Както празника на Свети Спиридон, така и денят на Св. Модест се тачи предимно в района на Пиринския. Освен в Благоевградско и Гоцеделчевско, този празник е познат и на населението на Странджа.

Според народното поверие Свети Модест наравно със Свети Георги се явява покровител на земеделци и овчари.

Тъй като основния поминък на странджанци е животновъдството затова този светец е бил много популярен в миналото. На този ден главнодействащи лица са жените. Те приготвят обредни пити, които се дават за здравето на животните. На някои места тези пити се дават и на самите животни. Но обикновено стопанките месят тези пити и след това ги раздават, като за целта те се намазват с много олио „за да е мазен добитъка“.

На този празник впрегатните животни не се впрягат, а напротив. Те през целия ден се оставят неразпрегнати.

На празника на Свети Модест се слагат умалени копия ярем или рога. Това се прави особено в къщи, където често умира добитъка. Най-често те са изработени от алуминий, но ако семейството е по-заможно те биват и от сребро. Това се прави с цел да се умилостиви светеца и лошото да напусне тази къща, която я сполетяло беда.

За нашите предци това е имало голямо значение, защото воловите и конете са били основната впрегатна сила. С тях те обработвали своята земя, с тях също те се предвижвали на големи разстояния. Така че ако едно семейство е имало два вола и единия умре, то това сериозно разтройвало финансовото положение на българския селянин. Затова значението за селското стопанство е голямо.

Непосредствено след Зимна Св. Ана народът ни почита денят на Св. Спиридон. Според легендата Св. Спиридон е живял през ІV век от н.е. е на о. Кипър. Той е заемал Тримитутската епископска катедра.

В правослвавната иконография този светец е изобразяван с плетена от върбови клони шапка. Легендата още разказва, че името Спиридон произлиза от гръцката дума ѕреіѓа, което означава плетеница , мрежа, кошница. Освен това често зографите го зографисват и с тухла държящ в дясната ръка. Поради това Св. Спиридон се приема като покровител на занаятчиите. Той също е закрилник и на козарите.

Култът на този светец е най-разпространен в Южна и Югоизточна България. Той особено е популярен сред християнското население на Родопите и в района на Благоевград. Според народната вяра Св. Спиридон е покровител и на кожните болести. За да го умилостивят – жените родопчанки приготвят специални обредни хлябове, които те раздават за здраве. Тези обредни действия много напомнят обредите, които се извършват на празника на Св. Харалампи ( Св. Харалаби ), който се чества на 11. февруари и който е разпространен главно в Северна България.

Освен този хлаб жените от Благоевградския край замесват пити. Те са предназначени за домашните животни. Те им се дават за да бъдат здрави. Но най-вече такава обредна пита се дава на конете. И този ритуал има аналог в нашата традиционно-обредна система. Тези действия се извършват на празника на Св. Влас, който от своя страна покровителства болеста влас. В миналото домашните животни много често са се разболявали от нея. Така в желанието си опазят своя впрегатен и не само пригатен добитък хората правят какво ли не за да умилостивят светците покровители на тези болести. Така обричат специалния обреден хляб за здравето им.

На днешния ден празнуват предимно хора, които носят името на светеца- Спиридон. А и също така и Спиро, Върбан и други производни на това име.

Няколко дена след големия християнски празник Никулден българската православна църква отбелязва денят на Св. Ана. Според Библията Св. Ана е майката на Дева Мария. На Зимна Св. Ана църквата чества нейното зачатие. Нашия народ нарича този празник Зимна Св. Ана или Анино зачатие.

В някои райони на страната на този ден се извършват гадателски практики, които са характерни за празника Игнажден. За разлика от нега на Зимна Св. Ана полазниците обикновено са деца-най-често малки момичета. Народът вярва, че малките деца са все още невинни души, които не са способни на лоши постъпки.

Този празник се почита също от врачките и магьосниците.Те правят различни заклинания на този ден. Според народното поверие за да е силна една магия, тя трабва да се е направена на нивата. По това те до някъде приличат на бродниците, които от своя страна, чрез магии отнемат силата и плодородието на чуждите ниви.

Много хора в миналото са вярвали, че в нощта срещу празника на Зимна Св. Ана магьосниците, чрез своите умения са сваляли луната. Пак според хорското мнение те много по-трудно я връщали на предишното и място.

За да се предпазят от зли магии хората на този ден са приготвяли какранени кръстове, чрез тях са гонили всички лоши духове.

Като се има моментното състояние на обществото мога да кажа, че то не се различавало много от това от предишните векове. И днес има хора, които магически умения, а също така и такива, които се страхуват от магии и имат пълно право за това.

Прабългарската религия и култът към вълка

Различните научни изследвания в областта на прабългарската религия разкриват древните българи в една нова светлина. За разлика от множеството религиозни системи, съществували в древността, тази на българите се е числяла към групата на монотеичните учения. Нашите предци са почитали бог Тангра (Тангри) като върховно божество. Чрез него те са обожествявали природата и нейните четири елемента – въздух, вода, огън и земя.

Според прабългарските религиозни възгледи, бог Тангра присъства навсякъде в света около нас. Този култ е толкова силен, че продължава да се практикува и до днес от някои народи от територията на бившия Съветски съюз. Монотеизмът на древните българи е интересен феномен, който ги отличава от много други древни общества.

Тотемизъм в прабългарските вярвания

Наред с култа към Тангра, сред прабългарите е бил разпространен и тотемизмът. Това религиозно явление е характерно за всички древни общества, включително и българското. То се изразява в почитането на различни животни, обикновено диви представители на фауната.

Според вярванията на древните българи, хората с общ произход имат един и същ прародител, който след смъртта си възприема образа на определено животно. По този начин животното се превръща в покровител на представителите на един род. Неговият образ се използва в семейната хералдика и става тотем на даден род, племе или народ.

Прабългарският календар и вълкът

Религията на прабългарите и тотемизмът са били взаимно свързани. Доказателство за това е календарът на прабългарите, който спада към групата на лунните календари. Той представлява 12-годишен цикъл, като всяка година е посветена на дадено животно.

Една от особеностите на прабългарския календар е, че третата година е посветена на вълка. Това е напълно естествено, тъй като вълкът е животно, което е било близко до заобикалящия свят на нашите предци. Самият вълк е бил обожествяван от древните българи като важен тотем.

Ролята на шаманите в прабългарското общество

Българските шамани в качеството си на религиозни водачи са притежавали магически способности. Те често са приемали образите на различни животни, включително и на вълка, по време на своите ритуали и обреди. За тези практики научаваме най-вече от произведенията на византийските летописци, както и от малкото оцелели наши източници.

В древните общества владетелят е бил и върховен жрец. Така в историческата наука се появява терминът „цар-жрец“. Понеже царят трудно съчетава владетелските си функции с тези на върховния жрец, той е имал заместници – шаманите. С развитието на древните общества религиозните обреди все повече са се извършвали от тези духовни водачи.

Нарастналата държавна отговорност на средновековните български владетели ги е принуждавала да водят само религиозните церемонии с особено важен характер. Такива са например сключваните със съседните владетели мирни договори. Едно от тези споразумения е споменатият от византийския хронист Игнатий Дякон мирен договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец.

Боян Магесникът – прочутият български шаман

Много често шаманите са произлизали от средите на прабългарската аристокрация. В някои случаи това са били представители на управляващата владетелска династия – братя, синове и братовчеди на хана.

Според гръцките хронисти и нашите летописци, един от най-прочутите български шамани е Боян Магесникът. Повечето домашни и чужди източници, най-вече византийските, говорят за Боян като за член на българския хански двор. Според тях той е бил брат на хан Умор.

Византийските и българските летописци описват подробно ритуалите и обредите, които е извършвал Боян Магесникът. От техните записи става ясно, че той е имал способността да приема формата на различни животни, включително и на вълк.

Наследството на прабългарските традиции

Някои от ритуалите и обредите на древните българи продължават да съществуват в българските земи и след като народът приема християнството. Освен това се запазва част от религиозната философия на нашите предци. Това намира най-голямо отражение в нашите митични песни.

Традициите на прабългарите се оказват изключително устойчиви. Те надживяват своето време и оцеляват през вековете. Доказателство за това не са само митичните песни, но и самият български традиционен календар. Народът и до ден днешен храни страхопочитание към вълка, затова на него са отредени дните от 1 до 3 февруари, които са известни като Трифунци – по името на празника на св. Трифон Зарезан.

Тези дни са известни също и като Вълчи празници. Докато траят, домакините не трябва да хващат остър предмет, особено нож и ножица. Вярва се, че ако се наруши тази забрана, вълкът ще пакости на селянина. Тази традиция е ярко доказателство за дълбоките корени на прабългарските вярвания в нашата културна памет.

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики (305-337 г.) и неговия син Костанций ІІ (337-361 г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат ( 650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741 г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Свети Герман
12.V

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики ( 305-337г. ) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730 г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Култа към св. Герман заема важно място в традиционната вяра на българите. Според българската традиция този светец се възприема като един от покровителите на градушките наред със св. Вартоломей и св. Илия.

С този традиционен празник е свързан цял ритуален коплеск от действия, които се извършват обикновено по време на суша.

В деня на св. Герман Градушкар се прави глинена мъжка кукла-наречена по името на светеца.

Тези ритуални действия са разпространени предимно в Северна България. След като е направена тази глинена фигуррка, тя бива поставена върху носило или саван. Участниците в ритуала отиват до място, което се намира близо до водоизточник. Там те следват до най малка подробност българските погребални обичаи. По време на самото опело се израчат следните думи: „умря Герман от суша за киша”. Но този ритуал макар и в по-редки случаи се извършва и когато годината е кишева. Тогава се изричат думите: – „умря Герман от каша за суша”.

След като се опей ритуалната кукла се погребва именно до реката. Като се извърши и това последно действие започва общоселско веселие.

Въпреки, че св. Герман е християнски светец, то произхода на неговия култ има тракийски произход. Според някои учени като проф. Стоян Генчев – обредната куклата Герман изобразява млад несемеен мъж, т.е. ерген. Това не е случайно. По този начин има по-голяма вероятност да бъде чута молбата на хората от Господ.

От написаното дотук става ясно, че чрез култа на св. Герман се запазват стари езически традиции, които са играли важна рола в старобългарското общество. Те оцеляват и след приемането на християнството. Свети Герман 12.V

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики ( 305-337г. ) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Непосредствено след признаването на християнството като държавна религия на територията на Византия се появяват и първите ереси. Те бързо се разпространяват. Тези ереси намират последователи във всички слоеве на обществото.

Един от най-известните еретици е александрийския свещеник Арий. Той е живял и починал в кр. на ІІІ и нач. на ІV век . Арианството е най-голямото еретическо учение в ранната история на църквата. То е подкрепяно дори от императорите Константин Велики (305-337 г.) и неговия син Костанций ІІ (337-361г.). Учението на александриеца Арий се обосновавало на по-старите философски течения. През онази епоха античната езическа философия е била все още силна. Голямо влияние върху възгледите на Арий и неговите последователи оказват философията на неоплатониците. Според църковните канони това протеворичи на християнските догми. Това противопоставяне между ортоксалния клир и арианите довежда до обявяването на аринството за ерес на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г.

Така след смъртта на импероторите Костанций ІІ и Юстин І привържениците на Арий са подложени на преследване от Цариградската патриаршия. Те намират подкрепа в лицето на римския първосвещенник.

Проблемите на източната църква не свършват дотук. Тъкмо е било преодоляно влиянието на арианството в Източната римска империя – Византия. В столицата ъ Константинопол се появяват първите признаци на назряващия иконоборчески конфликт.

Корените на този конфликт се крият в оцелелите дохристиянски вярвания на първите християни. Много от приелите новата религия продължавали да почитат старите езически идоли. С налагането на християнството като държавна религия в империята нравите на хората не са се променили.

Икопочитанието е било разпространено предимно сред низшите слоеве на обществото. Превържениците на иконите намират подкрепа от страна на църквата. Самата църква е заинтересована от търговията с икони. По този начин в църковната хазна влизат значителни средства.Така църквата и в частност манастирите се превръщат от най-заможните поземляни собственици в империята. Тенденцията към забогатяване на едрата църковна аристокрация среща отпор от страна на държавата.

Византийските владетели са изправени пред трудна задача. Те виждат в засилената икономическа мощ на гръцката църква не само отслабването на тяхната власт, но и отслабването на самата държава. Така император Константин ІV Погонат (650-685 г.) е едни от първите държавници, които започват борба с иконопоклоничеството. Според него и наследника му на трона Лъв ІІІ Исавър (675-741 г.) почитта към иконите се свързва със старото езическо идолопоклоничество. През призмата на техните възгледи поклонниците на иконите биват възприети като нови идолопоклоници или еретици. Това тяхно схващане е добре дошло оправдание за тяхните по-нататъшни действия.

Тяхната борба с това религиозно явление е предизвикано и от увеличаването на манастирското братство. От увеличаването броя на монасите губи държавата. Нейните загуби не са само финансови. През този период Византия губи и жива сила. Много младежи масово напускат войската и се замонашват.

След като губи държавата следователно губи и църквата, защото хората, които защитават държавните граници намаляват.

Вътрешната държавна политика на Константинополските владетели и техните правителства срещат съпротива от страна на патриаршията. По това време патриарх в Константинопол е Герман.

Патриарх Герман е роден в семейството на византийски сенатор. От малък е възпитаван според църковните канони. Поради финансовите възможности на семейството си той получава солидно образование. Той е избран за патриарх през 714 г.

Неговата антииконоборческа позизиция става причина за неговото насилствено остраняване. Така Лъв ІІІ Исавър го принуждава през 730 г. да се откаже от патриаршеския сан. След тази година информация за живота на патриарх Герман липсва. Предполага се, че той е убит по заповед на василевса.

Тази политика на императора е продиктувана от отслабналата военна сила на държавата и непосредствената арабска опасност.

Тези традиции продължават да се спазват до ден днешен.

Празникът на Светите 40 мъченици от Севастия е навлязъл дълбоко в бита на българите. Той е бил особено почитан през Средновековието. За това говорят множеството домашни и чужди извори.

Най-известния от тях е Търновската колона на цар Иван Асен ІІ ( 1218-1241г. ). В нея е отбелязана паметната победа на българския владетел при Клокотница. Там на 9.ІІІ. 1230г. българският цар нанесъл голямо военно поражение на Епирския деспот Теодор Комнин.

Иван Асеновата колона е открита в царската църквата „ Св. 40 мъченици ” в старата българска столица Търново.

Освен това с тази църква е свързана една от старите легенди. Тя гласи, че в нощта на 8 срещу 9.ІІІ. се появяват духовете на владетелите и владетелките на Второто българско царство, които са погребани там. Дори това да не е вярно, тя е една от многото легенди, които са крепили българите през вековете на турското робство.

Според старата християнска житиейна традиция светите 40 мъченици са били римски войни, които тайно изповядвали християнството. Техния полк е бил разположен в малоазиатския град Севастия. След като биват разкрити са подложени на жестоки мъчения. Загиват 40 войни. Това става през 320г.от н.е. Няколко години преди официалното признаване на християнството и края на гоненията на ранните християни. Православната църква по-късно ги канонизира.

В българските религиозни вярвания – представата за 40-те светци войни се трансформира в младенци. Така сред старите българи празника е известен като младенци. Народното поверие гласи, че на този празник идват щъркелите. Самите щъркели са почитани от българите. Те са свързани с децата. И днес много хора помнят как техните баби са им казвали, че щъркелът ги е донесъл. Смята се, че къща или двор където гнезди семейство щъркели е запазено от магии. Техните яйца също имат магическа сила.

На свети 40 се изпълняват редица религиозни ритуали и обреди. Те са изпълнявани преди всичко от деца. В обредните песни се отправят различни молби към щъркелите. Като например следната молба:

„ … Щърко ле, щърко ле!
Щръкни кола под кола,
Да береме камъне,
Да правиме мостове,
Да ни идат гостове!… ”
( Димитър Маринов „ Народна вяра ”, стр.150 )

Старите българи са вярвали, че тези деца, които извършели тези ритуали, когато пораснат няма ги сполетят болести свързани с кръста.

Отново според народната традиция децата трябва да се отъркалят в тревата. Това обаче трябва да стане преди изгрев слънце. Това се прави за здраве. Въобще на този ден е на почит здравето на децата, тъй като те са най-уязвими от болести.

На този ден се приготвят специални обредни питки наречени младенци. Този обреден хляб се намазвал с мед и така се раздавал по подобие на питките, които се раздават за здраве на Св. Харалмпи. Това се прави с цел да се умилостиви баба Шарка. Както в миналото, така и днес много от децата са боледували или боледуват от дребна и едра шарка. Едрата шарка някога е нанасяла големи вреди на хората, които са я преболедували. Често пъти хората са умирали от тази болест. Но ако случайно човек е оцелявал, то той е бивал обезобразен от нея. Затова хората в миналото са се отнасяли със страхопочитание към нея.

Празника на Свети 40 мъченици е свързан и с представата на българите за настъпващата пролет. Народната вяра гласи, че на този ден Господ забива 40 или 140 нагорещени шиша в земята. Той удря с тях земята за да се затопли. Тогава хората са смятали, че слънцето вече се обръща към лято.

В българския традиционен календар има празници, които само сме ги чували или знаем много малко за тях. Към тази група спада и празника на Св. 40 мъченици. Надявам се , чрез този материал да извадя отново на бял свят позабравената ритуално-обредна практика характерна за този традиционен празник.

Както Месни Заговезни, така и Сирни Заговезни е празник, който е свързан с Великденския календарен цикъл. Седмицата между двата празника се нарича Неделя Месопусна.

През това време не се яде месо. Това не се отнася за млякото, млечните продукти и яюцата. След Месните Заговезни хората се приготвят за строгия 40 Великденски пост. Той започва един ден след Сирница. Сирни Заговезни е празник, който е разпространен в цяла България, поради това той има различни названия. В Западна България той се нарича Сирни поклади или ората. В същото време в Ропската област и Югозападна България този празник носи имената рия, орадие, сщрни заптшка, запоставане. На него ден се извършва ритуално засяване на земята оттам идва и това название на празника в Родопите и югозападните райони на страната За разлика от вече споменатите райони в Сероизточна България този празник е известен като сщрни заговилки, сщрни заговизни и сщрница са характерни за Североизточните части на България.

Сирница е един от най-богатите на ритуали и обреди празник. Неговата богата обредност е свързана с началото на новата селско-стопанска година на българите. Повечето ритуали и обреди символизират възраждащата се природа. Един от основните елементи в тази празнична обредност е ритуалното палене на огън. Самия огън е една от четирите природни стихии, поради това той е трайно свързан с българския традиционен мироглед. Той заема важна място не само в българските пролетни празници, но и в тези на съседните ни народи. Сутринта на Сирни Заговезни се запалват струпаните бали сено и сухи дървета. Това става обикновено на високото място в населеното мястго. Но понякога има и изключения. Празнични огньове са били палени и на самия мегдан ( площад ).

След като се разгори огъня хората започват да прескачат ритуалните огньове за здраве. Неговата очистителна сила е водеща на този празник.

Освен тези огньове на Сирна неделя се палят също факли и огнени стрели. Със запалените факли, които се носят от децата или младежите се извършва ритуално очистване на нивите. Това се прави цел нивите да дадат по-добър добив. Този огън в различните краища на България носи разностранни наименования. Най-често той е наричан катралник, пълелия или ойлалия. Освен тях се срещат и названията оврътник и овратник.

На Сирни Заговезни се извършва и един друг обряд. На този ден младите мъже пращат огнени стрели в дома на своите избраници. Този обред се нарича стрелкане или туйкане.
На този ден младите семейства ходят при своите кръстници за прошка. Те задължително носят подаръци за тях. Често пъти това са баница, вино и ракия. Понякога кумците носят на своите кумове печена кокошка или пуяк. Прошка искат и децата от своите родители. На този ден те целуват ръка на своите родители и другите възрастни роднини. Затова и празника се нарича още и прошка.

Богатата обредност на този празник се допълва от кукерските игри. Те са най-разпространени в Източна България и най-вече в Източна Тракия. Тези традиционни представления имат ритуален характер. Тези игри също имат много стар езически произход. Участниците в тях се наричат кукери. В някои райони на страната те са известни и като бабугери, джамали, старци, арапи и други.
Кукерски групи по подобие на Коледарските и Сурвакарските имат водач, който ръководи останалите членове на групата по време на ритуалите. Това е тъй наречения цар. Той извършва ритуалното засяване на нивата. Докато трае този ритуал останалите кукери подръкват със звънците и хлопките. По време на обредните игри, той бива носен от останалите членове на кукерската дружина. Тогава кукерския „ цар ” произнася заклинания, които са насочени срещу злите сили. Кукерите обхождали подобно на коледари и сурвакари хорските къщи и благославяли техните стопани.

След като приключи обредното заораване на земята кукерите в някои райони на страната се извършва ритуално убийство. Има случаи, когато това убийство не се практикува, тогава кукерите събарят на земята царя. След тези действия, ако царят е убит, то той възкръсва.

В по-ново време освен кукерските игри се появяват и нов тип народни театрални преставления. Често те отразяват съществуващата действителност. Така на този ден сред маскираните лица могат да се срещнат свещеник, младоженци, циганин, мечка и други. По-късно се появяват и образите на стражари, политици и лекари. Всички роли включително и женските се изпълняват от мъже. На празника булката и младоженеца симолират полов акт. По този начин се извършва ритуално оплождане на природата. Това също се извършва за плодородие и берикет.

Обредните костюми са направени от животински кожи. Най-често за тяхната направа са използвани овчи и кози кожи, които са обърнати с вълната и козината на навън. Много важен елемент от кукерското облекло е маската, чийто изображения играят важна роля в ритуалните танци. Срещат се различни видове маски. Обикновено за тяхната изработка се използват материали от животински и растителен произход като кожа, рога от едър рогат добитък и различно оцветена вълна, лен и коноп. Наред с маската друг много важен елемент от кукерския костюм е колана с чанове. Някои от които тежат около 3 кг. Те имат същата роля в обредния кукерски танц като маската. Чановете засилват магическия заклинателния ефект на кукерите. По този начин те плашат и гонят всички зли сили.

Празничната трапеза на Срини Заговезни също е много богата на ритуали и обреди. На нея задължително присъстват ястия приготвени от млечни продукти, яйца и бяла халва. Тогава за последен път се заговява преди строгия пост.

Един от най-интересните ритуали е тъй нареченото хамкане ( амкане ). На бял конец в средата на стаята се закача парче бяла халва или едно сварено яйце, което се залюлява. Наредените в кръг около тази връв деца трябва да го захапят без помоща на ръцете. След като това приключи връвта на която е стояло яйцето ( халвата ) се запалва. Тогава възрастните членове на семейството започват да гадаят. Тези гадания са свързани с надеждите за по-добра селскостопанска година, здраве и евентуална бъдеща женитба на младите членове на семейството.

Пролетните обичаи са били сред най-почитаните още в древността, тъй като повечето древни народи се занимавали със земеделие. Така тези празници съвпадали с началото новата селскостопанска година. Което има голямо значение за античните общества. Това важало с пълна сила и за нашите прадеди. От нас зависи да ли ще можем да съхраним тези традиции дошли от далечното минало.

Използвана литература
„Календарные обычаи и обряды в странах зорубежной Европы конец ЧІЧ -нач. ЧЧв“ М. 1977г.