Увод

Настоящата работа беше вдъхновена от една средновековна творба на изкуството с изтънчен стил, богатство на палитрата и майсторство на техниката – Уилтънският диптих.

 Целта на работа е да покаже как идеите за властта, церемонията и изображенията са част от монархическата пропаганда на средновековния владетел.

Материала се състои от четири глави.

 В първа глава се описва развитието на средновековната идея за власт и владетел.

 Втора глава фокусира идеята за кралска власт върху възгледите на една определена личност – английския крал Ричард II.

 Трета глава се занимава с владетелския церемониал в периода на управление на Ричард. Обръща внимание на неговите елементи – коронация, миропомазване, клетва, за да може да направи връзката межу идеята за власт и нейната публична показност.

 Четвърта глава показва мястото на изображението на Уилтънския диптих в рамките на визуалното представяне на концепцията за „свещена кралска власт“.

 На база проучения материал, ще се опитаме да отговорим на въпроса какво ни показва картината на Уилтънския диптих.

 Глава I

Власт и владетел в средновековна Англия

За да разберем защо една велика историческа промяна се е осъществила, трябва да проучим времето и обстоятелствата, при които тя се е случила и не само да ги представим, но да покажем историческото им значение, както за миналото, така и за бъдещето.[1] Средновековното разбиране за власт и владетел ще са основен обект на изследване в следващите страници на настоящата работа, като по-обстойно ще се спрем на промените в английската политическа мисъл в периодаIX–XVI век. Но преди да се запознаем със ситуацията в средновековна Англия, трябва да се върнем малко по-назад във времето, за да проследим как процесите, протичащи на Континента в периодаII–IX век повлияват Британското кралство и в каква посока насочват неговото развитие.

1. Римската империя и „варварските“ нашествия

В периода между II и V век сл. Хр. в историята е отбелязана вълна от нашествия на германски племена по териториите на Римската империя. В традиционната историография тези набези са представени като истинска „катастрофа“ за империята, „катастрофа“ по-скоро за консервативните аристократични източници, отколкото за по-скромни фигури като представителите на държавните канцеларии. Едно по-критично вглеждане в събитията показва тяхната преувеличеност. Нашествия наистина е имало, но силата на племената не е била толкова голяма, че да причини големи щети на империята. През този период в империята има множество вътрешни междуособици, а нашествията на „варварските“ германски племена донасят само смут и разделение. В края на III век натискът им е спрян, а в IV век голяма част от тези племена се оказват легално живеещи на териториите на империята, но не са „завладени“ насилствено. Сключват договорни отношения с нея – чрез т.нар. федос, племената стават наемници или федерати, т.е. нейни съюзници – наемна войска. Историята на наемната римска войска може да се проследи още от епохата на Античността, когато Рим е република. В началото войската се е състояла от римски граждани, но постепенно с увеличаването на териториите на Рим и превръщането му в империя, войската престава да бъде италийска, а се попълва от мъже от новозавладените територии извън италийските – тракийци, сирийци, дори араби. Римската държава е станала достатъчно богата, за да може да плаща на наемници като германите, чието основно препитание е войната. През IV век е от взаимен интерес размирните племена да служат на Рим. Така германските племена стават войска на държавата и по този начин получават определени права и задължения. Римската империя им дава определени земи по териториите на лимеса, които продължават да са нейна собственост. Имат право на usum (ползване) според закона на hospitalitas(гостоприемство). Получават също опеката на Рим и част от военната плячка, а в замяна се задължават да бранят римските граници от по-северните германи. През V–VI век, вследствие на естествения процес на упадък на държавната администрация в Западната част на империята, функциите на войските се увеличават. Усвоили римските традиции и закони, те поемат администрацията в свои ръце, организират териториите по римски образец и установяват нова политическа стабилност. Тези народи не са единични наемници, а са цели племенни групи. Техният водач се нарича крал, като под това понятие трябва да се разбира суверен, а не независим владетел. Кралят е водач на народа, на войската, а не собственик на територията. Той служи на римската държава. Всички длъжности са поверени на негови приближени, които той избира по роднинска или васална линия. Средновековните кралства не са възприемани като отделни държави, а като организми по публично право.

С Миланския едикт от 313 г. християнството е признато за легална религия на територията на Римската империя, а малко по-късно става и нейна официална религия. Християнизацията на народите в земите на Римската империя се осъществява в течение на няколко века. Процесът започва първо от най-висшите слоеве на обществото – краля и аристократите, а оттам и останалото население. В края на VII век всички английски кралства официално са приели християнската религия и англо-сакските крале започват да я налагат със закони[2], а до края на IXвек християнството достига и най-северозападните части на континента, дори започва да се разпространява в Източна Европа.

Целият този процес води до християнизиране на традиции и обичаи, наследство от древни цивилизации и тяхното адаптиране към монотеистичната религия. Древни египетски и персийски вярвания навлизат в гръцката философия. Около древните идеи се изгражда християнската философия за владетел и държавата. В тях откриваме личността на господаря като одушевен закон, като подражание и представител на Бога.[3]

2. Средновековна Англия

В ранното средновековие английската кралска власт достига една от най-забележителните си характеристики – сливането на публична и частна сфери на живот. Това означава, че кралят комбинира в своята личност способности, които по-късно ще бъдат разглеждани като отделни. От една страна той е публична фигура, владетел, който е отделен от подчинениете си. От друга, той е частен лорд, собственик на земя, като неговото управление има характеристиките на лордската власт. Втората способност намира израз в понятието, което се използва за описание на земята, принадлежаща на кралската длъжност. Познато е като владение – от латинското dominicus, еднолична собственост, лично владение на краля.

След норманското завоевание през 1066 г. в Англия, вследствие на феодализацията, териториалният аспект на кралската власт придобива нова форма. Ражда се доктрината, че цялата земя на Англия е собственост на краля. Земята е отдадена „назаем“ на норманските рицари и по този начин те стават васали на краля. Така се свързват публичните и частни аспекти на кралската власт.[4] Уилям Завоевателят отдава цялата земя на Англия под аренда на своите лордове, при условие, че ще му осигурят армия от около 5 000 рицари. Те пък отдават голяма част от своята земя на подчинените си, в замяна на известен брой от тези рицари. Всеки от рицарите трябва да служи поне 40 дни годишно на краля на собствени разноски. Дългът за снабдяване с рицари е неделима част от земята, за която се казва, че се поддържа за рицарска служба. Владението или феода, не може да бъде разделено на части така, че върховният лорд да бъде лишен от рицарската служба или други феодални „такси“.[5]

През XI – XII век на феодалната система се придава ново измерение. В периода 1066 – 1154 кралският двор се състои не само от феодално събрание от кралски арендатори, а също и от група кралски чиновници, които администрират делата на короната из кралството. Владетелят избира т.нар. „върховен съдия“, който да го представлява и да изпълнява службата на регент при неговото отсъствие, което се случва често, защото англо-норманските крале прекарват много повече време в Нормандия, отколкото в Англия.

Когато Хенри II се възкачва на трона през 1154 г. Англия е разделена политически на локални единици (окръзи и ширства) и феодални единици (манори). Всяка локална единица се управлява от съвет от целия народ или всички свободни мъже. Феодалните единици представляват манори (имения с годподарска къща), оглавявани от своя феодален лорд. Лордовете на манора са подчинени и арендатори на по-висши лордове, а те от своя страна – на главния лорд – краля. Бюрократичният апарат е слабо развит. Не съществуват постоянни административен, юридически и законодателен апарат, които да функционират самостоятелно и да регулират локалните и феодални проблеми. Извънредни са случаите на кралско правосъдие, не съществува постоянно правосъдие, което да се упражнява от професионални съдии. Липсата на постоянна съдебна система се свързва с отсъствието на идеята за кралската власт като законодателна институция. Кралете не считат за свое задължение постоянно да издават нови закони.

3. Политическо богословие

В основата на кралската институцията е преданието, наследено от библейски времена: кралете са лица, поставени от Господ. Кралят упражнява своята власт по Божия милост, Dei gratia, той е наместник на самия Бог, vicarius Dei. През XII век кралската доктрина е оспорена от претенцията на папата да бъде медиатор между хората и Бог. Кралете се противопоставят на това, защото се възприемат като директно управлявани от Господ и голяма част от заобикалящите ги изображения, а също и церемониите дават визуален израз на тази гледна точка. Понятието за свещено е най-ясно артикулирано в жеста на помазване, който е централен за коронацията.[6]

Богословската идея за Църквата (християнското общество) като corpus mysticum, чиято глава е Христос, е прехвърлена в държавата, където кралят е главата. Оттук идва и сравнението на владетеля, като глава на държавата, с Христос, като глава на Църквата.[7] Религиозният момент в политическата теория черпи своята сила от текстовете на Светото писание. Думите на апостол Павел предзадават тълкуването на властта като Божия повеля: „няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога“[8]. В тях откриваме и заръката за подчинение на властта: “всеки човек да се покорява на властите, които са над него“[9], и още: „който се противи на властта, противи се на Божията наредба“[10]. Поданиците трябва да се подчиняват на този, който притежава властта – кралят, чиято земна власт е дадена от Бога – „покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било на царя като върхивен владетел, било на управителите като пратени от него…, защото това е Божията воля“[11]. Кралят и неговите поданици скрепяват отношенията си чрез взаимна клетва, която има силата на договор. Клетвата на владетеля напомня, че въпреки превъзходството му над неговите подчинени, той също така има и задължения към тях. В Библията се казва: „владетелят е Божий служител за твоята полза“[12]. Той трябва да се грижи за своите подчинени, да им служи, като осигурява благополучието и въдворява мир в кралството. За изпълнението на служебните си задължения, кралят е отговорен единствено пред Бог.[13]Поданиците трябва да почитат владетеля, а също и Бога, да отдават „кесаревото на кесаря, а Божието на Бога“[14]. Неподчинението на заръките на владтетеля е считано за неподчинение на Божията повеля.

Подобно на Христос, който притежава две природи, владетелят притежава „двойна личност“[15]. Връзката на интерпретациите за владетеля, като сложен конструкт от две тела, с двете природи на Богочовека е видима. По този начин се осъществява прехвърляне на богословски идеи в политическата сфера – характерен елемент за политическата средновековна мисъл, който все пак има своята дълга история. Кралят е образ на небесния Помазаник, а по този начин и на Бог и в този смисъл той има същата власт, каквато и Христос. Божествената благодат и двете природи, обаче са неразривно свързани с церемонията по помазването – кралят придобива тези божествени характеристики едва след своето встъпване във власт.[16] Характеристиките на владетеля и властта, които представихме по горе, отговарят на началния период на развитие на политическата мисъл, т.е. до около X–XI век. Тези идеи са ясно изразени в трактатите на неизвестен нормански философ от XII век.[17] От това изследователите извеждат, че записаните концепти за власт и владетел постепенно еволюират, за да изградят късносредновековната политическа мисъл на Англия от XV–XVI век и да оформят метафората за Двете тела на краля. Според тази концепция владетелят има две тела – политическо и физическо, които придобива в момента на своето встъпване във власт. Неговото физическо тяло притежава всички човешки характеристики – то е подобно на телата, които притежават всички хора – смъртно, подвластно на болести и старост.[18]От друга страна, владетелското политическо тяло има божествени характеристики. То се състои от политика и управление, не може да бъде видяно или докоснато, то е безсмъртно и не зависи от личността на владетеля.[19] То се предава от владетел на владетел и по този начин се осигурява неговата продължителност.[20] Двтете тела са съединени в едно корпоративно цяло – тялото на краля.[21] Но за за юристите често настъпват трудности при определянето на точните граници на политическите и физическите правомощия на кралското тяло, имайки предвид съвършеното единство на двете заедно и способностите на всяко едно поотделно. Единственият начин за разделяне на телата, е смъртта – тази на физическото тяло. От своя страна държавата е представена чрез метафората на човешкото тяло, където всяка обществена прослойка отговаря на определена част от човешкото тяло и има точно определени функции.[22] Това разбиране е много характерно за периода на късното Средновековие.

4. Новата представа за власт

Основите на политическата мисъл в началото на Средновековието се намират в дългия период на преход между Античността и Средновековието, т.е. между III век и началото на VII век. През VII век Западна Европа се регионализира и кристалира в появата на кралства. Статутът на християнството като единствена религия на Римската империя, довежда до дългосрочни радикални промени в отнощението към политическия живот на Държавата.[23] Смята се, че новото разбиране за краля като законодател, възниква като резултат от преоткриването на текстовете на римското право на Юстиниан в последните години на XI век и последващото развитие на новата наука на римското право в европейските университети.[24] Новата идея за кралската власт включва за първи път през XII и XIII век признаването на законодателната роля на владетеля. Кралете започват регулярно да издават закони, като основна част от задължението на владетеля да поддържа мира и да раздава справедливост. Кралското законодателство се отделя от кралската администрация, финанси, военни дейности и политики.[25]

Папската революция от XII век ражда новата концепция за кралска власт в Западна Европа. Кралят вече не е върховен глава на църквата. Епохата на „свещената кралска власт“ постепенно залязва. Папата в Рим става върховен глава – той се намира не само над кралете, но и над най-важния от всички суверени – императора. За първи път император и крале се възприемат като „светски“ владетели, чиито основни задачи са поддържането ма мира в техните кралства и раздаването на справедливост. Намаляването на кралския авторитет в църковно отношение се компенсира с разширяване на светските власти – родовата, локалната, феодалната и градската. Разделението на духовна и светска власт води до силно влияние на териториалната идея за кралската власт, според която кралят вече не е военен водач на племето, а главен лорд във феодалната йерархия. Преди той ръководи директно, а сега го прави чрез своите чиновници – целият народ или поне всички свободни мъже на територията, на която е суверен.[26]

През XII–XIII век на Континента, понятията за кралска власт получават подкрепа от Римското право. В римската традиция е известно разбирането за владетеля като върховен законодател. Кралят създава законите и поради тази причина той не може да бъде подчинен на тях. Както казват юристите „волята на владетеля има силата на закон“ или „кралят е свободен от закона“.[27] Поддръжниците на кралския законодателен авторитет се обръщат към римските текстове, за да намерят неговото оправдание, самите крале откриват в речника на римското право много от термините на тяхното собствено законодателство. Но аргументът „от римското право“, както е наричан, не е нищо повече от аргумент. Фактът, че кралският законодателен авторитет е най-влиятелен в Англия, Нормандия и Сицилианското кралство, където възраждането на римското право е по-слабо, отколкото на Континента, показва, че причината и мотивацията за развиването на законодателния авторитет на владетеля не може да бъде търсено в преоткриването на римската правна традиция.[28] Във Франция, страна в която римската правна традиция процъфтява, властта на краля е подсилена от визията за позицията му като създател и поддръжник на закона едновременно. В Англия, въпреки частичното асимилиране на континенталните правни идеи след норманското завоевание, римската правна традиция никога не получава напълно подкрепа. Законът на Англия е неписаният закон на обичайното право – това тяло от обичаи и закони, създадено от ритъма на кралското управление. Владетелят е неразделна част от този закон, като негов приложител и поддръжник.[29]

Обичайното право е творение на краля: претендирайки да гарантира мира на всички в неговото кралство, като върховен феодален сеньор, той предлага на всички свободни хора достъп до неговите дворове, за да регулират споровете, отнасящи се до земята и собствеността. Понятието „чиновник“ е ограничено в Англия: всички, които са обикновени служители на държавата, подчинени са на обичайното право и тяхната принадлежност към някаква администрация не ги различава по нищо от другите граждани, дори когато действат в рамките на своите функции. Това се отнася към различието между власт на краля и държавна власт. Обичайното право като закон за земята, който е привлякъл към съда благородниците и джентрите[30], осигурява по този начин докрай съгласието на доминиращата класа за развитието на една кралска власт, която в замяна гарантира и определя условията за увеличаване на социалната доминация над аристокрацията.[31]

Основната политическа система на управление в Западна Европа е монархията. За разлика от Франция, в Англия тя не е абсолютна, а се основава на уравновесеност на властта между краля и неговите васали.[32] От една страна, според разбиранията на юристите, владетелят се намира над закона, като негов създател. От друга страна, поданиците му очакват той също да спазва законовите норми. Разрешението на този проблем идва с конституционалната революция, представена от Магна Харта (1215). Тя променя завинаги отношението между крал и закон в Англия. Нейно достижение е поставянето на кралската институция под закона. Клауза номер 39 е най-важната от целия документ. Според нея кралят има правото да налага запор или дори отнема правото на владение на всеки, без изключение според закона за земята. Никой владетел не се осмелява да се противопостави на този принцип.[33] Правата, които кралят получава според този документ, са негова привилегия. Това е набор от правомощия, които кралят е свободен да упражнява по собствена воля – избор на чиновници и издигане или сваляне на парламенти. Извън тези правомощия, той се намира под закона. Както пише Брактън[34] „кралят е под Господ и под Закона“. За да бъдат изпълнявани кралските заповеди, владетелят трябва да даде добро основание на поданиците си, за да му служат и да му се подчиняват. Съществуват немалко причини, поради които едните и другите се нуждаят от взаимна помощ. За благородниците и лордвете кралят е гарант на закона, който им дава собственост. С добро управление от негова страна, те се наслаждават спокойно на приходите си и се обръщат към него само за разрешаването на спорове или търсят опека. По същия начин и кралят има нужда от благородниците си, които са негови съветници, командири на войските му по време на война и основни агенти на неговото управление на локално ниво. Двете институции се нуждаят една от друга и се намират във взаимна зависимост.

Авторите на правна литература от този период отбелязват, че кралят управлява в името на „всеобщото благо“, а не действа според собствените си интереси. Само тиранинът може да действа по този начин, а по определение това е човек, който се намира над закона. Английският владетел се грижи за благоденствието на своите поданици и истинското измерение на неговата власт е справедливостта. Действието за всеобщото благо е християнски принцип, а тиранията е престъпление срещу Бог. Важна роля в кралското управление има съветът, който кралят избира. Чрез неговата мъдрост владетелят най-добре може да достигне до Божията повеля, от което зависи качеството на неговото управление.[35]

5. Смесената конституция

В по-късна юридическа формулировка Фортескьо[36] отбелязва, че английското кралство еdominium regale et politicum – кралски и политически доминион. То има „смесена“ конституция, което го различава от съседите му.[37] Идеята за „смесената“ конституция е стара идея. В най-общата си форма, тя свързва управлението на краля, аристократите и обикновените хора. Позната още от Древна Гърция, по времето на Омир, Платон и Аристотел, Полибий я пренася в Рим и открива в нея потвърждение за успеха и просперитета на града. Кулминацията на своето развитие, теорията за смесената конституция достига при Цицерон. В ранното средновековие, никой от класическите текстове не е достъпен на латински език, макар голям брой коментари на автори, традиции, феодални институции, да са сравними с идеята за смесеното управление, никой не съставя теория или независима формулировка по тази тема.[38] В началото на XIII век, точно преди превеждането на Политика, в писанията на английския юрист Брактън относно Църквата, в творбите на канонистите са дадени няколко забележителни формулировки за основаването на монархията. Тя игнорира терминологията на теорията за класическата смесена конституция, макар нейните формулировки да показват сходство с нея. В момента, в който Политика става достъпна, политическата реалност в Европа вече не отговаря на традиционната политическа теория. Мислителите на средновековието се занимават със сложния проблем да адаптират идеите на Аристотел към съвременната им реалност.[39] Първият, който го прави, е Тома Аквински.

За по-голямата част от средновековните автори смесената конституция възприема идеалната форма на управление като един крал, ограничаван от общността на гражданите. Представата за средновековния свят, собствения им опит, политическите наблюдения, усвояването на класическата теория и средновековните коментари, оказват влияние върху средновековните мислители, за да достигнат те до формулировката „смесена“ конституция. Малко от тях обаче използват този нов термин и предпочитат по-скоро да разискват границите на кралската власт.[40]

Фортескьо съживява различието между кралско и политическо управление – идея, която е така важна за Тома Аквински[41], и комбинирайки ги изгражда основата на доброто управление. Подобно на Аквински, Фортескьо прилага своето определение към кралската власт и различава два начина на изграждане на правото. Той не разглежда политическото управление като самостоятелна единица, а само в комбинация с кралското.[42]

По-късно теорията за смесената конституция става централен елемент при зараждането на модерната политическата мисъл. През XVI век много англичани мислят управлението по този начин – един крал-монарх, Камара на аристократичните лордове и Камара на демократичните общности. Теорията достига своя апогей при формалното приемане на модела на смесената конституция от Чарлз I през 1642.[43] Това очертава бъдещото развитие на Англия като една от най-добре управляваните държави.

Глава II

Ричард II и неговите политически възгледи за кралската власт

По отношение на средновековното разбиране на понятието за власт, се оформя политическата мисъл на владетеля. Важно е да обясним виждането на Ричард II за кралската власт, за да свържем тази идея с церемонията и изкуството.

1. История[44]

Портрет на Ричард II от Уестминстърското абатство

Ричард II се възкачва на престола през 1377 г. През юли 1376 г. той става бъдещият наследник на английския трон след смъртта на баща му Едуард Черния принц. През януари 1377 г. канцлерът заявява в парлемента, че принцът е изпратен на Англия от Бог, така както Бог изпратил Своя Син на земята, за да изкупи греховете на Неговия народ.

Коронацията на Ричард II се състои на 16 юли в Уестминстърското абатство. Тя е забелелжителна поради своя символизъм. Церемонията е грижливо „хореографирана“ от неговите съветници. Заповедите на протоколите са разместени, за да се изтъкне възкачването на Ричард по наследствено право. В миналото кралят полага своята клетва, само след като е представен пред народа, за да получи неговото одобрение. По време на коронацията, Ричард първо полага своята клетва – пренареждане, което цели да засили вярността на народа към неговия крал, който бил вече владетел по наследствено право.

Церемонията почти със сигурност направила голямо впечатление на младия крал. Много по-късно, през 1388 г., той иска да припомни най-тържественият момент – онази част от церемонията, в която бил докоснат по гърдите със свещено масло. В момента на коронацията от 1377 г., за Ричард вероятно помазването не бил толкова специфичен момент, колкото спомена за великолепието на литургията като цяло, който оказва влияние върху него. Развитието на церемонията и литургичното великолепие на монархията, е една от най-забележителните характериситики на неговото управелние.

При възкачването на Ричард на престола, той бил на 11 години. За първи път от близо 200 години от историята на Англия момче-крал наследява трона (след Конкистата – Хенри III става крал на 9 години). При Ричард, за разлика от Хенри III, регентско управление не било наложено, тъй като той бил „пълнолетен“. Причината за странното решение е, че не се постига съгласие за подходящ кандидат, който да стане регент.

Селското въстание от 1381 г. маркира превратна точка в политиките за управление на Ричард. Той започва да се занимава с укрепването на йерархията и властта в обществото. В такъв контекст трябва да се разглежда останалият период от управлението на владетеля. Сър Саймън Бърли[45] има най-значително влияние върху  Ричард и вероятно е основният източник на концепцията му за кралския суверенитет.[46] От средата на 1380-те управлението на Ричард става строго авторитарно. През 1380 г. влиянието му върху държавните дела се увеличава. През цялото му управление, неговите цели не се променят: оформяне на силна монархия, ново утвърждаване на йерархията и настояване за подчинение на неговите поданици. В края на своето управление, той се представя като източник на всички закони. По повод членовете за неговото сваляне от власт той казва, че законите на Англия са „в неговата уста и в неговата гръд“.[47]

2. Политически възгледи

Средновековната идея за Свещеното право на владетеля, като Божи помазаник, викар и наследственото право са в основата на политическите възгледи на Ричард за кралската власт. В представата на Ричард за предмета на кралската власт, се оформят няколко главни момента: подчинението на народа, влиянието на предшественика и защитата на Църквата.[48]

Важността на подчинението в мисленето на Ричард е ясно заявена. Той вижда подчинението на своите поданици като мерило за просперитета на неговото кралство и критерия, по който всички крале, и той в частност, ще бъдат съдени. Предишното неподчинение и бъдещото подчинение формират двата полюса, около които Ричард вероятно формулира своята политика по отношение на своите поданици. През ноември 1383 г., Михаил де Пол обяснява въстанието от 1381 г. като кулминация от много действия на незначително неподчинение към кралските министри. По-подробно изложение на необходимостта от подчинение се разисква в трактата за кралската власт, посветен на Ричард II от 1392, De quadripartita regis specie („За четирите вида управление“). Този трактат се занимава да очертае качествата, необходими за доброто управление, да изброи препятствията при неговото упражняване и да добави някои практически предложения за тяхното преодоляване. Първата половина на този труд представлява съкратена версия на псевдо-аристотеловата Secreta secretorum („Тайната на тайните“). Другата част, която вероятно съдържа автентичен материал, се занимава с качеставата на добрата кралска власт, като по-обстойно се спира на неподчинението и stultitia. Неподчинението е строго осъждано от владетелите. Stultitia се определя като народна власт, при която народът заявява „не искаме този човек да ни управлява“. Авторът пояснява, че това представлява обичай, който няма връзка с наследственото владение. Анонимният автор на този трактат вероятно се стреми към кралското благоразположение и ясно цели да поласкае видните кралски убеждения. Текстът може да се използва като наръчник за ранното монархическо мислене на Ричард.

В мисленето на владетеля важно място заема и идеята за влиянието на предшественика и историята. Ричард представя своята дейност на владетел като част от възстановяването на правата на Короната, които по-рано й били отнети от нейните въстанали поданици. Кралят ясно съзнава съдбата и достиженията на своите предшественици на престола, като има добро познание за политическия и административен прецедент. Като „прецизен изследовател на реликвите на неговите предшественици“ интересът на Ричард се съсредоточава основно около защитата на действията на неговия дядо, към чиято канонизация се стреми, а също и създаването на култ към Едуард Изповедника, макар че неговите интереси към кралските му предшественици не се ограничават само до тези двама крале. Освен засилването на почитанието към двама кралски светци от англо-саксонското минало, Едмунд и Едуард, Ричард силно желае да постави себе си и своята политика твърдо в границите на традициите на техните наследници. През 1385 г. той поръчва направата на серия от 13 кралски статуи, които може да се предположи, че формират пълна иконографска програма на владетелите на Англия от Едуард Изповедника до негово време, с които да декорира обновения Уесминстърски дворец. По този начин статуите на кралските му предшественици ще показват „живото“ си присъствие и ще бъдат съдници на неговото управление. Ричард свързва защитата на църквата с потеклото на рода на Плантагенетите, но до голяма степен отношенията, които той поддържа с нея се основават на необходимостта от подкрепата й за легитимацията на определени действия на владетеля.

Позоваването на предшественик за потвърждаването на кралския авторитет, получава изключителен отзвук в теорията и практиката на кралската власт.[49] На практическо ниво, идеите на Ричард намират израз в промените в дворцовия церемониал в последните години от неговото управление. Кралските възгледи на Ричард са показвани по различен начин. Настоявал да се обръщат към него с „ваше височество“, а не „господарю мой“, поръчал изработката на живописни картини с неговия облик, като т. нар. „коронационен портрет“ в Уестминстърското абатство. Разграничението между публичната и частната личност на владетеля гарантира до голяма степен предпазливост на неговите действия. Свещеността на публичната му личност нараства до такава степен, че придворните били задължени да падат на колене всеки път, когато кралят се изправел пред тях. Привилегията на личния достъп се персонализира, чрез собствено кралската воля, която се смята за достатъчна, за да премахне границите между социална и церемониална йерархия. Според тази идея, Короната трябва да бъде хранилище на възстановената власт на Ричард, която е независим и безсмъртен гарант за дълготрайността на политическите му достижения. Ричард вярва в свещенността на своята служба и в „свободата“ на своята Корона – той е единствен източник на закона, крал по Божия милост и рождено право. Ричард се намесва в дейността на Парламента и вероятно по този начин цели създаването на кралски закон (lex regia), който да запазва правата на английската Корона. Той иска да освободи Короната от ограниченията на обичайното право. Стремежът на Ричард да освободи институцията на Короната от всички ограничения, поражда желанието да установи режим на абсолютна монархия.

Ричард отдава голяма важност на ритуала по помазването, който придава на владетеля свещенически функции. Чрез това може да се обясни една част от неговия интерес да защитава църквата от враговете й. Помазаният крал има двойна природа, отчаст светска, отчасти духовна. Ричард II вярва, че помазването оставя незаличим отпечатък върху владетеля и освещаването на кралската власт се подсилва от тази древна церемония.[50]

Глава III

 

Английски владетелски церемониал

Кралската церемония е изградена от ритуали. Заедно с церемониала, те представляват основните елементи на монархическата репрезентация. Ритуалът е средството, чрез което харизмата на кралската власт и имперската идеология стават действителни и по този начин цели да убеди едновременно зрители и участници в нейното съществуване. Създава се митичен, героичен образ за кралската власт, в който кралят е показан като епичен войн, жив герой или божествен спасител, който предпазва общността. В същото време ритуалът, като контролиран и методичен образец на колективно действие, е средство за структурирането и поддържането на властовите отношения в дворцовото общество, и неговото изпълнение цели да разреши или прикрие неяснотата или конфликта относно социалните отношения, като препраща към някаква обща цел, интерес или вяра. В този смисъл, всички елементи на церемонията, облекло, оръжия, предмети, а също и иконография, представят аспектите на кралската власт.[51]

Част от акта на извършване на власт е нейното публично показване. Дворец, архитектура, тържествен ритуал, портрет на владетеля – всичко това е прибавяно към представянето на властта като нещо действително.[52]

1. Коронация и регалии

Английската коронация се състои от величествена серия от ритуали. Монархът на Англия като Божи избраник – тази позиция се нуждае от церемонии, които да изтъкват връзката на монарха с Бог. Такова е намерението на коронацията, която е единственият ритуал от този вид, запазен и до днес в европейските монархии.[53]

Цялата церемония по коронацията на владетеля, е изпълнена с религиозни символи. Суверенът е тържествено въведен в църквата на Уестминстърското абатство, където прави дарение пред олтара. Носен на издигната платформа, той е представян на народа. Това издигане на владетеля на платформа (щит) е един от основните аспекти на коронацията, който символизира изгряващото Слънце. С кратко обръщение на един от епископите, народът изразява с акламации съгласието си за коронацията. След това архиепископът пита краля за неговата готовност да спазва законовите обичаи и свободи, гарантирани от Едуард Изповедника. Кралят трябва да обещае мир на Църквата и справедливост за народа си, като всичко това той потвърждава с клетва, дадена пред олтара. Следва ритуалът на помазването, който започва с химна Veni CreatorSpiritus и литании. Литаниите са символ на „единството и симетрията на двата свята“ и провъзгласяват „хармонията на Небето, Църквата и Държавата“[54]. В момента на помазване, суверенът ляга на земята, върху четири възглавнички: една под коленете му, две под ръцете му, и последната под корема му. Кралят е облечен в дрехи от коприна и злато, а „архиепископът, който ще го короняса, казва молитва над него“.[55] Акцентът тук е върху монарха като слуга на Господ и покорството, с което трябва да покаже, че е достоен за тази чест.[56] Свещенослужителят го помазва с десен палец, очертавайки знака на кръста на дясната ръка, на китката, после отваряйки специалната риза, облечена за церемонията, го помазва и между плешките. Най-накрая се помазва неговата глава, първо с „миро на оглашените“ после със светено масло. Следващата част от церемонията е обличането и инвеститурата на монарха. Туника (colobium sindonis) се слага върху него, сандали на краката му и шпори. Практиката за поставяне на шпорите е вдъхновена вероятно от ритуала по посвещаване в рицарство.[57] След това кралят е препасан с меч и получава armillae(гривни), вид шал около врата, завързан за ръцете при лактите. После се поставя pallium, или мантия, по-рано еквивалент на хламидата, или лилав paludamentum, завързан грубо около дясното рамо. Следва благославяне на короната от специален свещеник, Deus tuorum corona fidelium, и нейното поставяне от архиепископа с помощта на двама други свещеници. Това е последвано от благославяне и даване на пръстена, а накрая скиптъра и жезъла също донасяни от свещеници. Дълга благословия се произнася, докато кралят е воден към трона, където ще получи феодалната клетва на лордовете. Веднага след това започва месата с „морални“ молитви и специална благословия от архиепископа пред Agnus Dei. След Credo, кралят отново отива към олтара и дарява хляб, вино и златна марка (средновековна монета). „Целувката на мира“ се дава на краля на неговия трон, после той отива смирено до олтара, за да получи Причастие, след което отпива глътка вино от каменния бокла на св. Едуард. Накрая кралят се отвежда до гроба на св. Едуард, където той дарява своята корона.[58]

Към това описание на владетелската церемония е необходимо да прибавим и религиозната символика на използваните регалии. Три меча, които били носени пред суверена изобразяват Милосърдието, Църковната и Светска справедливост. Един четвърти меч, Великият меч на Държавата, изобразява кралския авторитет.  Заедно четирите напомнят древния воин, елемент от коронацията.[59] Мечът е символ на защитата на Църквата и народа. До XIII век печатите на английксите крале изобразяват кралят върху трон, носещ меч и скиптър или глобус. Често суверенът носи своя меч пред себе си по време на важни церемонии, като символ на властта. В Средновековието за някои мечове се смята, че са принадлежали на исторически или легендарни герои: „мечът на Константин“, мечът на Тристан, наричан Curtana (чийто връх липсвал вследствие на битка и който бил носен по време на церемониите по коронясване през XIII век). Извън коронационната церемония, мечът на Държавата се носи пред суверена при „отварянето“ на Парламента и при някои особени случаи.[60] Армилите (от лат.), са златни гривни, символизиращи искреността и мъдростта. Те вероятно са вдъхновени от гривните на Саул от Библията. Глобусът представя християнския суверенитет и показва, че владетеля е върховен глава на църквата на Англия. Скиптърът с кръст символизира светската власт на суверена под Христос, а този с гълъб, маркира свещеническата роля на монарха.[61] Поставянето на пръстен, символ на вярата, се използва в коронационната церемония от X век. По произход, той представя традицията за даване на пръстен на свещеник, който ще бъде посветен. Рубинът е традиционният камък за този вид регалия.

2. „Ordines“

За да функционира правилно кралската церемония, всеки от ритуалите, които я изграждат, трябва да следва точно определен начин на изпълнение. В противен случай могат да възникнат ситуации, при които да бъде поставено под съмнение неговото значение или дори да бъде изтълкувано погрешно. Поради тази причина средновековните мислители създават правилници, които да бъдат спазвани при изпълнението на церемониите.

Кралската церемония се описва в специални литургични форми, наричани коронационни правилници, ordines.[62] Предполага се, че един от най-ранните текстове, достигнали до нас в пълната си форма, е с английски произход. Познат е под названието Егбертински правилник, понеже ръкописът, в който се съдържа, представлява англо-саксонски кодекс, който открито твърди че е копие на папския требник (pontifical) на архиепископ Егберт от Йорк (732-766). Подобно описание се среща в други по-ранни ръкописи и фрагменти от него са открити в текстовете на Континенталните правилници, като този за коронацията на кралица Джудит (856).[63] Според други изследователи[64], първият английски правилник за коронацията е със заглавие Benedictiones super regem noviter electum, и се датира около 880 г. Текстът му заема 8 страници от требник, Leofric Missal, и описва помазването, даването на краля на скиптъра, жезъла и короната (galea), и акламацията. Не е сигурно обаче дали този сборник с правила е бил използван преди IXвек.[65] Историците все още не са стигнали до единодушие дали тези правилници произхождат от Англия или от Континента, но взаимовлиянията са неуспорими.

В края на X век в Англия се използва нов правилник за коронациите. Неговият текст включва по-голяма част от Егбертинския, но с много различно значение. Изследванията показват, че той се опитва да имитира описанието на  императорската коронация на Каролингските монарси. От това което знаем за управлението на крал Едгар, можем да предположим, че приблизителната година на неговото създаване вероятно съвпада с годината на отложената кралска коронация (973). Друга промяна на текста е извършена скоро след Конкистата и може да се предположи наличието на норманско влияние. Най-важният английски правилник е този, въведен при коронацията на Едуард II през 1307 г. и познат като „Liber Regalis“ (Кралската книга). Правилникът остава почти непроменен по време на Реформацията, а по-късно е преведен на английски за коронацията на крал Джеймс I. Въпреки че обхваща текстовете на голяма част от молитвите, използвани по време на императорската коронация в Западната империя и на съществуващия „Pontificale Romanum“, правилникът има своите отличителни черти.[66]

 

3. Системата на церемониала – коронация, клетва, миропомазване

 

Всички елементи на владетелския церемониал в средновековна Англия (коронация, клетва, миропомазване) формират една цялостна система. Тези единици имат своето значение само и единствено в рамките на системата. Ако някои от тях липсват, системата не може да функционира правилно. В този смисъл поредицата от действия и жестове се явява необходимост.

Церемонията по коронацията на владетеля има важно значение, защото тя показва връзката между краля и неговите подчинени. Според традицията на изборното право и считани за „посочени“ от Господ, кралете воини били избирани сред членовете на кралското семейство. Веднъж избран, кралят бил акламиран, често носен от воини върху щит, преди да седне по-късно на трона. От времето на управлението на Джон Безземни (1166/1199-1216), принципът на наследяване на трона според правото на промогенитурата (първородството) окончателно замества изборното право, при което наследяването на новия суверен получава потвърждение от формалното избиране на краля от лордовете в двореца на Уестминстър, последвано от акламация на новия крал в едноименното абатство. Изборът се премахва окончателно през XIX век, но с акламацията, наричана „признаване“ (recognition) започва винаги церемонията по коронясването.[67] С помощта на символиката, встъпването в длъжност на краля прави реално единството на кралството чрез участието на краля, духовенството и благородниците (като приемането на действията се институционализира чрез формалното признаване).

Коронацията се извършва понякога дълго време след наследяването на предшественика. Символ на легитимността на владетеля и на негово законно основание да управлява по наследствено право, коронацията се установява в Англия през X век. През 1037 г. Харолд, незаконен син на Кнут, счита за необходимо да поиска от архиепископа да го короняса, въпреки че вече е избран и официално признат за крал от Съвета на благородниците. Едуард Изповедникът е коронясан в катедралата на Уинчестър в деня на Великден през 1042 г. Харолд II получава своята корона от архиепископа на Йорк на 5 или 6 януари 1066 г., в Уестминстърското абатство. През същата година, Уилям Завоевателят избира да бъде коронясан в Уестминстър заради гроба на Едуард Изповедника. От този момент всички крале на Англия се коронясват там, първо според традицията и после по закон.[68]

Един от основните обекти на изследване на учените е коронационната клетва. Тя е гарант за приемствеността на идеята за кралска власт. Според променливата идея за монархия, тя претърпява корекции и еволюира. Интересно е да се запознаем с две от клетвите, дадени от английски монарси при тяхната коронация. Първата е тази на Едуард I, положена в 1274 г. Според изследователите, основният вариант на кралската коронационна клетва съдържа 3 обещания: 1) да поддържа мира и защитава църквата; 2) да подкрепя закони и да отменя несправедливости; 3) да раздава правосъдие на всички без пристрастие. Въпреки, че не е ясно какви са били точните думи на клетвата на владетеля, се появяват хипотези за прибавянето на една допълителна четвърта клауза: „че кралят трябва да спазва правата на кралската власт – iura regni – невредими и че нищо, което засяга правата на Короната не може да бъде направено без съвета на прелатите и великите мъже на кралството“[69]. Вероятните последствия от употребата на подобна клауза биха могли да бъдат свързани с желанието на кралете да попречат на папската намеса в делата на държавата, да се противопоставят на нападенията на лордовете срещу кралските права и да преодолеят съпротивата на духовенството срещу някои кралски назначения и бенефиции. Най-общо казано, целта на подобна клауза би била разширяване правомощията на кралската власт. Но нейното съществуване в посочения период се подлага на съмнение.[70]

Писмените сведения за клетвата, положена по време на коронацията на Едуард II от 1308 г., ни показват реалното съществуване на горната клауза. Още повече, текстът на клетвата е наличен на френски и латински език.[71] Според текста на френската версия (този текст липсва в латинския вариант) по време на клетвата кралят е питан: „Сир, заклевате ли се да поддържате и спазвате правните закони и обичаи, които общността на вашето кралство е избрала, да ги пазите в името на Бог, вашият баща?[72]“. Ключовият израз тук е: „които общността на вашето кралство е избрала“. Едуард II цели да благоприятства една атмосфера на политическо приятелство и сътрудничество в началото на своето управление, стреми се да възстанови отношенията между Короната и магнатите, които се влошили по време на управлението на Едуард I. В този смисъл владетелската коронация спомогнала за постигането на целите му. Членовете на клетвата били изготвени с крайна предпазливост, в съгласие с краля и съветниците му. Клетвата става словесен израз на кралската позиция и като такава следва да не бъде описвана като форма на „предаване“ пред магнатите. Този член не цели да подчини волята на владетеля на неговите поданици, нито да ограничи правомощията му. Основната цел е да успокои духовете, да предразположи народа в своя полза, да гарантира, че всеки следващ владетел няма да наруши новите обещания. Изразът, свързан със законите не предвижда нов метод на тяхното издаване, нито противопоставянето им на владетелската воля, а по-скоро потвърждава, че традиционните действия ще бъдат следвани, но след като законът бъде приет, кралят ще понася неговите условия и ще управлява според неговите предписания, както е обещал да управлява според съществуващия закон. Все пак тезата за нарастването на кралската власт при наличието на подобна клауза, се потвърждава. Едуард II е готов да даде подобна клетва, защото е уверен в способността си да контролира законодателството, което трябва да съответства на кралските интереси. Съществуват достатъчно сведения, че в новия си вид, клетвата продължава да се произнася от кралете през XIII век.[73] Кралското задължение не е самата коронационната клетва като такава, а по-скоро обещанието на един държавен чиновник да спазва законите. Няма никакво противоречие в позоваването на Бог и на народа (представени от магнатите) като източник на кралския авторитет. В това отношение божественото благоволение и „народното“ съгласие съществуват паралелно – магнатите приемат кралят, чиято власт идва от Бог. Също така, Бог може да бъде виждан като действащ чрез тях. Каролингските акламации са основата на формалното признаване на краля по време на коронационната служба. Има ясно разграничение между ролята на миряните и на църковните служители в церемонията по „създаването“ на краля, като общото между тях е полагането на клетва за вярност към него. Клетвите за вярност са определящи, защото монархът не може да разчита само на теократичните основания за своята легитимация.[74] Клетвата установява договорни отношения между владетеля и неговите подчинени.

Ръкополагането чрез миропомазване е църковен ритуал, който припомня помазването на кралете от Стария Завет, Саул и Давид. Според вярването, той дава на краля Божествено благоразположение и прави неговата личност свещена. Първият пример, за който знаем в Англия е от 787 г., когато крал Уфа Мерсийски, който получил върховенство над останалите английски крале, миропомазва своя син Егфрид – вероятно от един от двамата легати, които папата бил изпратил в Англия предишната година – с надеждата да осигури неговото наследничество. После Еардулф, крал на Нортъмбъри, бил помазан през 796 г. Този ритуал, потвърден от папата, се превръща в норма в Англия през X век. До коронцията на Хенри I през 1100 г., кралете на Англия получават помазването както свещеници, т.е. само върху главата, но редът за коронацията на Хенри предписва той да получи помазване и на гърдите, плешките, китките и лактите. Като централен елемент от владетелския церемониал, ритуалът е важна част от развитието на идеята за теократична кралска власт. Неговата цел е да утвърди монарха пред обществото като законен наследник на престола по право и по Божия воля. Кралят е помазван, както показва примерът, със свещено масло на 5 места от тялото – ръцете, гърдите, плешките, лактите и главата, като се следва символът на кръста. Той се очертава и на челото на владетеля. След като архиепископа привърши действието, монархът вече е превърнат в Божи избраник.[75]

Средновековната идея за „двете тела на краля“ подчертава, че кралската власт е представена в една-единствена кралска личност, която притежава едновременно физическо, смъртно тяло и митическо, безсмъртно, политическо такова. Според това убеждение, кралят, по време на ритуала, става посредник, който се присъединява към делото на Бог на земята и неговата справедливост, чрез опазването на народа като основна политика.[76] Помазването става съставен елемент в процеса на кралско създаване: епископите като медиатори на Божественото благоволение „създават“ краля. От една страна той е като всеки друг християнин, понеже всички били „помазани“ чрез кръщенето и по този начин той е равен с неговите поданици, споделяйки общите религиозни и морални отговорности. Чрез допълнителното кралско помазване, на кралят се дава благоволението да изпълнява специална служба в църквата: като слуга на Господ, да води своя народ към спасението. Към тази роля на владетеля са фиксирани християнските отговорности. В своята функция на крал, чрез помазването владетелят се превръща в повече от обикновен мирянин: засилва се статусът му на църковна личност (persona ecclesiastica). Кралят е виждан като образ и подобие на Христос. Позицията на краля комбинира аспекти едновременно на йерархическо превъзходство и равенство, във връзка с неговите християни, на които той е изпратен от Бог, за да ги управлява като подчинени на неговия доминион. Този двоен характер се засилва от литургията, която съпровожда „създаването“ на краля.[77] Литургията отпразнува и потвърждава ролята на краля като свещеник в общността на вярващите: всъщност литургията включва първото символично упражняване на неговата служба. Коронацията е символ на обществото от равни хора, като Християнски души, но управлявани от йерархична структура на управление. Чрез посвещаването, кралят, подобно на епископа, става отговорен пред посветилия го и подчинен на каноничните закони. Поведението на краля е сравнимо с това на дякон, отколкото с мирянин, защото според свидетелствата кралят никога не проспуска литургия. Това е част от концепцията заChristomimesis на кралската власт, което трансформира монарха в rex sacredos, благодарение на помазването.[78]

Доктрината за свещеното право на владетеля се развива в Англия през XIII и XIV век, но тя не измества функцията на ритуала по помазването като трансформиращ елемент на кралската личност. По своята същност, той представлява инициационен ритуал.[79] Могат да се определят три етапа в изграждането на понятието на кралска власт по божията воля: първите два са свързани с библейските текстове (виждането на Павел, че всички власти идват от Бога и че монархът получава властта си директно от Бог), а последният представлява визуалния елемент на кралското помазване от архиепископа. Литургическата прилика с кръщелното помазване предполага, че кралското помазване представлява тайнство.[80] Благодарение на символизма на помазването, кралят става Christos kuriou, месията Яхова, „Синът Годподен“ („Аз днес те родих“[81]). За да подчертае своя нов статус, своята трансформация в свещена личност, кралят сменя името си (или добавя цифра към него). Веднъж помазан, той става свещена личност. Достъпът до тайнството на помазването, го прави също сходен със свещеник. Като такъв кралят е защитник на своя народ пред Рая и жертвен гарант на Рая сред народа си. Той добива чертите на изкупителна жертва за греховете на народа.[82]

4. Миропомазване и чудодейна сила

През IX век се разпространява легендата, че маслото, използвано за миропомазването на френските крале, е същото като това от Светата-Ампула, изпратено от Господ в човката на един гълъб, по време на кръщението на Хлодвиг след 500 г. Това кръщение покръства в християнската религия франкската нация. По-късно, ръкополагането на кралете с мирото на Хлодвиг, ги свързва лично с най-голямото събитие в историята на тяхната нация, приемането на християнската вяра. Това им спечелва в същото време и божията милост, с която Бог удостоява Хлодвиг. Френските крале базират своето право да бъдат наричани „най-християнските“, на притежанието на Свещеното миро – „той засенчва всички крале на земята чрез славната привилегия да бъде помазан със свещено масло, изпратено от рая“.[83]

Образът на краля като свещена личност, поставена от Бога, помазан със свещеното миро на тайнството, създава възгледа, че той трябва да бъде способен да извършва чудеса. Каквата и да е била достоверността, признавана на тайнствената власт, давана от свещеното миро на краля на Франция, той придобива накрая една неповторима магическа сила, което го прави ако не крал-свещеник, то поне крал чудотворец. Това събитие произхожда от свързването на мита за Хлодвиг с легендата за св. Маркул, който създава чудото да „изцерява скрофули“ („кралската болест“). Св. Маркул, местен френски светец, чийто гроб се намира близо до Реймс, се предполага, че има силата да лекува една болест на лимфните жлези, която обезобразявала много и която днес описваме с понятието скрофули. През XI век, тази сила била приписвана и на френския крал, благодарение на свещеното масло на Хлодвиг, използвано по време на коронацията. Така след церемонията в Реймс, кралете на Франция се отправяли към гроба на св. Маркул, където се събирали всички болни, за да „докосват и излекуват скрофули“. „Кралското докосване“ въвежда един истински чудотворен елемент в посвещаването и коронясването на френските крале и ни позволява да говорим за тяхната „свещена кралска власт“.[84] По-късно английските крале също претендират да притежават чудотворни способности. Както във Франция, в Англия се появява легенда, подобна на тази за Хлодвиг. Св. Томас Бекет, който бил на заточение във Франция, получил видение: Девата му изпратила ампула, казвайки, че маслото, което се съдържа в него, трябва да помазва будещите крале на Англия. Бекет дал чудотворната ампула на монах от Поатие, който го скрил под камък в църквата св. Григорий. Там тя останала, докато един свят човек по онова време, крал Едуард III разбрал за съществуването й, дал ампулата на дюка на Ланкастър, който го дал на Едуард Черният принц, който го заключил в кулата в Лондон. Там била намерена от неговия син, Ричард II, който искал да бъде помазан с мирото. Но помазването е тайнство, което не може да бъде повтаряно. Както пише Шекспир: „дори цялата вода в бурното буйно море, не може да отмие балсама от помазан крал.“ Така маслото на Дева Мария било използвано за първи път при коронацията на Хенри IV.[85]

При изследването на вярването във способността на френските и английски крале да изцеряват скрофулозни, докосвайки болните хора, работата на Марк Блок „Кралете-чудотворци“[86] проследява как „твърде двусмислени идеи“ базирани основно на вярването в свръхчовешкия характер на кралската особа, „кристализира през XI и XII век в точен и стабилен обичай“, който продължава седем века. Ритуалът на кралското докосване се развива в чести публични демонстрации на чудотворните резултати от ритуалите по коронацията, в които кралете са едновременно помазвани със свещено миро и коронясвани.

Марк Блок вижда политически произход на вярването. Притежаването на подобна чудодейна сила е вид династически инструмент. Това показва не само отношението на кралете един към друг, но и към самата църква, отражението на борбите на двете монархии, на двата кралски рода: на Капетингите и на Плантагенетите. Чудото е един от символите на тази борба, която е най-голямото съперничество на Средновековието. „Завоюването“ на една чудотворна власт върви наравно с потвърждаването на монархическата власт, съпоставена с големите феодали, лордовете във Франция и Англия. Марк Блок вижда в него едно от средствата, чрез които двамата крале придобиват доминантна власт от един друг ред, различен от феодалната йерархия. Френските крале извършвали ритуала до Революцията, практиката изчезнала в Англия със смъртта на кралица Ана през 1714 г. Вярването в силата на кралското докосване изтъква теорията, че кралят е „смесена личност“ – отчасти сакрален, отчасти мирянин.[87]

Всички легенди показват един основен факт – свръхестественото значение на кралското помазване. Във Франция се породила дълга дискусия дали тази сила произхожда от наследството на Капетинската династия или самото помазване дава чудотворните сили на краля. Повтаряната формула при докосването на скрофулозни напомня тайнството на помазването. Кралете на Англия се специализират в излекуването на епилепсия чрез раздаването на монети с техния образ, които по-късно били превърнати в пръстени (cramp–rings)[88] и подобно на френските крале, те също докосвали хора, болни от скрофули.[89]

Глава IV

Уилтънски диптих[90]

Уилтънският диптих получава своето име от Уилтънската къща в Уилтшир, където се съхранява от XVIII век до 1929 г., когато става част от колекцията на Националната галерия в Лондон. Тази малка преносима олтарна част, изрисувана от двете страни, се състои от два панела, закачени един за друг. Направен за лична употреба на крал Ричард II, Диптихът е едно от най-красивите произведения на изкуството, които някога са създавани. Изяществото на детайла, изчистеният стил на техниката и декоративните ефекти, богатството на цветовете и вдлъбнатата украса със злато, не съвпадат с никое подобно изображение. Все още не е известно кой е изкусният майстор и какво е точното значение на тази изключителна творба на средновековеното изкуство.

Външни панели на Уилтънския диптих

На пръв поглед изображението на Уилтънския диптих изглежда съвсем ясно. Всички фигури, които са част от композицията, могат да бъдат идентифицирани: коленичилият крал, Ричард II, е представен на Дева Мария и Младенеца от св. Йоан Кръстител, Едуард Изповедник и Едмунд. Можем да определим и хералдическите емблеми: около врата си, кралят носи колие от шушулки от растението метла (broom plant или broomcods), а на гърдите си бижу с бял елен, добре познат като личната му емблема. Върху външната страна на единия панел, бял елен, лежащ с изправена глава и с гердан около шията, лежи върху обсипани цветя и листа, включително розмарин. От външната страна на другия са изобразени кралските гербове на Англия и Франция (лъвове пазители с вдигнати предни лапи и ирис), вплетени с митичните гербове на Едуард Изповедника (кръст с пет птици без крака) – комбинация, която е използвана от Ричард. Над кралските гербове има шлем със сребърно листо, който днес не е добре запазен, отгоре лъв пазител с вдигната лапа. В своето първоначално състояние, те сигурно са изглеждали като подредените гербове, изобразени в един ръкопис от ранния XV век.[91]

От художествените техники, използвани за направата на изображението, може да се определи неговият стил. Това е дворцов стил, наричан още международна Готика.[92] В този период, в Европа протичат процеси на силно художествено взаимообогатяване, което прави трудно да се определи произхода на художника на Диптиха. Изтънчен цвят, изящество на линията, контраст на детайла са сред основните характеристики на готическия стил, които откриваме и в Уилтънския диптих. Дървото, от което е изработен диптихът, е дъб, а основата е креда – материали, използвани от североевропейските художници. От друга страна телесните тонове са поставени върху зелена основа, типично италианска техника.[93] Златният фон е гравиран с пунктир, подобно на европейските панелни изображения от края на XIV век. Интересен е начинът, по който художникът използва гравирането, за да създаде един триизмерен модел – техника, която не се среща при никое друго художествено произведение. Уилтънският диптих е смесица от национални практики, което още повече затруднява изследователите в откриването на неизвестния художник.

Уилтънският диптих принадлежи на периода на късното управление на Ричард II (около 1395–1397). Той е реално, видимо свидетелство за интереса на владетеля към неговата специфична роля като крал на Англия. Първоначалното значение на този щедьовър на средновековното изкуство е неясно: връзките между отделните елементи на неговите образи, могат да бъдат проследени до формирането на сложна мрежа от метафори, действащи едновременно на светско и религиозно ниво. Това не изглежда странно за Средновековието, когато двете не се взаимоизключват, а са неразривно свързани.

Вътрешни панели на Уилтънския диптих

Подобен на бижу, Диптихът се поставя в категорията луксозни дворцови предмети, и вероятно е съхраняван от краля, заедно с всички бижута и златни мантии. Неговата първа и основна функция е религиозната – това е преносима олтарна част, която се затваря като книга и може да се постави на олтара на различни църкви и капели.[94] Изображенията от външните страни на Диптиха не са религиозни – личната емблема на Ричард – белият елен, кралските гербове на Англия и Франция, заедно с тези на Едуард Изповедника. Тези символи имат значение само за притежателя на преносимия панел. Отвътре изображението е безспорно религиозно. Крал Ричард е представен от тримата светци на Девата и Младенеца, заобиколени от ангели, един от които държи бяло знаме с червен кръст като това, носено от Христос в сцените на Възкресението. В ореола на Младенеца са гравирани Трънният венец и Трите нокъта, символи на Христовите страсти. Движението на Младенеца е сложна съвкупност от действия, но със сигурност едно от тях включва благославянето на краля. Девата и Детето стоят върху ливада обсипана с цветя, контрастираща с каменистата пустееща земя на другия панел, и която вероятно символизира Рая. Цветята имат религиозно значение: рози, разпръснати из поляната и носени като венци от ангелите, отпращат към чистотата на Девата; сините цветя, вероятно виолетки, са символ на нейното смирение, или може би ириси, отпращащи към скръбта й. Други растения – маргаритки, папрат, детелина и вероятно малки гъбки – са изобразени в долния край на дясната част на панела. Следователно изображението на Диптиха трябва да се чете от ляво на дясно: кралят вероятно ще бъде пренесен от каменистата земя, в която е коленичил, към цветната ливада, за да бъде изкупен от Христовите Страсти и Възкресението.[95]

Култът към Дева Мария е широко разпространен в Средновековна Европа. Подобно на по-голяма част от колекциите на богати покровители, английската кралска колекция, описана в 1400 г. след смъртта на Ричард, съдържа много нейни изображения. Предполага се, че Ричард отправя молитви пред нейна статуя в капела в Уестминстър, вероятно тази на „Св. Мария де ла Пю“ в Уестминстърския дворец или в църква със същото име в Уестминстърското абатство, преди да се срещне с Уат Тейлър по време на Селското въстание от 1381 г. Характерно е североевропейските владетели да се изобразяват коленичещи пред Мария и няма нищо странно в образа на Ричард, коленичил пред Девата и Младенеца в Уилтънския диптих.

Въпреки всички религиозни символи на композицията, е интересно да отбележим, че централната фигура е тази на краля.[96] Всички фигури на десния панел, с изключение на един ангел, който жестикулира, гледат към него: тримата светци зад него го представят чрез жестовете на ръцете си, докато гледат преднамерено към Девата и Младенеца и кръга от единадесет ангели, всички са обърнати към краля. Дори сочещият пръст на един ангел най в дясно е изменен от неговата позиция в първоначалната скица, за да посочи не нагоре към Девата и Младенеца, а недвусмислено към Ричард. По този начин всеки детайл гарантира, че зрителят ще погледне не първо към Мария и Младенеца, а към коленичилия крал.

На основата на хералдическите изображения – особено включването на кралските гербове, комбинирани с оръжията на Едуард Изповедника и мотива broomcod – може да се предположи, че Уилтънският диптих е рисуван около 1396–1397 и не по-рано от 1395 г. Тогава Ричард е вече на 28 години, но въпреки това той е изобразен много по-млад. Някои изследователи предполагат, че целта е била кралят да бъде изобразен така, както е изглеждал по време на своята коронация през 1377 г. Съзнателното решение Ричард да бъде представен като единадесет годишно момче, предполага една от основните цели на Диптиха. Всъщност цялостната интерпретация на изображението трябва да бъде обяснена с идеята на Ричард за кралската власт. За да разберем посланието на Диптиха, трябва да се запознаем със символния код на елементите на изображението.

1. Символика[97]

Белият елен

 Белият елен е личната емблема на Ричард II. На гърдите си, Ричард носи бижу от бял елен на зелен фон. Той има златна корона около врата си и тънка следа от златна верига, перли декорират неговите рога. Кралската мантия е червена с десен от елени и розмарин, оградени отbroomcods и покрит с орли, всички пунктирно гравирани със злато. Белите елени, носени от ангелите, са по-опростени от тези на краля и показват връзката между ангелите и краля. От външната страна на Диптиха е изобразен същият символ, лежащ сред различни растения, включително розмарин, с корона около врата и верига, прикачена за короната.

Белият елен се смята, че е наследен от майката на Ричард Джоан от Кент. Може би Ричард я взима за своя емблема, заради имплицитната игра на думи със собственото му име – най-очевидно във френското му произношение. Вероятно  започва да го използва като емблема под формата на бижу още в ранния период на своето управление. Брошки с бял елен са често използвани в кралския двор.

Брошката на Ричард от изображението на Уилтънския диптих цели да създаде впечатление за бижу и е почти сигурно, че е трябвало да изглежда като направено от мътен бял емайл върху злато. Трудната и скъпа техника, изглежда е била развита в Париж пред втората половина на XIVвек, но е практикувана и от златарите в Англия.

През Средновековието било обичайна практика емблемите или брошките на кралете или благородниците да се носят от техните последователи и поддръжници, включително слуги, като визуално заявление на вярност към феодала. Значки на ливрея били давани и в знак на благосклонност. Видът на елените, носени от последователите на краля зависи от ранга и богатство им. Ангелите от дясната страна на Диптиха носят бели елени, които са символ на тяхната подкрепа, но рогата им са по-плоско изобразени от този на Ричард и по тях липсват перли. Въпреки това те все още изобразяват бижу и все още са триизмерни. Емблемите декорират и различни видове предмети, използвани в кралския двор като чинии, предмети за всекидневна употреба, ръкописи, текстил и др. Белите елени украсяват и сградите, построени от Ричард – издълбани върху камък, изрисувани на стени или колони.

Broomcods

По същия начин, по който Ричард използва белия елен, Шарл VI, крал на Франция, използваbroomcod като една от емблемите си.[98] Присъствието в Уилтънския диптих на изображението наbroomcod, помага да се направи датировка на картината. Възприемането на този символ преди установяване на приятелски отношения около 1395–1396 между Англия и Франция, е малко вероятно. За първи път използван от Ричард, broomcods стават емблема на по-късните английски крале. Broomcods обграждат елените върху мантията на Ричард. На врата си, той носи златна огърлица от broomcod, състояща се от два реда шушулки, свързани с бели цветя със зелени камъни в центъра, и квадратна закопчалка със син камък в центъра и зелени камъни и перли около него.

Огърлиците ливреи, вероятно произхождащи от френската мода, добиват популярност сред английската аристокрация към края на XIV век. Размяната им може да символизира приятелство. Почти е сигурно, че Ричард II имитира употребата на cosse de genêt (=broomcod) от френския двор и това няма как да е станало по-рано от 1395 г., когато Ричард се жени за шестгодишната дъщеря на Шарл VI, Изабела. Вероятно точно по това време символът на приятелството бил въведен в английския двор.

През Средновековието било обичайно съпругът да взима емблемите на жена си. Така Ричард взел розмарина, емблема на първата му жена, Анна Бохемска. След сватбата с Изабела, той разменил дарове с френския крал Шарл VI. Огърлицата от broomcod става част от неговите емблеми.

Тримата светци

Комбинацията от светци в изображението на Уилтънския диптих е уникално по своята същност. Изборът им не е случаен. Двамата кралски светци, Едмунд и Едуард Изповедника и Йоан Кръстител имат специфично значение за кралската власт на Ричард. Присъствието и на тримата в изображението е необходимо за разбирането на основното значение на Диптиха.

Свети Едмунд

Този английски крал светец стои в най-лявата част на изображението. Облечен е в зелена хермелинова пелерина върху златно-синя мантия с фигури на птици, а в лявата си ръка държи стрела. Едмунд е последния крал на Източна Англиа, измъчван, защото не искал да се откаже от християнската религия. Смята се, че е убит със стрели. Заедно със Св. Едуард и Св. Героги, той е почитан като един от патроните на Англия.

За Ричард, този светеци има важно значение във връзка с кралската му власт. Много е вероятно той да се идентифицира с него, като мъченик. Чехлите на светеца са част от регалиита за коронацията на владтетеля, които той носи по време на церемонията. По този начин Едмунд е свързан с Уестминстърското абатство, така както и повечето фигури от изображението, а също и с коронационната служба. Мантията на Едуард напомня, че всеки детайл от Диптиха е свързан с основната тема: птиците са свързани с миналото чрез корони.

Свети Едуард Изповедник

В композицията до Едмунд стои Едуард Изповедника. Той е облечен с хермелинова пелерина върху тъмно-червена мантия, сини ръкави и държи пръстен със син камък. Това припомня легендата, че Едуард дава пръстен на беден поклонник, който се оказал Св. Йоан Евангелист. Може да изобразява и пръстена, собственост на Едуард, украсен с един сапфир и четири червени камъка, споменат в опис на Уестминстърското абатство.

Около 1395 г. Ричард вплита кралския герб с този на Едуард. Вероятно след смъртта на първата си съпруга, Анна Бохемска, Ричард се посвещва на този светец. Комбинацията от гербове на Ричард и Едуард е изобразена на външната страна на Диптиха. В моменти на криза, кралят се обръща с молитви към светеца. Освен това, през 1397 г. членовете на Парламента положили клетви да подкрепят Ричард точно на неговия гроб.

Едуард Изповедникът е централна фигура в церемонията по коронация. По време на своята коронация, Ричард бил облечен с палтото на светеца и неговата корона била използвана за церемонията. В предписанието за коронацията „Liber regalis“ е упоменато, че след церемонията кралят и кралицата отиват в гробницата на Св. Едуард и поставят короните си върху олтара. В този момент монархът съблича мантията, обувките, сваля регалиите и ги връща на абата. Кралят и кралицата получават различни корони на излизане от Абатството.

Ричард дарил рубинен пръстен за гробницата на Св. Едуард, за да бъде използван в бъдещите коронации. Освен това дарил пълен набор одежди, включително един сложно изработен филон, украсен с лика на св. Едуард и гербовете му, повторени два пъти. В писмо до Абатството, в което потвърждава дарението, Ричард специално споменава, че Едуард е негов предшественик, роля, която е свързана с неговата кралска власт. В своите желания той следва примера на Едуард, като призовава Троицата, Дева Мария и целия църковен двор, но към това добавя и призоваването на Едуард Изповедника и Йоан Кръстител.

Свети Йоан Кръстител

 Вероятно от тримата светци в изображението, Св. Йоан Кръстител има най-голяма важност за Ричард като негов свещен покровител. Той е единственият от тримата, които има някакъв физически контакт с краля. Като го представя на Девата и Младенеца, ръката му докосва гърба на Ричард. В ръката си държи агне, което препраща към Жертвения Агнец.

Изглежда кралят бил най-посветен на Йоан Кръстител. Ричард е роден на 6 януари, празника на кръщението на Христос и се възкачва на престола на 22 юни, в навечерието на празника Рождение на св. Йоан Кръстител. На 6 ноември 1392 г. Ричард подарил манора на Алденам на Уестминстърското абатство. В замяна монасите трябва всяка година да отслужват в дена на коронацията на краля Свещена литургия с музика на олтара на свети Йоан Кръстител за него и неговата кралица, Анна Бохемска, през целия им живот и дори след смъртта им. Връзката на Йоан Кръстител с деня на коронацията на Ричард II е паметен. За всеки един от тримата светци, изобразени в Диптиха, този ден е свързан с кралската власт на Ричард, а освен това, и тримата са свързани с Уестминстърското абатство, където била извършена церемонията по неговата коронация и където краткото посвещение върху гроба му, специално се обръща към Йоан Кръстител.

Богоявление

Празникът на Кръщението (06.01) съвпада с този на Богоявление или „Празникът на тримата влъхви (крале)“. В средновековните изображения, посветени на този празник, единият крал е изобразяван коленичил пред Дева Мария и Младенецът, докато другите двама са изправени или коленичат зад него. По същия начин на левия панел на Диптиха, Ричард е изобразен коленичил пред Мария и Младенецът, а Св. Едуард и Св. Едмунд стоят изправени зад него. В този смисъл не е рядкост свещен покровител да се идентифицира с един от влъхвите. Празникът Богоявление заема важно място в литургическия живот на всички кралски средновековни дворове. От времето на Едуард III е обичайно за кралят на този ден да прави дар от злато, тамян и смирна. Ричард запава тази практика. Интересът на Ричард към Тримата влъхви е свързан с факта, че празникът на Благовещение, е също неговият рожден ден. Значението на този празник е засилено вероятно от факта, че когато Ричард се родил в Бордо, там имало трима крале – на Испания, Навара и Португалия, които донесли на Ричард дарове, подобно на тримата влъхви.

Жестът на Ричард

Ричард коленичи в преклонение пред изображението на Рая и въпреки това жестът на ръцете му е двусмислен. Те не са допрени като за молитва, но изглежда са разтворени и празни, сякаш току-що са подали или получили нещо, а може би и двете. Важно за интерпретацията на взаимодействието между фигурите от единия и другия панел е бялото знаме с червен кръст, което един от ангелите държи. Сякаш това изображение напомня Възкресението, но също е интерпретирано като знамето на св. Георги, патрон на Англия. Много е вероятно да символизира и двете идеи. Такава двойнственост на значението не е нещо необичайно за средновековната епоха.

Глобусът

На самия връх на знамето има глобус. В това кълбо с големина само един сантиметър в диаметър е нарисувана съвсем мъничка карта със зелен остров с дървета на хоризонта и малка бяла крепост с две кулички и черни вертикални прозорци. Отгоре е синьото небе, а отдолу морето с кораб със спуснати платна. Тази малка карта е ключ към разбирането на значението на Диптиха.

В Рим през XVII век, имало голяма олтарна част, сега изгубена, на която Ричард и неговата съпруга, Анна Бохемска, били изобразени коленичили пред Дева Мария. Едно описание разказва, че Ричард й дарява „глобуса или модела на Англия“, вероятно кълбо с подобно изображение на Англия, като това от Уилтънския диптих. Олтарната част, която вероятно била направена между 1382 г. и 1394 г., имала издълбан надпис: „Dos tua Virgo pia haec est; quare rege Maria“ (Това е нашата зестра, о, свята Дево, затова управлявай я, о, Мария). Може би малката карта, изобразена на Уилтънския диптих, е символ на Британския остров и на това, че Ричард дарява Англия на Дева Мария като нейна зестра.[99] Неговите ръце са празни, защото вероятно току-що е дал знамето на Девата, която държи своя син. Младенецът явно го е приел и го е дал на ангела. Сега Детето ще благослови Ричард, който после ще получи отново знамето със същия жест на феодалната размяна. Момчето-крал ще управлява Англия със защитата и благословията на Дева Мария. Всъщност Ричард поставя кралството си под закрилата на Дева Мария през 1381 г., когато го възстановява след неговата „загуба“ по време на Селското въстание. От това събитие вероятно произтича идеята за Англия като зестра на Мария.[100] Така, както знамето има едновременно две значения, религиозно и секуларно, вероятно и ангелите, обкръжаващи Девата и Младенеца имат двойна роля.

Ангелите

Ангелите са традицонна част от християнската иконография. Трябва да се отбележи, че те видимо присъстват като неразделна част от образа на Ричард. По време на процесията в Лондон по повод коронацията на владетеля, хора, облечени като ангели, играели важна роля, като хвърляли златни листенца и флорини пред него, подавали му чаша вино, докато един механичен ангел дава короната. По-късно, в триумфалната процесия, която маркира помиряването на Ричард с Лондон през 1392 г., ангели пеят и щедро раздават парченца злато. Младо момче и девойка, облечени като ангели, слизат от кулата, където имало живописна картина от три кръга ангели около Бог. Ангелите са показани като поддръжници на кралския герб на покрива на Уестминстърския дворец, обновен от Ричард през 1395 г. Осем ангела са изобразени на гроба на Ричард, заедно с дванадесет плачещи фигури.

Няколко въпроса възникват около фигурите на ангелите от Уилтънския диптих. Първият е дали тяхната бройка има някакво значение. Според някои автори, числото единадесет се свързва с факта, че Ричард е коронясан когато е единадесет годишен. Тази хипотеза изглежда достоверна, като се има предвид контекста на многобройните други препратки към неговото възкачване на престола и кралската му власт, особено ако целта на Диптиха наистина е била да бъде представена коронацията на владетеля, изобразявайки го като младо момче. Ангелите на панела са нерелигиозни създания. Въпреки че имат крила, те са показани без ореоли и вместо това носят венци. Според описите на собствеността на Ричард, той притежава венци от рози, направени от червен и бял емайл. В Диптиха венците от червени и бели рози създават по-голяма връзка с истинските цветя от ливадата.

Ангелите носят и двете емблеми на Ричард: бял елен и огърлица от broomcods. По този начин те са представени като привърженици на владетеля в райското кралство. Смесването на светско и религиозно в художествените образи на диптиха – тримата крале, аналог на тримата влъхви, знамето загатващо едновременно Възкресението и Св. Георги – поставя въпроса дали ангелите не биха могли вероятно да целят да предизвикат игра на думи. Ангелите от Диптиха не са просто ангели, а също англичани и така те носят брошките на Ричард, за да покажат, че го подкрепят като техен крал.

2. Хипотези за значението на Уилтънския диптих

Някои изследователи смятат, че поръчката на Диптиха не е била дело на краля, а на друг човек. Например може да е поръчан и от Анна Бохемска или Изабела Френска – като последното е по-малко вероятно, имайки предвид възрастта й – като подарък за рождения ден на Ричард. Според друго предположение Диптихът е поръчан от Хенри V за преместването на тялото на Ричард от Лангли в Уестминстър. Този аргумент се основава на интерпретацията на образа на Диптиха, като изобразяващ влизането на Ричард в Рая. Към това трябва да се прибави и специфичния стил на изображението, който може да се сравни с този от началото на XV век. Преносимият му вид обаче оспорва твърдението: такава картина трябва да е имала постоянно местоположение и то най-вероятно е близо до Уестминстърското абатство.

Хералдическите елементи и фокусът на изображението от вътрешните сцени, както и емблемите и гербовете от външната страна обаче изглежда изразяват собственост. Следователно тази хипотеза е по-скоро неприемлива и поръчителят на Диптиха е бил самият крал Ричард II.

Връзката на Уилтънския диптих със съюза между Англия и Франция позволява на някои изследователи да направят предположението, че той е поръчан от Ричард, за да отбележи обета, даден за организирането на съвместен кръстоносен поход, заедно с Шарл VI, за завземането на Свещената земя. Ако наистина е създадена при подобни обстоятелства, картината отразява възможните ползи на Ричард като патрон на кръстоносен поход. Кралят е изобразен като красив младеж, подкрепян от светци и мъченици, в това число двамата канонизирани английски крале Едуард Изповедник и Едмунд, чиито култове подкрепят кръстоносните походи от по-ранни векове. Той е представен на Девата и Младенеца, който изглежда благославя кръстоносно знаме. Младият крал и ангелите, които заобикалят Дева Мария и Христос са изобразени, носещи ливреите на Ричард и Шарл VI, белият елен и broomcod.[101] Ако Диптихът изобразява Ричард, който дава тържествен обет да поведе кръстоносен поход, заедно с френския крал, то това би обяснило използването на емблемите на двамата крале в изображението, а също и християнския символизъм. Но ако такъв е бил замисълът на картината, е странно, че Ричард не е изобразен в мантията за Order of Passion, която е синя с червен кръст. Освен това знамето би трябвало да е бяло с червен кръст, черен кант (символ на Страстите христови) и златния агнец, като и двете липсват в изображението.[102]

Съществува и хипотезата, че Диптихът е поръчан, за да отбележи кралската коронация. Тук отново младежкият вид[103] на краля в явната метафора за неговата коронация и кралска власт, прави това предположение много вероятно. Всъщност, Диптихът не е толкова отбелязване на някакво определено събитие, колкото визуален израз на една идея – тази за кралска власт. Има много събития, по време на управлението на Ричард, когато може да е искал да отпразнува кралската си власт. Хералдическото свидетелство от 1397 г., предполага периода на създаване на Диптиха. Установил мир с Франция, Ричард се връща в Англия и започва действия, за да заяви абсолютния си авторитет. Ричард се почувствал „абсолютен император на своето кралство Англия“. Това е подходящ момент, за да поръча за лична употреба сложно изработено свидетелство за своята кралска власт.

Съвсем близо до Уестминстърското абатство има малка църква, позната с името Св. Мария де ла Пю. Тази църква е построена вероятно във втората половина на XIV век: от дясната страна над олтара е изрисуван бял елен с гердан около шията, легнал с изправена глава; на входа на църквата има два бюста на ангели, този отдясно държи герба Св. Едуард Изповедника, а този отляво – кралските гербове на Франция и Англия. Хералдическата комбинация предполага, че църквата е била използвана от Ричард като молитвен дом за лично посвещение.

В тази църква, която винаги била посветена на Мария, вероятно е имала статуя на Девата в олтарната ниша, която сега липсва. Може би това е бил моделът на Девата от Уилтънския диптих. Една поличка би могла да е служила за опора на отворения Диптих със съответното изображение на Девата със светците Едмунд, Едуард и Йоан Изповедник. Възможно е Ричард да е поръчал Диптиха за употреба в църквата, когато отива там за молитва.

Размерът на Уилтънския диптих предполага, че той може да бъде поставян в различни църкви. Възможно е Ричард да го е използвал в някоя от кралските църкви, или да го е носил със себе си по време на пътуванията из кралството.

Единственото, което е сигурно за този Диптих е, че независимо къде е бил разположен или носен[104], той е поръчан от краля и неговите изображения представят ясно на визуално ниво ричардовата идея за кралска власт.

Заключение

Символите през средновековието са едни от най-важните елементи на епохата. Те изграждат света на средновековния човек. В този смисъл изкуството, заедно с церемониалните действия са средството, което владетелите използват, за да покажат публично своите идеи. Така основната функция на изкуството е да убеждава наблюдателя. То дава визуален образ на тези идеи.

През средните векове ритуалните действия и изображенията служат за визуално представяне на политически идеи. Кралят управлява като наместник на Бог на земята по Негово благоволение. Освен това той има законово право на тази власт според принципа на примогенитурата. Церемонията по коронация цели да установи отношенията между владетеля и неговия народ. Чрез акламациите, представителите от всички прослойки на обществото изразяват своето одобрение на новия владетел. Двустранната клетва, която владетелят и васалите полагат, установява между тях договорни отношения с определени права и задължения. Ритуалът по миропомазването на краля набляга на божественото основание за неговата власт.

Уилтънският диптих е добър пример за това как изкуството показва на зрителя идеите на политическата и богословска мисъл. Образите, които са представени, са колкото очевидни, толкова и неразбираеми. Единственото, което може да се каже със сигурност, е че то изобразява една идея – тази за кралската власт на Ричард II. Този крал разбира властта като законна според свещеното право на владетеля и според това на наследството. Но времето на неговото управление е белязано от размирици и бунтове. Крал по кръвна линия и по Божие благоволение, той се опитва да затвърди своята позиция в обществото. Така Ричард „произвежда“ действия и изображения, чрез които да легитимира властта си. Интересно е да проследим символиката на всеки отделен елемент, който в съзнанието на владетеля не е без значение. Но без историческия контекст, случайният наблюдател не би могъл да го обясни.

Дали наистина е важно да разберем значението на отделните части или цялостната композиция е достатъчна – Ричард е крал и като такъв той е централна фигура в изображението.

Дали това изображение показва церемонията по коронацията на владетеля?

От предписанията за церемонията по коранацията на владетеля, стигаме до извода, че картината не отразява церемонията, защото кралят е изобразен вече с корона. Нито един от елементите на изображението не може да бъде свързан с коронацията.

Вероятно изображението на Уилтънския диптих е въплъщение на идеята за „зестрата на Мария“. Според нея кралят отдава цяла Англия, заедно с народа на Девата, а чрез нея – на Бог. По този начин народът си осигурява Неговото благоволение. Кралят е наместник на Бог на земята. Той ще получи Англия отново, чрез жеста на феодалната размяна. Владетелят дава цялата територия на своето кралство, заедно с народа на Девата, а чрез нея и на Бог. По този начин Мария ще закриля Англия, а Ричард ще управлява в Земното царство като божествен наместник. Присъствието на англите в изображението не е случайно. Ако те са английски, вероятно биха могли да представят народа на Англия и неговото одобрение пред Божието семейство в полза на Ричард II.

Двете вътрешни изображения на Диптиха поставят едно противоречие. На левия панел са изобразени кралят и тримата светци в Земния свят. На десния панел – Богородица, ангелите и Младенецът очевидно се намират в Рая.[105] Двете изображения са ситуирани в различно време и пространство. Но въпреки това е показано тяхното единство. Единство, което може да бъде постигнато само по време на литургията.

Какво тогава ни показва Диптихът?

След като бяха описани някои от основните характеристики на церемонията по коронацията в трета глава от работата, може да се твърди, че изображението не цели да ни покаже тази церемония, която се извършва в Уестминстърското абатство. Но при внимателно разглеждане на образите от Диптиха и свързването им с политическите концепции на периода на управление на Ричард, може да се направи следната хипотеза. Ако ангелите са символ на английския народ и неговите акламации по време на церемонията, ако кралете-предшественици са символ на идеята за наследственото право, ако глобусът е част от идеята за зестрата на Мария, ако жестът на Младенеца е жест на благословия, то не би ли могло това изображение да бъде свързано наистина с една церемония. Но не такава, която бихме могли да видим в църковното пространство. Това е едно свещенодействие, което няма своя еквивалент във видимия свят. Това е невидимата божествена церемония, при която Бог дава на владетеля своята благословия, за да управлява от Негово име на земята. Владетелят има подкрепата на народа, а също и основанието на своите предци. Това обяснява фигурите на двамата крале-светци от английското минало, които присъстват в композицията, както и жеста на благословия, който Младенецът отправя към английския монарх. Това е основанието за притежаваната от владетеля власт.

Библиография

1. Гъркова, В. Аспекти на държавността в западноевропейското Средновековие, в: сб. Държавността в историята – www.clio.uni-sofia.bg/bg/archivistika/SGurkova.pdf .
2. Джеймс, Ед. Европейският север през Ранното средновековие, В: сб. Човекът и Средновековието. Том 1, изд. Анубис, С., 1994.
3. Канторовиц, Е. Двете тела на краля. Изследване на средновековното политическо богословие, ЛИК, С., 2004.
4. Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад, изд. Агата-А, С., 1997.
5. Рънсиман, Ст. Византийската теокрация, УИ, С., 2006.

6. Bak, J. Coronations. Early Medieval and Early Modern Monarchic Ritual, California,1999.

1. Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition –http://books.google.com/books?id=9-8fIBVgCQYC&printsec=frontcover&dq=Law+and+revolution:+the+formation+of+the+Western+legal+tradition&hl=en&src=bmrr&ei=K6TsTcaYDIeUOtnPuI8B&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

8. Bertelli, S. The King’s Body. Sacred rituals of Power in Medieval and Early Modern Europe, Pennsylvania, 2001.

9. Bloc, M. Les rois thaumaturges, Gallimard, 1983.

10. Blythe, J. Le gouvernement idéal et la constitution mixte au Moyen Âge –http://books.google.com/books?id=dbjLYa5ZVXQC&printsec=frontcover&dq=Le+gouvernement+id%C3%A9al+et+la+constitution+mixte+au+Moyen+%C3%82ge&hl=en&ei=1KTsTZbXBYGSOrCQmJsB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

11. Boss, Sarah Jane N. Warmsley. The Wilton Diptych, Mary, Continuum International Publishing Group, 2004, 123-137 – http://books.google.com/books?id=jtrvr5bdBWsC.

12. Brayant, L.M. Ritual, Civic and Royal –http://www.novelguide.com/a/discover/eemw_05/eemw_05_00976.html

13. Campbell, M. England: Our Lady’s dowry – http://gyronny.com/2010/09/14/england-our-ladys-dowry-%E2%80%93-a-lesson-from-richard-%E2%85%A1/

14. Canning, J. Histoire de la pensée politique médiévale (300-1450) –http://books.google.com/books?id=Su91FXqh7WcC&printsec=frontcover&dq=Histoire+de+la+pens%C3%A9e+politique+m%C3%A9di%C3%A9vale+%28300-1450%29&hl=en&ei=nKTsTcuPFdCXOr-Y1LYB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

15. Catholic Encyclopedia, Coronation – http://www.newadvent.org/cathen/04380a.htm.

16. Evans, M. Death of kings: Royal deaths in Medieval England, Continuum International Publishing Group, 2006,203 – http://books.google.com/books?id=sgKlKpwa2_kC&pg=PA177&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=richard%20II&f=false

17. Figgies, J. Divine right of king, Cambridge, 1914 –http://books.google.com/books?id=HPw8AAAAIAAJ&printsec=frontcover&dq=divine+right+of+kings&hl=en&ei=TWwMTuOjBcKr8AObxKCbDg&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

18. Genêt, J.-P. P. Chassaigne (CNRS) Droit et société en France et en Grande-Bretagne, XIIe-XXe siècles: fonctions, usages et représentations – http://books.google.com/books?id=p-rxWeYlJd8C&printsec=frontcover&dq=Droit+et+soci%C3%A9t%C3%A9+en+France+et+en+Grande-Bretagne,+XIIe-XXe+si%C3%A8cles&hl=en&ei=u6TsTYyFC8SYOuWnoLUB&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false .

19. Gennep, V. The rites of passage, London, 2004 – http://books.google.com/books?id=kJpkBH7mB7oC&printsec=frontcover&dq=van+gennep+rites+of+passage&hl=en&src=bmrr&ei=QngMTqXaOIys8QOfssymDg&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

20. Giesey, R. Modeles du pouvoir dans les rites royaux en France, In: Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. 41e année, N. 3, 1986, pp. 579-599.

21. Given-Wilson, Ch. An illustrated history of the late medieval England, Manchester, 1996. –http://books.google.com/books?id=pBu8AAAAIAAJ&printsec=frontcover#v=onepage&q&f=false

22. Lewis, B. The history of the English coronation – http://www.suite101.com/content/the-history-of-the-english-coronation-a196819

23. Lowe, J. Desiring truth: the process of judgment in fourteenth-century art and literature, 39-41 –http://books.google.com/books?id=Sc1HRa-QQbYC&pg=PA41&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=the%20wilton%20diptych&f=false.

24. Mitchell, S. Richard II and the broomcod collar: new evidence from the issue rolls. Fourteenth century England II, Boydell Press, 2000, 171–179 http://books.google.com/books?id=7-qRZK9YXDgC.

25. Monnas, L. Furnishing of royal closets in the reign of Richard II, in: Fourteenth century EnglandIII, Boydell Press, 2004. – http://books.google.com/books?id=mxrkIuYVaJgC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

26. Pearson, A. Envisioning gender in Burgundial devotional art, 1350-1530, British library, 2005 –http://books.google.com/books?id=EMHY-AibWc4C&pg=PA16&dq=the+wilton+diptych&lr=&as_brr=3#v=onepage&q=the%20wilton%20diptych&f=false

27. Saul, N. Richard II and the crisis of Authority, 2011 –http://www.bbc.co.uk/history/british/middle_ages/richardii_crisis_01.shtml

28. Saul, N. The three Richards. Richard I, Richard II and Richard III, Continuum International Publishing Group, 2006 – http://books.google.com/books?id=vv5oxOX8fU8C&pg=PT170&dq=the+three+richards&hl=en&ei=SWsMTqb1KMKu8gP26JCIDw&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCwQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

29. Shafe, L. The Wilton Diptych – http://history-of-art.blogspot.com/2005/09/wilton-diptych.html

30. Siddons, M. Regalia et cérémonies du Royaume-Uni , Bulletin du Centre de recherche du château de Versailles – http://crcv.revues.org/422#ftn4.

31. Strootman, R. The Hellenistic Royal Court. Court Culture, Ceremonial and Ideology in Greece, Egypt and the Near East, 336-30 BCE, 2007 Doctoral thesis Utrecht University.

32. The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, Cambridge, 2008.

33. Tyerman, Ch. England and the Crusades, 1095-1588,Chicago, 1988, p. 297 –http://books.google.com/books?id=4P_HVeuWczYC&printsec=frontcover&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

34. Walker, S. Richard’s views on kingship, in: Rulers and ruled in late medieval England, 1995 –http://books.google.com/books?id=Sctuzn19w5EC&pg=PA49&dq=kingship+medieval+england&hl=bg&ei=mETBTbKYF4bS4wa_rOzaBA&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=8&ved=0CEwQ6AEwBw#v=onepage&q=kingship%20medieval%20england&f=false

35. Wood, Charles T. Richard II and the Wilton Diptych, Joan of Arc and Richard III: Sex, Saints, and Government in the Middle Ages, Oxford University Press US, 1988, 75-90http://books.google.com/books?id=tplzx-OCEicC.

^[1] Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition, p. 403.

^[2] Джеймс, Ед. Европейският север през Ранното средновековие, В: сб. Човекът и Средновековието, с. 247.

^[3] Рънсиман, Ст. Византийската теокрация, с. 42-44.

^[4] Saul, N. The Three Richards: Richard I, Richard II and Richard III, p. 22 – 23.

^[5] Berman, H.J. cit, 440-441.

^[6] Saul, N. cit, p. 23.

^[7] Канторовиц, Е. Двете тела на краля. Изследване на средновековното политическо богословие, с. 30.

^[8] Римляни 13:1

^[9] Римляни 13:1

^[10] Римляни 13:2

^[11] Петър 2:13-15

^[12] Римляни 13:4

^[13] Saul, N. cit., p. 24.

^[14] Матей 22:21

^[15] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 59 – „Така ние трябва да признаем [в лицето на краля] двойната личност – едната, произтичаща от природата, и другата, от благодатта… Едната, чрез която, поради естеството на природата, той е съответен на другите хора; другата, чрез която, поради висотата на [неговото] обожествяване и по силата на тайнството[на освещението], той превъзхожда всички други. По отношение на едната йперсоналност, той е по природа индивидуален човек; по отношение на другата си персоналност, той е по благодат, Помазаник (Christus), сиреч Бого-човек“.

^[16] Канторовиц, Е. цит. съч., 61-62 – „Властта на краля е властта на Бога. Тази власт именно е Божия по природа и кралска по благодат. Следователно кралят също е Бог и Христос, но по благодат; и каквото върши, върши го не просто като човек, но като такъв, който е станал Бог и Христос по благодат“

^[17] Канторовиц, Е. цит. съч., 59-71.

^[18] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 24 – „Защото кралят притежава две тела, а именно физическо тяло и политическо тяло. Физическото тяло (ако бъде разгледано само по себе си) е смъртно тяло, подвластно на всички преходности, които идват от естеството или случая, на слабоумието на младенчеството или на старостта, и на други подобни недостатъци, които могат да имат и естествените тела на останалите хора.“

^[19] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 24 – „Но политическото му тяло е тяло, което не може да бъде видяно или докоснато, и се състои от политика и управление, и е устроено да ръководи на народа, и да се грижи за общественото благо, и това тяло е съвършено лишено от младенчество, старост и други естествени недостатъци и слабоумие, на които физическото тяло е подвластно“

^[20] Канторовиц, Е. цит. съч., с. 28 – „Кралят има двоен капацитет, понеже има две тела, едното от които е физическото тяло, което се състои от физически членове, които има всеки друг човек, и в това си качество той е подвлатен на сттрастите и смъртта, както и другите хора; другото е политическото тяло и членовете му са неговите поданници, и той заедно с поданиците си съставят Корпорацията, както каза Сауткот, и той е инкорпориран с тях, и те с него, и той е главата, а те са членовете, и той самостоятелно ги управлява; и това тяло не е подвластно на страстите, както другото, нито на смъртта, защото по отношение на това тяло кралят никога не умира и неговата смърт не се нарича в нашия закон (както се казва) „смърт на краля“, но „предаване на краля“, като думата demise не означава, че политическото тяло на краля е мъртво, но че има разделяне на двете тела, и политическото тяло е прехвърлено и предадено – от сега мъртвото или лишено понастоящем от кралско достойнство физическо тяло – на друго физическо тяло. Така че тази дума означава „преместване“ на политическото тяло на това царство от едно физическо тяло към друго“

^[21] Канторовиц, Е. цит. съч., с.25 – „макар той [кралят] да има или да взима земята във физическото си тяло, все пак неговото физическо тяло е съединено с политическото му тяло, което съдържа неговия кралски чин и достойнство; и политическото тяло включва физическото тяло, но физическото тяло е по-малкото и с него е консолидирано политическото тяло. Така че той има физическо тяло, украсявано и обилчано в чин и кралско достойнство; и той не притежава физическо тяло, различено и отдалечено само по себе си от служенето и кралското достойнство, но физическо и политическо тяло заедно неразделни; и тези две тела са обединени в една личност, и съставят едно тяло, а не множество – което е корпоративно тяло във физическото тяло et e contra физическото тяло в корпоративното тяло. Така че физическото тяло, чрез това присъединяване на политическото тяло към него (което политическо тяло съдържа служението, управлението и кралското достойнство) се възвеличава и чрез споменатата консолидация има в себе си политическото тяло.“

^[22] В Библията е описано как всяка част изгражда тялото на Христос и как всяка част е неразделна от останалите, а цялото образува Христос – Кор. 12:12-27.

^[23] Canning, J. Histoire de la pensée politique médiévale (300-1450), 3-4.

^[24] Berman, H.J. Law and revolution: the formation of the Western legal tradition, p. 405.

^[25] Berman, H.J. cit., p. 405.

^[26] Berman, H.J. cit., p. 404.

^[27] Saul, N. cit., p. 24.

^[28] Berman, H.J. cit., p. 405.

^[29] Saul, N. cit., p. 24.

^[30] Джентри – съсловия на дребни английски нетитулувани аристократи (бел. прев.).

^[31] Genêt, J.-P. P. Chassaigne (CNRS) Droit et société en France et en Grande-Bretagne, XIIe-XXe siècles:

fonctions, usages et représentations, p.232.

^[32] Blythe, J. Le gouvernement idéal et la constitution mixte au Moyen Âge, p. 9.

^[33] Saul, N. cit., p. 24.

^[34] Хенри от Брактън (1210-1268) е английски юрист, известен с произведението си De Legibus et Consuetudinibus Angliae, а също и с идеите си за криминалното право. Пише за кралската власт, като според него единствения начин, по който трябва да бъде наричан владетеля, е крал. Повлиян от Декрета на Грациян, в своите текстове, той използва категории от римското право. Така смесва с английското право някои от идеите на римското право.

^[35] Saul, N. cit., 25-26.

^[36] Джон Фортескьо (1394-1480) е английски юрист, автор на De laudibus legum Angliae, трактат за английското право. През 1442 става главен съдия в двора на Хенри VI.

^[37] Saul, N. cit., p. 25.

^[38] Blythe, J. cit., p. 34.

^[39] Blythe, J.cit., p. 26.

^[40] Blythe, J.cit., p. 27.

^[41] Blythe, J. cit., p. 91 – „Кралстването е най-добрата форма за управление на народа, стига да не е корумпирана. Но поради голямата власт, която се дава на краля, кралската власт лесно дегенерира в тирания, освен ако този, на когото тази власт е дадена не притежава перфектна моралност… Но перфектната моралност (добродетел) може да се открие при един малък брой хора“. За насилието и корупцията в средновековната власт по-подробно виж: Raynolds, S. Secular power andauthority in the Middle ages В: Power and identity in Middle ages: essays in memory of Rees Davies.

^[42] Blythe, J. cit., 391–392 – „съществуват два вида кралства, като властта, която се упражнява в първото, се нарича на латински dominium regale, а другото се нарича dominium politicum et regale.Разликата между двете е, че в първото кралят управлява народа си чрез закони, които самият той е разпоредил. И по този начин той може да наложи размера на данъците на народа без неговото съгласие. При втория вид кралят не може да управлява народа, освен чрез законите, с които самият той се съгласява. Така той не може да изисква данъци, с които народът не се е съгласил. Тази разлика е добре показана от Тома Аквински в книгата му Ad regem Cypri de regimine principunt.“

^[43] Blythe, J. cit., p. 22.

[44] Повече за историческата обстановка в Англия и събитията по време на управлението на Ричард, виж. Gordon, D. Makingand meaning: The Witon Diptych, London, 1993, 13-19.

[45] Сър Саймън Бърли (1336-1388) е собственик на службите „Лорд Пазач на Четирите порти“ и управител на замъка Доувър между 1384-1388. Приятел на бащата на Ричард, Едуард Черния принц.

[46] Saul, N. cit., p. 55.

[47] Saul, N. Richard II and the crisis of Authority.

[48] Walker, S. Richard’s views on kingship, p. 49.

[49] Walker, S. cit., p. 51.

[50] Figgies, J. Divine right of king, 75-80.

[51] Strootman, R. The Hellenistic Royal Court. Court Culture, Ceremonial and Ideology in Greece, Egypt and the Near East, 336-30 BCE, 2007 Doctoral thesis Utrecht University, p. 253.

[52] Strootman, R. cit., 259-260.

[53] Lewis, B. The history of the English coronation.

[54] Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад, стр. 312.

[55] Lewis, B. cit.

[56] Lewis, B. cit.

[57] Siddons, M. Regalia et cérémonies du Royaume-Uni , Bulletin du Centre de recherche du château de Versailles.

[58] Catholic Encyclopedia, Coronation.

[59] Lewis, B. cit.

[60]  Siddons, M. cit.

[61] Lewis, B. cit.

[62] The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, 54-57.

[63] Catholic Encyclopedia, Coronation

[64] Това твърдение е на Джанет Нелсън виж The Cambridge history of medieval political thought 300 – 1450, p. 54.

[65] Siddons, M. cit.

[66] Catholic Encyclopedia, Coronation.

[67] Siddons, M. cit.

[68] Siddons, M. cit.

[69] Bak, J. Coronations. Early Medieval and Early Moderm Monarchic Ritual, p. 235.

[70] Bak, J. cit., за теорията на Ричардсън, 235-236.

[71] Bak, J. cit., за теорията на Брукман, 237-238.

[72] Bak, J. cit., p. 236 – „Sire, grauntez vous a tenir et garder les leys et les custumes droitureles les quiels la communaute de vostre roiaume aura eslu, et les defendrez et efforcerez al honour de Dieu, vostre poer ?“

[73] B, Janos, cit, 239.

[74] Тhe Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, p. 62.

[75] Lewis, B. cit.

[76] Brayant, L.M. Ritual, Civic and Royal.

[77] Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, 57-58.

[78] Bertelli, S. The King’s Body, p. 24.

[79] Повече за ритуалите на прехода виж Gennep, V. The rites of passage.

[80] The Cambridge history of medieval political thought, 300-1450, p. 56.

[81] Псалми 2:7

[82] Bertelli, S. cit., 21-22.

[83] Bertelli, S. cit., p. 26.

[84] Giesey, R. Modèles du pouvoir dans les rites royaux en France, p. 583.

[85] Bertelli, S. cit., 26.

[86] Bloc, M. Les rois thaumaturges.

[87] Brayant, L.M. cit.

[88] Bloc, M. Les rois thaumaturges – Една особеност на английския ритуал, която липсва във френския: „второто чудо на английската кралска власт: медицинските пръстени”. От началото на XIV век, на Разпети петък, кралят на Англия, след като е слага монети върху един олтар, ги „откупува” слагайки на тяхно място еквивалентна сума в друг вид и с първите монети поръчва направата на пръстени, които после дава на някои болни, в частност на епилептици, които се излекуват чрез носенето им. Тези пръстени се наричат cramp–rings.

[89] Bertelli, S. cit., p. 26.

[90] Диптихът представлява предмет с две плоски пластини, прикрепени с панта. През Средновековието много панелни картини използват тази формата. Диптисите са и вид икони, състоящи се от два панела, закрепени с панта, за да могат да се затварят и да се носят по време на път.

[91] Gordon, D. cit., p. 11.

[92] Given-Wilson, Ch. An illustrated history of the late medieval England, p. 163.

[93] Shafe, L. The Wilton Diptych.

[94] За диптисите като предмети cornés в двора на дюк Филип Смелия виж Pearson, A. Envisioning gender in Burgundialdevotional art, 1350-1530, р. 16.

[95] Gordon, D. cit, p. 21.

[96]  Shafe, L. cit.

[97] Gordon, D. cit, 49-58.

[98] Повече за огърлицата виж Mitchell, S. Richard II and the broomcod collar: new evidence from the issue rolls. Fourteenth century England II, 171–179.

[99] Думата „зестра“ означава дар по собствена воля на Господ. От латинското dotarium от dos, това е дар, или сватбен чеиз. В духовен смисъл, зестрата отпраща към жертвения дар sacrificial gift на нашата човешка воля на Господ, в замяна на зестрата на неговото свещено благоволение.Образът на Англия като зестра на Мария, е образ на цялата страна, включващ целия народ с всичките му притежания, както и самата земя – всичко това, подарено като дар на Мария за сватбата с нейния Свещен Син. Народът подражава на опита за спечелване на благоволение, превръщайки цялото притежание на Мария, като Притежание на Христос. Това представлява сватбата на английския народ чрез Мария с волята на Бог. Зестрата се дава на и чрез Майката, показващо двойното отдаване на Мария и на светата Църква.

[100] Campbell, M. England: Our Lady’s dowry. За зестрата на Мария и символиката на глобуса с картата на Англия виж Boss, Sarah Jane N. Warmsley. The Wilton Diptych, Mary, 123-137, също и Wood, Charles T. Richard II and the Wilton Diptych, Joan of Arc and Richard III: Sex, Saints, and Government in the Middle Ages, 75-90.

[101] Tyerman, Ch. England and the Crusades, 1095-1588, Chicago, 1988, p. 297

[102] Gordon, D. cit., 59-60.

[103] За Ричард и младежкото изображение виж Evans, M. Death of kings: Royal deaths in Medieval England, p. 203.

[104] Иконографията на кои църкви може да бъде свързана с тази на Диптиха виж: Monnas, L. Furnishing of royal closets inthe reign of Richard II, in: Fourteenth century England III, 191-205.

[105] За пространственото измерение на изображението виж Lowe, J. Desiring truth: the process of judgment in fourteenth-century art and literature, 39-41.

Автор: Вера Атанасова