Животът на една жена се дели на малки или по-големи периоди – пубертет, майчинство, кариера, болести. Именно последният е моментът, който никога не планираме и който винаги идва неусетно и без значение дали домът ви е пълен с награди, а душата с признание. Никой не е застрахован. Дори 50-годишната Алис Хаурд, професор по когнитивна психология с 25-годишен стаж на преподавател и изследовател в Харвард. Иронията е безмилостна, защото ранната форма на Алцхаймер, която Алис приема по наследство, разрушава именно когнитивните способности на мозъка й. Три години след поставената диагноза имената на познатите са напълно заличени от живота й, а близките са едва разпознаваеми. Така изглежда нейната история в един абзац.
„Все още Алис” е първият роман на невролога Лиса Дженоува. След него младата докторантка пише още два, социална романа, които издава и разпространява сама, посвещавайки ги на различни форми заболявания и мозъчни увреждания и последиците в живота ни след тях. Истината е, че тя малко напомня на Джоди Пико, която посвещава всеки свой роман на социален проблем, с тази разлика, че Лиса е специалист в съответната сфера и може съвсем ясно да опише преживяванията на пациента и резултатите от заболяванията, които виждат околните. Малко е страшно да се чете за болести, но мисля, че далеч по-страшно е да не се чете за тях. Историята на Алис Хаурд звучи несправедлива. Тя е само на 50, а първите прояви на деменцията се срещат основно след 65 години. Заболелите преди 60 са значително по-малък процент и съответно в техния случай не е напълно ясно как се процедира – с болестта им и самите тях. Според прогнозите през 2050 година това заболяване ще засяга всеки 1 на 85 души по света, а това означава точно две неща – че към днешната дата ние не живеем правилно и че трябва да се подготвим към последиците от това живеене.
Това че имаме нужда от подготовка си проличава особено във взаимоотношенията между Алис и Джон, нейният съпруг и колега, учен по когнитивна психология. Още в началото на романа, Лиса нежно и ненатрапчиво ни показва едно не съвсем пълноценно семейство. Да, децата са повече пораснали имат собствен живота и да, родителите са успешни и изключително заети, но със своите кариери, а не един с друг. Алис и Джон са свободни и пълноценни личности, изградени от постиженията и задачите си и напълно независими един от друг. Всичко изглежда „правилно” до момента, в който диагнозата на Алис не е поставена и Джон не трябва да даде част от себе си, за да я подкрепи. Уви, често вярваме, че временното пренебрежение може да бъде променено за много кратко време. На практика се оказва, че временното пренебрежение е част от цялостната нагласа. Джон има собствен свят, в който болестта няма място и той не може да остави кариерата си дори, когато съпругата му има жизненоважна нужда от него. За сметка на това, отдаването идва от трите им деца, чиито имена Алис забравя, но лицата вижда около себе си всеки ден.
Поведението на Джон ме измъчи. Романтичката в мен, риташе пода в яд и не можеше да повярва, че любовта има срок на годност и място за страх. Но именно това поведение се оказа ключово в убеждението ми, че имаме нужда от подобни книги. Защото болестите не участват в големия план на живота ни, но когато застанат на прага ни, в наша полза е да ги познаваме малко по-добре.
