В наши дни, когато истината се казва все по-трудно, италианският художник Марко Мелграти печели популярност именно чрез нея. Илюстрациите му се публикуват в множество списания на САЩ, Мексико и Европа, а стилът му вече е познат на мнозина. Авторът избира злободневна тема, по която създава своите илюстрации и се стреми да подчертае пороците на съвременния свят.
Винаги е интересно да видиш ежедневния живот на историческите личности. Дори, ако това е човекът, чието име е синоним на ужас и трагедия. Необичайните кадри на усмихнатия Хитлер изненадаха всички, които се добраха до архива, изглежда, че и той е имал искрена усмивка, отношение към животните и децата. Може би и чудовищата имат сърца…
Източник: Chronopus
Нашата столица е удивително място – сборът на толкова хора с разнообразните им тревоги и идеали често е повод за забавни случки, а по традиция именно градският транспорт е лобното място, на което се срещат поколенията и най-после си казват истината в очите. Събрахме 20 истински истории, гарантиращи смях.
Претъпкан 111 сутринта. Съвсем на вратата висок, достолепно изглеждащ старец губи търпение и се обръща към дребната бабичка зад себе си, която очевидно го ръчка:
– Какво, бе, другарко?! Какво, бе, комунист?!
След всеобщия смях от всички пътници, се чува глас някъде в другия край на автобуса:
– Ама друго си беше по онова време…
***
Автобус 94, телефонът на възрастен мъж кънти с Nokia Tune. Вдига:
– Ало. Да, да, в таксито съм, знаеш, че не го понасям градския.
***
В метрото от „Дружба“ към „Младост“. Мъж на около 45 с дълга коса и дълга брада чете книга на английски. Едър гражданин на около 30. Поглежда мястото до него и пита: „Дедо попе моа ли да седна до тебе?“
***
Двама роми си говорят пред спирката на „Стой и надявай се“ (120).
– Бате, ти имаш ли билет?
– К’ъв билет бе… Ние сме с покана!
***
Контрола в автобус 64 казва на нередовна пътничка:
– Щом нямате билет не може да се возите в този рейс, може да се возите в такъв, в който няма контрола.
***
Разговор между две момичета в метрото:
– Мечтата ми е да сляза от метрото и да си купя вода. А ти за какво си мечтаеш?
– Да млъкнеш.
***
В тролей 5-ца, посока Младост, жена на горе-долу средна възраст говори на много висок тон по телефона и целия тролей се възмущава. Следва следната реплика от нея: „Днеска една стотинка нямам казвам ти, почти нищо не съм яла, само едни 2 лв имах, купих си едни бисквити Милка с тях и тва ми е за цял ден.“, при което един чичко се обажда от другия край на тролея: „Слънчице, ако млъкнеш ще ти дам 1 левче, обещавам ти!’“
***
Трамвай 5. Семейство: мама, татко и момиченце на около 5-6 години, подготвят се да слизат. Бащата вече на вратата, детето в блъсканицата хваща неволно ръката на друг мъж, майката:
– Не, мамо, това не е тати, пусни ръката на чичкото и ела тук…
***
Две жени в столичен автобус. Едната, оглеждайки се:
– Има ли вампири?!
Другата:
– Не знам… Аз съм с карта!
***
Пътувам в 94, препълнено е, както винаги. Качва се една мацка, върти се, вижда че няма места и пита: „Няма ли кавалери в този автобус бе, а едно момче отговаря: Кавалери има, места няма.“
***
Когато започнаха да пускат и английски запис на станциите в метрото, възрастна двойка се вози, стига станция „НДК“, чува се „National Palace of Culture“, при което жената се обръща към съпруга си:
– Ето, Стояне, вече ще се возиш в метрото, барем да научиш английски.
***
Автобус 111 или както ще го наричам вече – Бисер, защото е пълен с такива. Тази сутрин към 6:30. Отварят се вратите и чувам зад мен:
– Добро утро карти и билети за проверка, моля! – казва жена с приветливо учтив тон.
– А-а-а или добро утро или карти – избирайте! – отвръща мъж закачливо.
***
Жена говори по телефона в метрото:
– След 5 минути ми идва метрото… Така, значии до 2 минути съм там.
***
Автобус 102, малко момченце към майка си:
– Абе мамо, мен как така са ме донесли щъркелите? Те идват на пролет, пък аз имам рожден ден през Декември?!
***
Трамвай 5. Белобрад дядо, облечен с костюм, сламена шапка и с лъснати обувки, на около 80, разговаря по телефона (а по-вероятно да симулира):
– Телефонирам ти, за да ти кажа, че бях в една делова среща, след 10 минути влизам в друга. Ще те запиша в графика си, дааа, дааа, но да погледна и другите си делови срещи. Деловата работа е по-важна, любима, хайде, остани със здраве.
***
В автобус 73 пътуват майка със сина си. Момчето я пита:
– Мамо, защо е толкова топло?
– Защото вчера беше непослушен и сега Бог се опитва да ни свари всичките!!
***
Автобус 260. Качвам се от Княжево посока Петте кьошета. 8 сутринта, пътниците са предимно бабички ходили за вода на Горна баня. Виждам празна седалка. От външната страна е седнала бабичка. Извинявам се учтиво и питам може ли да седна. Прави се на глуха. Реагирам като да е глуха: побутвам я и соча празната седалка до прозореца. След кратко сумтене тя ми прави място да мина. На Петте кьошета пак се извинявам, че ще я притесня, но трябва да слизам. С възмутено сумтене бабичката леко се извърта на седалката си и в момента, в който опитвам да се изсуля покрай нея, тя ми хвана полата с две ръце и я вдигна до кръста ми, крещейки: „Ще ми се качва и слиза тя!“
***
Метростанция „Централна гара“. Възрастен джентълмен наблюдава с недоверие ескалаторите и отсича:
– Едното стълбище нагоре, другото надоле – българска работа…
***
Историята е от преди няколко години, когато работех на бензиностанция. Правим ревизия, магазинът не работи, има ленти и табелки „Ревизия“, с колежката обикаляме, броим и описваме стоки. Изведнъж в магазина нахлува забързана жена, игнорира надписите, грабва кутия бонбони и отива на касата.
– Ей, тези бонбони, че бързам за тролея.
– Госпожо, не работим, правим ревизия.
– Ама, моля ви, бързам за тролея!
– Но правим ревизия, няма как. Отидете в магазина отсреща.
– Вие не разбирате, аз бързам за тролея.
– Нищо, де, ще хванете следващия.
– Ама… Аз го карам…
Историята не помни дали си получи бонбоните.
***
В автобус:
– Прощавайте, свободно ли е?
– Сядай, ма, к’о ми са прайш?!
Източник: Дочуто в София
През 1949 г. фотографът Gjon Mili на списание LIVE прави уникални снимки на Пабло Пикасо, който рисува със светлина. Художникът използва малко фенерче в тъмна стая и с невероятна точност създава абстрактни фигури.
В глобалния ни свят почти не са останали номадски племена, но фотографът Хамид Сардар Афкхами все пак успява да покаже едно от малкото оцелели. Той пътува до Khovsgol в Монголия, за да заснеме племето Дукха – Туван-Тюркско племе, което живее на границата между Монголия и Русия, известно най-вече със своите стада от северни елени. В племето живеят 44 семейства, наброяващи няколко стотин човека с тяхната специфична култура и психология, всички, от които имат силна духовна връзка с животните около тях. Северните елени са част от племето, напълно опитомени, а другата дума за Дукха е „Tsaatan“, което значи „еленовъд“. Снимките на Хамид ни позволяват да надникнем за малко в ежедневието на това племе.
Снимки: Hamid Sardar Afkhami
Source: Sharably
Всеки ден е пълен с ярки емоции и цветове на живота, които приемаме с разбиране и понякога пропускаме да забележим. Животът ни е съставен от множество малки удоволствия, в това вярва илюстраторът Паслак Кемпион, който рисува щастието. Или просто ни припомня нашите собствени дни, стъпка по стъпка, за да не забравяме, че всеки от нас може да живее в радост. Ако се питате каква точно, Паслак напомня…
На 5 август 1962 година при загадъчни обстоятелства умира легендата Мерилин Монро и вече повече от 60 години, тя остава секс-символ и еталон на красота и чар, към които се стремят хиляди жени по света. Тя е идеал за мнозина мъже и загадка за света, а криминалистите до днес се опитват да разгадаят причината за нейната неочаквана смърт. За момента е известно само, че превърнала се в легенда по време на живота си, тя остава идол години след смъртта си.
През 1962 година американският фотограф Берн Стен за 3 снимачни дни създава повече от 2 500 снимки на Мерилин. Именно тази фотосесия, заснета в хотела „Бел Еър“ в Лос Анджелис се смята за последната фотосесия на актрисата. Три седмици след нея Мерилин си отива завинаги, но снимките и остават.
Сексът е част от природата… А аз живея в хармония с нея.
Тялото е създадено, за да се показва, а не да е покрито с дрехи!
Дай на едно момиче правилните обувки и тя може да завладее света!
Кариерата е нещо прекрасно, но не можеш да се гушкаш с нея в студена нощ.
Любовта и трудът са единствените стойностни неща в живота. Трудът — това е своеобразна форма на любов.
Истинският любовник е мъж, който може да те разтреперва, докосвайки лицето ти или усмихвайки се в очите ти, или просто гледайки съсредоточено в пространството.
Не възразявам да живея в мъжки свят, стига да мога да бъда жена в него.
Какво нося в леглото? Chanel № 5, разбира се!
Обичам да правя неща, които няма да минат, без да са цензурирани…
Във всеки щрих на испанския художник Висенте Ромен Редондо се крие любовта към жената и възхищение от нейното изящество. Картините на Висенте разкриват топлината на Средиземно море, а неговите героини са замислени и страстни, нежни и чувствителни, очакващи нещо романтично. Нека се разходим из тези платна и да потънем в лятото поне до колене…
Днес 10-годишният ни син се прибра от училище в кецове за часа по физическо. Питам го „Къде са ти обувките?“, а той отговаря, че ги подарил на своя съученик, който за всички сезон има чифт маратонки и толкоз. Като пооотмина учудването ми, се успокоих – значи възпитаваме сина ни правилно.
Отиваме с мъжа ми да напазаруваме в голям супермаркет. Той каза, че иска да купи някакви инструменти, а аз реших да разгледам какви намаления имa. Разхождам се по редовете и изведнъж виждам моят съпруг да тика огромна количка и да я пълни с храна. Изненадах се малко, не бяхме планирали да купуваме продукти, а после гледам, след количката върви смутен, зле облечен възрастен господин. Мъжът ми му напълно количката, плати на касата и го качи на такси. По-късно го питам защо толкова се забави в магазина, а той гледа настрани и казва, че много време търсил подходяща отвертка. Обичам го този мой лъжец!
Работя в банка. Всеки петък при идва една баба, за да преведе пари по сметката на фондация в помощ на онкоболни деца. Пенсията й е малка, но всяка седмица заделя по мъничко, за да направи превода. Един ден тя ми разказа, че и мъжа, и сина й са починали от рак. Сега е самичка и с всеки превод иска да даде малко надежда на децата. Сега всеки петък правим превода заедно, аз също заделям мъничко, за да дам надежда.
Взимат ме в казармата. Седим на гарата, чакаме влака, а приятелката ми е от друг град и ме „изпраща“ по интернет. Пишем си във Facebook, а wi-fi на гарата е ужасен, постоянно изчезва сигнала и аз вдигам телефона по-високо, за да хвана поне мъничко. Сигурно изглеждах много нелепо – с униформата и стърчаща ръка с телефона през 2 минути. След малко гледам в списъка се появява нова wi-fi точка с име: „ползвай, докато и аз чакам :)“.
В училище бях отличничка. Съучениците ми преписваха всички домашни, а аз нали бях много скромна, не можех да им откажа. Но най-много намазваше моята съседка по чина – тя и домашните, и контролните, всичко преписваше от мен едно към едно. Мина много време, омъжих се, роди ни се дъщеричка, а на скоро й откриха гръбначно изкривяване. Трябва редовен масаж, а пари няма. Случайно срещнах същата тази съученичка и й споделих, а тя на свой ред ми разказва, че след училище минала курсове по масаж и вече пет години работи с малки дечица. Веднага й казах, че нямаме финансовата възможност, а тя ми се смее в отговор и казва: „Ти пък! Напразно ли ми даваше да преписвам толкова години в училище?“ Утре дъщеря ми ще има първи масаж!
Аз съм студентка. Миналата зима в един момент нямах никакви пари. Прибирам се в общежитието, студено, гладно, мисля, че имам някакви макарони и ще трябва пак да си ги варя с кетчуп. Минавам през парка, а насреща ми група младежи и единият казва: „Ей, маце, нямаш ли някакви пари?“, а аз в отговор му се сопнах, че и стотинка нямам и да не ме занимава. И си продължавам. След няколко минути той ме настига и ми тика 10-15 лв в ръката. Толкова приятно ми стана, купих си да ям, стоплих се.
Прибрах бездомно куче, цялото изпохапано, пребито, кожа и кости. Половин година се занимавах с него – не изкарвах много пари и понякога за мен не оставаше, но за него купувах лекарства, хубава храна, ветеринари. Кучето се оправи, оздравя и се превърна в разкошен лабрадор. Сега си имам верен приятел и нова доходна работа, а в свободното си време се грижа за бездомните животни.
Пътувам с колата към вилата. Вали, тъмно е и тъкмо свивам от главния път, виждам пред колата нещо мъничко пълзи. Слязох да проверя – новородено котенце. И още едно пълзи към него. Разрових се в храстите и намерих общо десет. Взех ги всичките, гледахме ги, докато пораснат, после им намерихме дом.
Едно зимно утро пътувам на вторичен преглед в онкологията. Настроението, разбира се, ужасно, питам се какво ли ме чака, а в автобуса се качва един мъж и бърка в джоба.Оказа се, че няма достатъчно пари, за да си плати билета и се договори се с шофьора, че ще слезе на следващата спирка, а аз станах и платих билетчето. Шофьорът му вика: „Пътувай, докъдето искаш“ и няколко спирки по-късно, мъжът тръгна да слиза. Минава покрай мен, слага ръка на рамото ми и казва: „Благодаря. Късмет, пич.“ След час в онкологията докторът ме извика да каже, че рентгена е чист, вероятно някаква прашинка е попаднала миналия път. Благодаря ти, пич.
Прибирам се късно у дома. Наоколо тъмно и две дечица си играят с фенерче на терасата. Помислих си, че ще започнат да ми светят в очите, а те като ме забелязаха, започнаха да ми осветяват пътя, за да заобиколя всички локви.
Решихме с излезем с моята приятелка да разходим бебетата. Разбрахме се да се чакаме на площадката, но тя мина през един кратък път и си изгуби телефона. Върнахме се обратно по същият път, за да го потърсим, а срещу нас върви младеж и ни връчва телефона. Оказа се, че докато ходихме напред-назад, той го намерил, обадил се на „МАМА“, за да пита къде живее собственика на телефона, потърсил я на адрес й и когато никой не му отворил, се върнал на алеята, за да я изчака, убеден, че тя ще се върне да го потърси.
Пътувам с колата и влизам в дълъг тунел. А няколко метра по-късно виждам, че в тунела има задръстване, оказва се, че една голяма джипка кара бавно на аварийки. Викам си, брей, такава лъскава кола, пък се счупила, а когато се изравних с него, виждам, че пред колата тича куче. Случайно влязло в тунела, а шофьорът му свети с фаровете и ги пази от останалите коли. Респект, шофьоре!
Въпросите, които сами си задаваме са всъщност едни от най-важните в живота ни. Ако се замислим ще се окаже, че тези въпроси са страшно много, а отговорите понякога може да ни отнемат няколко дни. И въпреки че, често ги игнорираме, днес ние ви предизвикваме да откриете вашите отговори и да ги погледнете смело.
Колко години бихте си дала, ако не знаеше собствената си възраст? Все едно си си загубила паметта си и не знаеш, а трябва да отговориш веднага. И заставаш пред огледалото и трябва да решиш – оглеждаш бръчките, косата, лицето, тялото, усмивката. Е, на колко си? Изглеждаш ли така, както вярваше, че ще изглеждаш на тази възраст? А защо? Какво липсва и кое е в повече? Не е ли време да смениш стила или хранителния си режим? Огледалото е най-честния приятел, който винаги показва нещата такива, каквито са и ако образа в него не те устройва, трябва да се запиташ защо. Този въпрос е жесток, но честен. Минаваме към следващия.
Обичаш ли работата си или като всеки втори от нас не можеш да понасяш понеделниците? Ако прекарваш дните си на скучна и рутинна позиция и усещаш непрестанна липса на „нещо“, вероятно отдавна не си създавала нещо със собствените ръце. Върни се мъничко назад и си припомни каква дейност те вдъхновяваше преди. Рисуване? Бродиране? Шиене? Пресаждане на цветя или готвене? Творчеството съвсем не трябва да бъдат картини метър на два или удивителни торти в три етажа. Може да сътвориш своя красив кекс или малка бродерия, но да се върнеш назад, в моментите, когато създаването е носило удовлетворение. Не забравяй този съзидателен процес, който ще внесе тласък и рутинното ти ежедневие или работа, когато погледнеш на тях с нови, творчески очи.
Става малко по-философски: ако вярваш, че животът е кратък защо си позволяваш да правиш неща, които не харесваш и не отделяш внимание на любимите си занимания? Справедливо ли е? Да приемем, че не искаш или не можеш да напуснеш работа, но защо приемаш да се виждаш с негативни приятели, с които не си прекарваш зареждащо или весело? А защо не смееш да прекъснеш събеседника си? От уважение? Или слабост? Ако погледнем от страни, ние хабим голяма част от живота ни за глупости. Ако не вярваш – припомни си с какво беше запълнен днешния ти ден час по час и ще изникнат куп излишни неща. А за себе си остава мъничко време по време на отпуската и през почивните дни, които така предателски свършват неочаквано. За да бъдем щастливи, трябва да си угаждаме. И ако обичаме да пием кафе с торта, слушайки музика в самота, трябва да си подаряваме тези моменти от време на време.
Още един неочакван въпрос: какво правиш по различен и особен от останалите начин? Със сигурност правиш нещо не така, както го правят останалите. Всички сме уникални, ти също си, няма втори човек като теб. Замисли се за това мъничко, но ярко нещо, което те отделя от останалите. Защото ти си неповторима и трябва да го помниш във всеки един момент. Отговори на този въпрос и не забравяш да подчертаваш своето различие, с което внасяш разнообразие в този свят.
Не се хващай за бързите отговори, помисли кому и за какво си наистина благодарна. Благодарна ли си на онзи, които те остави, заради друга и ти подари свободата да бъдеш себе си и да преоткриеш света? Или си благодарна на баба, която те научи да плетеш чорапи. Или на онази колежка, която те побърка с изискванията си, но само година по-късно те повишиха, защото се оказа най-способна в целия отдел. Всички сме благодарни за нещо и от време на време трябва да си даваме сметка на кого бихме могли да кажем „благодаря“. Трябва да осъзнаваме случващото се около нас и да го приемаме. От време на време да се прибираме у дома и на по чаша вино да разсъждаваме за нещата, за които мечтаехме миналата година и така не ги реализирахме в тази, за това кого наистина обичаме и ценим, за реалните ни взаимоотношения в семейството и с децата и за това дали отделяме достатъчно време за себе си. Ще се окаже, че и ти имаш купища въпроси към себе си. Тези пет са само началото, открехване на вратата, зад която се крият емоции и питанки, игнорирани в ежедневието. Не бъди като другите. Бъди смела. Открехни вратата…
