Автор: Ирина Цветанова

Хомосексуалиста е въпрос които се разглежда свободно от началото на 20 век , а съществува под различни форми както поведенчески така и болестни състояния в следствие от подтискане на сексуални потребности,( които се получават от прекалена социална желателност и надрастващ нормалното Свръх Аз), през цялата човешка история. Множество фактори могат да окажат влияние върху половата ориентираност на децата и следващото полово развитие до напълно оформен полов и сексуално ориентиран индивид.

Теорията на Зигмунд Фройд за детската сексуалност ни дава много отговори на въпроса от къде се поражда детската хомосексуалност и как се проявява тя. Според Фройд  детето преминава през период от неговото развитие свързан със сексуалността наречен Едипов компплекс при момчетата и комплекс на Електра при момичетата. Накратко обяснено така че да не се отклоняваме от темата , тези комплекси представляват следното: Едиповият комплекс при мъжете е специфична привързаност към родителите или любов, нежност и привързаност към майката а от друга страна ревност и ненавист към бащата, желание за подражение на неговата сила и мъжественост. При комплекса на Електра същата зависимост, любов, нежност при момичетата се проявява към бащата, а ревността, ненавистта и същевременно подражанието на женствеността и красотата към майката. Тези процеси протичат по този начин при нормалното сексуално развитие на децата при нормални семейни условия ( когато са налице и двамата родители в семейството). Когато не протече нормално този етап от живота на детето се получават усложнения. Тук можем да говорим за хомосексуалност, бисексуалност, извратеност, феминизъм, съдизъм, мазохизъм. При отсъствието на бащата по време на едиповия комплекс или неговото нехайство за семейството е много вероятно сексуалното развитие да се превърне в хомосексуалност. В този случай обекта на мъжественост го няма и детето не може да се опитва да имитира тази мъжественост, напротив тук има само примера на жената(майката). Логиката на Фройд е вместо това влечение към майката – жена да го направи хетеросексуален,  момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира(става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят” него самия или от които да получи силата, мъжествеността, която му е липсвала от бащата.

При момичетата при същата липса на мъж (баща) в семейството и нарушаване на комплекса на Електра се получава едно мъжко възпитание от страна на майката. Тя върши както женските така и мъжките функции и задължения в семейството. Тя е жената- мъж и това е примера на подрастващото дете ,който то усвоява и при оформяне на сексуалната си ориентация то започва да търси както женското така и мъжкото в пратнъора си. В най- добрия случай женствен мъж с женствена физика и характер, но в повечето случаи обекта на търсене е мъжествена жена подобие на майката. Ако бащата в семейството е представлявал не мъжествеността в истинския смисъл на думата(силата, увереността, закрилата, спокойствието), а мъжествеността в смисъла на насилника, алкохолика, властващия  мъж, тогава сексуалните отклонения при момичето представляват следствие от феминизъм, непоносимост към мъжете породена точно от този лош пример в детството.

Бисексуалността Фройд е обяснил с примера на наречените от него инвертирани гърци, където в повечето случаи сексуален обект са били момчетата. Тогава при сексуалната ориентация момчетата са търсели и виждали в другите момчета сходните със жената , женственост и нежност както във физическите белези( поради още неоформената мъжественост) , така и в женските характерови и душевни качества свенливост, неопитност, сдържаност, чувствителност( отново поради неоформената все още мъжественост). Това показва че те търсят женски качества в мъжкия пол и тук се проявява бисексуалността. Когато тези деца( малки момчета ) пораствали и ставали зрели мъже, те продължавали да имат тази сексуална ориентация както към жени така и към малките женствени  момченца.

Този проблем разгледан от друга гледна точка ни дава информацията, че детската сексуална ориентираност се проявява в годините на пубертета когато те активно започват да се интересуват от другия или от същия поли как да интимничат с него. Има един период в който половете активно дружат и се сближават помежду си момче- момче и момиче- момиче. Това се получава от неосъзнатия страх от непознатата все още промяна в другия пол. Така връзката в този период между двата пола е само сексуалния инстинкт и когато той при отделни деца липсва, те започват да осъзнават че нещо в тяхното развитие не е нормално. Тогава се проявяват появилите се в детството травми в случай на сексуални отклонения.  Децата като незрели индивиди започват да вървят против себе си и своите истински потребности защото се чувстват застрашени от обществото като поддържат сексуален контакт не с пола които ги привлича. В зависимост от това колко силно е развит Свръх Аза ,тази проява на обществена желателност приключва в момента в който детето стане зрял мъж или жена и предпочете собствените си желания пред тези на социалната среда или продължава да пренебрегва себе си и се появява една постоянна базисна тревожност която го съпътства.
Стигаме до заключението че главен фактор за появата на хомосексуализма при децата е семейството, семейната среда и как тя влияе върху детето. Много е важно какво е общуването в семейството и как се осъществява то( по какъв начин). Как е обяснено на детето за половете и половото влечение. Как противоположния пол от страна на родителя се отнася към детето и какво възпитание му налага.

Побликувана е и в списание Психология за родители

Източник: nauka.bg

Психичното развитие и аутистичните проявления  на детето в периода от 0 до 11 годишна възраст

Автор: Ирина Цветанова

За да осъзнаем и направим разлика между дете с нормално протичащо развитие и дете с отклонения в аутистичния спектър, трябва да се запознаем с поведенческите прояви както в единия така и в другия случай.  Първо ще разгледаме психология на развитието на деца в различните възрастови етапи, а после какви са проявленията на децата от аутиситчният спектър.

От 0 до 1 година новороденото дете  в първите седмици от живота си проявява прости реакции отправени към новия и непознат за него свят , диктувани изцяло от несъзнаваното или казано по друг начин нагоните. Тези реакции представляват вродените рефлекси. Характерно за този възрастов период е следене и реагиране на ярка или внезапна светлина , втренчване и гледане на хората и движещите се предмети, оживена реакция при страничен говор и издаване на звуци като продължително гукане, крещене, плач. При подаване на дадена играчка детето я хваща и задържа, това е характерно за повечето предмети които му направят впечатление. В следващите месеци до края на годинката се наблюдават опити за самостоятелно обръщане , ставне, сядане, адекватни движения с ръцете, пълзене.

От 1 до 2годишна възраст започват опитите за използване на думи (от 1 до 10думички). Мускулите заякват и движенията на ръцете стават по-целенасочени и стабилни, пример за това може да бъде драскането с молив по лист. Забелязват се плахи опити за изправяне на крака, което води до загуба на равновесие и падане, породено от страха, нестабилността. Поради тази причина децата търсят упора в най-близкия предмет или човек до тях.

От 2 до 3годишна възраст започват стабилно да си седят на краката като преодоляват страха и нестабилността и до края на третата година прохождат свободно. Започват да свързват изречения, да осъществяват контакти с други деца и да се опитват да се социализират. Съобщават редовно за физиологичните си нужди. Мисълта и речта текат адекватно и свързано. В дадена игра се опитват да влизат в роли и да се вживяват в тях.

Oт 3 до 4 годишна възраст речта в по-голяма степен е развита и детето свободно изказва своите мисли (преживявания). Появяват се първите желания за самостоятелна работа, като детето иска да прави някои неща само.

От 4 до 5 годишна възраст детето вече напълно е усвоило езиковите форми и преодоляването на речевата стена родител – дете не е проблем. Играта се явява като проектиран обект на детските желания. Появяват се първите трайни спомени и се заражда егоцентризъм във формата на абсолютизъм на детската гледна точка.

От 5 до 6 годишна възраст се зараждат уменията за учене и запомняне на числа и букви. Ако родителя се занимава с детето си то започва да усвоява четенето и писането в един по елементарен и конкретен вариант. Чрез натрупания до този момент опит детето е наясно с някои житейски понятия за разнообразни явления и особености на всекидневието.

От 6 до 7 годишна възраст детето осъзнава и преживява различно както светът около него така и само себе си. Открива много нови явления различни и непознати за него. Прецептивните възможности  у него претърпяват известни промени, като то започва да обръща повече внимание на формата отколкото на цвета.

От 7 до 8 години нарастват възможностите на вниманието. Поражда се волево внимание. Това се отразява върху детето, като то проявява заинтересованост от нещо по- различно от игра за периода около 10 минути. Пораждат се умения за разказ по картинка.

От 8 до 9 години . В този възрастов период  се наблюдава значителна промяна в социалното виждане на детето .Социалната среда на развитие се промени и от изцяло семейна тя става и училищна, класова. Появява се желание за приобщаване към извън семейният социум.

От 9 до 11 годишна възраст се наблюдава момента за оценка и зараждане на самооценка. Поради изграждането на самооценката детето приема като такава оценката на семейството си и обкръжаващия го детски и училищен социум.  Когато в един по късен етап се развие напълно способността за самонаблюдения и само оценяване  тогава детето само ще се само оцени без да се влияе от семейството си или от обкръжаващия го социален свят.

Що е Аутизъм?

Първо и съществено по важност, което трябва да се знае за аутизма е, че той не е болест а състояние. Състояние което влияе както на самите деца аутисти така и на техните родители, семейства, близки. То променя живота на хората ежедневно. Ето защо от изключителна важност е как ще се преодолее, кога ще се започне работа с детето, по какъв начин ще се проведе терапията за изкарване от състоянието, как самите родители ще подходят към детето и как самите те с помощта на направления от терапевти работят с детето си.  В следствие от различни интервенции успехът се усъществява при широк спектър от случаи с аутизъм.

Кратка история на Аутизма

Клинично аутизма е на 50 години. За него е започнало да се споменава в резултатна две напълно независими изследвания и дискусии, чиито  автори са Лео Канер и Ханс Аспергер. Те идентифицират тежко психично състояние, което се отразява върху социалното взаимодействие, общуването, поведението и развитието предимно на деца. Един от първите които правят публикация за това състояние е Лео Канер. След 5 години работа (изследвания) върху 11 случая, той публикува статията Autistic distur bances of affective contact( аутистични нарушения на емоционалния контакт). Той идентифицира два основни елемента на аутизма аутистична самота и желание за неизменност.

Аутистичен спектър

Аутистичния спектър предполага едно непрекъснато множество от разстройства на развитието в детска възраст, които в основата си са свързани с някои основни прилики. В рамките на Аутизма и синдрома на Аспергер и на границата на тези две състояния се предполагат няколко  различни типа подгрупи и класификации. Основните разделения на аутистичния спектър са представени за пръв път от Уинг и Гулд. Те описват 4 групи Отчуждена група; пасивна група; активна ,но особена група; формална група.

Отчуждена група – Характерното за тази група е дълбоко изолиране от обществото и невъзможност или нежелание за взаимодействие и социализация с другите хора. За тази група може да се каже че е типична проява на аутизъм. Комуникацията е изключително нарушена, речта е крайно ограничена до пълна немота.

Пасивна група – Чертите на тази група имат много общо с отчуждената група. Комуникацията, социализацията са в голяма степен ограничен, но разликата между двете ече тук се проявява желание за тях въпреки затрудненията. Речта е развита до по-високо ниво.

Активна, но особена група – Тази група може да се разгледа като опит за иницииране и социализация, но по особен и неподходящ начин. Индивидите влизащи в тази група се социализират под формата на ограничена игра на роли, продиктувана от собствен, измислен, нереален сценарий.  Характерно е по-високо ниво на интелигентност и физиологични нарушения в двигателната система.

Формална група – В тази група влизат индивидите с по-лека форма на аутизъм и развити речеви способности. Социализацията в тази група се формира от общоприети правила и норми за комуникация, които се изучават и спазват стриктно и непрекъснато. Оформя и се изгражда един определен стереотип, от който не се излиза.

Използвана литература:

– Лекционен курс по психология на развитието в детска и юношеска възраст- Борис Минчев
– „Разбиране на аутизма” – Стивън Оливър изд. Oxford Brookes University 1998 превод: Екатерина Дечева – Атанасова, майка на аутистичен младеж на 21г.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

При отглеждането и възпитанието на повече от едно дете в семейството, самото отношение към децата е различно от това на единственото дете. В деветдесет процента от случаите на две или повече деца в семейството, родителите правят несъзнателна разлика между децата си. В повечето случаи по-малкото дете е толерирано и глезено. Това се получава защото по-малкото дете е по – слабо, по – беззащитно в очите на родителите. То трябва да бъде обгрижвано в по-голяма степен защото е по – малко. Това до една степен вманиачаване в по-малкото дете, кара родителите да забравят, че по-голямото също е дете, също има нужда от грижи, от детство. Тогава по-голямото неизбежно заема функцията на помагащо, закрилящо, грижещо се за по-малкото. То поема отговорностите и за двете деца. Това в зависимост от самото дете му дава различни отражения в бъдеще.  При него се забелязва по-висока степен на амбициозност, старателност, нужда от одобрение, комплексираност, неудовлетвореност, неувереност. При всички положения по-толерираното дете израства по-разглезено, егоцентрично, уверено от по-нетолерираното.
Погледнато от другата гледна точка, в която по толерираното дете в семейството е по-голямото можем да кажем, че то е по – обгрижвано. За него се правят повече компромиси и поведенчески му се дава повече любов и закрила.  Не съзнавано родителите правят разликата между двете си деца, като симпатизират на първородното. По-голямото дете като първо олицетворява , първата радост в семейството. В много от случаите първото дете е желано и планувано, а второто не е , което също оказва голямо влияние върху отношението на родителите към всяко едно от тях.  Така по-малкото израства по-самостоятелно, целенасочено и амбициозно. В някои семейства  родителите виждат резултата от възпитанието си  и разликата, която са правели, но не желаят да я приемат. Тогава сами излизат от положението като стават по-амбициозни към по-малкото и изискват повече от него. Появява се една надежда насочена към по-самостоятелното от двете деца.

При наличието само на едно дете в семейството възпитанието и отглеждането му протичат по по-различен начин. Двамата родители пазят и бдят над своето „единствено съкровище“ като орли. Те се вманиачават в него, защото е единственото има дете.  Влагат цялата си любов, грижовност, сила, средства в него като единствен обект. Обгрижват го постоянно, дори прекомерно независимо от възрастта му, поведенчески се държат по един и същи начин с него, със същата сила и по същия начин както в детството, дори и детето им да е в зряла възраст и  всъщност вече да не е дете. Предпазват го от заобикалящия го свят, като по този начин го правят неадаптивно и инфантилно в напреднала възраст. Създава се чувство за наивност, оформя се един розов свят, в който то живее в много случаи и през целия си живот. Положителните черти на това да си единствено дете са, че получаваш цялото внимание на родителите си, цялата закрила и на двамата, обгрижван си във всяко едно отношение. Детството на единственото дете погледнато през неговия поглед изглежда розово и невероятно. Мама и тати са до него постоянно и неотлъчно. Дават му абсолютно всичко от което се нуждае и задоволяват всички негови потребности ( материални, личностни ). То живее щастливо и задоволено като търси това и от социума и от заобикалящата го околна среда.
Отрицателните черти на това да си единствено дете в семейството започват да си проличават още с първите самостоятелни контакти със социума и околната среда. Свикналото с любов, внимание, сигурност дете се сблъсква с противоположната страна на нещата и в него се зараждат изключително много личностни конфликти. Погледнато от друга гледна точка може да се каже, че самото дете не желае да се откъсне от тази среда. Не поема отговорност за действията си защото е по-лесно да се оправдае със тези на семейството му спрямо него. Несъзнателно приема ролята на жертва на родителите си и тяхната любов , така не полага усилия за преодоляването на себе си, чертите на характера които му пречат и мързела си. То не разбира защо другите хора се отнасят зле с него и как да се социализира. То е свикнало всичко да му се дава на готово без да се бори само за постиженията си. Наивността му го прави изключително податливо на манипулация от връстниците му и  ( колеги, приятели, познати в напреднала възраст).
Връзката с родителите между единственото дете е много по- силна от тази на двете или повече деца. То е не само силно емоционално обвързано с родителите си, но и понякога зависимо от тях дори и в напреднала възраст.Откъсването и самостоятелността при него са много по-трудно постижими. Вече пораснало то и практически откъснало се дете изключително трудно може да се откъсне емоционално от семейството си. Изпитва една постоянна несигурност и множество страхове, като водещи са страховете от изоставяне, отхвърляне, самота. Може метафорично да се каже, че се чувства като „дърво без корен“. Разчита на родителите си до края на техния живот и при най-малката трудност се допитва до тях. При загуба на единия или двамата родители се срива психически, защото не може да си представи своето съществуване без тяхната закрила, помощ.
При създаденото от него бъдещо семейство то прави пренос на своето ( в което е живяло и възпитавано то самото) и възпитава по същия начин своето/ своите бъдещо/щи деца. Отдава им се изцяло следва модела на родителите си. Подражавайки им то губи своята индивидуалност като родител и несъзнавано живее в „тяхната кожа“, като така се чувства постоянно свързано с тях, не губи сигурността си и прави своето собствено дете също толкова зависимо от него като родител. Създава същите взаимоотношения родител-дете. В много случаи не се прави дори опит за самостоятелно възпитание на децата и директно се оставят на родителите (бабата и дядото). Това съзнателно се получава поради твърде силното желание за подражание на възпитанието налагано към тях от една страна. Разгледано от друга страна , поради изградения навик (мама и тати да правят всичко вместо мен и аз да не поемам отговорност за нищо). Така промяната при единственото разглезено дете, развитието и усъвършенстването му като личност не идва дори и с времето и натрупания опит. То вътрешно в себе си си остава такова и единствения начин да си отвори очите към това което е и към света в който живее е осъзнатата потребност от истинска реализация изискваща промяна и  намесата на някой представляващ изключително силен авторитет за него. Така то си отваря очите и прави за себе си една равносметка за това което иска да е и това което е в действителност.
Последствията от загубата на реалност в детството са пагубни в много отношения за този тип единствено дете. За да израсне адекватен/на мъж/ жена, родителите трябва да му покажат всички страни на живота и да го научат да се бори с тях само. Да не го правят зависимо от тях, защото никой не е вечен и рано или късно човек остава без своите родители и самия той взима техните функции за следващото поколение след него. А ако му се наложи такова възпитание , при израстването му като личност и осъзнаването  на различията между него и света в който живее, то трябва да преодолее този мързел и безотговорност и само да вземе живота си в ръце. Това е първата и най-важна крачка към самостоятелността.
Положението на единственото дете в семейството може да бъде разгледано и от друга гледна точка, може да се каже почти противоположна,  от тази да е разглезено. Това се получава при такъв вид родители, които осъзнават, че детето им е само ( без брат или сестра) и че трябва да се справя само с живота. Тогава се получава обратното възпитание на глезеното и обгрижвано дете, в което отрочето се поставя във всички възможни ситуации, кара се да размишлява над живота и как да се справи само с него утрешния ден в който мама и тати няма да ги има. Възпитава се един адекватен, амбициозен, здраво стъпил на земята човек. Това неозначава, че детето не получава любовта, закрилата, грижата от своите родители, но редом с нея се учи на самостоятелност, отговорности които са му изключително необходими за бъдеща реализация в живота. Не се прави зависимо от родителското тяло и в повечето ситуации разрешава само проблемите си. Изгражда се индивидуалност, правеща го по-добре интегрирано в обществото и  даваща му възможност за независимост. При създаване на семейство, отглежда и възпитава само децата си по начин, който то намери за добре.
Определено този тип родителско възпитание на единственото дете в семейството в детска възраст е по-полезен за самото дете. Създава му много неудоволствия в детството, но в зряла възраст го прави по-готово за живота.
Извода за възпитанието и самовъзпитанието на единственото дете в семейството е че когато родителите не съумеят да възпитат детето си да е самостоятелно поради силната им любов, грижа към него, то рано или късно трябва да осъзнае своите недостатъци от нея и да преодолее негативните черти от характера си за да успее само в живота. Да разбере, че никой няма да извършва вместо него действията за доказване на себе си и неговата собствена  реализация и интеграция.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

Страхът е психичен процес и ясно изразена емоция, породена от редица фактори, повечето външни.Може да се каже, че емоцията е реакция на организма по отношение на приятно и неприятно усещане и съпроводена от психични и физиологични процеси протичащи в него. Организмът се старае да предотврати факторите доставящи му неудоволствие, като ги избягва или се бори с тях.При раждането си всеки човек притежава вродено чувство за самосъхранение, което при опасност поражда чувство на тревожност или страх – не, страхът се изгражда по-късно след поредица от болезнен опит. Той предизвиква в организма множество психологични и физиологични промени, като в зависимост от уравновесеността на човек се определят от психологична гледна точка неговите действия в опасната ситуация. Разгледано от физиологична гледна точка страха като силна емоция предизвиква отделяне на произведения от надбъбречните жлези хормон адреналин. Той е причина за появата на определени физиологични промени като повишаване на кръвната захар; повишаване на свивателната способност/контракциите/ на мускулите; обилно кръвоснабдяване на мускулите; намаляване времетраенето на кръвосъсирване. Адреналина подготвя скелетните мускули за голямо напрежение, което може да възникне при тичане( бягство) или при запазване на себе си и своята собственост (борба). Появяват се неприятни физиологични промени като треперене на ръцете и краката,усещане за обща слабост и засилена чувствителност към скоростта на дишане и пулса. Пулсът,систоличното кръвно налягане, повишаване на артериалното налягане и честотата на дишане се учестяват и засилват от усилието на организма да отклони кръвопотока от храносмилателната част, главата, шията и лицето и да го насочи към мускулатурата. Ако отклонението от кората на главния мозък е прекалено рязко и внезапно, волевата мозъчна функция се потиска и човек изпада в безсъзнание. Това води до силно намалена скорост на дишане и пулс, което в много голяма степен е сходно до позата на замръзване ( причинена от моментна парализа на мускулите в резултат от силната емоция). Систоянието на нервно и хормонално ниво правят възможно неволево участие на различни системи в организма, в подготовката на подходящи промени съпътстващи даденото емоционално състояние. Страховите емоции се съпътстват ли от активна отбрана ( бягство, бой) или от пасивна отбрана ( обездвижване , вменяване). И в двата случая вегетативните реакции са еднакви. Психологичната и след това физиологичната реакция на страх е предизвикана от взаимодействието с околната среда, което ни навява на мисълта , че самото усещане за страх представлява натрупан психологически опит за възможна заплаха, опасност. Механизъм , чрез който организмът се приспособява към заплашващи го ситуации , възникнали в заобикалящата го среда. В центъра на емоциите в мозъка се регистрира съзнателното приемане на дадената емоция. То има значение за засилването, модифицирането или подтискането на основния повод, който е предизвикал страха. Тези действия могат да бъдат направлявани чрез планиране, стратегия и взимане на решения, базирани на разбора на ситуацията. Други последици причинени от емоциите са аритмия, тахикардия, болки които понякога са много силни. Вички тези явления уморяват едно вече предразположено сърце. Така болния смята , че страда от сърце. Тази мисъл по свой ред поражда емоции, които само засилват механизма. Трудно можем да преброим „сърдечните заболявания на нервна почва” , т.е. породени от силни емоции, една от които е страхът. Някои симптоми са сходни с тези на гръдната жаба/исхемичната болест на сърцето/. Получава се задух, лесна уморяемост, световъртежи, болки. Бъбреците също така се влияят. Разтроената нервна система се отразява на бъбреците, чието кръвоснабдяване се влошава. В подобно положение бъбрека реагира , като произвежда много вредна субстанция повишаваща налягането по стените на кръвоносните съдове, в резултат на което може да настъпи тежък нефрит. Така може да се стигне до фатален край на човек , чието истинско заболяване е на емоционална и психологическа основа. Кожата също реагира силно на емоциите тъй като е в пряка връзка със симпатикусоватата нервна система. Могат да се появят мехури, екземи, брадавици, уртикария. Възможна е поява на стомашни смущения. Страхът предизвиква гадене, спазми на хранопровода, диспепсия, киселини, язви. Емоциите винаги се отразяват на храносмилането. Продължителни вълнения са в състояние да предизвикат апандиситни кризи. Смущенията в кръвообращението са многобройни. Най-леките възможни са стесняване и разширяване на кръвоносните съдове. Външната реакция от това е изчервяване и пребледняване на кожата на лицето. Отговорна за всички тези емоционални въздействия е вегетативната нервна система. Някои функционални симптоми могат да се превърнат в органични, например временен оток, или локална хиперемия, може да премине в язва или рана -едно и също е. Обяснява се с това, че повтарянето на някъкво функционлно смущение може да доведе до анатомично предразположение. Понякога разтройството на нервната система има неподозирани последствия. Дразненето на симпатикусовата нервна система причинява в някои случаи фатални увреждания на органи. Опасността от трайни последствия се крие в хроничните емоции. Организмът реагира по силата на продобития условен рефлекс( възпитание, психическа нагласа, условности и други). Това означава , че непрекъснато се пораждат смущенията присъщи на емоциите, а набраните в организма отрови -по-добре токсични вещества -не огат да се изхвърлят. Нанесените поражения са толкова по-опасни, тъй като на всеки десет случая в девет от тях емоциите са неосъзнати.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

В тази статия порасналите деца ще намерят себе си и разковничето на своите проблеми. Под пораснали деца се разбира хората в ранна младост и вече в напреднала възраст, които поради неразрешени личностни проблеми по един или друг начин, съзнателно или несъзнавано са затворени в своето детство. Това диктува не само тяхното поведение, но и усещанията, реакциите, преценката за заобикалящия ги свят, креативността им, различните аспекти от живота им, комуникацията и взаимоотношенията им с околните, чувството за пълноценност, увереност, удовлетвореност, сигурност, състоянието на тревожност. Ще запозная тези хора със смисъла на термините инфантилизъм и емоция от психологична гледна точка и на практика как се проявяват те при реални случаи на хора с инфантилно поведение в ранна младост или напреднала възраст.
Инфантилизъм- Въведен от Лазеки през 1864г като термин за обозначаване на поведения на възрастните, които имитират бебе. Понятието се отнася до поведения, физически статус или емоционални състояния, които проявяват поведенчески характеристики на младенчеството ( детството ). Вилхелм Щекел използва термина за обозначаване на „състояния, които имат психичен произход, принадлежат предимно на сексуалната сфера и представляват ефекти на фиксация върху регресията до бебешки нива на емоционалното развитие“. Поведението е проява на безсъзнателно връщане( или желание за връщане ) към предишни нива на функциониране, целящо редуциране на тревожността и несигурността. Такива поведения обикновенно имат чувствени тонове, поради наличието на извличане на удоволствие от редуцирането на неприятното чувство, сходно на това при бебетата. Инфантилизмът симптоматичен за безсъзнателното желание да се върнеш към успокоението и сигурността на майчината фигура, такава( със същата сила ) каквато си я виждал в детството. От психоаналитична гледна точка това се придружава от центрирани върху Аз-а асоциации затова, че си център на вниманието и удоволствието.
Емоции- Емоциите са силно психично състояние, обикновено включващо възбуда и много енергия, което пораждат чувства и страсти. Това състояние има валентност или в посока емоциите са положителни или отрицателни.Така например изненадата, еуфорията, гневът или страхът са силни енергични, емоционални чувства. „По време на изследванията свързани с емоциите известно внимание е било фокусирано върху дименсиите на емоциите. Имастотици различни емоционални състояния, много от които са финни нюанси на други емоции.“ – Енциклопедия по психология, Наука и изкуство, 1998г.
Инфантилизма влияе на емоциите на хората като запазва или повече усилва силата им от периода на детинство. Нека разгледаме коя е положителната и коя е отрицателната страна на тези прекомерно изявени емоции и поставяйки сена мястото на хората с изявен инфантилизъм да разберем как се чувстват те и какво е тяхното отношение към съпровождащите ги емоции. От къде идва трайността на това състояние, от какво се е породило то ( често срещани причини ) и как влияе това трайно състояние върху различните аспекти на живота на хората.
Емоциите при всеки един човек имат своите добри и лоши страни. Емоциите са неизменна част от живота ни и ни правят живи същества. Благодарение на тях чувстваме, усещаме че сме живи и че живеем. Да помислим само какво би било ако не изпитвахме любов, привързаност, желание за отдаденост, симпатия, радост, еуфория, удовлетвореност, и колко скучен би бил света дори и без негативизмите като ярост, страх, тъга. Тогава нямаше да има смисъл изразът наименоваващ ни „човешки същества“. Щяхме да сме движещи се и мислещи организми без усещане за живот. Щяхме да бъдем подобие на машините, създадени от безжизнен материал и управляващи действията си механично. Живи роботи населяващи планетата Земя. Колко ужасно звучи нали? Но да това е следствието от липсата на емоции, чувства, усещания.
Разбира се всичко прекомерно не е хубаво, удовлетворително, полезно и подпомагащо личностното развитие. Трябва да успяваме да намираме границата на умереното и необходимото за да не изпаднем в състояние на инфантилизъм.
При случаите на инфанмтилизъм се показва лошата страна на емоциите. В този случай те не са в своята добра и полезна граница, а са я надхвърлили и са окупирали по-голямата част от личността на човека, като са го превърнали в изцяло емоционално същество, загубило реална преценка за себе си, хората, света. Едно вечно дете неспособно да оцелее само в големия свят. Това е една от основните причини човек да загуби своята същност, личност, чувство за реалност и съзнавано или несъзнавано да заживее във собствен (розов) свят със собствени образи, дълечни от реалните. Отшелник сред хора, виждащ нашия свят с различни очи, живеещ друг живот в живота.
Ще се запитаме как и от къде се получава това състояние и защо остава трайно. Отговора на този въпрос не е само един, защото това не е болест, грип, настинка за която да се знае с точност какво я е причинило или какво лекарство да си купим от аптеката което да ни излекува за една седмица. Това е психично състояние оформяно с години, което в по-голям процент от случаите е несъзнавано. Човека с инфантилизъм и инфантилно поведение не осъзнава, че е различен и че си вреди. Поради невъзможността да се даде реална преценка за света, този човек не осъзнава че този свят в който той живее не е реалния. Главните причини за появата на инфантилизъм пораждат своите основи в детството. Те могат да бъдат: Жестока травма породила несъзнаваното желание на детето да се затвори в по-добър за него свят; прекомерната любов и закрила на родителите ( гледано под похлупак ) и отдалечаването на детето от реалния свят с цел предпазване и защита;страхът за посрещане на живота такъв какъвто е; отказа на детето да излезе от безгрижните, изпълнени с любов, нежност, закрила, удоволствие невинни детски дни.
Наличието на това състояние при вече порасналите деца усложнява живота и личностното им развитие главно в професионален план, личен план и социален план.
Поради последователното развитие на човека през различните възрастови периоди се очаква и изисква детето да е пораснало не само физически, а и психически преди да има успешни, перспективни лични взаимоотношения (създаване на семейство, отглеждане и възпитание на деца ) със противоположния пол. Ако налице имаме инфантилизъм то в повечето случаи едната страна на връзката се обвързва с отглеждането и възпитанието на едно дете в повече. Това поражда много конфликти във взаимоотношенията на двете страни. Ако погледнем в очите на инфантилния партньор, там ще открием много болка и страх. Те са породени от неразбирането на това което става и поведението на близкия му човек. В много голяма степен той възприема своя партньор като свой родител и главното качество което търси в него е сигурност и закрила. Поради наличието на много страхове и главен от които е страха да не остане само, това пораснало дете е изключително податливо на манипулация. Това е породено от желанието му да задържи човека до себе си. Инфантилният е свръх чувствителен, емоционален, наивен, открит. Последствията от тези качества му носят постоянно неудоволствие. Поради това се забелязва честа смяна на настроенията, като моментите на фрустрация са в много по-висока степен ( по-силни ) от на не инфантилния човек. По- често се наблюдават периоди на депресивно състояние, като може да се каже че инфантилния човек е предразположен и към депресия. Изпитва постоянна потребност от внимание, глезене, нежност, любов. Когато не я получи, изпитва силен гняв и тъга, затваря се в себе си, чувства се отхвърлен и състоянието му е продължително и тежко.
В професионален план инфантилният човек не е толкова креативен и работоспособен за да изпълни капацитета и потенциала си. Той не е достатъчно сериозен и реален в преценката си за сериозната част от живота и това го прави непредпочитан от порасналите хора.Трудно бива приет от работен колектив и трудно печели доверие. Пречупва всичко през детската си призма. Неувереността и страха му пречат да взима самостоятелни решения и да отстоява своята позиция.
В социален план взаимоотношенията му с децата са по-успешни от тези с хората на неговата възраст и интеграцията в неговите среди. Изпитва трудности при комуникацията с възрастните, защото начина на мислене не му е познат и не се чувства удобно в такава обстановка. Така се поражда едно постоянно чувство за отхвърленост и самота.
Вечното дете е явление при голям процент от хората, с които се срещаме и които ни заобикалят. Това ни дава повод да се замислим над нас самите, над детето в нас, до каква степен то прави живота ни лек и до каква степен то ни пречи. Как ще възпитаме и подготвим за живота нашите деца и дали ще им помогнем да пораснат.

Статията е публикувана и в списание „Психология за родители“

Източник: nauka.bg

Преодоляването  на предизвикателствата на общественото развитие винаги е минавало през  формулирането, изграждането и прилагането на модели. Когато говорим за даден  обществен модел, имаме предвид и конкретен модел на комуникация, който да  съответства на направения от обществото избор. Моделирането на комуникационния  процес е немислимо без наличието на конкретни и времево съизмерими  комуникационни модели.
Според разбирането за модерните корпоративни комуникации, се  разглеждат два основни вида комуникационни модела – пасивен комуникационен  модел и градивен комуникационен модел. Тяхното определение като ”пасивен” и  ”градивен” следва от специфичните за тях стратегически комуникационни характеристики.
Основната  характерна комуникационна черта при пасивния комуникационен модел е това, че се  избягва прекият информационен досег по отношение на субекта, който в  определен момент създава кризисна ситуация или се опитва да създаде условия за  нарушаване на комуникационния процес. Един от конкретните изрази на това е, че  корпоратвният субект не влиза във комуникационната формула ”нападка – отговор”.  Основната цел, която се поставя пред този вид комуникационен модел, е постигане  на състояние, при което възможностите на дадена информационна атака спрямо  субекта напълно се изчерпват.
При  градивния комуникационен модел, основната характерна комуникационна черта еинформационната активност, развиваща се на публично равнище и разположена на плоскостта на кооптирането на ценности и интереси. Спецификата тук е, че се възприема  комуникационното правило за регламентирано и ритмично излъчване на т. нар. ”добри новини”. Основната цел при този вид комуникационен модел е постигане на промяна в характера на позиционирането корпоративния субект в негова полза.
Значението на комуникационните модели, от гледна точка на модерните корпоративни  комуникации, могат да бъдат описани по следния начин:

• Регламентиране на комуникационните отношения;

• Контрол върху информацията;

• Моделиране на комуникационно информационните  конструкции;

• Култивиране на мисленето и нагласите;

• Стимулиране на конкретни и предварително  формулирани действия, отнасящи се до дадената обществена проблематика.

Като се  има предвид казаното по-горе, то може да се каже, че материализирането на  посочените два основни вида комуникационни модела се изразява чрез  осъществяването на отделните типове комуникационни модели. Според условията и  нормите на модерните корпоративни комуникации, могат да се посочат следните типове комуникационни модели: Комуникационен модел ”Информационен тунел”;  Комуникационен модел ”Яйце”; Комуникационен модел ”Предрешено корпоративно поведение” и Комуникационен модел ”Контролиран информационен поток”. Посочените  типове комуникационни модели се основават на основата на реалиите на днешната модерност и в този смисъл се разглеждат преди всичко от гледна точка на  ефективната комуникация.

Комуникационен модел ”Информационен тунел”

Този тип комуникационен модел прави възможно осъществяването  на публични и регламентирани връзки и отношения, преди всичко в условията на кризисна  ситуация.Разбира се, това не означава, че ”Информационния тунел” е  задължително да се прилага непременно при криза. Но необходимият за него  човешки, интелектуален, материален и финансов ресурс обезсмисля прилагането му  в условията на комуникация в норма.
Типът комуникационен модел ”Информационен тунел” представлява  система от механизми, чрез която се търси ефектът на париране на възникнала и  провеждаща се комуникационно-информационна атака спрямо даден корпоративен  субект. В този смисъл комуникационната технология на този тип комуникационен  модел предполага следното: 1/ Анализ и фиксиране на стратегически слабите места  на противостоящата теза и възприета комуникационна политика; 2/ Формулиране и  форматиране на основните цели и задачи, които предстоят да се решат чрез  прилагане на комуникационния модел; 3/ Залагане на информационен повод,  представляващ мотив за противостоящата страна да приеме новите условия, които  се предлагат чрез комуникационния модел; 4/ Изграждане на ”стените” на  ”Информационния тунел”, представляващи условията и нормите, според които ще се  провежда предварително уточненият начин на комуникация; 5/ Създаване на среда,  която от страна на противостоящата страна да се възприеме за естествена и която  по своята същност представлява повод да ”влезе” в ”Информационния тунел”. Т. е.  да се приемат предложеният комуникационен подход и условия за верни; 6/  Изграждане наинформационни бариери, които имат за цел да не позволяват  на противостоящата страна да ”излезе” от ”Информационния тунел”; 7/ Консумиране  на информационния повод от страна на противостоящата среда, което всъщност представлява финализиране на процеса и в крайна сметка – приемане на  тезите на корпоративния субект.
При успешна реализация на комуникационния модел ”Информационен тунел” пред корпоративния субект, който го е приложил, има  две възможности. Първата е, корпоративният субект да предприеме от своя страна комуникационно-информационна атака. От гледна точка на проблема със стабилността и нестабилността на информационната среда, този вариант на комуникационно поведение е твърде рискован и може да доведе до натрупване на  негативи. Втората възможност е, корпоративният субект да приеме установилото се статукво и да предприеме осъществяване на корпоративно комуникационна политика  по посока на неговото устойчиво позициониране в публичното пространство. Резултатът, който може да се очаква тук, е постигане на устойчива институционализация на субекта.

Комуникационен модел ”Яйце”

Този тип комуникационен модел се прилага в случаите, когато е необходимо разширяване  на комуникационното и информационното поле, върху което се осъществява основната комуникационна политика на корпоративния субект. Смисълът на това разширяване е да се даде възможност на корпоративния субект да осигури по-голяма устойчивост по отношение на кооптирането на ценности и интереси.  Спецификата на модела дава възможност, той да бъде прилаган, както в условията  на кризисна ситуация, така и в състояние на норма.
Основните  елементи на комуникационния модел ”Яйце”  представляват по своята същност ”външна” и  ”вътрешна” комуникационно-информационна конструкция.

Външната комуникационно-информационна конструкция се осъществява задължително на публично равнище. Тя представлява своеобразна защита по отношение на ”вътрешната”. Като основна характеристика тук  може да се посочи относителната й формалност по отношение на целите и задачите на корпоративния субект. В този смисъл защитната й функция се изразява в това да се даде възможност идеите и тезите на  субекта да не станат обект на атаки още в самото начало на провежданата от него  корпоративно-комуникационна политика. Затова и при външната  комуникационно-информационна конструкция в много по-голяма степен се използват възможностите на символите и митологемите. Изразните средства са изцяло съобразени с онези нагласи спрямо субекта, които  представляват мотивация за неговото оценяване от външния свят. Като резултат се търси изключване на възможността да се намери повод за атака спрямо субекта.

Вътрешната комуникационно-информационна конструкция представлява носителят на действителните идеи и тези на субекта. В този смисъл чрез нея се изразява и онова, което субектът желае реално да постигне като цели, и реално да защити като интереси. Една от спецификите тук е, че осъществяването на този елемент на комуникационния модел ”Яйце” е възможно и допустимо на не публично  равнище. Това, обаче не означава, че е задължително нарушаването на  демократичните норми и закони. Действията на не публично равнище са допустими  тогава, когато за корпоративния субект приоритет е защитата на корпоративната (фирмена, политико-стратегическа или тактическа) тайна. Затова тук и самата форма на комуникация е допустима да бъде от една страна директна, а от друга – достатъчно конфиденциална.
Постигането на комуникационен баланс между двата елемента на комуникационния модел ”Яйце”, вплитането и съвместяването на характеристиките на двата типа комуникационно-информационни конструкции, всъщност предоставят възможност за корпоративния субект да разшири комуникационно информационното си поле на действие.
Ефективността на този тип комуникационен модел е  пълноценна и оправдана от гледна точка на необходимия човешки, интелектуален,  информационен и финансов ресурс тогава, когато пред корпоративния субект стои като основна задача кардинална промяна по отношение на неговото позициониране. Разбира се тук, повече от всякога е необходимо да е налице ефективен комуникационен канал по отношение на медиите.

Комуникационен модел ”Предрешено корпоративно поведение”

Типът комуникационен  модел ”Предрешено корпоративно поведение” е приложим в ситуация, при която се наблюдава остро противопоставяне при преразпределение на позиции (политически, пазарни, социални). Основната комуникационна характеристика тук е тотално прилагане на механизми с основна цел – ограничаване на  комуникационния и информационен ресурс на субекта, третиран от този  комуникационен модел.
Ограничаването  на комуникационните и информационни възможности на субекта се изразява в  наличието на устойчивост на следните параметри:

• Ограничаване на комуникационното пространство;

• Създаване на условия, водещи до създаване на  предварително формулирана психологическа характеристика на субекта;

• Предварително заложени конфликти във вътрешно  корпоративното пространство на субекта;

• Контрол върху входящата информация по отношение на  субекта;

• Поставяне на устойчиви комуникационни бариери,  вследствие на които се прекъсва обратната информация;

• Контролирана комуникационна пропусквателност на  комуникационната система на субекта.

В резултат от ефективното осъществяване на този тип  комуникационен модел става възможно да се прогнозира в достатъчно висока степен  крайният резултат по отношение на корпоративното поведение на субекта. В този  мисъл е необходимо да се разбира и наличието на комуникационната недостатъчност  на субекта, която в крайна сметка води до прогнозируеми корпоративни действия.

Комуникационен модел ”Контролиран информационен  поток”

Този тип комуникационен модел се относя до проблема контрол върху действието на комуникационните канали. Предметът на неговото въздействие е форматирането на  информационните масиви с цел контрол върху количеството и качеството на  излъчваната и приемана информация. Материализирания израз на този контрол е в стесняването и разширяването на ”стените” на комуникационните канали. Чрез подбрани комуникационни механизми (най-вече на механизми, използващи възможностите на медиите) и тяхната организация в система, ”стените” на комуникационните канали се подчиняват на условия, при които информацията се движи с предварително избрана скорост. Вследствие на това се избягва  възможността информационната среда да се дебалансира по отношение на липсата  или на претоварването с информация.
Постигане на контролирана комуникационна пропусквателност на комуникационните канали, на практика води до следните резултати в комуникационно отношение:

• Създаване на условия за стабилизиране на корпоративно-комуникационната тактика на субекта;

• Създаване на комуникационни бариери под формата на внушавано чувство за вина и неправилност на действията в субекта, създаващ  дадена кризисна ситуация;

• Създаване на условия за автоцензура в противостоящия субект, както и когато това е нужно в интерпретиращия информацията (медиите);

• Промяна на информационната среда по отношение  готовност или липса на готовност у аудиторията да приеме дадена информация.

Комуникационния модел, даващ възможност за стесняване и разширяване на ”стените” на комуникационния канал, е необходимо да се разглежда винаги като неразделна част от една цялостна корпоративно-комуникационна  политика.

В заключение е необходимо да се каже, че липсата на умение да се работи с  отделните типове комуникационни модели, не е възможно да се осъществи каквато и  да е стратегия и тактика по корпоративни комуникации. Комуникационните модели  са тези, които залагат не само правилата, но и нормите, според които се  материализират идеите и тезите на корпоративния субект.

 Литература

• Барт, Р., въображението на знака, „ЛИК”, С., 1991

• Бодуан, Ж.П.,  Управление на фирмения имидж, „ИНФА”, С., 2001

• Грийн, Р.,  48-те знака на властта, „СИЛА”, С., 2001

• Джеймс, К.,  25 стъпки за въздействие и контрол върху хората, „АРАТРОН”, С., 1997

• О Хара, К.,  Доверието.Новата криза на общесдтвото, „”КРЪГОЗОР”, С., 2004

Автор: Николай  Палашев
Източник: nauka.bg