Увод в историята на българския език

Историята на българския език изследва и разкрива развоя на българския език в неговите форми — устна и писмена — от обособяването му като самостоятелен език в източната половина на Балкан­ския полуостров до най-ново време. Тя проследява вековните книжовни тра­диции на нашия  народ и неговия при­нос в европейската културна история.

Изучаването на историческия раз­вой на българския език дава възмож­ност да се разбере днешното му със­тояние и неговите оригинални особености.Опознаването на диалектното му състояние спомага за правилното раз­биране на единството на българския език в миналото и днес.

Всички тези познания повишават езиковата култура както на общество­то като цяло, така и на отделната лич­ност и усъвършенстват езикова­та практика. Задълбоченият поглед върху езика като обществено явление и върху неговото постепенно развитие повишават активността в самото общуване и създават по-сигурна соб­ствена преценка при избора на езико­вите средства. А това позволява да се откриват и да се избягват нежеланите прояви, да се използува по-пълно ця­лото езиково богатство. В познава­нето на книжовното наследство и в грижата за езика се проявява уваже­нието и обичта към родната реч.

Българският език и другите славян­ски и балкански езици.

Българският език е един от най-старите държавни езици на Европа. Той има 13-вековна традиция, оказала влияние върху кул­турата на много народи.

Първоначално нашите славянски прадеди са живеели заедно в своята стара прародина на север от Карпати­те, но след разселването им (II—V век) на изток, запад и юг, т.е. след обосо­бяването на трите славянски групи — източна, западна и южна — те заживя­ват свой самостоятелен живот.

Днес източните славяни говорят на три езика: руски, украински и бело­руски: западните на четири — полски, чешки, словашки и лужишки ( Германия). На три езика говорят южните славя­ни: български, сърбохърватски и сло­венски.

В своя исторически развой българ­ският език е известен под различ­ни наименования. Първоначално до идването на прабългарите на Аспарух (VII в.) и около покръстването на славяните и прабългарите (IX в.) в новата славянобългарска държава той се е наричал — по името (склавини), с което византийците наричат предимно българските славяни. За византийци­те (и техните историци), намиращи се в непосредствен досег с племената, създали по-късно нашата народност, името (склавини) се е отнасяло най-вече до най-близките им съ­седи, т. е. до българските славяни.

В този смисъл названието от това време не бива да се смесва с други по-късни наименова­ния, стоящи фонетично близо до него: славянски, словенски и словашки. Терминът славянски (изписан днес с а) има по-общ характер и служи за назоваване на езиците от трите групи. Той се различава от прилагателното (изписано с О), което се свързва предимно с определението български, или по-точно със старобъл­гарски. Сегашното наименование словен­ски се отнася за езика на словенците, които живеят в Словения (бивша Югославия), а словашки — за езика на словаците в Чехословакия. Прабългарите са били напъл­но претопени в славянското етническо море. Те са имали с тюркски тип, който днес е изчезнал. От него са оста­нали едва няколко десетки думи, като: болярин, бисер, белег, бъбрек, тояга и наименованието българин, което старите са заели като свое народностно име. Оттук започва да се променя и названието на езика — след IX в. той все по-често започва да се нарича български. От трите южнославянски езика на Балканския полуостров — български, сърбохърватски и словенски — езикът на българските славяни заема източ­ната половина на южнославянския свят, а другите два — нейната западна част. Голяма част от българските славя­ни, останали извън границите на Пър­вата и Втората българска държава, по­степенно са изчезнали.

Говорен в източната половина на Балканския полуостров, българският език не само е оказал силно влияние върху завареното местно население, но е изпитал и обратно въздействие. Така например от изчезналия вече език на траките, които заедно със славяните и прабългарите са образу­вали българската народност, са останали няколко имена на реки като Тимок, Вит, Искър, Етър (Янтра), Места, Струма, Тунджа и думи като катеря се, катерица и др.

Българският език влиза в много тесен контакт с други съседни балкански езици — румънски и албански и донякъде с гръцки език, в резултат на което придобива редица нови черти. Затова освен към славян­ските, той се отнася и към балкански­те езици. Характерна особеност за всички балкански езици е разколеба­ването на падежната система при име­ната. Изчезването на по-големия брой падежи в тях ги превръща от синте­тични предимно в аналитични. Синте­тични, т. е. езици, в които основна роля играят падежите, са всички сла­вянски езици днес без българския. (Под  влияние на балканската среда българският от синтетичен в мина­лото — със седем падежа — днес се е превърнал в аналитичен, без падежи при съществителните имена). Така напр. на липсата на падежни облици в българската конструкция Мама изпра ризата отговарят конструкции с име­нителен и винителен падеж в  другите славянски езици: руски — Мать вьiстирала рубашку; сърбохърват­ски — маjка jе прала кошульу, пол­ски — и т. н. Падежните форми, когато съответ­стват на една българска безпадежна, в различните славянски езици могат да бъдат нееднакви (родит., да­телни без предлог и с предлог) и т. н. На бълг. Мама често ходи до съсед­ката съответства руск. Мама часто ходит к соседке (дат. п.); сърбохърв. маjка често иде сусетки (дат. п. без предлог) у посету; полски matka czesto chodzi do sasiadki (родит. п.), чешки matka chodiva casto k sousedce (дат. п. с предлог) и т. н. Днес българският език се говори от всички българи, които живеят както в България, така и в други държави. За пореден път нацията е спомогнала за развитието не само на бълканите, но и в половин Европа.

Източник: nauka.bg