След падането на България под византийска власт земите и били разпределени във византийската административна система. Тракия, Албания, Епир и Тесалия били подчинени на бившите гранични теми, от Мизия била сформирана тема Паристрион (подунавие) със столица Дръстър. От Срем и Белград била сформирана тема Сирмиум често наричана западен Паристрион със столица Срем. Неин пръв стратег станал Константин Диоген. Тема Сердика била управлявана от стратег Роман Диоген. Останалите земи образували голяма тема (катепанат, после станал дукат) България със столица Скопие. Неин пръв управител бил патриций Давид Атианат. Останалите земи били разпределени както следва: Албания станала част от тема Драч, а неин управител бил Евстатий Дафномил. Дукля също била присаединена към тема Драч. Били образувани и тема Дубровник и тема Сърбия обхващаща Рашка, Захълмие и Требине. Малко по късно тя била преубразувана във васална. Босна също станала ромейски васал. В Хърватия управлявал княз Степан Държислав (969-997) който също поел васални задължения към Византия. След смъртта му властта била поета от тримата му сина Светослав (провизантийски настроен), Крешимир (провенециански настроен) и Гоислав. Естествено веднага избухнала  гражданска война. През 1000 година венецианците предприели голяма експедиция и помогнали на Крешимир да победи Светослав. Той станал владетел под името Княз Крешимир ІІІ (1000-1030), като до 1020 управлявал заедно с брат си Гоислав. Сваленият Светослав поискал помощ от венецианския дож Отони Орсело, който се съгласил да му помогне. Синът на Светослав-Степан заминал за Венеция и се оженил за дъщерята на дожа, но помощ така и не му била оказана. През 1019 княз Крешимир ІІІ поел васални задължения спрямо Византия.

БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (до 1040)

През 1018 година се сбъднала мечтата на император Василий ІІ. България била изцяло под ромейска власт.
Той обаче добре си давал сметка, че властта на ромеите може да не е трайна и взел разумното решение да не притиска българите. Българската патриаршия била принизена до автоакефална архиепископия в Охрид, чийто водач задължително трябвало да е българин. На първо време такъв станал българинът Иван Дебърски. Аристокрацията запазила властта и богатствата си, а селяните не били товарени с нови данъци, поради което останали  спокойни. Голям брой аристократи, сред които и царските роднини били изпратени далеч на изток в Армения, където получили високи постове и богати имения, за да не им дойде наум да воюват с ромеите. Техните свити и войски естествено също били съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти били пратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успял да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия и да отвоюва окончателно Южна Италия.
От 1022 до 1025 година България била опустушена от суша, скакалци и епидемии. Това съчетано с определен такт от страна на ромеите и умората от предишните войни направило българите верни поданници на василевса.
През 1025 година Василий ІІ решил да предприеме голям поход срещу арабите в Сицилия. Първо били изпратени български войски които започнали войната, но на 15 декември 1025 година император Василий ІІ умрял и войната била прекратена.
След смътта му политиката на ромеите към българите започнала да се изменя. Данъците започнали да нарастват, което изобщо не се харесвало на селяните. Върху аристокрацията започнал да се оказва натиск да се признае по скоро за ромейска, отколкото за българска. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно била изоставена за сметка на стремежа за все по пълното превръщане на България в обикновенна ромейска провинция. Постепенно отношенията между българската аристокрация и ромеите започнали да се нажежават. Всъщност за това имало и напълно обективни причини.
Както се знае император Василий ІІ бил бездетен. След неговата смърт властта се поела от брат му Константин VІІІ. С това обаче проблемите не приключвали. Самият Константин VІІІ вече бил на преклонна възраст, а отгоре на всичко нямал и син. Той имал три дъщери, най голямата, от които Евдокия била монахиня. Като връх другите две Зоя и Теодора също били в напреднала възраст, но не били омъжени и съответно нямали деца. Това предизвиквало нестабилност в империята. По този начин престолонаследници се явявали престарелите и бездетни Зоя и Теодора. Едва на смъртния си одър император Константин VІІІ оженил 50 годишната  Зоя за градският епарх (кмет) Роман Аргир. На 12 ноември 1028 година се  състояла сватбата, а три дни по късно императора умрял.
Новият император Роман ІІІ Аргир скоро започнал война с арабите в Мала  Азия. За целта той мобилизирал и голяма българска армия. След едно  поражение в Сирия обаче той се отказал от командването и го поверил на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите и българите успели да разгромят арабите и през 1031 година превзела Едеса. Последната голяма победа на ромеите била през 1038 година,  когато Георги Маниак успял да превземе половината остров Сицилия от арабите. В тази война естествено участвали и български войски.  Междувременно през 1034 година император Роман ІІІ станал жертва на  заговор и на трона се възкачил новия съпруг на императрица Зоя –  император Михаил ІV. При управлението на този император ситуацията в българските окончателно се обърнала. В средата на 30-те години  българската аристокрация била със запазено народностно самосъзнание и разполагала с големи имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване били многобройни военни отряди калени в тежките войни с арабите. Освен това аристокрацията имала и подкрепата на българските селяни (които определено били зле настроени към ромеите). Българските  аристократи били зле настроени към властта не само заради опитите за  поромейчване, но и поради факта, че били третирани като аристократи  второ качество. Техният път за растеж в йерархията бил по труден от  този на гръцките аристократи. Не бива да се забравя, че освен  определено негативно отношение във висшите ешелони на властта  българските боляри изпитвали и чисто обективни трудности-липсата на  роднини, покровители и връзки в Цариград си казвало думата.
Многократно по зле към ромейската власт обаче били настроени селяните.  Те били натоварени с много големи данъци, което никак не им се нравело  и ги вкарвало в конфликт с властта. Впрочем за негативното отношение на  селяните имало и чисто обективни причини, като например езиковата  бариера (селяните за разлика от болярите не можели да си позволят лукса  да учат гръцки), надменността от страна на ромейските бирници (нещо, което твърде много озлобявало селяните), непознаването на закона, влизането в разрез с отдавна установени порядки и разбира се неизбежните злоупотреби на бирниците при събирането на такси и данъци. Всичко това карало селяните да търсят покровителството на местните  българскиболяри, които единствени били в състояние да ги защитят от  произволите на властта.
Още по това време някой боляри започнали да кроят планове за въстатие и отхвърляне на ромейската власт. По това време (средата на 30-те) те все още били в малцинство и не можели сериозно да повлияят на обстановката. С течение на времето обаче все повече боляри започнали да възприемат  идеята, че едно въстание е необходимо. Основният проблем, с който се  сблъсквали била липсата на цар. Да се вдига въстание без цар било все  едно да се признаят за обикновенни разбойници и метежници, а не  аристократи целящи възстановяване на българската държава. Допълнителен  проблем било това, че не им трябвал просто цар, а цар от самуиловия  род, защото според българските закони цар можел да стане само легитимен  представител на царската фамилия. Изключения не се допускали при  никакви положения.
Издигането на просто някакъв цар при живи наследници и на цар Гаврил Радомир и на цар Иван Владислав щяло да бъде счетено от българите за пълно погазване на законите. Този претендент щял да бъде третиран като изменник и узорпатор заел незаконно трона.
През 1037 година умрял архиепископ Иван Дебърски. За архиепископ на България не бил избран българин, а гръка Лъв, хартофилакс на църквата „Света София”. Това събитие твърде много вбесило българите, които го счели като насилие над религиозната им свобода. Настроенията против ромейската власт нарастнали значително. Все през 1037 година големия  глад за пари във византийския бюджет довел до замяна на натуралния  данък с паричен. Това предизвикало взрив от недоволство сред селяните.  Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и  селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Единственият  начин за сдобиване с пари било да се продава произведеното в големите  градове. Селяните това и направили, но голямото предлагане сринало  цените на селскостопанските стоки. Това предизвикало огромно  недоволство сред селяните, които трябвало да продават все повече  продукция, за да се снабдят с пари. От друга страна селяните не  произвеждали чак толкова много продукция и тези продажби се отразявали  зле на имотното им състояние. Не бива да се забравя също, че ходенето  до пазара отнемало и ценно време на селските стопани, ако селото било  далеч от най-близкия голям град се налагало да се пътува много време.
Когато се налагало да се ходи в някой ромейски град (най вече Солун) унижението било пълно. Градските жители по принцип имали селяните за недодялани и прости, а когато това били и българи (считани от гърците за низш народ), те трябвало да търпят подигравки от всякакъв род. Това естествено предизвиквало озлобление към надменните гърци.
Всички тези събития твърде много разбунили духовете сред всички обществени слоеве и довели до краен предел търпението на българите. На този етап била нужна само една искра, за да се разпали въстание. И скоро тази искра се появила в лицето на Делян.

ВЪСТАНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР ІІ ДЕЛЯН (1040-1041)

Преди да се обърне внимание на самото въстание се налага да разкажа за ставащото в Сърбия. Все пак тя била съседна държава и ставащото там се отразявало и върху България.
През пролетта на 1034 година васалът на Византия, владетелят на Дукля,  княз Стефан Войнович се обявил за независим владетел. През лятото на  1036 година голяма ромейска армия (в която естествено имало и български  части) и войските на васалите-князете на Босна, Рашка, Требине и  Захълмие нахлули в Дукля и смазали съпротивата на княз Стефан Войнович.  Той бил пленен и отведен в Цариград. За нещастие на ромеите още през  1037 година княз Стефан Войнович успял да избяга и се върнал в Дукля,  където отново вдигнал въстание. Стратегът на Драч потеглил на поход  срещу него, но в една битка ромеите претърпели поражение. Така Стефан  Войнович укрепил властта си. Сякаш за момента ромеите се примирили с  отцепването на Дукля.
През зимата на 1039/40 година император Михаил IV бил на почивка в  адриатика и корабът с личните му пари се разбил на дуклянското  крайбрежие. Княз Стефан Войнович взел тези пари. Михаил IV го помолил  да ги върне, но той отказъл и това предизвикало нова война. През 1040 година ромеите предприели поход срещу Дукля, но претърпели пълен  разгром. Въпреки това в Драч се подготвяла нова армия съставена  предимно от българи, която трябвало да продължи войната.
Но сега е време да се върна към случващото се в България. През 1038  година в България пристигнал Делян. Според собствения му разказ той бил  най-големият син на цар Гаврил Радомир от брака му с унгарската  принцеса Маргьорита. Той бил роден към 1000-1001 година в Унгария, където живял до 1015 година, когато баща му станал цар и той дошъл в  България. През 1018 година Делян бил пленен от ромеите по време на  някаква битка и отведен в Цариград. След това той преминал на ромейска  военна служба и подобно на много други български боляри и членове на  царския род заминал за Армения. Там и служил до 1038 година.
Властите в Цариград обаче представяли биографията му по съвсем различен  начин. Според тях той бил роб (или слуга) на някакъв гражданин на  Цариград и името му Делян идвало от гръцкото „долос-хитър”. Той бил  известен най-вече със своята подлост, хитрост и пълна липса на  скрупули. Той даже не се посвенил да излъже българските боляри за  произхода си. Псел пише за него ”… човек, чийто род бил даже  недостоен за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами  съплеменниците си”.

Възстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар; миниатюра от ”Хрониката” на Скилица

След  пристигането си в България Делян се свързал с българските боляри и им  разкрил произхода си, като обаче не могъл да го докаже категорично. Все  пак Делян бил по думите на Псел „човек твърде опитен във военното дело,  умен и способен да даде разумен съвет в труден момент”. Най вече заради  личните си качества той успял да убеди болярите, че е син на цар Гаврил  Радомир.

Сега българите разполагали и с лигитимен цар и избухването на въстание  било единствено въпрос на време. През ранната есен на 1040 година  започнало събирането на данъците, а с това и традиционните неразбории и  недоволства. Именно сега решили заговорниците, че е време да грабнат  оръжието и да обявят въстанието. Въстанието било обявено в Срем, а  липсата на значителни ромейски войски в региона помогнала на българите  да установят контрол и над Белградско. В Белград по стар българдки  обичай Делян бил вдигнат на щит и коронясан за цар под името Петър ІІ.  С този акт се целяло да се покаже на всички, че въстанниците не са  просто бунтовници, а наследници на българската държава. Името Петър  било прието, защото цар Петър І бил признат от Византия за законен  български цар.

Стратегическото положение било много добро, в целия западен дял на  ромейските балкани нямало големи военни части. Изключение правела една  армия съставена предимно от българи в Драч, която се готвела за война с  Дукля, но в този момент получила заповед да се подготви за прехвърляне  в Сицилия за война с арабите. Отделно някакви, макар и малобройни  военни сили имало и в Солун.

Българската армия била многобройна и силна и без никакъв проблем заела  без бой Ниш и Средец. Оттам Цар Петър ІІ повел армията към Скопие.

Когато въстанието избухнало ромеите се оказали в сложно положение  поради описаните по горе причини. Армията разквартирувана в Драч  получила заповед незабавно да потели срещу българите. Оказало се, че  идеята не е особено удачна. Тази армия била както вече се каза  съставена предимно от българи, които естествено симпатизирали донякъде  на въстаниците. Тази армия била командвана от стратега на Драч Василий  Синадин. Когато армията достигнала Дебър подстратега Михаил Демокрит  обвинил Василий Синадин, че подкрепя Делян и замисля предателство. Така  Синадин бил свален от поста си, арестуван и изпратен в Солун, за да  бъде съден. Михаил Демокрит чиято цел била да се издигне в йерархията  получил повишение и поел командването на армията. Новият  главнокомандващ обаче, чиито пороци били известни на войниците се  „ползвал” с всеобщото им презрение и омраза. Това допълнително  настроило войниците приятелски към въстанието. Скоро войниците се разбунтували и отстранили Михаил Демокрит. На негово място бил избран популярния военачалник (с неизвестен чин) Тихомир. Тази армия също  решила да воюва с ромеите. Нещо повече, Тихомир бил коронясан за  български цар.

Докато траело всичко това Цар Петър ІІ заел с армията си Скопие, обявил  го за българска столица и се установил там. Наличието на две български  групировки, които били готови да воюват с ромеите било по скоро  притеснително, отколкото радващо.

Цар Петър II изпратил до Тихомир послание в което го канел в Скопие да  обсъдят общите действия срещу ромеите. Тихомир разбира се си давал  сметка, че на тази среща не може да не се обсъжда въпроса за  върховенството, но въпреки това се съгласил. Най вероятно Тихомир бил  убеден, че Цар Петър ІІ не е този, за когото се представя и той ще  успее да надделее в спора и да разобличи лъжеца Делян.
Както и се очаквало на срещата в Скопие се обсъждал въпроса за  върховната власт. Как точно е протекъл спора е неизвестно, но вероятно  Тихомир е твърдял, че Цар Петър ІІ с нищо не може да докаже произхода  си и той има същата легитимност като него.

Всичко завършило с емоционална реч на цар Петър ІІ, който изтъквайки  лошите последици на двувластието заявил, че „един храст не може да  храни два папагала” (папагалът бил хералдическият знак на самуиловия  род) и предложил на хората да избират между него-доказаният внук на цар  Самуил и абсолютният самозванец Тихомир. След речта настъпила суматоха  сред тълпата (явно действията се развивали на някакъв площад) която се  нахвърлила срещу Тихомир (тя била съставена преди всичко от  привърженици на Цар Петър ІІ) и в настъпилата неразбория го убила. След  смъртта на Тихомир неговите хора признали властта на цар Петър ІІ.

Докато в България траеело двувластието император Михаил ІV събрал в  Солун армия, с която потеглил на поход срещу българите. Насреща му  тръгнал Цар Петър ІІ начело на българската армия. По пътя си на юг  българите лесно превзели Щип и заели без бой Струмица. Двете армии се  срещнали за решителна битка някъде в южна Македония. Битката била  кратка, тъй като ромеите не очаквали българите да са толкова многобройни. След кратка схватка ромеите започнали отстъпление, което  прерастнало в бягство. Българите предприели преследване, в което  нанесли тежки загуби на ромеите, а начело на паникьосаната си армия  бягал сам болният от водянка император Михаил IV. След като се  отскубнали от българите ромеите започнали отстъпление към Солун. На известно разстояние зад армията се придвижвал обоза командван от Мануил Ивац (най вероятно син на самуиловия воевода Ивац). Императорът  заповядал на Мануил Ивац да организира ариегард, с който да прикрие  отстъплението на армията. Явно Михаил IV не вярвал в армията си, понеже  потеглил директно за Цариград. Мануил Ивац бързо събрал в обоза цялото имущество на императора и формирал набързо малка армия (която трябвало  да е ариегарда) съставена почти изцяло от българи. При наближаването на  българската армия Мануил Ивац вместо да воюва с нея предал на Цар Петър  ІІ целия обоз. Цялата армия на Мануил Ивац начело с него самия се  поставила под командването на Цар Петър ІІ. В български ръце попаднали  императорската шатра, много скъпи одежди, пари и скъпоценности. Скоро  след това българите достигнали Солун. Ромеите нямащи никакви сили в  момента не могли да сторят нищо и Солун бил блокиран. Тъй като Солун  бил непревземаем цар Петър ІІ преместил армията си на лагер край Остров.

Българските сили били разделени на три части. Една армия останала в  района на Остров и Солун, командвана от цар Петър ІІ. Друга армия била  изпратена към Драч под командването на неизвестния по име кавхан. Трета  армия под командването на опитния пълководец Антим била изпратена към  Елада.Армията настъпваща към Драч не срещнала никаква съпротива,  българското население от западна македония и албания радостно  приветствало настъпващите българи. В Драч почти нямало ромейски войски  така, че съпротивата била невъзможна и градът бил принуден да  капитулира.

Другата армия навлязла в Тесалия и без проблеми заела Бер и Сервия.  След това българите лесно превзели и Лариса. Ромеите обаче все пак  успели да запазят контрола над някой крайбрежни градове, най-важен, от  които бил Димитриада. Българите обаче нямали време да се занимават с  тях (още повече че гарнизоните им били малобройни и не можели да застрашат българското настъпление). Българските войски бързо преминали  термопилите и навлезли дълбоко в Беотия. Евда при Тива срещу българите  се изправила по значителна ромейска армия. Битката състояла се под  стените на Тива била ожесточена, като накрая българите победили. Все  пак ромеите, макар да изгубили битката успели да се укрият в града.  Българите щурмували Тива и успели да я превземат. След това българите  продължили похода си на юг и без проблеми заели Атина и достигнали  Коринт. Там ромеите успели да съсредоточат известни сили, това съчетано  с мощните укрепления на Коринтотказали българите да го щурмуват. Още  повече че в Пелопонес българите нямали работа.Основните сили на  българите се върнали в Тесалия и армията обсадила Димитриада. Ромеите  се бранели ожесточено, но численото надмощие на българите си казало  думата и Димитриада паднала. След това българите превзели и останалите  съпротивляващи се градове в този район. В Димитриада бил настанен силен  български гарнизон.

Докато в Тесалия и Атика се случвали описваните събития, в Епир  положението излязло от контрол. По това време там събирал данъци Йоан  Куцомит, човек прочут с големите си насилия и злоупотреби. Местното  население съставено от българи, гърци и власи силно възнегодувало  против него и не виждайки друг избор се вдигнало на бунт. Бунтовниците  бързо заели почти цялата тема Навпакт (с изключение на крайбрежието).  По принцип това бил бунт срещу един корумпиран чиновник и в момента, в  който императора възстановял справедливостта той щял да стихне. В  настоящият момент обаче в околните области действали български  въстаннически войски, а Цар Петър ІІ заявявал на всеослушание, че ще  намали данъците многократно. По тази причина бунтовниците обявили, че  се подчиняват на цар Петър ІІ. При тази вест армията на Антим, която  след превземането на Димитриада квартирувала в Лариса потеглила за  Навпакт. Настроенията в Навпакт били за доброволно преминаване към  българите. Опасявайки се от бунт в града и виждайки, че изпуска  положението стратега на Навпакт извел армията си от града и посрещнал  българите някъде в неговите околности. Битката била тежка и ожесточена,  но накрая ромеите били разгромени. Те побягнали преследвани от  българите. В това преследване огромната част от ромеите били убити или  пленени. След това българите се появили под стените на Навпакт. Останал  практически без войски градът бил принуден да капитулира.

След тези победи успехът на въстанието се считал за осигурен и  основните български войски се разположили на зимен лагер край Остров.

По някое време вестите за българските успехи достигнали до Армения,  където живеел Алусиан, законният наследник на трона. Той бил втори син  на Цар Иван Владислав и брат на Княз Пресиан ІІ. След вторият си опит  чрез преврат да стане византийси император през 1025 година магистър  Пресиан Българинът бил ослепен и загубил правата си на  престолонаследник. След преминаването си на ромейска служба Алусиан  подобно на роднините си и на много други боляри бил изпратен в Армения.  Там той успял да направи завидна военна кариера и се прочул като опитен  и талантлив военачалник. Точно в този момент обаче той бил в немилост  пред императора и живеел в Цариград без право да го напуска, но и без  да може да се срещне с императора, за да си възвърне благоволенито му.  По тази причина Алусиан внезапно „се сетил”, че той всъщност е законният наследник на възстановената българска държава. Обладан от  властолюбиви амбиции Алусиан се преоблякал като наемен арменски войник  и тайно потеглил за България. През септември 1040 година той успял да  стигне до България. Знаейки какво се е случило с Тихомир, той не посмял  открито да обяви претенциите си за трона.

По конспиративен път Алусиан се свързал с привърженици на ароновия род.  Пред тях той разкрил кой е всъщност и го доказал с родилно петно върху  десния лакет. Постепенно Алусиан привлякъл на своя страна много хора и  открито обявил кой е. Вероятно в началото на 1041 година Алусиан бил  коронясън за цар без Цар Петър ІІ, да е в състояние да попречи на това.  През пролетта на 1041 цар Алусиан постигнал пълно надмощие и повел 40  000 армия срещу Солун. Българите обсадили Солун и 6 дни го нападали със  стенобитни машини, без обаче да постигнат нещо. Тогава цар Алусиан  заповядал градът да се блокира напълно за по нататъшна дълга обсада. На  другият ден ромеите изненадващо извършили голям излаз и в ожесточена  битка отблъснали българите от стените на градът. След това българите се  отказали от обсадата и в боен ред и без да са преследвани отстъпили на  север.

Според друга, но по малко вероятна версия, още по пътя за Солун цар  Алусиан разбрал, че гарнизонът е малоброен и нападнал градът веднага,  без дори да е дал почивка на войниците си от пътя. Като видяла това  ромеите нападнали българите и им нанесли катастрофално поражение само  пленените били 15 000.

След неуспеха при Солун българите се оттеглили при Остров.

Скоро след това между двамата царе започнали да прехвърчат искри. Цар  Петър ІІ обвинявал Цар Алусиан в некадърност, а някой от привържениците  му дори го обвинявали, че нарочно се оттеглил от Солун, защото бил  предател. Цар Алусиан от своя страна обвинявал Цар Петър ІІ, че е  самозванец, а вероятно и че не е оказал помощ при Солун.

Докато между двамата български царе споровете се разгаряли император  Михаил ІV взел сериозни мерки за потушаване на въстанието. На първо  време в Солун пристигнала силна и многобройна ромейска армия. Друга  ромейска армия нахлула в Елада и превзела Атина и Тива, след което  обсадила Димитриада. Тук българите оказали ожесточена съпротива и  нанесли на ромеите тежки загуби. Тогава ромеите прекратили щурмовете и  успели да вдигнат на въстание гърците в града. Когато въстанието  избухнало и вниманието на българите било отвлечено, бил извършен десант  на пристанището. Накрая Димитриада била превзета. Друга ромейска армия  извършила внезапен десант при Навпакт и го превзела. След това тя  навлязла в Епир дестабилизирайки българската власт там. Някъде по това  време с изненадващ морски десант бил превзет и Драч. В Цариград вече се  събирала огромна армия за война с българите, която била командвана от  вече тежко болния император Михаил ІV, който за огромно учудване на  всички още не бил умрял.

Всичко това довело до рязък спад в престижа на Цар Алусиан, който се  водел по главния, а не правел нищо за спирането на ромеите. По същото  време той рязко променил плановете си. Всичко вещаело дълга и тежка  война с ромеите, нещо което изобщо не му се нравело. Вероятно той не се  е виждал като водач предвождащ българите в дълга и кървава война към  независимостта. Неговите желания най-вероятно са били доста по  тривиални-власт, слава, богатство, весел и разкошен живот, нещо, което  България не можела да му предложи. Това можел да му осигури единствено  василевса. Цар Алусиан се свързал с император Михаил ІV и му предал  решението си да способства за потушаване на въстанието. За да е по  щедър императорът към него цар Алусиан измислил хитър план. Той  започнал преговори с Цар Петър ІІ и накрая двамата се помирили. По  случай помиряването бил даден голям банкет. Когато всички се напили  хора на цар Алусиан нападнали Цар Петър ІІ и с кухненски наж му  отрязали носа и извадили очите.

Тази постъпка предизвикала разнопосочни реакции сред българите, от една  страна цар Алусиан вече бил едноличен и неоспорим владетел, но от друга  тази подлост силно ги възмутила. По това време ромеите започнали голяма  офанзива и очистили епир и тесалия от български войски, друга армия  започнала офанзива в Албания. Тогава голямата ромейска армия командвана  от император Михаил ІV изляза от Цариград и потеглила за България. В  допълнение армията от Солун излязла от града, за да посрещне  императора. Българите я нападнали, но били отблъснати. Този нов неуспех  окончателно сринал авторитета на Цар Алусиан и той намерил за нужно да  избяга при императора, който в момента бил в Мосинопол. Там Алусиан  получил наградата за предателството си – магистърски сан и  императорското благоволение.

Същевременно сред българите настъпила суматоха, ясно било, че поради  слепотата си цар Петър ІІ не може да управлява България, а за поста на  регент (или дори за нов цар) се разгоряли спорове. Единствено  настъплението на ромейската армия сплотило българите зад цар Петър ІІ.  Двете армии се срещнали за решителната битка в околностите на Остров.  Изходът от битката изглеждал предрешен, ромейската армия била по  многобройна и добре подготвена. Тук били голям брой елитни ромейски  части, в ромейската армия бил и Харолд Хардрад начело на своите  нормани. Той бил един от най-талантливите и опитни войни на своето  време и славата му се разнасяла надлъж (впоследствие той успял да стане  норвежки крал). Неговите нормани се славели като едни от най опитните  бойци в света. Българите не само, че били по малобройни, но се и  раздирали от спорове за властта.
Въпреки всичко това българите оказали изключително ожесточена  съпротива, те не само удържали мощният ромейски удар, но и започнали да  вземат надмощие и сами да преминават в атака. В решителния момент на  битката, когато се решавало кой ще е победителят Харолд Хардрад взел  положението в свои ръце, той повел в контраатака своите нормани и успял  да обърне хода на битката. Единствето благодарение на храбростта на  норманите и съобразителността на Харолд Хардрад ромеите спечелили  битката. Прочее победата не била пълна, българите необезпокоявани  прекратили боя и се изтеглили в лагера си, а ромейските загуби били  повече от големи.

Битката при Остров обаче имала голямо психологическо въздействие. Някой  боляри побързали да капитулират пред императора, което допълнително  затруднило действията на българите. Явно някъде по това време  нарастнала ролята на Мануил Ивац, който започнал да подготвя  българските войски да отбият очаквания ромейски удар откъм Остров и  Прилеп.

Михаил ІV обаче не считал, че тази битка предрешава войната и не посмял  да нападне българите. Вместо това неговата армия извършила внезапен  маньовър и се озовала под стените на Скопие. В града почти нямало  войски тъй като той бил считан от българите за дълбок тил. Това заедно  с новината за поражението при Остров било достатъчно местните боляри да  капитулират без бой и да предадът града на императора. Явно някъде по  това време ромеите овладели крепостите в източна Македония,  най-вероятно съдбата им е била като тази на Скопие. След заемането на  Скопие ромеите извършили дълбок марш и се озовали под Ниш. Този град  бил напълно неподготвен за защита и местните боляри побързали да  капитулират пред императора. След заемането на Ниш императорската армия  се разделила на две части, едната армия потеглила за Белград, а другата  за Средец.

Когато ромейската армия навлязла в софийското поле местните българи  били поставени в сложно положение. Тук обаче управителят на Бойон  (Бояна) решил да се съпротивлява. Не е известно обаче какво е правел  управителят на Средец, най-силната крепост в района, може само да се  предполага, че е капитулирал доброволно. Кекавмен разказва за  съпротивата на Бойон така: ”Там имало прочути войнствени мъже българи,  а началник им бил така нареченият Ботко. Уповавайки се на своята  храброст, те излезли да се бият вън от крепостта, сякаш се срамували да  стоят вътре”. Българите сражавали изключително ожесточено и храбро, но  въпреки това численото надмощие на ромеите си казало думата и българите  били победени. Когато те започнали да отстъпват в града, с тях успели  да влязат и ромеи. След жестоки боеве по градските улици българите били  принудени да се предадат. С това свършила и съпротивата в софийското  поле.

Другата ромейска армия достигнала Белград и започнала да се готви да го  щурмува. Когато местните боляри видели това решили, че нямат сили да се  съпротивляват и побързали да капитулират доброволно.

След тази великолепно проведена операция императорската армия побързала  да се върне в Македония и потеглила за Прилеп. Тук Мануил Ивац решил да  спре ромеите в околните теснини, където издигнал дървена стена. Ромеите  не се поколебали да щурмуват стената. В последвалата битка българите  били напълно разгромени и Мануил Ивац нямал друг избор освен да  капитулира. След тази победа ромеите обсадили Остров, където Цар Петър  ІІ оказвал яростна съпротива. В щурма на Остров отново се проявили  норманите на Харолд Хардрад, които всъщност разгромили българите и  пленили Цар Петър ІІ. След това той бил отведен в Цариград, където бил  затворен в тъмница. Там и умрял малко по късно. Не е известно  останалите български крепости (става въпрос за крепости като Охрид,  Битоля, Преспа и Дебър) да са оказали съпротива, но е известно, че били  опустушени страшно от норманите. Те дори не се посвенили да разрушат  гробницата на Свети Ахил в Преспа (тя била издигната от Цар Самуил,  който много почитал този светец).

Харолд Хардрад е дори наречен скандинавските саги ”Опустушител и разорител на България”.

Така приключило голямото българско въстание от 1040-1041.

Автор: Димитър Маневски
Източник: nauka.bg

III.

1. БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА ПРЕЗ 1218-1230 Г.

Из „История“ на Тома архидякон

Превод на В. Гюзелев от Thomae Archidiaconi Hristoria Salonitana, Monument spectantnia Slavorum meridionalium, Scriptores, III, с. 92.

След това унгарският крал Андрей II, като преминал границите на Гърция, достигнал в България, гдето бил задържан от царя на българите Асен, който не му позволил да премине дотогава, докато напълно и със сигурност не му заявил, че ще му даде за жена своята дъщеря.

Из писмото на крал Андрей II до папа Хонорий III

Писмото е писано в началото на 1219г. Превод на П. Никое, Изправки към българската история, ИИД, V, 1922, с. 60—61, от А. Theiner,Vetera monumenta hristorica sacram Hugariam illustrantia, Romae, I, 1859, с. 21.

Прочее от стремеж да постигнем това намерение [завръщане в Унгария от кръстоносния поход], та да си доставим за пътуването си с божия помощ сигурен пропуск, ние обявихме брака на нашата дъщеря Ана с Асен, царя на България… Молим прочее да утвърдите обявените брачни връзки. . . между Асен, царя на България, и нашата дъщеря, чрез които божият промисъл се грижи за най-големия интерес на светата земя, за което свидетелстват писмата на който и да било от тях. И изпращаме на ваша светлост писмо от този именно владетел, което, след като получите и разгледате, ни върнете, оповестявайки с ваша була [за решението си].

Из хрониката на венецианеца Марино Сануто

Превод на В. Гюзелев от Marini Sanuti Torseli Secreta fidelium Crucis (-Bon-gars, Cesta Dei per Francos, II, с. 72—73, 78).

И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския цар [Иван Асен II], мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт. Преди споменатият император обещал на Балдуин да отвоюва със своя народ и със свои собствени средства цялата земя на Романската империя. [Латинската империя], която предшествениците му [на Балдуин II] загубили в областите на Запада [ Балканския полуостров] .
Тогава бароните, които се бояли, че след като Балдуин укрепи властта си, ще започне срещу тях предишната голяма борба, която те водели срещу неговия предшественик [Робер дьо Куртене], взели коварно решение, а именно: [Балдуин II] да не вземе дъщерята на загорския цар [Иван Асен II] за жена, макар че тя бе твърде красива, а дъщерята на господин Йоан, тогава крал на Ерусалим. . . И накрая споменатият Йоан бил венчан от същите тези барони за Цариградската империя.

2. БИТКАТА ПРИ КЛОКОТНИЦА И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ НЕЯ

От Георги Акрополит

Превод на М. Войнов в ГИБИ, VIII, с. 161 —162, от Acropolita, цит. съч., с. 41—43.

И тъй, след като Теодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Иван Асен, за когото вече казахме в разказа, че царувал след, Борил над българската земя, и се сродил с него, като взел за своя брат Мануил дъщеря му Мария, която той имал от наложница. А Теодор Ангел, понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но просто във всички държавни работи, постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци. Той минал край Адрианопол и вървял край горното течение на Еврос, търсейки да завърже сражение с българите. А в същност търсел собствената си гибел. Защото той смятал, че българите ще се уплашат й не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Но българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Ангел, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, която не наброявала [дори] хиляди, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето, както казват някои, писмената клетва на Теодор. Войските се сблъскали някъде около едно място край Еврос, което наричат Клокотница. И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и скитите. Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите. Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им.
С това той проявявал може би човеколюбив, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото, когато после потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик. След като изпълнил голяма част от плана си и уредил своите работи, както желаел, той се върнал в своите земи. Оставил някои от крепостите под властта на ромеите, но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на държавните данъци. Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите, народи.

Търновски надпис на цар Иван Асен II

Надписът се намира на една от колоните в търновската църква „Св. четридесет мъченици“ и е издаван многократно. Текст и превод във В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. III, 1972, с. 341 и 593.

В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха] , тъй като бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин.

Из житието на св. Петка (Параскева)

Написано от патр. Евтимий. Познато по много преписи. Превод на В. Ки-сселков в ХБЛ, с. 354, от E. Kaluzniacki Werke, с. 69—70.

В това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните лаяния. Нещо повече, като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите [римляни] и покори цялата Македонска област, още и Сер заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествено и благочестиво постави митрдполити и епископи, както с открито лице свидетелстват неговите царски хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и завладя всичко дори до царстващия град, па опустоши и покори и самия царстващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си.

3. БЪЛГАРО-НИКЕЙСКИТЕ И БЪЛГАРО-ЛАТИНСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ 1230—1241

Из „История“ на Георги Акрополит

Превод на М. Войнов в ГИБИ, VIII, с. 162—170, от Acropolita с. 43—61.

Епирските деспоти Теодор и Мануил Ангел

И тъй, след като Теодор Ангел, както разказахме, станал заедно с други роднини и знатни мъже пленник на Асен, той бил държан от него под стража. И това продължило дълго време. Но когато бил изобличен, че се занимава със заговори срещу държавата, Асен го ослепил. Брат му Мануил Ангел, който бил удостоен от брат си с достойнството деспот, успял да избяга, когато ромейската войска била разбита, отишъл в Солун и се провъзгласил за деспот. Управлявайки града и околностите му, той подписвал писмата си с червени букви… Оттогава Мануил Ангел бил господар на останалите на запад земи и градове, без изобщо да бъде тревожен от българите, тъй като бил съпруг на дъщерята на Асен, родена му от наложница.

Сключване на българо-никейски съюз

Той [император Йоан Дука Батаци] имаше син от императрица Ирина, който получил и името на дядо си, императора Теодор Ласкарис. Тогава той навършваше единадесет години. И Асен имаше от съпругата си унгарка малка дъщеря. Името й беше Елена. И тя беше на девет години. И тъй императорът изпрати при българския владетел Асен пратеничество и предложи годеж между децата, сродство между двамата и [съюз за] взаимно подпомагане и подкрепа. Асен прие (пратеничеството и договорите се сключиха, като при това се положиха клетви.
След като, както казахме по-рано, двамата царе, т. е. император Йоан Дука и българският владетел Иван Асен, сключиха договорите за съюза, императорът дойде първо в Лампсак и премина със своите войски в Калиопол. Той нападна крепостта, като постави стенобойни машини, и за кратко време, я завладя, изтръгвайки я от ръцете на венецианците. След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна е императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт, но остана в пределите на Калиопол. Император Йона премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството [с него].
След като бе направено всичко, което се отнася до това, императрица Ирина взе сина си и невестата и живееше в източните земи. Също така и съпругата на Асен се завърна в своите земи. А императорът Йоан и Асен взеха със себе си войски и извършиха нападение по западните земи, които бяха под игото на латиняните. Те събраха голяма плячка и — да се изразя с пословицата, направиха цялата земя на скитска пустиня. А крепостите и земята те разделиха помежду си според клетвеното споразумение. Калиопол остана под властта на императора, тъй като бе превзет от него преди срещата с Асен. Също така Мадит и целият така наричан Херсонес Императорът взе и крепостта Кисос и постави границите чак до реката, която по-голяма част от народа нарича Марица. Той завоюва и планината Ганос и в нея построи малка крепост… А Асен взе под своя власт земите, които се намират на север и над тези, които споменахме. Те и двамата достигнаха до самите стени на Константинопол, а крал Йоан [де Бриен] стоеше над тях и ги гледаше отгоре. Те внушиха голям ужас на латиняните и ги поставиха в критично положение. След като измина есента и наближи зимата, император Йоан и Асен се уговориха помежду си и българският владетел отиде в своята земя, а императорът се прехвърли на Изток.

Разтрогване на българо-никейския съюз

Тъй като син му [на Йоан Дука Батаци] Теодор беше дете — той навършваше, както казахме, 11 години, когато беше сключил брак с княгиня Елена, — бракът оставаше формален. Те бяха отведени и възпитавани от императрица Ирина, понеже тя беше с добър характер и беше склонна към всичко добро. И тъй положението на латиняните беше много тежко и със сродяването на двамата самодръжци тяхната гордост бе много унизена. Крал Йоан [де Бриен], след като живя още малко, умря и остави като наследство властта в Константинопол на зет си Балдуин, а Асен, като се разкая, както стана явно, за договорите с император Йоан, търсеше начин да освободи дъщеря си от брака с император Теодор и да я омъжи за друг. Защото като владетел на народ, някога подчинен на ромеите, той се боеше много от благоприятния обрат за тях. И тъй Асен търсеше, както изглеждаше, благовиден повод, макар това да не остана скрито от онези, които познаваха положението. Той изпрати пратеници при императора и императрицата, които да съобщят, че понеже били близо до Адрианопол, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски. Те щели да изпълнят обичая и веднага щели да я върнат при свекъра и при съпруга. Император Йоан и императрица Ирина, макар че разбираха добре постъпката и съзнаваха ясно хитростта, все пак пратиха при Асен Дъщеря му. Те си казаха, че ако той задържи дъщеря си и я откъсне от законния й съпруг, има бог, който вижда всичко и налага наказания на тези, които престъпват клетвите и нарушават договорите, сключени пред бога. И тъй българинът взе дъщеря си и замина, като върнал назад всички, които я придружаваха. Той преминал Хемус и се отправил към Търново, а дъщеря му плакала и тъгувала за свекървата си — императрица Ирина — и скърбяла много за раздялата със съпруга [си]. Тогава, разправят, Асен я взел да седне отпред па седлото му, ударил я с ръката [си] по главата и я заплашил страшно, че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея.

Възобновяване на българо-никейския съюз

След като това стана така и латинският народ, който винаги хранеше омраза срещу нас и беше още по-лошо настроен поради извършеното наскоро нападение срещу тях от страна на император Йоан и на. Асен, а и поради отнемането на земите и градовете им, търсеше случай да ни нападне, като намираше тогава за възможно, както мислеше, да поправи поражението си. И най-напред привлякоха Асен и сключиха с него мир. После заедно е него чрез малки дарове, но с големи обещания привлякоха на своя страна и направиха съучастници в делата си и скитите варвари, скитници и пришълци. И след като събраха толкова голяма помощ от скити и, българи, италийците настъпиха едновременно срещу император Йоан. Но тъй като близо до тях се намираше крепостта Цурул, те започнаха войната против нея при участието лично на Асен и толкова хиляди скитски и български войски и с италийски машини. . .
И тъй, когато крепостта Цурул се обсаждаше, Асен получил внезапно известие, че умряла неговата жена — унгарката. Едновременно умряло и детенцето му, и търновският архиепископ. И тъй, като сметнал, че това е божие наказание, той унищожил с огън стенобойните машини и бързо отишъл в Търново. Италийците останаха сами и понеже не бяха достатъчно силни, за да обсаждат крепостта, и те изоставиха войната против ромеите и се оттеглиха в Констанитомопол. . .
И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от съпруга й Теодор, разкаял се за това и изпрати пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха и пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи [настъпи] мир.

Иван Асен II се оженва за дъщерята на Теодор Комнин

И тъй, след като загуби съпругата си, за която споменах вече в разказа, че е от Унгария, Иван Асен се ожени за дъщерята на Теодор Ангел Ирина, красива и стройна, като пренебрегна родството си с чичо й, който беше женен за дъщеря му, родена от наложница. Теодор имаше двама сина — Йоан и Димитър, и две дъщери — Ана и споменатата Ирина, от която Асен имаше три деца — Михаил, Теодора и Мария. Поради това и Теодор Ангел бе освободен от тъмница и със съгласието на зет си Асен пожела да стане господар на Солун и на цялата земя, която владееше по-рано. Той взе малко хора от Асен и като не можа открито да потегли срещу брат си Мануил, подготви тайно влизането си в Солун…
Но той не пожела да се провъзгласи за император поради повредените си очи, а направи император сина си Йоан, като му обу червени обуща и нареди да се подписва със също такива букви. Самият той се занимаваше с държавните работи и ръководеше делата на сина си. След като лиши от власт брат си Мануил, той го качи на една триера и го заточи в Аталия, а съпругата му изпрати при баща й Асен. Асен пък бе по-благосклонен към тъста си Теодор, отколкото към зетя си Мануил, защото премного обичаше жена си Ирина — не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра.

Из „Хроника“ на венецианския дож Андрей Дандоло

Превод на В. Гюзелев от Andreae Danduli Chronica per extensum descripta, Rerum Italicarum Scriptores, XII, 1, 1938, с. 295 и 299.

1238 година. Императорът на Загора [България] писал на Йоан Батаци, който владеел Натолино [Анатолия — Мала Азия], за да направи с него роднинство и [да го накара] да воюва срещу латинците в източната част [Мала Азия], а той самият да направи същото в западната част [Балканския полуостров] .

1241 година. Тогава татарите, след като разгромили Руското царство, окупирали Хазарската земя и Българското царство. И като разгромили унгарците, опустошили Трансилванската област.

Татарско нашествие в България през 1242 г.

Преписка към гръцки ръкопис от XI в. Текст и превод В. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. III, С, 1940, с. 425.

Настоящата книга бе купена от Тодор Граматик след нашествието на безбожните татари, когато в България царуваше Калиман Асен, син на Иван Асен, за 5 перпери в лято 6751 [1242/3], индикт 1, и четящите нека се молят за грешника, за да се спася чрез вашите молитви от вечното наказание.

Из „Хроника на Франция“ от Филип Муске

Френският историк Филип Муске (поч. в 1224 г.) е автор на обемиста хроника на Франция в стихове. Превод на Г. Меламед и В. Гюзелев от Chronique rimee de Philippe Mouskes, publie par le baron de Reiffenberg, II, Bruxelles 1838, ст. 30747—30762.

От Константинопол дошла вест,
която бе много добре дошла,
че беше умрял цар Асен,
който бил много ценен и разумен.. .
За татарите дойде вест,
която навсякъде бе приета добре,
че кралят на земята на власите [българите]
почти ги разбил.

Из „Хроника“ на монаха Алберик

Монахът Алберик, абат на манастира „Три извора“ в Шампан (Франция),. е живял през първата половина на XIII в. Автор е на „Хроника“, в която има данни за българската история, които не се срещат в други извори. Превод на В. Гюзелев A;berici monachi Trium Fontium Chronica, MGH SS XXIII, с. 946, 949—950.

1239 година. Цариградските кръстоносци потеглили на празника на Свети Йоан [24 юни]. Те били над 700 рицари без оръженосци и обслужващите каменометните машини, на коне били 30 000 без пешаците. С голяма трудност преминали земята на Асен, а два кораба претърпели корабокрушение, но не и хората, които се намирали в тях, нито онова, което било [в корабите]. И голяма част от куманите, с които господин байулът Нарьо дьо Туси Младши сключил мир — същото сторил и конестабълът му — оказали помощ,
1241 година. . . Около празника на Свети Йоан [24 юни] умрял цар Асен. Той оставил от първата си съпруга, която била сестра на Бела, кралят на Унгария, и сестра на света Елизабета, един син по име Коломан и една дъщеря, за която бил женен синът на Калоян, Ватаци. А пък втората съпруга на този Асен била дъщеря на ослепения Теодор, за когото по-горе много писахме. Прочее след същия този празник на Свети Йоан цариградчаните сключили примирие за две години с Асеновия син Коломан и с Батаци и неговия син.

Източник: nauka.bg

Началото на старобългарския период се бележи от събитие с изключително културно значение. През 863 г. Константин-Кирил Философ създава първата българска и славянска азбука — глаголицата, и превежда Изборното евангелие от гръцки на старобългарски. По този начин той полага началото на книжовния старобългарски език. Създаване на първата българска и славянска азбука — глаголица . Глаголицата отразява изключително точно звуковия състав на говора на българските славяни от Солунско през IX век. Съвършенството на Кириловата азбука е резултат от гениалния езиков усет, огромните знания и високото чувство за дълг на нейния творец. По своите начертания глаголицата не прилича на нито една от известните тогава азбуки — гръцка, латинска, еврейска,персийска, арменска, грузинска и т.н. В своеобразието на глаголическите букви се проявява дълбоката мъдрост и проницателност на славянския първоучител. Той съзнателно създава напълно самобитна писмена система като свидетелство за народностна и културна независимост на славяните. Името на глаголицата идва от старобългарския глагол глaгoлaтн, който означава ‘говоря’.

Изграждане на книжовния старобългарски език. Първият превод на Константин Философ е културен подвиг, който и до днес удивява със своето съвършенство. В него са се проявилa обикновената езикова дарба, култура и далновидност на Константин-Кирил. Той е съумял съвсем точно да предаде смисъла на текста от гръцки — обработен език с хилядолетни културни традиции, на български — дотогава говорима битова реч. За да създаде книжовен език,той е активизирал максимално възможностите на речта. В процеса на първите преводи се обогатява речниковият състав, усъвършенства се граматичната структура, развива се естетическата функция, установяват се книжовните норми за употреба на езиковите средства. Обработен,обогатен и нормализиран, езикът на Кириловите преводи е послужил като образец за по-нататъшното изграждане на литературния старобългарски език. За съвсем кратък период в Моравия и Панония този език укрепва в оживената преводаческа дейност и оригиналното творчество на Кирил,Методий и техните ученици.

Изграждане на книжовния старобългарски език. В България при активното съдействие на ръководните кръгове и при общия културен подем на народа старобългарската писменост процъфтява.Преписват се книги, редактират се старите преводи, правят се нови преводи, съставят се сборници, създават се оригинални произведения. По това време творят авторитетни и ярко талантливи книжовници: Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър,Презвитер Козма. Наред със столицата Преслав централната власт създава второ културно средище в противоположния край на държавата — Охрид, за да се разпростре книжовната дейност нашироко и да обхване цялата страна. Княз Борис, а сетне и цар Симеон подпомагат и насърчават развитието на просветата и творческата дейност в двете книжовни огнища.
В центъра на културния живот в Преслав застава един от най-образованите за своето време българи — цар Симеон, подпомаган от Кирило-Методиевите ученици Наум и Константин Преславски, от Черноризец Храбър и Йоан Екзарх, от Черноризец Докс и неговия син Тодор Доксов, от презвитер Григорий и Петър Черноризец и цяла редица техни сподвижници. В Охрид основите на книжовната дейност се поставят от най-видния ученик и следовник на Кирил и Методий — Климент Охридски, бележит деец, книжовник и творец. По-късно неговото просветно и книжовно дело продължава друг авторитетен Кирило-Методиев ученик и последовател — Наум. Между двата центъра съществува непрекъснат обмен на книжовници и книжнина, както свидетелстват запазените старобългарски паметници и исторически извори.
Формиране на втората старобългарска азбука — кирилицата. По образеца на глаголицата се доразвива практиката в България да се използува гръцкото писмо за записване на старобългарска реч. Според глаголицата то се допълва с букви за специфичните български звукове, приема последователността на нейните буквени знаци и се оформя в нова старобългарска азбука — кирилицата. Името си кирилицата е получила в чест на създателя на българската и славянска писменост — Кирил.
Развитие на книжовния старобългарски език. През целия старобългарски период в двата културни центъра — Преслав и Охрид, едновременно се употребяват двете старобългарски азбуки. Постепенно, още от края на старобългарския период кирилицата започва да се използува по-често поради практическото удобство на опростените си буквени начертания. През среднобългарския период тя окончателно се налага. Тогава все още са се чели глаголически текстове, но нови преписи на глаголица са престанали да се правят. От късния старобългарски период и ранния среднобългарски период са запазени кирилски ръкописи, в които са вмъкнати отделни букви, думи, изрази, писани на глаголица. По полетата на глаголическите ръкописи пък са добавяни множество късни кирилски бележки. Тези паметници отразяват постепенното изчезване на глаголическото писмо и заменянето му с кирилско.
В България литературният език се изгражда на широка диалектна основа — южнобългарския солунски говор, североизточно българския преславски говор и югозападно българския охридски говор. По такъв начин книжовният език става общобългарски не само по функция, но и по състав. В литературния език навлизат езикови особености от диалектите, тъй като през този период писменият език запазва връзката си с говоримата реч.В него проникват нови явления, последица от естествения му развой.
В резултат на плодотворните Кирило-Методиеви традиции, на всестранното литературно развитие и на интензивните усилия на книжовниците старобългарският литературен език в България достигнал своя разцвет. Той е разполагал с богатство от думи и форми, с развита фразеология, с гъвкава граматична структура, с художествени изразни средства, със способност да предава дълбочината на човешкото мислене. Използвал се е като общонароден литературен език в разнообразни сфери на обществения живот — в художествената и специалната литература, в държавния апарати църквата.
Международно значение на книжовния старобългарски език. Старобългарската култура, книжнина и реч си спечелват авторитет сред славяните и се превръщат за тях в извор на просвета и книжнина. Старобългарският литературен език още с възникването си се употребява като книжовен език и вън от своите народностни граници. Наред с основната си функция — да бъде литературна форма на българския език, той получава втора функция — да бъде международен книжовен език на редица славянски и не славянски народи от Източна Европа. През IX век чрез дейността на Кирил и Методий старобългарският език става литературен език в Моравия, Панония и Хърватско. От X век нататък от България той се пренася в Русия, Сърбия и Влахо-Молдавските княжества. В тези страни той се видоизменя под влияние на местните езици. Тези видоизменения носят название „редакция на старобългарския език“: моравска, словенска (панонска), хърватска, руска, сръбска, влахо-молдавска. Руската редакция на старобългарския език се установява особено трайно в богослужението, нормира се чрез практиката на ръкописните и печатните църковни книги и получава името църковнославянски език. През Възраждането църковнославянският език оказва влияние върху формирането на съвременния български книжовен език и по такъв начин редица старобългарски особености през руския и църковнославянския език обратно се връщат в новобългарския език.
Поради употребата му като общ литературен език на славяните през Средновековието някои чуждестранни учени наричат книжовния старобългарски език „старославянски“. Това название е неправилно, тъй като всеки език се означава според народностната си основа, а неспоред неговите функции. Затова българският книжовен език през старобългарския период трябва да се назовава със собственото си народностно име — старобългарски.

Източник: nauka.bg

VI. КНИЖОВЕН ЖИВОТ
1. КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ТЕХНИТЕ УЧЕНИЦИ В БЪЛГАРИЯ

Из Пространно житие на Кирил

Обикновено като автор, а това житие се сочи Методий. Познато е в повече От 30 преписа. Превод на В. Киселков, Пространните жития на светите братя Кирил и Методий. С, 1945, с- 9—48, от А. Теодоров-Балан, Кирил а Методий, I, ,С, 1920, с. 29—67.

В град Солун живееше някой благороден и богат човек на име Лъв, който заемаше длъжността помощник на военачалника. Той, беше правоверен и изпълняваше точно всички божии заповеди, както някога Йов. Като живя със съпругата си, родиха му се седем деца. От тях най-малкото, седмото, беше философът Константин, нашият наставник и учител.
Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите чрез бързата си памет, та (всички му се чудеха)
Царският настойник, който се наричаше логотет Теоктйст, като чу за неговата красота и мъдрост и за проявеното от него прилежание в учението, прати за него, та да се учи с царя. Като чу това, детето е радост се упъти. . .
Когато пристигна в Цариград, предадоха го на учители, за да се учи. И след като изучи граматиката за три месеца, отдаде се на други науки: изучи Омира и геометрията, а при Лъв и Фотий — диалектиката и всички други философски науки; освен тях още реторика и аритметика, астрономия и словесност и всички елински изкуства. И то тъй ги изучи всички, както друг би изучил само един от тези предмети; защото, надпреварвайки се взаимно, бързината се сдружи с прилежанието, с което се постига краят на науките и изкуствата. ..
Като видя обаче какъв човек е той, логотетът му позволи да се разпорежда в дома му и свободно да влиза в царевия дворец.. .
А веднъж му рече: „Отколе твоята хубост и мъдрост ме заставят извънредно много да те обичам. Имам кръщелница, която аз извадих от купела: красива, богата и от добър и знатен род. Ако искаш, да ти я дам за съпруга. Сега ще получиш от царя голяма чест и княжеска титла, а очаквай и нещо повече! Наскоро и военачалник ще станеш!“
А философът му отвърна: „Наистина дарът е голям за онези, които го желаят. Обаче за мене няма нищо по-хубаво от учението, чрез което, след като си обогатя ума, ще потърся прадядовската си чест и богатство.“
Като чу неговия отговор, логотетът отиде при царица Теодора и й каза: „Този млад философ не обича този живот, но да не го изпуснем за обществена работа. Като го подстрижем за духовник, да му дадем служба: нека бъде библиотекар при патриарха в „Св. София“. Дано така поне да го задържим!“
Така и направиха с него.
След като прекара много малко време с тях, като отиде на Босфора, Константин тайно се скри в един манастир. Дириха го шест месеца и едва го намериха. Понеже не можаха да му наложат тази служба, помолиха го да заеме учителска катедра и да учи туземците и чужденците по философия, обслужван и подпомаган с всичко. И той се съгласи на това.
Патриарх Анис Йоан пък бе повдигнал ерес, говорейки да не се почитат светите икони. Но след като се събра събор, изобличиха го, че не проповядва истината, и го прогониха от престола. А той казваше: „Силом ме изгониха, но не ме обориха, защото никой не може да противостои на думите ми!“
След като се посъветва с патрициите, царят изпрати при него философа, като каза така на патриарха: „Ако можеш да обориш този юноша, пак ще заемеш престола си!“.. .
Като не можа да възрази против това, засрамен, старецът млъкна.
След това пък агаряните, наричани сарацини, повдигнаха хула срещу божествеността на св. Троица, говорейки: „Че как вие, християните, които вярвате в единнаго бога, го превръщате на три, казвайки, че има отец и син, и дух? Ако може да обясните ясно, изпратете мъже, които могат да говорят по този въпрос и да ни оборят!“
Тогава философът беше на 24 години.
Царят събра съвет и като го повика, рече му: „Философе, чуеш ли какво говорят скверните агаряни против нашата вяра? Понеже си служител и ученик на света Троица, иди и им се противопостави!“ .. .
Придадоха му в помощ секретаря Георги и ги изпратиха. . .
Като отиде на Олимп при брата си Методий, той заживя и започна непрестанно да се моли богу, беседвайки само с книгите.
От хазарите пристигнаха при царя пратеници, говорейки: „Отначало ние знаем единнаго бога, който е над всички, и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши срамотни обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове…“
Тогава царят, като подири философа и го намери, обясни му молбата на хазарите, говорейки: … Ала като имаш пред вид честта и властта на царя, иди славно с царска помощ!“
И той веднага се упъти. И когато дойде в Херсон, тук изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум.
Тук живееше някой самарянин и когато идваше, той се препираше с него. Той донесе самарянски книги и му ги показа. Като ги измоли от него, философът се затвори в жилището си и се предаде на молитва. След като прие от бога просветление, започна да чете книгите безпогрешно. ..
Тук философът намери евангелие и псалтир, написани с роски [или рушки] букви, и намери човек, говорещ на този език. И като беседва с него и усвои силата на речта с оглед към своя говор отдели гласните и съгласните букви. А след като се помоли богу, бързо започна да чете и да разказва. И мнозина му се чудеха, славейки бога. . .
А когато хазарският воевода излезе с войска, настъпи отвред срещу християнския град Херсон и го обкръжи. Но щом узна философът, без да се мае, отиде при него. Като се разговаряше с него и му привеждаше поучителни слова, той го укроти. И след като обеща да се покръсти, воеводата си отиде, без да извърши никаква пакост на гражданите.
А философът се завърна обратно.
Ала когато си правеше молитвата през първия час, нападнаха го маджари, които виеха като вълци и искаха да го убият. ..
От многото, що написа философът, това изложихме накратко, колкото за спомен. А който иска да дири същите тия беседи, изложени подробно, ще ги намери в книгите му — доколкото ги преведе нашият учител, архиепископ Методий, като ги раздели на осем части. Тук ще види и дадената му от бога словесна сила срещу противниците, подобна на горещ пламък.. .
И така се разотидоха радостни. От тях се покръстиха до 200 души, като се отказаха от поганските гадости и от незаконните женитби.
А пък когато написа такова писмо на царя: „Господарю, изпратил ни си такъв мъж, който ни обясни чрез слово и примери, че християнската вяра е света. И като разбрахме, че това е истинската вяра, заповядахме да се покръстят самоволно, надявайки се и ние да направим същото. Ние всички сме другари и приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, гдето поискаш.“
Изпращайки философа, когато започна да му дава много дарове, ала той не ги прие, казвайки: „Дай ми колкото пленени гърци имаш тук; за мене то е по-хубаво от всички дарове.“
Като ги събраха до 200 души, дадоха му ги.
И радостно пое той своя път…
Философът отиде в Цариград. След като се яви пред царя, той, отседнал в черквата на светите апостоли, заживя безмълвно, молейки се богу…
Когато философът се радваше в бога, пак пристигна нова вест и му се откри работа, не по-малка от първата. Подучен от бога, Ростислав, моравският княз, се посъветва със своите князе и е моравците и изпрати пратеници до цар Михаил, говорейки.: „За нашите хора, които се отказаха от езичеството и приеха християнството, ние нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език истинската християнска вяра, та и другите страни, виждайки това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител: защото за всички страни винаги излиза от вас добър закон.“
Като свика съвет, царят повика Константин Философ и го накара да изслуша тази молба. И му рече: „Философе, зная, че си уморен, но ти трябва да отидеш там; освен тебе друг никой не може да свърши тази работа.“ А философът отговори: „Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там, ако имат букви в своя език.“
Царят му каза: „Дядо ми и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го открили, та как аз мога това да открия?“ А философът забеляза: „Че върху вода кой може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?“ А царят му отговори заедно с вуйка си Варда: „Ако ти поискаш това, може да ти го даде бог, който го дава на всички, които просят без съмнение, и отваря на онези, които хлопат.“
Като си отиде, по предишния си обичай философът се предаде на молитва заедно с другите сподвижници. И скоро му се яви бог, който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: „В началото бе словото, а словото бе у бога, и бог бе словото“ и т. н.
Царят се зарадва и със съветниците си прослави бога. И изпрати философа с много дарове, като написа до Ростислав такова писмо.
Когато пристигна във Велеград, в Моравия, Ростислав го прие с голяма чест. И като събра ученици, предаде му ги да ги учи. В кратко време, като преведе целия църковен чин, запозна ги с утринната, часовете, вечернята, малката вечерня и с литургията…
Като навърши 40 месеца в Моравия, философът отиде да освети учениците си. Когато отиваше той, паноиският княз Коцел го прие. И като възлюби силно славянските книги и пожела народът му да се научи на тях, предаде му до 50 ученици да се учат от тях. А като му отдаде голяма почит, изпрати го нататък.
Понеже проповядваше евангелското учение даром, той не взе нито от Ростислав, нито от Коцел ни злато, ни сребро, ни друго нещо; ала от двамата измоли само 900 пленници и ги освободи..
Когато философът беше във Венеция; епископи, попове и черноризци налетяха на него; като врани на сокол и повдигнаха триезичната ерес, говорейки:
– Човече, кажи ни: как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Иероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с който е достойно да славим бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския.
Философът им отговори: – Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Съща тъй и слънцето не свети ли еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате, само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко, това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога, всеки със своя език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. . .
С тези думи и с още много други думи философът ги посрами, остави ги и си замина.
Като узна за философа, римският папа изпрати за него. А когато той дойде в Рим, самият папа Адриан с всички граждани, носейки свещи, излезе да го посрещне, понеже носеше и мощите на св. Климент, мъченик и папа римски.
Като прие славянските книги, папата ги освети и положи в черквата на св. Мария, която се нарича Фатан [Прияслица], и извършиха над тях света служба.
След това папата заповяда на двамата епископи — Формоза и Гаудерйх — да посветят славянските ученици; и щом се посветиха, веднага отслужиха на славянски език служба в черквата на светия апостол Петър. И на другия ден служиха в черквата на св. Петронила, а на третия ден служиха в черквата на св. Андрея, а оттам пък — в черквата на великия вселенски учител апостол Павел. И цялата нощ служиха, славословейки на славянски, а сутринта пък отслужиха служба над неговия свет гроб, имайки на помощ епископ Арсений Ортски, който беше един от седемте епископи, и библиотекаря Анастасий. . .
Много трудове сполетяха философа, та заболя. . .
На утрешния ден се облече в светия монашески образ и като прибави към светлината светлина, нарече си име Кирил. И в този образ прекара 50 дни. . .
И така почина в господа, бидейки на 42 години, в 14 ден от месец февруари, втори индикт, а от сътворението на този свят в 6377 [869].
И папата заповяда на всички гърци, които бяха в Рим, а така също и на римляните, които бяха се стекли със свещи, да пеят над него и да го изпратят, както биха направили със самия папа. Това и сториха.
Но брат му Методий запита папата, като каза:
— Майка ни ни е заклела: който от нас умре по-рано, другият да го пренесе в своя братски манастир и там да го погребе. . .
И папата заповяда да го поставят в ковчег и да заковат ковчега с железни гвоздеи. И така го държа седем дни, готвейки го за път.
Обаче римските епископи казаха на папата: „Понеже бог е довел тук тогова, който е ходил по много земи, и тук е приел душата му, нему като на почтен мъж се пада да бъде погребан тук.“ А папата отвърна: „Заради неговата светост и любов, нарушавайки римския обичай, ще го погреба в моя гроб в черквата на светия апостол Петър.“ А Методий му рече: „Понеже мене не послушахте и не ми го дадохте, ако обичате, нека почива в черквата на св. Климент, с когото е и дошъл тук!“
И папата заповяда така да се направи. , .

Из Пространно житие на Методий

За автор на това житие обикновено се сочи Климент Охридски. Познато е в десетина преписа. Превод на В. Киселков, Пространните жития на светите братя Кирил и Методий, с. 49—64, от А. Теодоров-Балан, Кирил и Методий, I, с. ’31—97.

Милостивият бог в наше време заради нашия народ, за който никой никога не бе се погрижил, въздигна на добър чин нашия учител, блажения Методий. . .
Както личеше от неговия външен вид, не беше от прост род и от двете страни — по майка и баща, но от много добър и почтен род, отдавна познат на бога и царя и на цялата Солунска област. При това и събеседниците, които го обичаха от детинство, водеха с него почтени препирни.
Най-сетне царят, след като узна за неговата проницателност, му предаде да управлява славянско княжество, а пък аз казвам — като да предвиждаше, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните — да се запознае с всичките славянски обичаи и да обикне славяните постепенно.
Като навърши много години в това княжество и видя безбройно много тревоги в тоя живот, превърна стремежа си към земното в мисъл за небесното: защото не желаеше да тревожи честната душа с неща, които не пребъждат вечно.
И като намери време, напусна княжеството. И като отиде на Олимп, гдето живеят свети отци, като се подстрига, той се облече в черни дрехи. И покорно се подчиняваше, изпълняваше напълно целия монашески ред и прилежно се занимаваше с книгите.
Настана такова време, та царят [Михаил III] изпрати философа, неговия брат, при хазарите и той го взе със себе си в помощ, защото там имаше евреи, които хулеха християнската вяра. Като рече: „Готов съм да умра за християнската вяра“, Методий склони и когато отиде, като роб служи на по-малкия си брат, повинувайки му се. Той с молитва, а философът със слово обориха евреите и ги посрамиха.
Като видяха добрия му подвиг в божия път, царят и патриархът го убеждаваха да го посветят за архиепископ на почетно място, където имаше нужда от такъв мъж. Но понеже не рачи, принудиха го и го поставиха игумен на манастира, що се нарича Полихрон, който имаше 24 крини злато приход, а монасите му бяха повече от 70.
Случи се в онези дни, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия пратеници до цар Михаил, говорейки така:
— С божия милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители, християни от Италия, Гръцко и Немско, които ни учат различно. А ние, славяните, сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и да ни научи на разум. Та, добри господарю, изпрати такъв мъж, който да ни изясни всяка истина!
Тогава цар Михаил рече на Константин Философ:
— Философе, чуваш ли тези думи? Освен тебе друг не може да свърши това. На ти много дарове и иди, като вземеш брат си, игумена Методий. Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.
Тогава и двамата не посмяха да се отрекат нито от бога, нито от царя според думите на апостол Петър, гдето казва: „Бойте се от бога, почитайте царя!“ След като чуха височайшата реч, двамата се отдадоха на молитва заедно с други, които бяха със същия дух, с който бяха те.
И тук бог яви на философа славянските книги. И веднага, щом устрои буквите и състави беседата, той се упъти за Моравия, като взе и Методий. Подчинявайки се покорно, той пак започна да слугува на философа и да учи с него.
Ала като се изминаха три години и изучиха ученици, те се завърнаха от Моравия.
Като узна пък за такива мъже, папа Николай изпрати за тях, понеже желаеше да ги види като божии ангели. . . Той освети учението им, като сложи славянското евангелие в олтара на храма „Св. апостол Петър“, а блажения Методий посвети за свещеник. . .
След много дни, когато да иде на съд божи, философът каза на брат си Методий:
— Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината [Олимп], но заради нея ти не оставяй учението си, защото с него по-лесно ще можеш да се спасиш!. . .
Като изпрати пратеници при папа Адриан II, Коцел поиска да му отпусне Методий, нашия блажен учител. . .
Коцел прие Методий с голяма чест. И пак го изпрати при папата с двадесет мъже, почтени люде, за да го посвети за епископ на Панония на престола на св. Андроник, апостол от 70-те [ученици], което и стана.
След това старият враг, завистник на доброто и противник на истината, повдигна против Методий сърцето на врага на моравския крал заедно с всичките епископи.
„В нашата област учиш“ — казаха му те. А той отговори: „Ако знаех, че е ваша, аз бих се махнал, ала тя е на св. Петър. И наистина поради ревност и лакомия преминавате старите граници на панонската църковна област въпреки каноните, като забранявате божието учение в нея, то пазете се: като искате да пробиете желязна планина с костен череп, да не би да си разпръснете мозъка!“ А те му казаха: „Понеже буйно говориш, зле ще изпатиш!“ Той пък отговори: „Истината казвам пред царе и не се срамувам, а вие вършете с мене по волята си! Аз не съм по-добър от онези, които, защото са говорили истината, са се избавили от този живот чрез много мъки.“
След като Методий наговори много работи, ала без да могат да му възразят, кралят каза изпод вежди: „Не измъчвайте моя Методий, защото вече се изпоти като при пещ!“ А той рече: „Господарю, веднъж някои люде, като срещнали един изпотен философ, запитали го: защо се потиш? А той отговорил: препирах се с простаци!“
При тези думи се разотидоха тия, които се препираха, а него, като го изпратиха в Швабско, държаха го две и половина години.
Дойде до папата вест и като узна, че Методий е затворен, той изпрати клетва против тях: всички кралски епископи да не служат миса, сиреч литургия, докато го държат в затвор. И тъй те го пуснаха, като казаха на Коцел: „Ако го държиш при себе си, лесно няма да се избавиш от нас!“…
Тогава пък се случи, че моравците изгониха всички немски попове, които живееха у тях, щом догадиха, че те не се държат добре с тях и че коват интриги срещу им. И на папата изпратиха молба: „Понеже от по-рано нашите бащи са приели кръщение от свети Петър, дай ни архиепископа и учителя Методий!“
И папата веднага го изпрати. И като го прие княз Светополк с всички моравци, повери му всички черкви и духовници във всички градове. . .
Ала само с това не свърши злобата им, но казаха, говорейки: „Царят [Василий Македонец] му се заканва гневно и ако го намери, няма да има живот за него!“
Но и в този случай, като не искаше да се подиграе със своя служител, милостивият бог трогна сърцето на царя, тъй като „царевото сърце винаги е в божията ръка“. И царят му изпрати писмо: „Честити отче, много желая да те видя, направи това добро: потруди се да дойдеш при нас, за да те видим, докато си на този свят, и да приемем твоята благословия!“ Веднага, като отиде там, в Цариград, царят го прие с велика почест и радост. И като похвали неговото учение, задържа от учениците му поп и дякон с книги; изпълни всичката му воля, каквото пожела. И като го послуша за всичко, след като го прегърна и обдари много, пак славно го проводи до неговия престол.
Същото направи и патриарх Фотий. . . После, когато напусна всичкия шум и възложи на бога скръбта си, предварително като постави от своите ученици двама свещеници, големи скорописци, за шест месеца — като почна от месец март, та до двадесет и шестия ден от месец октомври — бърже преведе от гръцки на славянски език всички книги — всичко изцяло освен Макавей. . .
Само псалтира и евангелието с апостола и с избрани Църковни служби по-преди бе превел философът. Тогава преведе и номоканона, сиреч законоправилата, и отческите книги [патерика] .
Когато маджарският крал дойде в дунавските страни, пожела да го види. Макар че някои говореха и мислеха, че няма да се отърве тъй лесно, Методий отиде при него. И той го прие с радост почтено и славно, както подобава на господар…
След като отхвърли така всички обвинения от вси страни и запуши устата на многодумците, Методий завърши живота си и утвърди вярата. . .
Тогава учениците му го запитаха, казвайки:
— Отче и учителю честити, кого от учениците си мислиш да поставиш за приемник на учението си?
А той им посочи едного от по-известните си ученици, именуван Горазд, казвайки:
— Този е свободен мъж от вашата земя, запознат е добре с латинските книги и е правоверен. Нека бъде с него божията вяра и вашата любов, както и моята!
На Цветница, когато се събраха всичките люде, отиде в черквата. И изнемощял, като поръча да благословят по-скоро царя, княза, духовенството и всички люде, той рече: „Чада, вардете ме до третия ден!“
И тъй стана. Като се разсъмваше на третия ден, прочее каза: „Господи, предавам си душата в твоите ръце!“
В ръцете на йереите той почина в шестия ден от месец април, трети индикт, в 6393 [885] година от сътворението на целия свят.
Като го поставиха в ковчег и като му сториха достойна почит, неговите ученици отслужиха на латински, гръцки и славянски църковна служба за погребение и го положиха в съборната черква. И се причисли към своите отци, патриарси, пророци, апостоли, учители и мъченици…

Източник: nauka.bg

Някои по-известни тракийски племена

Първият въоръжен контакт между римляни и траки е през 188 г. пр. н. е., когато армията на Волзон се връща от похода си в Азия срещу Антиох.

Тракия влиза в сферата на римските интереси след присъединяването на Гърция и Македония към империята след 168 г. пр. н. е. Тракийските племена меди, дентелети и скордиски /последните може да са келти/ нееднократно опустошават провинциите и дори ограбват град Делфи /117 г. пр. н.е./. В битка с тях при Стоби /близо днешната река Вардар/ загива наместникът на македония Секст Помпей /дядо на Помпей Велики/ през 118 г. пр.н.е.

През 114 г. пр. н. е. консулът Гай Порций Катон търпи поражение от тях. Понеже до Цезар легионите били изпращани само при нужда, военните действия се водели спорадично, а границата между Рим и варварите минавала там, „докъдето достигали мечовете и копията на римските войници“. По-успешни били действията на Марк Ливий Друз /112-111 г. пр. н. е./ – първият римски пълководец, достигнал бреговете на Дунав, и Луций Сципион /110 – 107г. пр. н. е./, който най-накрая разбил скордиските и прогонил останалите тракийски племена на левия бряг на Дунав.

В хода на Митридатовите войни, в началото на 1 в. пр. н. е се оформят два „полюса“ в тракийския свят – малките независими племена – меди, беси и сапеи, подкрепящи Понт и Одриската династия, ориентирана към Рим. Като съюзници на Митридат медите опутошават Македония през 89-88г. пр.н.е. Походът на Сула срещу тях /след като разбива митридатовите войски в Гърция/ през 86 – 85 г. пр. н. е. имал за цел по-скоро да затвърди престижа на Рим сред тракийските племена. По време на тази акция се смята, че е пленен Спартак /оглавил най-голямото робско въстание в Римската империя – 74 – 71 г. пр. н. е./. За нещо повече нямало време, тъй като диктаторът си имал достатъчно проблеми в Рим /предстоели борби с популарите/.
Кулминацията на римската офанзива обаче е при Марк Лукул /72 г. пр. н. е./ през третата Митридатова война. Той е натоварен със задачата да лиши Митридат от съюзниците му в Европа – понтийските колонии и тракийските племена. Пълководецът разрушава Аполония и укротява медите и бесите, като подкрепя римските съюзници – одрисите.

Походът на друг римски генерал – Гай Антоний Хибрида /срещу гетите на Зиракс/ обаче завършил с поражение на последния при Истрия, като римляните дори загубили знамената си. Те били съхранявани в едно гетско светилище 30 години, докато накрая не били възвърнати от Рим.

Бащата на Август – Гай Октавий – през 59 г. пр. н. е отново бил принуден да води военни действия срещу бесите /в едно тяхно светилище дори му било предсказано, че синът му ще стане император/.

По време на гражданската война Тракия останала в периферията на римските интереси, а на север от Стара планина гетският цар Буребиста Дакийски създал значително племенно обединение. Цезар дори замислял широкомащабна военна кампания срещу него, но убийството му предотвратило римската експанзия.

В последвалата гражданска война на наследниците на Цезар – Марк Антоний и Октавиан срещу републиканците Брут и Касий, траките застанали на страната на последните /всъщност, траки като наемници имаме засвидетелствани още във войната срещу Югурта през 111 – 106 г. пр. н. е./. След победата на Антоний и Октавиан, на траките не им останало нищо друго, освен да се съобразяват с волята на Рим.

Съюзникът на империята – Одриското царство – запазило призрачната си самостоятелност и след 31 г. пр. н. е, но било твърде слабо, за да стане проводник на римското влияние в цяла Тракия. От север нахлували бастарните /или германци, или скити по произход/, а бесите също били неспокойни. Затова Август изпратил срещу нашествениците Марк Лициний Крас /внук на едноименния триумвир/. През 28 – 27 г. пр. н. е. той подчинил бесите, сердите, медите и наказал гетите, като си възвърнал изгубените от Хибрида отличителни знаци. Бастарните били прогонени зад р. Дунав, а на Одриското царство било предоставени светилището на бесите и редица земи в Южна Тракия. Създадена била префектура Мизия /днешна северна България/, през 12 г. пр. н. е. префектурата била превърната в римска провинция.
През 19 – 11 г. пр. н. е. започнала широкомащабна римска кампания по завладяване на Балканския полуостров и придвижване до Дунав. Завладени били Реция, Норика, и Панония. В Тракия действал Лентул, които имал задачата да отблъсне преминаващите Дунав бастарни и гети.

През 11 г. пр. н. е. бесите начело с Вологес /жрец на Дионис/ се вдигнали на въстание срещу одриския цар Рескупорис. След потушаването на въстанието от римляните, статутът на Одриското царство минал от съюзно на клиентно – т. е. било подготвено неговото превръщане в римска провинция.

През 21 г. въстанали племената койлалети и одриси и дори обсадили Филипопол, където се намирало римското наместничество. С помощта на войски от Мизия бунтът бил потушен.

След смъртта на император Тиберий, Kалигула поставил на престола на Одриското царство Реметалк III.

След убийството на Калигула в Одриското царство настъпили размирици и римляните разположили там свои легиони. Тракия се превърнала в римска провинция през 45 г. по времето на император Клавдий.

За покоряването на отвъддунавските траки най-голяма заслуга има император Траян. Той води т. нар. Дакийски войни през 101 – 106 г. срещу Децебал. Операцията може да се разглежда като отговор на неуспешните военни действия през управлението на император Домициан, когато римският генерал Корнелиус Фускус претърпял съкрушително поражение през 86 г. от даките на Диурпанеус.

В резултат на широкомащабната кампания на Траян, римляните покоряват по-голямата част на Дакия и с това започва асимилацията на траките и превръщането им в римски граждани.

Източник: nauka.bg
Автор: Владимир Попов

Чипровските родове Парчевич,
Пеячевич, Кнежевич и Томагионович

Да започнем с това-кога прониква католицизмът в Северозападна България.

Още от среновековието католически проповедници обикалят нашата държава. В Северозападна България как стоят нещата:
Летописите единодушно посочват, че осем францискански монаси от  манастира Олово в Босна, принадлежащ на католическата провинция  Сребърна Босна от ордена на францисканците-минорити, пристигнали в  Чипровец през 1367 г., където получили първия си метох и веднага  започнали изграждането на католическа църква. Църквата, която се  разкопава през XX век, била завършена през 1371г. и в нея тържествено  била пренесена и поставена „чудотворната икона“ на Дева Мария, на която  бил кръстен и храмът. На въпроса защо точно в Чипровци, а не във  Видин, който е столица на царството, може да се отговори само по един  начин-там очевидно вече е имало католическа база преди това. Каква е  била тази религиозна основа, която примамва францисканците и превръща  Чипровския край за около 3 века в център на католицизма у нас, личи от  установяването на един важен исторически факт, останал настрана от  вниманието на българскта историопис.
Много отдавна е обнародвана фамилната хроника за произхода и  съществуването на една от старите и изтъкнати чипровски фамилии -тази  на Парчевичите.В това изследване е посочено,че при размириците около  босненския престол в 1357 г. между Стефан Твърдко I и неговият първи  братовчед Стефан Дабиша Кнежевич, последният заедно със синовете си  Владислав, Парчия и Вук бил принуден да напусне страната. Но докато  по-късно Стефан Дабиша станал крал на Босна, а синовете му  Владислав, който бил ослепен от Твърдко, и Вук, който бил хвърлен от  същия в тъмница, останали там и се превърнали в основоположници на  фамилията Кнежевичи в босна, Парчия Кнежевич веднага избягал в България  и се заселил завинаги в северозападната й част. Тук той построил замъка  Кнежа на р.Скът, приток на р.Дунав, и станал родоначалник на българския  клон на Кнежевичите -рода на Парчевичите. Наивно е да се смята, че това  заселване е станало без знанието на Иван Срацимир, който след 1355 г.  станал владетел на Видинската област и съцар на Иван  Александър. Най-вероятно заселването е станало около 1357-1358 г. и  зедно с единия престолонаследник на Босна тук се заселва и неговото  войнство, свитата,духовниците, рудари и занаятчии, започнали да  изповядват вече религията на Св.Франциск. С този акт, вероятно подкрепен  и от Твърдко I (той имал за жена иван Срацимировата дъщеря Доротея ), Иван Срацимир искал да направи буферна зона от заселници по границата  на Видинското и Търновското царство по р.Скът.Рудниците, които се  намирали тук били предадени на парчевичите. Не може да се обясни по друг  начин фактът, че само след няколко десетилетия, в края на XV в. именно  в Чипровци се събират всички клонове на вече изцяло побългарената  фамилия -Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи и Томагьоновичи, свързвайки през  следващите столетия живота и деянията си със съдбините на  Кипровец. Босненските рудари, славяни по произход и език, бързо се  смесили с местното българско население ,оформяйки двете религиозни  съставки -православна и католическа- в Кипровец и околните селища.С  това се обяснява и проникването на босненско-хърватско наречие по тези  земи.
Имало нужда от църква за новото население, а параклиса, който бил тогава  вече отеснял. Ето защо започнал строежът на новия храм с прочутата  икона. За нея има легенди, че три пъте сама се е местила от параклиса в  Буковец и се е настанявала сама насред пущинаците на едно  възвишение, което сега е центъра на Чипровци. Там бил изграден и  храмът. По същото време се появява и новото и досега запазено име на  селището-Чипровци, създадено на базата на славянизираната и характерна  за Западна България форма на гръцката дума кипурион  -кипурия, чипур-означаваща зеленчукова градина, или -вид земя, кипир.Че  градът е полочил името си от местността около католическия храм, няма  съмнение, но дали той се е наричал Кипурия или Кипира, могат да кажат  езиковедите.

Тезата за заселването в Чипровско на босненски рудари-католици се  потвърждава и от развоя на историческите събития в тази област през  следващите две-три десетилетия до завоюването на владението от  турците. Ликвидирането на унгарската окупация и насилственото премахване  на католическата пропаганда не само, че не засегнали селището, но ако се  съди от мощта и устойчивостта на тукашния католицизъм през идните  столетия, в района са потърсили убежище и много прогонени от  православните власти .Не ще и съмнение, че подобно явление, като  православна реконкиста е правено под егидата на Иван Срацимир  .Утвърждавайки автономията си, видинският владетел започнал интензивно  монетосечене, и както справедливо отбелязва Иречек, „среброто Срацимир  без съмнение е взимал от рудниците в Чипровци, защото друго място със  сребърни рудници в царството му е нямало.“
Несъмнена роля за укрепването на католицизма в Чипровско са изиграли и  авторитетът и тесните връзки с Видинския двор на новите съпритежатели  на района -членовете на католическата фамилия на Парчевичите. Оценявайки  по достойнство ролята им за развитието на рударството, металодобива и  занаятите, а може би и значението им като военна помощ в пограничните  конфликти с Търновското царство, Срацимир е включил много скоро  представителите на фамилията в кръга на своето висше болярско  обкръжение, поверявайки им важни дипломатически задачи. Според Нишицката  семейна хроника на фамилията, издадена през 1799 г. от Франц Ксавер  Пеячевич, единият син на Парчия Кнежевич, Андрей Парчевич, бил пратеник  на видинския владетел в двора на унгарския крал Лудвиг I, докато  вторият му син Николай Парчевич, който се явява продължител на  фамилията в България, взел участие в Черноменската битка против  турската инвазия още през 1371 г. Последният факт, останал незабелязан  и до днес, отхвърля упрека, че Срацимир безразлично е наблюдавал  нашествията на турците в българските земи. Парчевич участва с цяло  войнство в битките. Не е изключено точно различията в позициите на Иван  Срацимир и Иван Александър да са причина за лошите отношения между тях.
Доколко средновековният Чипровец се разраснал на сегашното си място  през останалите години на свобода, сега е все още трудно да се  установи. Проучвания на католическата църква доказват, че интензивно  обитаване тук е имало от XV век. Изглежда превземането на Видинското  царство през 1396 г. и тук довело до сериозна разруха и застой.  Единствено семейната хроника на Парчевичите ни донася, че Петър I  Парчевич, син на Николай Парчевич, взел активно участие в опитите на  видинския принц Константин да възвърне владенията на баща си Срацимир  по време на династичните междуособици около турския трон в самото  начало на XV век, и след неуспеха на начинанието избягал заедно с него  в Призрен.
Неговият пък син Николай II Парчевич, активно се включил в действията  по-късно на унгарския крал Сигизмунд да спре турското  нашествие, вероятно пак като член на свитата около българските  престолонаследници Константин и Фружин.След окончателното проваляне на  всички упорити начинания за освобождението на България ,последният се  заселил в района на Албания и Черна гора,където около средата на XV век  се родил синът му Йован Парчевич. Няма съмнение, че по времето на тези  бурни събития родовите владения на болярите Соимировичи и Парчевичи  доста са запустели и са влачели жалкото съществуване на останалите  български земи, а самите те с приближените си са били дълго време в  изгнание извън пределите на родината си (Парчевичи в Албания и Черна  гора,а Соимировичи в Дубровник).
Документираните известия за историческото развитие на Чипровско през XV  век са доста оскъдни. Изглежда , това място веднага е направило  впечатление на турската феодална върхушка и даже на султанския двор, отличавайки се с природните си богатства и съществуващите рудници, та  Чипровец „след завоеванието на страната от турците ….получил големи  привилегии“ и „станал главен град на воеводство, принадлежащо на  султанката-майка, която обаче не получавала оттук никакви доходи, тъй  като жителите били съвършено свободни от задължения“. Очевидно тези  сведения на Иречек се опират на един доклад на секретаря на  Конгрегацията в Рим Урбано Чери до папа Инокентий XI от 1680 г., който  по негово време е бил вече обнародван, а по-късно бил видян и от Ив.  Сакъзов, където за Чипровци се казва, че „на тази страна турците гледат  с особено внимание. Що се касае до източника на публичните приходи на  султанката-майка, тя смята за чест и удоволствие да дава на тези жители  плодовете на своята протекция, като ги освобождава от турските тежести  и ангарии и ги оставя да се ползуват от разни други привилегии“.

Фамилиите Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагьонович водят началото си  от стария босненско-български владетелски род Кнежевич-Парчевич, чийто  представител и родоначалник Стефан Дабиша-Кнежевич, придобил името  „Кнежевич“ по княжеската титла на баща си княз Нинослав Босненски, чрез  рода на своята съпруга е бил в роднински връзки с унгарските и полските  крале и от 1392 до 1396 г. е крал на Босна. Тримата сина на Стефан  дабиша -Владислав, Вук и Парчия са хванати в заговора против първия крал  на Босна Твърдко I. Владислав и вук са наказани със затвор, докато Парчия  успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България , където получава от  цар Иван Александър наследтвени земи около реката Скът. Тук той изгражда  замъка Кнеже, и поставя началото на фамилията Парчевич от рода  Кнежевич. Предположението на Иречек, направено въз основа на  предоставените му архиви от граф Юлиян Пеячевич, че градът е бил  построен на мястото на днешния Кнежа, чието име се запазва, се  потвърждава напълно. Нещо повече – въпреки преименуването му от  османската администрация, в официалната западноевропейска картография  селището запазва своето първоначално име „Knese“ така то е отбелязано  и върху фрагмент от картата „Regnum Bulgariae“ от Йохан ван дер Бруген  ,отпечатана във Виена през 1737 г. Освен Кнеце върху нея е отбелязан и  Чипровец (Chiprovatz), като Residentia Archiepisc. Двамата сина на  Парчия- Никола и Андея взимат дейно участие във военния и политически  живот на България -Никола участва със своя отряд в битката при Черномен  на 26 септември 1371 г., неговият брат Андрея заминава като посланик  на българския цар при двора на унгарския крал Лудовиг I Анжуйски (1342  -1382) с важна дипломатическа мисия.
Две години след завладяването на Ниш от турците през 1388 г., султан  Мурад I (1362-1389) нахлува през българските земи в сръбските ,но при  Плочник са разбити от Твърдко и княз Лазар. След битката при Косово  поле, Парчевичи губят владенията си и Никола се преселва в Чипровци. От  този момент нататък животът и делото на всички представители от тази  фамилия, чак до края на въстанието от 1688 г. в Чипровци,се свързват с  този град.
Установените търговски връзки ,простиращи се до Русия и множеството  привилегии, създават условия на чипровчани да се включват във всички  коалиции срещу Османската империя .Към 1630 г. се отнасят и първите  опити на жителите с помощта на Австрия да образуват въстание. От Австрия  били пратени бойни знамена, но били скрити, заради започналата  30-годишна война. За тези знамена дава сведения Петър Парчевич в своя  меморандум до колегията във Венеция от 9 юли 1650 г.
По времето, когато Никола I Парчевич се преселва в Чипровец, той имал  син Петър, починал през 1423 г., чиито син Никола II Парчевич емигрира  в Унгария и се отличава с храбростта си. През 1481 г. в България се  завръща по-големият син на Никола II Парчевич – Гиони (Иван) – и  разделя цялото имущество между четиримата си сина, които стават  основополжници на четири фамилии от един род:
1.Иван I – най-старият син на Гиони, си запазва името  Парчевич. Значително по-късно това име е заменено с името на  владетелският замък Черки и към баронската титла, която получават  преките наследници прибавят Черкичи,Черкич-Парчевич. Последният  известен от тази фамилия е бил Wilhelm Johann Bapt. Freiherr Cserkiczy, alias Parchevich, подполковник -командир на 53 Палфиев пехотен полк, починал в Осиек на 4 февруари 1795 г.

2.Дивитър, вторият син -по името на замъка Пеячево приема името Пеячевич.

3.Стефан, третият син – приема името на стария замък Кнеже, построен на р.Скът и започва да се нарича Кнежевич.

4. Тома, четвъртият син -запазва името на баща си, което прибавя към своето и става родоначалник на фамилията Тома-Гоинович.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПАРЧЕВИЧ –
изграден върху френски щит, в който на синьо поле са изобразени стъпили  върху зелено трихълмие два изправени на задните си крака един срещу  друг сребърни короновани козела, които с предните си крака се опират в  кипарисово дърво, заемащо централния вертикал на щита; цялата  композиция е пресечена с червен пояс, на който са изобразени три златни  шестолъчни лъчи; над щита в полупрофил надясно е поставен сребърен  турнирен шлем със златна баронска корона, от която излиза нашлемник  -изправен, обърнат надясно и въоръжен лъв с раздвоена опашка; от шлема  надолу се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в  лявата -в червено -сребърно; под герба е нарисано: „Wappen der  Freiherren von Parchevich aus Hause Knezevich“

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПЕЯЧЕВИЧ –
Вариант А) разработен върху френски щит; в средата на щита е представен  коронован със златна корона сребърен стълб, върху короната нашлемник  -черен орел, който в десния си крак държи меч, в левия кълбо с  кръст(символ на земната власт на владетеля) и в клюна лотарингски кръст; от двете страни на стълба обърнати срещуположно два въоръжени лъва, всеки от които държи в десния преден крак извита сребърна сабя от  източен тип; над щита обърнат в полупрофил надясно сребърен турнирен  шлем със златна решетка и златна корона, от която излиза нашлемник  -същият орел, който виждаме изобразен и в щита; от шлема се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в лявата в  червено-сребърно.
Вариант Б) поради това, че основната символика в централната част на  герба е същата, няма да я разгледаме, а ще се се спрем върху  композицията.Тук гербът е разработен в испански щит, като полето е  обградено с червено-златно ромбиран бордюр; над щита от същия тип и  оцветяване; на короната на всеки един от шлемовете е поставен нашлемник  – по един от основните символи- в десния обърнат наляво коронован лъв  със сабя в левия преден крак,в средния орелът и в десния коронованият  стълб; вместо намет ,шлемовете от синя мантия, която от вътрешната  страна е оцветена в дясната част в златно, а в лявата – в сребърно.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА КНЕЖЕВИЧ –
посредством сребърен щеврон щитът е разделен косоъгълно на три полета, оцветени със зелен емайл, във всяко от които е поставена по една  сребърна кула; над щита сребърен турнирен шлем, на който е поставен  червено-сребърен бурлет, от който се спуска намет, чиято външна страна е  оцветена в червено, а вътрешната в сребърно; над бурлета нашлемник  -крепостна стена с три кули и порта, вероятно като символ на стария  замък Кнеже.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ТОМАГИОНОВИЧ –
за разлика от гербовете на останалите фамилии, които са разработени  върху френски щит, тук щитът е изразян германски;сребърното поле на щита  е разделено по диагонала отдясно наляво с три червено емайлирани  банта; над щита сребърен турнирен шлем със златна графска корона, от  която излиза нашлемник -два короновани обърнати срещуположно златни  лъва с вдигнати съответно ляв и десен преден крак, под короната излиза  нашлемник от външната страна с червено, а от вътрешната страна със  сребро; щитът се придържа от щитодържатели – от дясната страна обърнат  наляво златен въоръжен и коронован лъв със сабя в левия преден крак, а  от лявата страна обърнат надясно сребърен въоръжен и коронован със  златна корона козел.

В бурния период на XVII в. ,когато срещу османското нашествие се водят  ожесточени борби, а в Чипровци избухва известното въстание, родът  Кнежевич-Парчевич и неговите фамилии дават своите представители, които  взимат най-дейно участие в тези борби и оставят своите имена завинаги в  историята не само на България, но и на целия Европейски  Югоизток, свързвайки пряката си политическа и военна дейност с виенския  кралски двор, заради което получават потвърждение на своя  благороднически произход с право на наследствени баронски и графски  титли и гербове. От този род излизат бележите политически, военни и  културни дейци, които оставят трайна следа в историята на България, Австрия, Унгария и Хърватско.
Безпорно най-изявеният от тях като крупна политическа фигура е Петър  Парчевич, архиепископът на Марцианопол, посветил целия си живот на  освобождението на България. По време на Критската война Парчевич влиза в  преговори с влашкия княз Матей Басараба (1633-1654) за съвместни бойни  действия и по този начин застава начело на българското освободително  движение. В резултат на водените преговори е съставен план за бойните  действия с организирането на масово въстание ,при което се предвижда  намесата на Полша и Венеция. Това е само началото. Следват дипломатически  мисии със същата цел, които спечелват не само известност за Парчевич в  европейските страни, но и назначаването му за апостолически викарий в  Молдавия, а две години по-късно и за архиепископ на Марцианопол. Парчевич  е изпратен във Виена за мисията за обединяването на всички балкански  народи. Отива при крал Фердинанд III (1637-1657), пред когото се явява с  конкретни предложения -австрийските войски да настъпят срещу  малочислените турски войски в Унгария и Хърватско и да отвлекат  вниманието на Империята от подготвяното общобалканско въстание. По  редица обективни причини Парчевич е принуден да престои в австрийската  столица близо четири месеца.Остава само да се уреди помощта на водача  на казашкото освободително движение Богдан Хмелницки и Полша, но за  целта е необходим опитен дипломат. Парчевич приема мисията…

На 10 януари 1657 г. той получава специално кралско пълномощно за  преговори с Богдан Хмелницки с уверението, че същият може да се довери  напълно на пратеника и, че всички разговори между тях ще бъдат запазени  в пълна тайна. В даденото пърномощно Парчевич е представен, като  „наш“ (кралски) съветник и архиепископ на Марцианопол в България Със  специален кралски указ, издаден на 12 януари 1657 г., крал Фердинанд III  признал на Петър Парчевич благородническото звание, на което същият имал  право по силата на неговия произход от средновековен владетелски и  болярски род и титлата „Имперски владетел“.
С тази грамота крал Фердинанд признава не само благородническата титла  на Парчевич, но и неговия фамилен герб, с който на нега и родствениците  му от двата пола се дава право „да носи навсякъде този древен герб или  отличие -сражения, паради, игри,борби, състезания,турнири, двубои и  всички други каквито и да било военни действия и упражнения“.
На 17 януари 1657 г., след прощална аудиенция при австрийския  крал, начело на петнадесетчленна делегация Парчевич напуска австрийската  столица и тръгва по пълния с неизвестности и опасности дълъг път, за да  изпълни мисията си. В пратеничеството е включен и босненският духовник  Христофор Марианович, като преводач и секретар, който оставя някои  ценни документи около пътуването и изпълнението на задачата.След  четиридесет и четири дневно пътуване, на 1 март 1657 г. пратениците  пристигат в резиденцията на Богдан Хмелницки -Чигирин, и след шест дни  са приети от самия хетман. На 18 април Богдан Хмелницки връчил на  Парчевич своя писмен отговор до крал Фердинанд без да знае, че същият  починал (2 април 1657 г.) и престолът е зает от новия крал Леополд I  (1657-1705). С общи думи Хмелницки заявява своята готовност да признае  посредничеството на краля при уреждане на спорните въпроси с поляците  при изричната уговорка, че това няма да накърни интересите и целостта на  украинската държава. Страхувайки се да не би да бъдат разкрити водените  преговори, той отбягва да даде отговор на всички въпроси, като  отбелязва, че не се осмелява да изложи нищо друго върху „крехката  хартия“. И Парчевич получил тайните поръчения, които трябвало да предаде  лично на краля.
Тук вниманието ще се спре върху факт, отнасящ се до тази мисия и нейният  краен резултат, който досега не е изясняван от науката. Във всички  публикации по този въпрос изрично се подчертава успехът на мисията и  преди всичко на Парчевич. Формално погледнато на въпроса това  действитерно е успех за мисията. Но само формално. Писмото-отговор на  Хмелницки до австрийския крал Фердинанд III е изпълнено с добре  познатите дипломатически ватиевати фрази, които на практика нищо не  обещават, въпреки,че завършва с думите: „ВашоІ найяHiмоI IмператорськоI  величностi найприхиль нiшi i найпокiрнiшi слуги, Богдан Хмельницький, гетьман, зусiм Вiйськом Запорiзьким“ И докато казашкият хетман  отбелязва в писмото си, че не може да каже всичко, каквото мисли по  въпроса, тъй като не се доверява на „крехката хартия“, то в писмото си  до руския цар Алексей Михайлович (1645-1676) тези сображения въобще не  го вълнуват. При това писмото е пратено само пет дни след отговора до  австрийския крал -на 23 април 1657г. Тъй като писмото съдържа и много  други факти, които не се отнасят до мисията, вниванието опира само до  някои фрази в него. Цитат по оригинала на писмото: „Разумеем, и о том  известно есть вашему царскому величеству, что Фердинанд третей ,цесар  римской ,присьIлал к нам Петра Парчевича ,арцьIбискупа  марцианополитанского, советуя нам, чтоб есмя с ляхами в вечном бьIли  покое. Також о том и король польской Ян Казимер присьIлал к нам своего  посла Яна Казимера Биневского, великого радцу лутцкого, склоняючися к  покою.И мьI, видя хитрости их древние, отписали к ним, что никакова миру  с ними во веки не будем иметь“ Очевидно разликата между двете писма е  пряко отражение на съжествуващата по това време политическа реалност в  междудържавните взаимоотношения -от една страна, Полша и Австрия,от  друга, Русия и присъединената към нея Украйна с техните противоречиви  интереси, които трудно са могли да бъдат балансирани само с  пратеничеството, ръководено от петър Парчевич.

Въпреки това за Парчевич тази мисия е изпълнена. Що се отнася до тайните  устни поръчения от страна на Богдан Хмелницки, които Парчевич трябвало  да предаде лично на императора, за тях поне засега може само да се  гадае и то единствено по сведението, оставено ни от Юлиан  парчевич: „Caetera cum magis fundantur praesenti relatione, coram eidem  illustrissimo concredidimus legato informae non commitentes papyro, rati sufficienter absoluteque et sibi enucleaturum commissia et de  nostra haud segnius testificaturum humilitate et obsequentia.“  Доколкото тези поръчения, зад които естествено трябва да се търси  реалното покритие, са били изпълнени също все още остава неизяснено, за  което може би спомогнала и настъпилата само месеци след срещата смърт  на казашкия хетман.
След приключване на мисията, на 28 април 1657г. Петър Парчевич се  отправя по обратния път за Виена заедно с пратеничеството на полския  крал,което му дало възможността да уведоми чрез него Ян II Казимир  (1648-1668) за резултата от водените преговори.

След смъртта на Петър Парчевич и Петър Богдан настъпило чувствително  спадане на духа в Чипровско. Загубата била огромна и не било така лесно  да се намери техен достоен заместник. Едва три години по-късно, в 1677г.  бил назначен от конгрегацията близкият сродник на Парчевич Стефан  Кнежевич (1623 -1691) за Софийски архиепископ, а той от своя страна  веднага ръкоположил Антон Стефанов за Никополски епископ. Започнала  подготовката за въстание в района.
През пролетта на 1688 г. били организирани отряди под командването на  Георги Пеячевич, близък сродник на Петър Парчевич, на Богдан Маринович, братята Иван и Михаил Станиславови, Лука Андрейнин и др. и когато  австрийските войски достигнали до околностите на Белград конните  отряди, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринович, се  присъединили към войските, командвани от генерал Ветерани. Начело на  своя отряд Пеячевич взел участие в обсадата и превземането на град  Оршова и някои други по-малки крепости. Във всички сражения, в които  участват и българските отряди освен Георги Пеячевич се отличава и Иван  Станиславов, който се сражава в първите редове не само като водач, но и  като vexilliarius (знаменосец). По това време Белградската крепост се  отбранява от турска армия и унгарски части под обединеното командване  на Йеген Осман паша и претендента за унгарския престол Емерих Тьоколи.  Присъединяването на Тьоколи към турската армия става по предварителни  условия в Буда на 9 март 1682 г., където се явява съпроводен от  трихилядна маджарска конница. Тук пашата му поставя тюрбан в знак на  инвеститура, която султан Мехмед IV Авджи (1648 – 1687) утвърдил с  ферман на 10 август, предоставяйки му Средна Унгария и титлата княз и  владетел вместо крал със задължението да плаща невисокия данък от 40  000 пиастра. От този момент нататък Тьоколи в издаваните от него  документи започнал да се подписва „Emericus comes Tokoli, princeps ac  partium regni Hungariae dominus“.

На 6 септември 1688 г. австрийските войски превзели Белград и се  отправили на изток по течението на Дунав. За активните действия на  българите било докладвано на крал Леополд I и той от своя страна  изпратил заповед до генерал Капрара да насочи подчинените му войски на  юг към балканските владения на Османската империя, т.е. към България. Въз основа на тази заповед бил изпратен генерал Хайслер с шест  батальона пехота, който преминал р. Морава и заел позиция близо до  България. В авангарда била изпратена унгарска кавалерия под  командването на Владислав Чаки и отряда на Георги Пеячевич, към който  се присъединил и Богдан Маринович „роднина и съмишленик на Стефан  Кнежевич“. Голямото въодушевление на борците се подхранвало и от  надеждата, че ще получат помощ от настъпващите австрийски войски.  Въстаническата армия се разположила в местността Жеравица, близо до  селцето Кутловица.

**************

След разгрома на Чипровското въстание голяма част от успелите да се  спасят преминали Дунав и избягали във Влашко.Част от тях по-късно се  преселват в Банат, където образуват българска колония. Въпреки, че  сведенията за броя на спасилото се във Влашко население са доста  противоречиви, не е трудно да се разбере, че това всъщност представлява  едва половината от населението във въстаналите краища, докато осталата  половина била поголовно избита или откарана в робство, откъдето никой  не се завръща. Така според кардинал Бонвизи Софийският архиепископ се  спасил във Влашко с около 3000 католици от своето паство. Според други  известия останали живи едва една трета, а епископ Станиславов посочва в  едно свое прошение,че са намерили спасение само 300 семейства.

Докато народът се спасявал с паническо бягство през Дунав, остатъците  от разибитите въстанически части при Кутловица и Чипровци застанали  отново под знамената на австрийските войски. След загубата на Видин, Ниш  и Белград и отстъплението на войските, присъединилите се към тях  въстанически отряди отстъпили към Унгария и продължили борбата против  турците. Дпоред запазен документ, макар и със значително по-късна дата,  Пеячевич споменава, че останали живи около 600 души въстаници. Български  отряди се сражават и през следващите 10 години под командването на  прославения пълководец принц Евгений Савойски (1663 -1736), за което  свидетелства документ от 1699г., според който след Карловацкия мир към  неговите войски се числели “ три български кавалерийски дружини, всичко  225 конника“ (drei bulgarishe Milizcompagnie zu Pferd – 225 Reiter zu  Pferd im Halmager und Decser Bezirk und der Strecke an der Marosh  oberhalb Arad).
През 1712 г. Георги Пеячевич е поканен да присъства на коронацията на  Карл VI (1711-1740), който заради заслуги го удостоява с кралска  грамота, баронска титла и фамилен герб него и братята му на 10 юли и го  назначава за вицегубернатор на Бачкия комитат.
Около 1772 г. фамилията Пеячевич е зачислена към хърватската висша  аристокрация и кралица Мария Терезия (1717 -1780) я удостоява с  наследствена графска титла и право на герб в две форми – малка и  тържествена. По това време вече потомството по мъжка линия на Георги  Пеячевич е прекъснато със смъртта на внука му Георги, починал през  1769г. в Любляна.Сегашните наследници на фамилията Пеячевич водят  своето потекло от брата на Георги – Марко Пеячевич, който закупува  имения на територията на Хърватско във Верьоче, Рума, Витровитица и  Рестфалу, а по-късно и на други места в областта Славония.
От тази фамилия излизат редица бележити мъже, които достигат до  най-високи постове в Хърватско.Техните права, титли и привилегии се  потвърждават с кралски, а по-късно и с императорски укази от  канцеларията във Виена. Така марко III Александър Пеячевич става първи  велик сремски жупан; неговият брат Матей Ксавиер Пеячевич -доктор по  теология и философия, преподавател и професор в  Загреб, Търнава, Любляна, Виена, Грац, автор на радица трудове по теология  и история; Антон III граф Пеячевич-Вировитички завършил австрийската  военна академия и зачислен в кирасирски полк, отличил се със своята  храброст и пълководчески качества по време на Австро-турската война  през 1789 г., когато като командир на полк нанася тежко поражение на  турците при Червения поток и за това е награден с рицарски кръст на  ордена „Мария Терезия“, през 1793 г. е произведен в чин  генерал-майстор, а в 1801г. в подмаршал; Петър граф Пеячевич  -Вировитички, заемал два пъти поста велик вировитички жупан, министър  на Хърватско, просветен деятел, носител на най-високи отличия, между  които рицар на „Златното руно“, рицар на ордена „Леополд“, „Желязната  корона“ I клас…; Ладислав граф Пеячевич Старши, първи кралски таен  съветник, бан на Хърватско, Славония и далмация и накрая граф Юлиян  Пеячевич, посветил целия си живот на издирването на документи свързани  с неговото родословие и живота на всички негови предствители, комуто  българската историческа наука дължи твърде много, защото благодарение  на него знаем за Петър парчевич и за чипровското въстание.
След разгрома на Чипровското въстание заедно с георги Пеячевич се  изтегля и неговият верен сподвижник и близък сродник Богдан Маринович, който със своето семейство се установява да живее в Нови Сад. Смъртта  на Богдан Маринович е отбелязана в книгата за гражданския регистър на  града, където е дадена една важна подробност- за неговото военно звание  – умрял на 16 януари 1721 г. на 76-годишна възраст „Деодат Маринович,  иначе наричан полковник Богдан.“

През следващите 200 години представителите на фамилиите Парчевич  (по-късно Черкич), Пеячевич, Кнежевич и Томагионович се пръскат да да  живеят едва ли не по всички краища на света  – Хърватско, Унгария, Австрия, Румъния и т.н. ,достигайки дори Аржентина, където и до днес живеят техните преки потомци.

С това свършва моята поредица за чипровските родове Парчевич,  Пеячевич, Кнежевич и Томагионович.Надявам се да съм ви отегчил ужасно  много и дано материалът ви послужи да обоготите знанията си за този  по-малко известен край от България -Чипровци.

Източник: nauka.bg
Снимка: Изглед от интериора на катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе

Корабът Марс, кръстен на римския бог на войната, преди е бил най-големият боен кораб в света и е бил флагманския кораб във флотата на шведския крал Ерик 14ти. Но през 1564 г. в седем годишната война кораба се взривил по време на битката за Йоланд, така предавайки на морето 900 шведски и германски моряци и голямо количество злато и сребро. Според сведения от National Geographic, екип от археолози се е гмурнал за да разкрие тайните на отдавна потъналия кораб.

Корабът назоваван и под името Макальос (поразителен), е дълъг около 50 метра и оборудван със 107 оръдия, което го прави един от най-големите бойни кораби на своето време. Но Марс се сблъсква с гибелта си по време на война между Дания и Швеция за контрол над Балтийско море и доходоносната търговия идваща с него. Марс е водил битка с датските сили подкрепени от немски войници от града Любек, в крайна сметка започнали да обстрелват Марс и след това успели да направят абордаж. Огънят на кораба успял да запали барутните му запаси което подсилило огнения ад и довело до края на кораба. Според една легенда, падението на Марс е било породено от гнева божий, когато шведски крале претопили църковни камбани за да направят оръдия за корабите.

Ловци на съкровища и археолози търсят Марс повече от две десетилетия, неочаквано на 19 август 2011 г. група гмуркачи намерили потънлата находка на дълбочина 75 метра и на около 18 километра северно от Йоланд.

До тази дата, изследванията относно кораба са малки, повърхностни и недостатъчни и малко се знае за това какво има в отломките. Учените обаче заключили, че това е най-добре запазения кораб от своя вид. Малките утаечни нива, бавните течения и солената вода, а също и липсата на паразит познат като корабен червей са спомогнали бойния кораб да остане в добро състояние. Всъщност, когато парче от корпуса на кораба е било извадено от него се носела миризма на обгорено дърво.

Йохан Рьонби, професор по морска археология в университета Сьодетьорн във Швеция и неговия екип чиято работа е отчасти финансирана от фонд на National Geographic, сега работят върху 3D сканиране на фотографии от кораба, които ще бъдат напаснати заедно за да създадат пълна 3д реконструкция. За сега е решено отломките да останат на океанското дъно понеже издигането им на повърхността може да ги повреди сериозно

Ученият и гмуркач Ингемар Лундгрем описва момента, в който видял кораба за пръв път:

“Материалите от, които е направен кораба са ерозирали, но още може човек да усети предишната му мощ. Продължавайки на югоизток по корпуса открихме адмиралската каюта. Спускайки се в мрака аз разтворих жадно очи за да попия всичко около мен. Тук трябва да е скрито известното съкровище на адмирал Begge.Дали датско-немските войски са го откраднали или все още е тук? Архивите не дават отговор, но имам чувството, че гмурканията ще ни го предоставят.”

Източник: www.theepochtimes.com
nauka.bg

– България
– Сърбия и Хърватия

V-VII в.
Южните славяни, които се заселват в Мизия, Тракия, Македония, Гърция, Далмация и Истрия, от своя страна се делят на многобройни племена, от които по-късно се оформят държавите на българи, сърби и хървати. Те дават своя принос за ликвидирането на робовладелческата обществена система въз Византийската империя. Посредством своите общини, както и в резултат от промените, които носят със себе си, подпомагат устанозяването на новите феодални отношения.

Краят на V — началото на VI в.
От север и североизток славянските племена славини и анти започват да нахлуват в Балканския полуостров и да вършат нападения над Византийската империя, като достигат близо до Константинопол, а на юг до Пелопонес (Гърция) и о. Крит.

БЪЛГАРИЯ (VII—XI в.)
Краят на VI—VII в.
На Балканския полуостров се заселват трите групи южни славяни — българска, сърбохърватска и словенска. Българската група заема трите географски области Мизия (дн. Северна България), Тракия и Македония, част от Албания и от земите в Северна, Средна и Южна Гърция. Част от българските славяни и след заселването продължават да живеят в областта между Дунав и Карпатите (старата провинция Дакия). През втората половина на VII в. осем славянски племена от българската група в Мизия и в Дакия се обединяват в племенен съюз за борба срещу Византия.

632 г.
Образуван е прабългарският военноплеменен съюз „Велика България“ начело с прабългарския хан Кубрат (неизв. — ок. 650 г.) хан от рода Дуло, вожд на уногондурите. Прабългарският военноплеменен съюз укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635 г. хан Кубрат склюператор Ираклий, от когото е почетен със сан патриций. След смъртта на хан Кубрат съюзът се разпада.

680 г.
Поход на византийския император Константин IV Погонат срещу аспаруховите българи и осемте славянски -племена. Аспарух разбива византийските войски, преминава Дунав и се настанява в областта от дн. Шумен и Преслав до Черно море и от Стара планина до Дунав.

680 — ок. 700 г.
Хан Аспарух, син на Кубрат — първи български хан. След разпадането на Велика България с част от прабългарските племена стига до устието на р. Дунав.

681 г.
Византийският император Константин IV Погонат сключва мирен договор с хан Аспарух. Мирът от лятото на 681 г. урежда отношенията с Византия и е първото международно признание на българската държава. Първоначални граници: Черно море, Стара планина и р. Тимок; на север са включени някои земи отвъд Дунав. Столица на държавата е Плиска. Създаването на българската държава е едно от най-забележителните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския югоизток пред средновековната епоха. България е първата славянска държава, която се утвърждава и просъществува въпреки натиска на най-мощната политическа и военна сила през Ранното средновековие — Византийската империя.

700—721 г.
Управление на хал Тервел. Българската държава укрепва и увеличава своята мощ. Присъединена е част от дн. Южна България. Хан Тервел подпомага сваления византийски император Юстиниан II да заеме отново престола (705 г.) Императорът отстъпва на България областта Загора и дава на българския владетел титлата кесар — най-високата титла след императорската във Византия. Като се възползува от слабостите на византийската империя хан Тервел нахлува през 711 и 716 г. с войската си в Тракия и достига до Цариград. През 717—718 г. по време на продължителната арабска обсада на Цариград българите оказват помощ на византийците, разгромяват арабите, като спасяват Югоизточна Европа от арабската инвазия. Тази победа изиграва важна роля за укрепването на авторитета на младата българска държава.

721—738 г.
Упрвление на Кормесий (Кормисош).

738—753/4 г.
Управление на Севар.

753/4—760 г.
Управление на Винех.

760—763 г.
Управление на Телец.

763—766 г.
Управление на Сабин

766 г.
40-дневно управление на Умар.

766—767 г.
Управление на Токту.

767—768 г.
Управление на Паган.

768—777 г.
Управление на Телериг. Вътрешно стабилизиране на българската държава.

777-803 г.
Управление на Кардам. Укрепва ханската власт. В битка край крепостта Маркела българите разбиват войската на императора Константин VI. По силата на сключения след това договор империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българската държава.

803—814 г.
Управление на Крум, наследник на Кардам. През. 805 г. след разгрома на Аварския хаганат, хан Крум освобождава славяните от Долна Панония и Трансилвания и включва част от земите им в пределите на България. В ръцете на българите попадат богати солни и железни рудници в Трансилвания и Карпатската област. По време на управлението на хан Крум се засилва имуществената и социалната диференция сред българското общество и започва постепенно да се формира феодалното общество. Хан Крум въвежда по-централизирано административно устройство на държавата; издава първите писмени закони.

812-813 г.
Хан Крум превзема Месемврия (812 г.) и Одрин (813 г.), след което стига до стените на Цариград.

814—831 г.
Управление на Омуртаг. Завършва процесът на централизация в управлението на държавата. Населението се обединява в едно политическо цяло. През 815 г. между България и Византия е сключен 30-годишен мирен договор. Първи дипломатически контакт между Българската и Франкската държава на Людовик Благочестиви (824—825 г.). Омуртаг разделя държавата на нови административни области — комитати, начело на които стоят „комес“. Развива активна строителна дейност в столицата Плиска, в Преслав и в други градове. От неговото управление са запазени редица надписи: Сюлейманкьойски, Чаталарски, Търновски и др. Хан Омуртаг води активна външна политика. Нараства международното значение на страната.

831—836 г.
Управление на Маламир.

836—852 г.
Управление на Пресиян, внук на Омуртаг. Поход на Пресиян към Солун и присъединяване на Родопите, Централна и Западна Македония и част от Беломорието (837—838 г.).

852—889 г.
Управление на княз Борис I, син на хан Пресиян. През 863 г. княз Борис I сключва съюз с Людовик Немски против Великоморавското кралство. През 864 г. сключва мир с Византия, покръства се и налага християнството за официална религия на държавата. Приемането на християнството допринася за утвърждаване на феодалните отношения, за подобряване на международното положение на българската държава и за о формянето на българскзта народност. Борис I извоюва независима българска църква, която разполага с автокефална форма на управление. Той приема прогонените от Великоморавия ученици на братята Кирил и Методий и създава предпоставките за превръщането на България в люлка на третата цивилизация в Европа — славянската, утвърдила се след римската и византийската. Единият от учениците— Климент работи в Охрид, където подготвя 3500 ученици, другият — Наум, действа в Плиска. Създадената в България книжнина прониква в другите славянски страни — Сърбия, Русия, както и във Влашко. Българската държава става пръв славянски книжовен център.

886 г.
Създадени са Преславското и Охридското просветни и книжовни средища. Представители на Преславското средище: Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. Охридското средище е създадено от Климент Охридски, чиято дейност продължава Наум.

889—893 г.
Управление на Владимир — Расате. Опит за връщане на езическата религия.

IХ-Х в.
Формиране на българската народност като трайно изградена етническа общност с общ език, специфична материална и духовна култура и единно съзнание. В Мизия, Тракия и Македония е преодоляна племенната раздробеност; различията между славяни и прабългари изчезват; двете етнически групи се сливат в едно цяло с общ език, бит и култура. Затова спомагат освен образуването на българската държава през 681 г. покръстването и въвеждането на славянската писменост и просвета от кирилометодиевите ученици Климент и Наум. Двата просветни центъра Преслав и Охрид се превръщат в първостепенни фактори за развитието на бълггрската култура. Славянският език се налага в цялата страна. Съборът в Преслав (893 г.) решава славянският език да бъде превърнат в държавен език, а гръцкия — да бъде изоставен.

Краят на IX — началото на X в.
Окончателно е формирана българската народност. Името българи се утвърждава като общо название на всички, който принадлежат към българската народност.

893—927 г.
Управление на цар Симеон (864—927 г.) — български княз (893 г.) и цар (след 917—927 г.), син на княз Борис I, опитен политик и голям пълководец. Завършва Магнаурската школа в Цариград. Заради високата си култура и научните си занимания е наречен от съвременннците си „Нов Птолемей“. Продължава политиката на баща си за издигане и разширяване на българската държава. Разбива византийските войски при Одрин (894 г.), разгромява маджарите между Днепър и устието на Дунав (896 г.), нанася тежко поражение на византийците при Булгарофигон; осуетява замислената от Византия коалиция на печенеги, сърби и маджари и през 917 г. в Ахелойската битка разбива византийската войска. Два пъти стига до Цариград (913 и 923 г.) и превзема Одрин (914 и 923 г.); завладява Сърбия (924 г.). След победата при Ахелой си присвоява титлата „цар на българите и ромеите“, а българският архиепископ провъзгласява за патриарх. Българската държава е превърната в царство, а българската църква — в патриаршия. През управлението на Симеон Първата българска държава достига най-голяма мощ и териториално разширение. Водените от него войни съдействуват за политическото обединение на славяните. По негово време е прочутият „Златен век на българската култура“ (подем на литературата, изкуството, архитектурата). Преместена е столицата на България от Плиска в Преслав, където работят книжовниците Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. Сам Симеон се занимава с книжовна дейност. При подготовка за превземане на Цариград цар Симеон внезапно умира.

927—970 г.
Управление на цар Петър I, син на цар Симеон. През управлението на Петър I настъпва упадък на държавата, изостря се класовата борба, появява се богомилството (социално-религиозно учение и движение, което възниква в резултат на недоволството на селското население от феодалния гнет. То прониква и във Византия, Русия, Сърбия, Босна, Румъния, Сицилия, Северна Италия и Франция. Голямо е въздействието му върху италианските катари и френските албигойци). По времето на Петър I отпадат отвъд дунавските територии на България, влошават се отношенията с Византия и Киевската Рус.

927 г.
Сключен е 30-годишен мирен договор между България и Византия.

967 г.
Византийският император Никифор Фока организира неуспешен поход в Тракия. Той търси подкрепата от киевския княз Светослав, който срещу големи обещания скланя да нападне България.

968 г.
Първи поход на княз Светослав в българските земи. С 60-хилядна войска той се спуска с лодки по Днепър, навлиза в Черно море и дунавските устия. Българската войска е разбита; превзети са около 80 български крепости. Русите се настаняват в североизточните български земи.

969 г.
Втори поход на Светослав срещу България. Войските на киевския княз отново се появяват в Добруджа. След кръвопролитна битка руските войски превземат отново крепостта Преславен (в Румъния) и редица крепости в Добруджа. Пада и силно укрепения град на Дунав Дръстър.
За да спаси България, цар Борис II (968—971 г.) сключва съюз с княз Светослав. Борис II е признат за законен владетел на България, запазва царската си власт и остава да царува във Велики Преслав, а установилият се в Дръстър Светослав се обявява за върховен заповедник на военните сили в българската държава. По същество българо-руският съюз има антивизантийска насоченост.

971 г.
Византия започва усилени военни приготовления срещу създадения българо-руски военен съюз и за покоряване на България. През април с. г. българската столица Велики Преслав е опожарена от византийските войски, ръководени от императора Йоан Цимиский. Решителната битка между русите и византийците се води пред стените на Дръстър. След упорита съпротива Светослав предлага мир на византийския император. Между двете страни е сключен договор (VII). След оттеглянето на руските войски византийците окупират останалите крайдунавски крепости. Източните български земи попадат под византийска власт. Земите между Балкана, Черно море и Дунав са присъединени към византийската тема Тракия. Незасегнати и запазили своята политическа независимост остават западните български земи. Тук се премества и патриархът на българската църква Дамян. Върховната църковна власт за кратко време представлява и царската. Управлението на западните български области се намира в ръцете на синовете на Комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

976 г.
Самуил освобождава от византийска власт Североизточна България. Възстановено е единството на българската държава.

986 г.
В прохода Траянови врата (в Ихтиманска Средна гора) Самуил нанася тежко поражение на византийските войски, начело с императора Василий II.

997 г.
Самуил е провъзгласен за цар на България.

997—1014 г.
Управление на българския цар Самуил. България постига значителни териториални успехи. Самуил води упорита борба с Василий II за запазване на държавната независимост. Поход на цар Самуил срещу Одрин (1003 г.). През 1014 г. при Беласица той претърпява поражение. В плен на византийците падат 15 000 български войници, които Василий II заповядва да ослепят. Като вижда ослепените войници цар Самуил умира от сърдечен удар.

1006—1013 г.
Непрекъснати военни действия между България и Византия.

1014—1015 г.
Възцаряване на сина на Самуил Гаврил-Радомир на българския престол.

1015—1018 г.
Управление на Иван Владислав, син на Самуиловия брат Арон. Убива Гаврил-Радомир и завзема властта.

1018 г.
България окончателно пада под византийска власт.

1018—1186 г.
Византийско господство. Оказвайки героична съпротива, българският народ загубва свободата си. През 1018 г. император Василий II влиза в Охрид. Патриарх Давид символично му предава ключовете на българската държава. Българският държавен апарат е разрушен. В българските земи са установени византийски феодални отношения. Увеличени са данъците и повинностите. Българската православна църква, макар и да е призната формално за автокефална, фактически деградира от патриаршия в архиепископия. Византийското господство поражда героична съпротива на българския народ. Активизират своята дейност богомилските проповедници, които провеждат антивизантийска пропаганда. Непрекъснато избухват въстания: през 1040—1041 г. на Петър Делян; през 1066 г. — на Николица Делфина; 1072 г — на Георги Войтех; 1074 г. — на Нестор; 1078 г. — на Добромир и Лека; 1084— 1086 г. — на Травъл. Въпреки неуспеха на въстанията, те изиграват важна роля в историческото развитие и подготвят условията за победоносното въстание на търновските боляри братята Петър и Асен.

СЪРБИЯ И ХЪРВАТИЯ (VI-XII в.)
VI-VII в.
На територията на Хърватин се заселват славянските племена хървати и сърби.

VII в.
В борба с аварите възникват независими племенни съюзи на хърватите — с центрове в Далмация и Отвъдсавска Панония (Словения).

Краят на VII! в.
Хърватин влиза в състава на Франкската държава.

Първата половина на IX в.
Формиране на раннофеодална сръбска държава с център в Рашка (поречието на Ибар). При управлението на първия известен от историческите извори княз Властимир (ок. 835—850 г.) освен Рашка тя включва и голяма част от Босна.

Ок. 874 г.
Сърбия признава подчинеността си към Византия, приема християнството, което утвърждава влиянието на византийската култура.

Средата ма IX в.
В Хърватия възниква неазависима държава начело с княз, след като се разпада монрхията на каролингите, която в началото на IX в. налага на хърватите християнството и политическото си надмощие. Най-известният княз е Тръпимир (845—864 г.), основател на династията, управляваща до 1097 г., който само формално признава подчинеността си на крал Лотар.

Ок. 910—928 г.
Управление на княз Томисдав, по времето на който е образувано Хърватското кралство (925 г.). На Томислав принадлежат освен земите на Хърватия, цяла Далмация, включително и частта, която е била на Византия (през втората половина на IX в. крайморските далматински градове са заграбени от Венеция).

928—950 г.
Управление на Часлав Клономирович Сръбски, един от потомците на княз Властимир. Той се възползва от отслабването на България по времето на цар Петър, за да разшири владенията си на запад и север (чак до Дунав).

ХI в.
В Сърбия установява хегемония Зета (дн. Черна гора), където католическата църква има голямо влияние.

1050—1101 г.
Управление на сръбските крале Михал и Константин Бодин, които за кратко време правят Сърбия независим! от Византия.

1091 г.
Отмира династията на Тръпимировци.

1102 г.
Хърватин е в уния е Унгария. Управление на унгарския крал Коломан (1095— 1114 г.), коронясан за крал на Хърватия и Далмация.

Източник: nauka.bg

Историята на християнската религия е дълга и пълна с превратности. Самото християнство възниква около І век. Това съвпада с икономическия, политически и духовен упадък на Римската империя. На територията на страната навлизат множество чужди религиозни култове и вярвания, които запълват възникналите духовни потребности на многонационалното население на Рим. В основата на новата религиозна система залягат по-стари източни вярвания за загробния живот. Но още в самото си начало ранното християнство се числи към групата на монотеичните учения. Последователите на тази нова вяра вярвали в един бог и това е Исус Христос. В началото християнството като религия е било слабопознато за древните римляни. Поради това те изпитвали недоверие и презрение спрямо техните вярвания. Религиозния им мироглед изключвал наличието на единен бог. Самите римляни вярвали в множество божества . Така че монотеизма като религиозна философия е непонятна и чужда за тях. Но стечение на времето християнската религия започнала да печели все повече превърженици не само сред обикновенните римляни, но и сред знатна римска аристокрация. Това довело до първите репресии срещу ранните последователи на Христос. Още със зараждането на Римската империя (Imperia Romanа) се къздава култ към божествената същност на императорите. Те биват възприемани като богове. Именно в това незачитането на тяхната божествена личност от страна на християните – владетелите на най-голямата империя в древния свят виждали опасност за тяхната власт. Това кара римските власти да започнат масови гонения и репресии срещу последователите на Христос. Първите гонения започват още при наследника на император Клавдий – император Нерон ( 37-68г. ). Към края на неговото управление през 64г. от н.е. в Рим избухва пожар, в който загиват много жители на града. Повечето от тях са християни. Предполага се, че инициатора на този пожар е именно август Нерон Клавдий Цезар Друз Германик – останал известен като Нерон. След неговата смърт гоненията и издевателствата намалели за се засилят при император Деоклитиан ( Деоклициан ). Управлението на Диоклециан (284-305г.) е белязано с още по-големи жестокости. Много от светците на източната и западна църкви са намерили смъртта си именно по неговото властване. Християнството до такава степен се било разпространило в Древен Рим, че много хора от близкото обкръжение също изповядвали тайно тази религия. Това обстоятелство още повече ожесточило императора. Обрат в държавната политика спрямо християнските гонения настъпил едва при наследника на Диоклециан – Констанций Хлор (баща на император Константин І Велики). Това не е случайно, тъй като християнство прониква и в императорския дворец. Много висши държавни сановици изповядват тайно новата религия. Тя не остава чужда и на императорското семейство. Констанций и неговия наследник на престола Константин І се отличавали с държавническа прозорливост. Те виждали в християнството начин за обединението на многонационалното население на Римската държава. Чрез християнизирането на империята ще бъдат премахнати религиозните различия. Както останалите членове на своето семейство и императрица Елена споделяла новата религиозна политика на своя съпруг. Тя живо се интресувала не само от християнството, но и от юдеизма. За последното свидетелства папа Силвестър. Въпреки нейната религиозна ориентация – августа Елена в началото на ІІІ век посещава Палестина. Там тя открила кръста на който е разпнат Исус и наредила на лобното му място да бъде съградена църква. Според легендата тя принесла кръста в императорската столица Константинопол, където нейна заповед се построява храм.

Празника на Св. Св. Константин и Елена навлиза дълбоко и в българския традиционен календар. Но най-голяма популярност той има сред населението на Югоизточна България. В района на Странджа планина до средата на 20 век се запазва един уникален обичай, който е разпространен единствено тук. В миналото той е бил разпространен в почти всички села около гр. Малко Търново, но днес този обичай е запазен в селата Българи и Сливарово. Поради това той се числи към групата на регионалните празници. Става въпрос за нестинарството – танца върху жарава. Този ритуален танц се изпълнява предимно от жени, които народа нарича нестинарки. Много рядко се срещат мъже нестинари. Обикновено тайните на ходенето по жарава се предава от майка на дъщеря или от свекърва на снаха. Подготовката на нестинарките за този ден започва месец преди празника на светите равноапостоли Константин и Елена. Като приключат постите нестинарките се събират в дома на водачката – главната нестинарка. Оттам те отиват до аязмото, където запалват празничен огън . След като изгори дървесната маса се оформя ритуалната жарава. Около готовата жарава те започват ритуалните песни и танци. По време на тези танци главната нестинарка носи иконата на Св. Св. Константин и Елена, които са патрони на този празник. Самите нестинарки танцуват боси върху огъня. Често пъти жената, която извършва най-важните ритуални действия на този празник изпада в транс. Тогава тя започва да гадай какво ще е плодородието и бъдещето на отделните хора насабрали се около огъня. Нестинарските игри са с много древен произход. Един от най-големите българскифолклористи акад. Михаил Арнаудов изказва мнението, че ходенето по огън е свързано с култа на древно иранското божество Митра. Не на това мнение са обаче професорите Ал. Фол и Иваничка Георгиева. Те смятат, че нестинарските игри са част тракийската религиозна система. В древността нестинарството е било свойствено на жреческото съсловие. Така религиозния нестинарски танц се е изпълнявал от жреца на племето. По време на ритуала те изпадали в транс. Тогава те започвали да гадаят. Обикновено техните пророчества са свързани с плодородието през годината и близкото бъдещете на хората. Но понякога те предричали събития засягащи цялата нация. Така през 1185г. братята Асен и Петър и техните най-близки сподвижници са се събрали край езическото светилище намиращо се в околностите на днешното търновско село Балван. Тагава към българските шамани са се присъйденили и нестинарите от Влахово в Странджа.№ Според народните вярвания Св. Елена е носи в ръкава си градушка, затова хората от странджанския край я причисляват към светците градушкари. За разлика от Югоизточна България в района на Средна Стара планина светицата се възприема като сестра на двамата братя близнаци Петър и Павел. Но пак според народните поверия Света Елена е сестра и на един друг светец градушкар, а именно на на Свети Илия. Празника на светите равноапостоли Константин и Елена е един от последните пролетни празници. Старите хора са вярвали, че след него започва лятото. И действително следващите празници и обичаи са свързани с лятната стопанска дейност на хората. 1. Калоянов, Анчо „Българското шаманство”, С., 1993 г.

Източник: nauka.bg

1185—1187 г.
Освободително антивнзантийско въстание с център Търново, организирано от двамата братя боляри Асен и Петър. В него вземат участие селяните и болярите, недоволни от византийското господство. Въстанието започва при голям ентусиазъм, бързо се разширява извън първоначалния си център, като обхваща и югозападните български земи. Опрени на широката подкрепа на народа Асеновци успяват да организират значителни военни сили срещу византийската власт и да действат едновременно на два фронта. Опитни във военното дело те проявяват стратегическа и тактическа зрелост в борбата срещу противника и съумяват да използват слабостите на намиращата се по това време в криза Византийска империя. Въстанието завършва с пълен успех и с възстановяването на българската държава.

1187 г.
Византийският император Исак II Ангел разбира, че по-нататъшната борба срещу въстаналите българи изисква много големи жертви и е принуден да започне преговори за мир. Враждебните действия са прекратени и между двете страни е сключен мирен договор. След продължителна и упорита борба отново е възстановена българската държава. Сега неин център става Търново. В пределите на новоосвободената държава влиза цяла Северна България от Западна Стара планина до Черно море заедно с Добруджа и областта Загора В Североизточна Тракия. За църковен ръководител на новоосвободената страна е избран търновският митрополит Василий, който получава архиепископскн сан. Наскоро след това събитие той коронясва тържествено Асен за цар на българите.

1188—1196 г.
Управление на Асен I. Той присъединява към България Белградската и Браничевската област. Освобождава Средец (София). Провежда твърда политика против сепаратизма на болярите. Убит с резултат на заговор, на провизантийски настроени боляри. Престолът се заема от Петър, който също е убит от заговор.

1197—1207 г.
Начело на българската държава застава третият от братята Асеновци – Калоян. Той обуздава непокорните болярн и укрепва централната власт. Продължава освободителното дело на братята си. Освобождава от византийците гр. Варна. Сключва уния с папа Инокенгий III. Без да поеме каквито и да било задължения към папския престол, получава редица придобивки, които укрепват международното положение на България. Папата признава кралска титла на българския владетел. Архиепископ Василий е провъзгласен за „примас“ (пръв). През 1205 г. Калоят нанася голямо поражение на рицарите от Латинската империя, образувана в резултат на IV кръстоносен поход със столица Цариград. Латинският император Балдуин е пленен и отведен в Търново

1201 — 1202 г.
Сключен е мирен договор между Калоян и Алексей III.

1204 г. — 8. XI
Подписана е уния между Калоян и папа Инокентий III. Българският владетел е коронясай от папското пратеничество.

1218—1241 г.
Управление на Иван Асен II, един от най-бележитите български владетели. Провежда миролюбива външна политика. Границите на България достигат бреговете на Черно, Бяло и Адриатическо море. Нараства международното значение на българската държава. Вътрешната политика на Иван Асен II се характеризира с ограничаване на сепаратистичните тенденции на едрите феодали и с подчертана толерантност спрямо богомилите. Възстановено е патриаршеското достойнство на българската църква (1235 г.). Подем на градостроителството и икономиката. Започва сеченето на първите български монети.

1230 г. — 9. III
Северозападно от Хасково, при Клокотница, в решителна битка Иван Асен II нанася тежко поражение на епирския император Теодор Комнин. Войските на Комнин са разбити; самият той попада в плен и е отведен в Търново. Победата на Иван Асен II е преломен момент в политическите отношения на Балканския югоизток. Епирската държава е почти унищожена, а като първостепенна сила на полуострова се издига България.

ХIII-ХIVв.
През този период материалната и духовната култура на българския народ бележи забележително развитие. Във възход са архитектурата и изобразителното изкуство. Издигат се значителни градове като Търново, Видин, Никопол, Ловеч, София, Мелник, Несебър, Варна, Калиакра, Червен и др. Възниква Търновската живописна школа. Иконописта предлага блестящи постижения в стенописите на Боянската. църква, в манастирите в Земен, в Иваново, в Несебър и София. Художествените занаяти — резбарството, керамиката, кованото желязо и др. — са в разцвет. Представителите на Търновската книжовна школа — Патриарх Евтимий, Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. развиват българската просвета, която намира прием и в другите славянски страни: в Русия, Сърбия, а така също и във Влашко. Един от бележитите писатели на Европейския Югоизток, патриарх Евтимий написва редица произведения, които се ценят високо в православния свят. Той провежда реформа на книжовния език. Наред е официалната литература, свързана с православната църква, е създадена богата апокрифна книжнина, която отразява мислите и настроението на недоволните селски и градски маси.

Втората половина на XIII в.
При наследниците на Иван Асен II България започва видимо да отслабва. Феодалните отношения са силно развити, нарастват сепаратистичните тенденции, България губи значителни територии на северозапад, в Тракия и Македония. Водят се междуособни борби за престола, в резултат на които държавата се разпада на отделни владения, управлявани от местни болярско-княжески династии. Нараства феодалната експлоатация над селяните.

1277—1280 г.
Селско въстание начело с Ивайло, предизвикано от тежкото положение на селяните (резултат от силно раззитите феодални отношения и отслабването на централната власт) и татарските нашествия. Избухва в Североизточна България. В хода на въстанието Ивайло е провъзгласен за цар (1278 г.). Убит е от татарите.

XIV в.
Продължава развитието си антифеодалната и антицърковна мисъл на българския народ, обусловена от нарастващото недоволство на градската беднота и зависимото селячество. В Търново се разпространява богомилството от Кирил Босота и поп Стефан. Същевременно то оказва още през предишните столетия силно влияние върху дуалистичните еретически движения на катарите и албигойците в Италия и Франция. С прогресивните за времето си идеи, богомилството изиграва важна роля в развитието на идеологическата мисъл в Европейския средновековен свят. Наред с богомилството започва да се разпространява адамитството, а също така и ереста на „юдействуващите“. В България прониква и учението на Варлаам и Акиндин, противници на исихазма. В подем е самият исихазъма, който се разпространява главно сред монашеството. Опряна на светската власт, православната църква подлага на ожесточено преследване еретиците. През 1211 г. в Търново, столицата на България е свикан противобогомилски събор, а през 1360 г. има събори срещу богомилите, адамитите и варлаамите.

1331 — 1371 г.
Управление на цар Иван-Александър, от династията на Шишмановци. Чрез сполучлива война с Византия (битка при Росокастро 1332 г.) той възвръща към българската държава земите между р. Тунджа и Черно море. С умели дипломатически действия получава няколко се верородопски крепости и гр. Пловдив. През управлението му се засилват сепаратистичните стремежи — обособява се Добруджанското княжество. Сам Иван Александър допринася за политическото раздробяване на държавата, като я разделя между синовете си Иван Шишман (Търновското царство) и Иван-Срацимир (Видинското царство). Насърчава външната търговия (търговски договор с Венецианската република, 1352 г.).

1352 г.
Начало на османското проникване на Балканския полуостров.

1355 г.
Сключен е българо-византийскм съюз, скрепен е брак между синът на Поан V Палеолог — малолетният Андроник и дъщерята на Иван Александър — Кераца. Главна цел на този съюз е борба срещу османското настъпление.

1364 г.
Българо-византийска война, предизвикана от териториален спор за черноморските градове. Нарушавайки договора от 1332 г. Йоан V Палеолог завзема Анхиало и обсажда Месемврия. Войната завършва с преговори, в резултат на които Иван Александър се съгласява да изплати разходите по войната, а Йоан Палеолог вдига обсадата и се връща в Цариград. Анхиало и Месемврия остават в пределите на България.

1371 г.
Самостоятелните владетели на Средна н Южна Македония — Вълкашин и Углеша организират поход срещу турците. В решителна битка при крепостта Черпомен (близо до Одрин) те претърпяват пълно поражение и заедно с голяма част от войниците си загиват в боя.

1371 — 1393 г.
Управление на Иван Шишман, владетел на Търновското царство. За да спре нашествието на османските турци, той става васал на султан Мурад I и дава сестра си Мара (Кера Тамара) за негова жена. През юли 1393 г. османски войски завладяват Търново. Иван Шишман е пленен в Никопол н убит по нареждане на султана.

1396 г.
Отслабена вътрешно, въпреки героичната съпротива на българския народ, България е завладяна от османските турци. Унищожена е независимостта на българската църква. Българският народ е подложен на тежък гнет и религиозна дискриминация.

XV в.
Период на османско владичество. Завоюването на страната от османските турци довежда до унищожаване на държавната и църковната организация, на стопанството, на културните достижения. В завзетите земи османците налагат нова система на обществено-икономически отношения, далеч по-примитивна в равнището си — османския феодализъм с подчертано военен облик. С установяването на чуждата власт българският народ е откъснат от общото развитие на Европа. Това допринася за изоставането на българите, поставя пред тях вековна преграда за проникване на напредъка и културата.

Източник: nauka.bg