Из „Матилда“ на Роалд Дал

Матилда на Роалд Дал

Странно нещо са родителите. Дори когато тяхното отроче е възможно най-отвратителното, което можете да си представите, те смятат, че синът или дъщерята са чудесни.

Някои дори отиват по-далече. Те са напълно заслепени в обожанието си и в крайна сметка успяват да убедят самите себе си, че детето им наистина е гениално.

Всъщност всичко това е напълно естествено. Такъв е светът. Когато обаче родителите започнат да ни говорят за изключителната интелигентност на собственото си противно потомство, на нас ни идва да закрещим:
– Дайте ни леген! Повръща ни се!

За даскалите е голямо мъчение да изслушват подобни родителски бръщолевения, но обикновено те си отмъщават, когато дойде време за оформяне на бележките в края на срока. Ако бях учител , бих скалъпил нещо наистина потресаващо за децата на заслепените родители. Бих написал: „Синът ви Максимилиан е кръгъл глупак! Надявам се, че имате семеен бизнес, където да го натикате, след като завърши училище, защото дяволски сигурно е, че никой друг няма да го вземе на работа.” Ако пък този ден съм лирично настроен, бих написал: „Любопитно е да узнаете, че слуховите органи на скакалците се намират от двете страни на коремната им област. Вашата дъщеря Ванеса обаче изобщо не притежава слухови органи, съдейки по това какво е научила този срок.”

Матилда на Роалд Дал

Ако се задълбоча още малко в естествознанието, ще кажа: „Насекомото жътвар прекарва шест години от живота си във вид на подземна ларва и не повече от шест дни като свободно същество на слънце и въздух. Вашият син Уинфред преживя шест години като ларва в това училище и все още чакаме да излезе от какавидата си.” Някое особено невъзможно момиченце може ме подтикне да кажа: „Файона притежава ледената красота на айсберга, но за разлика от него тя няма нищо под повърхността.” В края на срока бих могъл да се забавлявам да пиша доклади за резултатите на слабите ученици в класа. Но стига за това. По-добре да продължим нататък.

Но и има и родители, които отиват в другата крайност. Те не проявяват какъвто и да било интерес към своите деца и разбира се, такива родители са по-лоши от заслепените. Господин и госпожа Уърмуд бяха точно такива родители. Те имаха син на име Майкъл и дъщеря, която се казваше Матилда. Пъпката е нещо, което трябва да се изтърпи, докато дойде време, когато може да се изчопли и отстрани. Господин и госпожа Уърмуд с огромно нетърпение очакваха времето, когато ще могат да се отърват от своята малка дъщеря и да я изпратят някъде – за предпочитане в страна или даже още по-далече.

Матилда на Роалд Дал

Твърде неприятно е, когато родителите се държат с обикновени деца сякаш те са някакви пъпки или други образувания по кожата. Само че положението става още по-тежко, когато въпросното отроче е необикновено, искам да кажа – чувствително и извънредно умно. Матилда притежаваше и двете, но най-вече бе невероятно умна. Тя толкова бързо заучаваше всичко, че нейните способности биха направили впечатление и на най-слабоумния родител.

А господин и госпожа Уърмуд бяха толкова ограничени и така изцяло погълнати от своя жалък глупав живот, че не бяха в състояние да забележат нещо необикновено в своята дъщеря. Честно казано, съмнявам се, че биха я забелязали дори ако допълзи в къщата със счупен крак.

Братът на Матилда беше съвсем обикновено момче, докато сестрата, докато сестрата, както вече казах, можеше непрекъснато да те учудва. Когато беше на една годинка и половина, тя говореше свободно и знаеше толкова думи, колкото и възрастните. Родителите й, вместо да й се възхищават, я наричаха тракащо кречетало и строго й нареждаха, че малките момиченца трябва да стоят тихо и мирно и да не се чува гласът им.

Матилда на Роалд Дал

Когато стана на три години, сама се научи да чете, разглеждайки вестниците и списанията, които се подмятаха из къщата. На четири години тя вече четеше бързо и гладко и, естествено, започна да копнее за книги. Единствената книга в този дом бе „Бърза кухня”. Беше на майка й, когато Матилда я прочете от край до край и научи всички рецепти наизуст, реши да потърси нещо по-интересно.

– Татко – каза тя, – можеш ли да ми купиш някоя книжка?
– Книга ли? – попита той. – За к’во ти е някаква си шарена книжка?
– За да я чета, татко.
– Какво не й харесваш на телевизията, по дяволите? Нашият телевизор е чудесен, екранът му е трийсет сантиметра, а ти ми искаш книга! Глезиш се, моето момиче!

Матилда на Роалд Дал

Почти всекидневно Матилда оставаше в къщата сама. Брат й (пет години по-голям от нея) ходеше на училище, баща й беше на работа, а майка й отиваше да играе бинго в града, отдалечен от селото на осем мили. След като баща й отказа да й купи книжка, в същия ден следобед Матилда реши да отиде сама в обществената библиотека в селото. Когато пристигна там, тя се представи на библиотекарката госпожа Фелпс. Попита дали може да седне за малко и да прочете някоя книга. Госпожа Фелпс, въпреки че беше много учудена от появата на толкова малко момиченце, непридружено от родител, й отвърна, че е добре дошла.

– Къде са детските книги, моля? – попита Матилда.
– Там на долните полици – отговори госпожа Фелпс. – Би ли искала да ти помогна да си намериш някоя хубава книжка с много картинки?
– Не, благодаря – каза Матилда. – Сигурна съм, че ще се справя сама.

Оттогава всеки следобед веднага, след като майка й тръгваше да играе бинго, Матилда с несигурни стъпки отиваше в библиотеката. Това й отнемаше само десетина минути, но пък й осигуряваше два великолепни часа спокойствие в някой уютен ъгъл, където поглъщаше книгите една след друга. Когато изчете детските книги в библиотеката, тя започна да търси други.

Прочети още:
Из „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов
Из „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс
Из „Носи само колкото можеш“ на Джанис Холи Бут

Владетели на Волжска България, списък

1. Габдулла Джилки, син на Урус-Айдар
/865 – 882/
2. Бат-Угор Мумин, син на Джилки
/882 – 895/
3. Алмъш Джафар, син на Джилки
/895 – 925/
4. Хасан Газан Мумин, син на Алмъш
/925- 930/
5. Микаил Ялкау Балтавар, син на Алмъш
/930 – 943/
6. Мохаммед, син на Ялкау
/943 – 976/
7. Талиб Мумин, син на Хасан
/976 – 981/
8. Тимар Мумин Баджанак, син на Мохаммед
/981 -1004/
9. Масгут, син на Мохаммед
/1004 -1006/
10. Ибрахим, син на Мохаммед
/1006 – 1025/
11. Азгар, син на Масгут
/1025 – 1028, 1061/
12. Ашраф – кан Балук, син на Тимар
/1025,1028 – 1061/
13. Ахад Мосха, син на Азгар
/1061 – 1076/
14. Адам, син на Балук
/1076 – 1118/
15. Шамгун Шам-Саин, син на Адам
/1118- 1135/

16. Хисам Анбал, внук на Ахад, син на Колън
/1135 – 1164/
17. Улуг-Мохаммед Отяк Джанги, син на Шамгун
/1164 – 1178/
18. Габдулла Челбир, син на Отяк
/1178 – 1225/
19. Мир-Гази, син на Отяк
/1225 – 1229/
20. Джелал-ед-Дин Алтьнбек Алан, син на Отяк
/1229,1230 – 1236/
21. Гази-Барадж Бурундай, правнук на Шамгун, внук на Арбат, син на Азан
/1229 -1230, 1236 – 1242/
22. Хисам, син на Гази-Барадж
/1242 – 1262/
23. Тухчи-Исмаил, внук на Челбир, син на Иляс Ялдау
/1262 – 1267/
24. Галимбек, син на Гази-Барадж
/1267 – 1293/
25. Мохаммед-Алам, син на Тухчи-Исмаил
/1293 – 1307/
26. Касим Булак, син на Галимбек
/1307 – 1323/
27. улуюм-Орду Мугаллим, внук на Мохаммед-Алам, син на Исмаил-Галим
/1323-1340/
28. Мир-Махмуд, син на Булак
/1340 – 1359/
29. Азан Хасан, син на Мир-Махмуд
/1359 – 1380/
30. Бий-Омар, син на Азан Хасан
/1380 – 1422/
31. Галибей, син на Бий-Омар
/1422 – 1437/
32. Ябък-Мохаммед, правнук на Булгом-Орду, внук на Чаллъ-Мохаммед, син на Хусаин Ашраф
/1437 – 1469/
33. Габдел-Мумин, син на Ябък-Мохаммед
/1469 – 1480/
34. Бураш-Барадж, син на Габдел-Мумин
/1480 – 1502/
35. Ал-Мохаммед Саин-Юсуф Балин-хужа, син на Габдел-Мумин
/1502 -1521/
36. Мансур, син на Бураш-Барадж
/1521 – 1524/
37. Ядкар Артан Кул-Ашраф, син на Ал-Мохаммед
/1524- 1531, 1535 – 1546, 1546 – 1551, 1551 – 1552/
38. Мамед, син на Мансур
/1531 – 1535, 1546,1551/
39. Хусаин Байрам Гази, син на Кул-Ашраф
/1552 – 1569/
40. Шейх-Гали Каргалъ, син на Хусаин
/1569 – 1584/

Среща с писател: Карлос Руис Сафон

Карлос Руис Сафон

Карлос Руис Сафон, единият от трима най-успешни съвременни испански автори наред с Хавиер Сиера и Хуан Гомес Хурадо, днес е писателят, на когото посветихме нашата книжна рубрика. Мистичният и тъмен, тайнственият и брилянтен, книгите на Сафон са издадени в над 45 държави и преведени на 50 езика. Фактът че пише на испански му печели безапелационна слава в Южна Америка, а последния му роман „Затворникът на Рая”, излязъл от печат през 2011 година попада в челната петорка на най-продаваеми книги в Аржентина, Венецуела, Колумбия, Мексико и Перу и Чили и остава там през цялата година.

Бившият копирайтър, дипломиран бакалавър по Информационни науки и страстния фен на дракони и кофеина е издаден и у нас, при това в пълния си формат с четири младежки романа и трилогията, донесла му световна слава.

Карлос Руис Сафон

През 1992 година Сафон напуска поста си на креативен директор в рекламния бранш и още на следващата година на бял свят излиза първият му роман „Принцът на мъглата”. През 1994 година излиза „Среднощният дворец”, последван от „Септемврийски светлини” на следващата година и великолепната „Марина” на по-следващата. Първите четири романи са и първите стъпки в създаването на мистични сюжети, проправящи си път към по-обемните и по-сложно заплетени новели. През 2001 година на бял свят излиза „Сянката на вятъра”, първата част от замислената тетралогия, преведена на 30 езика и издадена в над 40 държави. „Сянката на вятъра” се счита за най-успешен роман, публикуван в Испания от времето на „Дон Кихот”, който носи на Сафон 22 литературни награди в САЩ, Холандия, Португалия, Испания, Франция, Норвегия и Канада. И въпреки че от години Сафон е част от киноиндустрията и пише сценарии със същата страст, с която създава книги си, той от години отказва да продаде правата за адаптация на романа, считайки, че най-добрият режисьор е въображението на читателите.

През 2008 година излиза втората част „Играта на ангела”, която влиза в историята на испанското книгоиздаване като най-продаваема книга с продадени 230 хиляди копия само през първата седмица, а през 2011 година „Затворникът на рая” затваря кръга с истории, случили се в средата на миналия век в Барселона и ни показва задкулисните връзки между отделните герои и събития.

А най-хубавото е, че трилогията разкрива тайната на гробището на забравените книги и мъките на писателите, които се борят с думите, превръщайки тези три книги в посланици в каузата четене…

Чуйте повече за живота и творчеството на Сафон в записа:

Прочетете още:
Рецензия за „Марина“ на Карлос Руис Сафон 

Цветница, традиции и обичаи

Цветница – празникът на пролетта

Цветница е един от най-красивите и очаквани пролетни празници в българския календар. Всяка година този ден се отбелязва в неделята след Лазаровден и точно една седмица преди Великден. Той носи различни наименования в различните части на България – Връбница, Цветна неделя, Вая или Куклин ден, но навсякъде е изпълнен с богата символика, свързана с възраждащата се природа и разцъфтяващите цветя.

Празникът Цветница има дълбоки религиозни корени. Според Библията на този ден се чества влизането на Иисус Христос в Йерусалим. Жителите на града го посрещнали тържествено с палмови клонки и възгласи „осанна“. Интересен факт е, че само няколко дни по-късно същите тези хора ще викат „разпни го“. По стечение на обстоятелствата в българските земи палмовите клонки са заменени с върбови, което дава и второто популярно име на празника – Връбница.

Макар в основата си да е религиозен, този празник е широко възприет от българите и се е превърнал в неразделна част от традиционния ни календар. Цветница е тясно свързана с предшестващия я Лазаровден и заедно формират важен пролетен обреден комплекс. Лазарките, които са главните действащи лица в обредите на Лазаровден, участват активно и в ритуалите на Цветница.

Празничната обредност се разгръща в няколко взаимно пресичащи се кръга. Първият кръг е свързан с обредно-магически действия с върбата, вторият – с култа към мъртвите и предците, а третият – с пролетните момински обичаи и игри. Тази многопластовост на празника показва неговото значение в народните вярвания и обичаи.

Сутринта на Цветница вярващите отиват на църква, където се отслужва специална литургия и се благославят върбови клонки. След това хората ги отнасят в домовете си, защото се вярва, че те носят здраве и предпазват от зли сили. В много райони на страната тези клонки се сплитат във венци и се окачват на външната врата на къщата като символ на защита и благополучие.

Едно от най-интересните и емблематични събития на Цветница е обичаят кумичене. Специално за този ден девойките приготвят обреден хляб с форма на кукла. След това момите правят венци от върбови клонки и се събират на реката. Там пускат венците си по течението и чакат да видят кой ще тръгне пръв по водата. Момата, чийто венец поеме най-напред по течението, се избира за кумица. На някои места освен венчетата момите пускат по водата и обредната хлебна кукла.

Избраната кумица има специална роля в последващите ритуали. В някои региони на България момите, които са я избрали, гуверят (въздържат се от храна) една седмица. След приключването на лазарските танци и обреди, които продължават общо два дни – на Лазаровден и Цветница, събраните от момите-лазарки продукти се носят в дома на кумицата. Там на Велики четвъртък те отново се събират, за да боядисат великденските яйца и да изпекат празничния козунак.

Тези лазарски игри и обреди имат дълбок смисъл в народните традиции. Те са свързани с посвещението на девойките от една възрастова и социална група в друга, символизирайки прехода от моминство към зрялост и готовност за брак. Интересно е, че произходът на тези обичаи може да се проследи още от древността, показвайки устойчивостта на народните вярвания през вековете.

В миналото за всеки голям празник се отбелязвал с редица интересни традиции и обичаи, част от които са запазени и до днес. Цветница е подвижен християнски празник, свързан с библейската история за влизането на Исус Христос в Йерусалим по време на еврейската Пасха, няколко дни след възкресението на Лазар. Това допълнително подчертава връзката между Лазаровден и Цветница, както и тяхното място в предвеликденските чествания.

Според традицията на Цветница празнуват всички хора, които носят имена на цветя. Това включва имена като Роза, Маргарита, Теменуга, Деляна и много други. Празнуват също и тези, чиито имена произлизат от названия на дървета, което показва дълбоката връзка на празника с природата и нейното пролетно възраждане.

Именници: Аглика, Албена, Алиса, Ангел(ина), Биляна, Божура, Вероника, Виола, Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Гергин(а), Гроздена, Гроздан(к)а, Далия, Дафина, Делян, Деляна, Дилян, Диляна, Делия, Димитър, Детелина, Евелина, Елица, Елха, Жасмина, Здравко, Здравка, Зюмбюла, Зюмбюл(ка) и много други красиви български имена, свързани с растителния свят.

Честит имен ден на всички с чудни имена на цветя, храсти и дървета!

В съвременния свят много от древните традиции на Цветница постепенно губят своето значение и се практикуват все по-рядко. Въпреки това, в редица села и малки градове на България все още се организират лазарски групи, които участват в обичаите за Цветница, а хората продължават да ходят на църква за благословия на върбовите клонки. Това показва желанието на българите да съхранят своето богато културно наследство и да предадат традициите на идните поколения.

Цветница остава един от най-светлите и обичани пролетни празници в българския календар, символ на възраждащата се природа, на чистотата и красотата на цветята, и на вечния кръговрат на живота.

Васильовден (Сурваки)

Непосредсвено след Коледа източноправославната църква празнува Васильовден или Сурваки. На този ден източните християни почитат паметта на Св. Василий Велики. Един великите философи и писатели на раннохристиянската царква.

Свети Василий е роден в гр. Кесария Кападокийска около 350г. от н.е. в знатно хриситянско семейство. При формирането на неговия характер дейно участие вземат майка му Емелия и баба му Макрина. Те възпитават малкия Василий и неговия брат Григорий Богослов в християнските ценности.

По-късно Василий и неговия по-малък брат Григорий учат в Кесария . В това училище свети Василий се запознава с Григорий Богослов-негов приятел и съидейник. След това младия Василий продължава своето обучение в Атина, където учи с бъдещия император Юлиан Апостат. Негови учители са прочутите за времето си лектори Химерий и Прохерезий.

След като завършва своето обучение свети Василий Велики се установява близо до гр. Неокесария при р. Ирис. Там той създава скромно монашеско общежитие. Малко след това към него се присъйдинява и неговия верен приятел и сподвижник Григорий Богослов. В този манастир те създават своя правилник на монашеския живот, който векове наред е използван в православната църква.

Свети Василий си остава един най-видните апологети на източната църква.

Народната традиция свързва празника на Св. Василий Велики със обичая суровакане. Въпреки тази малка съществена разлика коледарските и сурвакарски групи На Васильовден се събират млади мъже, които обикалят къщите през нощта и суровакат техните стопани. На самия празник минават и групи от деце, които също суровакат стопаните на къщите. Самото суровакане се явява един вид продължение на коледарските благословии. Както коледарите и сурвакарските групи си имат водач и човек, който изпълнява ролята на магарието и прибира парите и другите дарове. И пак както коледарите носят със себе си криваци, така и сурвакарите на Васильовден носят дряновици украсени с пуканки, сушени плодове и вълна. В някои места вместо дряновица се използва и крушевица, т.е. клонки от крушево дърво.

В гр. Елена и околността се е запазила една празнична благословия за берекет, която се изпълнява именно на Суроваки. Тя е следната:

”…Сурва, сурва година,

Весела година,

Златен клас на нива,

Червена ябълка в градина,

Жълт мамул в леса,

Златен грозд на лоза,

Пълна кошара с агнета (стока),

Пълнна къща с деца,

Да ви е честита новата година,

До година, до амина.”

Накрая сурвакарите изричат следното: „ амин братко, кови магарето ”. Там където минат сервакарите хората ги даряват с пари и лакомства.

Вечерта на срещу Сурваки стопанката приготвя традиционната баница с късмети, която се приготвя от точени кори и сирене. В нея се слагат късметите, като за целта се използват дряновите пъпки. Освен в тези късмети в баницата се слага и пара. Като дванайстия час най-възрастния представител в семейството завъртва баницата.

Народът смята дряновото дърво за едно от най-здравите дървесни видове у нас. То е най-ранното разпапило и разцъфнало дърво, но неговите плодове се берет последни. Те се използват в народната ни медицина.

На празничната трапеза освен новогодишната баница с късмети присъства и свинска пача приготвена от коледното прасе. В някои райони на страната в това число и еленския край се коли петел. Обикновено той се приготвя с кисело зеле. На масата също трябва да има плодове и пуканки.

Наред с Коледа и Суроваки може да се причесли към най-мистичните български празници. Защото по-голяма част от ритуалите и обредите извършвани през тези дни носят духа на старите българи.

Използвана литература:

Бакалов, Георги ” Византия ”, София, 1995г., стр.118-119

Бъдни вечер и Коледа

Празникът, който отбелязваме непосредствено преди Коледа е Бъдни вечери той като повечето зимни празници спада към групата на неподвижнитетакива. Той се чества винаги на 24.12. За разлика от предходнитепразници Бъдни вечер се отличава с богата празнично обредна система. Внякои краища на България Бъдни вечер се нарича още Мала или още ДетскаКоледа.

На този ден се извършват ритуали и обреди, които са свързани с посрещането на Коледа.

На този ден българите принасят в жертва прасе, което е гледано цялагодина. Макар и да колят на 24.12, то храните приготвени от свинскомесо, а и от всяко друго се консумират на Коледа. Това се прави с целпонеже денят преди Коледа се явява последния от тъй наречените Коледнипости.

Едно от характерните неща за този ден е ”бъдника”. Той е задължителенза всяко семейство. Обикновено няколко мъже от дадено домакинство ходятв гората да отсекат дървото, което ще играе ролята на бъдника и ще горицяла нощ. Обикновено бъдника бива дъб или круша. Самият бъдник като секачи на шейна или друго превозно средство не трябва да опира или паднена земята. По пътя за дома то не трябва да докосва земята. Когатопристигне в дома, стопанинът го слага в огнището. Бъдникът трябва дагори без прекъсване не само в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа, но идо Йордановден. След като изгори бъдника пепелта от него не сеизхвърля, а се ползва като лекарство през годината.

Основната обредна храна на този празник е постна. Тя винаги трябва дабъде тек, т.е. нечетен брой гозби. На празничната трапеза трябвазадължително да има следните ястия: постен боб яхния, постни лозовисърми, варено жито, ошав, тиквеник ( постна баница с плънка от тиква ),зеленчуци, които са произведени през изминалата вече година. Наред стова се приготвя постна пита украсена отгоре. Най-често използванатапластика е монограма на Христос, който се прави от две разточени късатесто. По краищата се слагат топки. Тези краища са заградени отпо-голям къс разточено тесто. Всичко това е свързано със символиката настарите българи. Топките на питата символизират овцете или другитедомашни животни. Но най-често овцете, а затвореният кръг – кошарата.Това не е случайно, тъй като ранните християнски зографи са сипредставяли Христос като добрия пастир, заобиколен от стадо овце. Освентова според Библията, след раждането си детето Иисус е сложено в ясла.

Така че в празнично-обредната система на Бъдни вечер и Коледа често се преплитат библейските притчи и народните вярвания.

Вечерта, когато цялото семейство седне на масата, най-възрастният членна този дом прикадява вечерята. След това главата на семействоторазчупва празничната погача, като първото парче се оставя винаги заБогородица. По време на Бъднивечерската вечеря никой от челядта настопанина не може да става и ходи изправен. Ако се наложи на някого дастане, то той трябва да върви приведен.

Празничната трапеза не се раздига до сутринта на Коледа.

В нощта срещу Коледа също така се извършват гадания. Това се правинай-вече от младите момичета. Те слагат под възглавницата си първатахапка. Когото сънуват за него ще се омъжат. Така те гадаят какъв щебъде бъдещия им съпруг.

Друга много важна съставна част в празнично-обредната система на тезидва празника е коледуването. То започва още вечерта на Бъдни вечерсрещу Коледа, но коледарите се събират седмица по-рано за да разучатнови песни и да си припомнят стари.

Ръководител на тази дружинка е тъй наречения станеник. Той енай-възрастния коледарин в групата. Всяка коледарска група има и деца, които също изпълняват определени функции. Тези от тях, които чукат навратата се наричат коте, а тези, които приемат и носят даровете сенаричат магаре. Коледарите обикалят къщите и благославят технитестопани. Коледарите, чрез специални песни и заклинания наричат заздраве и берикет домашните. Самите стопани от своя страна даряватколедарите с пари, кравай и др. Тези дарове се слагат в дисагите намагарето. Те не влизат само там, където има починал и този дом все ощее в траур.

По характер и значение самото коледуване има много общи черти с единдруг обичай, а именно лазаруването при девойките. Както прилазаруването, така и при коледуването участие вземат млади несемейнимлади хора. В случая това са ергени. Както за лазарките, така и заколедарите този обичай има важно значение в техния по-нататъшен живот.Те всъщност преминават от едно обществено положение, което се свързвадо голяма степен с тяхното възрастово израстване. И момите следЛазаровден, и ергените след Коледа могат вече да се задомяват.

Този процес на преминаване от една възрастова група в друга исъответната промяна на социалното положение е познато явление в многодревни религии. То не е било чуждо и на нашите предци траките,славяните и прабългарите.

В деня на самия празник Коледа, който е най-големия зимен християнскипразник приключват дългите четиридесетдневни пости. Въпреки, че неговияпроизход е християнски, то в неговата обредна система се преплитатбиблейската история за раждането на Христос със старите до християнскивярвания познати не само на източните народи, но и на нашите предци.Този празник е свързан с календара, тъй като се празнува винаги околозимното равноденствие. Основната идея, която е заложена в неговатасимволика е за вечната умираща и възраждаща се природа. Тогава за пръвпът от 40 дена може да се яде блажно. Естествено, че вече на коледнататрапеза ще присъстват и местни ястия.

Въпреки, че човек може да разпусне след коледните пости остават все ощенякои забрани, които важат до Йордановден. Става въпрос, че от Рождество Христово до Богоявление са тъй наречените мръсни дни. Човекне трябва да замръква, защото тогава излизат някои митологични съществаползващи се с лоша слава. Такива са вампири, талъсъми, караконджоли идр. Ако случайно му се налага на човек да излезе навън по късна доба,то той трябва да има муска или амулет, чиято основна съставка да ечесъна. Той служи като защита срещу тези мрачни сили.

Като повечето наши празници и Бъдни вечер, и Коледа са тясно свързани снашето далечно минало. Те са част от нашата национална идентичност.Така, че ние българите трябва знаем и помним нашите традиции. Те санашите корени.

Игнажден 20.12

Игнажден е един от големите зимни празници, който предхожда Коледа. За разлика от празниците на Св. Спиридон и Св. Модест той е разпространен в цялата етническа територия на България.

На този ден се почита паметта на Свети Игнатий Богоносец. Той е роден и живял през ІІ век. Свети игнатий е един от многото ученици на Йоан Богослов. През своя съзнателен живот той е заемал архиепископската катедра на гр. Антиохия. Но той е застигнат участта на повечето ранни християни, т.е. вследствие на гоненията срещу привържениците на тази нова религия и Св. Игнатий намира своята мъченическа смърт. Той загива на сцената на римския колизеум разкъсан от диви зверове. Това става по време на управлението на император Траян Деций (249-251 г.).

Макар, че тозипразник се празнува в цялата страна, то той е познат под различни наименования. В Северна България денят на Свети Игнатий се нарича Игнажден, Идинак (Единак). Но в Южна България този празник бива наричан Идигнажден, Игнатьовден (Родопите) и Полаз или Полязовден (Котленско).

Въпреки различните наименования на този ден се извършва един и същи обред. Като повечето български традиционни празници, така и на този се извършват определени магически практики. Една от характерните гадателски практики за този празник е обичая „полазване“. На него ден се гледа кой човек пръв ще дойде в къщата. Ако е малко момиченце, то през следващата година ще има повече женски животни.

Обикновено самия полазник трябва да донесе дъски и трески събрани около дръвника и да ги сложи около домашното огнище. Тогава той сяда и започва да имитира пиле като изрича пиу-пиу. После той става и разручква огъня. Когато прави това, то той трябва така да го разрови, че колкото се може повече искри да има и тогава започва да благославя – „Колкото искри в огъня има, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в тази къща!“

В някои райони на страната, където земеделието е водещ поминък на местното население домакинята подава на гостенина полазник решето и семена. Така той трябва ритуално да заоре земята. След тези действия започва да нарича за плодородие. Благословията е подобна на вече спомената, но вместо животните, там се благославя за плодородие. Пожелава се повече жито, ечемик, царевица и други. Все неща свързани със земеделието. Това ритуално заораване се среща и в Западна България.

На самия Игнажден полазника се черпи с вино и ракия. Стопаните му подават и тъй наречения „Игнажденски кравай“, който се приготвя специално за този ден. Ако случайно годината е добра както за земеделица, така и за скотовъдеца, то те канят на следващия Игнажден същия полазник.

Друго характерно за този празник е, че на него жените в къщата не вършат никаква домашна работа. Според народната вяра на този ден са започнали родилните мъки на Богородица. Поради това на него ден не работят особенно младите булки и невести. Това се прави с цел по-безболезнено да заченат и раждат.

Друга гадателска практика, която се извършва на Игнажден е предсказването за евентуално бъдещо омъжване на младите момичета. На този ден те гадаят за кого ще се омъжат и кога ще стане това.

Като цяло множеството гадателски практики, които се извършват на Игнажден са наследство от нашия езически период. Така също ролята на самия полазник в далечното ни минало се е извършвала от самия жрец. А самата благословия се явява магически заклинание за благополучие и проспиритет, които е изричал жреца като духовен наставник на нашите прадеди.

Свети Модест 18. 12

Както празника на Свети Спиридон, така и денят на Св. Модест се тачи предимно в района на Пиринския. Освен в Благоевградско и Гоцеделчевско, този празник е познат и на населението на Странджа.

Според народното поверие Свети Модест наравно със Свети Георги се явява покровител на земеделци и овчари.

Тъй като основния поминък на странджанци е животновъдството затова този светец е бил много популярен в миналото. На този ден главнодействащи лица са жените. Те приготвят обредни пити, които се дават за здравето на животните. На някои места тези пити се дават и на самите животни. Но обикновено стопанките месят тези пити и след това ги раздават, като за целта те се намазват с много олио „за да е мазен добитъка“.

На този празник впрегатните животни не се впрягат, а напротив. Те през целия ден се оставят неразпрегнати.

На празника на Свети Модест се слагат умалени копия ярем или рога. Това се прави особено в къщи, където често умира добитъка. Най-често те са изработени от алуминий, но ако семейството е по-заможно те биват и от сребро. Това се прави с цел да се умилостиви светеца и лошото да напусне тази къща, която я сполетяло беда.

За нашите предци това е имало голямо значение, защото воловите и конете са били основната впрегатна сила. С тях те обработвали своята земя, с тях също те се предвижвали на големи разстояния. Така че ако едно семейство е имало два вола и единия умре, то това сериозно разтройвало финансовото положение на българския селянин. Затова значението за селското стопанство е голямо.

Свети Спиридон 12. 12

Непосредствено след Зимна Св. Ана народът ни почита денят на Св. Спиридон. Според легендата Св. Спиридон е живял през ІV век от н.е. е на о. Кипър. Той е заемал Тримитутската епископска катедра.

В правослвавната иконография този светец е изобразяван с плетена от върбови клони шапка. Легендата още разказва, че името Спиридон произлиза от гръцката дума ѕреіѓа, което означава плетеница , мрежа, кошница. Освен това често зографите го зографисват и с тухла държящ в дясната ръка. Поради това Св. Спиридон се приема като покровител на занаятчиите. Той също е закрилник и на козарите.

Култът на този светец е най-разпространен в Южна и Югоизточна България. Той особено е популярен сред християнското население на Родопите и в района на Благоевград. Според народната вяра Св. Спиридон е покровител и на кожните болести. За да го умилостивят – жените родопчанки приготвят специални обредни хлябове, които те раздават за здраве. Тези обредни действия много напомнят обредите, които се извършват на празника на Св. Харалампи ( Св. Харалаби ), който се чества на 11. февруари и който е разпространен главно в Северна България.

Освен този хлаб жените от Благоевградския край замесват пити. Те са предназначени за домашните животни. Те им се дават за да бъдат здрави. Но най-вече такава обредна пита се дава на конете. И този ритуал има аналог в нашата традиционно-обредна система. Тези действия се извършват на празника на Св. Влас, който от своя страна покровителства болеста влас. В миналото домашните животни много често са се разболявали от нея. Така в желанието си опазят своя впрегатен и не само пригатен добитък хората правят какво ли не за да умилостивят светците покровители на тези болести. Така обричат специалния обреден хляб за здравето им.

На днешния ден празнуват предимно хора, които носят името на светеца- Спиридон. А и също така и Спиро, Върбан и други производни на това име.

Зимна Св. Ана ( Анна ) 9.12

Няколко дена след големия християнски празник Никулден българската православна църква отбелязва денят на Св. Ана. Според Библията Св. Ана е майката на Дева Мария. На Зимна Св. Ана църквата чества нейното зачатие. Нашия народ нарича този празник Зимна Св. Ана или Анино зачатие.

В някои райони на страната на този ден се извършват гадателски практики, които са характерни за празника Игнажден. За разлика от нега на Зимна Св. Ана полазниците обикновено са деца-най-често малки момичета. Народът вярва, че малките деца са все още невинни души, които не са способни на лоши постъпки.

Този празник се почита също от врачките и магьосниците.Те правят различни заклинания на този ден. Според народното поверие за да е силна една магия, тя трабва да се е направена на нивата. По това те до някъде приличат на бродниците, които от своя страна, чрез магии отнемат силата и плодородието на чуждите ниви.

Много хора в миналото са вярвали, че в нощта срещу празника на Зимна Св. Ана магьосниците, чрез своите умения са сваляли луната. Пак според хорското мнение те много по-трудно я връщали на предишното и място.

За да се предпазят от зли магии хората на този ден са приготвяли какранени кръстове, чрез тях са гонили всички лоши духове.

Като се има моментното състояние на обществото мога да кажа, че то не се различавало много от това от предишните векове. И днес има хора, които магически умения, а също така и такива, които се страхуват от магии и имат пълно право за това.