Автор: Радослав Станчев, IAU – A79
raddo@mail.bg
Спекулациите подобни на хипотезата за Гея, ни подтикват да не разглеждаха не традиционното разграничение между биологичното и физичното като нещо неразрушимо, особено на планетарно ниво. Ако физичните процеси, довели до възникването на Слънчевата система, съдържаха в себе си възможността да пораждат живот, както това е реализирано на Земята, то уместно е в изследването на физичната среда да се включи и изучаването на извънземните форми на живот. Знаем, че за да съществуват химични форми на живот, температурата не трябва да е много ниска, за да не замръзнат важните съединения, каквито са въглеродният диоксид и амонякът. Тя обаче не трябва да е и прекалено висока, за да не се разлагат прекалено бързо молекулите.
При много широко тълкуване на понятието за благоприятни условия този температурен интервал се простира между 200 К и 6000 К. Един по – реалистичен интервал би се оказал значително по – тесен, да речем от 250 К до 750 К. И в двата случая подходящите топлинни условия за живот в Слънчевата система съществуват само на малките вътрешни планети.
Ако една планета се държи като абсолютно черно тяло, тоест поглъща всичката падаща върху нея слънчева енергия и излъчва обратно в пространството топлината си под формата на инфрачервено лъчение, и ако разчита само на слънчевата радиация, тя може да достигне максималната стабилна температура. Ако разглеждаме тази планета като идеална проводяща сфера, която поглъща част от слънчевата енергия, а излъчва като абсолютно черно тяло, можем да изчислим нейната температура. За целта се използват данните за светимоста на Слънцето, обратнопропорционлната зависимост от квадрата на разстоянието и законът на Стефан. За планетите който имат атмосфера, температурата следва да се увеличи с множителя 2ј. Въз основа на такива изчисления се вижда, че само Меркурий, Венера, Земя и Марс предоставят условия за развитието на химчни форми на живот. От тези планети Меркурий изглежда напълно мъртъв, за този момент и Марс не изглежда по различно. Венера си остава загадъчна и негостоприемна и твърде възможно е живот да се е развил само на Земята. За момент ще оставим на страна хипотезите за юпитеровата луна Европа.
За да бъде наблюдаем животът в другите части на Галактиката, той би трябвало да е развил общество, чиято материална основа са науката и техниката. В противен случай как бихме могли да го забележим или да встъпим в контакт с него. Ако ние не считаме, че физичният произход на Слънчевата система е резултат от твърде редки и във висша степен неправдоподобни стечения на обстоятелства или пък, че произхода на живот на Земята е също така невероятен, то би трябвало да приемем, че Галактиката гъмжи от живот. Въпросът е до колко?
Разбира се, на този въпрос изобщо не може да се даде едностранен отговор. Неясните моменти са твърде многобройни. Най-многото което можем да направим, е да отделим факторите, които имат отношение по въпроса, биологичните и социологичните процеси, които са в основата на разбирането на проблема, и да преценяваме съдържателните догадки за горните и долните граници на техническите цивилизации. За момента има поне една такава цивилизация – нашата собствена цивилизация. Ако всяка звезда дава живот на една техническа цивилизация, то в Галактиката би трябвало да има 10ºº такива цивилизации. По такъв начин ние веднага можем да кажем, че броят на цивилизациите е между 1 и 10ºº. А може ли да се стесни този огромен интервал?
За образуването на една звезда са необходими десетки милиони години. Да предположим тогава, че при подходящи условия за около 1 000 000 000 се появява техническа цивилизация. Възрастта на Галактиката се изчислява на 1010 години тоест десет пъти повече от времето за създаването на една цивилизация. Ето защо честотата, с която се появяват техническите цивилизации трябва да е равна на честотата с която са се появили подходящи звезди преди около 1 000 000 000 години. Честотата на образуването на звездите, били те подходящи или не, е физична величина, която можем грубо да оценим по факта, че една звезда живее около 1010 и че в Галактиката има около 10ºº звезди.
Ако тази цифра характеризира едно равновесно състояние, при което умират толкова звезди колкото и се раждат, то среден живот от 1010 години на звезда означава, че годишно се раждат между една и десет звезди. Ако всяка звезда ражда техническа цивилизация, то горната величина би отразявала и честотата, с която възникват и техническите цивилизации. Съвършено ясно е, че е невероятно да се реализира тази ситуация в действителност. Не всички звезди формират планетни системи, а по-масивните пък могат да еволюират прекалено бързо, за да може животът да се развие в достатъчна степен. Дори и когато съществуват планети, по един или друг начин животът може да не достигне интелектуалното ниво, което е необходимо за наука. Разбира се, подобни фактори трябва да намалят честотата на възникване на технически цивилизации поне десет пъти. По такъв начин годишно могат да се появяват не повече от една напреднала цивилизация. Това е максималната честота. Оценките за тази величина, правени от астрофизиците (в това число Сейгън, Школовски) варира между 1 и 10ˉІ годишно. Истината е, че никой няма каквато и да е ясна представа за всичко това.
Какво може да се каже за средната продължителност на живот на една техническа цивилизация? От кога датира галактичната същност на нашето собствено общектво? От откриването на радиото? Във всеки случай става въпрос за възраст по скоро десетки от колкото стотици и хиляди години. Но това време е достатъчно, за да излязат на яве множество опасности, на които е изложено едно технологично общество – ядрена и биологична война, замърсяване, пренаселване, които могат да изтощят, и макар и не винаги, да унищожат човечеството. Продължителноста на живота на напредналите общества може би не надвишава няколко стотици години. Техни паметници може би са безплодните прашни планети. А може би пък животът на една такава цивилизация продължава докато еволюцията на нейното слънце и позволява, това е време от порядъка на 1010 години. За сега тук се крие най – голямата неопределеност. Каква е средната продължителност на живота на високо развитите технологични общества? Да се задава този въпрос на съвременната социология е все едно да се задава на Талес Милетски вапросът, какъв е периода на полуразпад на уран 238. Оценките за средна продължителност на цивилизованите общества проявяват склонност да варират в интервала между 10 000 и 10 000 000 години, а това грубо казано е и еволюционната времеконстанта. След 10 000 000 години обществото вероятно еволюира далеч от научнотехнологичната си фаза към нещо съществено различно. Вероятно е и подобно на динозаврите то да загине. Търсейки истината пипнешком, в своето невежество ние може би бихме могли да оценим и по – зле правдоподобната горна граница на продължителността на една цивилизация от тези 10 000 000 години, които възприемаме вместо първоначалните 1010 години. Ако сме крайни песимисти, ние можем да приемем, че долната граница е 10 000 години.
Като умножим честотата на възникване на технически цивилизации по средното време на техния живот, получаваме постоянния им брой в Галактиката. Максималния брой се получава при умножаване на максималната честота от една техническа цивилизация годишно по по максималната продължителност на живота им от 10 000 000 години. Това дава 10 000 000 цивилизации в Галактиката. Минималният брой се получава като вземем минималната честота от 10ˉІ цивилизации годишно и я умножим на минималното време на живот от 10 000 години. Това дава 100 цивилизации. Тогава след множество уговорки можем да твърдим, че по всяко време в Галактиката има между сто и десет милиона технически цивилизации.
Ние можем да използваме среднана плътност на звездите, за да оценим средното разстояние което разделя планетарните общества. Ако те са само сто в цялата Галактика, то всяка от тях е отдалечена от най-близкия си съсед на около 4000 светлинни години. Ако обаче те са 10 милиона, отдалечението е само 100 светлинни годин. Но дори и 100 светлинни години е значително разстояние. Ако електромагнитното лъчение е в действителност най – бързия способ за пренос на информация във физичният свят, то 200 годишната пропаст между въпрос и отговор не дава никаква възможност за остроумни диалози. В наши дни в отсъствието на измислените от фантастите хиперпространствени преходи и мигновени предавания на информация, дори и да съществува цивилизация, подобна на нашата, на разстояние стотици или хиляди светлинни години, ние не можем да я разглеждаме като нещо повече от обикновен интелектуален куриоз. Струва си обаче да се замислим за безкрайните възможности които процесът на еволюцията може да породи, тъй като тези възможности биха могли да се реализират някъде в нашата безкрайна галактика. Това възраждане на елементи на древногръцката философия и по специално на Платоновото твърдение, че всяка интелектуална форма на живот има свое материално въплащение, води до отрезвяващата мисъл, че може би дори ние все още сме на твърде примитивна фаза на развитие, за да можем да възприемаме природата и моща на високо развитите галактични култури. Ако всичко, което може да еволюира, в действителност еволюира някъде, то може да се окаже твърде различно от това, което ние си представяме или бихме могли да си представим. Така стигаме до още по – отрезвяващата мисъл, че то може да присъства някъде около нас и въпреки това ние бихме могли да не го разпознаем.
Източник: nauka.bg