Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям от Европа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а в най-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — и над 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу се откъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от една трета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити в района на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, от които 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планински върха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), а също определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както се наричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определя от един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс е разположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечния лед на Земята е събран тук. Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че три четвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубически метра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, Ню Йорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климата оказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощ и образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона най-често се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмния бряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, а влажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върху континенталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира от почти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Средната температурна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюс при руската станция „Восток“, която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина 3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона на антарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус 40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието на Антарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варира между минус 13,6° С и минус 16° С.

Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята (първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на по-малката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между най-дълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида (по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилски хребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължина над 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос и намира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите на Антарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида без Антарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова.

Крайбрежие и оазиси

Докато ветровитата пустиня на студа във вътрешността на континента, разположена върху мощния леден калпак, е враждебна за живота бариера, в незаледените участъци, които са едва около 2 на сто от общата площ на континента, има условия за съществуването на примитивен растителен и животински свят. През лятото в подходящите райони гнездящите антарктически птици отглеждат поколението си. В малките и по-големите оазиси с обща площ около 200 000 квадратни километра се разкриват под снега скали и в ограничен размер слабо развита почва. Голяма част от тях се намират на Антарктическия полуостров и по крайбрежието на останалата част на континента. Няколко планински върха във вътрешността на материка се извисяват през ледения щит. В централната част на Източна Антарктида са известни 13 по-големи оазиса. По-малко от 1 на сто от незаледените участъци са покрити с растения. Това са предимно лишеи, а когато е достатъчно влажно, се появяват водорасли и листнати мъхове. На Антарктическия полуостров, и то най-вече в северната му част, се срещат два вида чернодробен мъх, антарктическата пластица (Deschampsia antarctica) и карамфилоподобното растение Colobanthus crassifolius (quitensis).

Паков лед

Антарктида е заобиколена от пояс паков лед, чийто обхват се променя през годината. Средната дебелина на леда през годината е 1,5 (1—3) метра. През краткото антарктическо лято леденият обръч е широк около 200 километра и за кратко време се разчупва в значителна степен (през февруари площта на паковия лед е 6 млн. квадратни километра). През зимата обаче широчината му достига 1000 километра (през септември лаковият лед заема 24 млн. квадратни километра площ) и поясът е почти напълно затворен (зоната на неподнижния морски лед е широка 100— 200 километра). Паковият лед пулсира според годишния ритъм. Освен това откритият район постоянно се движи от изток на запад с всичко живо, което се намира върху или отстрани на плаващите късове лед. Паковият лед се образува обикновено от морски лед (морската вода замръзва в зависимост от съдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовия ледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултат на движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубически метра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че по принцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочина в ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащата светлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра.

Из историята на Земята

В палеозойската ера днешна Антарктида заедно с Африка, Мадагаскар, Южна Индия, Австралия, Тасмания, Нова Зеландия и Южна Америка е била част от огромния праконтинент Гондвана. В мезозойската ера — преди 150—200 милиона години, започва разпадането на Гондвана. Образуват се днешните южни континенти и Атлантическият и Индийският океан. Вътрешни земни сили предизвикват разместване на континентите и разширяване на океанското дъно. През първия период на неозойската ера — терциера, който започва преди 60—70 милиона години, Антарктида се приближава към южнополярната област. Преди 30 милиона години континентите заемат днешното си разположение и форма. Антарктида се оказва в съвършено променена ситуация. Изолирана от другите южни континенти, заобиколена от океан, тя се намира в полярната област, където цари студ, а през зимата — полярната нощ. При такива условия започва заледяването на континента, което довежда навсякъде до понижаване на температурата. В палеозойската и мезозойската ера Гондвана е била населявана от растения и животни. И в днешна Антарктида намираме многобройни доказателства за този факт под формата на вкаменелости, растителни фосили, пластове каменни въглища (в Източна Антарктида се намира едно от най-големите въглищни полета на Земята) и останки от кости. В края на палеозойската и началото на мезозойската ера са виреели различни видове папрат, десетметровите дървета Glossopteris (растения, сродни с иглолистните), сладководни риби и подобни на бозайниците влечуги (Lystrosaurus). Неотдавна американски полярници откриха на остров Сеймур (край североизточния бряг на Антарктическия полуостров) кости от торбесто растителноядно животно, което прилича на катерицата, и предполагат, че са на възраст 50 милиона години.
Климатът през този период е умерен до топъл. Заледяването на Антарктида е постепенен процес, който се е проточил до втората половина на терциера, т. е. повече от 30 милиона години. Тогава ледената шапка на Антарктида приема почти днешната си форма и размери. Но това състояние не е непроменливо, ледената покривка и шелфовият ледник са подчинени на определен ритъм. Заледяването преди 10 000 години е било по-силно, а климатът — още по-студен от днешния. Дори през последните 200 години са станали известни климатични промени. В периода на заледяването измират повечето от растенията и животните, щедро населявали Антарктическия континент в мезозойската ера. Изолираността на Антарктида, както и студеният и сух климат са бариера срещу проникването на растения и животни от други континенти. Така на сушата, ограничени на малкото подходящи за живот места, само някои нисши растения и животни успяват да оцелеят и да се пригодят към тежките климатични условия. Това са главно водорасли, бактерии, гъби, лишеи, мъхове и някои видове малки безгръбначни животни.

Биогеография на Антарктика

От биологична гледна точка Антарктика представлява самостоятелна област със свой животински и растителен свят това проличава с особена яснота от зоогеографското разделение. На Антарктика често се придава значението на отделно „царство” (Антарктическо царство, или флористична област) подобно на Арктогейеката флористична област (Северна Америка, Европа, Азия, Африка), Неогейската флористична област (Южна и Средна Америка) и Нотогейската флористична област (Австралия и Океания), Антарктическата конвергенция е биологичната граница в океана. В ботаниката Холантарктическата флористична област обхваща по-голяма територия, в нея се включва и най-крайният юг на Южна Америка, по-голямата част от Нова Зеландия и като отделни области (царства) — Австралия и южната част на Африка.
Типичното разпределение на повечето животински видове в Антарктика е околополюсното или зоналното им разпространение по географските ширини. Следователно по климатични зони различията са по-малко в посока изток—запад и повече от юг на север. Така континентът и крайбрежието му (като изключим северната част на Антарктическия полуостров) оформят най-южната, континентално-антарктическата зона. Вътрешността на континента се отделя като особена подзона, която обаче няма да разглеждаме, тъй като там липсват условия за живот. В съвсем малко на брой подходящи места, където през лятото снегът се топи, живеят отделни нисши организми в халиковата (клетачно-разтителна система) и бриосистемата (мъхова система). Над огромната снежна пустиня рядко прелитат птици като гигантския морелетник или снежния буревестник. Единствено някои бактерии и водорасли могат при определени условия да живеят известно време в снега. Втора, много по-важна подзона е континентално-антарктическата крайбрежна зона. На сушата тя обхваща незаледените пространства, а в морето — района между антарктическата дивергенция, респ. северната граница на паковия лед и крайбрежието. Важна жизнена среда в тази зона е поясът паков лед, Характерни животни са императорският пингвин, който тук само гнезди, и тюленът на Рос, Пингвинът на Адели, морският леопард, тюленът крабояд и тюленът на Уедъл също са у дома си в този район. Субзоната са обитава от общо десет вида гнездящи птици, Северната част на Антарктическия полуостров (17 вида гнездящи птици), морско-антарктическите и периферните антарктически острови образуват морско-антарктическата зона, Антарктическият пингвин и морската мечка са типични за тази област.
На северната граница на морско-антарктическата зона в района на периферните антарктически острови (о. Южна Джорджия и групата Хърт) се намира преходна субзона, която води към субантарктическата зона. Характерно за нея е, че там се срещат като гнездящи птици албатросът, кралският пингвин, северният буревестник и други. Броят на видовете гнездящи птици тук е по-голям (20—29), отколкото в същинската морско-антарктическа зона. На о. Южна Джорджия гнездят 29 вида птици освен пингвините, буревестникоподобните птици (сред които четири вида албатроси), три вида чайки и една пойна птица — антарктическата бъбрица(Anthus antarcticus), и два вида патици — южната шилоопашата патица (Anas (Dafila) georgica) и южноамериканската зеленоглава патица (Anas (nettion) flavirostris).
В много отношения о. Южна Джорджия се очертава като отделен район в самата морско-антарктическа зона. Това се отнася и за о. Хърт — единственото засега място, където дебелоклюната сива вълнолюбка със сигурност се среща като гнездяща птица. Като цяло северната част на Антарктическия полуостров и Южната Антилска дъга представят свои фаунистични елементи, като например обикновения бял дъждосвирец и синеокия корморан (също на о. Хърт). А на о. Хърт (както на островите Крозе. Марион, Принц Едуард и на Кергеленския архипелаг) се среща чернолицевият дъждосвирец.
На север субантарктическата зона прелива в океана и обхваща морската площ между антарктическата и по същество субантарктическата конвергенция. Граничната линия на субтропичната конвергенция се измества само на юг от Нова Зеландия и около Южна Америка от протичаща по на юг линия, в която не влиза Нова Зеландия, а се включва само крайбрежието на най-южната част на Южна Америка. Поради много големите разстояния между отделните острови и островни групи в тази зона се проявяват още по-силни различия между отделните райони. Очертават се меридионално (по географските дължини) обособени области. Въз основа на различията във флората и фауната тези области се разделят на три провинции: провинция Магелан около южния край на Южна Америка (включително Фолклендските острови), провинция Кергелен в индийския и най-западната част на тихоокеанския сектор (о. Принц Едуард, о. Марион, о. Крозе, о. Кергелен, о. Макуори) и провинция Антиподи в най-западната част на тихоокеанския сектор (острови Баунти, Антиподови острови, о. Къмбел, острови Оклънд). Специално място заема и о. Гоф в южната част на Атлантическия
океан.
На островите Марион и Принц Едуард гнездят 27—39 вида птици, на островите Крозе — 34, на Кергеленския архипелаг 31—32, а на о. Макуори 23—29. В цялата област гнезди кралският корморан. На островите Принц Едуард, Марион, Крозе и Кергелен гнезди кергеленската рибарка, а на о. Крозе и о, Кергелен — кергеленската патица (Anas (Dafila) eatoni) — вид, който много прилича и може би е идентичен със северната шилоопашата патица. Затова пък на о. Макуори са представени собствен вид или подвид пингвини — пингвин на Шлегел, две пойни птици — скорец и брезова скатия, и един вид патица — беловеждеста патица (Anas superciliosa). Освен това на о. Макуори бил внесен австралийският дърдавец, (Gallirallus australis) — голяма птица с дължина 53 сантиметра, която не може да лети. Родината й е Нова Зеландия. Следователно в рамките на меридионалната област о. Макуори заема по-особено положение.
На субантарктическите острови също само на места се среща тундрова растителност. Висшите растения и видовете папрат, които виреят тук, растат ниско, а дървета изобщо няма. В Субантарктика липсват и местни сладководни риби, земноводни, влечуги, бозайници или коренни жители. Само няколко вида сухоземни птици са се развили или заселили тук, а малкото бозайници на някои от островите са били внесени от човека. Срещат се също кърлежи, колемболи, мухи и комари, а на някои острови живеят и малки пеперуди, бръмбари, паяци, дъждовни червеи и охлюви.
Въз основа на рибната фауна в района на крайбрежието и шелфа руският ихтиолог Андрияшев различава в Южния океан източноантарктическа област (полуострова и Южната Антилска дъга без о. Южна Джорджия, Южните Сандвичеви острови и о. Буве) и Кергеленска подобласт (включва и островната група Хърт).
Въз основа на водорасловата флора в сублиторала се очертава зона около континента и Южните Антилски острови (без о. Южна Джорджия), в която растат Himantothallus и Desmarestia menziesii, а край периферните антарктически и субантарктически острови винаги се срещат кафявите водорасли Macrocystis и Durvillea, Разглеждайки Антарктика и Субантарктика, се открояват четири големи района според наличието на характерните гнездящи птици: континентално-антарктическа крайбрежна зона (без северната част на полуострова), провинция Южна Джорджия (северната част на полуострова, Огнена земя, Фодклендските острови, Южните Антилски острови, острови Тристан да Куня, о, Гоф и о. Буве), провинция Кергелен (островите Принц Едуард, Марион, Крозе, Хърт, Кергеден, Нови Амстердам и Сен Пол) и провинция Макуори (о, Макуори, острови Кембъл и острови Оклънд, о. Стюърт. о. Снеърс, острови Баунти, Антиподови острови, острови Чатъм).

Източник: nauka.bg

Антарктика е наименованието на областта около Южния полюс на Земята. Общата площ на морската територия и на сушата е 46—52 млн. квадратни километра, което прави около една десета от земната повърхност. Границата е в морето — това е т. нар. антарктическа конвергенция (наричана също антарктически океански полярен фронт), която минава между 50 и 60° южна ширина. Тук се срещат два околополюсни водни пръстена, чиято температура се различава с 2—3°С. Вследствие на по-голямата плътност по-студените антарктически повърхностни води попадат под по-топлата субантарктическа вода в зоната на смесването. Така се образува доста рязка океанска граница. На морската повърхност тя се забелязва по неравномерните течения и внезапната промяна на температурата и солеността. На юг от тази линия се намира Антарктика, а на север започва Субантарктика. Субполярната зона се разпростира на север до друг океански фронт в морето — субтропичната конвергенция, която протича на около 40° южна ширина. Там температурната разлика е приблизително 4° С. Следователно Антарктика обхваща както морска площ (антарктическия воден пръстен) с повърхност 32—38 млн. квадратни километра (това е 77 пъти повече от площта на Балтийско море), така и континента Антарктида и различните острови.
Поради елиптичната си орбита около Слънцето Земята е в афелий през северното лято (2 юли), а в перихелий — през северната зима (2 януари), докато в Южното полукълбо е обратното. Годишните времена също имат различна продължителност: северната зима е равна на южното лято и е 89 дни, северната пролет е равна на южната есен и е 92 дни и 20 часа, северното лято е равно на южната зима и продължава 93 дни и 14 часа, северната есен е равна на южната пролет — 92 дни и 20 часа. Земята получава през януари 3,5 на сто повече слънчева енергия, а през юли 3,5 на сто по-малко, отколкото при средното разстояние между Земята и Слънцето. Поради това през южното лято Южното полукълбо получава повече слънчева енергия от Северното полукълбо през северното лято, докато през южната зима енергията е по-малко, отколкото на Северното полукълбо през зимата.

Източник: nauka.bg

Било е време, когато хората са възприемали вулканите като врати на ада, вместилища на злото, жилища на покойници. Древните римляни вярвали, че на малкия димящ остров от групата на Липарските острови в Средиземно море се намирал входът за царството на техния бог на огъня — Вулкан. В негова чест те нарекли този остров Вулкано, без да подозират, че дават на света наименованието „вулкан“.
Вулканите са може би едни от най-известните форми на релефа, образувани при участието на вътрешните земни сили. Те са местата, където периодично по канали или пукнатини се осъществява вулканското изригване. То представлява процес, при който на земната повърхност излизат огнетечна маса — лава, твърди продукти, газообразни вещества. При едни вулкани изригването протича спокойно, а при други бурно, драматично. Знае се, че в Земята на дълбочина до 600—700 км има резервоари на магмена маса. Подгонена от натрупаната енергия, тя се устремява нагоре. Чува се подземно бучене, стават земетресения. От отворите на земната кора излизат газове и водни пари, с трясък хвърчат дребни и едри скални късове, посипва се пепел, изхвърля се лава.
На Земята има над 500 действуващи вулкана, по-голяма част от които се намират на сушата. Разпространението на вулканите не е случайно. Те са съсредоточени в най-подвижните части на земната кора. Очертават се четири зони на вулканска дейност — Тихоокеанска, Средиземноморска, Атлантическа и Индийска. В Тихоокеанската зона се намират 80 % от всичките действуващи вулкани. Прави впечатление, че значителна част от действуващите вулкани са разположени по крайбрежията на океаните и моретата или на островите. Само в Африка вулкани се срещат в централната част на континента, а в Австралия вулкани изобщо няма.
Предполага се, че на Земята има над 4000 загаснали вулкана. За тях се съди преди всичко по запазените вулкански скали.

Централните вулкани могат да се приемат като типични вулкани. При тях изригването става по канал, наречен гърло. Изхвърлената лава и другите продукти оформят около гърлото характерен за тези вулкани конус. Във върховата част на конуса гърлото на вулкана завършва с фуниеобразна вдлъбнатина — кратер.
Централните вулкани имат различни размери. Едни от тях напомнят хълмове, а други представляват вели планини. Много от най-известните вулкани имат голяма височина. Конусът на вулкана Ключевски в Русия е висок около 4400м, на Фуджияма (Фуджисан) в Япония — около 3000 м, на Етна в Италия — около 2700 м, на Везувий, също в Италия — около 1000 м. Но като че ли по височина над всички действащи вулкани в света трябва да се поставят петте вулкана, които изграждат изцяло остров Хавай от групата на Хавайските острови. Най-високият от тях е Мауна Кеа. Той се издига над нивото на Тихия океан до 4205 м. Ако се отчете дълбочината на океана в района, която е около 5300 м, то общата височина на този вулкан надхвърля 9000 м.
Проявите на централните вулкани, които помни човечеството, са нанесли много промени на земната повърхност. През 79 г. вулканът Везувий изригнал много силно и покрил околността в радиус до 18 км с пепел, скални материали и лава на места с дебелина до 20 м. Под тази покривка останали погребани трите града — Херкулан, Помпей и Стабий. Голямо количество лава излязла от кратера на вулкана при неговите много силни следващи изригвания, станали през 1631 и през 1794 г. Тя се придвижила на няколко километра от вулканския конус. Ето какво разказва за събитията на 16 юни 1794 г. немският учен Леополд фон Бух: „… Лавата, нанесла вече опустошения на южната част на планината, сега се устремила по северните склонове към широката клисура. В околностите на Неапол лавата като широка река бързо се носела по склоновете… Изведнъж се насочила към Резина и Портичи… Но лавата срещнала по пътя си дълбок ров и отново променила посоката си, като се устремила към Торе дел Греко… Огненият поток яростно се носел по стръмния склон и без да се разделя на ръкави, като плътна река, широка 2000 фута… Дори морето било безсилно да се бори с нея — долните й слоеве застивали във водата, а горните продължавали да текат по тях…“
!През 1815 г. на остров Сумбава в Индонезия вулканът Тамбора изригнал с мощен взрив и унищожил голяма част от своя конус. Предполага се, че от първоначалната му височина са били отнети около 1200 м. Били изхвърлени около 100 куб.км скални материали и пепел. Каменни късове с тегло 5 кг достигнали на разстояние 30—40 км от вулкана. През 1883 г. вулканът Кракатау на едноименния остров в Индонезия изригнал със серия мощни взривове. В резултат една част от острова била напълно разрушена. Обемът на изхвърлените материали бил 18 куб. км. Изригването на вулкана Бандай /Бандайсан/ в Япония през 1888 г. било също много силно. Вследствие на мощния взрив значителна част от вулканския конус била отнесена. В околността се образувала покривка от скални материали с дебелина 10 и повече метра. При изригването на вулкана Катмай в Аляска през 1912 г. силни взривове унищожили горната част на вулканския конус. Скални материали и пепел покрили съседните земи и създали коренно различен релеф. (През 1956 г. се проявил вулканът Безименний на полуостров Камчатка. От неговия взрив вулканският конус станал с 300 м по-нисък. Околността била погребана под половинметров слой от скални материали и пепел.
Съществени промени на земната повърхност са предизвикали и централните вулкани, чиято дейност е била много бурна и бърза. Така пред погледа на човека са се появили вулканските конуси.В Неаполитанския залив през 1538 г. само за два дни възникнал вулканът Монте Нуово с височина на конуса 140 м. Изригването му продължило осем дни. Интерес Представлява историята с вулкана Парикутин в Мексико. Тя започнала на 20 февруари 1943 г., когато през деня на царевичното поле в близост до селището Парикутин била забелязана слаба струйка дим. Тя излизала от почти незабележим отвор. По-късно се очертал канал, а димът се усилил. Същата вечер се чул първият силен взрив. На другия ден! вулканският конус достигнал 35 м, след седем дни — 170 м, след седемнадесет дни — 340 м, а след осем месеца — 450 м. Вулканът изригвал непрекъснато 9 години, през което време изхвърлил 3,5 млрд. тона лава върху площ от 26 кв.км.

Калдера

При силни изригвания или пропадане кратерите добиват големи размери. Образува се дълбоко понижение със стръмни склонове, подобно на котловина. То е познато под името калдера, което на испански означава „голям котел“.

На Земята са известни редица калдери, но някои от тях правят особено силно впечатление. Калдерата на вулкана Какуто в Япония има дължина 27 км и ширина 20 км, а калдерата на вулкана Асо, също в Япония, е с дължина 25 км и ширина 17 км. На вулкана Товада в Япония тя има диаметър 12 км, а дълбочината й е повече от 600 м. Вулканът Катмай има сравнително тясна калдера. Нейният диаметър е 4 км, а дълбочината й е 1100 м.
Внимание заслужава калдерата на вулкана Килауеа на остров Хавай. Тя е с диаметър 5 км и дълбочина 100 м. Но видяното от един посетител на вулкана е може би по-интересно: „…Ние сме на края на калдерата и се спускаме към нейното дъно по твърди късове от лава. Почти плоското дъно на тази калдера се състои от застинали, като че ли усукани едни в други пластове черна лава, нарязани в различна посока от пукнатини… Тук на дъното на голямата калдера се намира второ, още по-дълбоко понижение, също със стръмни стени, с диаметър 700 — 800 м … а на дъното му езеро от разтопена лава…“

Вулканските острови

Понякога на географските карти се появяват нови острови. Тези Промени не се дължат на пропуски на специалистите. Те са свързани с дейността на вулканите — така наречения подводен вулканизъм. Например в групата на Новохебридските острови през 1897 г. е имало вулкански остров. През 1905 г. се установило, че той не съществува. По-късно, през 1949 г., на същото място в резултат на вулканско изригване се образувал отново остров.
Едно от най-известните подводни изригвания е станало през 1957 г. при остров Фаял от групата на Азорските острови. Ето как предава този случай белгийският изследовател Харун Тазиев, разказан му от китоловци: „… Скоро водата завряла по-буйно. Появила се пара, която се издигала удивително на бели спирали. Най-после и първият черен сноп от изригнат материал изскочил над морската повърхност. Водата вече кипяла безспир и високо в небето се издигала вихрушка от гъста пара. Земята в цялата околност се тресяла с глух грохот, ужасяващ хората. Малко по малко силата на експлозиите нараствала успоредно с тяхната честота.Вулка-ничният материал се изхвърля без прекъсване, извисяван на шестстотин, седемстотин, осемстотин метра височина.
…Изригването, предшествувано от серия земни трусове — повече от 170 на ден, се разразило на 28 септември 1957 г. Петнадесет дни по-късно Ила Нова имала близо 100 м височина и 300 м диаметър. На 31 октомври, след четири седмици непостоянна активност, изригването спряло и новият остров внезапно изчезнал, рухвайки под водата.
На Фаял вече мислели, че нещата ще тръгнат по стария ред. Възнамерявали да започнат да изчисляват и възстановяват загубите…
…И тогава бедствието започнало отново: кипене на водата, подводни взривове, възникване на закръглен склон, изграден от натрупани късове лава, нарастваща активност, образуване на остров… Изминали няколко часа отново в спокойствие и пак се разиграло изригването. Островчето, на два пъти поглъщано от водата, растяло от 10 до 30 стъпки на ден според интензивността на изригването и бързо достигнало 100 м височина. И в продължение на две седмици се свързало с Фаял чрез провлак от натрупана пепел.“

Съртси е вулканичен остров.
През ноември 1963 г. моряците от риболовен кораб край югозападното крайбрежие на Исландия забелязали сред морето висок стълб дим. Помислили, че е избухнал пожар на някой от риболовните кораби в района, но всъщност се оказали свидетели на раждането на вулканския остров Съртси. По-късно същия ден морето избълвало огромни кълба дим и лава, а във въздуха се извисил стълб пара, висок 3600 м. Само за няколко дни над водата се появил остров, висок около 40 м и дълъг близо 550 м. Към края на януари, 1964 г., Съртси вече имал височина 150 м и площ 2,5 км2. Последното изригване станало през 1967 г.
На исландски Съртси означава „островът на Сърт“. В скандинавските митове Сърт е бог-гигант пазител на Муспел, страната на огъня. Според тези митове, след Рагнарог – последната битка между старите богове на Асгард и ледените гиганти и огъня, Сърт щял да премине през деветте свята и да ги опожари.

Остров съртси се появил в резултат на многобройни вулкански изригвания. Тази снимка е направена през февруари 1964 г. и е запечатала изиргването, наречено „Опашката на петела“

Вулканът Везувий се извисява на височина 1 277 м над морското ниво, близо до Неаполитанския залив, Италия. Той е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кратерът му е с дълбочина 216 м и обиколка 1 400 м. Диаметърът на основата му е повече от 3 км.
Везувий изригвал периодично в продължение на повече от 12 000 години. Днес над кратера се издигат тънки ленти дим, а по склоновете му има пукнатини, през които прониква горещина, достатъчна да се запали лист хартия.
В подножието на Везувий има много овощни градини и лозя, но склоновете във високата му част са пусти и изглеждат потискащо и застрашително. През XX в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана.

Най-известното изригване на Везувий през 79 г. унищожило градовете Херкулан и Помпей. Вулканът изхвърлил от недрата си огромен стълб черен дим, посипали се гореща пепел и скални късове, въздухът се наситил с отровни газове. Повечето жители на Помпей били погребани под разрушените сгради и пластове вулканска пепел или били задушени от отровните газове.

Халеакала е вулкан намиращ се на хавайския остров Мауи. Кратерът е резултат от многото изригвания на вулкана и хилядолетната ерозионна дейност на вятъра и дъжда, те са причина за днешната заравненост на върха и за огромните размери на кратера – дълбочина 800 м, обиколка на ръба 34 км. На територията на кратера може да се побере Манхатън (САЩ). Халеакала изригнал за последен път през 1790 г. Категоризиран е като спящ вулкан.

С голямата си дълбочина и ширина, и с височината си от 3 055 м над морското ниво, той се смята за най-големия спящ вулкан в света. В кратера на вулкана има огромни скални блокове, конуси шлака,
високи до 300 м, дебели пластове пепел, късове вкаменена лава с различни размери – от големината на ръчна граната до големината на лека кола.

 Източник: nauka.bg

Лицето на Земята се разкрива пред нас чрез релефа, който ни заобикаля навсякъде. Той представлява съвкупност от различни по големина форми, с които ние непрекъснато се срещаме по земната повърхност. Възхищаваме се от дълбоките речни долини, използваме чудесните плажни ивици, дълго не откъсваме поглед от скалните образувания.

Как се формира лицето на Земята?

Твърде интересен е земният релеф. Но защо има заострени планински върхове? Какво е характерно за дюните? Как са възникнали пещерите и много, много други известни и неизвестни за вас? Отговор на тези въпроси дава науката, наречена геоморфология.

Въпреки че няколкостотин години земните форми са били примамлив обект за разсъждения, геоморфологията е сравнително млада наука. Самостоятелния си път на развитие започва едва в края на миналия и началото на настоящия век.

Геоморфологията получи бързо голям авторитет. Особено много порасна нейното значение през последните тридесет-четиридесет години. Тя се утвърди като наука, която служи на географията и геологията.

Разнообразието на лицето на Земята

Вие ще прочетете за промените, които нанасят на земната повърхност вулканските изригвания и земетресенията. Ще научите как се разрушават скалите и накъде се отправят разрушените материали.

Ще разберете каква работа върши неспокойният и пакостлив вятър. Ще получите представа за измененията в релефа, предизвикани от срутванията и свличанията.

Ще изпъкнат пред вас особеностите на карстовите форми. Ще обогатите представите си за формите, образувани от временно течащите води и от постоянно течащите води — реките.

Релефът е навсякъде около нас. Той представлява съвкупност от различни по големина форми, с които ние непрекъснато се срещаме по земната повърхност. Възхищаваме се от дълбоките речни долини, използваме чудесните плажни ивици, дълго не откъсваме поглед от скалните образувания.

Твърде интересен е земният релеф. Но защо има заострени планински върхове? Какво е характерно за дюните? Как са възникнали пещерите и много, много други известни и неизвестни за вас? Отговор на тези въпроси дава науката, наречена геоморфология.
Въпреки че няколкостотин години земните форми са били примамлив обект за разсъждения, геоморфологията е сравнително млада наука. Самостоятелния си път на развитие започва едва в края на миналия и началото на настоящия век. Геоморфологията получи бързо голям авторитет. Особено много порасна нейното значение през последните тридесет-четиридесет години. Тя се утвърди като наука, която служи на географията и геологията.

Вие ще прочетете за промените, които нанасят на земната повърхност вулканските изригвания и земетресенията. Ще научите как се разрушават скалите и накъде се отправят разрушените материали. Ще разберете каква работа върши неспокойният и пакостлив вятър. Ще получите представа за измененията в релефа, предизвикани от срутванията и свличанията. Ще изпъкнат пред вас особеностите на карстовите форми. Ще обогатите представите си за формите, образувани от временно течащите води и от постоянно течащите води — реките. Ще ви заведем при ледниците, за да се запознаете как те моделират релефа. Ще се разходим по морските брегове, за да надникнем в дейността на океанската и морската вода. Няма да забравим и хората, които използват формите на релефа и го изменят.

„По време на полета имах възможност за първи път да видя със собствените си очи кълбовидната форма на Земята… Добре се открояваха бреговете на континентите, островите, големите реки, водната повърхност, земните гънки.“
Ю. А. Гагарин

Статистика за лицето на Земята

Цялата площ на земната повърхност е 510 млн.кв.км. Сушата заема само 148,9 млн.кв.км,или 29,2%, а водата —361,1 млн.кв.км, или 70,8 %.

Сушата има изключително разнообразен релеф. Обширни низини се редуват с хълмове, с ниски и високи планини.

Според условно прекараните височинни ивици през сушата на земната повърхност низинните до 200 м обхващат 47,8 млн.кв.км, или 31,1 % от сушата, хълмистите от 200 до 500 м — 32,7 млн.кв.км, или 22,1 %, и планинските земи над 500 м — 69,4 млн.кв.км, или 45,8 %.

Средната височина на сушата се изчислява на 875 м.

Формирането на съвременното лице на Земята

Дълга е историята на нашата планета. Дълго се е развивал нейният релеф. В продължение на стотици милиони години той се е променял многократно. Съвременните му очертания са започнали да се оформят едва преди около 30 млн. години.

Голямо е разнообразието на формите в релефа. На какво се дължи това? На взаимодействието и борбата между вътрешните и външните земни сили.

Вътрешните земни сили са свързани с промените, които настъпват в земното тяло. Те пораждат различните по сила вертикални и хоризонтални движения на земната кора.

Релефът на Земята постоянно се променя. И до днес вътрешните и външните земни сили продължават своето действие.

Какво е лицето на Земята?

Лицето на Земята всъщност представлява релефът на сушата, създаден в резултат от действието на вътрешните и външните земни сили. Това е релефът, който се изменя пред очите ни и ще продължава да се изменя и в бъдеще.

Геологията – науката, която разказва историята на Земята

Лицето на земята

Планините. Как се образуват тези величествени върхове?

Форум Наука – Наука за земята 

Северната граница на Атлантическия океан минава на запад от Гренландия по паралела 70° с. ш. и от нос Брустер (Исландия) на изток по 61° с.ш. до крайбрежието на Норвегия. На запад граничи с бреговете на Северна и Южна Америка и с Тихия океан по меридиана на нос Хорн, на изток — с крайбрежията на Европа и Африка и с водите на Индийския океан — по меридиана на Иглен нос. Южна граница — Антарктида. С периферните морета (Балтийско море, Северно море, Средиземно море, Черно море, Карибско море) има площ 91,6 млн. кмІ, средна дълбочина 3600 м, обем на водата 329,7 млн. кмі. Дължина 150 000 км, минимална широчина 2840 км.

Атлантическият океан има брегове от фиордов, риасов, атлантически, делтов, мангров, естуарен тип и др. Има малко на брой острови: Британските острови, Канарските острови, Антилските острови, островите Зелени нос, включително вулкански (Азорските острови, Света Елена, Тристан да Куня и др.) и коралови (Бахамските острови, Бермудските острови и др.). Обща площ на островите 1,07 млн. кмІ.

Пресечен меридионално от Атлантическия хребет, около който се простират обширните котловини и плата — Североамериканската котловина, Бразилската (дълбочина 6119 м), Аржентинската (6212 м) и Анголската (6050 м) котловина, Исландското плато (на север от остров Исландия), Антилският хребет (край Средна Америка), Атлантическият праг между Британските острови и остров Исландия. Най-дълбокият ров в Атлантическия океан е Пуерто Рико (8648 м).

Шелфът заема около 10,3 % от площта на океанското дъно, слабо наклонен към открития океан. От морските утайки преобладават биогенните варовити тини, а в близост до континентите има и теригенни наслаги. Дълбоководните котловини са покрити с глинести тини. Северната част на Атлантическия океан е с по-топли води от южната — поради мощните топли океански течения. Средна годишна температура на повърхността в екваториалната зона 26-28°С, на 60° с.ш. — от 6 до 10°С, на 60° ю.ш. — ок. 1°С. Соленост 34-37,3‰. Плътност от 1022,3 кг/мі при Екватора, до 1027 кг/мі на север и юг от него. Максимална прозрачност на водата — 66 м (Саргасово море). В залива Фънди е измерен максимален прилив — 18 м.

Разположен между континентите Азия и Австралия на запад, Северна и Южна Америка на изток, Антарктида на юг. Границата със Северния ледовит океан е по Беринговия проток — от нос Дежньов до нос Принц Уелски; с Индийския океан — от Малайския проток, край островите Суматра, Ява и Нова Гвинея, Торесовия и Басовия проток до Антарктида; с Атлантическия океан – от нос Хорн до Антарктида.

Площ с периферните морета 178,7 млн. кмІ. През Тихия океан по 180°-овия меридиан (с изключения) минава линията на смяна на датата. Тихият океан се простира от север на юг на 15 800 км, а от запад на изток на 19 500 км. Заема 35,22% от площта на Земята и на него се падат почти 50% от площта на Световния океан.

Тихият океан има силно развити брегове от различен тип, но преобладават фиордовите и абразионните. По брой на островите (около 10 хил.) и обща площ Тихият океан е на първо място. Шелфът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, континенталният склон — 7%, дълбоководните ровове — 1,3%, абисалното дъно — 9%.Континенталните склонове са стръмни, често разчленени от каньони. По северната и западната периферия на Тихия океан се простира система от котловини (дълбочина от 3000 до 7000 м), островни дъги и свързаните с тях дълбоководни ровове – Алеутски ров, Курило-Камчатски ров, Мариански ров.

Най-голямата структурна форма в Тихия океан е Източнотихоокеанският хребет, който го разделя на 2 асиметрични части. Дъното на Източния Тихи океан е разпукано от много успоредни разломи (Мъри, Кларион, Клипертън) с дължина стотици километри. Теригенни, пелагични и хемогенни (конкрекции с желязо, манган, мед, никел, кобалт и др.) морски утайки. Атмосферната циркулация над Тихия океан се определя от 4 основни области на атмосферен пренос: Алеутски минимум, Севернотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимум. В тропичните и субтропичните ширини главно устойчиви североизточни (на север) и югоизточни (на юг) ветрове — пасати, и силни западни ветрове — в умерените ширини. Средна февруарска температура на повърхностните води 26-28°С — на Екватора, до -0,5-1°С — северно от 58° с.ш. и южно от 68° ю.ш.; през август — съответно 25-29°С на Екватора, 5-8°С в Беринговия проток, -0,5 до 1°С — южно от 60°-62° ю.ш. Соленост от 30,0‰ в източната част на умерените ширини до 36,5 ‰ в южните субтропици. Приливи от 0,4 м в Океания до 12,9 м в Пенжинская губа, Охотско море. Чести цунами. От Антарктида се откъсват и плуват айсберги, достигащи понякога до 46° ю.ш.

Преразглеждане на експерименти от средата на миналия век доказва, че вулканите са виновни за произхода на живота на планетата Земя

Автор: Неделин Бояджиев

През 50-те години на миналия век биохимикът Стенли Милър е извършил серия от експерименти, пресъздавайки в лабораторни условия имитация на вулканично изригване, за да докаже, че органични съединения могат да бъдат създадени при условия, имитиращи първичното състояние на нашата планета. Някои неизползвани проби от тези негови изследвания наскоро са били открити от екип от учени, един от които е Джим Клийвс от лабораторията по геофизика „Карнеги”.
Техните заключения, извършени чрез използване на съвременни техники и публикувани онлайн чрез „Бюлетин на Националната академия на науките”, посочват възможното значение на вулканите и на сярата при образуването на аминокиселините, а вероятно – и на живота на Земята. Благодарение на новите технологии, съвременната наука доказа, че Милър и екипът му от Колумбийския университет са били на прав път.

Експериментите на Ст. Милър са първите, които показват, че третирането на богати на водород газове с електрически искри може да създаде основните молекули на живота. Наборът от образци, използвани в тези изследвания, е създаден през далечната 1958 г.

В годините след тези първоначални екаперименти учените достигнали до убеждението, че атмосферата на примитивната Земя не се е състояла от същите газове, които той е използвал в първоначалното си изследване.

Учените предполагат, че вулканичните изригвания са били много често явление по време на ранната история на планетата и, че вулканичната дейност е създавала облаци, богати на водород, метан и сероводород, което е създало условия, сходни на тези от експериментите на Милър в ограничени географски райони. Искрите (на живота) може да са били „доставени” от мълния. В лабораторията учените пускали през тази смес електрически разряди, за да симулират мълнии. Новите открития подкрепят теорията, според която вулканите са посяли „искрицата на живота“ на Земята. Те са били основен източник на сероводород, а гръмотевиците, съпровождащи изригванията, свършили останалото.

„В архива с консервираните проби от един от експериментите на Милър през 1958 г. е открит сероводород. Тези проби са били събрани, каталогизирани и съхранявани, но никога не са били анализирани до този момент. Техниката, която Милър е използвал през 50-те г. на миналия век, е можела да открива много маък брой аминокиселини, но съвременното оборудване е много по-сложно и по-съвършено от тогавашното.”, казва един от участниците в експеримента, пожелал анонимност.

Екипът е открил 23 вида аминокиселини, някои от които са градивните елементи на белтъчините, необходими за живота, включително – и съдържащата сяра аминокиселина метионин – HO2CCH(NH2)CH2CH2SCH3, и четири други органични съединения, известни като амини.

Структурите на някои от аминокиселините, показва, че те са били синтезирани, без да бъдат замърсени по време на първия експеримент, въпреки че следите от замърсяване в течение на петдесет годишното им съхранение са очевидни. Екипът сравнява аминокиселините, създадени от Милър, в присъствието на сероводород, за органични съединения, открити в карбонатни хондрити, вид метеорит, богат на органични съставки.

Те са открили най-голямата прилика между сероводорода и въглеродните хондрити, което показва, че сероводородът може да е изиграл важна роля в създаването на метеоритните аминокиселини.

„Нашите експериментални резултати показват най-ранните примери за синтеза на сяра-съдържащи органични съединения в примитивните условия в ранната история на нашата планета.“, казва Джим Клийвс.

По материали от:
http://www.terradaily.com/

Автор: Неделин Бояджиев

Необичайно ниските температури в озоновия слой над Арктика наскоро започнаха да го разрушават. Арктика изглежда ще понесе рекордна загуба на озоновия слой, който предпазва повърхността на Земята от ултравиолетовите лъчи на Слънцето. Този резултат е установен чрез измервания, извършени от международна мрежа от над 30 сонди в цяла Арктика и координирани от Института за полярни и морски изследвания в Хелмхолц, Германия.

„Нашите измервания показват, че на тази надморска височина около половината от озона, който е присъствал над Арктика, е бил унищожен през последните няколко седмици. И, тъй като условията, водещи до това необичайно бързо намаляване на озона, продължават да не се изменят, ние очакваме допълнително той да намалява още.”, казва изследователят Маркус Рекс.
Промените, наблюдавани в момента, може да окажат въздействие и извън слабо населената Арктика. Въздушни маси, изложени на озоновата загуба над Арктика, се отклоняват на юг. „Специално внимание следва да бъде посветено на добрата UV-защита през пролетта на тази година!“, препоръчва Рекс.

Озонът се губи, когато разпадните продукти на антропогенните хлорфлуорвъглеводороди (CFC) се превърнат в агресивни. Озонът се унищожава от агресивните ниски температури.  От няколко години учените сочат връзката между загубата на озона и промяната на климата, и по-специално – на факта, че в стратосферата на Арктика на около 20 км надморска височина, където е озоновият слой, най-студените зими, стават все по-студени и това е довело до големи загуби на озон.
„Да го кажем по опростен начин… Повишаването на концентрациите на парникови газове задържа топлинното излъчване на Земята в най-долните слоеве на атмосферата, като по този начин тези слоеве се отопляват. Въпреки това, сложните детайли на взаимодействието между озоновия слой и промените в климата не са напълно разбрани и все още са предмет на текущи изследвания.“, казва Рекс.
Европейският съюз финансира тази работа с 3 500 000 евро. Учени от 16 изследователски института от осем европейски страни се трудят за по-доброто разбиране на проблемите на озоновия слой над Арктика.

В дългосрочен план озоновия слой ще се възстанови, благодарение на широкомащабните екологични политически мерки, приети за неговото опазване. Тези студове, които се наблюдават напоследък, няма да доведат до унищожаване на озоновия слой на планетата, поне – през втората половина на този век, смята Рекс.

Източник: http://www.redorbit.com