Още с появата си световният кинематограф се заема с екранизацията на класическите произведения, а с напредването на техниката киното съвсем не загърбва литературата и продължава да черпи с пълни шепи идеи от познатите сюжети. Подбрах Ви четири книги, които получиха втори живот след появата на едноименните филми, и за които определено не мога да реша дали книгата или екранизацията ми е по-любима. Може би Вие ще успеете:
1. „Белият Бим, черно ухо” на Гавриил Троеполски
На булевард „Революция” в руския град Воронеж стои паметник на едно куче, чакащо стопанина си. Така градът благодари на Гавраил Троеполски за неповторимата му повест „Белият Бим, черното ухо”, която авторът създава през 1971 година. Книгата, преведена на повече от 15 езика и донесла на автора премията на СССР, е една от много искрени и красиви истории за приятелството между човека и животното, които светът познава. Нестандартният шотландски сетер Бим живее с Иван Иванич – пенсионирания по болест участник във Втората световна война, с когото заедно ходят на лов и водят затворен, но щастлив живот. Никога не чакаме болестите и един ден Иван Иванич се озовава в болница и заминава за Москва, а Бим остава сам. Така ще започне неговото необичайно пътешествие, в което вярното куче ще стигне почти до столицата в търсене на своя приятел. По пътя на Бим авторът ще ни срещне много хора, за които ще научим през отношението им към едно бедно и самотно животно, а Гавраил Троеполски нежно и тихо ще ни припомни истински важните и трогателни неща в този живот. През 1977 г. Станислав Ростоцки заснема едноименния филм в две серии, който получава номинация за Оскар в „Най-добър чуждестранен филм”. През паметната 1978 г. Оскарът заминава за Франция, а Русия остава с шедьовъра „Белият Бим” на хартия и на лента, които въпреки своята възраст изобщо нямат намерения да остареят. Защото истинската любов, вярност и приятелство нямат срок на годност.
2. „Все още Алис” на Лиса Дженоува
Обожавам, когато екранизацията води зрителите в книжарница след прожекцията и ги тласка да потърсят първоизточника на историята. Сигурна съм, че точно това се случи с иначе не толкова забележим роман на Лиса Дженоува, който излезе у нас в края на 2014 година. На 87-седмата церемония по връчването на наградите на американската филмова академия Оскарът за главна женска роля отива право в ръцете на Джулиан Мур, изиграла вълшебно ролята на Алис във филма на режисьора Ричард Глацър. 17 дни след церемонията Ричард умира от амиотрофична латерална склероза, с което потвърждава, че книги и филмите не са много далеч от реалността, в която живеем и за която имаме нужда от психологическа подготовка. „Все още Алис” разказва за борбата на 50-годишния професор по когнитивна психология в Харвард, чийто живот започва да рухва в мига, в който научава за ранната форма на Алцхаймер, от която се разболява. Борбата на Алис и нейното семейство, страх, вцепенение и пътища към смиреното съществуване, всичко това побира Лиса на страници на своя безспорен бестселър, преведен на десетки езици в целия свят, а Джулиан Мур успява да разкрие всички емоции на екран и заслужено си прибира статуетката.
3. „Мостовете на Медисън” на Робърт Джеймс Уолър
Прекрачете злободневното ежедневие, което винаги бърза и никога не е доволно. Забравете за копчето, което трябва да бъде зашито и прането, която плаче да се простре. Налейте си кафе или чай и си подарете една шепа сълзи. Историята на Франческа и Робърт е прекрасен повод да се отпуснете и да си припомните, че любовта съществува, макар че за нея никога няма точен момент, място или нагласа. Вярвам, че сте гледали филма с Мерил Стрийп и Клинт Истууд, покоряващ зрителите от 1995 година насам. Вярвам, че ако сте пропуснали да го сторите ще поправите тази грешка възможно най-скоро. Но ви моля, посветете няколко часа и на книгата, станала абсолютен хит именно след появата на едноименния филм, с който Мерил Стрийп получава номинацията за награда „Оскар”, но не и статуетката в категорията „Най-добра женска роля”. Двойката Мерил и Клинт печелят любов и признание на зрителите, а фотографът и музикант Робърт Джеймс Уолър дописва историята по молба на читателите си в романа „Танго”. Но продълженията на истинската любов се оказват ненужни, а „Мостовете на Медисън” печели сърцето веднъж и завинаги. Проверено е!
4. „Споделен живот” на Джоди Пико
Американската авторка Джоди Пико е просто изключителна. Казвам го смело и категорично, защото не всеки писател умее да се вживее в няколко роли едновременно и да защитава правото на всеки герой да бъде прав за себе си. В романа „Споделен живот”, както и в голяма част от останалите си 23 романа, Джоди Пико не ни разказва историята сама. Вместо това тя дава думата на всеки един от участниците в случващото се действие, който редувайки се поемат ролята на разказвач във всяка следваща глава. Така неусетно в „Споделен живот” научаваме за 13-годишната Ана, която иска да съди родителите си за медицинска еманципация над тялото си. Причината – почти насила я карат да дари бъбрек на нейната сестра Кейт, която умира. Но преди тази трансплантация далеч не е първата, буквално от първия си ден на този свят, Ана не е спряла да дарява кръв и стволови клетки, защото тя не се появява случайно на този свят, създадена е за да подпомага живота на сестра си.
През 2009 година режисьорът Ник Касавети представя на зрителите филм по романа с участието на Камерън Диас и Алек Болдуин. Финалът на историята е променен в стил хепи енд и това е почти оправдано – може би не сме готови да видим „книжната” развръзка на големия екран.
Текстът е публикувано първоначално в сайта http://vijburgas.com/
