Наскоро направих едно проучване сред моите търпеливи приятели. На въпроса „Коя е любимата ви детска книга?” почти 60% от анкетираните отговориха „Пипи Дългото Чорапче”. Банално, казах си аз. Когато на събитието по случай 20-тия рожден ден на Издателство Колибри получих книга в подарък, несъзнателно направих асоциацията с подаръците, които Пипи подаряваше. Обичаната Пипи, обичаното издателство.
„Ние, гениите” е вероятно най-хубавият подарък, който Колибри може да направи на читателите и гостите на празника си. В тази прашна и забързана София ценя най-много откритостта на хората. А защо и не на едно издателство?
Една от съоснователките на издателството Жечка Георгиева отвори паравана на потайностите. И макар стилът, фразите, историите да са разказани безумно забавно, те остават безкрайно поучителни. Динамично, пълно с пътувания и весели случки, книгоиздаването не изглежда по-различно от всяка друга работа – тя или се върши, или не се получава нищо от нея. Жечка споделя историите с хумор, от онзи, които придобиваш, когато случките са отлежали във времето и по-тъжните нотки са напълно изтрити от съзнанието. Забравяш лошото, смееш се на хубавото и разказваш ли, разказваш.
Тази книги отваря врата не само към издателството, дори бих могла да кажа, че за дейността му не се разбира толкова много, колкото бихме искали. Това е един дневник, в който няма дати, а по-скоро пояснения дали действието се случва в Барселона, Франкфурт, Париж или София. Годината невинаги е необходима, те конфузните ситуации почти всяка година са си конфузни. Само когато това пряко засяга сюжета, авторката може да уточни, че еди кой си едва се родил или е записал магистратура.
Черешката я няма. Просто защото цялата книга е черешка. Смях се много, докато четох за перипетиите на младите издатели, за глупостите извършени от техните деца и безкрано неудобните ситуации, в които изпадат. Смеех се и защото осъзнавах, че това е един прекрасен спомен. Чак ми се дощя и аз да напиша един ден такъв, хей така да се посмеем поне след година за проблемите, над които се тръшкаме сега. Ама над моята книга ще се умилявате след години, засега имаме „Ние, гениите” на Жечка Георгиева.
Познавате ли Индия? През коя филм, мелодия или молитва? А може би я познавате лично, усещайки буквите „И-н-д-и-я“ с небцето, което е завладяно от вкусовете на необичайните подправки и ястия. Може би я познавате през нейната топлина и прах, през нейната тишина на ашрама и шума на улиците и пазари. Може би я познавате през нейните животни, хора, проблеми или филми.
Аз познавам тази държава единствен през книгите за нея, три от които подбрах специално за вас.
1. „Зной и прах” на Рут Прауър Джабвала– Британската любов срещу индийската губи с 1:0, а Оливия, нежната и ефирна съпруга на Дъглас ще го напусне заради наваба, индийския княз без богатство и владения. Така в две изречения може да разкажем вълшебния роман на Рут Прауър „Зной и прах”.В повече ще научите за аристократичния британски свят, сгушил се сред жегата на Индия и създал свои собствени социални закони и времеви отрязъци. Едно общество на дами, които измогват от слънцето и джентълмени, които са изпратени да бранят Британските интереси в страната и често изоставящи съпругите си сами в празния и тъмен дом. А както знаем нито една жена не трябва да скучае, защото тогава в главата й се раждат интересни мисли, които могат да разделят семейства.
2. „Изгубената дъщеря” на Шилпа Сомая Гоуда– Тази книга ще ви срещне със съвременната Индия. Аша е осиновено индийче, чиито приемни родители са двойка лекари – новата й майка е американка, а баща й – индиец, доказал себе си в сферата на мозъчните трансплантации. Само че Аша живее с вярата, че нейното биологично семейство е някъде там в Индия и я чака и почти 20 години след напускането на родината й, тя заминава отново там, за да открие своите истински родители и да преокрие себе си и новото си семейство. Вижте Индия през очите на младо момиче, пълно с мечти и надежди и Индия през емоциите на две майки, които истински я обичат – независимо дали са й родни или приемни.
3. „Перла в короната” на Пол Скот– През 16 век Португалия, Холандия и Франция основават множество търговски компании в Индия и започват да изнасят индийски стоки на европейския пазар. Три века по-късно Британската източноиндийска компания налага монопола си и превръща страната във владения на Британската корона. Перлата на британската корона получава независимостта си през 1947 година, а Пол Скот ни разкрива социалната и политическа обстановка в началото на бунтовете за независомостта през 1942. И го прави по възможно най-тригателен начин – чрез историята на една невъзможна любов между англичанка и индиец. Финалът е тъжен и поставя куп въпроси за това как „големите хора” от международната политическа сцена влияят върху „малките съдби” на хората.
Писмото на Онегин до Татяна се появява в осма глава на романа „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин и представлява драматичен момент в развитието на сюжета, когато ролите на двамата герои са се обърнали напълно. След няколко години разлъка, Онегин среща Татяна в Петербург, но тя вече не е онази скромна провинциална девойка, а изискана дама от висшето общество, омъжена за уважаван генерал.
Сега Онегин е този, който е завладян от страст. Той, който някога хладнокръвно отхвърли чистата и искрена любов на Татяна, сега сам изживява мъките на неспокойното сърце. В своето писмо, Онегин разкрива дълбочината на чувствата си и осъзнаването на собствената си грешка, давайки израз на разкаянието, копнежа и безнадеждността на положението, в което се намира.
Писмото е изпълнено с горчива ирония на съдбата – това, което някога презрително отхвърли, сега отчаяно желае, но не може да има. То показва истинска трансформация в характера на Онегин, който от отегчен и циничен се превръща в човек, способен на дълбоки и искрени чувства.
„Предвиждам: ще ви оскърби
това печално обяснение.
Ще блесне гордост и презрение
във погледа ви може би.
Що искам? И с какви ли цели
разкривам си душата вам?
На зло веселие не ще ли
аз повод с туй писмо да дам?
Съзрял у вас през дните прежни
в случайна среща чувства нежни,
да им повярвам не посмях:
по мил свой навик да се влюбя
и свободата да изгубя —
макар омръзнала, — не щях.
И друго бе ни разделило:
загина Ленски… И тогаз
от всичко на сърцето мило
сърцето си откъснах аз;
за всички чужд, като белязан,
аз мислех: с волност и покой
блажен ще бъдеш. Боже мой!
Как сбърках, как съм днес наказан!
Не, да ви виждам, да вървя
по стъпките ви без почивка,
с очи на влюбен да ловя
ваш поглед, жест или усмивка;
в беседи с вас да разбера
напълно вашто съвършенство,
пред вас бледнеещ да замра…
това, това е то блаженство!
Но съм лишен от туй; за вас
навред се мъкна тъй, наслука;
да, скъпи са и ден, и час,
а губя във напразна скука
едни ли час, един ли ден,
и тъй нерадостни за мен.
Животът ми е, знам, измерен;
по трябва, за да го ценя,
от сутринта да съм уверен,
че ще ви видя през деня…
Дано в молбата ми смирена
не видите (да пази бог!)
измама, хитрина скроена —
да блесне погледът ви строг.
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на ваща воля
предавам своята съдба.“
Предупреждение: някои пасажи от този текст са в състояние да накърнят чувствителността на нашите най-романтични читатели.
Чувствам, че отново ще се разплача, ако се върна към тази история. Ала на всяка цена трябва да я разкажа: има хора, които биха могли да се поучат от моя пример. Така поне ще живея с илюзията, че не съм съсипал за нищо най-прекрасната любовна история в моя живот.
Всичко започна с една шега. Помня го сякаш беше вчера. Попитах я какво би направила, за да докаже своята любов. Тя ми отвърна, че би направила всичко. Тогава аз се усмихнах и тя също се усмихна. Колко безразсъдни сме били.
Естествено от този момент всичко тръгна наопаки. Преди това непрекъснато правехме любов, без да му мислим. Нямахме нужда от друго доказателство за любовта. То е като да изпиеш чаша вода – само че вкусът е по-силен и през цялото време си жаден. Достатъчно бе тя да ме погледне и моят малък приятел веднага се събуждаше. Тя разтваряше устни; аз поставях моите върху тях; езикът й започваше да гъделичка венците ми и имаше вкус на ягода; аз прокарвах пръсти в ухаещите й коси; тя започваше да гали кожата под ризата ми; дишането ни се учестяваше; разкопчавах сутиена й с черна дантела, за да освободя връхчетата на гърдите й; те имаха вкус на бонбони “Крема”; тялото й беше същинска сладкарница; на самообслужване; бърза закуска, в която обичах да прекарвам времето си, да се шляя, да се колебая между влажните й гащички и четния й брой гърди; когато целуваш с език, накрая нещата излизат от контрол; после напред и назад; докато се изпразвах, крещях името й; а тя – моето.
Точката и запетаята са нещо много еротично.
Просто си бяхме една нормална влюбена двойка. Нещата се обърнаха в момента, когато решихме, че любовта се нуждае от доказателства. Сякаш това да я правим не беше достатъчно.
В началото нямаше нищо страшно. Тя поиска от мен да спра да дишам за една минута. Успеех ли, това означавало, че я обичам. Беше лесно. След това ме остави на мира за няколко дни. Ала тогава аз поех инициативата.
– Ако ме обичаш, постави пръста си в пламъка на свещта, докато ти кажа да го махнеш.
Обичаше ме, нямаше никакво съмнение. И двамата се забавлявахме, докато промивах мехурчето върху показалеца й. Това, което тогава не си давахме сметка, бе, че сме пъхнали пръст в един адски механизъм.
И така всеки на свой ред. Наддаването не закъсня. За да й докажа любовта си, трябваше последователно:
– да оближа клозетната чиния;
– да изпия пикнята си;
– да прочета до края романа на Клер Шазал (телевизионна водеща на канал TF1, авторка на романи, последният от които е озаглавен Защо да страдаме? – Бел. прев.)
– да си покажа ташаците по време на делови обяд;
– да й дам 100 000 франка без да имам право да я чукам;
– да получа чифт плесници пред кафене “Марли” без да протестирам;
– да стоя затворен в килера прав в продължение на 10 часа;
– да ходя с щипки за хартия на връхчетата на гърдите;
– да се облека в женски дрехи вечерта, когато тя бе поканила на гости приятелките си, и да им сервирам на масата.
От своя страна, за да проверя дали тя ме обича, аз я принудих:
– да изяде кучешко лайно на улицата;
– да носи в продължение на 3 дни изкуствен фалос в задника без да може да отиде по нужда;
– да изгледа до края последния филм на Льолюш;
– да пробие клитора си без упойка;
– да отиде заедно с мен на събирание и да гледа как свалям всичките й приятелки без да реагира;
– да се остави на кучето, чието лайно бе изяла;
– да стои цял ден завързана за светофара само по бельо;
– да се маскира като кучка вечерта на рождения си ден и да приема гостите лаейки;
– да отиде до “Режин” (известен парижки ресторант с екзотични специалитети – Бел. прев.), завързана с кучешки нашийник.
Няма съмнение: кажи-речи си бяхме обявили война. Само че дотук бяха само ордьоври. Занапред по взаимно съгласие решихме в нашите любовни изпитания да вземат участие и други лица.
Една вечер я заведох при приятели садисти. Тя беше със завързани очи и с белезници на ръцете. Преди да позвъня й припомних правилата на играта:
– Ако започнеш да молиш да спрат, това ще означава, че не ме обичаш.
Само че тя това си го знаеше наизуст. Тримата ми приятели отначало разрязаха дрехите й с ножица. Единият от тях държеше ръцете й зад гърба, а другите двама пореха роклята й, сутиена и чорапите. Тя трепереше от уплаха, чувствайки допира на студения метал до кожата си. Когато остана гола, започнаха да я опипват навсякъде: гърди, корем, задник, вулва, бедра, след това й се изредиха и тримата, отначало с пръсти, а после наистина, първо поединично, накрая едновременно (единият в устата, другият във вагината, третият в ануса и всичко това при пълна съгласуваност). Когато се изпразниха едновременно, дойде ред на сериозната работа.
Ръцете й бяха завързани над главата за халка в стената. Свалиха й превръзката, за да може да вижда бича, нагайката и ремъцете, сетне краката й бяха стегнати с въжета за стената, а очите й отново завързани. Бичувахме я четиримата в продължение на 20 минути. След края на упражнението трудно можеше да се каже кой е по-изморен – изгубилата дъх от молби и писъци жертва или изтощените от размахване на камшиците палачи. Ала тя издържа, следователно ме обичаше.
След това дойде моят ред. Тъй като я обичах, трябваше да понеса всичко без да ми мигне окото. Танто за танто. Тя ме заведе на вечеря с един от нейните “бивши” – с други думи тип, когото ненавиждах. Когато приключихме, тя му каза:
– Любов моя, да знаеш не съм те забравила.
После продължи, като кимна към мен с глава:
– Този палячо никога няма да замести онова, което преживяхме заедно. Впрочем, той е такова нищожество, че може да ни гледа как правим любов без да си мръдне пръста.
Останах седнал на мястото си, докато тя яхаше моя предшественик и най-зъл враг. Целуна го право по устата, като го галеше по чепа. Той гледаше сащисано към мен. Тъй като изобщо не реагирах, той влезе в играта и скоро я набучи на шиша си. През целия си живот не съм страдал така. Искаше ми се да умра на място. Не преставах обаче да си повтарям, че това страдание е доказателство за моята любов. Когато двамата едновременно стигнаха до оргазъм, тя се обърна към мен изтощена, потна и ми каза да си вървя, тъй като имали желание да продължат насаме. На това място аз се разридах от ярост и отчаяние. Замолих я:
– Милост, по-скоро ми отрежи един пръст, но не прави това!
Тя взе, че се хвана за думата. Моят съперник бе този, който ми ампутира една фаланга от малкия пръст на лявата ръка. Беше ужасно, но не толкова, колкото да ги оставя сами. И освен това да не можеш да се почешеш по лявото ухо не е чак такава жертва, колкото да ти сложи рога някакъв тъпанар.
От този момент насетне нашата любов започна да се нуждае от все повече доказателства.
Аз я накарах да прави любов с един серопозитивен приятел без презерватив (по време на една дивашка нощ).
Тя ме помоли да направя свирка на баща й.
Аз я накарах да проституира на авеню „Фош“. В резултат я прибраха ченгетата и бе изнасилена колективно от целия полицейски участък и от неколцина бездомици, без да си мръдна малкия пръст, тъй като тя ми го бе отрязала.
Тя ми навря разпятие в задника по време на опелото на сестра ми, чийто труп преди това се наложи да прескоча.
Аз изчуках пред нея всичките й най-добри приятелки.
Тя ме принуди да кумувам на бракосъчетанието й със сина на някакъв богат борсов посредник.
Аз я затворих в мазе, пълно с плъхове и тарантули.
Не бива да пропусна и най-страшното: тя се оказа толкова извратена, че ме принуди да вечерям на четири очи с Роман Боренже (френска актриса, изпълнила главната женска роля в Диви нощи на Сирил Колар – Бел. прев.).
В продължение на една година ние извършихме всичко, всичко. До такава степен, че ни се изчерпи въображението.
Сетне един ден, когато дойде моят ред да я изпитвам, аз открих върховното доказателство за любовта. Онова, което щеше да означава, че тя ме обича за цял живот. Не, не я убих. Прекалено просто би било. Исках тя да страда до края на дните си, за да ми удостоверява във всеки един момент своята абсолютна любов чак до смъртта.
Ето защо я напуснах.
Поради което тя никога повече не ме видя. С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия. Плачем един за друг вече години наред. Ала и тя като мен знае, че инак не може и да бъде. Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме.
1. „Всичко започва от детството” на Стела Даскалова – „Тревожим се какво ще стане детето ни утре, а забравяме, че е някой днес”, мисълта на Стейша Тошър синтезира посланието на книгата, която искрено ме трогна. За пръв път попадам на издание, което обръща толкова голямо внимание на личността на детето, което не заслужава нашето физическо или психическо насилие, което е същество с безрезервна любов и възхищение и която не спира да ни припомня, че само от нас дали то ще се превърне в негативен и намусен възрастен или ще запази светлината и любознателността си до края.
2. „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков – вълшебен сборник с разкази, написани от истински родолюбец. Всеки разказ съдържа в себе си частица от самия Мирослав, малка част от биографията и голяма част от безкрайната му любов към България. Осем разказа, които ще бъдат издадени в 11 държави са един подарък на страната ни, която ще бъде представена по толкова чудесен начин и която искрено ви препоръчвам.
3. „Зовът на кукувицата” на Робърт Галбрейт – рекламен трик или истина? Споровете защо Дж. К Роулинг издава първия си криминален роман под псевдоним продължават, а книгата набира все по-голяма и по-голяма попуилярност. Страница след страница, умелите пръсти на Роулинг изтъкават плътния Корморан Страйк и неговата помощничка Робин, които ще търсят убиеца на модела Лула Ландри, а финалът на романа е красив и неочакван. Втората част от поредицата предстои да излезе това лято, а Роулинг е заявила, че ще разследванията на стария детектив ще бъдат поне седем…
1. „Руската балерина” на Дафни Калотай – Скъпи момичета и момчета, с тази книга вие ще се пренесете за кратко на сцената на „Болшой театър” и зад неговите кулиси – спомени, от които научаваме живота на Нина Ревская, бившата примабалерина, която решава да продаде своите бижута с благотворителна цел. И с това започва нашето пътешествие в нейния живот – пътешествие през спомени, улиците на Москва и коридорите на операта, пътешествие с много любов, тъга и бягство. Пътешествие, в което ни кани Дафни и за което гарантирам, че си заслужава!
2. „Мъжете предпочитат закръглените“ на д-р Пиер Дюкан – не, не и не. Това не е втора, трета или някоя друга част от прословутата диета на д-р Дюкан. Този път от дъното на бюрото си, Дюкан вади книга, в която се опитва да ни припомни простичките истини – мъжете обичат женствените дами, а дамите обичат мъжкарите и хубаво е да не забравяме, че трябва да бъдем здрави, силни и да не прекаляваме с храните, за да постигнем добър външен вид. Но за това ще разберете от другите книги на д-р Дюкан, докато в тази ще си говорим за чувства, емоции и онези неща, които природата е предопределила вместо нас и от които няма как да избягаме.
3. „Врабче в черупка“ на Златна Костова – имаме нужда от изкуство! Всеки ден в живота ни просто т р я б в а да присъства късче лирика, музика и изобразително изкуство. Тогава душата ни диша, тогава ние наистина виждаме света около себе си, а не просто препускаме през него, без да разберем какво и кой ни заобикаля. Малкият сборник с големи хайку на Златна Костова са подарък, който сами можем да си направим. Книжка, с която всеки ден ще бъде усмихнат, независимо от слънцето, дъжда, вятъра, проблемите или точно заради тях. И тяхната красота.
На Аполония 2013 Свелозар Желев представи съвсем пресния брой на GRANTA: Революции, с който обобщихме лятото. През миналата година списанието намери нов дом в лицето на ИК Жанет 45 и Манол Пейков, а от самото създаване у нас, международното издание има силен редакторски състав в лицата на Георги Господинов, Алек Попов, Дарин Тенев, Йордан Ефтимов,Ангел Игов и Ани ИЛКОВ, а Светльо е главен редактор на всеки следващ брой изваждащо-от-комфортната-зона-четиво. Бъдещето, сексът, революциите – това са теми, които ни вълнуват всеки ден и на които екипът подбира тематични български и международни текстове. От своя страна редакторите на GRANTA на английски, испански или италиански подбират други текстове – за тях чужди, за нас – български и популяризират литературата ни в целия свят. GRANTA е мрежа, секта, дом и училище. Издание, което чакаме на пазара на всеки шест месеца и се вълнуваме да видим следващата корица. То е книга, сборник или наръчник за литературното ни дишане през идната половин година и истината е, че всяка държава, което издава литературно списание трябва да се гордее със себе си. А България бе четвъртата в списъка, започнала това списание. Изводите оставям на вас…
Какво е онова специфично усещане, което търсите в един текст, кандидат за GRANTA?
Усещането за сила, дълбочина, таланта за разказване, историята, стила, новото, смисъла, посланието, богатството на думите, емоциите, експесиите, способността да докосва, лекотата на писане, плътността. Само това.
За краткия си живот списанието смени две издателства. С какво „Жанет 45” ще бъде по-различно, за да успее да продължи живота на списанието?
Нито едно литературно списание не може да оцелее в света без подкрепа. В България ние сме благодарни на Нов Български университет за неговата финансова помощ. Жанет 45 има чудесен екип, и изключително амбициозен, емоционален и кипящ енергия издател като Манол Пейков, така че бъдещето на GRANTA е осигурено. От тук насетне идват читателите. Без тях нищо не може да бъде направено.
Търсите ли млади таланти в училищата? Имат ли интерес децата от гимназиалния курс за литературни изяви?
Ще търсим, нашите обяви са отворени и сме получавали текстове от деца между 13 и 18 години. Имат какво да поработят още, но усилията им заслужават адмирации. Отворени сме за всякакви контакти и предложения. Отдавна замисляме да направим представяния на GRANTA в големи училища в София и Пловдив и през пролетта ще ги осъществим. Надяваме са подкрепа от страна на инспекторатите и на ръководствата на гимназиите.
В България има много общини, които нямат стратегия за образование за 2014 г. Колко важно е това според Вас?
Ужасно важно и наказуемо глупаво е да нямат такава стратегия. Това е непростимо. За съжаление абдикацията на държавата до много голяма степен от образованието и напълно от културата е симптоматична за последни те години. Ужасяваща, убийствена и потресаващо недалновидна. Докато управляващите не разберат, че образованието и културата раждат просперитета и развитието на една нация, няма как да има промени на всякакво ниво.
За 2012г. има два милиона души, които не са прочели нито една книга (2, 081,799 – по данни на НСИ, а 12% са с висше образование). Как и дали трябва да се достигне до тези хора? Важно ли е тази статистика да намалее?
Разбира се, че е важно. Това показва още веднъж абсолютното безхаберие от страна на държавата по отношение на стратегическите приоритети като образованието и четенето. Библиотеките са най-лесния начин да се осигури равен достъп до книгите на цялото население в една сравнително бедна държава като нашата, защото твърдо не съм съгласен, че е бедна. Такива ни правят управляващите. И трябва в библиотеките да постъпват новите книги, за да могат хората да четат.
Къде виждате GRANTA след 10 години?
Като издание излизащо 4 пъти в годината, от страниците на което са тръгнали десетки от най-популярните автори в България, които благодарение на GRANTA са станали известни и в целия свят. Преведени са на много езици и българската литература е заела полагащото й се място на световната литературна карта.
Какви цели си поставяте?
Най-добрите световни автори и най-добрите български в съчетание с млади, непознати имена, но талантливи и силни гласове, заедно на страниците на GRANTA.
И ги постигаме.
Кой възпита у Вас любовта към четенето?
Брат ми ме научи да чета, родителите ми дадоха възможност да го правя с прекрасната библиотека, която имаме вкъщи. И книгите, които ми отвориха толкова много вселени, пътешествия, красота и възможности.
Смятате ли, че съвременни български писатели трябва да влязат в образователната система и да се изучават в средното образование?
Задължително. Георги Марков, Виктор Пасков, Георги Рупчев и Константин Павлов, които вече не са между нас. От живите има страшно много, но за да не пропусна някой ще се въздържа от изписване. Трябва да бъде направено. Отново се връщаме на абдикацията на държавата в тази посока.
Възможно ли е в бъдеще, дялът на българските автори в списанието се увеличи за сметка на чуждестранните?
Нашите ангажименти са текстове в съотношение 60 към 40 %, в полза на преводните. Така е с всички издания на GRANTA в света. Все пак GRANTA е лицензно издание. За в бъдещето винаги е възможна тема за разговор. Надявам се да стане. Зависи от българските писатели и силата на техните текстове.
Една от древните легенди за разказва как хората от град Вавилон се опитали да построят кула, достатъчно висока, за да достигне до Бог. Той обаче се разгневил и за да ги накаже направил така, че да не се разбират помежду си, създавайки различните езици. Оттогава хората се разпръснали по целия свят, не разбирали околните и не успели да изградят Вавилонската кула.
През 2011 година аржентинският артист Марта Минухин (Мarta Minujin) създава 28-метрова кула от книги в Буенос Айрес, пресъздавайки Вавилонското творение. Инсталацията е създадена по повод титулуването на града за „Световна столица на книгите за 2011г” от ЮНЕСКО.
Съвременната Вавилонска кула е създадена от 30 000 книги, дарени от доброволци, издатели, библиотеки и над 50 посолства, а книгите, съставляващи инсталацията са различни по съдържание – от световни класически романи до речници и атласи, а сред тях се отличават забранени по време на диктаторския режим – творби на Фройд, Сартр, Фуко. Кулата е на седем етажа като на „приземния” основен етаж са разположени книгите от целия свят, на първия и втория етаж е американската литература, на трети и четвърти етаж книги от Европа, на петия етаж – от Африка, на шестия етаж – от Азия.
Кулминацията на събитието се случва при събарянето на постройката, когато са поканени много читатели, за да си вземат книги, които са били част от инсталацията. Онези издания, които не са били „приютени” от бъдещи читатели са станали част от т.нар. Вавилонска библиотека. Някои журналисти определиха творението на Минухин като „храм от книги”, а самият творец споделя, че целта му бе да обедини различните народи и раси и да ни покаже, че пред изкуството и книгите, всички сме равни.
За 2014 г. световна столица на книгите ще бъде град Порт Харкот, Нигерия, а читателите с нетърпение очакват следващата изненадващият макар и временен книжен паметник, който неизменно ще се появи в града.
„Любовта се ражда, когато единият разкрие пред другия мислите си, най-съкровените си тайни. Иначе не е любов, а само търкане на кожи, размяна на желания сега и веднага, за да се окажеш в крайна сметка ограбен, все едно крадец е проникнал с взлом в дома ти.”
„Дали обичта към едни и същи книги помага да опознаеш другия? Дали книгите са своеобразен начин да си кажеш всичко, дори това, което не искаш да признаеш, дори най-ужасната тайна?
„Наистина, какво би станало, ако мъжете се вгледат в сърцата си със същото внимание, загриженост , с които се вглеждат в изнасяните от тях лекции, в годишния баланс, в акционерното си портфолио?”
„Всички носим в себе си илюзията за щастие. Преследваме го като мираж. И точно тази надежда ни помага да живеем. Иначе по-добре да легнем и да чакаме да дойде краят!”
„Нищо не е нормално, Джонатан! Животът не се подчинява на „нормални” закони, когато любовта го напусне.”
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
