Михаил Панарет[ос] от Трапезунд

[Трапезундска хроника]

Относно императорите на Трапезунд,

Великите Комнини:

как, кога и колко дълго е царувал всеки от тях.

Превод от средногръцки и коментар: Манол Глишев, април 2010.

Част І на превода: 1204-1349

Царуването на кир Алексий І Мегалокомнин

1. Кир Алексий Мегалокомнин [Имената и топонимите в повечето случаи са предадени без окончания за обикновените форми по второ склонение, с окончание „-ий” за формите, завършващи на „-ioV” и „-а” за формите по първо склонение, завършващи с „-a” и „-h”, както е прието в българската практика. На отделни места в квадратни скоби е е указано гръцкото окончание – в случаите, когато фамилно име има омофония с лично, какъвто е случаят с Панарет[ос] или просто когато става дума за аристократичен род, не толкова добре известен като Палеолозите или Комнините. В един случай името е предадено с окончание и без квадратни скоби – става дума за фамилното име Севастос, което иначе би изглеждало омоним на военноадминистративната длъжност „севаст”. Указани са окончанията и на имената от негръцки произход, главно турски и грузински. Калкирани са титлите „дукс” и „епикернис”. Съчетанието „tz” е предадено като „ц”. Съчетанията „nt” и „mp”са предавани като „нт” и „мп”. Интервокалната сигма е озвучена. Дифтонгите и буквите [h] и [u] са предадени според Райхлиновото четене. Имената „GewrgioV” и „DhmhtrioV” са предадени съответно като „Георгий” и „Димитрий. Преведено е прозвището на Георгий Комнин, по-младия син на Мануил І. Калкирано обаче е името на трапезундската катедрала. Калкирано е и почтителното обръщение „кир”, „кирия”. В заглавието и бележките династичното име и титлата на трапезундските императори е предадено като „Великите Комнини”, докато в текста е калкирана гръцката форма „Мегалокомнини”. Разликата се налага от необходимостта преводът и коментарът едновременно да предадат адекватно текста на български и същевременно да отразят спецификата на използваните от автора понятия. „Велик Комнин” или „MegalokomnhnóV”е форма на известното фамилно име „Комнин”, носена като титла само от императора на Трапезунд, който, разбира се, е и глава на трапезундския клон на династията.] дошъл тук след напускането на благословения град Константинопол; излязъл от Ивирия [Грузия] поради усърдието и усилията на леля си по бащина линия Тамара [грузинска царица; и със съгласието на съвета на бароните на латинската Константинополска империя] и завладял Трапезунд през април на седмия индикт в 6714 (1204) г.[Византийското летоброене „от Сътворението на света”, ползвано и в Трапезунд отчита като своя „година първа” 5508 пр. Хр. Годината започва на 1 септември, както е и днес според празничния календар на православната Църква. Индиктът е петнайсетгодишен цикъл, основаващ се на късноримската данъчна система – всяка година в него е отбелязвана като поредна като нов индикт започва на всеки шестнайсет години. Всъщност коректно би било да се превежда „в първата година на индикта”, но добилата гражданственост форма е „в първия индикт”. Освен това компенсацията от тринайсет дни от Грегорианския към Юлианския календар т. е. разликата между „стар” и „нов стил” означава, че византийският 1 септември отговаря на нашия 14, а и всяка дадена във византийски източник дата трябва да бъде пресмятана с добавяне на тринайсет дни, за да съответства изцяло на „новия стил”. Тук датите са предадени според „стария стил”, както ги е използвал самият Михаил Панаретос. Годините „от Христа” са добавени в кръгли скоби до тези „от Сътворението на света”.], двадесет и две годишен. След като царувал осемнайсет години, починал в неделя на първи февруари 6730 (1222), четирийсет и четиригодишен.

Царуването на кир Андроник І Мегалокомнин

2. В 6730 (1222) неговият зет, женен за дъщеря му, кир Андроник Гидон Комнин седнал на престола. В 6731 (1223), втората година на царуването му, султанът [на Коня] Мелик настъпил срещу Трапезунд и изгубил почти всички свои хора. Гидон царувал тринайсет години и починал в 6743 (1235),

Царуването на Йоан І Аксух[ос]

3. оставяйки империята на брата на съпругата си, най-възрастния син на Алексий Мегалокомнин, кир Йоан Комнин Аксух[ос]. След като царувал шест години, той починал в 6746 г. Твърди се, че паднал от коня си, докато играел на топка [вероятно игра, подобна на поло.] и бил стъпкан до смърт.

Царуването на Мануил І Мегалокомнин

4. Впрочем, Йоаникий бил подстриган [за монах; „Йоаникий” е отново Йоан І, приел монашески образ непосредствено преди да издъхне.] и престола наследил брат му Мануил Мегалокомнин, изключително велик и щастлив военачалник. В петата година от царуването му, през януари на единайсетия индикт в 6751 (1243) станал голям пожар. След като царувал успешно и праведно пред Божиите очи впродължение на двайсет и пет лета, той починал през март 6771 (1263).

Царуването на Андроник ІІ Мегалокомнин

5. По негово желание и предпочитание синът му от императрицата кирия Ана Ксилалои, кир Андроник Комнин наследил престола и царувал три години. Починал в 6774 (1266). Синът на кир Мануил от кирия Ирина Сирикена, кир Георгий Комнин наследил престола и царувал четиринайсет години [до 1280]. Той бил подло предаден от своите служители на планината Таврезион [или Тавър. Вероятно Андроник Комнин е предаден на Михаил VІІІ Палеолог] и пленен през юни.

Царуването на Йоан ІІ Мегалокомнин

6. В същата година вторият му брат, кир Йоан Мегалокомнин наследил престола. Година по-късно [все още 1280] той бил пленен при метежа на Пападопул[ос]. Все пак бил освободен, заминал за Града[„Градът” с главна буква и за Михаил Панаретос, разбира се, е Константинопол. Йоан ІІ бяга при въстановителя на Византия Михаил VІІІ Палеолог.] и се оженил за багренородната дъщеря на императора кир Михаил Палеолог [Това трябва да е моментът, в който са окончателно уредени отношенията между въстановената Палеологова Византия и империята на Великите Комнини в Трапезунд. Главите на двете династии вече не носят еднаквата титла „василевс и автократор на ромеите”; Великият Комнин се задоволява с „василевс и автократор на източните земи”.]. Разбира се, известно ви е, [Изглежда хрониката на Михаил Панаретос е предназначена за константинополски читател(и).] че императорът кир Михаил е бил още жив, когато е бил сключен бракът между Йоан Мегалокомнин и Палеологина. Палеолог починал на десети декември и бил наследен от сина си кир Андроник [Андроник ІІ Палеолог], който укорявал баща си заради обичта му към латините [След превземането на Константинопол в 1261 Михаил Палеолог търси помирение със Светия престол и подписва Лионската уния в 1274, заради което посмъртно е подложен на тежки обвинения от вдовицата, сина си и цялата византийска Църква. Разбира се, Михаил Панаретос изобщо не споменава за васалните задължения на Алексий І Комнин и брат му Давид към латинската Константинополска империя.].

7. След 6790 (1282) през април, царят на Ивирия Давид дошъл и обсадил Трапезунд, но се върнал с празни ръце.

8. На 25 април от единайсетия индикт, в 6791 (1283) кир Йоан Комнин потеглил със съпругата си, която била бременна, от Константинопол към Трапузунд. А в 6792 (1283-4) се родил кир Алексий Мегалокомнин. Тогава станало нападението и пленяването на кир Георгий Комнин, наречен Скитника, както и нападението и внезапното бягство на кирия Теодора Комнина, първата дъщеря на кир Мануил Мегалокомнин от ивирийката Русадан. А Калоян [Йоан ІІ Комнин] отново се издигнал и след като царувал общо осемнайсет години, починал в Лимния в петък, на 16 август от петнайсетия индикт в 6805 (1297). При неговото царуване турците превзели Халибия и извършили толкова голям набег, че цялата страна била обезлюдена. След като починал, останките му били пренесени [в Трапезунд; Йоан ІІ умира извън града.] и погребани в храма на св. Богородица, наречен Хризокефали.

Царуването на Алексий ІІ Мегалокомнин

9. Тогава синът му, кир Алексий Мегалокомнин наследил престола и взел за жена дъщерята на Пекаи от Ивирия. Вдовицата Палеологина тръгнала обратно към Града на 13 юни 6806 (1298) и пристигнала там през март на четиринайсетия индикт в 6809 (1301) [Любопитно е защо Ирина Палеологина пътува толкова дълго от Трапезунд до Константинопол и какво я е задържало по пътя.].

10. Императорът кир Алексий настъпил срещу турците и като достигнал Керасунт, пленил Кустуган[ис]през септември 6810 (1301), когато били убити множество турци. Във вторник на 13 декември същата година починала императрицата кирия Евдокия Палеологина.

11. В неделя, на 30 ноември 6811 (1302) в града избухнал голям пожар. През юни следващата година оръжейните складове били изгорени от латините [вероятно генуезците] по време на страховита битка.

12. На 2 октомври 6822 (1313) Париам[ис] [вероятно турски предводител] превзел чергите [вероятно турски племена].

13. В понеделник, на […] септември 6827 (1319) синопците подпалили голям пожар и огънят унищожил всички хубости на града отвън и отвътре [Оттук преводът преминава в свидетелско време, тъй като Михаил Панаретос е съвременник на събитията. Разбира се, личните му спомени вероятно трябва да се отнесат към 1335 и по-късно. Авторът ще спомене себе си едва в запис за 1351 г.].

14. Кир Алексий Мегалокомнин почина в сряда, на 3 май от тринайсетия индикт, в 6838 (1330) след царуване от трийсет и три години без три месеца.

15. Тогава престолът беше наследен от сина му кир Андроник ІІІ Мегалокомнин, който уби двама свои братя – кир Михаил Азахутлу и кир Георгий Ахпуг[ас]. Андроник царува година и три месеца и почина в четвъртък на 8 януари от петнайсетия индикт, в 6840 (1332).

16. Неговият син кир Мануил [ІІІ], който бе осемгодишен, наследи престола и царува осем месеца. В неговото царуване Париам[ис] дойде с голяма войска до Асомат[ос]. Мнозина турци бяха убити и множество турски коне – пленени в неделя, на 30 август 6840 (1332).

17. В понеделник, на 22 септември от първия индикт, в 6841 (1332) кир Василий Мегалокомнин, син на кир Алексий Мегалокомнин и втори [или трети] брат на кир Андроник дойде от Константинопол и зае престола. Освен това отне живота на великия дукс Лек[ис] Цацинтеон и на сина му, великия доместик Цамва[с]. Хвърли в тъмница племенника си кир Мануил [вероятно втори син на Андроник ІІІ] и заповяда да убият с камъни великата дукиса Сирикена. В неделя, 13 март на същата 6841 (1333) от първия индикт великият дукс, евнухът Йоан се разбунтува и кир Мануил беше погубен.

18. Във вторник, 12 септември 6843 (1334) от четвъртия индикт императрицата кирия Ирина Палеологина, дъщеря на кир Андроник Палеолог [Андроник ІІІ] пристигна [от Константинопол] и на 17-и същия месец се омъжи за императора кир Василий.

19. В петък, на 5 юли 6844 (1335) Сихасан [шейх Хасан], син на Тамартас[ис] [Тимурташ], дойде до Трапезунд и се завърза сражение край стената на свети Кирик[ий] и при Минтрион. По Божията милост той бе възспрян от пороен дъжд и побягна, а по същото време беше убит и Афтораим[ис] [Абдул Рахим], син на Рустам[ис].

20. В понеделник, на 2 март 6845 (1336), в началото на постите стана слънчево затъмнение от третия до седмия час [приблизително от 12:00 до 16:00. М. Г.], заради което народът изпадна в смут, събра се пред крепостта и започна да мята камъни по императора.

21. На 5 октомври от седмия индикт (1338) се роди вторият син на кир Василий – кир Йоан Комнин, по-късно наречен Алексий. Императорът кир Василий се ожени за императрицата кирия Ирина от Трапезунд на 8 юли 6847 (1339). [Става дума за втори брак. Василий се разделя с първата си съпруга Ирина Палеологина.]

22. Императорът кир Василий Мегалокомнин почина в сряда, на 6 август от осмия индикт, в 6848 (1340). Царува седем години и шест месеца. Синовете му кир Алексий [наречен първоначало Йоан] и кир Калоян бяха изпратени в Града с майка си. Вдовицата кирия Ирина Палеологина взе властта. Сановниците веднага изпаднаха в смут и се разделили на две партии. Цанихит[ис], великият стратопедарх кир Севастос заедно със Схолариите, Мицоматите, кир Константин Доранит[ис], Кавазитите, Камахин[ос], част от народа и част от дворцовата стража се укрепиха в „Св. Евгений”,докато Амицарантите, някои служители и архонтите от императорската свита държаха крепостта с императрицата.

24. В петък, 2 юли 6848 (1340) великият дукс, евнухът Йоан дойде от Лимния с голяма войска и започна битка, в която манастирът бе обстрелван с обсадна машина. Манастирът се запали и цялата му красота изгоря. Цанихит и останалите знатни бяха затворени в Лимния, където изгубиха живота си. В същия месец на същата година нашата войска отиде при летните пасища, плени мозина от амитиотите [турци]и взе голяма плячка, макар че синовете на Долин[ос] бяха убити.

25. В петък, 5 юли от деветия индикт на 6849 (1341) почина императорът на ромеите кир Андроник Палеолог [Андроник ІІІ]. В същия месец и година бяха убити знатните в Лимния. Пак в същата година, в сряда, 4 юли дойдоха амитиотите, а ромеите [трапезундските ромеи] побягнаха без дори за се сражават, така че мнозина християни бяха убити. Цял Трапезунд бе подпален отвътре и отвън и изгоряха много хора, включително жени и деца. След цялата тази разруха настъпи внезапна болест заради гнусната смрад на ицгорелите коне, добитък и хора. Преди това дъщерята на кир Алексий Мегалокомнин кирия Ана бе повикала Анахутлу [грузински благородник, съпруг на Ана Комнина], беше отхвърлила монашеския си обет, бе отишла в Лазия [грузинска област] и я беше завладяла. След пожара и нападението Анахутлу дойде и завзе империята с лазийска [грузинска] войска във вторник, 17 юли на същата година. Палеологина бе свалена от власт след като царува година и три месеца.

26. В понеделник, 30 юли същата година братът на Алексий [на Алексий ІІ, а не на Йоан-Алексий, който по това време е тригодишен], кир Михаил Комнин дойде от оня велик Град с три галери заедно с кир Никита Схолар[ис] и кир Григорий Мизомат[ис]. Вечерта служителите коленичиха и положиха клетва пред митрополит Акакий и Писанието и го приеха [Михаил] за свой господар. На сутринта обаче го затвориха, а народът не знаеше. Лазът [Анахутлу] плени галерите и уби мнозина със стрели. В петък, 3 август от същата 6849 (1341) година турците амитиоти се върнаха, но по Божията воля не надделяха над нас и си заминаха с празни ръце. На седмия ден от същия месец и година кир Михаил Комнин бе изпратен при Инеон, комуто бе поверен, а после – в Лимния. На десетия ден от същия месец и година Палеологина беше пратена с франкска галера в Града.

26. На 10 септември [Вече 6850 г. според византийското летоброене, но все още 1341 според нашето.]кир Никита Схолар, кир Григорий Мизомат, кир Константин Доранит, синът му Йоан, братът на Мизомат – Михаил и други от тяхната партия избягаха и стигнаха до Града с венецианска галера. След като останаха там приблизително до 17 август, се върнаха с кир Йоан Комнин, сина на кир Михаил с две собствени и три генуезки галери и превзеха Трапезунд в четвъртък, 4 септември 6851 (1342). Той бе коронован на 9 септември на трона в храма на св. Богородица, наречен Хризокефали. По време на коронацията му всички бяха събрани заедно и стана страховито преследване и пленяване. По това време бяха убити мнозина от благородните Амирцантаранти [вероятно грузински род], а майката на Георгий – Саргали [наречена Ана по-горе в текста] бе удушена заедно с Анахутлу след като царува едно година, един месец и осем дни.

27. Понеже великият дукс, евнухът [Йоан], който държеше кир Михаил в Лимния, бе убит през март, великият дукс Схолар отиде и взе кир Михаил; а той пристигна [в Трапезунд] и наследи престола впонеделник, 3 май 6852 (1343). Бе коронован на двайсет и първия ден от същия месец. Колкото до сина му, кир Йоан, той бе положен в криптата на „Св. Сава”, след като царува една година и осем месеца.

28. Когато главните служители бяха лишени от живот, кир Никита Схолар бе почетен като велик дукс, а Григорий Мизомат като велик стратопедарх, синът му – като епикернис, Йоан Кавазит – като велик логариаст, синът на Схолар – като паракимомен, Михаил Мизомат – като амицантарий, а Стефан Цанихит – като велик коноставлос.

29. През ноември 6854 (1345) великият дукс Схолар, великият доместик Мизомат и други от тяхната партия бяха затворени. Тогава кир Йоан Комнин бе изпратен в Града. В 6855 (1345/6) „Св. Андрей” и Инеон бяха превзети.

30. През септември в първия индикт (1347) внезапно избухна болест, унищожителна за всички, която отнесе мнозина – деца, съпрузи, съпруги, братя, сестри, майки и роднини. Продължи до седмия месец[март; става дума за „Черната смърт”, голямата епидемия от бубонна и исхемична чума, поразила Стария свят в 1347-1351. В Европа чумата навлиза тъкмо от басейна на Черно море – първите заразени са генуезки моряци от Кафа, които пренасят на галерите си плъхове-носители на дребни паразити, на свой ред пренасящи бацила на болестта.].

31. През януари 6856 (1348) Керасунт бе превзет и изгорен от генуезците.

32. На 29 юни същата година, в първия индикт до Трапезунд дойдоха много турци, водени от Ахис Айнапеис [Ахи Айна бей] от Ерзинджан, Махматис Икептарис [Мехмед Икептар] от Байбурт, Тирали бей [Тиралъ бей] и Посдоганис [Боздуган] от амиотите като с тях бяха и кепнисите. Боевете продължиха три дни преди те да побягнат с празни ръце и ранени, изоставяйки много турци по пътя.

33. Във вторник, 5 май 6857 (1349) две франкски галери дойдоха от Кафа и една наша голяма галера, една по-малка и няколко малки съда излязоха от [пристанището] Дафни и влязоха в бой [с генуезците], но Бог ни изостави и франките победиха. [Нашата голяма] галера беше изгорена; франките, слезли на брега бяха заловени и хвърлени в затвора, но техните галери отплаваха.

34. На 15 юни 6857 (1349) отново дойдоха три галери от Кафа и една ладия от Аминсун; след много думи, заплахи и искания бе сключен мир и Леонтокастрон им беше предаден. Тогава слабост обзе кир Михаил, а кир Никита Схолар дойде от Кехрина, стана велик дукс и се ожени за дъщерята на Михаил Сампсон. Кир Михаил царува пет години и седем и половина месеца.

                [Михаил Панаретос е роден ок. 1320. Споменава за „нашата войска” в записа за 1340. Споменава себе си в записа за 1351. В 1363 и 1368 пътува до Константинопол по поръка на император Алексий ІІІ, при когото служи като протосеваст.  Споменава за гибелта на синовете си Роман и Константин в 1368. В този период авторът се среща с властни личности като императорите Йоан V Палеолог и Йоан VІ Кантакузин, гениезките и венецианските подести в Константинопол. Панаретос участва и в продължителните трапезундски граждански войни на страната на господаря си Алексий ІІІ. Текстът завършва към 1390, когато авторът умира. Друга ръка е продължила текста със събития до 1426. Хрониката му е открита в ХІХ в. в архива на кардинал Висарион, един от изтъкнатите гръцки емигранти в Италия.]

Използвали ли са викингите поляризирана светлина при навигацията на корабите си?

Кристали, наречени „слънчев камък”, може да са помагали на викингските моряците да намират Слънцето дори – и в облачни дни.

Една викингска легенда разказва за един нажежен “слънчев камък”, че когато се гледа през него към небето, той разкрива позицията на Слънцето, дори – и в облачен ден. Това звучи като магия, но учените измерват на свойствата на светлина в небето и установяват, че поляризиращи кристали, които функционират по същия начин, както митичния слънчев камък, биха могли да подпомогнат древните мореплаватели да преминават в северната част на Атлантическия океан.

Викингите, моряци и воини от скандинавските страни, които пътуват много и се заселват в райони от Северна Европа, Британските острови и северната част на Атлантическия океан в периода около 750 – 1050 г., са били изкусни мореплаватели, можещи да преминават хиляди километри в открито море между Норвегия, Исландия и Гренландия. Вечният ден (или полярната нощ) през летния сезон, по време на техните плавания в далечния Север им пречил да използват инструменти за навигация. А магнитният компас все още не бил разпространен в Европа. А и да е бил, във всички случаи би бил с твърде ограничена употреба в близост до Северния полюс.

Но викингските саги и особено – сагата за героя Сигурд – упорито намекват, че тези моряци са имали на свое разположение интересен навигационен уред – sólarsteinn, sunstone – някакъв „слънчев камък”, каквото и да се крие зад това название.

Сагата за Сигурд описва как в облачно небе или по време на силен снеговалеж крал Олаф се консултирал със Сигурд за местонахождението на Слънцето на небето. За да провери верността на отговора на Сигурд, кралят “хвана слънчевия камък, погледна през него към небето и видя откъде идваше светлината на невидимото Слънце”. През 1967 г. датският археолог Торкид Рамску подсказва, че този камък може да е бил поляризиращ кристал от семейството на фелдшпата, като например калцита, който е често срещан в Скандинавия.
Светлината се състои от електромагнитни вълни, които се колебаят, перпендикулярно на посоката на движение на светлината. Когато всички трептения са еднаква посока, светлината е поляризирана. Поляризиращи кристали, като например калцитът, кордиеритът или иолитът позволяват само леко поляризиране в някои посоки да мине през тях и могат да потъмнеят или да изсветлеят, в зависимост от това как са ориентирани по отношение на притока на светлина.

Разсейване от въздушните молекули в атмосферата принуждава слънчевата светлина да се поляризира, Археологът твърди, че чрез насочване на кристал като калцит се към небето и завъртането му, за да проверят посоката на поляризация на светлината, която минава през него, викингите са можели да откриват позицията на Слънцето, дори когато то е скрито зад облаци, или в мъгла, проливен дъжд, силен снеговалеж или, когато е под хоризонта.

Изследователите са били изненадани да открият, че при мъгла или при частично облачно време, начина на светлинната поляризация е подобна на тази при ясно небе. Учените планират допълнителни експерименти, за да определят дали биха могли да изнамират точната позиция на Слънцето, като използват кристали в различни климатични условия.

Шон МакГрейл от Оксфордския университет, който е изучавал мореплаването в Древността, казва, че изследванията са интересни, но не са открити реални доказателства, че викингите действително са използвали такива кристали. “Може да бъде показано как кристалите могат да бъдат използвани, но това не е доказателство. Хората са управлявали кораби от много по-рано, при това – без никакви инструменти.”, казва той.

„Писмените сведения сочат, че ранносредновековните моряци и в частност – викингите използвали в помощ на навигацията позицията на Слънцето, но – в комбинация с позициите на някои звезди, бреговата ивица, движението на морските и сухоземните прелетни птици, движението на китовете, вълните, и далечните облаци над островите. Викингите не са използвали магия, а са комбинирали резултатите от своите дълги наблюдения над природата.”, казва археологът Кристиан Келер.

Келър добавя, че е “напълно открит” за идеята, че викингите са използвали слънчеви камъни, но очаква археологически доказателства, които да потвърдят тази хипотеза. “Ако открием корабокрушение с кристал(и) на борда, тогава аз ще бъда много щастлив!”, завършва той.
Ако имате интереси в областта на викингската навигация, прочетете книгата „Secrets of the Viking navigators” от Лейф Карлсен!
Тази книга може би ще ощастливи Кристиан Келър, понеже в нея той би могъл да прочете, че кристал е бил открит в потънал кораб от XVI век.
Л. Карлсен смята, че специалният кристал е бил комбиниран с огледало, което е било под него. Достатъчно било навигаторът на кораба да погледне отражението на светлината в огледалото. Според него е имало и по-сложни системи, при които се използвали по няколко огледала.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://www.nature.com/news/2011/110131/full/news.2011.58.html
http://www.nordskip.com/vkarlsen.html
http://www.nordskip.com/vikingcompass.html#karlsen

Тайните на викингската навигация

През есента на 1912 г. Българската войска се е събрала в Тракия. Oт 26-ти септември Черна гора воюва с Османската империя. Призори на 5-ти октомври на юг тръгват стотици хиляди български войници. Въодушевени до краен предел, при пълен ред, частите на Българската войска минават границата между Царство България и Османската империя и нахлуват в Източна Тракия. За последен път това е станало преди 540 години. В полунощ на 5-ти октомври, цар Фердинанд е издал „Заповед номер 15 по действащата армия“, изпълнена с драматизъм. „…заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво!” Националният възторг, граден за 34 години свободно развитие, избухва като бомба. От Одрин до Бургас и от Дунава до Бяло море звучи стряскащият поздрав „Честита война!”. Настъпва критична точка от историята на българите. Почва най-яркият, военният опит за националното им обединение. С него се пише блестяща страница от военната им история и историята на духа им, поредната глава от книгата за страстите български………

В началото на ХХ век България се развива прогресивно, дори сравнена с Европа. Икономиката е аграрна и над 90% от населението е селско, но то не само изхранва страната, но и произвежда огромни излишъци за износ. Растат индустриалните предприятия. В новата си история, България не познава по-добър период. Модернизирането, макар и с някои балкански мащаби и краски, върви бързо. В някои отношения България става средноевропейска страна, а тръгва от нулата на властващия до 1878 г. азиатски полу-феодализъм. България се освобождава най-късно, но бързо настига и дори изпреварва съседите си. Започва истински бум в строежа на пътища, железници, телеграфни и телефонни линии, фабрики на леката индустрия и др. Търговията процъфтява, националната култура набира европейски измерения. Финансовата система е стабилна, културата е възходяща и позитивна. Новото поколение българи израства, виждайки около себе си само добри неща и изпълнено със самобитен български уют модерно развитие. Образованието е позитивно и напредничаво. Създава се класа на образована национална интелигенция и предприемачество. Богатството расте. Много хора се учат в Европа и се връщат в България. Редът е гарантиран, сигурността и морала – на високо ниво. Законите са перфектни и се спазват. Следосвобожденското поколение българи израства на две основи – самочувстие и стремеж към националният идеал, който в духа на 19-ти век е един – обединение на българският народ на българската територия.

Въпреки относителното благосъстояние и спокойствие, всеки българин знае, че пред народа стои голяма задача. Българите в балканските владения на Османската империя са негови братя; желанието да бъдат свободни е страстно. Ръководството на страната съзнава това и го споделя, но външно се въздържа от официална и активна подкрепа на каузата дори и по време на Илинденско-преображенското въстание. В същото време обаче не се пречи на ВМОРО и тя се подкрепя от всички. Тече подготовка и въоръжаване за неминуемата бъдеща война.

Войната, особено след въстанието от 1903 г., е видяна като единствено възможна и е желана от всички – от обикновените селяни, през духовенството и интелигенцията, до буржоазията и политиците. Едва ли има друг случай в българската история когато обществото да е стояло толкова единно зад една идея, в пълно национално съгласие. България е водещата православна държава на Балканите.

Офанзивата на българската армия
Лозенградска операция

Българската армия започва войната с т.нар. „Лозенградска операция“. Източната армия на Османската империя се съсредоточава по линията Лозенград – Одрин. На 5 октомври, в първият ден от войната българската армия настъпва. Планът е I и III армии да напреднат към Цариград, а II-ра армия да неутрализира Одрин. Първият важен обект е укрепеният Лозенград, който затваря българското настъпление на юг и югоизток. За превземането му българските командири изработват сложен, но, както ще се окаже, много ефективен план. Втора армия трябва да напредне по посока на Одринската крепост и да блокира огромния одрински гарнизон. Първа армия трябва незабавно да настъпи в южна посока, за да съдейства на II армия при Одрин и при нужда да е в състояние да подпомогне действията на III армия във фланг. Трета армия пък трябва да настъпва директно на юг в отстъп от I и II армии и когато те заемат изходно положение, трябва изненадващо да атакува Лозенград. Основа на плана е объркващото движение и изненадата, като турците до последно не подозират, че цяла българска армия се придвижва на разстояние от един преход зад първите две, които всъщност я прикриват.

Затова на 9 октомври турското командване решава III корпус, да нанесе от Лозенград удар срещу левия фланг на българската I армия, смятайки че това са основните български сили. Командирите Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша избират агресивна стратегия и настъпват по линията Лозенград – Одрин. Оказва се, че двете армии интензивно настъпват една срещу друга, без да знаят за това.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.

Решението за атака от страна на османската армия е взето под натиска на Цариград. Данните за българските войски с които разполагат османците не са точни и ги карат да вярват, че срещу тях напредват не повече от 70 000 бойци. Първа и Втора армии получават заповед да запазят позициите си, а III армия получава нареждане да атакува и превземе Лозенград. Тя незабавно започва настъпление с авангард в състав: конната дивизия, IV и V пехотни дивизии, а VI дивизия е оставена като резерв назад. Поради недоброто разузнаване и от двете страни на 9 октомври се случват цяла поредица срещни боеве – при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ериклер и Раклица. В тях българи и турци се изправят като равни за пръв път от 14-ти век. Срещу българските сили от I-ва бригада на I-ва Софийска дивизия, IV-а Преславска дивизия и V-а Дунавска дивизия са четири турски армейски корпуса и една конна дивизия.

При Гечкенли, въпреки унищожителния артилерийски огън, една българска дружина атакува турските позиции на нож и прогонва неприятеля, като пленява две батареи. При Селиолу 2/4 бригада от IV Преславска дивизия нанася тежко поражение на османските части и ги прогонва от селото и от близките височини. През нощта следва хладнокръвно и храбро нападение на нож, като турците са прогонени от всички позиции близо до Селиолу и отстъпват панически. Втора турска дивизия е разбита, а паническото ѝ отстъпление намалява морала и на Първа. В тези два срещни боя българските войници и офицери започват да показват смелост и неустрашимост, като преодоляват мощната артилерия на противника само за да се вплетат в двубой на живот и смърт с врага. Той е толкова шокиран, че панически бяга.

Лозенград (дн. Kırklareli) в Тракия, вероятно 1912-13 г.

При Ескиполос – Петра се проявяват високите бойни качества на българските артилеристи. С нескорострелни батареи те сломяват османските скорострелни. След пристигането и на българските скорострелни батареи победата е все по-близо, но поради смрачаване огънят е прекратен. На 10 октомври рано сутринта българите започват настъпление срещу турските позиции, криейки се в утринната мъгла. 19-ти Шуменски пехотен полк показва невероятен пример за храброст и военно майсторство. През нощта, в абсолютна тишина той настъпва към село Ескиполос, преминава го и се озовава в близост до височината, заета от османците. Там българските воини изненадващо се хвърлят на нож срещу противника и го изтласкват от позицията. Сутрешните боеве при Петра на 10 октомври не носят окончателна победа на българските войски, понеже настъплението им е спряно от мощната турска артилерия след вдигането мъглата. Изключително успешни са действията на 44 пехотен полк, който под прикритието на мъглата подхожда до критична близост до турските окопи и след кратък пехотен огън успява да прогони врага от позицията им и да я заеме. След обяд в боевете активно се включва и българската артилерия, която бързо надделява над 3 османски батареи и улеснява напредването на пехотата. Решителната атака на българските войски е осъществена с поддръжката на артилерията. Когато българите приближават на 800 крачки от позицията на османците, започва жестока престрелка между пехотните части. Под прикритието на дъжда някои български части успяват да напреднат още и се озовават на 500 крачки от турците, а дори и по-близо. Артилерията в този момент успява да нанесе сериозни загуби на турските поддържащи части, а от време на време нанася удари и срещу основната укрепена турска позиция. В този момент врага се опитва да вкара нови войски в боя, но командирът на една от дружините на 43 –ти пехотен полк, която е в резерв, самостоятелно заповядва развръщане в резултат на което българската картечна рота нанася такива загуби на новите противникови части, че те прекратяват настъплението си. Към 16.30 часа на 10 октомври българските части започват да получават превес над турските и в този момент отделни бойци и части на османците започват да отстъпват. Българите започват атака на нож и се спускат стремглаво към турските позиции, което предизвиква силна паника и масово безредно бягство. Българите преследват противника докато той напълно се скрива зад скалите на Текедеренския дол. Смелостта на българските войници прави огромно впечатление на османците и ги кара да бягат към по-добре укрепените си позиции на юг.

Показателни за смелостта на българския войник са и боевете при село Ериклер, където въпреки първоначалното числено надмощие на османците българските войски успешно настъпват, а противникът започва хаотично отстъпление. Българските войници искрено са вярвали в правотата на делото си и че от тях зависи бъдещето на поколения българи. Именно това е онзи морален стимул, които е карал нашите предци да разгърнат уникалния си боен дух и да напредват дори тогава когато насреща им се е изправял многократно превъзхождащ ги противник. Вярата, че правдата ще възтържествува и желанието за въздаване на историческа справедливост тласкат българските воини по кървавия, но славен, път към победата. „На петвековний враг ний носим Божий съд!“ – ще обобщи поетът Пенчо Славейков……

След пораженията на османските войски във всички срещни боеве турското командване взема решение за отбрана на Лозенград. Българските командири решават да атакуват града на 11 –ти октомври. Около 6 часа сутринта започва българското настъпление, което е прикривано от падналата мъгла. Българските вериги напредват повече от 3 часа без реакция от страна на османците. Озадачени, командирите подхождат изключително предпазливо, опасявайки се от засада или от военна хитрост от страна на врага. След вдигането на мъглата се разбира, че турците са напуснали Лозенград….. Българските разузнавачи виждат как последните им части безредно отстъпват. Въпреки заповедите от висшето командване турските офицери около Лозенград решават, че не могат да се противопоставят на българите. Комаднирът на III армия ген. Радко Димитриев влиза в града, посрещнат с радост от местните българи. Скоро след това през града преминават и трите пехотни дивизии с викове „Ура!” и под одобрителния поглед на своя командир. Местното българско население най-сетне доживява своето освобождение. Възторгът и благодарността са безгранични.

Същия ден части от VI Бдинска дивизия са изпратени като авангард към Скопо и Кавакли, а останалите части на III армия нощуват в Лозенград и околностите му. За съжаление поради различни причини настъплението на III армия е временно преустановено. Тя получава заповед да заеме позиции в и около Лозенград и там да изчака следващите заповеди на централното командване, вместо да се впусне в преследване на разбитите османски войски и напълно да унищожи неприятеля. Заради спирането на българското настъпление османските войски се реорганизират за няколко дни и слагат край на паниката в редиците им след атаките „На нож”. За да не допусне второ подобно поражение, турското командване решава да се укрепи линията Люлебургаз – Бунархисар и там да се даде отпор на българската III армия.

На 15 октомври българската войска започва Люлебургаз-Бунархисарската офанзивна операция. 1-ва и 2-ра армии под общото командване на ген. Радко Димитриев атакуват отбранителните линии на 1-ва и 2-ра Източна армия на Османската империя. Избухват интензивни сражения който продължават с много голямо напрежение 6 дни.

Позициите на турските войски са удобни за отбраняване, тъй като държат всички командни височини. На линията са струпани 126 000 пехотинци, 342 оръдия, 96 картечници и 3500 конници. В състава на 1-а и 3-а Българска армия има общо 107 000 пехота, 360 оръдия, 116 картечници и 2066 конници.

С мощен удар към Бунархисар, 5-а Дунавска дивизия помита противниковите сили и ги изтласква чак до главната турска позиция при Пуралия. 4-та и 6-та дивизии стигат река Караагач и Люлебургаз. С мощен артилерийски и пушечен огън турците спират българското настъпление, но 1-а армия и Кавалерийската дивизия с ускорен марш също достигат Люлебургаз. В следващите два дни 3-а армия отбива с левия си фланг удара на 2-а Източна армия, а с 4-а пехотна дивизия прави пробив на отбраната на 1-а Източна армия при Караагач. Офанзивата на съединените части се засилва. Първа армия минава в решително настъпление на десния фланг. Кавалерийската дивизия излиза южно от Ергене и застрашава тила на турците, 6-а дивизия разширява пробива при Сатъкьой. Българският натиск е такъв, че врагът започва отстъпление, което прераства в паническо бягство продължило няколко дни.

Турската армия претърпява пълен провал. Загубите на някои от дивизиите са катастрофални – от повече от 10 0000 души личен състав остават едва по около 1500-3000 . Османската империя започва сондажи за сключване на примирие.

В Люлебургаз-Бунархисарската операция българската армия прави някои нововъведения във военното изкуство, които никога преди това не са наблюдавани в историята. Създадени са съединени армии, което става прототип на висше оперативно обединение. За първи път се извършва пробив на подготвена модерна тактическа отбрана. Създадена е дивизионната артилерийска група като нов елемент от бойния ред.

Операцията е най-кървавото сражение през Балканската война. Българите губят общо 20 162 убити и ранени, османците – около 30 000. Разгромът на последните обаче е пълен. Турските части се оттеглят на юг и се укрепяват на Чаталджанските позиции, в непосредствена близост до Цариград. Този своеобразен първи етап на войната приключва с разгромяваща българска победа.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

…

В началото на войната в Черно море господства турския военноморски флот, който бомбардира няколко населени места по българския бряг, но след острата реакция на България пред Великите сили, спира, защото това противоречи на международното право. Основната цел на флота е да осигурява морския път Кюстенджа-Истанбул и да държи в блокада българските пристанища. Контролът е доста сериозен – даже на 15 октомври капитанът на крайцера „Хамидие“ Хюсеин Рауф бей дава ултиматум на Варна и Балчик да се предадат, като ги заплашва с разрушение.

На 7 ноември капитан ІІ ранг Димитър Добрев получава известие, че турски кораби са излезли от Кюстенджа към Истанбул. Той нарежда торпедоносците да излязат и да заловят или потопят вражеските кораби. В открито море, при пълна маскировка, излизат 4 български миноносеца – „Летящи”, „Дръзки”, „Смели” и „Строги”. Към полунощ те забелязват „Хамидие”, конвоиращ транспортни кораби с военни доставки и атакуват незабавно. Започва битка на 4-ма Давидовци с османския Голиат. Миноносците са малки кораби, а „Хамидие“ – внушителен. Макар и лек крайцер, той е 39 пъти по-тежъкот българските кораби, има 12 пъти по-голям екипаж и 12 пъти по-голям огневи залп. Равенството е само по скорост и по торпедно въоръжение. Българските кораби атакуват, подредени един зад друг, като стрелят последователно. „Летящи” изстрелва торпедо от половин километър, „Смели” – от 300 метра, „Строги” – от около 100-150 м. Всички пропускат, не на последно място поради високото майсторство на капитан Хюсеин Рауф бей, един от най-опитните командири на османския флот. Последен стреля „Дръзки”, успял да се приближи на около 60 м. и единствен улучва „Хамидие”.

Торпедото се взривява в носа на крайцера, отваря се 4-5 метрова пробойна и трюмовете се наводняват. Загиват 8 турски моряци, а други 30 са ранени. Наполовина потънал, „Хамидие” е извлечен с кърмата напред от конвоиращ го турски разрушител. „Хамидие” изстрелва стотици снаряди без да улучи целите, въпреки, че ги е локализирал със сигнални ракети. Българските миноносци постигат 25% улучваемост. По това време улучваемостта във всеки останал флот в света е не повече от 5%, а в Руско-японската война от 1905 г., са изстреляни стотици торпеда без ни едно попадение. „Хамидие“ бива ремонтиран, след което през цялата 1913 г. всява ужас в гърците с действията си срещу тях в Средиземно море.

В резултат на тази битка снабдителната линия Кюстенджа-Истанбул е прекъсната до края на войната. Османският флот престава да обстрелва българските позиции при Чаталджа. С една единствена битка, може да се каже и с един единствен изстрел, корабчето „Дръзки“, командвано от 28 годишния мичман Георги Купов, обръща стратегическото съотношение на силите в Черно море. Българските пристанища са освободени.

Текст: Антоан Тонев и Радослав Тодоров (текста е част от материал подготвен за филма„На Нож!“ по случай 100 годишнината от Балканската война.)

Снимки: http://www.lostbulgaria.com

http://www.lostbulgaria.com – сътрудничи и във филма „На Нож!“.