Българските църковни събори през ХІV в. – нова интерпретация
Архимандрит доц. Павел Стефанов (Шуменски университет)

Буквата убива, а духът животвори
(2 Кор. 3:7)

Нашето литературознание трябва да възприе нов подход към средновековните произведения, който да засили ролята на текстовата критика и да преосмисли пълноценно тяхната библейска и патристическа основа. На времето Дмитрий Лихачов сочеше като пример за реалия жестът, с който руската светица Юлиания забожда иглата в гоблена и увива конеца около нея, преди да стане. Такива случаи на битовизъм са много редки. Целта, поради която е създаден жанрът на средновековната и специално агиографската литература, не е да даде конкретна информация и да ”отрази” действителността, а да поучи чрез примера на светостта. Нашето национално самочувствие едва ли пострада, ако най-сетне докажем, че такива текстове като ”Завещанието” на св. Иван Рилски, в немалка степен ”Беседа против богомилите” от Презвитер Козма, житията на някои софийски и родопски новомъченици, ”Житие и страдание” на еп. Софроний Врачански са псевдоепиграфи или мозайка от стари топоси без реална основа. Чужди литературоведи отдавна установиха, че прословутото описание на Преслав в ”Шестоднева” на Йоан Екзарх, мнимото родство между Григорий Цамблак и Киприан, фиктивното посичане на Патриарх Евтимий са пасажи, които нямат нищо общо с българската действителност, защото са преведени от гръцки. В съзнанието на мнозина е утвърден стереотипът, че културното пространство, обозначено с изкуствения термин Slavia Orthodoxa, представлява самозатворена и неподлежаща на външни влияния система. Затова е слабо разработен проблемът за взаимоотношенията на българската литература с западноевропейските и ориенталски извори.
Житието на св. Теодосий Търновски (ЖТТ), написано след смъртта му на 27 ноември 1363 г. от византийския патриарх Калист, в много отношения остава загадка за изследователите. За това допринася фактът, че византийският му оригинал е изгубен, а среднобългарският превод е запазен само в един препис на Владислав Граматик от 1479 г. Вече сто години след научното издание на ЖТТ от Васил Златарски то не е анализирано задълбочено от езиковеди и стилисти, които да го сравнят с другите запазени среднобългарски и византийски литературни творби от ХІІІ-ХІV в. По този начин би могло да се докажат или отхвърлят догадките на Васил Киселков за неговия разнороден синтаксис, както и множеството лексикални и идейни заемки от по-ранни и съвременни източници. Подобно на новозаветната книга Деяния апостолски, която смесва 1 и 3 л. мн. ч., авторът на ЖТТ използва обикновено 3 л. ед. ч. и 1 л. мн. ч., но в гл. 24 внезапно преминава към 1 л. ед. ч.
Васил Киселков, който проучва паметника в дух на свърхкритичност и го превежда не съвсем точно на новобългарски език, категорично отхвърля авторството на Калист. Според него то е създадено поне столетие след ХІV в. от хипотетичен автор, наречен от него ”Псевдокалист”, като е разработен кратък материал от истинския Калист, на когото са предоставени сведения от четиримата ученика на св. Теодосий. Киселков е склонен да отъждестви ”Псевдокалист” с преписвача Владислав Граматик. Климентина Иванова, която също превежда ЖТТ и го снабдява с някои бележки, отхвърля тезата на Киселков и обяснява аномалиите в текста с тенденциозността на патриарха. Въпреки твърденията си, че прави нов превод, тя се подвежда по превода на Киселков. Например, ако се вярва на двата превода, търновските евреи се гаврят с християнството, хулейки и ”унищожавайки” (sic) християнските църкви (гл. ХVІІІ). Читателите, които вече си представят как евреите с факли в ръце подпалват храмовете на Царевец, необезпокоявани от никого, следва да направят справка с оригинала, публикуван от Васил Златарски. На въпросното място стои ”yничижающе” (унижавайки).
Както винаги, истината за ЖТТ се намира по средата между полюсите на отрицанието и венцехвалението. Това произведение действително съдържа явни противоречия и дори абсурди, които са несъвместими с осведомеността и статута на автор като патриарх Калист. Някои от тях са забелязани от досегашните изследователи, а други – не:
1. Авторът странно смесва двата типа исихазъм – съзерцателен, отдаден на ”теорията” (по св. Григорий Синаит) и обществено-активен, предан на ”праксиса” (по св. Григорий Палама). Някои духовници в България през ХІV в. като св. Патриарх Евтимий въплъщават първо единия тип, а по-късно другия. Но съвместяването им в едно и също лице, както иска да внуши ЖТТ, е нелогично и неубедително. Според това произведение животът на църквата се диктува от невзрачния отшелник Теодосий, докато съименният му патриарх е поставен на втори план и дори е наречен презрително ”прост” и ”никак не благосклонен”.
2. Според житието вторият търновски събор, проведен най-вероятно в ранната есен на 1359 г., осъжда и ”новопоявилата се ерес” на Варлаам и Акиндин. Всъщност рационалистичната доктрина на Варлаам е разобличена от св. Григорий Палама и осъдена още на поместния събор в Цариград през 1347 г. Варлаам привидно се разкайва и бяга в Италия, където става римокатолически епископ. На друг събор през май 1351 г. е осъден и отлъчен Акиндин – дясната ръка на Варлаам. Ловът на другомислещи продължава и събор през 1368 г. осъжда варлаамита Прохор Кидон. Калист участва непосредствено в тези събития и е анахронично да се твърди през 1363-1364 г., че ереста току-що се е появила. С подобен подход, който граничи с мистификация, си служи Григорий Цамблак, който в житието на св. Стефан Дечански (починал още през 1331 г.) въвлича този сръбски светец в конфликта с Варлаамовата ерес.
3. В известното си послание от 1355 г. Калист обвинява Търновската патриаршия, че не взема св. миро от Цариград, с което да демонстрира подчинението си, а от мощите на св. Димитър и св. Варвар. Според ЖТТ, когато св. Теодосий и четиримата му ученика отиват във Византия, Калист ги убеждава, че не били миропомазани, тъй като не бил ”съвсем сигурен имало ли е помазване с велико миро поради далечното разстояние на мястото и поради оскъдността на великото и пребожествено миро” (!). След това той ги миропомазва. През ХІV в. кръщението и миропомазването се извършват скоро след раждането и е изключено петимата духовници да не са вече миропомазани. Как те в този случай дръзват да попаднат под удара на каноните, които предписват отлъчване от църквата, ако се приеме за втори път тайнство, което по принцип не може да се повтаря? Още по-странно е, че двама от нарушителите са бъдещият български патриарх Евтимий и бъдещият руски митрополит Киприан – стожери на православието и ревнители за каноническия ред. Чрез миропомазване в Църквата се приемат инославни християни. С тази лъжа патриарх Калист иска да прикрие истинските си съмнения в православието на българските гости.
4. След втория събор от 1359 г. св. Теодосий се връща в своя манастир, където прекарва ”немалко време” (гл. ХІІ). Поради турски нападения се премества близо до Търново, където живее три години и се разболява в продължение на ”двадесет и повече месеца” от хронична болест, преди да отиде в Цариград и да умре през 1363 г. Според ЖТТ излиза, че между събора и кончината му изминават пет, шест или дори седем години, но според елементарното изчисление между 1359 и 1363 г. има само четири години. Как може патриархът да няма понятие от аритметика?
5. С подобен анахронизъм се сблъскваме в гл. ХХХ, прикачена като кръпка в края на ЖТТ. В нея се повествува за някой си Роман, приемник на св. Теодосий, който предал Богу дух в България наскоро след смъртта на учителя си. Всъщност става дума за св. Роман (Ромил) Бдински, който завършва живота си в Сърбия ок. 1385 г. според житието му от Григорий Доброписец. Тази груба неосведоменост забива още един гвоздей в ковчега на хипотезата, че ЖТТ е буквален превод от творбата на Калист ”скоро след написването му”. Климентина Иванова смята, че става въпрос за друг Роман, който умира ок. 1365 г. Но как Калист може да споменава в ЖТТ за кончината на Роман през тази година, щом самият той умира още през 1363 г., т.е. две години по-рано?
Този поменик на противоречия може да бъде продължен, но това не е нужно. Няма съмнение, че в този вид ЖТТ е компилация. Киселков може да бъде коригиран със следната хипотеза, която напоследък предложи Мюриъл Хипил. Сърцевина на текста е кратка биография на Теодосий, написана от Калист по негови спомени и по данни, предоставени от Теодосиевите ученици. Тук неговият български приятел е представен в истинската си светлина като интровертен отшелник, отдаден на собственото си душеспасение и възпитанието на духовните си чеда. Вероятно биографията е съставена по молба на учениците, които разчитат, че престижът на Калист ще й придаде допълнителна тежест и ще спомогне за разпространението на исихазма в България. Тя е преведена веднага на български език, поради което не са положени старания за запазването на гръцкия текст. Тази биография по-късно е разукрасена от преписвач в или около Търново. Той използва материала некритично и прибягва до сензации. На него се дължи смесването между еремита Теодосий, който не излиза от килията си, и патриарха Теодосий, който фактически провежда съборите.
Васил Киселков настоява, че бил свикан само един събор през 1360 г., а Димитър Ангелов го отнася към 1355 г., Повечето учени са убедени, че в Търново са свикани два събора, съответно срещу богомили и жидовстващи, ок. 1350 и през септември-октомври 1359 г. Проблемът е, че богомилството в средата на ХІV в. вече не е актуално, то е още един анахронизъм. Климентина Иванова основателно пита: ”Какво налага да се ”повдигне гонение” срещу богомилите в един момент, когато това учение започва да се изражда и когато официалната власт има (или би трябвало да има) далече по-важни противници?” След това обаче тя наивно обяснява организирането на първия събор с ”възбуда на духовете”, т.е. с някаква масова истерия. Що се отнася до втория събор, Васил Киселков проявява с право своя вроден скептицизъм: ”Както в Търново, така и в цяла средновековна България евреите никога не са били в състояние да задават каквато и да било сериозна опасност за Българската православна църква, та да дават повод да се свиква специален църковен събор против тях”. Димитър Ангелов отива по-далеч с мнението, че протестът възникнал не сред юдеите, а сред православните.
Според мен със злокачествени обвинения в ”богомилство” и ”жидовство” на двата търновски събора са осъдени хора, които нямат нищо общо с тези отдавна отшумели ереси. Ключът към разгадаване истинската същност на тези събори се крие в едно явление, на което нашата историография поради липсата на извори не обръща никакво внимание, а то е едно от най-важните и то повтарящи се явления на ХІV в. Това е бубонната чума, известна като Черната смърт.
В началото е обсадата на генуезката крепост Кафа през 1346 г. от татарите, които хвърлят вътре труповете на умрели от чума. Италианците изоставят града и бягат панически с кораби в кв. Пера на Цариград, Месина, Генуа, Венеция, с което разнасят болестта. Оцелелият по чудо византийски историк Никифор Григора (1295-1360) пише, че „тежка и чумоподобна болест“ през 1347 г. „опустоши както градовете, така и селата”, при което само за един-два дни „в повечето домове всички жители умряха наведнъж“. Според „Историята“ на император Йоан Кантакузин (поч. 1383), който загубва сина си Андроник, чумата опустошава ”почти всички крайбрежни земи на света”, а след това преминава ”почти през целия околен свят” (ІV.8). През 1348 г. епидемията бушува в Северна Африка и Близкия Изток, Испания, Италия, Франция. Кораб, който доставя вино от Бордо, пренася заразата в Англия, а оттам пламва Ирландия. През 1349 г. чумата размахва косата си в Централна Европа, Скандинавия и Русия. Само за четири години в Западна Европа умират ок. 20 милиона души. Смъртността сред заболелите възлиза на 70-80%. В Англия загиват 1/3 от жителите. Населението на Италия, което в края на ХІІІ в. наброява 11 милиона души, в средата на ХV в. спада на 8 милиона въпреки голямата раждаемост. Един доклад до папа Климент VІ изчислява жертвите на Изток на 23 840 000 души. Точността на тази цифра не може да бъде проверена, но тя изглежда близка до действителността. Трагедията се наслагва във времето, защото чумата многократно се връща от север на юг и от запад на изток през 50-те и 60-те години на ХІV в., за да помете и останалите живи.
Академичната история на България ”в 14 тома” въобще не се досеща за чумата като основен фактор за развитието на българското общество в средата и втората половина на ХІV в. Какви са последиците от демографската катастрофа? Рязко намалява и поскъпва работната ръка, икономическият живот рухва, оскъдните стоки поскъпват, социалните връзки се разпадат, а моралните задръжки изчезват. Същите процеси се наблюдават и в други европейски страни, например в Англия. За положението в България може да се съди по количеството заровени монетни съкровища, които са в правопропорционална зависимост от количествените промени в стоковото производство. На територията на Добруджа са открити находки в еквивалентно сребро 198 г за периода 1200-1300 г., 1390 г за 1300-1340 г. и само 28 г за 1340-1400 г. Обемът на паричното обръщение през втората половина на ХІV в. се стопява поради намаленото производство и търговия. Причините за кризата са две – чумната епидемия и ”малкият ледников период”, настъпил в цяла Европа.
Но ефектът от чумата е още по-зловещ в духовната област. За съжаление тогавашна България не разполага с местен Джовани Бокачо, за да остави класическо описание на епидемията. Напразно с нея се борят иначе блестящи писатели като цариградския патриарх св. Филотей Кокин, който съставя молитви и канони срещу вилнеещия ”мор”. Една от причините за сравнително лесното падане на България под османско владичество не е само разединеността – стар наш порок, но и масовото отчаяние, фатализмът и цинизмът, породени от чумата. За едни тя е Божие възмездие за греховете преди настъпващия край на света, а за други – повод да търсят слугите на сатаната, който иска с чумата да изтреби членовете на Църквата. В римокатолическите храмове всяка неделя се анатемосват магьосниците и вещиците. Петрарка, чиято възлюбена е грабната от епидемията, обвинява разгулната папска курия, че разгневила Бога, а тя го набеждава във вещерство, понеже цитирал Вергилий . Англичаните и шотландците взаимно си приписват разпространението на чумата. В някои германски градове намират за виновни гробарите, в Кипър – турците, а в Русия – татарите. Някои български песни твърдят, че епидемията се разпространява от турците.
Разни хора от Цариград и Солун, които пристигат в Търново в средата на ХІV в. според ЖТТ, не са бродещи исихасти, а бегълци от чумата. Първият събор срещу т.нар. ”богомили” е насочен срещу Кирил Босота, Лазар и поп Стефан. Той не е свикан ок. 1350 г., както се приема, а при първата вълна на епидемията – през 1347 или 1348 г. Когато Теодосий разпитва обвиняемите за вярата им, те казват, че Бог владее земята, а дяволът – небето (гл. ХІV). В коментара си на този пасаж Димитър Ангелов твърди, че тук текстът бил ”сбъркан”, защото богомилството изповядвало обратното – типичен пример за нагаждане на текста към неговата предварителна теза. Всъщност светогледът на обвиняемите е православен, но не съвсем точно формулиран, тъй като те не са богослови. Господ създава земята (вселената) и я управлява, а над нея владеят до Второто пришествие ”поднебесните духове на злобата” по израза на апостол Павел (Ефес. 6:13). Дяволът се нарича ”княз на въздушната власт” (Ефес. 2:1). Когато изкушава гладния Христос, Сатаната ясно разкрива, че му е предадена властта над цялата земя и че той я дава на когото иска (Лук.4:6). Съвсем не е случаен фактът, че след Черната чума в изкуството на Западна Европа дяволът започва да се рисува по-голям и по-силен дори от Христос.
Следващото обвинение на Теодосий е, че те се докосвали за Причастието ”дръзко и без страх”, ”като до прост хляб”. Най-вероятно става въпрос за вземане на сухо причастие в горите без отслужване на литургия. Сред дивата природа семейните ангажименти и храмовите декорации стават излишни и затова бегълците от Търново са наклеветени, че отхвърляли брака, иконите и кръста. Осъждането на брака може да има и друга, аскетична мотивировка, подобна на тази при западните флагеланти, които изтезават плътта си чрез пост и бичуване, за да умилостивят Бога.
Някои от търновските ”еретици” начело с Лазар се опитват да спрат разпространението на епидемията чрез магическо поведение. Фолклорът предписва изораване на бразда около селището, която представлява апотропеен кръг, но такава магическа оран е невъзможна около разположения на скалисти хълмове Търновград. Затова Лазар и двама негови съратници извършват тази ”оран” чисто символично, като се събличат голи и правят обиколка на града. В случая техните фалоси изпълняват функцията на ”рала”. Символично заораване срещу чума е прилагано често в миналото. Когато го описва, Димитър Маринов допуска поне две грешки. Той твърди, че този обред не се среща в Северна и Западна България и че извършителите са само мъже. Маринов си противоречи, понеже цитира един пример на Цани Цинчев от Търновско и втори от Велес в Македония, при който заораването се прави от две моми-близначки с два бивола-близнаци. Във Видинско заорават три жени, съблечени голи и с разпуснати коси, които възсядат кросна (имитация на фалоси) и с три черни бика правят кръг около селото трикратно в събота. Може да прозвучи невероятно, но в помашките села на Гоцеделчевско символичен кръг около село срещу градушка се прокарва и през 80-те години на ХХ в. Елементите на обреда са редуцирани до минимум. Той се извършва не от обикновени хора, а от ходжи, които са облечени, а не голи и обикалят денем, а не нощем. Единственото табу, което те спазват е мълчанието. Вероятно св. Теодосий не схваща истинския смисъл на апотропейната магия, извършена от Лазар, но той я осъжда като антиморален и антицърковен акт. Това действие няма нищо общо със западното адамитство или балканското богомилство, както се твърди от някои учени.
Не е ясно какво се разбира под ”скверна храна”, която ядат обвиняемите според Теодосий. При настъпилия страшен глад е възможно те да са яли животни (жаби, змии, червеи и пр.), които при нормални условия са забранени, или да са купували храна от евреи и цигани. Теодосий Търновски прогонва лекаря Теодорит от Цариград, който учел българите да се кланят на дъб (гл. ХІІІ). Климентина Иванова се съмнява в истинността на този пасаж. Но няма нищо странно във факта, че екстремалните условия на чумата раздвижват дълбинни пластове на съзнанието и предизвикват връщане към първични форми на богопочитание. Да си припомним житието на св. Георги Иверски, който натрошава идол, почитан от българите в затънтено родопско село. Това става по време на византийското господство (1044-1065 г.), когато силно отслабва контролът на централната църковна власт.
В средата на ХІV в. търновската монетоливница пуска в обръщение анонимни медни монети с изображения на Архангел Михаил. Понеже количеството им е твърде ограничено, тяхната функция не е икономическа. Издателят им се колебае между три евентуални причини за пускането им: 1) подчертаване на царската институция (!), 2) възпоменаване на военни победи (неясно какви), и 3) по повод съборите срещу ”еретиците”. Аксесоарът, който Архангелът държи, не е ”тривърх скиптър”, а тризъбец за лов на риба. Тук се визира мисията на Божия пратеник като душевадец, а монетите са издадени именно във връзка с чумата. В редица народни песни образът на чумата се заменя от Архангел Михаил.
Внезапността на заболяването и непоносимите болки пораждат повсеместния мит, че персонифицираната епидемия хвърля стрели върху жертвите си. Още в древния Рим се вярва, че епидемиите се дължат на стрелите на бог Аполон. Въпреки че в ЖТТ изобщо не се среща термина ”чума”, речникът на св. Теодосий Търновски включва алюзии за нея. Например в неговото поучение към монасите той отбелязва, че Бог ”подтикна всички към умиление и плач, като ги устрели с жилото на усърдието”. Същата образност се повтаря от него и по-нататък: ”Господ изпрати Своите стрели – апостолите, и преумножи мълниите…” (гл. ХХІ). По повод на втория пасаж Климентина Иванова разяснява, че тези метеорологични изрази са дадени ”неточно по Псалом 94:4”. Това отъждествяване е погрешно, защото текстът следва Псалом 17:15, като променя отрицателната му конотация в положителна.
През 1360 г., когато е документирано, че чумата се завръща на Балканите, в Търново се провежда втори събор по същия повод. Тъй като набедените за ”еретици” вече са разгромени, ударът се насочва към друга маргинална и беззащитна група – евреите. По този начин българските власти имитират със закъснение масовите погроми в Западна Европа срещу евреите, които са обвинени, че отравят кладенците и предизвикват чумата. Фактът, че евреите също черпят вода от тях, се пренебрегва. Навсякъде кладенците се запечатват и християните започват да пият от реки и блата, което още повече засилва разпространението на епидемията. В много западни страни (не в Англия, откъдето евреите са изгонени през 1290 г.) разярени тълпи се втурват в еврейските гета, грабят, палят, изнасилват, убиват и прогонват обитателите им. Първото нападение е срещу еврейския квартал на Тулон през април 1348 г., следвано от Барцелона и други градове. Налага се папа Климент VІ в Авиньон да издаде була през юли 1348 г., в която заявява, че чумата не е предизвикана от хората, а от Божията воля и може би от съчетанието на звездите (същото обяснение се повтаря в увода на ”Декамерон”). Погромите не само не спират, но и се засилват, понеже при изтезанията заловените евреи признават всичко, което се иска от тях. Налага се папата да издаде през октомври с.г. нова була, в която подчертава, че евреите не биха могли да сеят чумата, защото смъртността при тях е същата, както при християните, и защото християните умират в области, където изобщо няма евреи. Папството осъжда и флагелантството, което рискува да се изплъзне от опеката на Църквата.
ЖТТ подробно описва как един от евреите, обвинени от търновския събор в антихристиянска агитация, се ”разкайва” и покръства. От другите двама единият е убит от насъсканата тълпа, а вторият е обредно осакатен, като са му отрязани езикът, устните и ушите (гл. ХVІІІ). Освен стремежа за възстановяване на сакралната ”чистота” на страната и столицата чрез етническо прочистване, другата причина за гонението срещу евреите е далеч по-прозаична. Когато техните водачи бъдат прогонени или ликвидирани, отпада въпросът за големите кредити, дадени от тях на търновската светска и църковна аристокрация. Остава да тегне иронията, че новата царица Теодора по кръв е еврейка.
По всяка вероятност антисемитската офанзива, която се развихря в Търново през 1360 г., е подготвяна идейно от десетилетия. Още през 1337 г. преписвачите на ”Песнивеца”, подарен на цар Иван Александър, рисуват по-големи и по-сложни инициали пред тълкованията на псалмите, които критикуват юдейството. Новите изследвания на руски преписи на византийски антисемитски трактати установяват, че техните оригинали са преведени в България през ХІV в. В Попфилиповия сборник от 1345 г. (ГИМ, Син. 38) е поместен апокриф на Андрей Юродиви, според който цар Йоан ще прогони евреите и ще избави столицата от измаилтяните (турците). Някои учени смятат, че този цар е Иван Александър. Западната полемика също свързва евреите с мюсюлманите като общи врагове на християнството. Не са запазени български трактати срещу юдейството като диалога на Йоан Кантакузин, който подражава на подобен диалог от св. Юстин Философ.
Антисемитските настроения са отразени и в българското изкуство. Стенописите на Земенския манастир от средата на ХІV в. включват уникална сцена с изковаването на гвоздеите за Христовия кръст от една еврейка с помощници. Андрей Грабар доказа, че композицията е заимствана от френски и английски миниатюри. Вероятно сцената ”Обесването на Юда” в Ивановския манастир до Русе също е алюзия и предупреждение за еврейската ”заплаха”. Друга западна тема от епохата на Черната смърт, разпространена по-късно в нашето изкуство е ”Ars moriendi” (Изкуството да се умре). Тя представя два контрастни варианта – ”Смъртта на праведника” и ”Смъртта на грешника”. Напълно възможно е чумата да е засилила рязко стремежа към отшелнически живот в България през втората половина на ХІV в., което се доказва от стотиците пещери, превърнати в манастири, скитове и отделни килии през тази епоха.
Според мен демонизацията на евреите на Балканите през ХІV в. е представена и във фолклора. Ще оставим настрана късната басня за ”жида”, предал Търново на турците, която смесва два термина – жид (исполин отпреди потопа) и жид (пейоративно за евреин). Един известен етиологичен сюжет в редица предания и песни обяснява падането на българското царство с гордостта на цар Костадин. Според песен от Шуменско той царува триста години над три вери (евреи, арменци и християни), но накрая забравя Христа Бога: ”Във черкова с конче влязва,/ С остра сабя комка зима,/ С маждрака ся нафор зима…” В друга песен от Смолянско вината от индивидуална става колективна. Бог намразва българите, защото: ”Сас конче флизат ф черкува,/ Ут коня зйомат комчица,/ Сас мунзуракан нафурка…” Богохулството е амплифицирано и приписано изобщо на християните в една коледна песен: ”Посилиха се ристийене,/ с коне в черкова влазаха, / със нож попове гонеха,/ от кон си комка земаха,/ с маздрак нафора бодяха…” Мнението, че тези песни отразявали действително поведение на българите през ХІV в. е нелепо. От сферата на дидактичната история този мотив се прехвърля в актуалния за робството пророчески жанр. Една предание от Самоковско предсказва, че Османската империя ще падне, когато се достигне до ”усиление”, т.е. когато турците започнат да не почитат нищо, дори и Бога, подобно на възгорделите се българи преди падането на България.
Откъде произхожда мотивът за набождането на причастието с острие? Неговият генезис не е в цикъла за крал Артур и Граал, според който Балир Свирепи ранява в бедрото Краля-Рибар и открадва мистичната чаша за причастие. Единственият възможен източник са западните обвинения срещу евреите, вероятно повтаряни и в България през ХІV в., че друговерците крадат или изнудват задлъжняли към тях християни да им донесат хостията (причастието), след което се опитват да я прободат, нарежат или накълцат с нож, меч или копие, защото тя е омразният им Христос. Често от хостията бликва кръв като от истинска човешка плът. Евреите поругатели бягат ужасени, разкайват се със сълзи или получават жестоко наказание. Запазени са данни за повече от 100 случая на ”оскверняване” на хостия от евреи. Подобни фабули се разпространяват чрез слухове, проповеди, трактати, театрални мистерии, произведения на изкуството и предизвикват немалко погроми. На тази тема е посветено изчерпателно изследване от Мири Рубин. Тя предполага, че предобразът на сюжета се крие във византийските разкази за еврейското момче, което случайно взема причастие и е хвърлено от разгневения му баща в пещ. На писъците на майката се стича целият град. Момчето е извадено невредимо от огъня, а бащата, хвърлен вътре, изгаря веднага. По-вероятно е друго обяснение за произхода на сюжета. В историята си (Х.4-5) византиецът Лъв Дякон повествува, че по времето на император Йоан Цимисхий (Х в.) във Верит, Финикия, един евреин пробожда с копие икона на Христос, при което от нея руква кръв и вода. Християните грабват чудотворната икона и я занасят в местната църква, а оттам владетелят я взема в Цариград. Не се споменава каква е съдбата на евреина. През ХІІ в. Новгородският архиепископ Антоний се покланя в църквата ”Св. София” в Цариград на същата икона, но я описва като икона на св. Богородица, която държи Христос. На неексплицирана антисемитска мотивация се дължат и народните песни, в които се цепят и горят икони. Те нямат нищо общо с богомилството, както вярва Веселин Панайотов.
Разбира се, всички случаи на изтезаване на причастието с остри инструменти според западните легенди се извършват тайно. Не е известна, а и не е възможна версия, според която евреин да влиза нагло на кон в църква и да набожда причастието или нафората. Изглежда, че нашият фолклорен сюжет контаминира визуални впечатления от две композиции, известни в западното изкуство – евреинът-осквернител на причастието и чумата, която язди кон и пробожда с меч или копие жертвите си. Този хибрид се илюстрира от народна песен, записана в Горна Оряховица, според която: ”Българина са наголями,/… с коня ходи в черкова,/ на кон стои, комка зема,/ пък с маждрака нафор дига,/ с калъч [и]коните цалува…” Тогава Бог предава българското царство на турците, които изколват християните и са наказани с чума.
В началото на ХХ в. в Пловдив се прочува някоя си Нена Чирпелийска, която се облича като мъж, пуши, псува, стреля с пистолет, влиза на кон в кръчмата и пия ракия, без да слиза. Тази жена разиграва поведението на противоположния пол чрез травестия. Но за разлика от някои светици като Пелагия, които възприемат мъжката идентичност като възможност да осъществяват духовни подвизи и да постигнат святост, присъща най-вече на мъжете, Нена – точно обратното – копира ”неморалната” страна на мъжкото поведение. Така тя скандализира следосвобожденското общество, което следва като норма патриархалните стереотипи за сакралност, греховност и табуираност от цитираните по-горе примери.

Киселков, В. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник. С., 1926.
Пространно житие на Теодосий Търновски от патриарх Калист. – В: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова. С., 1986, 443-468.
Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постничьствовавшего. Съписано святейшим патриархом Константина града кир Калистом. Стъкми за издание В. Н. Златарски. – Сборник за народни умотворения. Т. ХХ, 1904, с. 25.
Киселков, В. Цит. съч., с. ХХХІ.
Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак о Варлааме и его ереси. – Byzantinobulgarica. T. VI. Hommage а Dimităr Angelov. Sofia, 1980, 105-113.
Пространно житие.., с. 464.
Коцева, Е. Калист І. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С., 1992, с. 213.
Пак там, с. 656.
Heppell, M. Hesychasm in the Balkans. – In: Religious Quest and National Identity in the Balkans. Ed. by C. Hawkesworth, M. Heppell and H. Norris. London, 2001, 132-133 (Studies in Russia and East Europe).
Киселков, В. Цит. съч., ХХVІ-ХХVІІ; Ангелов, Д. Идеен живот. – В: История на България в 14 т. Т. 3. Втора българска държава. С., 1982, 405-408.
Андреев, Й. Две хронологически изправки към епохата на цар Иван-Александър: кога Иван-Александър е стъпил на българския престол и през коя година се е състоял съборът против богомилите и евреите. – В: Търновска книжовна школа. Т. 4. Културно развитие на българската държава, краят на ХІІ-ХІV в. С., 1985, 302-309; Алексиев, Й. За мястото и датата на църковните събори в Търново. – В: Бог и цар в българската история. Отг. ред. К. Вачкова. Пловдив, 1996, 140-144.
Иванова, Кл. Патриарх Евтимий. С., 1986, с. 32.
Киселков, В. Цит. съч., с. ХХXІ. Срв. Цвятков, Н. Към въпроса за т. нар. юдействащи на Балканите през Средните векове. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 21, 1986, 45-59.
Ангелов, Д. Идеен живот.., с. 405.
За чумата вж. Siegler, P. The Black Death. New York, 1969; Gottfried, R. S. The Black Death: National and human disaster in medieval Europe. New York, 1983; Platt, C. King Death: The Black Death and its aftermath in late medieval England. Toronto, 1996; Herlihy, D. The Black Death and the Transfromation of the West. Cambridge (MA), 1997; Cohn, S. K. The Black Death Transformed. New York, 2003, и др. Срв. Матанов, Х. Чумни пандемии и история. – В: Civitas Divino Humana в чест на професор Георги Бакалов, С., 2004, с. 339-346.
Гезер. История повальных болезней. СПб., 1867, Прибавления, с. 32.
Йоан Кантакузин. История. – В: Извори за българската история. Т. ХХІІ. Гръцки извори за българската история. Т. Х. Съст. и ред. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова и Л. Йовчев. С., 1980, с. 377. Срв. Congourdeau, M.-H. La sociйtй byzantine face aux grandes pandйmies. – In: Maladie et sociйtй а Byzance. Йd. E. Patlagean. Spoleto, 1994, 21-42.
Самаркин, В. В. „Черная смерть“ по данным современной зарубежной литературы. – Вестник Московского университета. История, 1976, № 3, с. 75.
Hatcher, J. Plague, population and the English economy, 1348-1530. – In: British population history : from the black death to the present day. Ed. by M. Anderson. Cambridge, 1996, 9-94.
Котельникова, Л. А. Феодализм и город в Италии в VIII-XV веках. По материалам центральных и северных областей. М., 1987, с. 93.
Гезер. Цит. съч., с. 110.
Bolton, J. „The World Upside Down“: Plague as an Agent of Economic and Social Change’. In The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod, and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 17-78; Hargreaves, P. V. Seignorial Reaction and Peasant Responses: Worcester Priory and its Peasants after the Black Death. – Midland History, 24, 1999, 53-78; Beattie, C. The problem of women’s work in post Black Death England. – In: The problem of labour in fourteenth-century England. Ed. by J. S. Bothwell, P. J. P. Goldberg, W. M. Ormrod. York, 2000), 1-19; Musson, A. New labour laws, new remedies? Legal reaction to the Black Death „crisis“. – In: Fourteenth century England I. Ed. by N. Saul. Woodbridge, 2000, 73-88; Kitsikopoulos, H. The Impact of the Black Death on Peasant Economy in England, 1350-1500. – Journal of Peasant Studies, 29, 2002, № 2, 71-90.
Авдев, Ст. За упадъка на стоковото производство в Добруджа през втората половина на ХІV в. (по нумизматични данни). – Нумизматика, 1988, № 2, 32-35.
Стефанов, П. Антиосманската тема в творчеството на св. Филотей Кокин. – В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Ред. Г. Данчев и др. Велико Търново, 1998, 281-294 (Библиотечна поредица ”Проглас”).
Орлов, М. А. История сношения человека с дьяволом. М., 1992, с. 165.
Лозинский, С. П. История папства. М., 1986, с. 175.
Jillings, K. Scotland’s Black Death: The Foul Death of the English. Stroud, 2003.
Делюмо, Ж. Страхът в западния свят (ХІV-ХVІІІ век). С., 2002, 190-206.
Петкова, Св. Функции и функционални преобразования на чумата в песенния фолклор. – Български фолклор, 1988, № 4, с. 38, бел. 14.
Срв. Dormeier, H. Die Flucht vor der Pest als religiцses Problem. – In: Laienfrцmmigkeit im spдten Mittelalter. Formen, Funktionen, politisch-soziale Zusammenhдnge. Hg von K. Schreiner und E. Mьller Luckner. Mьnchen, 1992, 331-397.
Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969, 500-501.
Rudman, D. Authority and Right of Disposal in Luke 4.6. – New Testament Studies, 2004, № 1, 50:77-86.
Мюшамбле, Р. Една история на дявола. С., 2005, с. 49. Тази книга е преведена твърде неграмотно от някоя си Гинка Асенова. Срв. влиянието на Черната чума върху английското изкуство: Lindley, P. G. The Black Death and English Art: A Debate and Some Assumptions. – In: The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford: Paul Watkins, 1996, 125-146.
Срв. Erkens, F.-R. Busse in Zeiten des Schmerzen Todes: die Zьge der Geissler. – Zeitschrift fьr historische Forschung, 1999, No 4, 483-515. Срв. Harper-Bill, C. The English Church and English Religion after the Black Death. – In: The Black Death in England Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 79-123.
Срв. Венедикова, В. Български паралели на античния обичай заораване при основаване на селище. – В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев. С., 1958, 779-785.
Маринов, Д. Избрани произведения в пет тома. Т. 1, ч. 2. Религиозни народни обичаи. С., 2003, 448-449.
Тодорова-Пиргова, Ив. Баяния и магии. С., 2003, с. 539.
Миналото през погледа на нашенци. Сборник с фолклорни материали от селата Гърмен, Дъбница, Копривлен и Плетена, Гоцеделчевско. Съст. Албена Георгиева-Ангелова и др. С., 2003, 234-235.
Срв. Станоева, И. Тялото – голо и облечено. – Български фолклор, 1994, № 2, 74-82. Глава за ритуалната голота в Англия е включена в Hutton, R. Witches, Druids and King Arthur. London, 2003.
Werner, E. Spaetbogomilisch- und adamitische Spekulationen und Praktiken in Religions-historischer Sicht. – Byzantine Studies, 1, 1974, № 1, 40-53.
Иванова, Кл. Цит. съч., 32-33.
Цинцадзе, Я. Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор. – Исторически преглед, 1960, № 2, 86-89.
Дочев, К. Антиеретически събори в Търново през 50-те години на ХІV в., отразени в монетосеченето на цар Иван Александър. – В: Търновска книжовна школа. Т. 5. Паметници. Поетика. Историография. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 1994, 535-539.
За тризъбеца вж. Стефанов, П. Балкански фолклорни и орнаментални мотиви в стенописите на Килифаревския манастир от ХVІІ в. – В: Търновска книжовна школа. Т. 7. Търновската книжовна школа и християнската култура в Източна Европа. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 2002, 805-806.
Петкова, Св. Цит. съч., с. 39. Срв. Johnson, R. F. Saint Michael the Archangel in Medieval English Legend. Woodbridge, 2005.
Пространно житие.., с. 462.
Foa, A. The Jews of Europe after the Black Death. Berkeley, 2000, 8-16.
Мусакова, Е. Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър. – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2002, № 2, с. 24, 32.
Pereswetoff-Morath, A. ’And was Jerusalem Builded here..?’: On the Textual History of the Slavonic Jerusalem Disputation. – Scando-Slavica. T. 47, 2001, 19-38; Idem. A Grin without a Cat. Т. I. ‘Adversus Iudaeos’ texts in the literature of medieval Russia (988-1504) Lund, 2002 (Lund Slavonic Monographs, 4).
Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1908, 31-32.
Cutler, A. and H. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval roots of anti-semitism. Notre Dame (IN), 1986; Cohen, J. Living Letters of the Law: Ideas of the Jew in medieval Christianity. Berkeley (CA), 1999, 167-218. Срв. Stefanov, P. Bulgarians and Jews throughout History. – Religion in Eastern Europe, 2002, December, № 6, 1-11.
Иоанн Кантакузин. Беседа с папским легатом, диалог с иудеем и другие сочинения. СПб., 1997.
Мавродинова, Л. Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, 86-89, 91, ил. 58.
Бакалова, Е. Ars Moriendi. – В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. Отг. ред. К. Косев и др. С., 2001, 448-458.
Стоилов, А. П. Предвестие за падане на царство (легендата за оживяване на пържени риби). – Известия на Народния етнографски музей. Т. VІІ, 1927, кн. І-ІV, 60-61. Срв. Стойкова, Ст. Към проучването на една обща тема в българския и гръцки фолклор (Песента за падането на Цариград). – Български фолклор, 1985, № 3, 29-43.
Пак там, с. 66.
Добрев, Ив. Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение. С., 1982, с. 190.
Ангелов, Д. Душевността на българина в песенния фолклор. С., 2002, 160-161.
Сборник за народни умотворения. Т. V, с. 184; Арнаудов, М. Сказание за възобновата на българското царство. – В: Същият. Очерци по българския фолклор. 2 изд. Т. 2. С., 1969, с. 202.
Крал Артур. Прев. и съст. В. Гайдарова. С., 2001 (Европейският канон), с. 341.
Rubin, M. Gentile Tales: The narrative assault on late medieval Jews. New Haven and London, 1999, 7-39.
Руски превод в http://www.krotov.org/acts/10/lev_diak/leo_10.htm.
Путешествие Новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце ХІІ столетия. С предисл. И примеч. И. Савваитова. СПб., 1872, с. 55.
Панайотов, Веселин. Идеологически нива в две песни от сборника на Братя Миладинови. – Любословие (Шумен), 1997, № 2, 60-67.
Например фреска в църквата ”Сан Спеко” в Субиако, Италия, от втората половина на ХІV в. (Cook, W. R., R. B. Herzman. The Mediaeval World View: An introduction. New York and Oxford, 2004, ill. on p. 269).
Чума село изгорила. Подбор и научен коментар Св. Петкова. С., 1996 (Български фолклор), 38-40.

Гълъбов, К. Спомени за български писатели. 2 доп. изд. Варна, [2002], с. 358.

СВ. КАЛЛИСТ КОНСТАНТИНОПОЛЬСКИЙ И ЖИТИЕ СВ. ТЕОДОСИЯ ТЫРНОВСКОГО:
РЕАЛЬНОСТЬ И ВЫМИСЛЫ
Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов (Шуменский университет, Болгария)

Житие св. Теодосия Тырновского (ЖТТ), составлено после его смерти 27 ноября 1363 г. византийском патриархом Каллистом, во многих отношений остается загадкой для исследователей. Положение усложняется фактом, что его византийский оригинал потерян, а средноболгарский перевод сохранен только в одной копии Владислава Граматика 1479 г. В этом произведении наблюдается много противоречий и даже явных абсурдов – автор смешивает созерцательный и общественный исихазм, воздвигая на первом плане своего друга скромного анахорета Теодосия и всячески стараясь унизить его соименника патриарха Теодосия; говорит об изобличении варлаамитства на тырновском соборе 1359 г., когда с ним покончено еще в 1347 г.; подчеркивает, что Теодосий и его ученики, включительно будущий великий патриарх Евтимий, были снова миропомазаны Каллистом; есть несообразности в хронологии и т.д.
Васил Киселков предполагает, че в этом виде житие Теодосия написано в ХV в. по всей вероятности самим Владиславом Граматиком. Более вероятна новая гипотеза, которая выдвинула Мюриэл Хипил. Каллист написал короткую биографию, которая немедленно переведена на болгарском языке. Позднее анонимный тырновский копист разширил и украсил это житие, при чем он допустил ряд несообразностей.
Центральное место в произведении занимают два собора против т. назв. богомилов и жидовствущих вероятно 1347/8 и 1359 гг. В самом деле эти события связаны с самом большом бедствии в мире в середине ХІV в. – бубонная чума. Обвиняемые – православные, которые разбежались по лесам и возвратились к своеобразному примитивному христианству, а некоторые из них, освобожденные от опеки церкви, прибегли к поклонении природе. Другие пытались оберечь столицу от эпидемии, делая в нагом виде магический круг около нее. К подобной апотропеи прибегает и цар Иван Александр, который издает новые монеты с образом защитника от чумы Архангела Михаила с трезубцем.
Второй собор организован против тырновских евреев по примеру западных гонений того же времени против них как ”причинителей” эпидемии. Другой мотив – стремление ликвидировать большие кредиты столичной аристокрации у евреев. Атака против них предшествуется идеологическим наступлением още в 1330х-1340х гг., о чем есть немало сведений в болгарской литературе и искусстве.
По всей вероятности антисемитизм отражается и в фольклоре. Этиологические предания и песни объясняют падение Болгарии под османским робством тем, что болгары входили в церкви верхом и брали хлеб Причастия копьями. В сознании фольклорного автора сочетаются впечатления от двух изображений в западном искусстве – попытка еврея уничтожить хостию (т.е. Христа) ножом, мечом или копьем, и чума в виде скелета, которая ездит верхом и пронизает своих жертв копием.

Източник: nauka.bg
Изображение: Събор на преподобните светии български.
Икона в храма на Софийската семинариа „Св. Йоан Рилски“, рисувана от П. Гайдарова. Прототип/pravoslavieto.com

Някога, преди да се яви плугът и преди да се построят железници и пристанища, Добруджа е била обработено и девствено поле. Ниви е имало малко, но пасбищата са били обширни и безкрайни, като прериите в Америка и степите в Русия. Висока и гъста трева е преливала талазите си като море, гори са липсвали, но е имало непроходими гъсталаци от бурен — овча опашка, лисичи къпини и генгер. В селата на тоя край много е разпространено едно предание: «Тук — ще ви разкаже някой стар човек, — тук е бил чифликът на много богат бей. Имал е и камили. Но такава трева е имало наоколо, че даже камилите се загубвали и мъчно са можали да ги намират.» Тая легенда изглежда правдоподобна. Плодоносните недра на земята са кърмили само буйна и дива растителност. Пък и до днешен ден много чифликчии в Добришко и Балчишко имат цели стада камили.

Скотовъдството е преживяло тука златния си век. Само това далечно време знае великолепните бели сюреци — стада от по няколкостотин глави рогат добитък, охранени и красиви животни, недоверчиви и плахи, като дивеч. Само това време знае и големи хергели — полудиви коне, свободни и лете, и зиме. Една съвсем особена порода: коне с дълги и гъсти гриви, напластени и пълни с бутрак, с опашки, които стигат земята, стройни и гъвкави като змии, тъмни като кадифе или с лъчистия блясък на злато. Тия коне не са знаяли ни седло, ни юзда. Под мелодичния звън на големите железни хлопки те са се скитали из високата трева, лениво и спокойно, но подплашени от нещо или подгонени от коняря, тичали са из полето с бързината на вятъра.

В някой чифлик и сега, макар и много рядко, може да се срещне един от конярите на старото време: жилав, лек и сръчен човек в пъстра делийска носия и труфила — кожен силяхлък, чанта, отежала от пискюли и копчета, и с камшик, с къса дръжка, но с дълъг няколко метра ремък. Тоя коняр е всякога безстрашен и главоломен ездач и в ръцете му дългият камшик се извива като ласо и плющи като револверни изстрели. Но това е архаична фигура, която сред новото време изглежда като карнавална маска. Тоя човек, който никога не е слизал от коня, ще върви сега пеш и на всеки кръстопът почти ще се оглежда да не би да го прегази някой автомобил. Времената се измениха и буйните табуни изчезнаха из полето.

Но първенството между тия примитивни поминъци е било на овчарството. Овчарите в цяла Добруджа са били планинци откъм Котел, Жеравна, Ичера и Градец. Овчарството тогава не е било само отделен клон от общото стопанство, а единствено занятие, което е поглъщало всички сили и умение от най-крехката младост до преклонни старини. Целият живот е преминавал в него. И нежната еротика, и много от хероичния епос на народните песни от това именно овчарство са взели разнообразието на мотивите си, богатството и красотата на образите си. Само овчарството тук, в Добруджа, има пълното си отражение в народните песни: стадата наистина са били многобройни и когато са помрачавали полето, като че е припадала гъста мъгла. Дългите геги и тежките ямурлуци, пискюллиите чанти, медните кавали, точно определените служби в йерархията на тия дружини — кехаи, сагмалджии, шилегари, — всичко това в своята пълнота и точно разпределение се среща само тука.

Овчарските къшли и многохилядни стада овце са изчезнали вече, но организацията на тия някогашни общежития в която има тънък и практичен разум, дисциплина, солидарност и любов към работата, тая организация учудва и днес. Влиянието и следите й в живота още се чувстват.

Пространни полета, обрасли с бурен и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни овчарски къшли, без села почти и без никакви градове — ето картината на Добруджа от онова време. Природата обилно е давала всичко необходимо за простия и единствен поминък на хората. Пътища и близки градове са били без особено значение, защото живата стока лесно се е откарвала и на най-далечния пазар. Достатъчни и твърде удобни са били дългите кервани от скриптящи волски кола. Стари хора от околността на Добрич разказват, че са отивали на пазар чак в Кюстенджа. Бавно и тежко пътуване, което е траяло седмици.
Чертата на делиорманските гори е достигала по на изток, отколкото е сега. Цялото поле около Добрич е било покрито с гора, остатък от която е гората Кьороолу на запад от града. Сред тая гора, до голям кръстопът, е стояло ханчето на някой си турчин хаджи Оглу. Тоя скромен и самотен търговец е продавал катран, въжа, готови оси и спици на минаващите кервани. И това място, където пътникът е намирал подслон и все е можал да намери и евтино да купи нещо, е добило широка известност, която тъй изразително се чувствува в името му — Хаджиоглу Пазарджик. Това име е взело и селото, което се появило около ханчето на отшелника хаджи Оглу. Постепенно и бавно селото е расло и е станало град.

Но дълго време тоя град е бил неизвестен, безцветен и тъмен. Защото и в турско време Добруджа е била почти също такава, както е в оная далечна епоха, когато през високите треви е препускал хищният скит със запънат лък и с колчан стрели на гърба и когато римските часови с тежки стъпки са се разхождали по Траяновия вал, а върху крайбрежните скали на Черно море е тъгувал Овидий, заточен в Томи.

Законите, които изменят поминъка на хората, са универсални за много страни. Скотовъдството беше инертна форма още от номадските времена. Вместо него скоро дойде земеделието. И само в няколко десятки години Добруджа коренно се измени и се превърна в гъсто населен цветущ край. Неизвестният и беден градец Хаджиоглу Пазарджик стана богат и хубав град — Добрич.

Историята на Добрич – Хаджиоглу Пазарджик

Дискусия във Форум Наука: Добрич чий град е и защо е там?

Първобитнообщинен строй.

Поява и живот на първобитния човек в българските земи. Най-ранните следи от съществуването на човека в нашето отечество произхождат отпреди стотина хиляди години пр. н. е.
Природната обстановка, в която е живял този човек, била крайно неблагоприятна. Балканският полуостров бил скован от дилувиалните студове. По високите части на планините се белеели вечни снегове и ледници, а по полите им растели девствени иглолистни гори. Равнините били покрити с високи степни растения. В горите живеели зверове — пещерен лъв, пещерна мечка, пещерна хиена и др., които били по-едри, по-силни и по-опасни от днешните си потомци. В равнините обитавали грамадни животни – мамут, диво говедо, бизон, сибирски носорог, северен елен, дива свиня, див кон и др.
Оръдията на труда, с които си служел първобитният човек, били направени от камък, главно кремък. Те били груби, не изгладени, затова този период от живота на човека се нарича старокаменен или палеолит. Основните оръдия на труда на човека отначало били тоягата и кремъчният нож, като с течение на времето се явили още копието с кремъчно острие и стъргалката. Човекът познавал и огъня, който бил добиван наготово от природата — чрез запалени от гръмотевица дървета, или изкуствено — чрез продължително триене на две сухи дръвчета.
Първобитният човек се занимавал с лов, риболов и събиране на плодове и корени. От кожата на“убитите“животни, която обработвал с кремъчни стъргалки, той си правел дрехи и постилки, зашити или прикрепени с лико, животински жили, костени игли и рибени кости.
Първобитните хора не си строели жилища. Те живеели в пещерите и скалните навеси. Тук те нощували, тук прекарвали при лошо време, тук поддържали огъня.
В пещерата „Бачо Киро“ при Дряновския манастир са намерени най-старите останки от първобитния човек в нашите земи: груби, неизгладени кремъчни оръдия на труда, предимно ножове, заедно с кости от животните, с чието месо се е хранел човекът — пещерна мечка, пещерна хиена, див кон и др.

Останки от по-късно време — от 40 000 до 12 000 години пр. н. е. — са открити в редица пещери в Северна България. Най-изобилни са те в пещерата „Темната дупка“ при с. Карлуково (Луковитско). Оръдията на труда, намерени в тези пещери, са много по-разнообразни: ножове, стъргалки, върхове за копия, триони. Намерени са още и шила, направени от кост. В „Темната дупка“ има множество остатъци от ломен кремък, което показва, че тук е съществувала работилница за кремъчни предмети. По-разнообразна е и храната на обитателите на тези пещери — те са употребявали месо от пещерна мечка, пещерна хиена, див кон, скален козел, носорог, мамут, северен елен, сърна, диво магаре, мечка, лисица, вълк, заек и други дребни животни, както и птици и риби. Намерени са и разчупени човешки кости, което свидетелствува за човекоядство. По някои животински кости има нарези, които са опити за създаване на изкуство.
Първобитна община. Поради несъвършенството на оръдията на труда и произхождащата от това трудност да се набави храна, както и поради опасност от зверовете първобитните хора трябвало да живеят колективно. Те били принудени да работят общо, ако не искали да станат жертва на гладната смърт, на хищните животни или на съседните общества. Колективна единица била първобитната община. В нея не съществувала частна собственост. Трудът и потреблението били общи. Разделението на труда се осъществявало по принципа на пола и възрастта — мъжете ходели на лов, а жените, децата и старците се занимавали със събиране на плодове и корени, с обработване кожите на убитите животни и с пазене и поддържане на огъня.
Неолит. Минали хиляди години. Природните условия в нашите земи се изменили съществено и се приближили до днешните. Студовете изчезнали, а заедно с тях и някои животни. Появили се нова растителност и нови животински видове.
Оръдията на труда, с които си служел човекът, постепенно били усъвършенствувани. Обработката на камъка станала сега по-съвършена. Оръдията били добре изгладени и изострени. Появили се нови оръдия на труда: каменни брадви, чукове и мотики с дупки за дръжката, хромели (ръчни мелници), лък и стрели, прашки и др. Като материали за изработване оръдия на труда хората почнали да употребяват все по-често костите на убитите животни — от тях били правени игли, шила, мотики и др. Появило се и ръчното грънчарство. Появило се и тъкачеството.
Поради изглаждането на камъка този период от живота на първобитния човек се нарича младокаменен или н е о л и т. Хронологически той се пада между петото и второто хилядолетие пр. н. е. Усъвършенствуването на оръдията на труда и на трудовия опит довело до засилване на производителната стопанска дейност на човека. Покрай лова, риболовството и събирането на корени и плодове се явили земеделието и скотовъдството. Земеделието възникнало от събирането на корени. То било твърде примитивно. Земята била обработвана с каменни мотики, изострени колчета и еленови рога. Отглеждани били някои зърнени растения, от които бил приготвян хляб. Отглеждан бил и влакнодаен лен, от който били тъкани дрехи. Скотовъдството възникнало от лова. Развъждани били кучето, козата, овцата, волът и свинята.
Хората от новокаменния период живеели вече поуседнал живот. Пещерите все още продължавали да служат за жилища. Наред с това човекът почнал да си строи жилища от пръти и колове, които били, измазвани с глина отвън и отвътре. Покривът им бил от слама, шума или трева. Човекът строял жилища и над водата, поставени на колове — тъй наречените наколни жилища, които го предпазвали от всякакви опасности. Най-сетне жилища били построявани в цели по-селения на удобни места край реките и изворите, предимно през по-късно време. Тези жилища имали отвори и за прозорци.
Хората от неолита си създали и религиозни представи. На много места у нас се намират жертвени камъни от тази епоха, които са били свързани с някакви религиозни обреди. Намерени са и други култови предмети, първо място, между които заемат идолите. Погребението на мъртвите в пещерите или до самите жилища и поставянето на съдове, оръжия и т. н. в гробовете сочи за вяра в задгробен живот.
За задоволяване на духовните потреби на човека са правени опити за рисуване с твърд кремък по стените на пещерите, като били изобразявани животни и ловни сцени.
Оръдия на труда от неолита

Наред с това глинените съдове за ежедневна и култова употреба са били също тъй украсявани с най-разнообразни орнаменти, вдълбани или рисувани с графит, червена охра и бяла глина.
Останки от времето на неолита са намерени на много места из цяла България. Почти няма пещера у нас, която да не крие в недрата си следи от него. Разкопани са останки и от открити селища, като например селищата в с. Мадара (Шуменско), с. Кремиковци (Софийско) и др. Разкопани са множество селищни могили, обитавани през по-дълъг период от време, като могилата „Коджа дермен“ при гр. Шумен, могилите до Русе и с. Караново (Новозагорско). Следи от наколни жилища са намерени в Девненското езеро.
В разкопаните пещери, селища и селищни могили у нас са намерени множество оръдия на груда от камък и кост, хромели, харпуни за ловене на риба, глинени съдове, украшения от кост и камък, глинени мъниста, печати за шарене на тялото, мраморни, костни и глинени идоли и др. В селището при с. Мадара бе открита работилница за кремъчни предмети.
Матриархално-родова община. Още през късния палеолит първобитната община се превърнала постепенно в родова, членовете на която били свързани с кръвно родство. В рода имало обша собственост на средствата за производство, общо било производството, колективно било и потреблението. Частната собственост не била позната. Жената имала високо положение в рода. Тя стояла начело на родовата община, поради което последната се нарича матриархална. Това обстоятелство се определяло от важната роля на жената в производството и особено в земеделието, което осигурявало постоянната прехрана.
С увеличаването на населението вследствие на разширеното производство на материални блага се достигнало до обединение на свързаните с общ произход родови общини в племена и племенни групи. С време тези племенни групи придобили свои специфични особености, които се разкриват с особеностите на тяхната материална култура. Това дава възможност да се проследят връзките им с племената в съседните, по-близки или по-далечни страни. Така племената, обитавали българската територия в края на неолита, били тясно свързани или родствени с племената по долното и средно течение на Дунав и в областта между Дунав и средното течение на Днепър. Тяхната култура е наречена триполска (по името на с. Триполе, в Украйна).
Преход към патриархално-родовата община. Още в края на неолита човекът от нашите земи достигнал до употребата на метал (отначало мед, а след това и бронз) за изработване оръдия на труда. Към началото на второто хилядолетие пр. н. е. оръдията от бронз станали преобладаващи (бронзов период, 1900—900 г. пр. н. е.). У нас са намерени множество бронзови предмети: брадви, кирко-мотики, копачи, мечове, върхове на копия и стрели, бойни брадви, калъпи за изливане на бронзови сечива. Сега се появили тъкачният стан и грънчарското колело.
Земеделието и скотовъдството станали вече основни занятия на човека. Земеделието се превърнало в орно, като земята се обработвала с рало, теглено от домашни животни. Скотовъдството се разширило. Появили се цели стада домашен добитък — едър и дребен.
Значението на мъжа в производството пораснало — той сега се занимавал със скотовъдството и обработвал земята. Това предизвикало промени в родовата организация. Жената отстъпила първенството си на мъжа, който застанал начело на новата родова община — патриархалната. Основна икономическа единица станало патриархалното семейство, което се състояло от потомците на един баща — синове, внуци и правнуци. Производството се извършвало от членовете на семейството и произведените продукти били негова собственост.
Родът все още запазвал общата собственост на земята, която обаче била разпределена за обработка от отделните семейства. Заедно с това се запазвала и родовата солидарност като например задължението на членовете на рода да помагат на изпадналите в беда свои роднини и др.
Въпреки колективната собственост върху земята патриархално-родовата организация означавала начало на разложението на първобитнообщинния строй. Отделянето на скотовъдството от земеделието (първото крупно обществено разделение на труда) и обособяването на патриархалното семейство като производствена единица дали възможност за появата на имуществени различия и за появата на частна собственост.
Този процес на разложение на първобитнообщинния строи се засилил особено много след появата на железните оръдия на труда (началото на първото хилядолетие пр. н. е.).
Траки. Населението на нашите земи през бронзовия и железния период е известно с името траки.Науката все още не е изяснила въпроса за тяхната поява в днешната българска територия. Западни съседи на траките били илирите, а южни — елините (гърците).
Най-ранните писмени сведения за траките се срещат в „Илиадата” на Омир и се отнасят за бронзовия век (края на II хилядолетие), т. е. от епохата на Троянската война.
Основните занятия на траките били земеделието и скотовъдството. Те обработвали земята с рало, на което прикрепвали металически палешник. На тях били известни почти всички познати днес земеделски култури; пшеница, ечемик, ръж, просо, лен и коноп.Освен това траките сеели чесън, лук и други зеленчуци, а отглеждали и плодни дръвчета. Твърде много боло разпространено между тях и лозарството. Тракийското вино и тракийското жито били прочути в древността. Скотовъдството било разпространено особено много в планинските области. Траките развъждали овци, кози, говеда.,свине и коне.
От млякото на развъжданите животни те приготвяли масло и сирене. У траките било развито рударството и някои занаяти, главно ковачеството. Родопското племе беси се славело със своите ковачи, които изработвали хубави оръжия. Траките живеели предимно в села. Те имали и укрепени градове. Такъв град бе разкрит за пръв път у нас близо до гр. Казанлък, в областта на язовира „Георги Димитров“. Той е от по-късна епоха (IV—IIIв.-пр-.н.-е.).Наричал се е Севтополис по името на тракийския цар Севт III.Обществено-икономическияг строй на траките през VIII—VI в.пр. н. е бил първобитнообщинният. Той обаче вървял бьрзо към своето крайно разложение. Основната икономическа единица била патриархалното семейство. Пълната власт в него принадлежала на мъжа. В тракийското общество съществувала вече частна собственост и икономическо неравенство. Забелязват се вече чертите на класовото общество. Имало богати земевладелци, които образували тракийската аристокрация. В техните земи работели и роби, и свободни селяни. Робството не било още много развито. Робите служели главно за предмет на търговия. Начело на тракийските племена стояли военни вождове. Спорел „Илиадата“ един гакъв вожд, на име Резос, от тракийско племе, което живяло по долното течение на Струма, участвал в Троянската война на страната на Троя. Той се возел на бронзова колесница, обкована със сребро и злато. Оръжието му не отстъпвало по-изработка на оръжието на елините.
Тракийските племена постоянно воювали помежду си с цел за грабеж или отвличане на пленници, които били продавани в робство. Религиозните представи на траките се свеждали до обожествяване на природните сили, които те си представяли в човешки образ. От по-късно време са познати редица тракийски божества като Збелсруд — бог на гръмотевицата и светкавицата; Сабазий — бог на растителната сила, на виното и веселието; Бендида, Кибела и др. Някои от тези божества влезли в религиозната система на гърците. Най-разпространеното тракийско божество е тъй нареченият „Тракийски конник“, който на каменни плочки е изобразяван възседнал на кон. Той бил бог на лова и войната.
Траките вярвали, че съществува задгробен живот, затова поставяли при мъртвите всичко, което щяло да им бъде необходимо на Оня свят. Богатите траки били заравяни заедно с колесницата и конете си, както и с една от жените си. Изобщо траките си представяли задгробния живот по-привлекателен от земния.
У траките била твърде разпространена музиката. Те се славели като отлични певци. Най-прочутият певец в древността, нолумитичният Орфей, бил тракиец. Някои музикални инструменти, като овчарската флейта и др., били изнамерени от траките.
Езикът на траките не е достигнал до нас.Причината за това е, че не е имало тракийска писменост, Въпреки това в гръцкия и латинския езици се запазили тракийски лични имена, названия на градове, реки и др.
По думите на старогръцкия писател Херодот траките били най-многобройния народ на света след индусите. Страбон пък съобщава, че те били разделени на 22 племена.

Робовладелски строй.

Гръцка колонизация по тракийските черноморски брегове.Богатствата на тракийската земя привличали отдавна погледите на гърците от балканска и малсазийска Гърция. През VIII в. пр. н. е. във връзка с развитието на робовладелския строй в гръцкото общество започнало масово образуване на колонии по тракийските черноморски брегове. Отначало колониите били транзитни търговски центрове или земеделски поселения, но с течение на времето всички те се превърнали в градове, средища на оживена търговско-промишлена дейност. Те станали първите огнища на робовладелски отношения в тракийските земи. По-важни от тях били: Аполоння (днешният Созопол), Одесос (Варна), Месамбрия (Несебър), Анхиало (Поморие), Дионисополис (Балчик) и др. Гръцките колонисти подложили на систематично ограбване тракийските околности на своите градове. Било по пътя на търговията, било чрез военни походи те извличали значителни богатства от траките. От тракийските земи те набирали и голямо количество роби. Ето защо гръцката колонизация по черноморските тракийски брегове срещнала упоритата съпротива на траките. Те често устройвали нападения срещу градовете-колонии.
Наред с това обаче чрез оживените стопански връзки между колониите и тракийските земи до траките стигали плодовете на гръцката култура. Високото развитие на производителните сили в колониите влияело съществено за растеж на производителните сили у траките.
Преход към робовладелския строй у траките. Обществено-икономическото развитие на тракийските племена не вървяло еднакво. Докато у някои от тях въпреки разложението на родовообщинния строй продължавали да се запазват все още множество останки от него, други вървели бързо към създаването на класово общество. Най-рано, към края на VI в. пр. н. е., били изживени родовообщинните отношения у племето одриси и одриската аристокрация създала първата тракийска държава. Въпреки наличието на големия брой роби в именията на тракийските благородници и военни вождове тази държава не била типично робовладелска, тъй като робският труд все още не бил основа на производството. Все още имало твърде много свободни селски производители. В своето развитие обаче одрискага държава вървяла бързо към пълното налагане на робовладелските отношения.
В началото на V в. пр, н. е. одриският цар Терес подчинил под властта си всички околни племена и разпрострял територията на държавата си от Черно море до Дарданелите. Неговият наследник Ситалк присъединил към одриската държава множество други тракийски племена, между които и бесите. Неговата власт се разпростряла над земите от Дунав до Егейско море и от р. Струма до Черно море. Той разполагал с огромни богатства и с войска, наброяваща 150 хиляди души. До неговото приятелство се домогвали най-големите тогавашни гръцки държави, Атина и Спарта. Ситалк участвал в Пелопонеските войни на страната на Атина.
След смъртта на Ситалк одриската държава продължила да съществува, но била отслабена от постоянните опити на племената, които влизали в нея и които се намирали на по-ниска степен на развитие, да се отърват от гнета на одриската аристокрация. Тя била отслабена и от ударите на Атина, с която непрекъснато воювала.
През I в. пр. н. е. в Северна България възникнала държавата на гетите, която съществувала малко време (до I в. от н.е.).
Македонско владичество в Тракия. Слабостта на одриската държава била използувана от македонците, вероятно илирийско племе, които се стремели да завладеят тракийските земи и да поставят траките под гнета на македонската робовладелска аристокрация. Македонският цар Филип предприел в течение на няколко години редица походи в Тракия, сломил упоритата съпротива на траките и в средата на 1Vв;_пр. н. е. успял да завоюва областта на юг от Стара планина. Траките не се примирили със своето подчинено положение. След смъртта на Филип те се разбунтували и направили опит да си възвърнат свободата. Тяхното въстание било разгромено от наследника ма Филип, Александър (336—323 г. пр. н. е.), който предприел поход и на север от Стара планина, гдето подчинил под своя власт тукашните племена.
Отново се разбунтували траките, когато Александър потеглил на поход в Азия. Този път въстаниците били усмирели от македонския военачалник .Лизимах който станал наследник на Александър за Балканския полуостров. След неговата смърт обаче македонската власт в Тракия отслабнала. Отделните тракийски племена се сдобили отново със самостоятелност.
Властта на македонците в Тракия не траяла повече от половин век. Все пак тя оказала известно влияние върху развоя на обществено-икономическите отношения у покорените тракийски племена. Филип основал в няколко тракийски града македонски колонии, които станали огнища на елинската робовладелска цивилизация и култура в тракийските земи. По-важни от тези колонии са: Пулпудева, която получила името на Филип (Филипополис, днешният Пловдив), и Кабиле (край днешния Ямбол).
Римска власт в Тракия. Във II в. пр. н. е. римската робовладелска република насочила погледа си към Балканския полуостров. През 168г. пр. н.е. римските завоеватели разбили македонската армия и унищожили македонската държава. Две десетилетия след това Македония била превърната в римска провинция. По този начин римските завоеватели станали съседи на Тракия. Скоро тя влязла в обсега на завоевателните планове на Рим. Наченала се тежка и продължителна борба между римските легиони, които се стремели да наложат римската робовладелска власт в Тракия, и тракийските племена, които упорито и геройски защищавали своята независимост. През 129г. пр. н. е.. римляните успели да завладеят егейското крайбрежие на Тракия заедно с Тракийския Херсонес (Дарданелнте). През 73 г, пр. н. е. те превзели столицата на одрисите, гр. Ускудама (Одрин) и принудили одриския цар да стане васал на Рим. На римската власт се подчинили и бесите. Така Рим станал господар на земите южно от Стара планина.
Римският натиск се насочил сега към тракийските племена на север от Стара планина. Римляните търсели повод за подчинението им. Такъв повод било нашествието на племето бастарни откъм Карпатите и опитът му да се засели по десния бряг на Дунав. През 29г. пр. н.е. римските легиони преминали Стара планина, разбили бастарните и установили властта на Рим над земите южно от Дунав.
Постоянните бунтове на траките и нежеланието им да търпят игото на римските завоеватели създавали несигурност на римската власт на Балканския полуостров. За да затвърдят господството си, римляните премахнали всички следи от автономия» която привидно били предоставили на някои тракийски племена с цел да ги противопоставят на други. През 46 г. от н. е земи били превърнати в римска провинция, което означавало пълно подчинение на Траките под властта на робовладелския Рим. Земите на юг от Стара планина образували провинция Тракия, а тези на север от нея, до Дунав — провинция Мизия. Последната от своя страна се деляла на две части: Горна Мизия на запад от р. Цибрица, и Долна Мизия на изток от нея.
Установяването на римската власт в тракийските земи означавало установяване на робовладелските обществено-икономически отношения, които господствували в Римската империя. Тракия била превърната в извор за обогатяване на римската робовладелска аристокрация, която изсмуквала с всички възможни средства жизнените сокове на траките. Римскитг робовладелци си присвоили най-плодородните земи в Тракия и ги превърнали в свои латифундии, обработвани от селяни, организирани в селски териториални общини. Голяма част от тракийското население било откарано в Рим и Италия за работа в занаятчийските работилници и латифундии на римските аристократи. Робите от тракийските земи станали любимци на римската публика в кървавите гладиаторски зрелища.
Римските робовладелски отношения намерили място в Тракия предимно в градовете, които съществували от по-рано или били създадени от римската власт като нейни опорни пунктове. Редица градове били основани от императорите в чест на някоя победа (например градът Никополис Иструм, чиито развалини се намират днес при с. Никюп, Търновско; той бил основан от император Траян в чест на победата му над даките в днешна Румъния в началото на II в. от н. е.). Други градове възникнали по търговските и военни пътища и кран лагерите на римските войски (напр. градовете по крайбрежието на Дунав). Градовете били свързани с добре поддържана съобщителна система от шосета и мостове. Почти всички градове получили от върховната власт правото на самоуправление и дори да секат свои монети.
Населението на градовете било най-разнообразно. Тук се срещали хора от всички части на империята — колонисти, търговци, откупвачи на данъци, чиновници, ветерани от римските легиони. Ветераните били снабдявани с голямо количество земя, която също била обработвана от роби и от тракийските селяни.
В градовете кипял разностранен културен живот. Тук били устройвани представления, циркови зрелища, гладиаторски борби, тук прочути оратори и писатели чели своите речи и произведения, тук ваятели и художници създавали ценни паметници на изкуството, тук архитекти и строители издигали огромни здания, театри, бани, форуми и др.
Обаче тези блага на културата не били достъпни за множеството роби и за селското население. Робите били длъжни да работят в занаятчийските работилници или в полето. Селячеството било длъжно да дава данъци, войници и роби. Селата били включени в територията на близкия град или по-голямо село, обаче селяните нямали право да участвуват в градските съвети и изобщо в самоуправлението на общината. Това право имали само богатите земевладелци, които в мнозинството си били колонисти от Рим, Италия и другите области на Римската империя. Те се разпореждали с работите на селските общини, те определяли данъците и повинностите, те ги събирали и отчитали пред държавната хазна. Селячеството било изложено не само на техния гнет, но и на притесненията и експлоатацията от страна на държавните чиновници и войниците.
Разлагане на римския робовладелски строи. Борбата на робите против робовладелската експлоатация, постоянните робски въстания, пълното ограбване на провинциите и непрекъснатото обедняване на свободните занаятчии и на селяните, чиито земи преминавали в ръцете на едрите земевладелци, всичко това довело до значителна криза в Римската империя, която се разразила през III и IV в. Поради спирането на завоеванията спрял и потокът от роби, който по-рано се вливал в империята. Цената на робите пораснала. Робският труд станал неизгоден и скъп.
Така е дошло до преустройство на римското робовладелско стопанство. Едрите земевладелци почнали да разкъсват земята си на малки участъци и да ги дават за обработка на своите роби, като ги освобождавали от робство. Срещу това бившите роби давали на господаря на земята част от производството си. По този начин едрите земевладелци си осигурявали заинтересоваността на селския работник в производството: една част от добива оставала в ръцете на производителя. Към тази система прибягвали и мнозина свободни селяни, които били задлъжнели към едрия земевладелец или били изгубили земята си поради кризата. Всички тези освободени роби или бивши свободни селяни били задължени да не напущат земята на господаря си — те били прикрепени към нея, за да се осигури работна ръка за производството. Тази система, известна под името колонат, сила нова форма на – експлоатация, не по-малко жестока, и не по-малко тежаща върху плещите на работното население.
Колонатът се разпространил по цялата Римска империя, включително и на Балканския полуостров.
Нашествие на „варварите“. Робските въстания подкопали основите на робовладелския строй, а „варварските“ нашествия му нанесли последния удар. „Варварските“ племена, конто напирали отдавна по границите на Римската империя, използвали затрудненото й положенпе, за да я съборят и се възползуват от богатствата й, натрупани върху основата на робската експлоатация. „Варварите“ нападали и от запад, и от север, и от изток. По време на тъй нареченото „Велико преселение на народите“ (от IV в. насам) през земите на империята преминали вестготи, хуни, вандали, остготи, редица германски племена от север, прабългари, славяни и др. Много от „варварските“ племена се установили трайно на територията на Римската империя и образували тук свои държави.
Източна Римска империя — Византия. През 395 г. от н. е. Римската империя била разделена на две половини — Източна, със средище Цариград, и Западна, със средище Рим. Последната била унищожена през 476 г. от германските племена. Източната римска империя, наричана още Византия, надживяла Западната благодарение на особеностите на своята икономика. И тя била засегната от кризата на робовладелския строй през III и IV в., но не тъй дълбоко и тъй решително. Тук разложението на робовладелските отношения вървяло по-бавно. Това се дължало между другото на обстоятелството, че поради благоприятното си географско положение между Изтока и Запада тя запазила своята икономическа мощ. Още отдавна източната част на империята била взела превес над западната в икономическо отношение. Тук била силно развита търговията и цъфтяла занаятчийската промишленост. Паричното стопанство се запазило. Градският живот не изгубил значението си. От мита и монополи държавата получавала много приходи. Богатата държавна хазна позволявала на държавната власт да се справи и с въстанията на робите и с нашествията на „варварите“. Наистина „варварите“ успели да откъснат значителна част от територията на Византия, но все пак империята се запазила.
Границите на Византия през V и VI в. достигнали на север до Дунав. Почти целият Балкански полуостров се намирал под властта на цариградския император. Въпреки нашествията на „варварските“ племена в територията на Византия през III—V в. тя поддържала твърдо своята власт на полуострова. Положението се изменило съществено, когато на северната граница на империята се появили славяните.

Източник: nauka.bg