Като малък прекарвах летата си на село, при баба и дядо. Зиме те живееха в София, на две преки от нас, но стоплеше ли се напролет, сбираха си багажа и скачаха в колата.

Поне веднъж на лято, изгрееше ли пълна луна, дядо ме водеше за раци. По цял ден в двора лепяхме с тиксо дъната на старите торби, та да запушим дупките от стари улови. Закърпехме ли ги, сядахме пред къщата и гледахме как слънцето залязва зад Балкана. Дядо палеше цигара и с джобното си ножче дялкаше резки по лешниковите клонки, приготвени за улова. Чакахме луната да изгрее, а понякога баба присядаше до нас да ни попее, или пък дядо разправяше как като млад се крил в гората, как живял в землянка с другарите си комунисти.

Когато луната най-сетне се вдигнеше ярка в небето, дядо ставаше на крак да се протегне.

– Ей, по такова време излизат да пасат – казваше ми. – Давай да ги ловим.

Баба ни правеше сандвичи с пастет за из път и ги увиваше в хартиени салфетки, дето все не се отлепяха напълно. Пожелаваше ни наслука и ние тръгвахме от вкъщи, навън от селото, нагоре по една разкаляна пътечка през гората. Луната осветяваше пътя ни. Вятърът леко подухваше в лицата ни. Наблизо някъде бумтеше реката.

И ето – щом веднъж изскокнехме от гората, щом веднъж стъпехме на поляната, а над нас се разстелеше нощното небе – виждахме ги. Реката вечно тъмна и гърмяща, а раците все из тревата, пълзят бавно и пощипват стръкове лютиче.

Посядаме в тревата, вадим сандвичите и ядем. На меката луна влажните им телца лъщят като живи въглени и бреговете са покрити сякаш с жарава. Стотици мънички очички ни гледат от тъмата. След сандвичите почваме лова.

Дядо ми връчва пръчка и торба. В краката ни щъкат стотици раци – сръчкаш ли щипките им с пръчката, те я защипват с всичка сила. Научих се така да ги ловя. Един по един ги  изтърсвам в торбата.

– Лесна плячка са – казваше дядо. – Един хванеш, пък другите не бягат. Дори не знаят, че си там, преди да си ги вдигнал, и даже след това пак не знаят нищо…

Един, два, три часа се минават. Луната уморена потъва към хоризонта. На изток небето лумва. И раците като един се обръщат и тихо тръгват към реката. Тя си поема и ги залюлява, додето не заспят. Нов ден изгрява. Ние седим в тревата, напълнили торбите с плячка. Заспивам на дядовото рамо. Той ме занася в село. Но първо пуска раците на свобода.

Жандарм – човек, който налага волята си с военна сила.
Геноцид – изтребване на цели групи хора по расови, религиозни и други мотиви.
Любов – чувство на самоотвержена и силна привързаност  към някого, основно на кръвно родство, разбирателство и приятелство.
(Из „Съвременен тълковен речник”, изд. GABEROFF )

Можете ли да си представите любов между жертва на геноцид и жандарм? Не. Тогава е време да отворите „Жандармът” на Марк Мустян.

След прочита на тази книга се разрових повече за арменския геноцид, че чак след това наистина успях да разбера тази пълна несъвместимост и нелогичност, на която само една любов е способна. Любов, която не знае расови предразсъдъци, която не признава времето и се връща от мъглата на амнезията, за да припомни на Ахмед Хан, че това е истинското му име, а не американското Емет Кон, с което се нарича от години.

Не, книгата не разказва само за несъвместимата по всичко стандарти на времето и историческите събития, любов. Това е много по-силна история – сурова и истинска като самия живот. Защото в него не само обичаме неправилните хора, но и ние най-често именно тях обичаме най-силно. И как от историческа гледна точка може да се обясни любовта между Жандарм, който придружава арменските групи, изселвайки ги от земите на днешна Турция и едно арменско момиче? Подобно на живота и в тази история няма логика. Но има любов. Любовта, родена от единствения поглед и двете очи на Аракси – едното синьо, а другото кафяво.

Историята започва с един здрав и сигурен американец, който е преживял травма през годините на Първата световна война и почти не помни детството си. А завършва с един турчин, който си е спомнил какво е правил до 25-та си година. Турчин, който е убивал, изнасилвал, премазвал деца, осакатявал девойки, влачил трупове, грабел, унищожавал, полудявал … В Сирийската суша, когато пясъчната буря те оставя без път, без храна и вода, човекът обезумява, обезумявали са и жандармите. Същите тези стражи, в чиито ръце е била поверена съдбата на арменския народ, жестоко и насилствено изселен от Турция, като един потенциален враг, подкрепян от Руската империя. Знаете ли за този геноцид? Какво и колко знате? Марк Мустян спестява кървите сцени, но малкото са наистина достатъчни, за да прозреш този ужас, този кошмар – един от много, с които е пълна историята ни. Тези неща трябва да се помнят, те трябва да се знаят. Този глад, мъка, отчаяние на цял един народ, който отива през нищото и  към нищото…

“Жандармът” дълго време се бореше с мен. „Връзката” ни не потръгна веднага и честно да си призная – аз ужасно страдах от този факт. Ето – всичко е налице – история, любов, драма. Но… не се получаваше. И мисля, че времето, което й дадох ми позволи да я почувствам, да я докосна и да я разбера. Да прочувствам тази силна любов, която се връща след 75 години, в центъра на Америка, за да събуди чувства родени на друг континент преди повече от половин век, но скъпи и важни толкова години по-късно. А и не всеки ден може да разбереш нещо, което се случва веднъж в живота. Героите ни учат на търпение, търпение и любов – тази непретенциозна като бурен, вирееща на всякъде, стига да има чифт нейни очи. Дори едното да е синьо, а другото кафяво.

Снимка: Pinterest

Не ме сънувай. Бях. Едно усещане.
Не можеш да ме имаш сънотворно.
Горещо. Като хляб забравен в пещ.
Ухая на златисто. И отровно.

Не ме помисляй. Миналото мина.
Смехът ти потреперва за докосване.
Гнездо на щъркел нямам на комина си.
Завърна се страхът, че има после.

И вятърът е син като удавник.
Угрижени и тъмни дремят къщите.
Повярвай ми. Наистина оставам
най-трудната жена за непрегръщане.

Не ме сънувай. Няма да е лесно.
Аз съм бръсначът който реже вените.
Бъди такъв. Какъвто…Чужд и грешен.
Не си роден, за да обичаш мене.

Павлина Йосева

Снимка: Pinterest