Рентгеновите лъчи били открити по време на изследване, проведено в продължение на няколко минути на 8 ноември 1895 г. от проф. Вилхелм Рьонтген (1845 – 1923) във Вюрцбург, Германия. По време на експериментите в затъмнена лаборатория с катодна тръба Рьонтген забелязал зелена светлина, идваща от парче картон на някакво разстояние от тръбата. Макар че картонът бил покрит с луминесцентно вещество, нямало светлинен източник, който да предизвика светенето. Рьонтген поставил ръката си на пътя на тръбата и видял върху картона сянката на своите кости. Той нарекъл лъчите, проникващи през неговото тяло, „Х-лъчи“, защото не знаел името им. Не го знае и никой друг, но те много скоро намерили своето приложение. Преди края на годината били използвани за клинична фотография във Виена – първото диагностично приложение. Първият австралийски пациент, чието счупване е гледано на рентген, бил ученик от училището в Аделаида, Уилям Лорънс Браг (1890 – 1971).
Рентгенова кристалография
Този рентген бил взет от неговия баща Уилям Хенри Браг (1862 – 1942), учен, роден в Англия, който по онова време работел върху изследвания на рентгеновите лъчи. Няколко години по-късно, през 1908 г., бащата и синът отпътували за Англия. Там в началото на 1913 г. старият Браг успял да детектира отразените лъчи в йонизационна камера. Това му позволило да направи първия рентгенов спектрометър. Синът се включил в работата и двамата заедно използвали новата техника, за да изследват структури на кристали. Тяхната изтощителна работа през 1913 г. създала цяла нова наука – рентгеновата кристалография. През 1915 г., когато работата им била удостоена с наградата по физика, те станали първият колектив от баща и син, който разделя Нобелова награда.