I. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1185-1197)
1. ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ
НАЧЕЛО С АСЕН И ПЕТЪР ПРЕЗ 1185—1187 г.
Из „История“ на Никита Хониат
Византийският писател и историк Никита Хониат е роден в средата на XII в, Бил е императорски секретар и управител на тема Филипопол в края на същия век. Починал е през 1213 г. Неговата „История“ обхваща събитията в периода 1118—1206 г. Тя е едно от най-забележителните произведения на византийската историография. Превод на Ал. Милев от Nicetas Choniata, Historia, Bonnae 1835, с. 481—483, 485—492, 515—521.
[Тогава императорът Исак II Ангел] пожелал да си вземе жена от иностранен род, понеже първата му съпруга била починала. Той влязъл в преговори чрез пратеници с унгарския крал Бела и взел за своя жена неговата дъщеря, която не била навършила още десет години. Но поради своята дребнава пресметливост той решил да отпразнува сватбените тържества с държавни пари и почнал да ги събира от вътрешните области, без да са предвидени като данъци. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Стара планина, които преди това се наричали мизи [българи], а сега се наричали власи. Те, надявайки се твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, които се намирали високо в недостъпните скали, били и по-рано надменни спрямо ромеите, а тогава намерили повод, така да се каже, свой Патрокъл — отвличането на стадата им и насилственото вземане на пари, и дигнали открито въстание. Виновници за това зло и бунтовници на целия народ били двамата родни братя Петър и Асен. Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал на лагер в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската войска и с императорска грамота да им даде едно не твърде доходно място в Стара планина. Тяхната молба обаче не била удовлетворена, понеже божествената воля е по-силна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват, че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне от държавата и за това, което ще направят, като се завърнели в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан бил напляскан по лицето поради своето безсрамие. Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени. Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво са направили след това на ромеите тези нечестивци и престъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия? Впрочем за тези неща ще говорим после, а сега да продължим разказа си поред. . .
След като вече мизите решили да се отделят от държавата и след като станали водачи на това зло лицата, които споменах, императорът тръгнал на поход срещу тях. Необходимо е да разкажа и събитията преди похода. Власите отначало се бавели и не се решавали да започнат въстанието, към което ти подстрекавали Петър и Асен, понеже се страхували от такава голяма работа. Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от този страх, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и проявяващи напълно останалите неща, които правят обхванатите от зли духове, и внушили на тези бесновати люде да викат с висок глас, че бог е решил да подари свобода на българския и влашкия народ и да премахне дългото им робство. Затова и Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиването си заедно с ромеите и е дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в това дело. Тези безумци са дали за малко време отдих и из един път отново събрали по-голяма смелост, като че ли в нов припадък на болестта се възбуждали и почнали да викат в изстъпление и с крясък, че не е време вече за бездействие, но да вземат оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите. Заловените по време на войната да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и избиват, да не ги освобождават срещу откуп, да не отстъпват пред молбите им и да не се трогват от техните коленопреклонни молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни към всяка молба и да убиват всички пленници. Въодушевен от такова предсказание, целият народ се въоръжил. Понеже въстанието имало отначало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятства на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се разпръснали и по намиращите се далеч от Стара планина паланки и селища. Единият от братята, Петър, поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали. Нападнали и Преслав (този град е много стар, целият е от печени тухли и в по-голямата си част е заграден от Хемус). Когато видели, че обсадата му не е безопасна, те го отминали и се отправили към Стара планина и неочаквано се явили в други ромейски паланки, пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни. Тогава Исак се отправил на поход срещу тях. А те заели непроходимите и недостъпни места и дълго време се съпротивявали. Когато обаче неочаквано паднал мрак, който бог поставя на свое тайно обиталище, и бог изпратил мрак и покрил с него планините, които те пазели, като заели предварително със засада теснините на проходите, ромеите тайно и неочаквано ги нападнали, изплашили ги и така ги разпръснали. Виновниците за злото и водачите на войската, а именно Петър и Асен, и цялата им изменническа дружина подобно на стадото евангелски свине, които се втурнали към морето, се отправили към Истър, преминали го и се съединили със съседните скити. Императорът, който поради пълната липса на лице, което да му пречи, можел да обходи цялата Мизия и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от които или почти всички били построени на недостъпни скали и на покрити с облаци върхове, не направил нещо подобно, но изгорил купните от храни и измамен от лицемерното разкаяние [хитростите] на явилите се при него власи, неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела още неуредени. По този начин той предизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил.
След като се върнал в столицата, императорът толкова се хвалил със своите дела, че един сановник измежду съдиите (той бил Лъв Монастириот) казал: „Страда душата на Василий Българоубиец, понеже императорът пренебрегнал неговия пример и това, което той бил наредил в завещанието си в Состеновия манастир, ако някога власите въстанат.“ Лъв не пропуснал с малко думи да се подиграе и надсмее, като че ли лъжата наистина е в предсказанието, казвайки, че императорът за толкова кратко време отново покорил и довел до прежното подчинение и робство въстаналите, а не за толкова много време като Василий и че напразно последният като от предсказваща уста и делфийски пророкуващ триножник изригва лъжливи и недействителни предсказания. Варварите на Асен преминали Истър и се съединили със скитите, събрали оттам колкото може повече войска, както било необходимо, и се върнали в своето отечество Мизия. Те я намерили напълно освободена и опразнена от ромейската войска, втурнали се в нея с голям шум, като че ли водели със себе си от Скития тълпи от демони вместо легиони. Затова те не се задоволили да запазят свободата си и да задържат господството си само над Мизия, но постоянно причинявали по възможност повече злини на ромеите и се опитвали да съединят в едно властта на мизите и българите, както е било някога отдавна. И може би работата би се свършила благополучно, ако сам императорът отново се беше отправил на поход срещу въстаниците. Но той отложил личното си участие за друго време и поверил началството на войската на своя чичо по баща, севастократор Йоан. Последният с умение и дори достойно за похвала усърдие командвал войската и се стараел да напада враговете, когато били разпръснати на голямо разстояние и слизали в равнина, достъпна за конницата. Не след дълго време обаче той бил лишен от длъжността на главнокомандуващ, понеже бил заподозрян в домогване до императорската власт. Заместил го в командването кесар Йоан Кантакузин, който бил зет на императора по сестра. Той бил много красив и твърде опитен във военното дело, но тогавашната война против власите водил безуспешно. Затова командването получил Алексий Врана. Той още когато водел войната срещу латинците, се стремял към императорската власт и дори една нощ се вмъкнал в светилището на храма и се опитал да подбуди народа да въстане. Понеже тогава плановете му свършили безуспешно, той сключил с императора мир, но не престанал да подхранва същия си този стремеж, въздържайки насила и обуздавайки своето скрито честолюбие като послушен кон. Тогава той сметнал своето командване на войските като точило за острието на стремежите си и решил да доведе докрай по-прежните си замисли. Той се възползвал от многото си и все знатни съветници, негови сънародници, който му били близки по род (произхождали от Адрианопол), обул червени сандали, минал от мястото на военните действия в родния си град, където бил провъзгласен за император от цялата войска, отправил се за столицата и се разположил на лагер около т. нар. външен Филопатион.
Императорът, недоволен от себе си, решил да се отправи отново на поход срещу мизите, тъй като през време на първия поход срещу тях не свършил докрая добре работата в неприятелската страна и се върнал оттам много набързо, като че ли враговете го преследвали зад гърба му, и не оставил в крепостите дори ромейски караули, нито взел деца на варварите за заложници. Тогава той се отправил от столицата с малобройна войска, която се намирала при него, защото бил се научил, че мизите вече не се скитали страхливо по планините и високите места, но като събрали наемна скитска войска, се спуснали в околностите на Агатопол и ги опустошавали с всичките си сили, извършвайки големи злочинства. По негов призив се събрала и останалата войска. Той искал да противопостави на неочакваното и бързо нападение на варварите също така бързо противонападение, надявайки се да спре нападението на враговете и неговите войници да не го изоставят във втория му поход срещу власите, стига само той пръв да вземе веднага оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал в Тавроком (това имение се състои от села и се намира недалече от Адрианопол), той се спрял, за да събере войската си и да дочака кесар Конрад, който трябвало да тръгне незабавно. . .
Императорът взел със себе си около две хиляди отбрани войници, дал им оръжие и бързи коне и се отправил от Тавроком срещу неприятеля, а на целия обоз и на обозните слуги заповядал да се завърнат в Адрианопол. Съгледвачите съобщили, че враговете опустошавали съседните области на Лардея [при Карнобат], а след като избили твърде много хора и не по-малко взели в плен, те решили да се върнат назад, претоварени с плячка. Затова през нощта при сигнала на бойната тръба императорът яхнал коня си и се отправил на поход. Когато стигнал до мястото, наречено Вастарна, той дал отдих на войската си, понеже още не се показвали неприятелите. След три дни той тръгнал оттам и рано сутринта се отправил направо към Верея. Но не изминал и четири парасанги, когато при него се явил един леко въоръжен войник, който донесъл известие за близката опасност. Той казал, задъхвайки се, че неприятелят се намирал наблизо и се връщал с голяма плячка, като поради две причини се движел бавно: понеже не виждал никаква съпротива и понеже бил претоварен с многобройна плячка. Веднага императорът разделил цялата си налична войска на отряди, построил ги в боен ред и тръгнал по пътя, по който му съобщили, че се движела неприятелската войска. Когато ние я забелязахме и видяхме съвсем ясно (и аз лично следвах императора като подсекретар — ипограматевс), скитите и власите предали плячката на отделни свои дружини и им заповядали да се движат през по-късите пътища и да бързат да стигнат до планинските места. Останалите се събрали накуп и безстрашно посрещнали нападащата ги ромейска конница, като се сражавали по своя отечествен и присъщ им начин. Нападайки, те хвърляли стрели и удряли с копия, а след малко време променяли нападението в бягство и започвали да предизвикват неприятеля да ги преследва отзад като бегълци, после из един път като птици, които прорязват въздуха, те се обръщали с лице към настигащите ги неприятели, влизали в бой с тях и още по-храбро се сражавали. Те повторили тази тактика няколко пъти и вече станали по-силни от ромеите. Сега те се отказали от заобикалянията, извадили мечовете си и със страшен боен вик, който надали за кратко време, се втурнали срещу ромеите по-бързо, отколкото може да си представи човек, избивали еднакво и сражаващите се с тях, и заловените при опит да се спасят с бягство. Вероятно скитите в този ден щяха да пожънат голяма слава и щяха да ни се надсмеят и ние щяхме да бъдем предадени на поругание на дивия народ, ако сам императорът не се яви на помощ със своята още невзела участие в боя фаланга и ако огласяващите полесражението бойни тръби, шумът на медноустите рогове и показалите се образи на дракони, които се вееха по посока на вятъра върху дървените копия, не бяха изплашили враговете, като увеличиха в тяхното смутено въображение броя на нашата войска. Тогава императорът, като си освободил малка част от пленниците като че ли ги измъкнал от устата на зверовете, се отправил назад в Адрианопол и изоставил пътя, по който бил решил да върви. Но понеже варварите не се усмирили, той отново се върнал на пътя, който бил изоставил. Когато стигнал до Верея, той спрял нападенията на скитите и мизите колкото поради помощта на твърде опитни мъже във военното изкуство, толкова и поради своите лични качества. Варварите, макар и да се страхували от ромеите и да се обръщали в бягство, щом като се появявал императорът, все пак нападали из засада, като се втурвали някъде уж с намерение да нападат и карали да ги очакват като нападатели, а в действителност нападали на друго място и винаги имали известен успех. Когато пък императорът се отправил в Агатопол, за да спре нападенията на варварите, те ограбили и села, които били много близо до Филипопол. Щом като той се приближавал до мястото на опустошението [страданието], те веднага се отдалечавали оттам, където се явявал императорът. Тези дела вършел един от братята, Асен, който бил човек необикновено ловък и много изобретателен в трудни обстоятелства. Императорът решил отново да замине за Загора и според възможностите си да се опита да смири мизите. Той тръгнал от Филипопол и стигнал в Триадица. Впрочем той бил чул, че оттам пътят за Хемус изобщо е достъпен, а и на отделни места се откривали прави пътеки, имало и изобилие вода за пиене и се намирал фураж за впрегатния добитък, когато някой пътувал по това време там. Но понеже настъпила зимата и реките замръзнали, тъй като там климатът изобщо е студен и суров, и падналият дълбок сняг напълно покрил земята, като не само запълнил долините, но и затворил вратите на къщите, то императорът отложил похода си до настъпването на пролетта, заповядал на войската да остане на лагер в тамошната провинция, а той бързо се запътил за столицата, където присъствал на конни състезания и се наслаждавал на театрални представления. В началото на пролетта той отново тръгнал на поход и се насочил срещу мизите. Цели три месеца се бавил и много се измъчил с превземането на крепостта Ловеч, но оставил и тази работа незавършена, напуснал обсадата и се върнал в столицата. Красотата на Пропонтида, нейните приятни дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързвали към себе си нашите императори и не им позволявали да останат дълго на открито поле, но като страхливци ги заставяли да дезертират при тях. Макар императорът тогава и да пленил жената на Асен и макар и да взел като заложник другия му брат Йоан, все пак работата тръгнала към лошо.
2.ПРЕМИНАВАНЕ НА ТРЕТИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД
ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ 1189 Г.
Из „История на кръстоносците“
„История на кръстоносците“ е написана от неизвестен автор, участник в Третия кръстоносен поход. Отличава се с изчерпателност при описанието на събитията и точна датировка. Превод на Стр. Лишев в ЛИБИ, III, С, 1965, е 224—242, от Historia peregrinorum, ed. A. Chroust, MGH, SS, Nova serves, V, с. 131—К9.
След преминаването на р. Сава нашите още тогава стъпиха в пределите на гръцкото царство, [т. е. в България], и се разположиха на лагер при Белград. .. Прочее войската потегли от Белград и след двудневно пътуване през гористи места пристигна до р. Морава, която също премина на кораби. . .
Сред вихъра на сраженията, но все пак при ясно и приветливо време нашите вече наближаваха града Ниш. Неман и Красимир, велики жупани на Сърбия и Рашка, заедно с третия си брат Мирослав неотдавна бяха изтръгнали от констан-тинополската империя тоя град заедно с цялата област наоколо и го бяха подчинили под властта си. Наистина те радостно излязоха да посрещнат кръстоносците и с голяма тържественост и бляскаво великолепие приветстваха, както подобаваше, най-вече пристигането на императора. На драго сърце те му отдаваха почести, оказваха му любезни услуги, щедро раздадоха и на отделните князе волове, овце, вино, жито и ечемик и уредиха пазар за всички. Обещаваха на императора всякакво съдействие срещу което и да било племе, а най-вече срещу константинополския император. Доброволно му предлагаха помощ както от своя страна, така и от страна на своите съюзници и приятели, т. е. от страна на Калопетър и брат му Асен, които благодарение на военните си добродетели също бяха подчинили и владееха част от България около Дунава и части от Тракия.. .
След като потегли от Ниш, войската вървеше в строй, както и по-преди, и разпределена по отреди. Като минаваше вече с усилие през планински стръмнини и дълбоки долини, тя бе силно обезпокоявана от неприятели, които непрекъсната подновяваха нападенията си. Те предварително вече се бяха стекли от всички страни и тайно и явно, се готвеха да причиняват убийства и неприятности на кръстоносците. . .
Между това нашите разрушиха и подпалиха всички препятствия в прохода, с оръжие в ръка преминаха свободно оттам и навлязоха в съседната област Църквица. Това бе земя равна, плодородна и приветлива, гдето те намериха в изобилие овършано жито, грозде, вече узряло за гроздобер, и всякакви блага. След това на 24 август пристигнаха при Филипопол, гдето прекараха няколко дни на лагер вън от стените на града, преди да влязат в него по нареждане на знаменития император. Филипопол е богат и виден средищен град, разположен в началото на Македония. Цялата област около него има плодородна и твърда сочна почва. . .
Имаше един град, разположен сред стръмни планини недалеч от Филопопол, на име Скрибенцион. Той бе твърде здраво укрепен както поради естественото си местоположение, така и със своите стени снабдени с кули. Все пак този град още при лървото нападение бе принуден от Хенрих от Калден, маршал на императорската курия, да се предаде. Императорът определи рицарски гарнизон, за да го държи в подчинение. Между това от някои донесения предприемчивият швабски херцог бе уведомен, че гръцка войска се намира в засада срещу нашите в съседство с близката област, ако се случи някои непредпазливо да излязат за плячка. Тогава херцогът, след като взе със себе си отред рицари, бързо предприе нощен поход срещу тях. На разсъмване те, ако и да бяха предупредени, все пак не успяха всички да избягнат страшното нападение на нашите. Там загинаха знаменосецът им и други петдесет души от племето алани, които бяха наемни войници на гръцкия император. Така, след като прогони неприятеля оттам и събра плячка от местността, херцогът победоносно се върна назад. След няколко дни отново се пръсна слух, че при град Верои неотдавна се е събрала друга гръцка войска. Споменатият херцог и неговият роднина, меранският херцог, решиха и нея също тъй да нападнат със силен отред. Гърците пък, като узнаха за нашето пристигане, излязоха от града, наредени в бойни отреди, и даваха вид като че имаха намерение да предприемат нещо важно. Но след като съгледаха отблизо отредите и блестящите оръжия на нашите, те веднага изоставиха града и слисани като овце, нападнати от вълци, се разбягаха в планината. Нашите влязоха в града, след това, отрупани с награбената оттам плячка, те победоносно се завърнаха във Филипопол на коне и коли. Освен това в кратко време нашите със силен отред завладяха около десетина града и принудиха други два по-големи града Пермис [вероятно Перущица] и Брандевой, да се предадат. Така пред погледа на нашето племе „земята се смълча“, жителите коленопреклонно молеха за мир, обещаваха да уредят пазар, срещу трибут получаваха мир от императора и от войската и се върнаха по домовете си, изпълнявайки достатъчно честно обещанието си за пазар.
Вече множество коли излизаха за плячка, кръстоносците опустошаваха цялата страна и се връщаха назад, претоварели с плячка и със свестни припаси. Овце и волове, а и полски дребен добитък имаше в такова изобилие във войската, че един вол се купуваше за пет денара, а един овен — за два или три денара. Всички, които се стремяха да натрупат плячка, твърде лесно спечелваха злато, сребро и много пари. Поради многото плячка старателно изработени килими и копринени дрехи не се смятаха за някаква ценност. . .
Между това Калопетър, който заедно със своя брат Асен властваше над влашките народи, изпрати посолство в Адрианопол. Той молеше императора да положи на главата му собственоръчно диадемата на гръцкото царство и обещаваше да му дойде на помощ срещу константинополския император с четиридесет хиляди кумани. Императорът даде любезен и съобразен с обстоятелствата отговор на молбата му, въпреки че други грижи и други по-големи задължения го караха да продължи по-нататък предприетия поход.
3. УТВЪРЖДАВАНЕ И ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ
НА БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА ХИ В.
От Никита Хониат
Превод на Ал. Милев от Nicetas, с. 561—566; 568—570; 587—589; 612—617; 617—620.
Походът на византийците през 1190 г. и неговият злополучен край.
Понеже положението на запад ставало все по-лошо и по-лошо, а власите и куманите непрекъснато грабели и опустошавали ромейската земя, императорът отново предприел поход срещу тях. Като минал покрай Анхиало, той чрез заобикаляне стигнал до Хемус. Убеждавайки се обаче, че не е в състояние да извърши нищо достойно за императорското присъствие, решил да свърши похода в два месеца. Той намерил тамошните крепости и паланки много по-силни от по-рано, понеже били заобиколени с нови крепостни стени, които на места били снабдени с кули. Освен това защитниците им, дори да се решавали
да излязат извън тях, скачали като елени по височините и се движели по недостъпните скали като диви кози, избягвайки ръкопашния бой. А и опасение от евентуално нападение на скитите (защото времето все още било удобно за тяхното преминаване) карало императора да се върне бързо оттам понеже той решил да не мине в обратна посока по същия път, по който дошъл, започнал да дири друг и по-къс път, като смятал да се спусне по него през томашните долини направо във Верея, и унищожил твърде голяма част от войската си. И ако господ не бил с него, той сам би се преселил в ада. Вместо да тръгне по път, който на отделни места е широк и давал възможност да разгърне напълно конницата си, той вмъкнал себе си и войската си в непроходими теснини, и планински долове. А през това място течал и буен планински поток. Напред вървели протостратор Мануил Камица и Исак: Комнин, оженен за дъщерята на Алексий, който след това станал император. В последния отред били севастократор Йоан Дука, чичо на императора по баща, а средата на фалангата, пред която се движел обозът и намиращата се извън строя прислуга, ръководели сам императорът Исак и родният му брат севастократор Алексий. Варварите се появили по двете страни на тесния проход, явно давайки да се разбере, че имат намерение да извършат нещо страшно. Авангардните части преминали без сражение, понеже власите не им се противопоставили в теснините на пътя, тъй като без съмнение сметнали, че е полезно за тях да позволят [минаването] на първите по височините без кръвопролитие, а да нападнат и да разбият средата на фалангата, където се намирал императорът, неговата свита и всичките знатни, които го придружавали. И те не се излъгали в своето намерение. Защото, щом като императорът навлязъл вътре в тази теснина, която не давала никаква възможност за бягане, варварите го нападнали с цялото си множество. Ромейските пехотни сили не отстъпили пред тях, като се стараели по всякакъв начин да не бъдат обградени.. Те се отправили бързо към недостъпно място и макар и с голяма мъка, и с голям риск, отблъснали нападащите ги от височините варвари. Но когато били притиснати от множеството и когато твърде пострадали от търкалящите се камъни, ромеите започнали. да отстъпват наистина отначало бавно и внимателно, а и не за дълго време. Събраните заедно врагове получили надмощие. Напирайки с всичките си сили и нападайки постоянно с по-голямо мнозинство, те се нахвърлили без всякакъв ред върху войската. Тогава настъпила суматоха, когато всеки се стараел да спаси себе си, враговете избивали всеки заловен войник и клали попадащите в ръцете им, както се коли заграден в обор добитък. Нямало кой да ги защити, а и никой не бил в състояние да ги защити. Сам императорът, заловен като в мрежа, често се опитвал да отблъсне насочващата се срещу него варварска войска, но не можал да направи нищо и дори загубил шлема от главата си. Около него се насъбрали най-сетне много знатни, които пожертвали много животни и, както казват, много ромейски войници, които застанали на прохода, за да спират нападението. По този начин бил осигурен изход за него и той сам се спасил чрез смъртта на мнозина. Като се съединил с първите полкове, подобно на Давид принесъл благодарствена жертва на бога, който осенил главата му през време на сражението. А севастократор Дука, като видял, че било невъзможно да премине направо, след като намерил добър водач, когото бил примамил от варварската войска — един войник на име Литовой, тръгнал по друг път й преминал по него невредим. Когато императорът стигнал по споменатия ручей до Верея, той узнал, че сред преминалата безопасно войска се разказвали недобри неща за него, разправяло се, че и той сам бил загинал с останалата войска. Поради опасност от този слух императорът прекарал няколко дни в тамошните области и след това се завърнал в столицата. А между това тъжната мълва за владетеля бързо се сменила с друга вест, която императорът по примера на Анон Картагенски пуснал като птица из градовете да го прославя като победител. . . Императорът не се наслаждавал дълго време на славата си като победител, понеже голямата загуба на хора изпълнила градовете с плач и накарала жителите на селата да пеят тъжни песни. Когато вече се върнал в, столицата, той усмирил малко своята гордост и бил засегнат от тези неща.
Войната през 1190—1191 г.
Власите [= българите], понеже били свикнали да побеждават ромеите и понеже получили от ромейската плячка голямо богатство и различни оръжия, започнали неудържимо да нападат. Нападайки, те не само безразборно опустошавали села и полета, но се насочили с оръжие и срещу добре укрепени градове. Те разграбили Анхиало, покорили Варна и като стигнали до Триадица, която в по-старо време се наричала Сердика, унищожили по-голямата част от нея и изгонили жителите на Стоб. Те стигнали чак до Наисос и оттам задигнали голяма плячка в хора и животни. Императорът, обкръжен отвсякъде като восъчна пита от пчели, не знаейки на коя от страдащите области да помогне по-напред и на скитите. Освен това той се отправил и срещу сръбския жупан, който продължавал да върши грабежи и разорил Скопие. Двете войски се срещнали при река Морава. Варварите отстъпили й през време на преследването им мнозина от тях загинали — едни удавени във водата, а други избити с оръжие. Минал покрай Наисос и стигнал до река Сава, където се съединил със своя тъст, унгарския крал Бела. Там прекарал известно време и отново се върнал във Филипопол, а оттам заминал за престолния си град, отбягвайки пътя към Хемус.
Походът на византийците през 1195 г. и детронирането
на Исак II Ангел
Не можейки да понася нападенията и грабежите на власите и скитите, а и поразен от обстоятелството, че Алексий Гид и Василий Ватаци, от които първият командвал източните войски, а Ватаци — западните, влезли в бой с неприятелите близо до градчето Аркадиопол и не само не постигнали никакъв успех, но Гид едва се спасил с позорно бягство, като погубил по-добрата част от войската си, а Ватаци загинал заедно с полковете си, императорът решил отново сам да започне война срещу враговете. Започнало събирането и свикването на ромейските войски, а била събрана и силна наемна войска. Императорът изпратил за помощ и при своя тъст, княза на хуните [т. е. унгарците]. Последният охотно се съгласил да му помогне и обещал да изпрати помощните си дружини през Видин. И така, като събрал достатъчно войска и като взел със себе си 15 центенария злато и повече от 60 центенария сребро, и като се запасил с всичко, което е необходимо за войската, императорът тръгнал през месец март от столицата, предоставяйки се на бога, твърдо решен да се противопостави на варварите и да не слага оръжие, преди да довърши докрай това, заради което се е въоръжил срещу бунтовниците. Ако делото излезе успешно, той възнамерявал да принесе благодарствена жертва на бога, а в случай, че не стане това, за което той се моли, решил също да се подчини на волята на този, който често прави жезъла на грешниците да бъде средство за наказание на праведните. С такава смелост и насочвайки се към най-голяма опасност, той тръгнал на поход. Но ръката на бога била над всичко и силата му била високо, понеже гневът на всемогъщия не бил задоволен, както това станало ясно по-късно от всичките злини, които ни причинявали победените от нас власи. Очите впрочем на владетеля били насочени срещу причиняващите ни скръб бунтовници и пред неговия взор се очертавали далече събитията на бъдещето. Но неговите очи не виждали, че враговете били много близко, наложило се да отложи помощта за по-късно, разделил войската между пълноводните си. По този начин той си възвърнал Варна, укрепил с кули Анхиало и поставил в тях гарнизони. Макар че тези постъпки изглеждали, че не са далече от императорската предвидливост, все пак делата на противниците получили отново превес. По време на есенното равноденствие той се отправил във Филопополската област, водейки със себе си и жените от двореца, и доколкото било възможно, отблъснал нападенията на власите. Те се стараели да го лишат от властта. Той не можал да забележи опасността, която застрашавала домашното му огнище.
Походът на българските войски до Сер и разгромът на византийците
Щом като Алеюсий се възцарил, той употребил всичките си старания, за да сключи мир с власите. Затова той изпратил пратеници при Асен и Петър. Но той не можал да сключи нито договор, нито мир, понеже тези мъже дали твърде горд отговор и предложили такива условия за мир, които били напълно невъзможни и оскърбителни за ромеите. А между това, докато императорът се намирал на изток, те нападнали българските земи [области], които били около Сер, разбили лагеруващия там ромейски отред, избили по-голямата част от него и взели в плен Алексий Аспиет, който командвал ромейските войски. След това завладели голяма част от тамошните ромейски крепости, укрепили ги още по-силно и се върнали в отечеството си, носейки със себе си голяма плячка. Императорът се страхувал да не би и за в бъдеще това същото нещо да се повтори и затова изпратил срещу тях със значителна войска своя зет севастократор Исак. По този повод власите съветвали Асен да не напада необмислено и смело ромеите, но да си припомни и за методите на военното изкуство (понеже, както знаят вече, сега управлявал ромеите войнствен мъж и много по-способен от брат си). Асен гордо отговорил, че не трябва винаги да се дава ухо на слуховете. Нито, когато мълвата представя някого за храбър, трябва от него веднага да се плаши човек като от наистина храбър, нито пък ако представя някого като страхлив и слаб, той трябва да бъде презиран и пренебрегван. Но и мълвата не трябва да бъде отминавана напълно, понеже не винаги е лъжлива, особено тази, която се носи в устата на голяма част от народа. Делата на хулените или възхваляваните от мълвата да се смятат като пробен камък, а в повечето случаи е необходимо собствените ни очи да бъдат съдия над мълвата и тогава да я приемем като вярна или пък да я подмажем с миро като лъжлива и да я пуснем да си хвърчи на воля. „В действителност ушите не виждат делата, но като съберат много приказки, стават пазачи на чужди и дори на противоположни мнения. А окото е сигурен съдия и свидетел, който не може да бъде излъган в това, което вижда, понеже не приема като нещо сигурно идващата от другаде мълва за разпространяваните слухове, а има свои доказателства. Ето защо вие не трябва да се смущавате от това, че ромейският император сега се представя от мълвата като храбър, а трябва да гледате дали той е такъв, за какъвто го прославя мълвата. Нека да ви бъде в това водач и верен ръководител по-раншният живот на този човек. А ако вие внимателно разучите живота му, то ще се убедите, че той с нищо не е заслужил сегашната си слава. Той не е участвал във войни и никога не се е подхвърлял на опасности, вземайки участие във военни походи и помагайки на своя брат в трудни-моменти за ромейската държава. Аз зная това, понеже твърде много сам ограбвал и опустошавал неприятелската земя, печеля победа след победа и трупайки трофеи след трофеи. После получил батреницата и императорската корона не като награда за подвизите си, но, както се вижда от фактите, завладял е властта по игра на слепия случай. Аз не мога да разбера наистина по какъв начин той, когото не съм видял в сражение и който нито с дума, нито с ръка, нито със съвет никога не е пречил на плановете на мизите, от един път се е изменил и е станал напълно друг. Доколкото е възможно, аз ще ви обясня с пример това, що се отнася до този мъж и до останалия му род. Погледнете тъканите, които висят и се веят на моето копие. По цвят те са различни, макар по тъкан да са еднакви. Те са от една и съща материя и един и същ е техният тъкач. Различавайки се по цвят, те обаче изглеждат, че са различни и по материя. Но това съвсем не е така. По същия начин Исак и Алексий са братя. Първият от тях е лишен вече от императорската власт, а другият и сега носи порфира и се украсява с короната на владетел. Те са имали един и същ баща, произлезли са от една и съща майчина утроба, в една и съща земя са отраснали, получили са всичко еднакво, макар че единият от тях, Алексий, е по-стар. Ето защо те и по отношение на войната едва ли ще се различават, както аз мисля и както всички ще се убедим на дело. Аз казвам, че е необходимо да започнем война по същия начин, както и по-рано, знаейки, че и сега ще воюваме със същите хора, с които сме се били и по-рано, за да не кажа, че те са станали и по-слаби. Аз имам пред вид, от една страна, сломения и вече твърде отслабнал дух на ромеите, които често са побеждавани от нас и нито един път не са възстановили своето положение, а от друга страна, зная, че те са си навлекли гнева на бога, понеже лишиха от императорска власт Исак, който ги освободи от тежко робство. Защото тези, които по такъв начин се въоръжават против своите спасители, необходимо е при пръв случай да бъдат унищожени от враговете си като нарушители на договор.“ Като възбудил с такива мисли умовете на своите подчинени, варваринът с още по-голяма самоувереност нападнал областите около Стримон и Амфипол [на Орфанския залив] . Когато севастократор Исак научил, че са нападнали Сер, бидейки млад и окуражен от едно неотдавнашно поражение на власите, без да се осведоми за силите на враговете, още при първото известие тръгнал срещу тях. Неочаквано той дигнал войската си до даден сигнал с бойна тръба, бързо облякъл ризницата си и пръв възседнал бойния си кон; размахвайки копието си, той бързо се впуснал на бой срещу враговете, като че ли му били уредили предварително лов на елени и като че ли му били подготвили там някъде лов за упражнение. Изминал в галоп около 30 стадии и така много изморил конницата, че тя била напълно безполезна през време на сражението. Също и изморената пехота впоследствие била негодна за нищо. Когато той приближил неприятелската войска, Асен разместил на различни места най-голямата и най-добрата част от войската и доставил отделните отряди в засада, а Исак, без да забележи тази тактика и хитрост, се впуснал с безумен устрем, убеден, че ще ги победи и обърне в бягство. Затова, когато се появили оставените в засада отреди, той се намирал заобиколен от всички страни като с примки, загубил голяма част от войската си и накрай сам бил заловен жив от скитите. След това варваринът подобно на лъв в своето си владение без страх се отдал на плячкосване и грабеж, понеже никой от ромеите не му се противопоставял вече, но всички, които не станали жертва на меча в сражението, със страх се отдали на бягство и с възможната голяма бързина се укрили в град Сер. Скитът, като взел в плен севастократора, се стараел по всякакъв начин да го укрие от Асен, обхванат от користни надежди, че ако му се удаде да го закара тайно от власите в своята страна, императорът ще му заплати за него голям откуп. Но понеже мълвата за пленения пълководец се разпространила, станало щателно претърсване, севастократорът бил открит и заведен при Асен.
Из: „Христоматия по история на България“
Източник: nauka.bg