Стефан Маринополски

Месершмит-109G-2/6 Снимка: pan.bg

Стефан Маринополски е роден на 27.11.1920 г. в гр. Русе. Син на военен (баща му е командир на 5 – ти Дунавски пехотен полк), като малък мечтае да стане свещеник или инженер. Той все още не е взел решение, когато съдбата се намесва под формата на самолет, който в един хубав ден пресича синьото небе над Русе. Самолетът прави кръг и хвърля в казармения двор на 5 – ти пехотен полк плик с червена лента и с наслов: „Привет на славните дунавци от българските орли!“ Оттогава бъдещето му е предопределено!

Подпоручик Стефан Маринополски

След като завършва гимназия в Русе, през 1937 г. постъпва като кадет във Военната гимназия, а през 1939 г. – във Военното на Негово Величество Училище. Във военното училище лети в юнкерския отряд под ръководството на инструктора поручик – летец Тодор Иванчев. Като юнкер сдава първи и втори пилотски изпит.Следвайки мечтата си, той я осъществява през юли 1940 г., когато извършва първия си самостоятелен полет на Focke – Wulf Fw 44. Пред него се разкрива класическия път на български военен летец. През юни 1941 г. Маринополски е изпратен на обучение в Казерта – Италия, където лети на различни видове италиански самолети – Breda 25, Breda 28, Meridionali Po 41. През октомври 1941 г. той се връща в България. На 30.01.1942 г. е произведен в първи офицерски чин ”подпоручик-летец” от 61 – ви випуск на ВНВУ и е изпратен да служи в 1-ви Разузнавателен орляк, дислоциран в Божурище. През март 1943 г. е изпратен в Изтребителната школа в Долна Митрополия, в групата на инструктора Петър Манолев.

След завършване на школата е разпределен във 2/6 изтребителен орляк, дислоциран на летище Карлово. Орлякът е въоръжен с чешкия изтребителя – биплан Avia B 534. През октомври 1943 г. 2/6 изтребителен орляк е превъоръжен с френския изтребител Dewoitine D.520. В началото на м. ноември 1943 г. 2/6 орляк, командуван от капитан – летец Николай Бошнаков, включва 3 изтребителни ята ( 642 ято с командир поручик – летец Виктор Павлов; 652 ято с командир капитан – летец Павел Павлов и 662 ято с командир поручик – летец Асен Ковачев ) с по 10 изтребителя и щабно крило с 4 изтребителя, или всичко 34 летци – изтребители.
Първият въздушен бой между българските изтребители и американските бомбардировачи на 01.08.1943 г. слага край на илюзиите за ”символичната война” срещу съюзническата коалиция.

През ноември 1943 г. е в ход операция ”Приливна вълна” на съюзническата авиация срещу България. Орлякът изпълнява бойни мисии на 14.11.1943 г.; 24.11.1943 г. и 10.12.1943 г. за прехват на бомбардировъчните формации.

Трета бойна задача на 2/6 орляк е на 10.12.1943 г. На тази дата за нанасяне на въздушен удар срещу София влитат 50 американски тежки бомбардировача Consolidated В – 24 Liberator под прикритието на 50 изтребителя Lockheed P – 38 Lighning. От летище Враждебна излитат изтребителите от 662 ято с две крила по от по 4 самолета Dewoitine D.520. Двете четворки атакуват челно една противникова бомбардировъчна група. В завързалия се въздушен бой групата е отклонена към Стара планина. В този ден получава своето първо бойно ”кръщение” подпоручик – летец Стефан Маринополски. На летище Карлово 642 ято и 652 ято провеждат учебни стрелби. След като към 11.30 ч. получават заповед, самолетите кацат за презареждане с гориво и бойни муниции. Веднага след това излитат наличните боеготови 16 самолета – щабът на орляка; както и три крила от 642 ято и 652 ято. Явяването им над София е със закъснение, поради което те догонват оттеглящия се противник и влизат в бой по крилно и по двойки. Капитан – летец Павел Павлов запалва един противников бомбардировач, но при атаката загива и самият той пред безпомощните погледи на водените от него летци Симеон Пенчев, Крум Атанасов и Стефан Маринополски. В Карлово 652 ято се завръща без своя командир. След гибелта на капитан – летец Павлов за командир на ятото е назначен поручик – летец Неделчо Бончев.

На 16.12.1943 г. щабът на 2/6 орляк, 642 ято и 652 ято са пребазирани от летище Карлово на летище Враждебна, където се присъединяват към 662 ято.
На 18.12.1943 г. 2/6 и 3/6 орляк провеждат съвместно учение („бойни тренировъчни летения“).

На 20.12.1943 г. следва поредната – четвърта – бомбардировка на София. В небето на столицата Маринополски атакува бомбардировач B – 24 от 98 BS на 376 BG на 15 Air Forse, за която си той си спомня петдесет и пет години по-късно пред журналиста Любен Овчаров:

„…На 20 декември 1943г. нашият 2/6 орляк излетя с „Девоатин“-ите , воден от капитан Бошнаков. Чеше около обяд. Първата противникова вълна, изсипала бомбения си товар над кв. „Хаджи Димитър“, отлиташе към Княжево, когато откъм Сливница се появи втора – ”летящи крепости” Б – 24. С десен завой откъм Самоков се насочихме да ги посрещнем. Бях заместник – командир на 652 ято и водех „крило“ от четири самолета… Прицелих се в крайния бомбардировач, натискам спусъка, стрелям и минах по целия фронт на крепостите от 500 – 600 м. Не видях да ги охраняват изтребители. Забелязах пламък – дали от противовъздушната артилерия, дали от някой бомбардировч или светкавица от облак ? …После разбрах, че точно в тоя момент Списаревски се удря в една от американските крепости над Пасарел.… Аз продължих атаката и стана каквото исках- от крилото на един „Либърейтър“ избухна огън, машината запуши, взе да пропада. Следях я известно време, докато изчезна от погледа ми сред възвишенията западно от Босилеград. Дотам прогонихме втората противникова група и се завърнахме на летище Враждебна….“
(вж. Овчаров, Л., ”Гордея се, че браних небето на България”, в сп. „Криле“ бр. 6/1997 г., с. 30 – 32)

Ето как е отразен въздушният бой на 20.12.1943 г. в „Доклад за бойните действия на 2/6 орляк при нападението на София на 20.12.1943 г.:
„Самолетите от 652 – ято, с водач поручик Неделчо Бончев, взема височина и преследва противниковите бомбардировачи с 3 самолета, тъй като четвъртият каца принудително поради загряване на водата и маслото в двигателя. Някъде към Босилеград те застигат и от височина 7 600 м. атакуват отпред и отгоре задната от двете противникови групи бомбардировачи. Поручик Бончев забелязва, че при стрелбата по „Либърейтъра“ в един от десните мотори избухва пламък. Поручик Маринополски пък докладва, че е запалил левия краен мотор на друг бомбардировач. След атаката самолетите се насочват към летището, поради това, че са достигнали предела на своето действие, където кацат в 14.20 ч. Загуби на противника – Подпоручик Стефан Маринополски сваля бомбардировач. ” ( цит. по Делчев, И., ”Изтребителят Dewoitine D.520. Българският въздушен боец. Историята на един френски самолет във Въздушни на Н.В. Войски – от отбраната на София до войната с Третия Райх. Част І. Историята на самолета – Франция, Италия, Германия, в: сп. Аеросвят, кн. 7, с. 5.)

През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G – 6. Страстта към небето и самолетите го свързва в здраво, мъжко приятелство немския инструктор барон фон Подевилс.

На 10.01.1944г. подпоручик – летец Стефан Маринополски излита начело на 652 ято за прехват на американските бомбардировачи, атакуващи София. На 1 500 м. височина се поврежда стъпката на витлото на машината му и той е принуден да се върне на летището.

През януари 1944 г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G – 6.
Подпоручик – летец Маринополски участва във въздушния бой над София на 17.04.1944 г. – „Черният Великден“. Досега българските летци са се изправяли пред бомбардировачите В – 24 и техния обичаен ескорт от изтребители Р – 38. На 17.04.1944 г. те откриват един нов противник – Р- 51 – ”мустангите” от 31 FG за първи път се появяват в небето над София. При тази първа среща, българските летци объркват силуета на „Мустанг“ – а с този на „Месер“ – а. Грешката се оказва фатална. За няколко минути 9 „Месер“ – а избухват в пламъци. Загиват 4 пилоти. 9 летци са ранени.

Месершмит-109G-2/6 Снимка: pan.bg

”На 17 април 1944 г. – спомня си ветеранът – орлякът ни, въоръжен с „Месершмит“, даде най-много кръв. В този черен великденски ден, както летяхме в двойка с Пенчев, съгледах над Сливница голяма група самолети като черни точки високо в небето. Помислих, че са „Месер“ – и от 3/6 орляк….Все по – ясно ставаше, че това не са познатите ни двутели „Лайтнинг“. Червени ивици личаха по моторите им. Докато да разберем какви са и не се пазихме от тях, те използваха заблудата ни, която платихме с най –много жертви….Светещи снаряди се забиха и в моя самолет. Извих встрани, дръпнах надолу към Враждебна и кацнах с две – три пробойни на едното крило…“ (вж. Овчаров, Л., „Гордея се, че браних небето на България“, в: сп. „Криле“ бр. 6/1997 г., с. 30 – 32)

Понесъл тежки загуби в боевете на 17.04.1944 г. 2/6 орляк е пребазиран за отдих и доокомплектоване на летище Карлово, където на 12.06.1944 г. през нощта Маринополски и неговите бойни другари попадат под нощния въздушен удар на формация от 60 английски бомбардировача. На 28.06.1944 г. базата е бомбардирана за втори път, като въздушният удар е нанесен през деня от 150 „летящи крепости“. След погрома, 2/6 орляк е съсредоточен на летище Баня, Карловско.
Междувременно, едно събитие от 23.06.1944 г. ще окаже осезаемо влияние върху съдбата на Маринополски.

На тази дата формация от В – 24 и В – 17 от 15 Air Forse атакуват петролните рафинерии в Плоещ. Сред тях е и В – 17 № 42 – 5951 „Описоня“ от състава на 341 BS от 92 BG с екипаж в състав: командир – лейтенант Едуин Андерсън; втори пилот – лейтенант Уилям Саймънс, бомбардир – лейтенант Дейвид Кингсли; бордови механик – сержант Джон Майер; стрелец – радист сержант Лойд Кейн; опашен стрелец – сержант Майкъл Съливан; стрелец – сержант Стенли Кмиеч; стрелци – сержант Мартин Хетинга и сержант Харолд Джеймс.
Екипажът на Андерсън е участвал вече в доста други мисии над Плоещ, но този път късметът им изневерява.

При приближаването към целта, бойната формация Combat Box, в който е Андерсън, е атакувана от немски изтребители Bf 109 и Fw 190. За няколко мига изтребителите свалят два В – 17 докато американските бомбардировачи навлизат в зоната на ПВО. В момента, в който се приготвя да хвърли бомбите си, ”Описоня” е поразена в лявото крило от артилерийски снаряд. Пробойната е с диаметър 30 см, точно зад двигател № 1. Втори снаряд избухва близо до кила, повреждайки витлото и разрушавайки системата за кислород. Спирайки мотор №1, Андерсън успява да овладее управлението на машината и да поддържа бойния курс. На излизане от коридора на ПВО, В-17 привлича вниманието на няколко Bf – 109. Изтребителите изваждат от строя двигател № 2 и от лявото крило излиза облак бял дим. Екипажът не е пощаден, тъй като един 20 – мм снаряд избухва в кила и сериозна ранява сержант Съливан в ръката и дясното рамо. Снарядът разкъсва и парашута на картечаря. Въпреки раните си Съливан се довлича до страничните отсеци, където Хетинга и Джеймс се опитват да му окажат първа помощ. Тъй като не успяват, те викат на помощ лейтенант Кингсли. Той поставя превръзка, стегната с турникет, която спира връвоизлива. Но Съливан не е единствения ранен, тъй като се оказва, че сержант Кмиеч, също е засегнат. Тежко повреден, с ранени членове на екипажа, „Описоня“ напуска въздушното пространство на Румъния и навлиза в българска територия. Самолетът трудно поддържа височина и командирът лейт. Андерсън издава заповед да се изхвърли зад борда всичко, което би облекчило апарата. Надеждата се възражда, когато два изтребителя Р – 51, изникнали сякаш от небитието, ескортират В – 17, но за кратко, защото изтребителите уведомяват лейт. Андерсън , че горивото им е на привършване… Самотната ”Описоня” следва своя път, който я извежда към Карлово. Узнали са приближаването на американски бомбардировач, командирът на немската мисия при 2/6 орляк майор Хелмут Кюле, дава заповед на подчинените си за излитане. След няколко минути „Описоня“ е прехваната от четири български ( Асен Ковачев; Антон Барев, Христо Петров и Петър Петров ) и четири немски изтребителя. В – 17 е поразен и тежко се устремява към земята. Лейт. Андерсън издава заповед екипажа да напусне самолета. Докато здравите членове на екипажа скачат от смъртно ранената машина, лейт. Кингсли помага на ранения серж. Съливан да изпълзи по купчината гилзи, за да скочи от машината. Без да се замисля, Кингсли разкопчава парашута си и го поставя на Съливан и му помага да скочи през отворения люк. Няколко секунди по – късно „Описоня“, прегърнала в смъртна хватка лейт. Кингсли, се разбива в землището на карловското село Сърнигор. Самоотверженият жест на лейт. Кингсли е оценен с най – високото отличие – Ордена на Конгреса. Днес, една въздушна база в щата Орегон носи неговото име.

Стефан Маринополски присъства на цялата сцена. С автомобил пристига на мястото на катастрофата. Информиран е от местните власти, че трима американски пилоти са арестувани и отведени в кметската управа. Там намира Хетинга, Майер и Съливан. Като вижда, че последният има нужда от медицинска помощ, той качва американските пилоти в колата и ги откарва в офицерския стол в Карлово, където на Съливан е оказана медицинска помощ. Скоро към тях се присъединяват Андерсън и Кмиеч. Българските пилоти приели пленниците като скъпи гости, което изумило американците. На следващия ден американските летци са отведени в София, а по – късно изпратени във военнопленническия лагер в Шумен. На сбогуване един от американските летци подарява на Маринополски кутия „Лъки страйк“ с изпписан адрес: „Мартин Хетинга, Виксбург, Мичиган.“ Подава пакета на Маринополски и му казва: „Посетете ме след войната!“ За екипажа на „Описоня“ пленничеството продължава около три месеца.

За подпоручик – летец Маринополски войната е далеч от своя край.
На 09.09.1944 г. в София е извършен военен преврат. Няколко дена преди това, немската мисия при 2/6 орляк получава заповед да се евакуира от България. Завинаги ще останат в паметта на Стефан Маринополски думите на майор Кюле към българските си колеги: „Господа, възможно е скоро да се срещнем в небето, но като противници. Ако това стане, изпълнете дълга си, както аз бих изпълнил своя !“
Маринополски служи в състава на 2/6 орляк по време на военните действия срещу Германия.

След войната Маринополски служи в Балчик, където поема командването на ескадрила от Як-9М.
На 25.05.1946 г. двама български пилоти (Владимир Александров и Найден Стоянов) кацат със своите машини Як-9М в Италия и молят за политическо убежище.

На 04.07.1946г. Маринополски е арестуван и е изпратен в концлагер. Прекарва в подземията на Куциян до 20.09.1947г. Успява да си намери работа в един завод, но на 19.12.1950 г. отново е арестуван като ”враг на народа” и заточен в концлагера Белене. Жестоките условия и издевателствата на комунистическите изверги не сломяват духа на българския летец. Освободен е на 08.11.1952 г.
Петдесет години по – късно, съдбата сблъсква на една софийска улица Маринополски с един от бившите главорези на ДС – в лицето на едно старче, бившият концлагерист разпознава един от своите палачи. „Съжалявам, такива бяха времената“ – смутено изрекъл бившият агент на ДС. ”Мерзостта на времето не е оправдание за човешката мерзост!”, заявил човекът и български офицер Стефан Маринополски. Тези думи са присъдата на несломимия и непобедим човешки дух над кървавия комунистически режим.

С големи мъки успява да си намери работа като строителен работник. През 1957 г. заминава на работа в ЧССР, откъдето на 01.12.1957 г. избягва от един строителен обект в близост до австрийската граница. Прекарва четири месеца в бежански лагер в Линц. В този труден момент Маринополски не е забравен от своя приятел балон фон Подевилс, който посреща изгнаника като брат. Следват шест години работа в радио ”Свободна Европа”. През 1963 г. се установява в САЩ. През 1968 г. получава американско гражданство, но не е престанал да милее и тъгува за родината си.
Въпреки че са изминали доста години, Маринополски винаги си спомнял за срещата си с американските летци през лятото на 1944 г. Отправил е запитвания за тяхната съдба пред американските ВВС и пред асоциациите на ветераните. Започва да търси Хетинга, но той вече е напуснал Виксбург. Свързва се с неговите близки, които му дават новия адрес и телефон на Хетинга – Анкоридж, Аляска.
Ето как е предадена тази среща от френския журналист Жозеф Фрегози ( в сътрудничество с Бил Мейс ) в статията „Randez-vous dans 38 ans“ ( Среща след 38 години ), публикувана във френското списание „Aero Journal“ 13/2000:

През една студена януарска вечер на 1982 г., един жител на Анкоридж, Аляска, е обезпокоен от телефонен звън.
– Търся Мартин Хетига, някога живял във Виксбург, Мичиган – гласът е развълнуван, с доста силен акцент.
– Да аз съм, но с кого разговарям ?
– Не се ли сещате поне мъничко?
И как би могъл Мартин Хетинга да се досети ?
След кратко мълчание тайнственият събеседник продължил:
– Казахте да дойда да Ви посетя след края на войната!
Аз съм българския офицер, който Ви плени. Вече тридесет и осем години Ви търся… И ето, най – накрая !

През октомври 1983 г. Маринополски пътува до Анкоридж, Аляска, където се среща с Хетинга. Не след дълго той открива останалите ветерани от екипажа на „Описоня“. На 23.04.1984 г. всички се събират в Арлингтън пред гроба на лейтенант Дейвид Кингсли.

Крахът на комунистическия режим през 1989 г. дава възможност на Стефан Маринополски да стъпи на родна земя след 36 – годишно изгнание.
На 27.11.2005 г. Стефан Маринополски навършва 85 години – все така жизнен, с невероятно чувство за хумор и несломим дух – един от шепата храбреци, които в огненото небе на 1943 – 1944 г. защитаваха най-святата светиня на земята.

Благодаря на HELLCAT!

Източник: nauka.bg