Двадесет годишният юбилей от възшествието на НЦВ Фердинанд Български

І. Политическото възраждане на България.

През 1908 г. системата на българските национални празници се обогатява с Денят на независимостта – празник, който бележи завършването на процеса на българското политическо възраждане, започнал с Освобождението на България, но приключил едва 30 години по-късно.
Най-ярката илюстрация за мястото и ролята на този нов празник – Денят на българската независимост в новата ни история предлага сравнението с първият национален празник отбелязан изобщо в страната. Той е организиран през 1880 г. по повод Освобождението. Казваме „по повод“, а не „в чест“ на българската свобода, защото това първо отпразнуване на Санстефанския мирен договор, ерго, на българското Освобождение официално ечествано всъщност като… «Ден възшедствия на престола на НИВ любимия наш Цар-Освободител»! И това не е случайно съвпадение! – самият ден – 19 февруари 1878 г. ст.стил (3 март н. стил) за подписването на договора е избран от руската дипломация именно в чест на Денят на възшествието на руския император на трона, с което и фактически и символично да ознаменува тържеството на руските интереси на Балканите. Денят 19 февруари, Денят „на Заключванието на Свети Стефанский договор“ започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство след смъртта на Царят-Освободител на 1 март 1881 г., която започва да се чества отделно. Включването му в празничния календар със Закона за празниците и неделната почивка става след възстановяването на отношенията с Русия от новия български Княз.
Актът на обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. фокусира по един уникален начин цялото следосвобожденско развитие на България през първите три десетилетия от възстановяването й на политическата карта на Европа, когато протича необратимо процесът по извоюване на независимостта на България като суверенна държава, воден от няколко български правителства и двама Князе на българския престол. Това е един дълъг процес пълен с драматични обрати, но изведен блестящо до онзи исторически момент в националната ни история, когато национален празник става Възшествието на престола на българския, а не на чужд държавен глава. След 1908 г. официалният празник на българския цар се чества като олицетворение на независимостта на България, а от 1918 г. при възшествието на Цар Борис ІІІ на трона те стават едно и също нещо. Започват да се празнуват заедно, в един ден, като символ на взаимовръзката между двете събития. За тази цел интронацията на Цар Борис ІІІ е извършена именно в деня на 10-годишнината от Обявяването на Независимостта.
100-годишнината на знаменателното историческо събитие от 22 септ. 1908 г., освен за широко честване и популяризиране на този нееднозначно оценяван акт през последните 50 от тях, стана повод и за нови, все по-обективни и задълбочени изследвания върху периода и свързания с него принос на цар Фердинанд.
Настоящето изследване цели да насочи вниманието към някои аспекти от дългия процес по подготовката на самото обявяване на Независимостта на 22 септември 1908 г., отразени в архивите, които го показват далеч не само като блестящо реализиран дипломатически акт в умело подбран исторически момент на стечение на всички възможни благоприятни обстоятелства във външно-политически аспект. Успехът на тържественият акт във Велико Търново е свързан не случайно с името на новият български Княз Фердинанд Саккобургоготски, заел българския престол на 2 август 1887 г. Архивните документи разкриват, че този успех може и трябва да се разглежда като плод на целенасочените 20-годишни усилия на Княз Фердинанд и неговите правителства да подготвят българската държава като единен организъм във вътрешно и външно-политически план за извоюването на независимост „отвътре“, преди да се опитват да потърсят признание отвън. „Благородната задача, на която се посветиха всичките усилия на Ваше Царско Височество, се изразява вече във всестранния напредък на българския народ и на българската държава“ пише в специално обръщение по случай 20-годишният юбилей на Княза на българския трон министерския съвет. Тази кратка формулировка дава най-точното определение за целта и постигнатите резултати на първото Княжеско двадесетилетие. И тази амбициозна цел, следвана неотклонно и реализирана от няколко поколения български държавници е обявена за постигната тъкмо в навечерието на 20-годишнината от възшествието на Княз Фердинанд на престола през 1907 г., поради което тя е окачествена като специална годишнина, „която задължава правителството да даде на народното нетърпение едно скорошно удовлетворение“, както се изтъква от нейните съвременници.
Това е темата на настоящето научно съобщение. За целта се използват данните в цитирания по-горе исторически в буквалния смисъл на думата, но малко използван документ – доклад на МС послучай 20-годишнината от Възшествието на Княза. Този доклад разкрива сериозната подготовка за реализиране намерението да бъде обявена независимостта именно в чест на юбилея на Княза още през 1907 г. като цялостен, зряло обмислен план, базиран върху неоспоримите данни и факти за постиженията в развитието на младото Княжество. На практика 20-годишният юбилей на Княза се превръща в генералната репетиция за обявяването на Независимостта.
В националната празнична система на Княжеството след Освобождението, Възшествието на престола на държавният глава заема централно място, като официален държавен празник, на който се чества една от основните институции – Княжеската. Встъпването на Княз Фердинанд на българския престол на 2 август 1887 г. в съответствие с Търновската конституция, но в разрез с условията на Берлинския договор се извършва в условия на остра външна и вътрешна опозиция, въпреки неодобрението на Великите сили. През 1907 г. за тържественото отбелязване на 20-годишният юбилей от възшествието му, в София е организиран тържествен национален празник, на който пристигат редица представители на същите тези европейски сили, които «започват да се надпреварват да отбелязват безспорния всестранен напредък на страната». Едва ли някоя от тези Велики сили е допускала, че ще присъства на неговият 20-годишен юбилей на трона, утвърден като безспорният държавен глава, създател на българската национална династия.
Между официалните поздравления и подаръци, поднесени на българският владетел по един толкова знаков повод, присъства и цитирания вече – на пръв поглед делничен, канцеларски документ, озаглавен просто „Доклад до Негово Царско Височество българския Княз Фердинанд І от МС». Но това не е обичаен доклад. Той представлява пълен отчет за 20-годишното управление на Княза на българския престол и фактически проследява следосвобожденската история на България по пътя на осъществяване националните й цели и стремежи. Поради това именно този доклад разкрива цялата същност на 20-годишния юбилей на Княза като един различен от обичайните държавни тържества в Княжеството празник.
Нещо по-вече – той свидетелства по категоричен начин за наличието на един дълбок замисъл и сериозна подготовка за използване на 20-годишния юбилей като подходящия повод да се обяви независимостта на съединеното княжество.
Наличието на такива планове е известно от цитираните по-горе доклади на френския дипломатически представител Михаил Палеолог до външния министър на Франция – Ст. Пишон от 1 юни 1907 г и 24 юли 1907 г., в които се разкриват намеренията на правителството да се използва юбилеят, за да се обяви независимостта на България тъкмо по време на тържествата в Търново по случай 20-годишнината от възкачването на престола. Сведенията на М. Палеолог разкриват, че предварителните планове за евентуалното обявяване на независимосттта на княжеството включвали и примерен сценарий, който предвиждал и възможност тя да бъде обявена като спонтанен акт от страна на Княза. Френският представител описва предприетите в София действия по реализация на този план с оглед не само на международната обстановка, но и на противопоставянето на някои министри „на тази амбиция за създаване на българска монархия“. По този повод той разкрива, че «Фердинанд се е оттеглил в двореца Пустамазош в Унгария за да обмисли действията по реализация на плана“. Фактът, че Независимостта не се обявява тогава, въпреки сериозната подготовка за целта говори, че несъгласието на френския представител, както и позицията на Австро-Унгария и Русия, са отчетени като неблагоприятни за успеха на начинанието фактори. Това свидетелства, че придобиването на царски титул и монархически статут не е идея-фикс на Княза, а акт от държавна значимост, който не допускал риск от провал, независимо че планове в тази посока са документирани още в преписки на министрите К. Стоилов и Д. Станчов от 1897 г., в чест и на 10-годишнината от възкачването на престола. Събитието се отлага за най-подходящия възможен момент, който да гарантира успеха му, въпреки все по-нарастващото желание сред българските държавници „да се тури най-после край на едни отношения между нас и Турция, в каквито ни е поставил Берлинският договор“. Това желание документира в спомените си Александър Малинов, бъдещият съавтор на акта на Независимостта. Той разкрива в тях собственото си предложение да използва аналогичният на инцидента Гешов случай, разиграл се на Хагската конференция през същата тази 1907 г. Тогава България също прави опит да се представи като независима и да гласува според интересите на външната си политика, но била заставена от сюзеренката си Турция да гласува против конвенцията за арбитража. Ал. Малинов твърди, че още тогава у него се оформя убеждението, „че е дошло крайно време да помислим сериозно за провъзгласяването на независимостта на България; че скъсването на васалните връзки с Турция ще ни извади от унизителното положение, което поради тях се създава…“. Спомените на бъдешия автор на Манифеста са ценен извор, който разкрива, че този въпрос от национална важност е поставен от него на дневен ред през 1907 г., с цел да получи своето единствено възможно разрешение. Това се подчертава и от разкритите по този повод пред него данни от Княза за нееднократното му повдигане от предишни правителства, както и за готовността от страна на самия Княз „да измъкнем въпроса за независимостта от фазата на благопожеланията при първия удобен случай“.
Този важен факт разкрива, че станалият исторически дипломатически инцидент под името „случаят Гешов“ през 1908 г. има прецедент, създаден на Хагската конференция, който е използван целенасочено от българското правителство при първият подобен случай, за да реализира намеренията, възникнали година по-рано. Ясно е, че при окачествените от Ал. Малинов като унизителни васални отнощения, намирането на подходящ случай, подобен на Хагския е било въпрос на време, но и на избор за реализиране на оформеното убеждение.
Особен интерес за целите на настоящето изложение представлява обаче заявлението на министър Д. Станчов пред М. Палеолог в цитирания доклад, че „състоянието на васална зависимост вече не отговаря на нашия политически и социален прогрес“ като аргументация за така изявеното намерение да бъде обявена независимостта в чест на 20-годишнината на Княза. Това изказване придобива своята конкретизация в съдържанието на така изготвения за Княза доклад, където са изложени подробно, систематично и изчерпателно данните и фактите за горецитираните претенции на България в посока „политически и социален прогрес“. Поради това и беше избран за тема на настоящето изложение.
Как са виждали проблемите, целите и приоритетите на страната си българските държавни мъже и какви са били критериите им за самооценка на постигнатото в навечерието на обявяване на Независимостта, това са въпросите на които дава отговор този необичаен доклад, който бихме могли да наречем по същество с днешните понятия „юбилеен“, независимо че не носи такова определение в заглавието си.
За целта на настоящето изследване са използвани най-характерните, знаковите акценти, изложени в доклада, които разкриват постигането на вътрешно-политическа стабилност като стратегическа цел и условие за официалното обявяване на Независимостта.

ІІ. За Българската независимост – де факто

Уводът към доклада разкрива създаването, укрепването и гарантирането на държавния стабилитет като основополагаща, необратима ценност за Княза и правителството, като основна предпоставка и условие за независимостта, която за да стане юридически признат акт, трябва да се постигне фактически. Тя се поставя като условие не само за цялостното развитие, но и за самото съществуване на държавата. Нейната значимост е подчертана в увода към доклада, чрез сравнението с драматичните събития, съпътстващи идването на Княза на престола. Уводната част продължава с подробно изложение на „страшните събития, в които младото Княжество можеше да намери своята гибел“ поради „безразсъдно водените политически борби, докараха престъплението на нощта срещу 9 август, което хвърли България в анархия“, които се обобщават от извода, че „Отечеството се намираше на прага на пропастта и неговото спасение изискваше да се положи край на това революционно положение с установление на законни и общепризнати власти“. Между тези власти, призвани да спасят Отечеството, чрез установяване на ред и закон, Княжеската власт се намира в най-сложно и неустановено положение. Изложените обстоятелства подчертават отговорността, която се възлага на новият Княз и опасностите които трябва да преодолее в условията на т. нар. „българска криза“ когато поема риска да дойде на българския престол на 2 август 1887 г. , „когато на нашето Отечество се гледаше като на гнездо на безумни междуособици и на народа ни като недостоен да се самоуправлява…Никога монарх не се е намирал пред по-мъчно предначинание и при по-неблагоприятни условия“.
Това е най-точната възможна характеристика на историческата ситуация, в която Фердинанд Български се възкачва на българския престол. И нищо чудно че си спечелва реноме на авантюрист, толкова безнадеждно е изглеждало начинанието му в очите на съвременниците. Затова и налагането и укрепването не само на Княжеската институция, но и на българската държава само за 20 години, което се превръща от дело невъзможно, в исторически факт, дава повод на Министерския съвет да опише немислимото като постигнато и да поднесе на „своя доблестен вожд книгата на своя напредък“. „В тая книга е писано, какво е било положението на нашата страна, когато Ваше Царско Височество стъпихте в нея и какво тя стана под Вашето царствование,“ което разкрива и целта на изготвянето му.
В деветте раздела на доклада е обобщено и изложено цялостното обществено-политическо, стопанско-икономическо и културно-просветно развитие, изминато от българската държава през този 20-годишен период. Първият от тях е посветен на Министерство на вътрешните работи и изповеданията (МВРИ); следват проблемите и постиженията в Министерство на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ), Министерство на народното просвещение (МНП), Министерство на финансите (МФ), Министерство на правосъдието (МП), Министерство на войната (МВ), Министерство на търговията и земеделието (МТЗ), Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията (МОСПС). Най-кратки са първите два раздела, а най-обширни – тези на МФ, МП, МТЗ и МТПС. Структурата, езика и стила на доклада е подчинена на идеята да дава ясно, точно, конкретно, стегнато и аргументирано изложение. Излагат се състоянието и проблемите за решаване в началото на периода, поставените цели и задачи, предприетите мерки за постигането им и наличните резултати в края на периода. Специално място се отделя на законово-нормативната уредба като основен инструмент за разрешаване на всеки от проблемите и нейното приложение във всяко министерство, както и на създаването на необходимите кадри като основа за постигнатите резултати. Изложенията изобилстват с конкретни цифри и данни по всеки разгледан въпрос, „въз основа на най-верни данни“, придружени с подробни статистически таблици и справки. Проследяват се промените в структурата, функциите и правомощията на отделните министерства и сферите на тяхната дейност със съответната обосновка за тях не само за разглеждания период, но и с ретроспекция от Освобождението и Временното руско управление, като се засягат на нужните места и спецификите в двете части на България преди Съединението. Така се подсилва историческата значимост на изнесените данни. По този проблемно-тематичен начин, раздел след раздел, докладът прави цялостен подробен обзор на дейността на всяко едно от отделните министерства за времето на Княжеското управление, с което на практика се постига един par excellence исторически обзор.
Основните изводи, изложени в първия раздел разкриват успехите в постигането на политическа независимост, като водеща цел на правителствата през периода, подчинена на тезата, издигната от Стамболов, че българската независимост трябва да започне първо от вътре, като превърне външно-политическата изолация в свой коз, за да се съсредоточи върху постигане на вътрешна стабилност, на свои собствени национални цели и реален прогрес. За целта България превръща своята принудителна изолация в „блестяща изолация“, в период на вътрешен растеж, за набиране на национална мощ и стабилност, което й придава стратегическа значимост във външно-политическо отношение. И след като я постига “де факто“, в обществено-политически и икономически план, защитата й “де юре“ като международен дипломатически акт, вече става въпрос на време и намиране на най-подходящия случай за реализиране на самото историческо събитие.
Тези резултати се извеждат като следствие от предприетите действия за поддържането на балансирана външно-политическа линия, която да печели на България време за преодоляване противоречията с Великите сили, като цел на Княз Фердинанд и в крайна сметка – негово значимо постижение. Периодът на „блестящата изолация“, в който насоките и целите на развитието й се определят не от външни сили, а от потребностите на вътрешното й състояние е използван максимално добре, за да се направи заключението, че „благодарение на постоянни старания и мъдри постъпки, българский Княз и династията му придобиха най-сетне единодушното признание на Великите сили и се тури край на прискръбните ненормални отношения между България и Освободителката, Великата Руска Империя; а с това Отечеството излезе от смътното положение, което му тежеше под ред години.“ Така гласи първият и основополагащ за самото съществуване на България като държава резултат от дейността на МВРИ, постигнат през този период, който създава базата и за всички останали усилия на държавата.
Външно-политическата стабилност е конкретизирана с поредицата постижения на МВРИ– откриване на дипломатически представителства “за да води своите сношения с иностранните държави и да защищава интересите на поданиците си в тях“ и за да започне „достолепно да участва в многобройните европейски международни културни актове.“ А що се отнася до търговските, погранични и „в другите международни актове, България засегна постепенно всичко що й липсваше или й пречеше. “ Впечатляващо звучи особено заключението, че „съдебното устройство на България вдъхна доверие на Великите сили, вследствие на което тя най-сетне придоби съгласието на последните, за да се отменят някои постановления от капитулациите“ и ясни надежди и „за съвършеното премахване на капитулационния режим в Княжеството“. България, както в политическо, така и в търговско-икономическо отношение „биде поставена на почти равна нога съ западно-европейските държави, вследствие на това, създаването на специялно търговско отделение при министерството, стана неизбежно.“ Прегледът на търговските отношения с европейските държави през периода показва пътя от принудителното спазване на старите турски договори, по силата на Берлинския договор, до създаването на собствени търговско-митнически споразумения въз основа на въведената българска обща митническа тарифа за чуждите държави. Това става възможно поради „тактичната и мъдра политика на Княжеството, което разреши в благоприятен за нас смисъл въпроса за автономното водене на нашата търговско-икономическа политика.“ Този успех е последван от успеха в откриването на княжески търговски агентства – през 1897 г. в 5 града на Европейска Турция, 2 генерални консулства в Унгария и Русия и Египет, 1905, 1906, както и почетните агентства в Белгия и Париж , гарантирани със съответното законодателство и нормативно осигуряване.
Необходимото по важност и усилия място е отделено и за постигнатото по отношение „подобрението в църковно и гражданско-правно отношение положението на българското население в европейските области на Турция“ и на територията на страната . Обязаностите на българската държава по отношение на „целокупния български народ“, чиято численост във вилаетите на Отоманската империя и Източна Румелия надминава населението в Княжеството, както „и за да не се наруши единството на българската Народна Православна Църква, пътеводителка, както е известно, не само в духовно народно просвещение, но още и в много законоположения от публично-административен характер „и за да се запази юрисдикцията на Фермана за учредяването на Българската Екзархия от 28 февр. 1870 г. според който, седалището на българската църква е в Цариград, а и поради правата на мюсюлманското население, то всички тези съображения налагат логично мястото на Отделението по изповеданията в България под ведомството на Министъра на външните работи“. А между постиженията в тази посока са посочени извоюваните 7 берата за митрополити от 1890 г., 1894 и 1897 г., както и 26 екзархийски наместници в българските епархии и 23 представители на църковни общини, както и увеличения брой на българските училища и учители от 459 основни и 17 класни с 675 учители и 23 741 ученици до 940 училища, 1620 учители и 33 174 ученици, постигнати преди поражението на Илинденско-Преображенското въстание.

Между историческите постижения за всички времена на нашето държавно развитие, които отчита министерството в тази област са изграждането на българска семинария – 1893 г., болница 1897 г. и църква 1898 г. в Цариград, на духовни семинарии в София, 1902 г., в Лясковец, Самоков и Рилския манастир и масовото църковно строителство на храмове в селищата на Княжеството, които стават предмет на целенасочена държавна политика през периода.
Като интересен показател за повишената значимост на България във външно-политическо отношение е изтъкнато създаването на Отделението за печата към министерството през 1889 г., Българската телеграфна агенция през 1894 г. и неговата дейност както за намаляване „ обнародваните в странство криви и претълкувателни сведения за България“, така и „с постоянното распространявание на просвещението между народа и умножението на числото на охотниците за четене на вестници.“ „С една дума – вестникарството – дотогава още в първоначално състояние – едновременно с основаването на Отделението за печата, почна да се развива бързо, а към 1890 г. се появяват и първите ежедневни вестници“. „От просто дилетантско занятие до тогава, вестникарството почна да става професия за много хора и да се обръща в меродавен фактор.“
В областта на постигнатото от МВРНЗ като най-важно е изтъкнато ликвидирането на разбойничеството, едно от най-дестабилизиращите явления по време на междуцарствието и осигуряването на обществената безопасност в страната. Най-силно впечатление обаче правят успехите по отношение превенцията на престъпността, разбирана от онези български държавници като функция на морала на населението от една страна и на непрекъснатия полицейски контрол по места от друга. За 20 години министерството отчита намаление на престъпленията от углавен характер с почти 50% „като бляскаво доказателство за грамадния напредък, направен от населението в България от гледна точка на морала и почитание благото на ближния“, както и „на преобразуванията, въведени в полицията с закона от 27 ноемврий 1889 г, както и на организирането селската полиция от 16 март 1905 г.“ Основно място сред функциите на това министерство заема административната организация на Княжеството и въведените законодателни мерки за неговото реформиране и рационализиране, чрез които да се поставят отделните централни и местни административни власти – от окръжните съвети, до общините, в реална полза на населението, по изграждане на инфраструктурата, благоустройството и хигиенизиране на селищата и материалното им повдигане, чрез повишаване приходоизточниците им и подобрение на чиновническия апарат, който ги обслужва по образование и квалификация, което е първостепенна грижа и задача на всички министерства. Като показател за постигнатите положителни резултати се привличат демографските данни за увеличение на числеността на населението по общини и на техните доходи.
Всред постиженията на това министерство са изтъкнати и подобренията в избирателната система и народното здраве. Последните са интересни с приведените данни за борбата със суеверията, с недоверието до степен на враждебност към санитарните органи, за създаването на навици за елементарна хигиена сред населението, като основният проблем, с който отделът на народното здраве към МВРНЗ започва изложението за проблемите си. За да се стигне до впечатляващата статистика за брой легла в новоизградените болници, санаториуми, за брой лаборатории, аптеки, дрогерии, проведени изследвания, ваксинации, реваксинации, и цялата нужна система от административни органи и специализирани здравни институти и здравни кадри с необходимото специализирано медицинско образование. На практика създаването на здравна система започва от борбата с врачките и знахарите до привеждането й в „еднакво положение с много напреднали страни“.
Най-обемното изложение е това на министерството на народното просвещение, поради ролята, която се отделя на образованието за постигането на цялостния културен напредък на страната и „ на големите успехи, качествени и най-вече количествени, които направи нашето учебно-просветително дело през тоя съвсем кратък период от живота на един народ“. Като основа на този успех се изтъква законодателната уредба, чието „огромно значение се състои в това, че с него държавата влезе в ония свои права и длъжности, изпълнението на които се е смятало още от великия атински мъдрец Платон за една от най-важните функции на държавата“ и се състои „в издържане и уредба на общественото образование“ продиктувано от „повелителната нужда да се изведе народът час по-скоро от невежеството и некултурността … по примера на всички западно-европейски държави, които след като съзнаха, че при съвременната международна конкуренция невежественият народ не може да задържи позициите си нито в отношение на своето икономическо състояние, нито пък в отношение на политическата си роля, днес иждивяват огромни суми за поддръжка на училищата си.“Данните за огромния напредък на учебно-просветното дело в България за този период освен създаването на цялата система от първоначално до висше образование, разкриват и изравняването в условията и правата на жените с мъжете и на отделните етнически групи. Но между постиженията на това министерство са посочени и новосъздадените културни институции на България, наричани „културнопросветителни учреждения“. Това са Народните библиотеки в София и Пловдив, Народния музей с галерия, Народния театър, Централната метеорологична станция, Училищния музей, Институтите за глухонеми и за слепи. Като принос на културно-просветната дейност на министерството са посочени и знаковите за българската наука издания, между които водещо място заемат СбНУНК, „Български старини“, „Материали по история на България“, „Училищен преглед“ и „Златна книга на дарителите на народната просвета“
Обемен е и разделът на министерство на финасите, който разглежда развитието на това ведомство още след Освобождението и дава бюджетните резултати с таблици и справки на Княжеството според законодателството за държавната финансова отчетност в посока на нейното подобрение; разглежда промените в данъчната система, държавните дългове и тяхното обезпечение за целия следосвобожденски период, вкл. и регулацията с Източна Румелия след Съединението. Специално място е отделено на най-важните за държавната финансова система институции – Върховната сметна палата и Българската народна банка с нейния принос включително и за развитието на българското стопанство чрез системата на кредитните занаятчийски сдружения, като централно ръководство и цялостно съдействие, за да изпълни предназначението си занаятчийското кредитиране за повдигане благосъстоянието на населението.
Пространният анализ на фактите отчита където е нужно и традициите в различните сфери на обществения живот от времето на Възраждането и турското робство, политическите промени и последиците от политическата криза след детронирането на Княз Александър І. Министерство на правосъдието например трябвало да преодолее преминаването от турските закони, които действат дълго след Освобождението, докато се създаде всеобхватната правосъдна и законодателна система на Княжеството и необходимите по образование кадри за тази цел, „изражение на последнята дума на науката по наказателно право, пълен търговски закон и почти пълен граждански кодекс, съставени по най-новите начала на правната наука“. Те отчитат не само „голямо подобряване на нашето правосъдие, но и „укрепиха доверието на населението в съдилищата“. За да се достигне до „ пълното кодифициране на материалното право, както и процесуалните закони, които пък осигуряват упражняване правата на гражданите, учредени със законите“ и дават необходимите гаранции, „познати от най-съвършените законодателни системи както за бързо и своевременно, така и и за справедливо разрешение на споровете по тях.“ Приведените данни за сравнение през периода за заведените и приключени дела, говорят за едно увеличение от 4 ½ пъти на бързината на правораздаване и потвърждение на произнесените присъди от касационните жалби, които са намерени за основателни само в 25% от произнесените присъди. За да завършат с извода, че „по своята пълнота и съвършенство отговарят на най-новите кодекси на цивилизованите държави“.
Министерството на войната излага реформите в армията във всички войскови части и родове войска, чак до въвеждането на пенсионния фонд и противно на очакванията, не се разпростира върху победната Сръбско-българска война, а върху проблемите, които са възникнали за разрешаване, като се започне от „заякчаване на войнския дух и дисциплината“, до снабдяването й с най-модерните и усъвършенствани бойни материали и подготовката й в духа на съвременните изисквания на бойното изкуство. Особено внимание е отделено на личния състав на армията и неговото развитие и подготовка за попълване с подофицери и офицери.
Историческият поглед върху министерството на търговията и земеделието започва с едно обширно изложение върху движението на населението, поради факта, че в него се намира и Дирекцията на статистиката. Така става ясно, че от първото проведено преброяване на обединеното Княжество на 31 дек. 1887 г. и последващите 3 преброявания през 1892, 1900 и 1905 г. с приведените таблици по селища, по домакинства и общо, има увеличение с 27,9% на жителите и с 25,1% на домакинствата. В някои от селищата този процент на увеличение надхвърля 130-150%( София, Бургас, Каварна, Цариброд, Попово). Интересни са и данните за увличението на обработваемите площи в страната през периода и на износа на продукция, което илюстрира прогресивното стопанско-икономическо и търговско развитие на страната. Изброени са подробно мероприятията, чрез които държавата подпомага целенасочено това развитие на икономическите условия в земеделието, както с усъвършенстването на земеделската техника, така и със широката земеделска просвета и образование, чрез създаване на система от земеделски училища, просветни курсове и беседи; изграждането на земеделски учреждения и институти по агрономство, животновъдство и селекция и не на последно място – чрез създаване условия и гаранции за опазване на земеделския труд и имот, заложени в Закона за селската полиция през 1904 г. Земеделски курсове се провеждат и в армията, за да може българският селянин да не изостава по време на военната си служба от необходимите за развитие на стопанството му знания и подготовка. Като се добави и насърчаването на кооперативното движение чрез закона за кооперативните сдружения и земеделските каси, изграждането на гражданската санитарно-ветеринарна служба и горското и водно стопанство в България се добива представа за една пълна заангажираност на държавата със създаването на законови условия и административно-кадрови мерки за развитие на този най-важен сектор за икономиката.
Подобаващо пространно място е отделено и на развитието на насърчаваната индустрия и занаятите в страната, проследени със съответните сравнителни данни в таблици и проценти за различните сектори, които показват „радостния факт, че 75% от капитала в едрата индустрия е български, а само 25% е чуждестранен“. Като логично следствие от такова качествено и количество стопанско развитие на произведената продукция, се развива и търговията. За вносителите на тези данни предмет на гордост е факта, че „скороосвободения българин чрез труд, пестеливост и умение е успял да създаде собствен капитал за една национална индустрия“. Сред факторите за това израстване на производството и икономическото замогване на страната и нейното население освен насърчения, предприети със съответното законодателство и цялостната икономическа политика на държавата е и развитото социално законодателство, което широко покровителства работническия труд; създават се и спомагателни каси, пенсионна система и българската земеделска банка и земеделските каси .
Не по-малко обширен е раздела на министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията , който също има нужда от доста таблици и цифри, проценти и конкретни данни, изреждане на Закони и нормативно-уредбена база, списъци на селища, за да покаже чрез сравнителен анализ на резултатите, развитието на българските селища в строително, регулационно и благоустройствено отношение, създаването на пътната и железопътната инфраструктура, пристанищата и съобщенията в страната през този период, когато се е налагало също да се догонват с огромни темпове постиженията на европейските страни. Специално място е отделено на приоритетните държавни градоустройствени проекти, изброени в нарочен списък, които през този период са училищата, болниците, стопанските учреждения, църквите, военните институции, читалищата .
Дори само от така представените най-характерни аспекти в отделните раздели е видно, че този юбилеен доклад е една своебразна история на Следосвобожденското ни развитие до към 1908 г. – годината за обявяването на българската независимост. При това една различна, съдържателна история, без познатите ни кабинетни смени и интриги, многобройни политически имена на партии и техни лидери и поддръжници, всеки от които – както сме свикнали яростно отрича стореното от предшествениците и изтъква себе си, без изборните статистики. В тази история България се представя от гледната точка на нейното собствено развитие и постижения, обусловено от нейните иманентни интереси, чрез посоките и целите формулирани от българските правителства в една удивителна приемственост, за да докладват така изложените постижения за 20 години.
Разбира се, че това пространно, историческо проследяване на превръщането на България в модерна държава през този период може да се обобщи и в две изречения, както го прави М. Палеолог – «За двадесет години беше създадено всичко: администрация, полиция, финанси, армия, образование, железници, търговия, промишленост и т-н. – цялата машина на политическия, икономическия и социалния живот». Но благодарение на конкретните изобилни данни, които стоят зад факта на «българското чудо» като резултат от ясно формулираните цели и приоритети, днешният изследовател разполага с необходимия коректив на многобройните исторически изследвания върху периода на управлението на Княз Фердинанд, обусловени и дори не рядко предпоставени от доминиращи политически и идеологически тези. Възгледите на съвременниците и участниците, движещи събитията и представени от самите тях, носят духа и атмосферата на своята историческа епоха, за чието изследване те не могат да бъдат заменени от никакви последващи интерпретации.

ІІІ. „L’Etat – c’est moi“

Този юбилеен доклад предлага и интересни възможности за проследяване на някои аспекти от процеса по налагане и утвърждаване на институцията на Българския Княз като държавен глава през двадесетилетието, едновременно с процеса по създаване условията за обявяването на българската независимост. Предлага още една гледна точка, още една възможност да се изяснят недвусмислено условията, които преодолява Фердинанд Сакскобургготски, когато е избран за български княз, известни като “българската криза”, когато тази институция е компроментирана до степен на застрашаване на съществуването на България като държава.
Реалната картина за действителните измерения и мащаби на събитията, които стоят зад определението “политическа криза” дават най-добре нейните съвременници. Ясна характеристика на настъпилите опасности в държавното развитие дават самите депутати в ІІІ ВНС. “След нещастния случай на 9-ти август, по който останахме съвършено без глава”, те са призвани да направят необходимите промени, насочени “към запазване мира и тишината в държавата”. Към това са насочени както усилията на ВНС, така и на регентите и правителството. Гарантът на независимостта на страната според чл. 5 на Конституцията е Българския княз, върховен представител и глава на държавата. “В пълно съзнание на своя дълг, ние незабавно ще пристъпим към избора на Българския държавен глава, за да избавим час по-скоро нашето скъпо Отечество от грозната криза, в която то се намира хвърлено…” Вътрешната и външната опасност за окачественото като “злощастно” в онзи наистина критичен момент отечество, се подсилва и от трудността в намирането на подходяща кандидатура. При това бъдещият княз трябва да се съгласи да поеме функциите си и без формалното съгласие на Високата порта и останалите европейски сили. Рисковете на българския княжески престол и руският натиск предизвикват отказа на един вероятно подходящ първоначално избран кандидат – датският принц Валдемар. Нормализирането на политическото състояние в страната чрез изнамирането час по-скоро на Български княз, който да овладее излизащите от контрол вътрешно-политически борби, за да се неутрализират детронаторите и техните вътрешни и външни поддръжници се оказва твърде трудна за изпълнение задача. Когато на 25 юни 1887 г. най-сетне представителите на кабинета успяват да реализират задачата си и избират за български княз Фердинанд Сакскобурготски, не се скрива и мнението, че той е предприел доста рисковано начинание с предизвестен край, като на своя предшественик. “Толкова млад и вече екс-крал”- шегуват се в Европа, опознали вече достатъчно българските политически нрави, за да не смятат, че и новият Княз ще успее да наложи институцията на държавния глава над котерийните парламентарни борби. Под това мнение се подписват по-късно и авторите на доклада по случай 20-годишнината от встъпването на Българския Княз.
“Настанаха страшни събития, в които младото Княжество можеше да намери своята гибел. Безразсъдно водените политически борби докараха престъплението на нощта срещу 9 август, което хвърли България в анархия…Отечеството се намираше на прага на пропастта и неговото спасение изискваше да се положи край на това революционно положение с установение на законни и общепризнати власти. Овдовелият български престол требваше да бъде зает от нов Княз…Неопитността от една страна, партизанската злоба от друга, беха помрачили известни умове, които не разбираха, че се изтощават в неблагодарна борба против независимостта на своето Отечество. И тая борба беше люта, отчаяна…Никога монарх не се е намирал пред по-мъчно предначинание и при по-неблагоприятни условия.”
От тази гледна точка, задачата на Княз Фердинанд, който идва на българския престол дори без санкцията на руския император и Великите сили изглежда предварително обречена и нищо чудно, че си спечелва произвище на авантюрист.
В този смисъл фигурата на Княз Фердинанд се оказва натоварена с изключителната за бъдещото развитие на страната задача, да извоюва не само признаването й от европейските сили, но и да бъде гарант за запазване на независимостта й в условия не само на външна, но и на остра вътрешно-политическа опозиция, породена именно от въпроса за външно-политическата ориентация на страната. Поради нелигитимния му избор т.нар. “българска криза”, засяга не само проблемите през 1886-1887 г., но навлиза в нова степен на развитие, доколкото проблемът с руско-българските отношения и личността на българския монарх остават твърде двусмислени и висящи чак до смъртта на Александър ІІІ през 1894 г. Затова и борбата за българската независимост всъщност започва от младият, непризнат от Великите сили български Княз още при встъпването на опасния български престол едновременно с борбата му за налагане на българската национална монархическата институция и продължава цели 20 години, за да завърши с обявяването й през 1908 г. В уводната част на доклада това успоредно извоюване на стабилността на короната и на държавата е представено с извода „преодолените препятствия и достигнатите под Ваше ръководство резултати показват, че Ваше царско Височество е не само първ измежду българите, но че е и олицетворение на Българското Отечество.“
Това сравнение разкрива цялата тежест „на царската корона“ за Фердинанд. В началото на този етап, през 1887 г. все още налагането на Княжеската институция е в ръцете на самия Княз, както и на правителството, които носsj и като че ли единствени осъзнаваj отговорността на момента, от който зависи независимостта на страната. За да реализира очакванията към него за изход от кризата, Князът би могъл само ако се превърне в реален фактор на вътрешно-политическата стабилност. Провеждането на самостоятелна политика след избухването на “българската криза”, става най-важният показател, който може да докаже на Великите сили, че България е независима държава, която се развива по пътя на своето вътрешно самоопределение и национални идеали.
За резултатността от провеждането на тази политика след години свидетелства изказването на лорд Солсбъри, един от авторите на разделението на българския народ в две държави:“Тогава ние мислихме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин, вследствие на което се трудихме, колкото можахме, да я задържим. Ние не знаехме вашия народен гений и неудържим стремеж за самостоятелен политически живот.”
Дългият път към независимостта на България се покрива напълно с процеса по утвърждаването на новият български Княз върху трона, с неговите първи 20 години. Тази символика се вижда и във факта, че съгласно източниците, първите сериозни планове за обявяването на независимостта датират още в навечерието на избора на Княза, през 1887 г. по време на „българската криза“, като един от вариантите за изход от нея. От тази гледна точка може да се каже, че борбата за независимостта на България е мисията, с която младия български Княз е натоварен още с всъпването му на престола, а обявяването й 21 години по-късно представляват венеца и завършека на неговите трудове в тази посока в продължение на целия период на управлението му.
Съдбата на Княза-държавния глава, със съдбата на държавата е обща до степен, че той може да бъде наречен „царят-държава“ А борбата му за налагане и утвърждаване на институцията на държавен глава е аналог на борбата на самата държава за налагането и утвърждаването й в политическата система на Европа и олицетворява историческото развитие на България в този период. Създаването на българската национална монархическа династия в този смисъл очертава и първите следосвобожденски десетилетия от развитието на България и процеса по създаване на независима българска държава.
Празникът на 22 септември 1908 г., чийто символ става Денят на Възшествието на българския владетел на престола финализира по най-логичния исторически начин 20 годишния път в посока на независимостта, като завършителният акорд в политическото възраждане на България.