Взима ли сте някога съзнателното решение да умрете? Ако отговорът е „не”, този филм, книга и текст не е за вас. Не защото искам да ви спра в себепознанието си, а защото вярвам, че няма да усетите посланието и да разберете гигантската мъка и огромното щастие, скрито в час и 42 минути посветени на една от най-известните книги на Паулу Коелю – „Вероника решава да умре”.
Но да се върнем на решението – то не се взима лесно. Трябва да си достигнал определена точка в личностната си кариера, след която виждаш само тишина. Един ръб във Вселената, след който няма земя и няма небе, а само дълбока мъка и ужас, че нямаш сили да понасяш повече себе си и целия фалшив свят. 24-годишната Вероника достига този ръб и иска да си тръгне. Не може повече и не вижда нуждата да влиза в коловоза на „нормалността”, където всеки страда по един или друг начин, но не смее да си го признае, камо ли да го промени. Вероника не иска да живее в това лицемерие и подрежда хапчетата на масата. Чудото на фармацевтиката върши своята работа, но и лекарите не спят. Вероника е спасена и озлобена от този факт. Животът пак е тук, само че освен ежедневните болки и разочарования, сега тя ще трябва да живее с идеята, че се е провалила дори в опита да приключи всичко това.
Голям процент от самоубийците, не се отказват след първия си неуспешен опит. Нахъсани и още по-ядосани, те опитват отново и отново, докато не постигнат целта си. Хазартът, в който вярваш, че ти си този, който решава дали и колко ще живееш, носи достатъчно адреналин, за да продължаваш с опитите да умреш, но се оказва недостатъчен, за да заобичаш живота отново. За да избегне този затворен кръг, д-р Блейк ще излъже и ще даде на Вероника 5 дни, в които според него й остават да живее. С изгрева на слънцето на шестия ден, сърцето й, увредено от погълнатите медикаменти ще спре. Тази диагноза чува младото момиче и започва да живее последните си 5 дни…
Не знаех, че този роман има екранизация и в ролята на Вероника е безсмъртната убийца на вампири, както съм запомнила русата Сара Мишел Гелар, но да, определено ръкопляскам на режисьора Емили Янг, която се спира върху нея. Сара е перфектната Вероника, тя просто винаги е изглеждала в ума ми точно по този начин. Със своите фини черти, топли очи и крехка и чуплива усмивка, тя е прекрасна в тази роля, където разкрива много повече от себе си като актриса, отколкото в сериалите, с които е пълна кариерата й. Нейният нов приятел Едуард, в чиито черти разпознах самия Паулу Коелю, прекарал три години в психиатрична клиника (изпратен там от собствените си родители за „наказание” срещу нежеланието да стане юрист), та, в ролята на Едуард всъщност е усмихнатият Джонатан Тъкър, познат повече на феновете на сериалите, а не толкова на любителите на „дългото кино”. Играта му е тиха, истинска и затрогваща. Към тази челна двойка искам да прибавя и образа на самия лукав и мъдър доктор Блейк, изигран блестящо и любителите на професор Лупин от „Хари Потър” и носител на множество други имена, разкошни роли и награди – Дейвид Тюлис.
С две думи – този филм говори със сърцето ви и докато тече този диалог, вие имате време да се порадвате на наистина добра актьорска игра и да размишлявате. Над това кога губиш мечтите си и ги заменяш със задачи, защо загърбиш талантите си и отделяш време на „доходните” неща и как душата ти се губи. Някъде там, между две срещи и няколко телефонни и нервни разговори, тя просто затваря вратата и изчезва. И понякога сме твърде заети да забележим този факт на време.
Може би не съм права, дори никога да не сте взимали съзнателното решение да умрете, този филм е за вас също. Защото не знаем какво ще донесе новия ден, а всички трябва да помним, че шансовете ни зависят до голяма степен от вътрешните ни решение. И дори те да клонят към залез, добре е да имате искрена книга и силен филм под ръка, за да върнете вярата ни. В доброто. И най-вече в себе си.
Прочети още:
„Яж. Моли се. Обичай” (2010)
„Серена“ (2014)