Семейство Кукувичопреждови (Cuscutaceae)

Към семейство Кукувичопреждови принадлежи само родът Кукувича прежда (Cuscuta). Той е представен в съвременната флора на Земята с повече от 150 вида, но мнозинството от тях са разпространени главно в екваториалните области на Африка и Америка. Много видове кукувича прежда се срещат в Западна Азия и в страните около Средиземно море. В областите с умерен климат обаче техният брой е незначителен. В цяла Европа например досега са открити само 17 вида кукувича прежда. Девет от тях могат да се видят, и в нашата страна.
Всички видове кукувича прежда са безхлорофилни, лишени от корени и листа едногодишни или многогодишни паразитни растения. И всички са с нишковидни или шнуровидни жълтеникави, възкафяви или червеникави силно разклонени стъбла, дълги до няколко метра. С тях те се увиват около стъблата и клоните на различни видове растения-гостоприемници и с помощта на специални смукала — хаустории, изсмукват от живите им тъкани необходимите хранителни вещества за растежа и развитието си.
Цветовете на всички видове кукувича прежда са малки, но винаги са събрани по много заедно в гъсти главести, къси гроздовидни или къси класовидни съцветия. Те са двуполови, правилни, с двоен околоцветник, съставен от чашка и венче. Чашката е полукълбеста, камбанковидна или тръбеста, дълбоко или плитко 5-делна, по-рядко 4-делна. Венчето е с тръбеста или камбанковидна форма и е образувано от 5, по-рядко от 4 бели, розови, жълти или червени венчелистчета, сраснали докъм средата си или по-високо. Тичинките са 5 и са прикрепени към тръбицата на венчето. В тръбицата на венчето, непосредствено под тичинките, се намира и коронка от назъбени или ресничести люспи.
Плодът на кукувичопреждовите е суха кълбеста кутийка, която се отваря с помощта на пръстеновидно разположена в основата й цепнатина или се разпуква надлъжно. Във всяка кутийка се образуват от 1 до 4 семена, често еднакви по форма и големина със семената на растението-гостоприемник. Те се саморазсейват или се разпространяват от животните и човека.
Всички видове кукувича прежда са вредни. Едни от тях са „всеядни“ (наричат се полифаги) и практически не подбират гостоприемниците си. Нахвърлят се на всяко, оказало се близо до покълнващите им семена растение, все едно дали е дърво, храст или трева. Други нападат обаче само малък брой видове растения или дори само един. Такива паразитни растения се наричат моно-фаги.
Различни видове кукувича прежда се превърнали в свои гостоприемници и някои от културните растения. Те ежегодно нанасят големи загуби на селското стопанство. Борбата с тях е много трудна, защото лесно и бързо се размножават, а твърде мъчно се унищожават.

Мащеркова кукувича прежда
(Cuscuta epitbymum)

Мащерковата кукувича прежда е извънредно широко разпространена в цялата ни страна — от крайбрежието на морето докъм 850 м надм. в. Ще я намерите по бурените край пътищата и обработваните земи, по тревите сред редките храсталаци, които покриват хълмовете. Много често ще я откриете също в посевите от люцерна (затова я наричат още люцернова кукувича прежда), детелина или фий и в картофените ниви.

Тя е едногодишно растение с тънки като копринена нишка (дебелината им не надминава 0,3 мм) и силно разклонени бледожълтеникави до червеникави стъбла, които приличат по-скоро на объркани и небрежно захвърлени по тревите найлонови конци, отколкото на стъбла на цветно растение. Те се развиват около един месец по-късно от другите растения, обикновено през април — май.
Мащерковата кукувича прежда започва да цъфти през юли. Цветовете и са розово-бели, дребни, дълги едва 2 — 3 мм, с много къса дръжчица. Събрани са по 8 до 10 в гъсти кълбести съцветия — главички, които стигат най-много до 5 мм в диаметър. Всеки цвят е с месеста чашка, която е до средата или по-дълбоко 5-делна, а венчето им, то също е 5-делно, е малко по-дълго от чашката и е със звездовидно разперени дялове. Тичинките са с прашници, които стърчат над венчето. Плодникът е един и с горен кълбест яйчник, носещ две стълбчета. Заедно с близалцата те са по-дълги или са равни по дължина на самия яйчник. По този белег мащерковата кукувича прежда се отличава от европейската кукувича прежда (Cuscuta europaea), на която по всички други белези много прилича. При нея обаче стълбчетата с близалцата са по-къси от яйчника.

 Мащерковата кукувича прежда е полифаг. Най-напред обаче е била намерена по мащерка — затова и дали видовото име мащеркова. По-късно се оказало, че тя паразитира и по много други видове — главно тревисти растения. У нас освен мащерката тя напада също равнеца, жиловлека, млечката, дивата чубрица, жълтия кантарион и голям брой други растения. Тъкмо от тях мащерковата кукувича прежда се прехвърля най-често в посевите на люцерната или на другите бобови фуражни треви. Такива посеви, особено когато са масово нападнати от кукувича прежда, не трябва да се използуват нито за събиране на семе, нито за храна на животните. Най-добре е сеното от тях да се събере на купчини и да се изгори, а почвата да се изоре дълбоко, за да не могат да покълнат попадналите в нея семена на паразита — мащерковата кукувича прежда.

Източник: nauka.bg

Този отдел, някога твърде богат на представители, от съвременните растения включва само един род – Equisetum, наброяващ едва около двадесетина вида, всички известни у нас под общото име хвощ.

И тези двадесетина вида обаче са разпределени твърде неравномерно по Земята. Мнозинството от тях се разпространени в Северното полукълбо, докато в Южното са представени с малко на брой видове, при това не във всички континенти и не във всичките им области. В Австралия, в Нова Зеландия и в Екваториална Африка например няма нито един местен вид хвощ, докато в Европа се срещат 10 вида, 7 от които могат да се видят и в нашата страна.
Всички сега живеещи хвощове са многогодишни тревисти растения със силно развити коренища. Стъблата на едни от тях растат изправени и стигат на височина обикновено от 15 см до 1 м, по-рядко до 2 м, но и тогава дебелината им почти не надминава 1 см. Стъблата на други са катерливи и стигат на дължина дори до 9 м, но на дебелина и те едва достигат 2 см.
Хвощовете не блестят с разнообразие. Те се хвърлят в очи обаче със своеобразието си, със странния си външен вид, който не се повтаря при нито една от останалите групи висши растения, включително и при най-близките им сродници — плауновите и папратовидните растения. По-голяма, но само външна прилика те показват единствено с харовите водорасли.
Главният отличителен белег на всички хвощове е ясното начленяване на надземните им стъбла (така са начленени и подземните им стъбла — коренищата) на междувъзлия и възли и прешленовидното разположение на също начленените на междувъзлия и възли клони. Тъкмо този най-характерен техен външен белег не е убягнал и от погледа на нашия народ, за което свидетелстват имената, с които общо е нарекъл хвощовете — ставниче и наставниче, или прешлица и прешлика.
Листата на хвощовете са силно редуцирани и са превърнати в къси влагалища със зъбцевидни пластинки, които образуват „якички“ около възлите на стъблото и на клонките.
Хвощовете са своеобразни растения и в друго отношение. Част от тях ежегодно се представят с две съвсем различни лица. Най-напред, още рано напролет, от коренищата им израстват жълто-кафяви или розово-кафяви до възкафяво-черни на цвят изправени неразклонени стъбла, които изглеждат някак неестествени, тлъсти, месесто-сочни. И всяко от тях е увенчано на върха с по-късо или по-дълго тясно яйцевидно по форма „класче“, образувано от многобройни сбити едно до друго дребни щитовидни листчета, които са прикрепени към оста му с къса дръжчица. По вътрешната страна на тези щитовидни листчета се развиват спорангиите със спорите, затова те се наричат спорофили, а самите „класчета“ — стробили (шишарковидни образувания) . Стъблата със стробилите се наричат спороносни, а също и пролетни, поради това че се развиват рано напролет.
Странният вид на спороносните стъбла на хвощовете е дал повод на хората от различните краища у нас да ги нарекат с различни имена — самодивска, или змийска и невестина хурка, самодивски свещи, мече вретено и гръклян, всеки според въображението си. Но те наистина приличат и на хурка, и на свещи, и на вретено. . .
Спороносните стъбла на тези хвощове не са дълговечни. След като спорите узреят и се разсеят, те загиват. Скоро на тяхно място от същите коренища израстват нови, но вече зелени прешленовидно разклонени стъбла. По тези стъбла стробили не се развиват. Те изпълняват само фотосинтетична служба във връзка с изхранването на растението. Затова се наричат стерилни, или вегетативни стъбла. Наричат ги още летни стъбла, понеже се развиват след пролетните, през лятото.
При друга група хвощове превъплъщението е още по-поразително. При тях не се редуват последователно спороносни и вегетативни стъбла. Спороносните стъбла, които също са неразклонени, обикновено бледорозови и със стробили на върха, след като стробилите узреят и спорите се разсеят, постепенно започват да позеленяват и едновременно да се разклоняват от върха към основата и накрая от „самодивски хурки“ се превръщат в ,,конски борини“.
Има хвощове само с един тип надземни стъбла, които изпълняват едновременно и размножителна, и фотосинтетична служба. При едни от тях обаче стробилите се развиват още през пролетта, а наесен всички надземни стъбла загиват. При другите стробилите се развиват през есента и надземните им стъбла остават да живеят и през следващата година.
Зелените разклонени стъбла на хвощовете отдалече приличат на иглолистни фиданки. Затова хората от някои краища на страната ги наричат общо „конска борина“. Самото име хвощ произхожда от славянската дума „хвост“, която значи опашка. Такъв е също произходът на научното име на рода — Equisetum. То е съставено от латинските думи equus = кон и saeta = косъм, грива.
Ако сега по някакви причини от лицето на Земята изчезнат всички хвощове, никой няма да почувствува остро липсата им. Те играят твърде скромна роля в съвременната растителност на земната повърхност. Още по-скромно е значението им за стопанството на човека.

Любопитно:
Хвощовете са връстници на плауновите растения и едновременно с тях са преживели разцвета си през каменовъгления период. Тогава много от тях били също истински дървета, които издигали величествено прешленовидно-членестите си, като на днешните хвощове, стъбла и клони до двадесетина метра височина и приличали на огромни свещници.

Източник: nauka.bg

Голосеменните растения (Gymnospermae) са предимно дървета и храсти, много малко от тях са лиани. Всички са сухоземни растения с добре развита коренова система, а стъблата им най-често са изправени, стройни и с различни размери. Най-дребните храстчета са около 10 — 20 см високи, а най-едрите дървета стигат до стотина метра височина. Между тях са и гигантите на растителното царство — калифорнийското мамонтово дърво, което стига до 120 м височина, и калифорнийската секвоя, източена до 100 — 112 м.

Листата при по-голямата част от представителите на отдела са игловидни, но има растения и с ветриловидни, широко ланцетни, широко елипсовидни, продълговати, люсповидни или пък със сложни перести листа, дълги до 1 м. Най-дребни са люсповидните листчета, които са само няколко милиметра дълги. Макар и много рядко, сред голосеменните има представители, чиито листа наподобяват по форма и устройство листата на покритосеменните растения. Такива са листата на разпространения само в тропичните гори род Гнетум (Gnetum). Листата на голосеменните растения се сменят веднъж на няколко години, и то не изведнъж, а постепенно през по-продължителен период. Затова те се отнасят към групата растения, наречени вечнозелени. За разлика от листопадните, които сменят своята зелена премяна всяка година при настъпване на особено неблагоприятен за развитието на растенията сезон, сред голосеменните растения това явление се наблюдава при много малък брой видове.
За разлика от висшите растения, включени в отделите Мъхови, Хвощови, Плаунови и Папратови растения, голосеменните растения се размножават със семена, а не със спори. Този нов орган — семето, прави растенията много по-силни в борбата за съществуване в природата. Семената се образуват от семепъпките, които след оплождането се разрастват. Самите семепъпки са видоизменени спорангии (наричат се макроспорангии) на някои от споровите растения. Те също се развиват върху листоподобни образувания, наподобяващи спорофилите, но тук те се наричат макроспорофили, или семенни люспи. И понеже най-напред семепъпките, а после и семената са разположени открито по семенните люспи, тези растения са били наречени голосеменни. Почти всички техни представители са разделнополови растения — имат мъжки и женски „цветове“. Двуполови са били „цветовете“ само на част от живелите преди повече от 100 милиона години голосеменни растения.
Характерна черта за голяма част от тях е, че мъжките и женските „цветове“ обикновено са събрани по много заедно и образуват своеобразни „съцветия“, които се наричат шишарки. Най-често шишарките са съставени от по няколко люспи, наредени последователно по оста й. Една част от тях изпълняват само защитна роля — това са покривните люспи, а другата част са плодните люспи — по тях се развиват по една или повече семепъпки (при женските шишарки) или прашникови торбички (при мъжките шишарки). Женските шишарки са много по-едри от мъжките.
В жизнения цикъл на голосеменните растения, както и при другите висши растения, има редуване на две поколения: безполово (спорофит) и полово (гаметофит). Тук обаче е настъпила голяма промяна в половото поколение — то силно се е съкратило. Така женският гаметофит се образува в семепъпката и представлява многоклетъчна тъкан (зародишна торбичка), в която се формират женските полови елементи (архегонии). Мъжкият гаметофит се формира в поленовото зърно, където се образуват 3 или повече клетки, едната от които е мъжката размножителна клетка (антеридият).
Голосеменните са много древна растителна група. Нейните първи представители са се появили преди повече от 300 милиона години — по време на девонския период от геологичната история на нашата планета. И макар че много от тях постепенно са изчезнали от флората на Земята, голосеменните растения и до днес са широко разпространени и населяват различни по климат и размери земни територии. Те се срещат в тропичните, субтропичните, умерените и студените климатични пояси. Растат край бреговете на моретата и океаните, из равнините и предпланините, по високите планински склонове и най-високите алпийски поляни. Техен представител е проникнал дори в знойните пясъци на африканската пустиня Намиб — това е растението, чието латинско име е Welwitscbia mirabilis, И все пак царството на голосеменните и по-точно на тяхната най-богата на видове група — иглолистните, е зоната на иглолистните гори в Северното полукълбо, която обхваща пространството между 48° и 65° северна ширина. В тази зона са и безбрежните иглолистни гори, които покриват огромна площ в Русия, известна с името тайга.
Голосеменните растения в съвременния растителен свят на Земята са обединени в 11 семейства, 65 рода и около 720 вида. От тях в нашата природа се срещат 4 семейства, 6 рода и 14 вида.
Най-многобройна сред тях е групата на иглолистните. Ботаниците са установили, че сега на нашата планета растат около 560 вида иглолистни растения, разпределени в 55 рода. У нас те са само 12 вида от 5 рода.
Голосеменните растения са полезни за човека растения. Между тях са онези дървета, които са основният източник на дървен строителен материал, на смола и всичко, получавано от нея. Не са малко и видовете, които съдържат лечебни за човека вещества, използувани не само от народната, но и от официалната медицина. Тези растения са източник и на вещества, които се използуват и в парфюмерийната промишленост. А ролята на иглолистните гори, създаващи здрав и благоприятен климат за човека, е неоценима.

Обикновен смърч

Обикновеният смърч краси всички наши високи планини и е разпространен от 700 до 2200 м надм, в. Расте по богати на хумус и влажни почви, в които разпростира плитката си, на широка коренова система. В нашата природа той образува пространни и величествени гори, които само в Родопите заемат площ от около 130 000 хектара.
Обикновеният смърч се отличава с прави, стройни стволове, които на върха са увенчани с пирамидални корони, а общата му височина е обикновено от 30 до 40 м. Отделни екземпляри обаче се извисяват и до 60 м. В резервата „Парангалица“ (Рила) например е измерено дърво със ствол, висок 62 м.
Клоните на смърча са хоризонтално разперени и леко дъговидно извити нагоре. По тях са разположени многобройни къси клонки, най-често увиснали като къси гирлянди. Листата му са игловидни, наредени са гъсто по оста на клонките, поединично и последователно, и обикновено са разперени встрани. В напречен прорез листата са ромбични, а на дължина достигат 2,5 см. Дълготрайността им е от 5 до 8 години, след което започва тяхната постепенна смяна.
Обикновеният смърч е разделнополово и еднодомно растение — неговите мъжки и женски шишарки се развиват на един и същи индивид. Мъжките шишарки са дълги около 2,5 см и са разположени в пазвите на листата. Те са заобиколени от светлозелени защитни люспи, между които се развиват тичинкоподобните микроспорофили. Мъжките шишарки първоначално са червеникави, след узряването на цветния прашец стават жълти, а разсее ли се прашецът, шишарките покафеняват. Женските шишарки се развиват по върховете на миналогодишните клонки. В млада възраст те са пурпурночервени или жълтозелени, а със стареенето получават жълто-кафява до тъмнокафява багра. Женските шишарки са съставени от много плодни и покривни люспи, наредени спирално по шишарковата ос. С течение на времето те вдървеняват и никога не опадат.
През май и юни обикновеният смърч цъфти, но узряването на семената и на самите шишарки става едва през октомври. Тогава те увисват, люспите им вдървеняват и на дължина стигат до 17 см. Едва през пролетта на следващата година женските шишарки се разтварят и вече зрелите семена се разпръскват лесно и надалеч, защото имат ципесто крилце.
Обикновеният смърч има ценна дървесина, която се използва в строителството, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората му съдържа дъбилни вещества, а листата — етерично масло. От него се добива и смола. В това отношение той обаче отстъпва на бора, който е много по-смолоносен. Обикновеният смърч е чувствителен към замърсяването на въздуха и повяхването на иглите му е сигурно указание за наличието на вредни вещества.
Обикновеният смърч живее около 400 — 500 години и само в редки случаи се срещат по-стари смърчови дървета.

Източник: nauka.bg

Обща характеристика

Мнозина, които нямат специална ботаническа подготовка, наричат водорасло всяко растение, което живее постоянно във вода. Така във водорасли често се „превръщат“ не само мъхове (като фонтиналиса и речния амблистегиум), не само плаунови (като езерния шилолист) и папратови (като нежната азола и красивата салвиния) , но дори и цветни растения, като водната леща, водната чума, ръждавеца, роголистника, многолистника, водната борика, морската зостера и много други.
Когато обаче ботаниците говорят за водорасли, те нямат предвид мъховете, плауните, хвощовете и папратите, нито цветните растения, които живеят постоянно във вода. Тях ги наричат водни растения. А термина водорасли използуват само за многобройната група от фотоавтотрофно хранещи се и живеещи постоянно във водна среда растителни организми, тялото на които не е разчленено на стъбло и листа, а представлява най-често нишка или пластинка с различни размери и с различен външен вид, означавани в ботаниката под общото име талус (талом) — и оттук талусни растения, или е едноклетъчно.
Водорослите са извънредно широко разпространени по цялото земно кълбо. Те населяват не само водите на моретата и океаните, на езерата и блатата, на язовирите, на реките и потоците, но и всяка локва на нашата планета, когато водата в нея се задържа за по-дълго време. Водораслите не са пренебрегнали и сушата. Те изобилствуват в почвата и по повърхността й, заселват скалите, камъните и дърветата, които са постоянно мокри или периодично се овлажняват. Срещат се дори по горещите пясъци в пустините и върху вечните снегове около полюсите и по високите планински върхове.
Приказно богат и смайващо разнообразен е светът на водораслите. Алголозите (така се наричат ботаниците, които изучават водораслите) са открили и описали досега около 30 000 вида. Сред тях има и едноклетъчни, и постоянно живеещи в колонии, и многоклетъчни. Едни водорасли са микроскопични организми, други са с гигантски размери, превишаващи няколко десетки метра дължина. Безкрайно разнообразен е и външният им вид — ту са прости или разклонени нишки, ту лентовидни или листовидни, ту храстовидни или кораловидни, а талусът на някои изумително наподобява клонки на широколистни дървета заедно с листата и плодовете им.
Водораслите са различно обагрени. Макар че всички те имат в клетките си хлорофил, някои от тях съдържат и допълнителни пигменти, които маскират основната им зелена окраска. Затова наред с чисто тревно зелените видове ще видите и синьозелени, жълтозелени, златисти, ръждивокафяви, кафяви и червени. Това е и един от главните белези, въз основа на който алголозите обединяват водораслите в няколко самостоятелни отдела: отдел Синьозелени водорасли, отдел Зелени водорасли, отдел Кафяви водорасли, отдел Червени водорасли и т.н.
Неизмеримо голяма е ролята, която водораслите играят в живота на нашата планета. Преди всичко те са най-големият „производител“ на кислород в природата и без тяхната поява и по-нататъшното им съществуване животът на Земята никога нямаше да достигне сегашния си разцвет. Освен това водораслите са основната храна на милиарди и милиарди животински същества, които живеят във водите на езерата и реките, на моретата и океаните. Най-после, голям брой водорасли играят и ролята на „активни санитари“. Заселвайки се масово в замърсени води, те спомагат за очистването им. Това явление е известно като „самоочистване на водите“.
Водораслите имат и изключително голямо непосредствено значение за човека. Някои от морските видове се употребяват от хората като храна, други се използват в различни фуражни смески за изхранването на селскостопанските животни и като тор. Освен това водораслите са практически неизчерпаем източник на суровини за хранително-вкусовата, целулозно-хартиената, фармацевтичната и за много други клонове на съвременната промишленост.
На фона на необозримо голямата положителна роля, която водораслите играят в природата, и на огромното им непосредствено практическо значение за човека вредите, които те причиняват понякога, са нищожни. Масовото им развитие в рибарниците и язовирите например може да причини гибелта на рибите, ако сред тях има и отровни. Освен това при масовото си развитие водораслите могат да задръстят каналите и пречиствателните съоръжения, да придадат на питейната вода дъх на трева, миризма на риба или на гнило и да я направят неприятна за пиене.

Отдел Червени водорасли
(Rhodophyta)

В отдел Червени водорасли са включени около 4000 вида. Наречени са червени, защото мнозинството от тях са обагрени в червени тонове — от нежно светлочервено и розово до тъмнопурпурночервено и виолетово.
Червените водорасли в по-голямата си част са типични морски растения. Те са разпространени във всички морета и океани от Арктика до Антарктида, но за разлика от кафявите водорасли мнозинството от тях са „предпочели“ топлите южни морета и в тях се развиват най-масово.
Почти всички морски червени водорасли са типични дънни растения, но се заселват главно по скалистите и каменистите дъна, както и по кораловите рифове и подводните пристанищни съоръжения. Голям брой видове червени водорасли живеят също като епифити по „стъблата“ и „клоните“ на някои от по-едрите кафяви водорасли.
Червените водорасли растат на различна дълбочина в морето и често се спускат по-дълбоко от кафявите. Обаче най-добре се „чувствуват“ и се развиват най-масово както повечето други водорасли в дълбочините до 20 —40 м.
Около 400 вида червени водорасли са се заселили и в сладките води. Те обаче рядко са обагрени червено, мнозинството са зелени и синкавозелени, дори възкафяви. Освен това за разлика от своите морски родственици почти всички видове сладководни червени водорасли са „любители“ на студените бързотечащи води, затова най-често могат да се видят по камъните и скалните дъна на планинските потоци.
Мнозинството от червените водорасли са сравнително едри многоклетъчни растения, които на дължина стигат от няколко сантиметра до над един метър. Сред тях обаче има и едноклетъчни видове с микроскопични размери.
Изключително разнообразен е и външният вид на талуса на червените водорасли — от прост нишковиден, лентовиден и листовиден или от прост храстовиден до изумително наподобяващ по външен вид покритосеменно растение. Интересна в това отношение е кървавочервената делесерия (Delesseria sanguinea), която е широко разпространена в Атлантическия океан и в северните морета. Нейният кървавочервен талус е разчленен на клонки и продълговато елипсовидни пластинки с мрежа от жилки, които външно имитират напълно листа на покритосеменно растение.
По икономическо значение червените водорасли се нареждат непосредствено след кафявите. Те се използват като зеленчукови растения и като суровина при промишленото производство на фураж, торове, агар и други продукти.

Ивичесто Белезникава порфира

Това червено водорасло е твърде невзискателно към условията за живот. Еднакво добре се развива и в чистите, И в силно замърсените води на морето, и в тихите заливи, и по откритите му брегове. Понася също и значително опресняване на морската вода. Затова ще го намерите по скалите и камъните или по някакви други водорасли по цялото наше Черноморско крайбрежие, но винаги в най-плитките части — от 0 до 0,5 м дълбочина.
Ивичестобелезникавата порфира ще разпознаете лесно и безпогрешно по цвета и формата на талуса й. Тя е едногодишно растение. Развитието й започва през ноември и завършва през май. Талусът й е кафяво-червен до червени-кавовиолетов и е изпъстрен обикновено само от едната страна с безцветни или жълтеникаво-белезникави ивици (оттук и името на водораслото) . Той е листовидно-пластинчест с продълговато елипсовидна до широко яйцевидна форма, по краищата плитко и неправилно наделен или цял, обикновено надиплен. На дължина талусът достига от 5 до 15 см, а на ширина от 4 до 10 см и е изграден само от един слой удължени клетки. В основата той е стеснен в късо стълбче, което завършва с малък прикрепителен диск — крампон. С негова помощ талусът се закрепва по подводните скали и камъни или върху други водорасли.
В някои страни на Източна Азия различни видове порфира се използуват за храна и се смятат за особен деликатес. Затова дори ги отглеждат в специално създадени подводни градини.

Отдел Кафяви водорасли
(Phaeophyta)

Общ външен отличителен белег на водораслите, които са включени в този отдел, е жълтеникавокафявата до тъмнокафявата им багра. Затова те се наричат кафяви водорасли.
Познати са около 1400 вида кафяви водорасли. От тях само няколко се срещат в сладки води, всички останали са морски растения. Те са разпространени във всички морета и океани между Северния и Южния полюс, но най-добре растат и достигат най-големи размери в умерените и в студените им зони.
Кафявите водорасли се заселват по подводните скали и камъни на различни дълбочини, но най-масово се развиват в крайбрежната ивица — оттам, където се разбиват вълните, докъм 6 — 15 м дълбочина, и на много места образуват ту просторни „ливади“, ту безкрайни „труднопроходими храсталаци“ и „цели гори“. Морските бури и урагани обаче често ги изтръгват оттам и теченията ги отнасят далече във вътрешността на моретата и океаните. Но те не загиват. Тези от тях, които имат по талуса си въздушни мехури, бързо излизат на повърхността и ако теченията ги отнесат в тихи води, продължават да живеят като свободно плаващи растения, образувайки понякога „плаващи ливади“ върху огромни пространства. Такива струпвания се наблюдават в Саргасово море, откъдето идва и името му .
Сред кафявите водорасли няма нито един едноклетъчен вид. Всички са многоклетъчни организми. По размери те са твърде различни — от невидими или едва видими с просто око до гигантски форми, дълги до 60 м. Някои от тях с лентовидните си талуси, извиващи се като истински змии по морските вълни, в миналото често разпалвали въображението на моряците и послужили за основа на безброй легенди ,,за морски змейове и дракони“.
Изключително разнообразен е и външният вид на талуса на кафявите водорасли — от прост нишковиден, корест или лентовиден до най-сложно разчленен. Понякога той изумително наподобява ту истински храст или откъсната клонка от широколистно дърво заедно с плодовете по нея, ту цяло дърво заедно с корените, стъблото и короната му.
Значението на кафявите водорасли за живота в моретата и океаните е много голямо. Те осигуряват храна, подслон и място за размножаване на цялото крайбрежно животинско население.
Извънредно голямо е също непосредственото стопанско значение на кафявите водорасли. Те са икономически най-важната група морски растения. Известно е, че още в древни времена някои от тях били използвани от народите, които населявали крайморските страни, за храна и за приготвяне на различни лекарства, а също като фураж и тор. Такова приложение кафявите водорасли имат и до днес. Сега обаче те се използват нашироко и в промишлеността. Всъщност вече почти няма промишлен клон, в който под една или друга форма да не се използват кафявите водорасли — от производството на взривни вещества до приготвянето на сладолед.

Коленчат сцитосифон (Scytosiphon lomentaria)

Коленчатият сцитосифон е кафяво водорасло, което ще откриете по камъните и скалите в плитководната ивица на цялото наше Черноморско крайбрежие, и то главно през зимата или рано напролет, когато се развива най-масово. Разпознаването му не е трудно, дори само по някои от външните му отличителни белези, които веднага се хвърлят в очи.
Талусът на коленчатия сцитосифон е маслиненозелено-кафяв, тръбесто цилиндричен, постепенно изтъняващ към върха (външно наподобява груба нишка), неразклонен и от място на място прищъпнат или спирално завит, откъдето идва и името му — коленчат. На дължина израства до 20 см, понякога и до 30 см, но на дебелина рядко надминава 1,5 мм.
Коленчатият сцитосифон се закрепва здраво за скалите и камъните с помощта на прикрепителен диск, от който обикновено израстват многобройни нишки и образуват гъсти висящи туфи.

Отдел Зелени водорасли
(Cboloropbyta)

В отдел Зелени водорасли алголозите са обединили всички видове, които са чисто тревно зелено обагрени. Те самите обаче не знаят точно какъв е броят на всички видове зелени водорасли и само предполагат, че са между 13 000 и 20 000. Алголозите обаче със сигурност твърдят, че те са най-многобройната група сред водораслите.
Зелените водорасли са широко разпространени по целия свят, но най-често и най-масово се развиват в сладководните басейни. Те населяват блатата и езерата, потоците и реките, язовирите и каналите и всякакви други естествени и изкуствени водни басейни. Голям брой видове зелени водорасли живеят и в моретата и океаните. А не са малко и онези техни представители, които са се заселили на сушата — в почвата и по повърхността й, по кората на дърветата, по скалите и камъните, разбира се, когато са постоянно влажни до мокри или периодично се овлажняват.
Зелените водорасли са не само най-многобройните и най-широко разпространените водорасли на Земята. Те са и най-разноликите или, както се изразяват алголозите, по отношение на външно морфологичната си организация, зелените водорасли се отличават с много по-голямо разнообразие в сравнение с всички останали групи водорасли. Сред тях има едноклетъчни, ценобиални, колониални и многоклетъчни организми. Има микроскопични видове и видове, по-големи от един метър. Някои от зелените водорасли изглеждат като прости или разклонени нишки. Други са лентовидни, листовидни, мрежовидни и какви ли не още ту обикновени и невзрачни, ту с причудливи форми, които дори човек с голяма фантазия трудно може да си представи, докато не ги види.
Едни са подвижни, движат се активно с помощта на камшичета (най-често две еднакво дълги) или пасивно се носят във водата. Други са неподвижни, прикрепени, водят „заседнал“ живот по различни субстрати, включително по други растения.
Повече от 1800 вида зелени водорасли са разпространени и в нашата страна. Това са „жабуняците“ (така нашият народ нарича практически всички нишковидни зелени водорасли), които ще видите ту като нежна зелена пелена, ту като плуващи лигави повлекла във всяка по-голяма локва, във всяко блато, във всеки канал, край всяка река и поток и дори във всяко чешмяно корито.
Зелените водорасли са причина да „зеленясват“ дърветата в парковете, овощните градини и горите, влажните скали и камъни (винаги по-обилно откъм северната страна), стените на аквариумите и на стъклените съдове, в които постоянно се държи вода. От тях „зеленясва“ и водата в локвите, блатата и езерата и се превръща в зелена „боза“, когато се развият масово. Това явление е известно като „цъфтеж“ на водата.
Но може да ви се случи да видите и „кървави“ петна по постоянните снежни преспи в някоя от нашите високи планини или локва, изпълнена с „кървава“ вода, сякаш в нея се е събрала кръвта, изтекла от изклан наблизо добитък. Причина за това са пак микроскопични зелени водорасли, които са натрупали в клетките си заедно със запасните хранителни вещества и кървавочервеното багрило хематохром.

Зелените водорасли играят важна роля в природата. Те заедно с участието и на другите групи водорасли са основните производители на органични вещества и осигуряват изхранването на голяма част от водните животни. Някои видове зелени водорасли отдавна се използуват за храна и на хората.

Водна мрежа

Водната мрежа е зелено водорасло, широко разпространено из цялата страна. Ще го откриете в по-плитките застояли или бавно течащи води на различни типове изкуствени и естествени водни басейни, както чисти с пясъчно дъно, така и богати на гниещи органични остатъци с тинесто дъно. Водната мрежа започва да се развива още рано напролет и живее до късна есен.
Водната мрежа е едно от малкото сладководни зелени водорасли, което може лесно да се разпознае още на място благодарение на големите си размери и на своеобразното си устройство. Тя прилича на големи до двадесетина сантиметра (понякога и до метър) късчета от тънка като дантела мрежа, изплетена сякаш от най-фина, боядисана тревнозелена тел. Тъкмо затова ботаниците са дали на това водорасло името Hydrodictyon reticulatum, което буквално значи „мрежеста водна мрежа“.
Всъщност всеки отделен екземпляр от това водорасло представлява ценобии, който е образуван от двадесетина хиляди клетки, свързани помежду си по такъв начин, че оформят мрежа с петоъгълни до шестоъгълни отвори. Всяка стена на тези многоъгълници е отделна клетка, дълга от няколко милиметра до един сантиметър, и ясно се вижда с просто око.
Докато са млади, ценобиите на водната мрежа оформят напълно затворени мрежести торбички с продълговати или закръглени очертания. Със застаряването те се разкъсват и придобиват неправилна форма.
Новите ценобии на водната мрежа се образуват в клетките на старите ценобии. Когато се оформят напълно, те разкъсват стените на майчините клетки и заживяват самостоятелно.
Отначало ценобиите са малки, размерите им не превишават размерите на майчината клетка. Когато се оформят обаче като самостоятелни индивиди, те започват бързо да растат и скоро стигат до двадесетина и повече сантиметра дължина. Но те израстват, без да се увеличава първоначалният брой на клетките, от които са образувани, а само за сметка на уголемяването им. (За разлика от ценобиите на ценооиалните водорасли колониите на колониалните организми нарастват само за сметка на увеличаването на броя на клетките.)
Водната мрежа е интересно устроено и красиво водорасло. То лесно се отглежда в аквариуми и дълго живее в тях.

Отдел Харови водорасли
(Charophyta)

Водораслите от този отдел са наречени харови по името на неговия най-представителен род Cbara. Името на самия род е заимствувано от старогръцки език и значи радост, гордост, но не се знае във връзка с какво му е дадено.
Всички харови водорасли са бентонсни организми — живеят постоянно прикрепени към дъната на различни типове естествени и изкуствени водни басейни със застояли или бавно течащи води. Мнозинството от тях предпочитат обаче сладководните басейни с чисти и твърди (богати на варовик) води и с меки, глинести или песъчливи дъна. Има видове, които се заселват и в слабо солените континентални водни басейни, и в лагуните. Нито един от тях обаче не е навлязъл в силно солените води на моретата и океаните.
Харовите водорасли се различават рязко от останалите групи водорасли по много сложно разчленения си талус. Към дъната на водните басейни те се закрепват с помощта на тънки, силно разклонени безцветни ризоиди, а „надземните“ им части, които са зелени и растат изправени, като достигат височина най-често от няколко до петдесетина сантиметра (понякога до един метър и повече), на пръв поглед приличат по-скоро на хвощове, отколкото на водорасли. Подобно на тях те имат „главно стъбло“ с неограничен растеж (обикновено нишковидно, по-рядко около един милиметър дебело), което е начленено на дълги междувъзлия и на къси възли, в които прешленовидно са разположени многобройни по-къси и с еднаква дължина странични клонки. Самите клонки са също с членесто устройство като стъблото, но за разлика от него са с ограничен растеж подобно на листата на висшите растения, затова и тях ги наричат листа. При някои видове те имат дори „прилистници“, дълги до 2 мм.
Сходството на харовите водорасли с хвощовете е, разбира се, само външно. При тях не се развиват истински корени, стъбла и листа, а тялото им независимо от твърде сложното му диференциране е прост талус както при всички останали водорасли.
Харовите водорасли се срещат на всички континенти, с изключение на Антарктида. Те обаче са малобройна група, богатството на която се изчислява на около 300 вида, които алголозите са обединили в 2 семейства и 6 рода. Осем вида от тези своеобразни водорасли могат да се видят и в нашата страна.
Харовите водорасли нямат непосредствено практическо значение за човека. Те обаче играят важна роля в поддържането на живота във водните басейни като производители на кислород, като убежище за малките на рибите и на други дребни животни и като храна за водните птици.

Браунова хара

Брауновата хара е едно от най-широко разпространените харови водорасли в нашата страна. Нейното постоянно местожителство е в застоялите или в бавно течащите води на малко по-големите и по-дълбоки водни басейни в равнините. Тя се заселва по дъната им на дълбочина от двадесетина сантиметра докъм един метър, където често образува гъсти, бледозелени или жълтозелени до почти черни подводни „ливади“.
Брауновата хара като всички други харови водорасли външно прилича на хвощ, но е много по-нежно растение. Стъблото й е нишковидно, по-тънко от един милиметър, а на височина рядко достига повече от дванадесетина сантиметра. То не е обвито в слуз и обикновено не е инкрустирано с варовик. Инкрустираните с варовик харови водорасли са трошливи като стъклени пръчици.
Ето и другите „особени“ белези на брауновата хара. Листата й са разположени най-често по 9 — 10 във всеки прешлен и на дължина стигат до 2 см, като превишават с около 0,5 см съответното между възлие. Те са с 1 до 4 прешленесто облистени възела, най-горният от които винаги е с 2 до 3 листчета, оформящи заедно с по-дългата от тях връхна клетка 3 — 4-върха коронка.
Разгледате ли внимателно възлите на стъблото, от които излизат листата, и с просто око, но още по-ясно с обикновена джобна лупа ще видите също прилистниците (те са дълги около 1мм), образуващи еднореден венец около тях. Харите се отглеждат лесно и живеят дълго в аквариум. Те се пренасят от естествените им находища — водните басейни, в които растат, в буркан с вода. И не цели расте
ния, а само връхни части от тях, дълги няколко сантиметра. Тези части се забождат в слоя пясък (примесен с малко каква да е почва), предварително насипан на дъното на аквариума. След известно време клонките се „вкореняват“, като образуват ризоиди по заровената в пясъка част и започват бързо да растат.

Източник: nauka.bg

В съвременната флора на Земята участват едва 1000 — 1200 вида плаунови растения. Мнозинството от тях са разпространени обаче само в екваториалния пояс и в субтропичните области, докато в поясите с умерен и студен климат се срещат малък брой техни представители. В нашата страна могат да се видят само 8 вида плаунови растения. Но и в цяла Европа те не са повече от 25 вида.
Всички съвременни плаунови са многогодишни вечнозелени тревисти растения с твърде своеобразен външен вид. По-често наподобяват мъхове, отколкото някое от останалите висши растения. Те са с тънки равно или неравно виловидно разклонени и растящи в най-различно положение стъбла — изправени, полягащи, възходящи, висящи, стелещи се, пълзящи или катерещи се, високи (при растящите изправени и при висящите епифитни видове) от няколко сантиметра до 1,5 м или дълги (при стелещите се, пълзящите и катерещите се видове) до десетина метра и повече. И почти всички са дребнолистни. Листата им рядко достигат или надвишават 3,5 см дължина. Обикновено се измерват в милиметри. Те са винаги цели, ненаделени, шиловидни до ланцетни или закръглени и най-често последователно гъсто разположени или са наредени в четери реда само върху горната страна на стъблото.
Плауновите (подобно на хвощовите и папратите) са висши спорови растения. Спорите им се образуват в спорангии (те се виждат с просто око), които са разположени най-често в пазвите на специализирани листа, наречени спорофили (листата, по които не се развиват спорангии, се наричат вегетативни листа, или трофофили). Самите спорофили по форма, големина и цвят при едни от плауновите растения приличат на вегетативните листа и тогава са примесени с тях, като образуват по дължината на клоните им отделни спороносни зони. При други обаче двата вида листа се различават и тогава спорофилите са събрани само по връхните части на клонките, като образуват различно дълги (понякога до 40 см), приседнали или с дръжки, изправени или увиснали, единични или двойни спороносни класчета — стробили.
Плауновите растения играят скромна роля в съвременната растителна покривка на Земята. Скромно е и непосредственото им практическо значение.

Любопитно:
Плауновите са едни от най-древните висши растения, които сега живеят на Земята. Те са преживели обаче своя разцвет преди повече от 280 милиона години, още през каменовъгления период. Тогава много от тях били величествени дървета, които извисявали по-дебелите си от един метър колоновидни стволове до 30 и повече метра височина. До наши дни обаче са доживели потомци само на тревистите им представители, които растели в изобилие из тогавашните обширни гори, образувани от дървесните им събратя.

Обикновен плаун

В миналото спорите на някои видове от тях се използвали нашироко в пиротехниката за производството на взривни вещества, както и за създаване на светлинни ефекти при „избухване на пожари“ на театралните сцени. Днес те намират приложение в металургията за посипване на формите, в които се изливат фини детайли, а също в медицината ‘за пудрене на протритите и възпалени места по кожата на бебетата и на сърбящи и мокрещи екземи.
В по-отдавнашни времена само от народните лечители, а сега и от официалната медицина стъблата на някои видове плаунови се използуват при лекуването на страстни пушачи, на алкохолици, на очни болести, при ревматични и бъбречни болки, при нервни и храносмилателни смущения и при колики.
В някои страни плауновите се използуват и като багрени растения. С тях боядисват вълна и вълнени тъкани в трайни зелени, жълти и сини цветове.
Обикновеният плаун ще срещнете само високо горе в Западна и Средна Стара планина, Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, между 1500 и 2800 м надм.в. И не навсякъде, а само по влажните, обърнати на север скалисти места и между скалните блокове.
Преди да сте опознали обикновения плаун обаче, той няма сам да привлече с нищо вниманието ви. Стъблата му (заедно с листата те са дебели почти колкото молив) са дълги от десетина до тридесетина сантиметра. Те са пълзящи (вкоренени са само от място на място) , многократно виловидно разклонени и от тях се издигат многобройни, също виловидно разклонени, еднакво дълги клонки, високи от 5 до 15 см. Листата му са линейно-ланцетни (наподобяват игловидните листа на червената хвойна) , остри, дълги от 4 до 8 мм.

сем. Плаунови — Lycopodiaceae

Бухалчест плаун — Lycopodium clavatum L.

Многогодишно тревисто растение с пълзящо по земята стъбло,  дълго до 1 м, тънко, вилужно разклонено. От него излизат вертикално  изправени, също дихотомично разклонени клонки. Листата малки, дълга 3–5  мм, линейни, шиловидни, завършващи с бяла власинка, дълга 2–3 мм, гъсто  спирално разположени върху стъблото и клонките. Спороносните класчета  са по 1–3, линейно-цилиндрични, дълги 3–6 мм, връхни, с тънка и дълга  дръжка (1,5–15 см), по която се намират редуцира-ни и нарядко  разположени жълтеникави назъбени и разперени листчетата. Листчетата на  класчето са широко яйцевидни, назъбени, заострени 1 в основата им се  намира по един бъбрековиден спорангий.

Расте по каменливи и скални места, между хвойнови  храсталаци и в смърчови гори в Средна и Западна Стара планина, Витоша,  Рила, Западни Родопи и Пирин, между 1600 и 2200 м н. в. Спороноси юли —  септември.

В медицината се употребяват спорите (дрога Lycopodium) и надземната част (дрога Herba Lycopodii).

Иглолистен плаун – Lycopodium selago L.

Многогодишно тревисто растение с пълзящо, вилужно разклонено стъбло, с изправени разклонения, високи до 30 см, гъсто облистени. Листажа линейни до ланцетни, разположени спирално, заострени, обикновено целокрайни, рядко слабо назъбени, корави, дълги 4-8 , припокриващи се. Спорангиите бъбрековидни, разположени в пазвите на средните стъблени листа
По скални и каменливи еста и ежду скални блокове във високопланинския пояс на Средна и Западна Стара планина, Витоша, Пирин, Рила и Славянка, между 1500 и 2800 н, в. Спороноси юли – септември. Употребява се в народната медицина.

Източник: nauka.bg

Във всички човешки култури на Дървото и Гората се отделя специално място. Лесът  е територия, обградена от тайнственост. В него се случват мистериозни неща, тук  живеят загадъчни и чудни създания. Той е магически и опасен, но – и  необикновено примамлив за човека.

Автор: Илиана Т. Илиева-Дъбова

Това е един различен свят, твърде отдалечен от привичния космос на човека, от  града и селото, в които живее, от нивите и градините, които обработва.
В легендите и приказките горите се населяват от същества почти винаги настроени  заплашително – вещици, дракони, джуджета, великани, хищни животни. Те са  олицетворение на опасност, на страха пред неизвестното, който се таѝ в леса.  Според представите на славянските народи гората е обиталище на самодиви,  митични създания, които са понякога настроени благосклонно, друг път враждебно  на обикновения човек. Самодивите обитават дивите лесове и тъмните планински  усои. Те живеят под големи стари дървета.
Много често с гората и нейните мистични обитатели се свързва един особено важен  момент от живота на човека, а именно прехода от юношеството към зрелостта и  превръщането на младежа или девойката в личност отговорна и разумна. Тези  символи и знаци, обвързани с гората и нейните чеда, се появяват в епоха  твърде отдалечена от нас във времето. Това е онзи период от историята, когато  голяма част от познатия ни свят е зает от гъсти и непроходими гори. Нашите деди  е трябвало да се борят с живия организъм на леса, за да отвоюват терени за строителство  на селища или за отглеждане на земеделски култури. Във връзка с тази  непрестанна битка за отвоюване на територии, леса, неговите дървета и обитатели  се насищат със символни значения. Отношението към гората е в известна степен  двузначно. Тя се приема не само като израз на неопитомената природа, но и като  място, където човек може да намери помощ и закрила. Тя е мястото, където  определени хора с по-особен мироглед и възприемане на всемира, намират покой  или вдъхновение. За разлика от обикновения лес, свещената гора е малка по площ  територия, но е заредена с огромна енергия, изпълнена е със символи. Често  гората е приемана за знак на загадъчната и все още неопозната от юношата  женственост, която трябва да се изследва и разгадае.
Докато дивият и мрачен, трудно проходим лес е символ на човешкия страх пред  неизвестното, то малката горичка, ограничена в едно по-тясно пространство се  приема за място, което дава приют и протекция. Дъбравата, със своето лимитирано  пространство, е знак на спокойствие и сигурност. Свещената горичка в Додона, в  Епир е място на поклонение пред Зевс. Шумоленето на листата на дъбовете предава  волята на божеството. В Древен Рим е известна свещената дъбрава, разположена по  брега на езерото Неми и посветена на Диана Арисина. Там функциите на оракул са  изпълняване от горски цар, който предсказва чрез свещените дървета. Такива  горички често са убежище на бегълци, на слаби и уплашени същества – хора и  животни.
И келтите, и древните германи почитали малки дъбрави, които приемали за свещени.  В тях многобройните им богове демонстрирали волята и желанията си.
Всяко растение в гората има огромно значение за самото й съществуване.  Най-големите елементи от живия и единен организъм на гората са дърветата. Те  имат особени символни значения в съзнанието на човека. Представляват Богинята –  Майка и това се определя от техните многобройни свойства и функции – защитни,  хранителни и пр. Като част от природата, те са неразривно свързани със земята,  в която са врязали здраво корени, с въздуха, който ги обгръща, с водата, от  която черпят жизнени сили. В съзнанието на човека тази връзка се трансформира в  отношениe с небесата и вечния живот. Дървото е знак за релацията между видимия  и невидимия свят. Всяко дърво, всеки вид, символизира определени аспекти от това  отношение. Според древните елини във някои дървета живеят божества –  покровителки, които се наричат нимфи. Много почитани били дриадите, живеещи в  големите дъбове, мелиадите – в ясена, в наровите дървета също живеели нимфи.  Античните гърци вярвали, че дъщерите на Хелиос така безутешно оплаквали брат си  Фаетон, че боговете олимпийци се смилили над тяхната мъка и ги превърнали в  нимфи на тополите – хелиади.
Преклонението и респекта към дърветата е широко разпространено по целия свят. В  много култури е популярна представата за Дървото на живота. Счита се, че то се  намира в центъра на света и представлява негова ос, около която той се  изгражда. Символизира връзката между небето и земята. Неговите клони се  простират до висините и представят човешките стремежи към съвършенство.  Корените му се впиват дълбоко в земните недра и са знак за свързаността на  двата свята – този на мъртвите и този на живите. Славяните го наричали Световно  дърво, скандинавските народи – Йедразил, маите – Сейба или Йакхче, будистите –  Бодхи. Буда често е изобразяван седнал под дървото Бодхи. То е символ на  просветлението. От Средните векове са запазени мюсюлмански молитвени килимчета  със стилизирани изображения на Дървото на живота.
Дървото Йедразил, за което се смятало, че е ясен, било свещено дърво в  митологията на скандинавците. То осъществявало връзката между царството на  боговете и тъмното царство на смъртта. Неговите клони хвърляли сянка на земята,  а неговите корени я поддържали. Йедразил имал три огромни корена. Единият се  простирал в страшното владение на Нифлхейм, където змията Нидхог се храни с  телата на мъртвите. Вторият корен е в Асгард, царството на боговете, там живеят  и Норните – трите старици – Съдба, Живот и Нужда, които определят ориста на  всеки човек. Те поддържат жив Йездрагил, поливайки го с чиста вода от извора на  съдбата. Третият корен е в Хотунхейм, земята на гигантите. Под него блика  изворът на познанието. Във водите му е потопена отрязаната глава на мъдрия  Мимир, която винаги изрича чистата истина. Самият Один платил с едното си око  за правото да пие от водата на извора на прозорливостта и знанието.
Сибиряните почитали едно свещено дърво, което според тях, подобно на Йездрагил,  включва трите свята. В горния (небесния) свят обитава бога-творец Улган,  средния свят е мястото, където живеят хората и долния (подземния ) свят, където  властва Ерлик. Улган направил от пръст и скали първия мъж, а от неговите кости  и първата жена, но Ерлик им вдъхнал живот и за това жителите на Сибир него  почитат като баща на хората.
Дървото на живота е най-важният символ на мистичното учение Кабала. ”То действа като духовен ориентир, съдържащ в себе си целия космос под формата на  диаграма”.

Съгласно християнските вярвания в Едемската градина има дърво ”много желано,  защото дава знание”. Бог забранил на Адам да яде неговите плодове. Но Ева,  съблазнена от една змия (символ на злото), изкушила Адам и двамата вкусили от  забранения плод. Пред тях се разкрили тайните, които преди били недостъпни.  Така те загубили своята чистота и невинност. Когато разбрал, че те са  пристъпили волята му, Бог ”изгони Адама и постави… Херувим и пламенен меч….  за да пазят пътя към дървото на живота”. Това дърво често е наричано и Дърво  на познанието или Дърво на доброто и злото.
Символиката на дървото и преклонението пред него се съхранява в древните  религии, където ясно се откроява благоговението пред природата и силите, които  тя притежава. За древните хора гората и дърветата не само са източник на  строителен материал и дърва за огрев, но и даряващи живот същества, обиталища  на нимфи и елфи. Хората са влизали в разностранни отношения с тези създания.  Връзката между човек и дърво се осъществява и посредством изработваните от  дънери статуи на божества и светци.
Според християнските автори, Мария е била под дърво, когато Светия Дух я  благославя и чрез нея дава на света плод – Спасителя.
Античните светилища се трансформират през Средновековието. Традицията на  свещените дървета се преустройва в символизма на Дева Мария. В Германия,  например, е било разпространено преклонение пред Света Мария на Трите дъба,  Света Мария Зелена, Света Мария Липа. За кръстът се говорело като за дърво,  разпределящо благослови : „Тогава твоя клон поддържал небесен товар. В теб е  текла велика кръв. Твоят плод е сладък и приятен.“
Украсяването на коледно дърво е широко разпространено в Европа и Америка като  символ на Иисус, който изкупва човешките грехове. Украсата на клоните му се  свързва с плодовете на Райското дърво, знак е на укрепването и възраждането на  човешкия потенциал. Още от предхристиянско време е познат обичая да се гизди  вечнозелено дърво като защита от злите сили в периода от 25 декември до 6  януари. Къщите се украсяват със зелени клони и се запалват свещи за прогонване  на лошите духове. Според християнската култура свещите са олицетворение на Иисус. В българските народни песни, посветени на Коледа, е застъпен широко  мотива за ”дръвцето на млада Бога”.
Според една еврейска легенда, патриарх Авраам засаждал навсякаде, където и да  се намирал, дървета. Едно имало необикновената способност да познава дали  застаналия под сянката му е идолопоклонник или се покланя на истинския Бог.  Когато под дървото се спирал служител на идолите, то вдигало клоните си високо  и сянката му се отдръпвала. Авраам не се отвръщал от този човек, а напротив, стараел  се да го привлече към истинската религия. След като Адам и Ева с необмисленото  си поведение причинили беди на цялото човечество чрез плода на забраненото  дърво, патриарх Авраам върнал на света здравето чрез Целебното дърво. Легендата  за това растение от Стария Завет в християнската символика се е трансформирала  в идеята за кръста и възприемането му като дърво.
Западноевропейската средновековна скулптура използва мотива на кръста-дърво,  който запазва символната връзка на възкресението с дървото. Символиката в този  случай е отчетлива: листата на дървото опадат и то заспива зимен сън, след  което отново се възражда и раззеленява.
В раннохристиянски текстове се говори за индийското дърво перидексион, чиито  вкусни плодове ядели гълъби, докато в същото време змиите не можели да се  приближават до него и отбягвали сянката му. В един разказ за Христос се  говори за ”истинското дърво на живота”, от чиито плодове се хранят  праведниците, до него не може да се доближи дявола. През Средновековието на това дърво се приписва способността да закриля от дракони. ”Небесният плод на дървто на мъдростта на Светия Дух, който човека получи чрез тайнствата”.
Сред православните народи са широко разпространени множество легенди за мъртви  дървета или клони, които се раззеленяват в знак на Божията воля. Типичен пример  е легендата за наближаването края на турското царство, разпространена в  търновския регион. Според това предание, когато сред българското население се  разнесла мълвата за скорошно освобождение, един турски големец забил запалена  главня в земята и казал, че българско царство ще настапи когато овъгленото  дърво се раззелини. Не след дълго време обаче търновци видяли, че главнята не  само покарала, но и израснала като голямо и красиво дърво, което до ден  днешен показват с гордост на гостите на града.
В ислямската традиция се говори за дървото Заккум, чиито листа и плодове били  храна за грешниците и злодеите. Горчивите овощия и бодливите клони измъчват  осъдените на вечни мъки. Напротив, райските градини били пълни с даващи сянка  дървета с вкусни плодове. Друго специално дърво в мюсюлманската култура е  космическото дърво, чийто листа били изписани с имената на всички хора. Листата  му падат, следвайки волята на Бог и се събират от Асраил, ангела на смъртта,  който прибира душите на мъртвите.

Дъб

Сред дърветата дъбът изпъква ярко зареден с голяма знакова сила. Притежава  твърда дървесина и поради това растението се приема като символ на безсмъртието  и вечността. Дъбът е свещено дърво в културите на много народи. Символизира  майката-земя. В Древна Гърция е дървото на Хера и на Зевс. Дъбът често е  улучван от мълнии и затова се вярва, че по време на буря не бива да се стои под  дървото. Тази връзка между дъба и мълнията намира израз в символиката – той е  приеман за знак на Зевс (Юпитер), който е господар на богове и хора и разполага  с най-мощното оръжие – мълнията. Според елините желанията си богът гръмовержец  съобщавал на хората чрез оракула си в Додона, разположен сред дъбова горичка.  Шумоленето на листата оповестявало волята на Зевс. Жреците на бога поставяли в  изворите листа на дъб, когато се молели за дъжд. Когато зевсовия син Еак  потърсил помощта на божествения си баща, той се намирал под клоните на могъщ  дъб, посветен на царя на Олимп. Зевс дал отговор на молбите на сина си чрез  знамение: блеснала светкавица и без да има вятър в клоните на дървото, листата  му зашумели.
Елините разказвали и една друга легенда, в която на дъба е отредено специално  място. Боговете се разгневили страшно на бесните менади, които убили сладкогласния  певец Орфей и ги превърнали в дъбове. Но наказанието не свършило до тук. В  продължение на много години свирепи ветрове брулели клоните им, гръмотевици  разтърсвали дънерите им и през цялото време изтерзаните им тела звъняли с гласа  на Орфеевата лира, докато изсъхнали и станали на прах. И в този случай дъбът  символизира божествената същост и е знак за могъщество.
В Древен Рим на брега на езерото Неми е имало свещен дъб, посветен на Юпитер.  Короната от листа на дъб е атрубут на управителите на Древна Италия.
Дъбът е свещено дърво и за келтите. Върху него вирее имел; и двете растения  друидите използвали в различни ритуали. Преди да направят предсказанията си,  жреците ядяли жълъди, за да добият пророческа мощ.
Най-свещеното дърво за славяните е дъбът. Според представите им, Вселената е  едно огромно дъбово дърво. То е атрибут на славянския бог Перун, повелител на  гръмотевиците и мълниите, който е разрушител и възмездител, но и справедлив  съдник и благодетел. Българите питаят дълбоко уважение към дъба. Бъдникът,  запалван през коледната нощ е от дъбово дърво. Неговата пепел и остатаците от  главните имат магическа и предпазна сила както за обитателите на дома, така и  за животните, и за посевите. Дъбът се смята за мощно защитно средство срещу зли  влияния. Символ е на здраве, късмет и плодовитост. Кората на дървото се  използва за лечение на различни заболявания.
Дъбът е почитен и от древните германи. Често техните събрания и тържества се  провеждали под сенките на тези дървета. Дъбът е атрибут на бог Тор, аналогичен  на Перкунас, бог на гръмотевиците на древните латвийци 9.
Като плод на дъба, жълъдът е символ на продължаващия живот. Приема се за белег  на плодородието и безсмъртието. Символ е на мъжката сексуална сила и е  оприличаван на полов орган, затова често се носел като амулет. Скандинавските  народи считат и жълъда за атрибут на бога Тор.
Според населението от гръко-римския културен ареал, тези дървета са обитавани  от особен вид нимфи, наричани дриади. Смятало се, че листата на дъба предпазват  от нападение на лъвове, а пепелта от дървесината му защитава посевите от  болестта житна главня. Тояги, направени от растението, забити в селското бунище  прогонват змиите.
В Китай е символ на сила и устойчивост – под напора на вятъра дъбът се огъва,  но не се счупва. В Антична Япония е известен бог на дъба.
Според Светото писание Господ се явил на праотеца Авраам в дъбовата горичка  Море. Под сянката на Мамврийския дъб Авраам приел Бог и два ангела, които му се  явили като странници 1.
За християните това дърво е белег на душевната устойчивост на Христос. Свързва  се с постоянство в решенията и упоритост при постигане на целите.
За юдеите дъбът е израз на божественото присъствие.

Бук

Това е дърво, посветено на богинята Кибела в Близкия Изток и на Рея, майката на  Зевс в Древна Елада. Във връзка с това символизира благополучие, божественост и  безсмъртие. Но букът е атрибут и на Хадес – покровителя на подземното царство и  поради тази причина се приема и като дърво на мъртвите. Заради кожестите му  листа и кора се смята за знак на устойчивост. В Древен Рим през класическата  епоха, Юпитер, също както и Зевс в Древна Гърция, се приема като бог, чийто  символ е дъба. Но е почетен и с една свещена букова гора, която се намирала на  хълма Есквилин. Във връзка с това бил разпространен и култа към Юпитер  Фагуталис (бук). В Тускулум също имало свещена букова гора, но тя била  посветена на богинята на Луната и лова, Диана 8.
Келтите смятали, че букът е дърво, отличаващо се с голяма хубост и във връзка с  това виждане той е символ и на красота. По склоновете на Пиренеите във Франция  имало многобройни олтари, посветени на келтския бог Фагус, чийто атрибут е  бука.
По време на желязната епоха, германите гадаели за бъдещето с помощта на руни,  изработени върху букови тояги или – чрез малки таблички, направени от букова  дървесина. Въпреки, че запазените до наши дни талисмани са от тис, има  сведения, че амулети били изработвани и от други видове дървесина в зависимост  от географските райони, предпочитанията на интерпретация на руните и от типа  въпроси, на които се търси отговор. За тази цел бука бил често използван. Като  алтернатива на пергаментовите свитъци, хората започнали да зашиват една за  друга мъничките таблички от буково дърво, върху които пишели и така се появила  нова форма на излагане на знанието – книгата 8. Това обяснява защо в някои  езици думата съответстваща на ”книга” има корен, който означава ”бук”. Така  например в англо-саксонския имаме bok (бук) и bec (книга); в съвремения немски  език: buche (бук) и buche (книга); в шведския: bok (бук) и bok (книга)8. Като  дърво, което е ”отворило” вратите на хората към знанието, може да се каже, че  бука се слива с Дървото на познанието 8.
Във Вествалия през XVIII век било разпространено суеверието, че бебетата  излизат от счупените клони на бук и от това място при родителите ги занася  щъркел.
Дръжката на чука на масоните се изработва от бук.
Днес това дърво е емблема на Дания.

Орех

Още от дълбока древност е разпространено вярването, че сянката на ореха е  неблаготворна и крие опасност от разболяване, ако човек заспи под нея.  Римляните били убедени, че тя е вредна и за растенията. Действително, сянката  на ореховото дърво е много плътна, което се дължи на голямата му корона и  широките му гъсто разположени листа, непропускащи слънчевите лъчи. Вярва се, че  привлича мълниите.
В Древен Рим това растение е приемано за знак на женската сексуалност и е  символ на плодовитост, по време на сватба се подарявали орехи.
Като хранилище на мистериозни богатства се представя плода на дървото в много  приказки и легенди. Той е особено важен символ, защото събира обилно и могъщо  съдържимо, добре скрито зад твърда обвивка. Древните евреи сравняват свещените  книги с ореховия плод.
Свети Августин изразява становището, че ореха възпроизвежда три субстанции:  меката месеста част на обвивката, ”костите” на черупката и на душата. Обвивката  е също платта Христова с горчивото страдание; черупката – дървесината на  кръста; мозъкa – сладката вътрешност на божественото освобождаване, която храни  и която посредством своето масло твори светлина5.
Орехът е приеман и за символ на мъдрост, защото ядката много наподобява формата  на мозък. Във Франция се смята, че в година, в която има богат добив на орехи,  ще се родят и много деца.
Според българските народни вярвания, на Спасовден орехови клони се носят на  гробищата или в църквата, за да се осигури покой на мъртвите в отвъдния свят и  да им пазят сянка, защото се смята, че душите им обикалят света на живите 40  дни след Великден.

Бор

Борът е дърво, посветено на Кибела (вав Фригия), на Рея (в Древна Елада) и на  Рея и Опс, богинята на посевите (в Древен Рим). Свързва се с безсмъртието и е  атрибут на божествата покровители на природата, животните, горите и планините.  Според митологията Атис бил превърнат в бор. Този необикновено красив момък бил  любим на богиня Кибела. Управлявал нейната колесница теглена от лъвове. От  любов към богинята Атис полудял и се самокастрирал. Покрусената Кибела го  превърнала в строен бор. Атрибут е на Дионисий (Бакхус), на Юпитер, Венера и  Диана у древните римляни.
В източните култури това дърво е знак на живота и плодородието. Високо се цени  като символ на дълголетие и носител на продължително щастие. Заради  вечнозелените си иглички и устойчивостта срещу вятара, в Япония борът е символ  на силата на характера и жизнеността. В Китай се приема за знак на твърдост и  устойчивост, защото през студените зими бора не губи зелените си листа. Двойно  разположените иглички на това дърво са считани за символ на разбирателството в  съпружеските двойки и за дуализма на тяхното съществуване. Китайската култура  питае дълбоко уважение към старите борови дървета. Смята се, че носят  спокойствие и възвишеност на духа, както и творческо вдъхновение.

Кедър

Кедърът е дърво, което вирее в страните от Средиземноморието и е високо ценено  още от древността. В Египет, територия бедна на дървесина, бил доставян кедров  материал от Ливан. Дървесината на растението била много търсена не само заради  твърдостта и ценната си смола, но и заради приятния и траен аромат. Египтяните  използвали кедъра за направата на кораби, мебели, саркофази, дръжки на оръжия и  разнообразни домакински съдове.
Древните евреи също високо ценели това дърво, използвали го широко в  строителството и дърводелството. Цар Соломон вложил кедрово дърво при  строителството на Храма в Ерусалим. В древността се смятатало, че това дърво не  гние.
Многократно качествата на кедъра се изтъкват в Светото писание. Първите  християнски водачи препоръчвали при строеж на къща страничните греди да бъдат  от кедър, защото той ще предпази душите на обитателите от развала. Патриарх  Кирил от Александрия /412-444/ сравнява дървесината на кедъра с тялото Христово  като нетленно 5.

Тис

Тисът е дърво, което символизира както живота, така – и смъртта. Това  двойствено възприемане на растението се дължи на способността му да се  самовъзстановява от разрушен дънер. Листата му са вечнозелени и дълголетието му  е забележително, което обяснява приемането на тиса през Античността за символ  на безсмъртието. Като израз на вярата в живота след смъртта това дърво се  засажда, заедно с други растения със зелени листа в гробища. Токсичността на  неговите семена е позната от дълбока древност. Отровата, извлечена от тиса  парализира сърдечната дейност. В Античността кантабрите и астурианците, са  употребявали отрова, приготвена от тис, която използвали когато попадали във  вражески плен. Това дърво се свързва с траура. За населението на Иберийския  полуостров тисът е свещено дърво. В дълбока древност е било използвано при  различни религиозни церемонии при посвещаването на младите бойци във войнската  среда и задължения. В традициите и културата на античните астурианци това дърво  символизира неразрушимата връзка между хората и земята. Белег е на  неразривността между минало и настояще. И днес съществува обичай в Деня на Вси  светии на гробовете на мъртвите да се занасят клонки от тис. Те ще водят  покойниците в света на сенките. В Испания това растение твърде често се среща в  дворовете на църквите, гробищата и около многоброините усамотени параклиси.  Като символ на смъртта и отвъдното тисови клонки се използват в различни  ритуали, свързани с празника на лятното слънцестоене Сан Хуан. На прозорците и  вратите на къщите се поставят тисови вейки.
Келтите намазвали със сок от тисово семе върховете на стрелите си преди да  влязат в сражение.
През Средновековието обичайно ниските прослойки от населението са се струпвали  на места, където растат тисове. С клони от това дърво са украсявани и местата  на общите събрания като белег на мистерия и свещеност, като знак за  увековечаване на обещанията и спазване на взетите решения.
Високите качества на дървесината на тиса определя и нейното широко използване  за направата на различни предмети. Ако семената на тиса са отровни, то това не  се отнася за тяхната обвивка, която е храна за много птици, които допринасят за  размножаването на растението.
Германците изработвали от тис защитни амулети за деца, обичай запазил се много  дълго време.

Кипарис

То е амбивалентно растение: символ е както на подземния свят, така и на  жизненост и сексуална сила. Кипарисът е значим религиозен символ, отнасян  първоначално към плодородието и здравето, а по-късно към света на мъртвите и  култа към подземния свят.
В Античността сред гръко-римския свят кипариса е символ и атрибут на  Кронос/Хронос (Сатурн), по-късно – на Асклепий (Ескулап) под формата на наподобяваща  пламък чаша. Едновременно с това е и атрибут на множество женски божества –  Кибела, Персефона, Афродита, Артемида, Хера, Атина, Евринома, дъщеря на великия  Океан. Елините разказват две легенди за появата на кипариса. Дъщерите на цар Егеокал от Орхомен били превърнати в киприси от боговете. Другата  легенда свързва растението с един прекрасен момък, младия царски син Кипарис,  приятел на бог Аполон, който много обичал един чуден елен. По невнимание обаче  по време на лов момакът убил любимеца си и тъгата му била толкова голяма, че  помолил Аполон да му разреши да скърби вечно. Богът го превърнал в дърво. В  Древен Рим кипарисът е атрибут на Плутон, бога на подземното царство. На  гробовете на мъртвите посаждали кипариси.
В Китай кипариса се смята за белег на смъртта, но също така и за алегория на  женствеността.
В предхристиянската епоха много идоли са изработени от дървесината на кипариса.
Кипарисовото дърво се засажда в християнски гробища като знак на надеждата в  отвъдното и е изобразявано върху саркофази. Това дърво с вечнозелени листа и  дълъг живот, със своята твърда дървесина, е също и символ на дълголетие.  Предвид на това изображения на кипарис намират място в картини, представящи  Рая.
През Средновековието това дърво се засажда около гробници. Счита се, че  притежава способност да отблъсква вредни магьоснически влияния. Смята се, че  разположените по-ниско клони и семената на растението предпазват от предмети,  които могат да причинят болка.

Липа

Това дърво, широко разпространено в Северното полукълбо, е високо ценено в  средите на германските народи. То символизира дълголетието на селската общност  и предоставя сянката си на местата за събрания на общината. Липата е  отличителен символ на местната съдебна власт. В епохата на древните германи е  приемано за свещено дърво и е свързано с богиня Фрея, много почитаната  покровителка на плодородието, любовта и войната. Символизира женствеността и  красотата. Знак е на радост. Германските народи считат, че липата притежава  силата да отблъсква болестите и заразите. В миналото се е вярвало, че дори при  контакти със заразно болни хора, носещия липово клонче или липов цвят чoвeк не  може да се разболее, защото растението го предпазва. Смята се,че защитава от  гръмотевици.
В земите на славяните това дърво е дълбоко почитано заради меда, кото пчелите  извличат от неговия цвят. Цветовете на липата са оприличавани на уста, поради  тяхното разположение спрямо листата на дървото. Смятано е за ”топло” и  магическо растение, което дарява младост и ведрост. Вярва се, че ако човек заспи  под клоните на липово дърво, лицето му ще стане свежо като листата на липата.
През Средновековието върху печата на град Линдау са изобразени стилизирани  липови листа, наподобяващи сърца. В хералдиката е познато изображението на  кръст, образуван от липови цветове. Фигурата се образува от ръце, завършващи с  липови цветове, които имат формата на сърце. Често изображениетo на липов кръст  или двойка от клоните на растението е използвано върху войнишки шлемове в  Тюрингия и Хесе 5.

Мирта

В Древен Египет миртата носи хубав късмет на влюбените и е символ на богиня  Хатор, господарка на звездите и съдбата, на изкуствата, на любовта и танците.
В Древна Гърция това растение е посветено на Афродита и олицетворява любовта и  красотата. Също е и един от атрибутите на бога на виното и веселието Дионисий.  Миртата е знак на добър късмет и символ на дълъг живот. Приема се за емблема на  щастието и мира. Тя се счита за божестено и свещено растение. Сънуването на  мирта се смята за сигнал за бъдещи успехи и просперитет. В Англия украсяват с  мирта букетите на годениците и младоженките.

Лавър

Лавърът (дафиново дърво) е храст или дърво и в средиземноморските територии има  свещен характер. За древните гърци и римляните лавърът е знака на безсмъртието  и победата – духовна или физическа. Листата му са олицетворение на поезията и  превъзходството на науките и изкуствата. Смята се, че отблъсква гръмотевиците.  Посветен е на бог Аполон, който обикнал нимфата Дафне, но тя не му отговорила  със взаимност. В стремежа си да избяга от преследващия я Аполон, нимфата се  превърнала във дърво – лавър. Богът стрелометец отредил листата на това  растение да са вечно зелени. С помоща на дафиново дърво в светилището на бога в  Делфи се пророкувало и с него се изваршват религиозните очиствания след проливане  волно или неволно на кръв, т.е. след убийство. Този ритуал се извършва след  унищожаването на змията-дракон Питон от Аполон и след убийството на  Клитемнестра от родния й син Орест, който също е очистен от пролятата крав.  Лаврова горичка обграждала светилището в Делфи. Жрицата на оракула Пития  пророкувала като дъвчела дафинови листа и повдигала украсения с клонки от  растението триножник.
Лавърът е свещен атрибут заедно с бръшляна и на бога на виното и веселието  Дионисий.
В Древен Рим дафиновото дърво е символ на Юпитер. Знак е на мира, който се  установява след триумфа над враговете. Вестоносците на победата и  армиите-победителки се окичвали с лаврови клонки, които се пазели заедно с  изображенията на Юпитер. При извършване на жертвоприношение се изгаряли клонки  от това растение. Когато те пръскали силно искри и пращяли, се смятало за знак  от божеството, че молбите са чути и желанието ще бъде изпълнено. Като  алегорична фигура се представя чрез богинята на победата Нике, под формата на  корона от лавър, която тя поставя върху главата на героя.
Ранното християнство обръща голямо внимание на лавъра и го цени високо. Приема  го за символ на новия живот чрез Христовото изкупление.
За лавъра се смята, че притежава големи лечебни свойства и може да лекува както  тялото, така и душата, преминала през тежки психични изпитания.

Акация

Това дърво със своите бели и червени цветове е смятано за свещено от древните  египтяни. Според митологията, под акация са родени египетските богове. Тя  символизира раждането и смъртта. Когато Сет убива Озирис, поставя парчетата от  нарязаното му тяло в ковчег от акация и го хвърля в Нил. Изида тръгва да търси  мъртвия си съпруг и пътува по великата река в лодка, изработена от акациево  дърво 7.
Поради твърдата си дървесина и дълъг живот, това растение е символ на победата  на живота над смъртта. Счита се за знак на плодовитостта както на жената, така  и на мъжа.
И за древните евреи акацията е свещено дърво – от нейната дървесина бил  изграден Храмът в Ерусалим от архитекта майстор Хирам Абиф. Легендата разказва,  че той е убит от тримата си завистливи чираци и е погребан под клоните на  акация.
Според арабите, акацията е символ на любовта. Това дърво е и един от символите на франкмасоните. Европейските народи считат акацията за символ на безсмъртието.

Палма

В сухите райони на южното Средиземноморие палмата е приемана за свещено  растение. Древните египтяни посвещават палмата на бога на слънцето сияйния Ра.  За тях тя е божествено растение, символ на плодородие и богат урожай.  Едновременно с това древните египтяни отнасяли растението към две могащи богини  – Хатор, покровителка на небесата, наричана ”господарка на финиковата палма” и  на Маскхет. Палмови клонки са атрибут на богинята Маскхет, покровителка на  родилките и майките в Древен Египет. Плочки с такъв символ са държали в ръце по  време на раждане египтянките, вярвайки, че това ще облекчи болките и ще ускори  раждането 7.
В Близкия и Средния Изток приемат палмата за дърво на живота. Асирийският бог  на слънцето Асур, изобразяван като крилат слънчев диск, много често е  представян върху кичура на палма.
В Древна Гърция палмовота дърво се асоцийра със Слънцето и е знак на  Хелиос-Аполон. Едновременно с това е свързано и с богинята на победата Нике  (Виктория в Древен Рим), която често е изобразявана държаща палмови клони.
Стройното изправено стебло на дървото се възприема като знак на триумфа и  възраждането. Такова е разбирането за символното значение на това растение в  християнската традиция и то се свързва с ”палмата на победата” на мъчениците за  вярата и с разцъфналата палма от Рая. Изображението на този символ, възникнал в  раннохристиянската епоха, често е съчетаван със стилизирани лилии и лозови  филизи, които насищат (в случая) допълнително знаковото послание. С палмови  клонки и възгласи ”Осанна” е приветствано влизането на Спасителя в Йерусалим.

Върба

Както много други символи, чието значение през класическата Античност в Европа  и Източна Азия се различават по своето съдържание, така и върбата символизира  твърде различни неща във всеки един от тези региони. В Средиземноморието тя е  знак на целомъдрието, защото се мислело, че растението отделя семената си преди  да съзре и следователно е стерилно сексуално. Смятало се, че в него има  вещество, което поддтиква към въздържание и ако се погълне тази материя, това  ще доведе до сдържаност на любовните желания.
През Античността върбата се посреща твърде противоречиво и затова е и атрубут  на бог Асклепий (Ескулап), покровител на лекарите. Запазени са сведения за  интересен обичай в Атина – на празника на плодородието жените поставяли в  брачните си легла клонки от върба, за да ги предпазват от змии. Жреците на  Асклепий се занимавали с лекуване на стерилитет. С върбова кора лекували и  ревматизъм.
В източните общества тя символизира пролетта, деликатността и нежността 8. В  Древен Китай това дърво е един ясен и много силен символ на еротиката и  пролетта. Растението е пряко свързвано с женското начало. Наричали хетерите  ”върбов цвят”. Женските принадлежности за разкрасяване са наричани с името на  растението; веждите на красавиците са сравнявани с елегантните движения на  върбовите листа; окосмяването на пубиса се нарича ”тъмната сянка под върбите”,  младите момичета се наричат ”нежна върба”, ”свеж цвят”. Древните китайци  използвали клоните на дървото за защита срещу демони. Когато чиновниците  заминавали за провинцията, за да изпълнят служебните си задължения, техните  приятели ги изпращали окичени с върбови клонки.
Клоните на върбата са символ на мъдрост. През Средновековието на това дърво се  гледа като на източник на лечебни сили. В християнската традиция е символ на  мир, замества палмата по време на празника Цветница, който по тази причина носи  още и името Връбница. Върбовите клонки, които се използват по време на празника  се окачват на вратите на къщите, за да изпълнят протекционистична функция – да  ги защитят от зли влияния и да се избегнат мълниите и гръмотевиците.
Западният свят свързва върбата със смъртта и траура. Заради наведените си клони  върбата е приемана за дърво на меланхолията и скъбта. По тази причина се смята  за символ на смъртта и се засажда в гробища. Върбата още се свързва се с  магьосничеството и любовната сполука – човек, който заспи под клоните на  върбово дърво ще успее да очарова избраника на сърцето си, ако още не е признал  чувствата си. В Галисия и Астурия се мисли, че с лико от върба се привързват  метлите на вещиците.
Според българската народна традиция върбата отъждествява женствеността,  гъвкавостта на поведението и адаптивността, за което свидетелствува и народната  мъдрост: ”Жената е като върбата – където я посадиш, там никне:” Тя е тясно  свързана с обичая Лазаруване и с неговите основни елементи.

Самодивски чимшир

За древните келти това растение било свещено. Приписвали му мощни защитни сили.  Смята ли, че привлича добрия късмет и повишава сексуалните способности на мъжа. Младите момичета носели кесийки с листа и изсушени плодове на растението,  защото мислели, че така ще привлекат избраника си. Смятали, че ако засадят  самодивски чемшир близо до къщата, растението ще я защити от лош късмет. Друидите го използвали в слънчевите зимни ритуали (дн. Коледа), за да привлича  благополучие и сполука.
В средата на месец декември древните римляни празнували Сатурналиите и се  окичвали с клоните на самодивския чимшир. Това растение е приемано за знак на  зрелите жени.
Според християнската традиция това дърво е белег на мъченичеството на Христос –  растението се отъждествява с трънения венец заради буйните си листенца и  червени шушулки, които символизират кръвта Господня.

Бреза

Брезата е символ на пролетното равноденствие, защото се смята, че издигайки  своето стройно стебло, обещава достигане на духовно просветление и равновесие.  Това дърво е свещено за древните келти, които го използвали като защитно  средство срещу злите сили. Приемали го за символ на чистота и протекция. Много  често това растение е използвано при направата на различни магически отвари и  заклинания.
Скандинавците свързват това дърво с детеродната функция на жената и с  майчинството. То е носител на здраве и добър късмет. Знак е на благоговение.  Смята се, че магическите му сили могат да помирят врагове и да укрепят  приятелство. Брезата се смята за протектор на влюбените.
Брезата е свещено дърво и за древните финландци. Според тях то е символ на  надеждата и продължаващия живот. В легендата за сътворението на света се  разказва, че когато дърветата станали толкова много, че оформили гори,  Вианамоинен взел брадва и изсякал голяма част от тях, за да засее ечемик, но  оставил една бреза, на която да кацат птиците9.
Индианците алгонкино в Северна Америка приемат брезата за свещено растение.  Племената още от стари времена използвали дървесината ѝ за построяване на лодки  и за изработване на домакински съдове. Те разказват, че когато Глоскап,  господар на хора и животни, стрелял със стрелите си срещу брезите, от кората на  дърветата се откъсвали парчета. Точто от тези брезови корички се създали  хората9.
През Средновековието с нейните клонки се прогонват лошите духове и влияния.  Когато се мислило, че определен човек е обсебен от Дявола, тялото му се удряло  с брезови клони.
В Астурия и Галисия се смята, че метлите на вещиците са направени от клони на  бреза.
Славяните считат брезата за дърво-защитник на здравето на човека и на спокойния  сън. Тя е емблема на Русия и е символ на руската душа, често я наричат  животворно растение. Това не е случайно – на територията на Русия брезата е  най-разпространеното широколистно дърво.

Кестен

Древните гърци почитали кестена като свещено дърво, посветено на Зевс. Думата  кестен произлиза от името на един град в Тесалия – Кастанис, където се  отглеждало това дърво. Независимо от това, през класическата епоха кестена бил  наричан ”жълъд на Сардис”, алюзия със столицата на Древна Лидия (дн. Източна  Турция), от където произхожда. В течение на времето кестените започнали да се  наричат ”жълъди на Зевс”8.
Древните китайци вярвали, че кестена е дом на западните богове.
В християнският символизъм, това растение представя божествеността,  целомъдрието и победата над изкушението.
Във Франция съществува обичай изображенията на светците да се поставят върху  подложки, изработени от кестеново дърво.
В Испания това дърво се свързва с вълшебството на любовта и приготвянето на  любовни магии. Символ е на добрия късмет и сполуката. Според традицията в  навечерието на 1 ноември се приготвят сладкиши от кестеново брашно. В някои  части на страната се празнува ”Кастаняда” (Каталуня) или се оставят печени  кестени за отсъстващите от дома (Галисия и Астуря).

Бъз

Подобно на тиса, бъзът е амбивалентно дърво или храст.
Келтите вярвали, че в бъзовите дървета се обитават от феи – много капризни и  своенравни същества, които могат както да навредят на човек, така и да му  помогнат. Смятали, че бъза може да предизвика злини, но също така и да ги  отблъсне. Друидите ползвали растението и за лечебни цели.
В източните части на Астурия се поставя във всички празни части на дома и се  смята, че това предпазва от зле настроени вещици и други зли сили. Мисли се, че  ако остане незапалнено с бъз място, лошия късмет ще се настани там и жените ще  чупят много домакински съдове в продължение на една цяла година. Да се пали и  изгаря дървесината на това растение е крайно опасно според астурианците, защото  черния пушек, който се отделя, може да привлече призраци и дяволи.
Но бъзът е и дърво на смъртта. Смята се, че Юда Искариотски се обесва на такова  дърво и кръста, на който е разпнат Иисус също е от бъз.

Ясен

Ясенът е ”много” езическо дърво, което малко се приема от християните, смята  се, че е обиталище на демони. Използван е за лекуване на рани, а от дървесината  му се изработвали амулети за предпазване от задушаване. Считало се, че  отблъсква мълниите при буря. В древността се вярвало, че това дърво  предразполага и подпомага ясновидството. Това е едно ясно определено мъжко  дърво.
Ясенът е дълбоко уважаван от древните гърци. За тях това е едно растение много  тясно свързано с войната, която е била част от ежедневието им. От ясен се  изработвали дръжките на копията на бойците. Според елините, ясена се обитава,  подобно на други растения, от определен вид нимфи, наречени мелиади, които са  войствени и безпощадни. Те, заедно с гигантите се създават от кръвта на Уран.  Преди Зевс да скрие огъня от хората, човеците свободно можели да го ползват,  защото ”огънят на Зевс, огънят от мълнията, често се намирал по върховете на  ясените, откъдето хората можели просто да си го вземат”2. Като подарък за  сватбата си Пелей, бащата на Ахил, получва наред с други ценности и ясеново  копие.
В скандинавската митология на това дърво се отдава заслужено внимание. Боговете  сътворили първите хора – Аск и Ембла от дънера на ясен. Това дърво за  скандинавците било свещено. Могъщият Йедразил, Дървото на живота представлявал  огромен ясен.

Дрян

В българската култура дрянът е едно много специално дърво. То се счита за  вълшебно, носител е на надежда за здраве, дълъг живот и добър късмет. Смята  се,че дрянът цъфти най-рано, но плодовете му узряват най-късно. Той е символ на  дълголетие, което се свързва с особено тежката му жилава и здрава дървесина.  Присъства в много обичаи, като се използва за гадаения и наричания. От дрян се  изработват и сурвачките, с които се сурваква за здраве, богат урожай и дълъг  живот. Той символизира Дървото на живота.

Библиография:
Библия, С., Изд. Св. Синод, 1992
Вернан, Жан-Пиер. Старогръцки богове. Всемирът, боговете, хората. Лик, 2001
Кун, Н. Старогръцки легенди и митове, С, Наука и изкуство, 1979
Сасон, Г., Ст. Уейнстий. Едно желание може да промени вашия живот. Кибела, 2007
Biederman, Hans. Diccionario de sнmbolos (con mбs de 600 ilustraciones).  Paidуs, Barcelona, 1993
Bruce-Mitford, Mirand. El libro ilustrado de Signos y sнmbolos. Miles se signos  y sнmbolos se todo el mundo, Blume, B., 1997
El principio se la civilizaciуn. Gran Historia Universal, Ediciones Folio,  Barcelona, 2006
Hageneder, Fred. La sabidurнa de los бrboles, Blume, B., 2006
Philip, Neil. El libro ilustrado de los mitos, cuentos y leyendas de todo el  mundo, Barcelona., Ediciones B, S.A., 1995
www.liternet.bg. Българско народно творчество. Том V, Обредни песни. Под ред.  на М. Арнаудов, Хр. Вакарелски
www.liternet.bg. Българско народно творчество. Том ВVI, Любовни песни. Под ред.  на Д. Осинин, Ив. Бунин.
www.liternet.bg. Българско народно творчество. Том XI, Народни предания и  легенди. Под ред на Цв. Романска и Е. Огнянова
www.bulgarian-orthodox-church.org
www.filosof.historic.ru. Электронная библиотека по философии
www.mirslovarei.com. Философский словарь
www.monografias.com.Lili, Medina Z. Signos, sнmbolos y seсales
www.monografias.com. Tuxtla Gutiйrrez, Chiapas. Cultura Egipcia
www.telecable.es . Plantas mбgicas

Източник: nauka.bg