Жандарм – човек, който налага волята си с военна сила.
Геноцид – изтребване на цели групи хора по расови, религиозни и други мотиви.
Любов – чувство на самоотвержена и силна привързаност  към някого, основно на кръвно родство, разбирателство и приятелство.
(Из „Съвременен тълковен речник”, изд. GABEROFF )

Можете ли да си представите любов между жертва на геноцид и жандарм? Не. Тогава е време да отворите „Жандармът” на Марк Мустян.

След прочита на тази книга се разрових повече за арменския геноцид, че чак след това наистина успях да разбера тази пълна несъвместимост и нелогичност, на която само една любов е способна. Любов, която не знае расови предразсъдъци, която не признава времето и се връща от мъглата на амнезията, за да припомни на Ахмед Хан, че това е истинското му име, а не американското Емет Кон, с което се нарича от години.

Не, книгата не разказва само за несъвместимата по всичко стандарти на времето и историческите събития, любов. Това е много по-силна история – сурова и истинска като самия живот. Защото в него не само обичаме неправилните хора, но и ние най-често именно тях обичаме най-силно. И как от историческа гледна точка може да се обясни любовта между Жандарм, който придружава арменските групи, изселвайки ги от земите на днешна Турция и едно арменско момиче? Подобно на живота и в тази история няма логика. Но има любов. Любовта, родена от единствения поглед и двете очи на Аракси – едното синьо, а другото кафяво.

Историята започва с един здрав и сигурен американец, който е преживял травма през годините на Първата световна война и почти не помни детството си. А завършва с един турчин, който си е спомнил какво е правил до 25-та си година. Турчин, който е убивал, изнасилвал, премазвал деца, осакатявал девойки, влачил трупове, грабел, унищожавал, полудявал … В Сирийската суша, когато пясъчната буря те оставя без път, без храна и вода, човекът обезумява, обезумявали са и жандармите. Същите тези стражи, в чиито ръце е била поверена съдбата на арменския народ, жестоко и насилствено изселен от Турция, като един потенциален враг, подкрепян от Руската империя. Знаете ли за този геноцид? Какво и колко знате? Марк Мустян спестява кървите сцени, но малкото са наистина достатъчни, за да прозреш този ужас, този кошмар – един от много, с които е пълна историята ни. Тези неща трябва да се помнят, те трябва да се знаят. Този глад, мъка, отчаяние на цял един народ, който отива през нищото и  към нищото…

“Жандармът” дълго време се бореше с мен. „Връзката” ни не потръгна веднага и честно да си призная – аз ужасно страдах от този факт. Ето – всичко е налице – история, любов, драма. Но… не се получаваше. И мисля, че времето, което й дадох ми позволи да я почувствам, да я докосна и да я разбера. Да прочувствам тази силна любов, която се връща след 75 години, в центъра на Америка, за да събуди чувства родени на друг континент преди повече от половин век, но скъпи и важни толкова години по-късно. А и не всеки ден може да разбереш нещо, което се случва веднъж в живота. Героите ни учат на търпение, търпение и любов – тази непретенциозна като бурен, вирееща на всякъде, стига да има чифт нейни очи. Дори едното да е синьо, а другото кафяво.

Снимка: Pinterest

Не ме сънувай. Бях. Едно усещане.
Не можеш да ме имаш сънотворно.
Горещо. Като хляб забравен в пещ.
Ухая на златисто. И отровно.

Не ме помисляй. Миналото мина.
Смехът ти потреперва за докосване.
Гнездо на щъркел нямам на комина си.
Завърна се страхът, че има после.

И вятърът е син като удавник.
Угрижени и тъмни дремят къщите.
Повярвай ми. Наистина оставам
най-трудната жена за непрегръщане.

Не ме сънувай. Няма да е лесно.
Аз съм бръсначът който реже вените.
Бъди такъв. Какъвто…Чужд и грешен.
Не си роден, за да обичаш мене.

Павлина Йосева

Снимка: Pinterest

„Хората се интересуват най-много от това,
 което изобщо не ги касае”.
Бърнард Шоу

Любопитството ще убие света. Или ще му помогне да се справи с всичките съществуващи природни катаклизми, а основният помощник в тази животоспасяваща мисия ще бъдат книгите дневници. Защото само с едно разгръщане на такава „художествената книга”, попадаш в света на друг, напълно непознат за теб човек. При това без да имаш, каквито и да е било скрупули, че „следиш някого” или вършиш „нещо нередно”. Нищо подобно, та нали това е книга. При това интересна.

„Дневникът на един луд старец” на Джуничиро Танидзаки е един прекрасен пример за такова невинно надничане в чуждата къща, при това не в каква да е, а в истински японски дом.

Главният герой, така нареченият „луд старец”, ни най-малко не подозира, че на своята красива възраст от 66 години, той наистина полудява. Самият той описва състоянието си много по-просто: „сега живея единствено за еротичната наслада и насладата от храната”. И ако влечението му към вкусните ястие се поддържа активно от умелата готвачка на фамилията, задоволяването на еротичните му помисли се оказва проблем. Още по-проблемен е обектът на неговото желание – Сацуко – съпругата на единственият му син. Луда работа, ще кажете вие?

Е, да, нали е „един луд старец”…

Ден след ден, редовете на дневника му се пълнят с йероглифи, описващи ежедневието и лечението, на което се подлага старият японец, за да спре ужасната болка в лявата ръка. Вече пет сейфа са пълни с тези дневници, в които бяло на черно е преразказан не само неистовият нагон, който изпитва към младата си снаха, но и задоволяването му.

И нека не забравяме – героят е „само” на 66, при това напълно импотентен.

Развръзката е написана от лекуващия лекар, помощницата и дъщеря му, които показват цялата ситуация от съвсем друга гледна точка, което малко плаши. Не за друго, а защото през цялото време този старчески интерес изглежда забавен, но през техните очи ситуацията е проста – старецът е напълно луд и му личи.

Така, въпреки веселата страна на разказа, в края на книгата напълно изплашена си зададох въпроса: „Колко от старците, които толкова мило ми се усмихват в парка, когато карам колело, са същите куковци, като главния герой?” Въпрос, чийто отговор може би не искам да знам…