 1365 овце на държавата. Всички те били записани с турски имена, но интересното тук е, че 19 от тях са хаджии или синове на хаджии, с имена като “Хаджи Исмаил Хадър, Хаджи Ибрахим Хадър шах и др. Можем дори да предположим, че допълнението “Хаджиоглу” към името на града идва от многото хаджии и във времето се запазило в тази си форма.
Другото интересно, което намираме в тези списъци са изброени занаятчии със следните занаяти: табаци, шивачи, касапи, железари и др. Това говори за един добре развит град с голяма търговия и богати хора.
Друг източник споменаващ днешен Добрич е ферман на султан Осман II от 8 мухарем 1030 (3.12.1620 г.), в който се казва, че селяните от село Кьостекчилер се оплакват. Фермана е адресиран към Хаджиоглу Пазарджик, което доказва статуса му на административен център. Градът е включен във военната инфраструктура на османската държава, като част от хасовете на силистренския санджак-бей. Хасовете са едри военноленни владетели, носещи доход повече от 100 000 акчета. Имаме сведения че през 1609 г. хасовете на силистренски валия носел доход 448 966 акчета.
За описанието на града през XVII в. ние черпим сведения от Мустафа бен Абдуллах, така нареченият Хаджи Калфа, но той ни дава твърде оскъдни данни. Евлия Челеби ни запознава по подробно и описателно с тогавашният Хаджиоглу Пазарджик, като на запазеният документ от 1620 г. Е. Челеби казва, че градът бил “една почтена каза със степен триста”. От това ние разбираме, че кадията на града е получавал 300 акчета заплата на ден. Ако сравним това със заплатата на най-големите административни центрове на империята по онова време Цариград, Охрид и Бурса, където кадиите са взимали по 500 акчета на ден, то можем да придобием представа колко важно административно значение е имал градът по онова време.
Въпреки всички неточности и исторически неверни твърдения в своите пътеписи продиктувани от разказвачи и събеседници по кръстосването на Османската империя в свитата на вуйчо си Мелек Ахмед паша, той успява да ни даде една добра и подробна информация за живота на градовете през XVII в.
Хаджиоглу Пазарджик Евлия Челеби го описва като неокрепен град, положен на един хълм. Изброява 2000 къщи разположени в седем махали. Като повечето от махалите носят имена на отделни личности: Шейх ефенди, Мусли ефенди, Гази баба (която все още съществува в днешен Добрич), Хаджи Мехме, Хаджи Хадър и Чауш-пазарска, а само една така наречена Стара (ески) махала. Споменава и четири джамии в града, като още съществуват някои от тях. Градът бил оживен търговско-занаятчийски център, имало е три хана, което е било нормално имайки предвид в инфраструктурно ниво на османската империя положението, в което се е намирал града. Имало е 200 дюкяна и голям бедестен с две фасади и две врати. Бедестенът бил запазен чак до края на XIX в. и е съборен през 1890-1891 г. поради регулирането на града.
Тук обаче имаме неразбирателство между двете твърдения на Челеби и Мясковски (През 1640 г. пратеничество, с което пътувал Мясковски, прекарало в Пазарджик почти цяла седмица, докато се водели преговорите със силистренския паша, който е бил в околностите на града.), където Челеби описва града като много жив и с голяма търговия, а Мясковски отбелязва, че не може да се намери почти нищо на пазара и града е спокоен и тих. Тези разногласия може да са признак на това, че Челеби посещава Хаджиоглу Пазарджик два пъти като между посещенията са изминали достатъчно брой години, за да се развие от едното описание до другото. Челеби смесва своите впечатления и ги описва като едно. Но може да се предположи, че тук европейските вкусове на времето си се различавали много от тези на османските предлагани продукти. Можем да съдим за разминаванията в описанията от турският пътешественик на чешмите, които са направени, тъй като годините от неговите описания и годините, в които той посещава града звучат нереалистично. Той допуска много грешки в подробностите, преувеличава и това е може би се дължи на информаторите от които черпи информация.
Но не трябва да подценяваме трудовете на Евлия Челеби, ние дължим най-подробното описание на града от средата на XVII в. Интересно описание прави на водоснабдяването на града, като споменава и тъй нареченият “кетхуда” (пълномощен представител) Ибрахим ага, който е построил големият бедистен на града, но главните действия са извършени по отношение на построяването на чешми в “неговите девет махали”. Тук интересното е, че се споменават девет махали, а по-рано изброихме и цитирахме точно имената на шест изброени махали. Това също ни навява мисълта, че Челеби смесва впечатленията си в един разказ.
Интересното е че в описанието той дава броя на къщите (2000), а не на хората живеещи по онова време в града. Това е доста внушителна цифра тъй като, ако трябва да предположим то бихме казали една приблизителна цифра от 10-12 хиляди души. Преобладаващото население в онова време е било татарско. Имало е еничари, което е нормално като се има предвид войните, които е водела османската държава по онова време на север с Полша, с украинското казачество, а също и с Русия след обединението й с Украйна през 1654 г.
В даденото описание се казва, че няма “учени хора”, нямало медресета (средни духовни училища), а само първоначални детски училища, които давали елементарни познания и наблягали на ученията в корана.
Административното положение на града като открит град без крепост, той нямал “диздар” (управител на крепостта), нямало е нито гарнизон нито мюфтия и други “подобни съдии”. Вече споменахме, че има еничари то логично е да има, както се и споменава от Евлия Челеби “еничарски сердар, който е началник на еничарите в града и околността му. В града е имало мухтесиб (финансов чиновник) той е събирал всички дължими на държавата мита и данъци от града и околностите му. Градът се управлява от хас назначен от силистренският паша. От тези описания можем да заключим, че административно Хаджуоглу Пазарджик се отделя в отделна административна единица като се наблюдава преход към статута на държавни мукатаи.
През 1673-1674 г. градът става зимна квартира на султанската войска и на самият султан Мехмед IV Ловецът с неговата свита. Има запазен ферман от онова време, в което се казва, че войската изпитва затруднения от зимните условия и трябва да се закупят 15000 коли дърва, за огрев. Този зимен престой на султанската войска плюс вдигането на данъци в региона кара много хора да напуснат домовете си.
В XVII в. Хаджиоглу Пазарджик вече плащаните данъци се записват в дефтери така наречените записни книги, в които се водят финансови отчети. В тези дефтери са записани двадесет махали, които имена срещаме в описаните поименно махали от Евлия Челеби.
С началото на новият век ( XVIII) за Добруджа настъпват големи промени от вече обтегнатите отношения между Османската държава и Русия, която вече се е превърнала в един голям и мощен защитник на християнството при Петър Велики. Руско-Турските войни, които засягат Добруджа много пряко. Тези войни продължили от XVIII чак до XIX в. стоварва върху народа и казата нови реквизиции и тежести в битието им.
С нарастващото населени в големите градове и необходимостта от редовните постъпления от храна все повече започнала да недоволства централната власт, която се е грижела за това. През XVIII в. Цариград се е снабдявала с храна изцяло от Дунавска България и Добруджа, чрез северните пристанища.
През 1760 г. от нарастващото недоволство от постоянните “дажби”, за войската и столицата в Хаджиоглу Пазарджик избухнал бунт. За самият бунт няма много данни, но за непосилните по онова време селяни било невъзможно да изпълни реквизиции и наряди определени от централната власт. Населението е било много податливо в тези условия на бунт и някой местни богаташи се възползвали от това. Бунтът излизал извън контрола на феодалите и от града бил изгонен еничарският началник хасекият Али ага, а виден държавен служител бил убит. За разтурване на бунта било необходимо да се изпрати везирът на Силистра и Очаков Мехмед паша.
Описанието на града през този век дава ученият Руджиер Йосиф Бошкович, описва го като град, който “върти голяма търговия”. Неговото пристигане в Добруджа е вече след бунтовете. Описва много минарета и джамии, като отбелязва “най-добрите улици и един много добър хан”. Особено впечатление му прави градския часовник. Голямо внимание ни прави етническият състав на града по онова време. Той споменава голям брой евреи и арменци, като той самият е бил отседнал при арменци. Като най-вероятно тези етноси са дошли доста по-рано от описаните събития, но това са първите описания на не турски етнос.
След новото избухване на Руско-Турската война през 1768-1774 година рязко влошило положението на Добруджа и Хаджиоглу Пазарджик. Градът отново станал квартира на турската армия.
През 1774 г. руските войски минават р. Дунав и обсаждат най-голямата крепост на Добруджа Силистра. На 16 юни същата година под командването на ген. Каменски руските войски разбиват укрепилите се в Хаджиоглу Пазарджик 5000 турски войници и превземат града. Подписва се така нареченият Кючуккайнарджански мирен договор, в който дава на Русия право да покровителства православните християни на територията на Османската държава.
Към края на XVIII в. има нова разклащане на административното управление в османската държава с подновяване на военните действия между Русия и Турция (1787-1791).
Още със започването на войната от Хаджиоглу Пазарджик е поискано значителен брой войници. По отговора на първенците можем да съдим за тежкото положение, в което са се намирали живеещите по тези земи. Те отговарят, че още преди година са изпратили значителен брой войници, които още служат във войската, дали са 200 човека за набиране на храни, изпратели са войници да пазят крайбрежията и наскоро са изпратили 56 човека към Кюстенджа. Самият факт, че са изпратили 200 човека да събират храни е показателен колко тежко е били времето, в което са живеели селяните и как само със сила е можело да се вземе нещо от тях.
През 1797 г. неподчинението на най-големият арендатор по тези земи и може би най-влиятелният човек за времето си аянина Саръкоглу прераснало в бунт. Той бил прогонен, но това не е последният бунт по тези земи, а едва тепърва се отличават бунтове и недоволства, които ще ескалират…
За да не прескачаме важни събития ще подчертаем няколко например еничарското въстание, и поголовните данъци за християни в казата. Този данък “джизие”, който бил само за немюсюлманското население, като християни и евреи се е определял предварително от централната власт в казата. Предварително се е знаело колко немюсюлманина има и се разделяли по категории в зависимост от материалното им състояние, като на тази база се издавали квитанции на отделни личности, които плащали на държавата и след това отивали в казата и искали да си получат парите от населението, което дължало данък. Държавата е стимулирала продажбата на тези квитанции и искащите джизие са искали не само от възрастното работещо население, а и от малки деца.
Имаме сведения за народно-религиозна дискриминация, където варненският митрополит, на когото е подчинен Хаджиоглу Пазарджик се оплаква на висшето духовенство, че “непокорници” из между християните в казите (където се и споменава града) не спазвали “старите обреди”. Това се отразявало при брак и развод и в други случаи, когато трябва да се допитва църквата, то се отива при мюсюлманския имам. Това се е правилно поради изключителната мюсюлманска процедура и значително по евтина от скъпите християнски обреди и пътуванията до Варна.
Следващата Руско-Турска война е в началото на XIX в.(1806-1812), където военните действия се пренасят в дунавските райони. Територията на Добруджа и Хаджиоглу Пазарджик отново стават потърпевши от грабения и набези на султанската армия с хода на разрушенията и опустошенията на военните действия. Войната предизвиква данъчни увеличения на града и околията му.
През 1828 – 1829 г. руски войски за първи път зимуват на юг от Дунав. Четири полка се разпределят, като 18-ти отсяда в Хаджиоглу Пазарджик. Така през зимата на 1828 – 1829 г. в града има действаща руска администрация.
На 14-ти септември 1829 г. е сключен така нареченият Одрински мирен договор според който Русия връща всички завзети територии на Османската държава, но задържа северните като залог докато се изтеглят руските войски. Евакуацията на руските войски е придружена с масови изселвания на българи. Тези войни и преселения опустошават Добруджа и в един момент се връщаме в онези първи години на историята, в които Добруджа отново остава без население, което да я обработва.
С течение на годините и по спокойните времена имаме преселници от различни краища на Османската държава. Със завръщането на населението се възстановява и икономическият живот на града. Възстановяват се предишните еснафски организации и дюкянчетата заживяват отново стария буен живот. Със занаятчиите процъфтява и търговията със зърнени храни, кожи, вълна и др. Развитието на търговията в един град е било ключово за неговото развитие. Търговците и занаятчиите българи играели водеща роля в ръководството на българската община в града.
След държавните промени вече не било трудно за заможните българи да построят църква в града. През 1843 година започнал строежа на първата сграда, която била предназначена за църква. Църквата е наречена “Свети Георги” (и в момента след реставрации тя съществува и е ключова в духовния живот на Добрич) и с това окончателно се утвърждава българското население като религиозна и етническа група.
Във в. “Добруджански глас” намираме твърдение, че още през XVIII в е имало килийно училище, но това твърдение е много съмнително, тук като българското население през този период в историята е било крайно малко и неспособно да финансира подобно начинание. Първото училище, което можем да утвърдим с факти и доказателства за съществуване и създаване ни казва Н. Ив. Ванков в статистика описващи училищата в Княжество България излязла през 1898 г. Описвайки училища съществуващи през 1835 г. споменава за град Добрич, но не дава никакви сведения освен, че окончателно придобило облик през 1844 г. когато бил повикан за учител Николай Георгиев от с. Герлица, Мангалийско.

Зимни обичаи в Добруджа

Знае се, че новогодишни празници са се празнували по нашите земи още преди приемането на християнството. В тези празници са се стремели да възхвалят природните сили, да ги омиротворят за плодородие, дълголетие и т.н.  За разлика от славяните, които празнували и зачитали един новогодишен празник, българите са го разделили на два – коледен и новогодишен.
Ролята на тези празници в запазване на народността, народното творчество, поведение и традиции  по време на турското робство е много голяма. Обредната поезия и ритуал не е тежка и сложна философска концепция за живота. Тя е отражение на бита, труда и живота на българите, неговата индивидуалност и обществена дейност.
Дали от локален национализъм или наистина е било така, но в не малко източници се казва, че в Добруджа обичаите са се запазили в много по-добра, оригинална форма. Споменава се за главна причина “румъно-чокойското господство”. Практикувайки тези свои традиции те запазвали тази “здрава връзка на добруджанеца със скъпата татковина”.
Коледните народни обичай в Добруджа започват пет дни по-рано (на Игнажден), наричана Малка Коледа. Тогава хората варели царевица (мисир) и с него гощавали първият гост (“полезник”) дошъл в къщата. Сядал на съчки взети от дръвника и кудкудякал, което е за много снасяне на кокошките през идващата година. Това предизвиквало винаги много смях не само при децата в къщата, но и в самите домакини и гости. В случай, че “полезникът” е добър човек се е вярвало, че ще има изобилие от яйца.
В Северна Добруджа домакинята нареждала софрата за Игнажден, но в Южна Добруджа това не се практикува. Дори в един регион има различия в практикуването на дадени големи празници и това ще се види по-подробно в следващите описания на празниците.
Срещу Малка Коледа или на Игнажден всички деца (или челядта) се събират на празничната трапеза, на която са сервирани паница с ошав, сварено подсладено жито, начупени орехи и др. емиш (плодове, предимно сушени).  Масата се слага от стопанката и младата булка (невястата), а стопанина благославял трапезата за здраве и берекет. Важна част от ритуала е да не се изнася нищо от къщата, за да не излиза имането и да се запази за следващата година.
Денят преди Бъдни вечер се ставало рано и цялото семейство започва работа по почистването на къщата. Булката или момата замитат двора или ако е затрупал сняг подготвят пъртини за коледарите. Момъка или младият стопанин се заемал с обора (дама). Всички животни се изчиствали и “вчесвали”, кошарите също се подготвяли за празник. Старата стопанка ръководела почистването (шетнята) в къщата. “Стаите трябва да бъдат почистени и подредени, хлябът – изпечен за трите празнични дни, гозбите – да къкрят бавно на огъня.” Момата омесвала кравай и го намазвала с жълтък от яйце за коледарите. На него тя изобразявала с тесто кошара, плуг и волове или обор, като винаги слагала стрък от здравец вътре в единия край със скрита надежда той да се падне на нейното либе.
Момъкът или младоженецът отсичал дебело дърво (бъдник), което се запалва в огнището на Бъдни вечер от стария домакин, като с това се показва, че “домочадието” е будно през цялата нощ. Като в някои краища на Добруджа бъдника има и друг смисъл – стопанина да благославя с думите: “Дървото да порасне до небето, клон да пусне до земята, лист да лисне – дребен бисер, цвят да цъфне – чисто сребро, род да роди – сухо злато”.

Седнали на трапезата на Бъдни вечер всички с чисти дрехи, а стопанина с бяла тъкана риза. Бъдника гори, а на масата е сложено боб, кисела зелка, ошав,  варено подсладено жито, начупени орехи, а в средата голям бях хляб, който символизирал труда на добруджанския селянин. Преди самото ядене най-старата домакиня къди из къщата. Минава всички стаи, обора, кошарата, хамбара и т.н. Останалата пепел от палешника не се изхвърляла, а се оставяла до сутринта и тогава домакина я изсипвал под хамбара “за берекет”. Като има места в Добруджа, където запазвали пепелта в гърне и по време на първата посев се хвърля заедно с първите семена на нивата.
Първо се благославят за здраве животните и нивата. Прибрали са се в къщата на празничната трапеза домакина благославял “Като здравец да цъфти здравето на челядта ми, като вода да се лее млякото и виното, до гърди да избуят житата”. След това разчупва празничния хляб и започва коледната вечеря. Първия залък не се яде, заделя се и на сутринта домакинята го давала на животните за здраве. Момата тайно го взимала от масата и го слагала под възглавницата си. Вярвало се е, че който момък го изяде насън за него ще се омъжи.
Идването на коледари в къщата внасяло само радост и добро настроение. Облеклото им било традиционно и неоставало незабелязано. “Обути в нови бели цървули и бели навуща с кръстосани черни върви, облечени в бели ризи с шевици, пъстри джамадани. червен пояс, черни потури, везани с гайтани, на главата с черен островърх калпак, украасен с венчета и бели пуканки, наметнати с бозови шаячни ямурлуци и в ръцете с овчарски писани геги…” Видът им приличал на герои от приказките разказвани на малките деца. Песните им имали различен характер: митично-религиозни, земедело-скотовъдни, любовни, битови, исторически и т.н.
Независимо от тематиката всички песни били за здраве, плодородие, богатство, щастие, берекет. Музиката и текстовете внасяли радост и оптимизъм в посещаваните от тях домове.  Песни имало както за различна тематика, така и за всички от семейството. От бебето до най-възрастния човек в къщата, а най-хубавите песни били за момата. Пеело се също за царе, боляри, хайдути и други символични закрилници на народа. Песни се пеели и според занаята на домакините: за овчар, земеделец, лозар, даскал и т.н. След песните главният коледар или станинин подавал на домакина “шарена бъклица, украсена с варакосани клончета и здравец” и казвал: “Наздраве ти, домакиньо, тебе пеем – Бога славим”, или “Наздраве ти, малка моме, и на тебе, стара майко”. След това излизала момата и давала на “попа” кравая, той свалял калпака и благославял за здраве, берекет и любов. На излизане пеели прощални песни, като понякога са пригласяни и с гайда. На втория ден коледарите се събирали и “купували” събраните краваи от Бъдни вечер. Всеки момък искал да вземе кравая на своето либе.
Има друг описан обичай, който не просъществува дълго. За него сведения дава фолклорист и певец Павел Атанасов от с. Паскалево. След коледната литургия шест млади момчета взимат от църквата иконата “Рождество Христово” и с нея обикалят селските къщи. Пеят коледарски и църковни песни научени по-рано през годината. Домакините дарявали на коледарите пари и тъкани кърпи.

За подготовката на новогодишната вечер (Васильовден) наричана още “суровака” или “сурваки” добруджанци започват още през коледните пости. Новата година трябвало да завари всеки от дома с нещо ново. Най-важно било приготовлението за децата. “За тях селските терзии шиели нови шаячни потури, антерии и абички, а майките и бащите приготвяли нов червен пояс, цървулки и бели навуща, черни върви и черен калпак.”
Домакинята подреждала новогодишната софра, като на нея имало кравай, подсладено варено жито, пача от свинска глава, кисела неразрязана зелка, посипана с червен пипер и ошав, а в средата на масата била баницата (млина). В нея били скрити дрянови пъпки наречени за здраве, за нивата, къщата, плуга, овцете и т.н. Вътре се слагало и сребърна пъра, която символизирала имането.
Както при Бъдни вечер и в новогодишната вечер домакинята прикадява с тамян цялата къща. След това идва най-вълнуващия момент за участниците на масата – яденето на млина или баницата и “падането” на късметите. Първото парче не се изяжда, момата го взима и го слага под възглавницата си да сънува своето либе. Имало обичай който пръв кихне на него да бъде наричано първото агне, теленце или конче.
На някои места в Добруджа, на когото се падне парата на другия ден купува свещ и я запалва в църквата за здравето на всички в къщата.
Един от запазилите се по време на турското робство новогодишни обичаи в Северна Добруджа е следния. Най-стария в семейството взимал дървена лъжица загребвал с нея от вареното жито, хвърлял го нагоре към тавана и произнасял думите: “Толкова да порасне житото на нивата!”.
Децата, които ще суровакат на първия ден от новата година се събирали заедно Най-често комшийчета и роднини. Спели заедно в един от домовете, за да тръгнат рано сутрин всички. С нови дрехи и украсени суровакници първо домакините суровакат с думите: “Сурва, сурва година, весела година. Голям клас на нива, червена ябълка в градина, пълна кесия с пари” и т.н. Завършвали с “Живо-здраво до година, догодина, до амина!”. Използва се също и: “Сървъ, сурвъ годинъ, по жиу, по здрау ду гудинъ”. Сурвакарчетата суровакали и добитъка за здраве. Първото сурвакарче влязло в дома взимало най-голямата пара от стопанина, момата взимала пъпка от неговата суровакница, пускала я в бакър с вряла вода, за да си измие главата за здраве. Дарявали всички сурвакарчета с кравайчета, орехи, ябълки и сушени плодове, бонбони, като най-често от роднини получавали и кърпи, които завързвали за суровакниците си. Този обичай се е запазил и до днес.
Ергените посещавали роднини с по шише ракия, а домакините им давали пешкири.
През турското робство, а и след това имал обичай младите маже (ергени или скоро оженените) да обикалят новогодишната нощ с “камила”. “Дружината била облечена с дълги, обърнати наопаки кожуси, с маски на лицето, направени от черен плат, изрязани около очите и устата, или от бяло тъкано платно с черни ивици от сукно около очите и устата ,  с дълги мустаци и брада от козина (описано от Ловчо Стоянов) “. Най-старателн се подготвяла самата “камила”. Криво дърво се обличало с обърната овча кожа, което било врата. Дъска се слагала в предната част, която служила за челюстта, била задвижвана от тънка връва.  Тялото и гърбицата се правела от тарга за слама, която се завивала с черга и обърнат кожух. Наближавайки някоя къща влиза втори момък под нея и така “камилата” имала четири крака. Спътниците й дрънкали с хлопка или звънец, а “камилата” под звуците се движела напред-назад и мърдала челюстта си. След това тя пада и камиларите “разговаряли” на неразбираем език около нея, мъчейки се да я вдигнат. На помощ се стичал домакина, който давал на главатаря пара. “Камилата” се изправяла, благославяла дома и тръгвала към следващата къща.
На Васильовден кумците отивали при кръстниците и задължително носели кравай, варена кокошка и шише червено вино.
Даровете се поднася с целуване на ръка. Новогодишното целуване на ръка на кръстника е специфичен, подадената дясната ръка се целува отгоре, после отдолу, и пак отгоре, а после се допира до челото на целуващия. Този обичай е запазен и до днес, като се практикува не само при кръстника, но и с възрастни роднини.

Основаване на читалище в Хаджиоглу Пазарджик

След издаването на ферманите известни като “Гюлхански хатишериф”, “Танзимата” и “Хатимумаюна”, се създават условия за просветна и книжовна дейност сред българите.
Първите читалища се създават почти едновременно през 1856 г. в Шумен, Лом и Свищов.
Поради масовото турско население в Хаджиоглу Пазарджик читалище се създава по-късно. Това показва, че въпреки малкото българи в града те са стабилна общност държаща на идентичността си.
Първото читалище в Добруджа се създава през 1869 г. в Тулча, а година по-късно 1970 г. се създава и в Хаджиоглу Пазардик. Сведения за това черпим и от тогавашния периодичен печат. В брой 31 от 7 март 1870 г. във вестник “Македония”, който излиза в Цариград на български се споменава, че “Г-н Хаджи Иван Вълков и Г-н Георги П. Чаушев подаряват на градското читалище две тела от “Българските книжици””. По-късно през същата година в същия вестник пише, че “читалището има повече от 70 основателни члена”, и че “се посещава редовно от всичкия ден сутрин и вечер”.
Читалището работи без прекъсване от 1870 до 1884 г. под името “Българско читалище Просвещение – Хаджи-оглу Пазарджик”. След това е преименувано на “Градска общинска библиотека” и малко, по-малко губи първоначалната си просветна дейност, която е била част от обществения живот.
В запазен автобиографичен бележник от Кръстю Мирски , който е живял през 1870 г. намираме следното: “В Добрич (Хаджиоглу Пазарджик) се запознах с Калчо П. Бобчевски, главен учител. На последния дадох идеята за отваряне на читалище чрез устройство на една интересна лотария. Издадохме 500 билета по четвърт меджидие. Всичката сума да спечели един и да я подари той за основаване на читалището. Продадоха се, особено защото туй беше по-панаира – билетите скоро. Тегли се лотарията, спечели 500-те бешличета (125 бели меджидии) Бояджи Георги, най-богатият тогаз добричанин българин, говорещ повече по обичая на турски и последният, това беше празник след църковен отпуск в общинската стая при църквата на Варненския път в публично събрание тутакси подари тая сума за читалище, като поднесе на даскал Калче кесията с парите – произнесе “башляръм” (подарявам)”.

 Население на Хаджиоглу Пазарджик

През 1872 г. населението на Хаджиоглу Пазарджик е около 14 000 души. Турците наброяват около 4 560 души, татарите, които са най-многобройни са около 6 480 души. Българите в града не са повече от 2000 души, арменците са към 180, циганите също не повече от 180 човека, а евреите около 10-15 семейства или около 80 души.
Турци – 34,55%
Татари – 49,10%
Българи – 12,95%
Арменци – 1,36%
Цигани – 1,86%
Евреи – 0,68%

С турско-татарско население са и селата в региона. В Хаджиоглупазарджишка кааза (административно-териториална единица) има около сто села, като в не повече от двадесет и четири от тях има българи. В тези села също преобладава турско-татарско население. Въпреки изселванията след освобождението турците и татарите все още са много повече от българите. Това се запазва така чак до края на XIX в. и началото на XX в., като нещата се обръщат в полза на българите.
Според първото преброяване на населението на Княжество България от 1881 г. : татари и турци – 69%, а всички останали народности – 31%.

 Общ преглед на добруджанеца

Мартин Грюневег през 1582 г. казва “хубав, скромен народ, който говори славянски език”. Продължава с описването на къщите, като казва, че “са изградени от дърво и покривите с дъски.” “Огнището, където правят целия си огън, се намира един прът; там окачват всичките си дрехи, доста подредени като в магазин. Отдолу горните дрехи, които простират навън от едната стена до другата. Отгоре поставят пък везаните кърпи, ризи и каквото имат. Своите ризи и особено кърпите си те обшиват с разноцветни коприни.”
Също така говори, че носията на добруджанците е “гиздава” и я описва: “Мъжете по облеклото си са почти еднакви с унгарците. Всички дрехи им са тесни. Жените пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. Носят надиплена фуста, главата си забраждат с бели кърпи като част от косите остават да висят отзад с обшити краища до пояса. Ръкавите на ризите по цялата си дължина са изпъстрена с пъстри шивици. Отпред на гърдите под шията носят престилка, обвесена със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени. Момите имат същото облекло. Те носят плитка, спусната отзад под пояса; на главата в косата си забождат две или три цветчета от боядисани пера, злато или коприна. На ушите си окачват обеци, на големина един талер и дебели като сламки. Онези, които са сгодени, носят на главата си шапка, напомняща татарско седло с много украшения и сребърни пфениги под копчетата.” [Йонов, М. Немски и австрийски пътеписи…, с.395]
Описва Хаджиоглу Пазарджик като главно турски град. Споменава, че има зидана джамия, както и други зидани сгради покрити с каменни плочи, които са характерни за османския град. Описва също така и пазара, като казва, че има твърде много стоки (за XVI в.). Пшеница, ечемик, брашно, сол, ориз, масло, мед, прясно и сушено грозде, праскови, пъпеши, любеници (дини), лук, чесън, краставици, овце, говеда, коне, волове, грънчарски произведения, биволски и волски гьон, дъски и дървен материал, лен и много други стоки. По това може да се види, че града и региона е развит не само като земеделски и скотовъдски , но и като голям търговски център.
Сухата земя затруднява много земеделците, но пък често се срещат кладенци. Описват се и като “много коварни”. Защото “понякога са равни със земята и често са покрити с висока трева”. Според турски извори за историята на правото по българските земи от 1569 г. в Закона за санджака Силистра се казва: “Когато неколцина или всички раи и други, имената на които са регистрирани към един спахия, се изслелят и отидат, та се настанят при кладенеца или на земята, записана на името на някое лице, господарят на кладенеца взема техните десятъци”. Продължава по-нататък с “Десятъкът от дошлите из места, вън от санджака, при запустял или изграден кладенец, записан на името на един спахия, и ако те обработват земята, която се намира там, принадлежи на господаря на землището”.
Много още данъци и други наредби задължавали българския добруджанец да плаща на турската управа. Ето няколко от допълнителните данъци, които били отделно от десятъка. От всички зърнени храни се дава допълнително по едно на всеки осем килета под формата на саларие; извън това испендже или ресм-и чифт, ресм-и духан (димнина), ресм-и мюджеред (ергенски данък), ресм-и биве (вдовишки данък), ресм-и химе (дърва за огрев), ресм-и гиях (за сено), налог за женитба, данък за овце, за пчелни кошери, налог за яве, качкун, бейтюлмал (приходи от останали без стопанин или наследници имоти), мал-ъ гайб(задържан в полза на държавата имот), мал-ъ мефкуд(имот на изчезнали и останали без наследници лица), налог за мюрде беха(такса за клане на добитък), авариз-и дивание (извънредни данъци), адет-и дербенди (за проход), ресм-и отлук (за пасбище), данък върху лозята и ширата (шира – вино на персийски), ресм-и обручина (за продажбата на вино), ресм-и фучу (за бъчва вино), ресм-и менгене (налог за присвояване), ресм-и ханазир (данък върху свинете), ресм-и асияб (за воденица), ресм-и агък (данък за кошара), ангъл хакъ (право на кошара), ресм-и тапу (за тапия), адет-и дещбани (данък за полски пазач), чифт бъзан ( за останалата необработена земя), джюрм-ю динает (разни глоби и такси), ресм-и божик (за закланата на Коледа свиня) и т.н. и т.н.

Библиография:

1. Елена Грозданова и Стефан Андреев, Българите през XVI век, Издателство на отечествения фронт, С, 1986
2. България Френска хроника 1876 – 1878, Издателство на БЗНС, С, 1988
3. Любен Бешков, Добруджа през вековете, ИИС-„Добруджа”, Добрич, 1999
4. Любка Бобчева, Исторя на град Толбухин, Наука и Изкуство, С, 1968
5. „Пътепис” ( откъси от пътеписите) – Евлия Челеби, София, 1972 г
6. Данаил Бекяров, Хаджуоглу Пазарджик, Библиотека „Дора Габе”, Добрич, 2002
7. Васил Гюзелев, Христоматия по история на България том 1, Наука и Изкуство, С, 1978
8. Васил Гюзелев, Христоматия по история на България том 2, Наука и Изкуство, С, 1978
9. Димитър Цанев, Христоматия по история на България том 3, Наука и Изкуство, С, 1982
10. Людмил Спасов, Българският XIX и XX век във фотографии и гравюри, Световна библиотека, 2009

Добруджа някога от Йордан Йовков

Психолози от университета в Оукланд са публикували две свои големи проучвания за многообразието на езиците в света в списанията  “Science” и “Nature”.
Първото проучване, публикувано в сп. “Science” от д-р Куентин Аткинсън, дава силни доказателства за Африка като родно място на човешкия език.

Анализът на езици от цял свят показва, че, подобно на гените ни, човешката реч също произхожда от Субсахарска Африка. Аткинсън изучава фонемите – отделни части от звукове, които отличават думите, използвани в 504 човешки езика днес и е установил, че броят на фонемите е най-голям в Африка и намалява с увеличаване на разстоянието от Африка.

Най-малко фонеми има в Южна Америка и на тропическите острови в Тихия океан. Този факт се вписва в модела, в който малки популации на ръба на своето разширяване постепенно губят разнообразие. Д-р Аткинсън отбелязва, че този модел на фонемите, използвани по целия свят, е огледален образ на модела на човешкото генетично разнообразие, което също е намаляло, след като хората са започнали да разширяват жизненото си пространство и са напуснали Африка, за да колонизират други континенти.

Като цяло, части от земното кълбо, които са били колонизирани последно, включват малко фонеми в местните езици. А в областите, които са били домакини на съвременния човек от хилядолетия (особено – на юг от пустинята Сахара) все още се използват най-много фонеми.

Този спад на употребата на фонеми не може да се обясни с демографски промени или с  други местни фактори.
Второто изследване, публикувано в сп. „Nature” от учените от университета в Оукланд проф.  Ръсел Грей и д-р Саймън Грийнхил и техните колеги Майкъл Дън и Стивън Левинсън от Института по психолингвистика „Макс Планк“ в Холандия оспорва идеята, че човешкият мозък произвежда универсални правила за езика.

„Разнообразието от езици в света е невероятно. От около 7000 езика, говорени днес, някои имат едва една дузина контрастни звукове, други разполагат с над 100 звука. Едни езици използват само прости думи, а други разполагат със сложни схеми на словообразуване. В едни езици глаголът се слага в началото на изречението, в други – в средата на изречението, а в трети – в края на изречението.”, обяснява проф. Грей

Използвайки изчислителни методи, заимствани от еволюционната биология, Грей и другите учени от неговия екип анализират глобалните модели на развитие на думите. Вместо универсален модел, те са установили, че всяко езиково семейство има свое собствено еволюционно развитие.

Неделин Бояджиев
По материали от:
http://www.sciencedaily.com/